ВТОРА ГЛАВА

Ако съдбата ви е отредила да живеете в Берн и ако желаете да успокоите нервите си или добавъчно да ги разстроите, трудно бихте могли да намерите по-подходящо място за целта от квартала на вилите отвъд Остринг.

Вилите, нижещи се край асфалтираните алеи, са доста различни по размери и външен вид в зависимост от материалното състояние на обитателите и от особеностите на вкуса им: едноетажни или двуетажни, ултрамодерни или в стила на доброто старо време, с обширни веранди или скромни балкончета, заобиколени с добре поддържани градини или само с миниатюрни тревни площи, оградени с подкастрени храсти или с декоративни метални решетки.

Това е култът към малкия частен оазис на личното благополучие, поривът към изолация от шума и неврастенията на съвременния бит, атавистичният стремеж към възвръщане в лоното на природата, ала вече облагородена и грижливо подстригана от ножиците на градинаря.

По алеите почти не се срещат минувачи и в някои часове на деня кварталът изглежда съвсем мъртъв, макар че всъщност продължава да следва живота си по неписано, но строго разписание. Децата отиват на училище и се завръщат, родителите слизат с колите си в града и се прибират, камионетките на търговските фирми в строго определени часове разнасят продуктите си от къща на къща. Обаче кварталът е тъй обширен и тъй слабо населен, че това движение почти не се забелязва, затулено от тъмните сенки на боровете и от гъсталака на вечнозелените храсти.

Вилата, наета за мене от моя съдружник Джовани Бенато, е тъкмо от средната категория, която най-добре подхожда за един търговец от средна величина. Хол с неголяма холна стая, а на горния етаж библиотека и спалня, без да се броят кухненските и тоалетните помещения — такъв е моят малък замък, разположен сред една занемарена градина с дузина ябълкови дървета.

Съсед от едната страна ми е някакъв възрастен рентиер, който живее със съпругата си на долния етаж, докато горния дава под наем, за да си закръгли доходите. Отпърво дори съществуваше мнение да наема именно този етаж, но додето се колебаехме, той бе нает от някаква немкиня. И по-добре.

Защото сега съсед от другата ми страна е Горанов. Такова пряко съседство, естествено, крие известни неудобства. То привлича погледа върху тебе, а ако този поглед е прекалено недоверчив, предизвиква и съответни наблюдения или дискретни проверки. Затуй налага се за дълго време да се пазя от всякакви постъпки, които биха събудили и най-малкото подозрение. Налага се да живея тъй, че хората наоколо да свикнат с мене, като с един безинтересен и съвсем безобиден съсед.

За сметка на това неудобство близостта с Горанов ми дава такива предимства при наблюдението, каквито квартирата на рентиера въпреки високия наем не може да ми осигури. Между моята вила и тая на Горанов има не повече от дванайсет метра, а оградата, която ни разделя, е твърде ниска, за да играе роля на препятствие. При съответна апаратура бих могъл спокойно да следя всичко, което става насреща. Само че в моето положение наличието на подобна апаратура е равносилно на глупост. Би трябвало да съм прекален оптимист, за да не допускам, че при дадени обстоятелства и в дадено време частният ми замък ще бъде посещаван и грижливо оглеждан в мое отсъствие.

Далеч съм от намерението да твърдя, че действувам с голи ръце и не използувам никаква техника. При нашата професия и в нашия век на бурен прогрес това би било все едно като да тръгнеш на лов за слонове, въоръжен с ластик. Дали от наивност, или от лицемерие, но хиляди хора вдигнаха олелия до небето за някакъв си Уотъргейт, като че ли практиката на подслушването до тоя миг им е била неизвестна. Аз обаче нямам никакво право на наивност или на прекалена гнусливост. Не ми е разрешено също и да се обиждам, да протестирам, а още по-малко — да се провалям.

Прочее малката си техника аз я нося по джобовете, възможно по-безобидна на вид. Фотоапаратът ми има външността на запалка, радиопредавателната и приемателната уредба за близки разстояния е поместена в една самописка, а далекогледът ми е в капачката на втора самописка — незначителен на вид, ала по-силен от всеки бинокъл. Един микроскопичен прибор за прислушване на секретни брави, няколко дребни ампулки с различно предназначение — и толкова. Всичко това не тежи, не заема място и при необходимост може да се изхвърли с един замах, без никой да ви забележи.

Пресилено би било да се смята, че тук времето ми минава в дебнене зад пердето на спалнята и взиране в прозорците на Горанов, макар че и този вид занимания не ми е съвсем чужд. Още по-неуместно е да се предполага, че прекарвам дните в дрямка сред уютния хол или в почистване на градината от есенната шума. Легендата, в която съм облечен, е легенда на трудов човек и тя трябва всекидневно и наново да се доказва.

Заранта започва с прибиране на продуктите, оставени от доставчиците пред вратата на кухнята, с приготвяне на закуската и с грижите около тоалета. Не си давам труда да крия домакинските си занимания зад плътни пердета, защото играя ролята на порядъчен и скучен човек, който няма какво да крие.

Точно в девет часа изкарвам волвото на асфалтовата алея, затварям градинската врата подире си и поемам надолу към центъра. Движа се като всеки порядъчен и скучен човек по един и същи неизменен маршрут: Остринг, сетне дългата и полегата права линия на Тунщрасе, после Кирхенфелдбрюке, който ме прехвърля отвъд реката на Казиноплац, а оттам през Кохергасе — на Беренплац, дето е и кантората ми.

Кантората всъщност е на Джовани Бенато, но откакто моето предприятие, съществуващо само на книга, бе слято с неговото, агонизиращо под заплахите на фалита, ние дружески съжителствуваме в това чисто и тихо помещение, изолирано с двойни прозорци от суетния шум на външния свят и украсено за по-голяма представителност с една карта на планетата и с два илюстровани календара на Сабена и САС.

Не от суетно желание за самоизтъкване, а в интерес на истината дължа да отбележа, че ако фирмата на Бенато — внос и износ на хранителни стоки — все още съществува, това се дължи донейде на мене, доколкото успявам по различни пътища да му осигуря някоя и друга скромна сделка. Тия сделки обаче не са твърде многобройни, така че съдружникът ми смята за излишно да плаща пари на секретарка и сам поддържа кореспонденцията си. А понеже и кореспонденцията не е прекалено обемиста, работното време обикновено минава в разговори на свободни теми. По-конкретно, теми за катастрофи. Катастрофи от всички размери, видове и нюанси.

Това тематично своеобразие би могло да се види странно само на човек, който не познава отблизо Джовани Бенато. Защото той е от тези непохватни хора, които сякаш непрестанно живеят на ръба на злополуката: ако има наблизо ваза, непременно ще я събори, ако му поднесат супа, ще изтърве вътре очилата си, а ако пресича улицата, ще мине на червено, за да обърка цялото движение.

Но моят съдружник се отнася с високомерно пренебрежение към непосредствено застрашаващите го опасности и мисълта му е насочена към катастрофите от световен мащаб, минали и бъдещи.

— Ако си спомните как е била унищожена Атлантида — говори той, като потропва по бюрото с късите си пълни пръсти, — ще ви стане ясно как може да загине и нашата цивилизация.

Налага се да призная, че спомените ми не датират от епохата на Атлантида.

— Моите също — кима Бенато. — Но тоя въпрос е вече изяснен от науката. Представете си един огромен метеорит или, ако щете, една малка планета: размери около шест километра в диаметър и тежест към 200 милиарда тона. Колосално, нали?

Такава е една от особеностите на Джовани, че докато говори, постоянно се обръща към вас с подобни въпроси, за да чуе мнението ви. Мнението ви, разбира се, не го интересува особено, но това е един ловък ораторски похват, за да се чувствувате в непрестанно напрежение при разговора, който всъщност най-често има формата на монолог.

Прочее, за да дам по-нататъшна зелена улица на монолога, налага се да потвърдя, че двеста милиарда тона е наистина колосално.

— И ето че този метеор гигант връхлита с бясна скорост земята и цопва в залива на Флорида. Добре все пак, че цопва там, защото ако бе паднал тук, сега в Швейцария нямаше да има Алпи, а дупка. Какъв ужас, а?

— Мисля, че не е чак толкова ужасно — възразявам меко. — Швейцарците са тъй ловки, та биха могли да скубят туристите и с помощта на дупка.

— Без съмнение, без съмнение — кима Бенато. — Но аз имам предвид не самата дупка, а страхотното сътресение. Какво ти сътресение! Това е било по-зловещо от хиляда атомни взрива… дотам, че даже полюсите са се изместили и океанът е залял цял континент. Представяте ли си?

— Опитвам се.

За да подкрепи хилавото ми въображение, Бенато ми сервира още няколко подробности около катастрофата с Атлантида, примесени с неизбежните „нали“, „какво ще кажете?“ и „давате ли си сметка?“ Подир което минава на следващото.

Следващото може да бъде злокобната смяна на земния климат, която според известни учени била предстояща, с неизбежните си последици: отпърво нов потоп, а подир туй нов ледников период. Или демографският взрив, чиито поразии били още по-страшни: в началото ще се храним с корени, а след това със себеподобните си (представяте ли си?). Или демоничните сили, дремещи под земната кора: като си помислиш само, че додето ние с вас тук си седим на Беренплац, някъде долу под краката ни клокочи огнената лава (а вие знаете, че едно нещо почне ли да клокочи, току-виж, че кипнало). Или възраждането на страшните средновековни епидемии, от които милиони хора мрат като мухи (давате ли си сметка?).

Отделна графа в репертоара на Джовани Бенато съставят военно-политическите катаклизми: китайската инвазия, водородната бомба, биологическото оръжие, а също и химическото. Това са най-любимите му теми, вероятно защото за тях разполага и с най-обилна информация. Но колкото да са любими, те не могат да изместят проблемите от третата и последна графа, към които Бенато изпитва едно почти лирическо увлечение: сюжетите на фантастичната литература, които моят спътник възприема, разбира се, като жива реалност. Тук видно място заемат такива мотиви като нашествията от други планети, митичното чудовище, подвизаващо се в шотландското езеро Лох Нес, исполинската Бяла акула, ужасният снежен човек, летящите чинни и не помня още какво.

Колкото и да е погълнат от обратите на разговора монолог, Бенато не забравя от време на време да поглежда ръчния си часовник и никога не пропуска да оповести тъкмо навреме:

— Скъпи приятелю, часът е дванайсет. Какво ще кажете, ако прескочим да се подкрепим, преди още тази нещастна вселена да е рухнала над бедните ни глави?

Първия път приех предложението с ентусиазъм като новак, неподозиращ рисковете на авантюрата. По-късно вече се налагаше да го приемам от немай-къде, понеже се бе превърнало в традиция. А накрая просто свикнах.

Като споменавам за рискове, нямам предвид вероятността аз да платя сметката, понеже това не бе никакъв риск, а желязна неизбежност. Не съм и дотам дребнав да намеквам, че съдружникът се радваше на голям апетит, поради което и сметката бе голяма. Въпросът е, че както вече споменах, Бенато бе малко непохватен, така че движението с него из широкия свят беше доста обременително.

Италианецът бе твърде късоглед, което успяваше донейде да уравновеси посредством очилата в дебели рогови рамки. Но понеже за разсеяността още не са измислени очила, той непрестанно се блъскаше ту в един, ту в друг пешеходец, застъпваше крачещия пред него гражданин или улавяше подръка някой непознат, въобразявайки си, че това съм аз, неговият съдружник. Движението му по улицата вероятно би предизвиквало немалко ругатни, а понякога и епизодични плесници, ако не бе това негово невинно бебешко лице и маниерът му да ви се усмихва някак виновно, а също и любезните му „извинете, извинете“, които сипеше наоколо си и които обезоръжаваха потърпевшите.

Веднаж, когато ненадейно се сети, че е останал без цигари, и се запъти към магазинчето за тютюн, едва успях да го спра в последния миг, преди да бе проникнал в дюкяна направо през витрината. Друг път, навярно подтикван от глада, щеше да повтори номера с далеч по-огромната и дебела витрина на ресторанта.

— Такава голяма витрина още не ми се е случвало да счупвам — призна той, след като навреме го улових. — Минавал съм през някои по-малки, но през такава голяма — никога.

Имах чувството, че мълчаливо ме укорява, задето съм му попречил да завоюва един скромен рекорд в пробиването на витрини с гола глава.

Събитията в самия ресторант се развиваха в аналогична насока, тъй че от предпазливост винаги сядахме в ъгъла, дето сервираше Феличе, който в качеството си на сънародник бе принуден безропотно да понася малките странности на Бенато.

— Е, драги, какво ще ни препоръчаш? — запитваше приятелски Джовани, като разтваряше картата с менюто и обтягаше непринудено крака под масата, при което краката му безпогрешно се озоваваха в маншетите на моя панталон.

— Имаме великолепен пушен сомон… — подсказваше келнерът, готов от служебна добросъвестност да предложи най-скъпото.

— Пушен сомон… това наистина е идея… — мърмореше Бенато, като мърдаше нозе, усетил, че те са се омотали в нещо там, отдолу. — Въпросът е какво ще ни предложиш след сомона…

Най-сетне подир продължително събеседване менюто биваше определено заедно с придружаващото го питие и Феличе се отдалечаваше по посока на кухнята.

— Какви чудесни цветя — възклицаваше Бенато, като протягаше ръка към кристалната вазичка с едри карамфили.

В подобни случаи аз инстинктивно се поотдръпвах от масата, макар че вазичката не винаги се катурваше. Имаше и такива случаи, когато не се катурваше. Съдружникът измъкваше един карамфил, помирисваше го предпазливо и добавяше:

— Но на тоя свят, скъпи приятелю, дори и красотата е измамна. Навярно сте чували за ония страшни орхидеи, чийто аромат действува като смъртоносна отрова…

Отровите, естествени и лабораторни — това също бе една от любимите теми на Бенато и той се разсейваше известно време с нея, за да заглуши пристъпите на глада. Най-сетне Феличе донасяше рибата и Джовани се заемаше с яденето, додето набитото му око не прозреше някаква нередност:

— Кажи, Феличе, откъде дойде тази мода, пушеният сомон да се поднася с карамфили?

— Мисля, че карамфила вие сам го поставихте в чинията — опитваше се да възрази келнерът.

— Мислиш… Но не си сигурен… Е, добре, ще оставим въпроса висящ — махваше великодушно с ръка Бенато и събаряше чашата си.

Оттук нататък чак до края на обеда му предстоеше да изтърва многократно ту вилицата, ту ножа, ту някоя чаша, така че Феличе бе принуден да караули непрестанно край масата, готов всяка минута да донесе нов прибор. Най-големите рискове за околните се криеха обаче във второто ядене, което обикновено бе бифтек или котлет, следователно трябваше да се реже. А съдружникът действуваше с такъв замах, че отрязаното късче нерядко отхвръкваше далеч от чинията, било върху покривката на масата, било върху собствения ви костюм. Имаше и моменти, когато отхвръкваше не отрязаното късче, а целият котлет, който веднъж при подобен случай се пльосна в скута на една дама, седнала на съседната маса. Добре все пак, че дамата предвидливо бе застлала скута си със салфетка.

— Не допусках, че съм имал такъв талант на стрелец — прошепна ми Бенато, след като инцидентът беше изгладен. — Видяхте ли: точно на салфетката падна и дори не опръска роклята й.

Известни рискове съществуваха и за самия Бенато. Спомням си как веднъж, говорейки за неизбежното приближаване на някаква комета, той съкрушено се облакъти в чинията си с милански сос.

Най-дребните произшествия бяха, разбира се, тия с цигарата, която съдружникът оставяше или облягаше дето и както му падне и за която се сещаше едва когато мирисът на изгорен плат станеше твърде упорит.

— Мисля, че нещо гори — промърморваше Бенато.

— Покривката… там, пред вас…

— А, добре. Боях се да не е панталонът ми.

Веднъж си позволих плахо да подхвърля:

— С тия ваши цигари можете да предизвикате пожар у дома си.

— Горял съм вече два пъти — отвърна нехайно събеседникът ми. — Нищо опасно. Стига да сте застрахован. Аз винаги се застраховам.

След като обедът бива приключен и сметката — уредена, отново се запътваме към кантората. Всъщност Бенато ме придружава само до най-близкия ъгъл, за да ми обясни, че няма да дойде, понеже му предстои някаква делова среща. Ако се съди по сънния му вид, срещата по всяка вероятност е с мекото легло, където се кани да потъне в забрава и поне за малко да се откъсне от гнетящите го мисли за мировата катастрофа.

Отправям се прочее сам към кантората и посвещавам два часа на пресата и на световните събития. Сетне излизам да се поразтъпча из главната улица, понеже фирмата ни е на две крачки от главната улица.

Тук всичко е на две крачки от главната улица — парламентът, музеят, катедралата, банките, гарата, казиното, театърът и какво ли не. Всичко, включително и мястото, където веднаж седмично установявам връзка с моя човек. Засега само тъй, колкото да разбере, че съм жив и че няма нито за отбелязване. Защото вариантът делта вече наистина е в ход, но той е в ход просто в смисъл, че се движи на празен ход.

Главната улица, която се нарича ту Крамгасе, ту Марктгасе ту не знам как, изобилствува с исторически забележителности, като се почне с часовниковата кула Цитглоке и се свърши с многобройните старинни чешми, украсени с ренесансова скулптура. Но погледът ми, неизвестно защо, само бегло минава край тия паметници, за да се насочи към други, далеч по-банални неща — няколкото пасажа, извеждащи в странични улици, отделни заведения, съоръжени с двойни входове, както и универсалните магазини — Льоб, Контис, Глобус и други от тоя род, притежаващи освен изобилието на стока и някои добавъчни удобства.

Изследването на тоя род обекти е, разбира се, чисто професионална привичка и аз си казвам, че най-добре би било те никога да не ми потрябват. Колкото е лесно тук да се изплъзнеш от евентуалния преследвач, толкова е лесно и наново да се сблъскаш с него пет минути по-късно нейде наоколо. Защото в тоя малък град всичко е на две крачки от главната улица.

Всъщност градът съвсем не е чак толкова малък. Той се простира нашироко от двете страни на река Ааре, за която би могло да се каже, че се вие като змия, ако това сравнение не звучеше твърде гадно по адрес на такава бистра синьозелена река. Но далечните тихи квартали с широките улици, жилищните блокове, предприятията и парковете не ме занимават. В известни отношения те са по-неудобни от теснотията на центъра. А центърът е онова място, оградено от Дъгата на Ааре, която тук се сгъва като мишница. Дето са струпани магазините, дето е навалицата и дето всичко се намира на две крачки от главната улица.

Привечер се озовавам при волвото си, гарирано до Беренплац, възсядам го и потеглям обратно към Остринг. Денят е свършил, но скуката продължава. Само че един порядъчен и скучен гражданин като Пиер Лоран няма право на скука. Тя е за артистичните натури, за ония, дето винаги копнеят за нещо различно, за нещо друго, за нещо такова, което… изобщо за хората, които сънуват миражи и гонят вятъра. А едва ли е нужно да отбелязвам, че положителен човек като Пиер Лоран няма нищо общо с подобни субекти. Той се прибира точно в уречения час, гарира волвото точно на определеното място и се заема с точно предвидената за тоя час дейност — приготвянето на вечерята.

Приготвям прочее вечерята, чието основно и почти единствено блюдо се свежда до пържени яйца с шунка, настанявам се пред кухненската маса и методично се заемам с това насъщно занимание — храненето, без да си давам труд да спускам пердето, та всеки желаещ да може да се убеди, че Пиер Лоран като порядъчен човек вече се е прибрал и като порядъчен човек бърза да се нахрани, преди да е почнала телевизионната серия „Черното досие“.

Сетне, както вече се сещате, заниманията ми се преместват в хола, дето дремя известно време, изтегнат в креслото пред малкия екран. Стопанинът се е постарал да придаде на обстановката в хола една скромна елегантност, издържана най-вече в зелени тонове: копринените тапети, кадифените кресла, големият килим, дори абажурите на настолните лампи — всичко е зелено. Зелени са дори и няколко окачени по стените гравюри, представящи пасторални или галантни сцени с малко женска голота и много растителност.

Понякога, след като поредният епизод на „Черното досие“ е отстъпил място на поредния разговор за стопанската криза, напускам хола и лениво се качвам горе в библиотеката. Тук вече завесите са спуснати, понеже съвсем естествено е, когато четеш, да се изолираш от външния свят. Уви, не изпитвам никакво желание да чета, още повече книгите, наредени по рафтовете, имат чисто декоративната функция да придават научен и старинен вид на обстановката с дебелите си кожени подвързии. Това са — доколкото съм ги преглеждал бегло — най-вече всевъзможни латински съчинения, учебници и ръководства по градинарство от миналия век. И понеже нямам намерение да затъвам в ръководствата по градинарство, а завесите, както казах, са спуснати, позволявам си да напусна библиотеката, да проникна в тъмния интериор на спалнята и да отправя поглед през цепката на пердето към насрещната вила.

В тоя час обикновено са осветени само двата широки прозореца на хола, понякога забулени от млечната мъглявина на муселинените завеси, а понякога съвсем отчетливо разкриващи вътрешността. Обстановката е старомодна и охолна, с изобилие на тежка масивна мебел и крехък порцелан. И сред тая обстановка — един слаб възрастен мъж, към когото дискретно е насочена моята писалка-далекоглед.

Набразденото от ситни бръчки пръстеножълто лице с хлътнали страни има болнав вид. Изобщо Горанов изглежда от тоя тип хора, дето сякаш са готови вече за гроба, но така, както са готови за гроба, могат да живеят още дълги години, додето всичките им близки се преселят на оня свят. Той положително е прехвърлил шейсетте, обаче въпреки белите коси и посърналия изглед едва ли е стигнал до следващата десетица. Морзовите знаци на бръчките по лицето му изразяват някаква неизменна гримаса на отегчение или страдание, сякаш е измъчван от не твърде силен, но непрестанен зъбобол.

Облечен в износен вълнен халат с вишнев цвят, мъжът обикновено чете вестник, излегнат на дивана, или бавно се разхожда, сякаш измерва с крачки дължината на хола. В случай че не чете и не измерва хола, убива времето в игра на карти. Игра срещу един-единствен противник: Пенев.

У Пенев има също нещо анемично и болнаво, но той е още далече от старческата възраст и според вече съобщените ми данни тепърва ще навлезе в четиридесетте. Що се отнася до данните на самото му лице — това дълго и безкръвно лице, — те са доста смътни, тъй че лесно бихте могли да му дадете няколко години повече или няколко години по-малко. Нещо остро има в това удължено лице, в ъглестите чупки на веждите, в изтегления като птича човка нос, в острата брадичка и в острия поглед на малките черни очи. В ъгъла на бледите безкръвни устни неизменно виси цигара. Незапалена цигара. Понякога той я изважда от уста и я захвърля в пепелника, но малко по-късно взема нова и също тъй незапалена я поставя на обичайното място в ъгъла на устните. Вероятно Горанов не позволява да се пуши. Или пък лекарите не позволяват.

Понякога старият вдига рязко глава и поглежда към прозореца, а понякога и Пенев отправя очи натам, сякаш зад тоя тъмен прозорец се таи неизвестното и нежеланото. Сетне играта продължава. Продължава обикновено до единайсет, когато двамата хвърлят картите, а победеният хвърля освен картите и някоя банкнота. Партньорите напускат хола и загасят лампите. Край на спектакъла.

Досаден и празен спектакъл, точно в стила на тоя тих и сънен квартал, отвъд Остринг, дето при нужда бихте могли да успокоите нервите си или добавъчно да ги разстроите. И точно в стила на тоя мил и стар Берн, дето улиците опустяват след осем часа и дето едничкото възможно приключение е Бенато да залее костюма ви с милански сос или да прогори ръкава ви с цигара.

* * *

Минали са цели две седмици, когато една заран най-сетне се случва нещо необичайно. На вратата ми се позвънява. Не на задната врата, където доставчиците носят продуктите, а на парадния вход.

Отварям, за да се озова лице срещу лице с млада дама. Не мислете, че се касае за самка от холивудски тип, призвана да вземе акъла на героя. Дамата е без особени отличителни белези, изобщо от тия, дето минават край вас по улицата, без да ги сподирвате с поглед. Среден ръст, строг сив костюм и не твърде интересно лице, отчасти скрито зад големи очила с опушени стъкла.

— Дойдох за квартирата — оповестява прозаично посетителката.

— Каква квартира?

— Тази, дето я давате под наем.

— Няма такава — отвръщам.

— А обявата.

— А, да, обявата… Просто съм забравил да я махна — казвам, като се сещам за малката картичка над градинския вход, която наистина отдавна би трябвало да смъкна.

— Може би все пак знаете нейде наоколо свободно жилище… — продължава да беседва дамата.

— Съжалявам, но не знам. Имаше едно в съседната сграда, но то също е вече заето.

— Странно… А бяха ми казали, че тук е пълно със свободни квартири.

— Нямам представа… Възможно е — мънкам отегчено, като поглеждам часовника си.

Подир което най-сетне тя ми кима за сбогом и се отправя към червения си фолксваген, гариран пред входа.

Следната заран отново започва с необичайно събитие. И това отново е звънчевият сигнал — не откъм задната врата, а откъм парадния вход. И пред мене отново се възправя една дама, но такава, че трябва да мине известно време, додето разбера, че това е пак вчерашната посетителка. Пастелновиолетовата рокля от скъп вълнен плат обвива плътно снагата, за да подчертае предизвикателните извивки на силуета и щедрите форми на бюста. Лицето, освободено от нощната пеперуда на опушените очила, сияе в обаятелна усмивка. Усмивка на сочните устни и на тъмните очи под здрачни клепачи.

— Дойдох пак за квартирата — осведомява ме дамата.

— Но нали ви казах, че няма такава — отвръщам, като се опитвам да се съвзема от изненадата. — Дори ако сте забелязали, вече няма и обява.

— Забелязах, вярно е — кима непознатата, като продължава да ме озарява с усмивката си. — Но повярвайте, че никъде наоколо не можах да намеря нищо подходящо. И понеже научих, че сте сам… И понеже съм готова да се задоволя с единия етаж, а дори в краен случай и с една стая, помислих си, че…

Аз също съм си помислил нещо и даже съм готов да дам словесен израз на мисълта си и да пратя нахалницата по дявола, ала тя ме изпреварва и с все същата мила усмивка добавя:

— Ще оставите ли без покрив една бездомница… в тая студена и влажна есен… Уверявам ви, че не пия, не каня гости, не се натрапвам на хазяина, изобщо все едно не съществувам…

Додето тя продължава малката си роля, разсъжденията ми взимат нова насока. В края на краищата тая жена идва за нещо, казвам си. И това нещо едва ли съм аз. Така че не е зле да се разбере какво е то, щом не съм аз. И после, едно подобно съседство може да се окаже полезно, И после, холната стая ми е наистина съвсем излишна.

— Вие просто ми късате сърцето — промърморвам. — Бих ви отстъпил стаята на долния етаж при съвместно ползуване на хола. Но нищо повече.

— Още от първия миг разбрах, че сте великодушен човек — бъбре дамата, додето я въвеждам. — Даже и съвместно ползуване на хола… Сега вие ми късате сърцето…

— Бих ви го отстъпил целия — отвръщам сухо, — ако не беше телевизорът. Тъкмо тия дни, знаете, върви оная серия, „Черното досие“.

— Но тук е великолепно! — възклицава непознатата, озовала се в просторния хол, над който вече съм загубил част от правата си. — И всичко е в зелено… Любимият ми цвят…

Съседната стая, както и полагащата се към нея баня също предизвикват одобрение. Дамата обаче, противно на обичайната женска психика, отделя по-малко внимание на банята, отколкото на изгледа през прозореца. А изгледът през прозореца обхваща най-вече вилата на Горанов.

— Мисля, че по-добре е още сега да уредим въпроса с наема — предлага жената, когато отново се връщаме в хола.

— Излишно е да бързаме — възразявам. — Пък и трябва да потеглям за работа. Ето ви ключа на външната врата. Извадете си дубликат, а оригинала поставете в кутията за писма.

Подир тия думи кимам за поздрав и си тръгвам със спокойния вид на човек, дето може да си позволи разкоша да ви остави квартирата си ей така по простата причина, че е порядъчен и скучен гражданин, който няма какво да крие.

Когато привечер се прибирам и изваждам ключа от секретното място, едва не се блъскам на входа в някакъв безполов младеж с широкопола шапка, груб дебел пуловер и сини джинси.

„Вече почнаха и посещенията“ — помислям, но в тоя миг хипито ми се вижда подозрително познато.

— На маскарад ли? — запитвам, след като се уверявам, че асексуалният тип не е никой друг, а моята тъй женствена наемателка.

— На художествена дискусия — уточнява дамата хипи.

— А, разбирам. Значи затуй сте се облекли тъй художествено.

— Иначе ще ме смятат за чужд човек. Няма нищо по-неприятно от това да те смятат за чужд човек.

По силата на тая именно максима непознатата се настанява у дома ми като свой човек. Изобщо настанява се у дома ми като у дома си. И го прави без сянка на нахалство и тъй естествено, че дори не го усещам.

Още същата вечер, след като се прибира от споменатата дискусия, тя се отпуска в едно кресло и непринудено оповестява:

— Ох… умирам от глад.

— Хладилникът е на ваше разположение — казвам.

— И ще ми правите компания?

— Защо не, „Черното досие“ вече приключи.

И ние тръгваме към кухнята.

Подир известно ровене в хладилника дамата хипи избира тъкмо туй, което и аз самият бих избрал, най-прозаичното и най-насъщното: яйца и резен шунка.

— Никога ли не спускате завесите? — запитва жената, додето поставя тигана с маслото върху газовата печка.

— За какво трябва да ги спускам?

— Нима не поддържате връзки с другия пол?

— Вие сте първата. А колкото до пола ви… в тоя тоалет.

— Расото не прави монаха, господин… Не знам просто как да ви наричам…

— Името ми фигурира на вратата.

— Видях, но не знам как да ви наричам. Бие как бихте ме наричали мене?

Въпросът ме поставя в затруднение, макар че подир завръщането си от работа съм намерил предвидливо изложена на масата в хола визитната и картичка „Розмари Дюмон, студентка, Берн“. Една луксозна гравирана картичка и при туй съвсем наскоро отпечатана, както проличава, когато размазвам по-силно буквите с пръст.

— Зависи — промърморвам. — Ако смятате да останете по-дълго, бих ви наричал Розмари, понеже и без туй някой ден ще стигнем до това. А ако идвате съвсем за малко…

— В такъв случай наричайте ме Розмари, драги Пиер.

Тя загася печката, оставя тигана на масата върху предварително приготвената дървена подложка, но преди да се разположи на стола, прави две крачки към прозореца и с рязък жест спуска завесата. Навярно сте забелязали, че в живота, противно на театъра, действието нерядко започва именно подир спускане на завесата.

Известно време дамата хипи се храни мълчаливо и очевидно наистина е здравата изгладняла. Сетне, преполовила блюдото, тя запитва ни в клин, ни в ръкав:

— Обичате ли импресионистите, Пиер?

— Да ви призная, аз доста ги бъркам всички тия школи: импресионисти, експресионисти…

— Как може да бъркате импресионизма с експресионизма? — поглежда ме тя с явен укор.

— Ами така… без никакво затруднение.

— Но нали самите думи имат различен смисъл?

— О, думите!… Думите, етикетите, фасадите…

Розмари ме поглежда бегло, сетне отново се съсредоточава върху чинията си.

— Всъщност вие сте прав — забелязва жената две хапки по-късно. — И тук, както обикновено, названията не се покриват с явленията. Но все пак вие няма да твърдите, че не сте чували нищо за художници като Моне, Сисле, Рьонуар…

— Последното име действително ми напомня за нещо — признавам. — Напомня ми за някакви голи жени. Много червени. И ужасно дебели.

— Разбрах — кима Розмари. — Вие не сте от типа на съвременния мъж с широки културни интереси. Вие сте от другия тип — на тесните специалисти. Само не знам каква точно е специалността ви.

— Съвсем прозаична: опитвам се да печеля пари.

— Това всички се опитват, макар и по различен начин.

— Моят начин е търговията. По-точно, вносно-износната дейност. И още по-точно хранителните продукти. Изобщо предполагам, че във вашата класификация на различните типове за мене е отредено най-долното място: типът на човека егоист.

Тя отмества чинията си, поглежда ме отново с беглия си проверяващ поглед и отвръща:

— „Типът на човека егоист“? Съвсем излишно е да го наричате тъй, защото друг тип няма.

— Как така „няма“? А филантропите, търсачите на истината, дори вашите импресионисти?

— Няма, няма — поклаща жената глава като някакво упорито дете. — И вие отлично го знаете.

После се оглежда и отправя поглед към пакета кент. Поднасям й цигара и щраквам запалката.

— Самата същност на живота е присвояване и усвояване, присвояване и преработка на присвоеното: цветето с корените си ограбва и изсмуква почвата, животното опустошава растителността или умъртвява други животни, а човекът… човекът още като зародиш смуче от жизнените запаси на майчиния организъм, за да смуче по-късно млякото от майчината гръд, а още по-късно, за да присвоява всичко, което е по силите и възможностите му да присвои. И ако примерно ние с вас още сме живи и околните не са ни разкъсали, то е само понеже силите и възможностите на повечето хора са твърде жалки…

— Ако разбирам правилно, вие смятате, че всички крадат?

— А вие сега ли узнавате тая подробност? Към каквото и да протегнете ръка, то вече без друго принадлежи някому. Следователно, щом го вземате, вие ограбвате някого. Разбира се, обществото, тоест силните, присвоили си правото да действуват от името на обществото, са създали сложна система от правила, за да осуетят безразборния грабеж и да осигурят привилегията на грабежа единствено за себе си. Но законите и моралът само регламентират грабежа, а не го отменят.

— На лоши работи ви учат в училище — установявам с меланхоличен тон.

— Тия работи не се научават в училището, а в живота — уточнява Розмари, като ми отправя заедно с предизвикателния поглед и гъста струя дим.

— Кой живот? Тоя на бедните бездомни студенти?

— Благодарение на вас вече не съм бездомна. Но колкото да ми е неловко, ще трябва да добавя, че не съм и бедна. Баща ми е натрупал доста пари точно по вашия начин: търговията.

— Кой бранш?

— Не хранителният, а часовниците. Но това е подробност…

— … Която не ви пречи да го третирате като крадец.

— Не знам защо е нужно да го щадя, след като и всички други наоколо са крадци.

— Включително и вие самата?

— Естествено. Щом се издържам с крадените му пари.

— Логично! — кимам и поглеждам часовника си. — Предполагам, че е време за лягане.

— Наистина. Аз май доста се разбъбрах.

— Навярно червената книжка на Мао е винаги под възглавницата ви…

— И какво ако е така? — поглежда ме тя отново предизвикателно.

— Нищо, разбира се. Въпрос на вкус. Но понеже става дума за вкус, позволете да ви кажа, че тая униформа на хипи съвсем не ви отива. Вашето тяло, Розмари, заслужава по-добра участ.

Пожелавам й лека нощ и поемам към горния етаж.

И може би е въпрос на случайност, но повече никога не я видях в тия оръфани джинси и тоя развлечен пуловер.

* * *

„Не пия, не каня гости, не се натрапвам на хазяина, изобщо все едно, че не съществувам…“

Трябваше да призная, че откакто се е настанила у дома, Розмари е оправдала горната си декларация по всички точки освен последната: тя съществува. И го знае много добре. И държи и аз да го знам. Затуй, когато се прибира от лекции привечер, грациозно се полюшва на високите си токове и с това движение придава добавъчен живот на изразителните очертания на бедрата и бюста, а очите — такива очи, че би било грехота да се закриват с очила — ме гледат тъй предизвикателно-закачливо-обещаващо, та… Та няма как да се абстрахирам от съществуването й.

— Скучаете ли? — пита дамата, като захвърли чантата и ръкавиците си на дивана.

И преди да реша какво да отговоря, добавя:

— Тогава нека се навечеряме, а сетне ще скучаем заедно.

Всъщност при нея рисковете от скука са доста минимални. Тя непрестанно мени облеклата си, които е домъкнала в три обемисти куфара, и се прибира вечер ту светски елегантна, сякаш се връща от дипломатически коктейл, ту пременена в спортна рокля с бяла якичка като глезена мамина щерка, ту стегната в дискретен тъмен костюм като персона от деловия свят. Тя непрестанно се мени не само по външен вид, но и по обноски, поведение, настроение и размисли: весела или замислена, бъбрива или мълчалива, артистично настроена или грубо практична, резервирана или агресивна, престорена или искрена, макар че искреността при тая жена хамелеон е нещо доста трудно за установяване.

— Вие ме уморявате с привичките си на хамелеон — позволявам си да забележа при един разговор.

— Надявам се, че знаете какво е хамелеон…

— Някакъв гущер, ако не се лъжа.

— И вие проявявате вулгарния вкус да ме сравнявате с влечуго?

— Имам предвид не влечугото, а непостоянството.

— В такъв случаи сравнявайте ме с някои скъпоценен камък, от тия, очарователно-променливите.

— Кой камък? Аз, както знаете, не търгувам с камъни.

— Например александритът… За него казват, че утринта му е зелена, а вечерта червена. Или опалът, събрал в себе си всички цветове на дъгата. Или лунният камък… или слънчевият камък.

— Прекалено сложно. Също като импресионистите. Не е ли по-добре да прибегнем към нещо съвсем просто: изберете си една индивидуалност и мирясайте върху нея.

— А вие коя бихте ми препоръчали? — запитва тя с предизвикателна усмивка.

— Истинската.

— Истинската? — тя ме поглежда замислено. — А не се ли боите, че ще сгрешите?

Лицето й е хубаво, но за да видите какво точно е това лице, трябва да го издебнете в някой миг на вглъбеност и размисъл, а тъкмо тогава то губи от хубостта си, защото хубостта му е в непрестанните изменения, в гамата от погледи на тъмните очи, в усмивките, полуусмивките и ослепителния смях на червените устни, разкриващи белите красиви зъби, в красноречивите гънки на тия устни, в движението на веждите, в едва забележимите вълни на настроенията, минаващи по това ту наивно и непорочно, ту студено иронично или предизвикателно чувствено лице.

Може би е на 23 години, но ако разбера, че е на 32, това не би ме изненадало особено. Изобщо понякога изглежда на 32, а понякога на 23, обаче аз съм по-склонен към хипотезата на третото десетилетие или — за да бъдем кавалери — към края на второто. Външността нерядко мами, ала начинът на разсъждение, дори когато разсъждението не е съвсем искрено, говори достатъчно ясно, стига да умееш да го дешифрираш.

— Скучаете ли?

Традицията на тоя въпрос, който Розмари неизменно ми отправя, щом се върне от града, датира още от първата седмица на нашето съвместно съществуване. Но като казвам „съвместно съществуване“, не желая да бъда криво разбран. Защото ако дамата се ръководи от правилото „не се натрапвам на хазяина“, то аз от своя страна съблюдавам принципа „не задирям наемателката“.

И тъй:

— Скучаете ли?

Тоя въпрос ми е зададен още в края на първата седмица.

— Съвсем не, поне засега — отвръщам. — Току-що гледах „Черното досие“.

— О, Пиер! Престанете най-после с това досие и с тия клоунади. Вече достатъчно ви познавам, за да знам, че използувате телевизора най-вече като осветително тяло.

— Не трябваше да ви казвам, че не разбирам нищо от импресионизма — забелязвам унило. — Фатална грешка. Вие веднъж завинаги ме причислихте към категорията на най-тъпите.

— Съвсем не. Най-тъпите не скучаят.

— А защо смятате, че непременно скучая?

— А какво друго бихте могли да правите, освен да скучаете? Не се разхождате из градината, не се отбивате с приятели в кафенето на спирката, не приемате гости, не играете карти, не проучвате готварската книга, не хвърляте пасианси, не правите утринна гимнастика… какво още?… Изобщо не умеете да потънете в тоя сънен живот на квартала. А щом не умеете да потънете, значи скучаете.

— Не и във ваше присъствие.

— Мерси. Но това не е отговор.

Сетне добавя с променен тон — тя има тази привичка да променя ненадейно тона:

— А може би тайната наистина е тъкмо в това: да се приспособиш към околната летаргия. Щом те е повлякла тая река и щом си обречена докрая да те влачи, най-добре е да се отпуснеш по течението и да не се съпротивяваш.

— Ами че отпускайте се, кой ви пречи — казвам примирително.

— Кой ли? — възкликва тя, наново променила тона. — Желанията, стремежите, мисълта, че бих могла да видя и преживея толкова много неща на тая земя, вместо да вегетирам в това кварталче, забутано нейде сред хълмищата на Бернската област.

— Не си правете илюзии — позволявам си да възразя. — Хората се отегчават не само в Бернската област.

— Да, защото са свикнали със своя край и своя бит. Едно и също нещо, дори да е пуйка с портокали, повторено пет пъти, се превръща в тягост. Секретът е да го напуснеш, преди да се е превърнало в тягост, и да минеш към следващото. Секретът е в промяната, в пътя, в движението, а не в тъпченето на едно място.

— Като ви слуша човек, може да остане с впечатлението, че най-щастливите хора са шофьорите и търговските пътници.

— Не опростявайте нещата.

— Но и вие не ги усложнявайте. Мисля, че ако човек държи на всяка цена да живее по-интересно, би могъл с малко въображение да постигне това навсякъде, дори и в тоя заспал квартал.

— Всъщност, да! — казва тя, наново променила тона. — Ако не по-интересно, то все пак по-малко скучно!

И добавя замислено:

— Трябва наистина да се прави нещо.

Казано в скоби, нямам впечатление, че наемателката ми чак толкова се отегчава. Тя по няколко пъти дневно шари между Остринг и центъра, а и когато е в самия квартал, продължава пак да шари насам-натам — до сладкарницата или до близките магазини, до гората или до селището на Робинзон, един икономично построен ултрамодерен комплекс от другата страна на хълма, дето Розмари има някакви познати от университета.

Когато се прибирам привечер и когато тя ме е изпреварила, неведнаж я заварвам да разговаря край алеята с едни или други съседи. Освен с козовете на обаятелната си външност, тя разполага и с козовете на своята общителност и приветливост, така че не се учудвам твърде, когато една вечер запитва:

— Пиер, бихте ли имали нещо против, ако направим утре тук едно каре на бридж? Предполагам, че познавате бриджа малко повече от импресионистите.

— А кои са останалите партньори?

— Ами нашата съседка Флора Зайлер и оня, американецът, дето живее малко по-горе, от другата страна на алеята — Ралф Бентън.

— Имам чувството, че вие вече сте ги поканили.

— Да… тоест… — тя млъква сконфузено.

— „Не пия, не каня гости…“ — цитирам собствената й декларация.

— О, Пиер!… Не ставайте лош. Поканих ги главно заради вас, за да ви изтръгна от лабиринтите на онуй „Черно досие“.

— Плафон или контра? — питам лаконично, за да сложа край на тия лицемерни излияния.

— Каквото вие желаете, скъпи — отвръща сговорчиво Розмари.

Следният ден е събота, така че и двамата сме в къщи, но това е само формално така, защото наемателката ми препуска с червената си кола до Остринг и обратно, за да доставя необходимите за леката закуска деликатеси, докато аз бивам изпратен чак в града, за да попълня с напитки домашния бар, който до тоя момент съществува само номинално, а едва завърнал се, трябва наново да се връщам да търся бадеми и зелени маслини, понеже Розмари твърди, че нищо не става без бадеми и зелени маслини, но вече прибрал се, Розмари казва „а на какво ще играем, като нямаме маса“, на което аз отвръщам „как да нямаме маса“, а тя възразява, че има предвид не маса за ядене, а специална маса със зелено сукно и че такава маса бездруго отлично ще подхожда на зеления хол, на което аз забелязвам, че зелените маслини са съвсем достатъчни като допълнение, но, разбира се, в края на краищата отново слизам до града и обикалям доста из Льоб, додето намеря най-сетне съответното игрално съоръжение, и се прибирам тъкмо навреме — поне такова е мнението на Розмари, която казва, че съм се прибрал тъкмо навреме, та да помогна за сандвичите.

Точно в шест часа на парадния вход се позвънява и това е, разбира се, споменатият вече Ралф Бентън, понеже мъжете винаги са точни, а на всичко отгоре Бентън — според сведенията на Розмари — е юрисконсулт в някаква банка, а юрисконсултите пък са особено точни, особено банковите.

Гостът поднася на наемателката ми целофанена кутия с три орхидеи, надявам се, не от ония, отровните, на Бенато, а на мене предлага една любезна, малко сънлива усмивка точно в стила на тоя сънлив квартал. Това е черноок и флегматичен хубавец, който вероятно вече се е запътил към 40-те, но още не ги е достигнал. Добивам възможност да го разгледам по-подробно, когато се настаняваме в хола, защото бремето на празния разговор за това противно време и прочее бива поето изцяло от Розмари, така че на мене ми остава само да пуша и да зяпам.

Ако не знаех вече, че е янки, едва ли бих го сметнал за такъв. Във всеки случай той е твърде различен от грубата мъжественост на оня тип, издигнат от уестърните в образец на породистия американски самец. Бентън е среден на ръст и добре сложен, ала с известна склонност към пълнеене, която вероятно обуздава с доста усилия. Черна грива, подстригана не дотам късо, че да противоречи на модата, но не и прекалено дълга, та да го оприличава на хипи. Черни вежди с някаква меланхолична извивка и черни меланхолични очи — очи с един поглед, който сякаш отсъствува, скрит нейде в полумрака под клепачите. Малко гърбав нос, в чийто низходящ, леко пречупен диагонал има също нещо меланхолично. Пълни устни, изрязващи се отчетливо върху матовото лице. И заоблена брадичка с трапчинка, която вероятно му създава известни затруднения при бръсненето. Може би в жилите му има една-две капки мексиканска или порториканска кръв. А може би просто е от тоя, не каубойския тип, а от другия, меланхоличния и мечтателния, на който във филмите е отредено да дрънка на китара, вместо да стреля с колта.

— Мистър Бентън, нашият приятел Пиер би предпочел да играем плафон — чувам в тоя момент гласа на Розмари, минала с естествената си непринуденост от темата за времето към темата за картите. — Бихте ли имали нещо против това?

— Предпочитанията на домакина са за мене закон — отвръща с флегматичната си усмивка американецът.

— Не става въпрос за предпочитания, а за възможности — бързам да поясня. — Иначе не бих ви предлагал такава просташка игра.

— В наше време, знаете, човек вече трудно може да съди кое е просташко и кое — не — забелязва Бентън. — Като гледаш как се облича младежта и като слушаш с какви думи си служи…

Розмари е готова, изглежда, да възрази, ала на вратата за втори път се позвънява. Това е, както и следва да се очаква, нашата съседка Флора Зайлер, наемателката на съседа рентиер. Влизането й сепва донейде Бентън, а също и мене, макар да съм зърнал вече дамата отдалече. Защото едно е да я зърнеш отдалече, а друго — да я видиш отблизо.

Флора Зайлер е на възрастта на моята наемателка, а може би и по-млада — при жените точността по тоя пункт е често илюзорна, — но във всеки случай не изглежда по-млада. За сметка на туй тя е доста по-висока от Розмари, а като обем спокойно би могла да побере у себе си две Розмари, без да й мигне окото. За да не изпадам в клюкарски тон, бързам да поясня, че фрау Зайлер съвсем не спада към персоните, затлъстели поради неправилен обмен на веществата, нито към ония мъжкарани, защищаващи спортната чест на родината си в дисциплината по хвърляне на гюлле. Тя си е съвсем добре пропорционирана, ако не броим известна щедрост на природата в бюста и тазовите части, само че добре пропорционирана върху импозантния ръст от метър и осемдесет. Изобщо една от тия пищни самки, които създават чувство за малоценност у по-голямата част от мъжете и събуждат груби атавистични апетити у останалата част.

Немкинята свойски стиска десницата ми, а сетне и тая на Бентън, при което онзи едва успява да сподави страдалческото си изражение. Предполагам, че в случая вината е не само в енергичното здрависване, а и в масивния пръстен на американеца. Не знам дали сте забелязали, но когато носите пръстен и ви стиснат здраво ръката, ефектът е значително по-неприятен.

За да не се чувствува притеснена в креслото, Флора Зайлер настанява импозантното си телосложение върху дивана, а Розмари докарва по-близо количката с напитките, представляваща нашия домашен бар. Няколко минути отиват в избора на питиетата и в сложните операции с различните видове чаши и кубчета лед, чиято главна функция, както е известно, е да се изплъзват от щипките. Подир което Розмари се приготвя за малък встъпителен разговор, тъкмо навреме осуетен от немкинята:

— Не е ли по-добре да пристъпим веднага към работа? Забелязала съм, че тия светски ритуали на празните приказки повече отегчават хората, отколкото ги сближават.

Това е, изглежда, и мнението на останалите, защото всички като по даден знак вземаме чашите си и се настаняваме около зелената маса, допълваща тъй щастливо зеления интериор на хола. Жребият решава, че първия робер аз ще играя с Розмари срещу Флора и Ралф, нещо добре дошло за мене, защото ако ще трябва да се караме, по-удобно е все пак да се караш с близък човек.

Тая игра, бриджа, на времето я бях усвоил по чисто професионални съображения при едно от многобройните си превъплъщения, когато, също като бащата на Розмари, работех в бранша на часовниците. Само че от ония младежки години вече е изтекло доста време, така че в началото се въздържам от прекалено бурни анонси и оставям инициативата главно в ръцете на наемателката си, която като всяка дейна и амбициозна натура няма нищо против именно тя, а не някой друг да осъществява разиграването.

— Пиер, не ми се сърдите, че влязох, нали? — пита мило Розмари, когато проваля една игра на три без коз, от която би следвало да направим шлем.

— Съвсем не, скъпа. Подозирам даже, че го сторихте само за да повишите самочувствието ми. Когато видиш, че и други допускат грешки, това те окуражава.

Тя всъщност играе добре, но с известна склонност към авантюрата, която при бриджа винаги се заплаща, особено ако имаш срещу себе си двама безпощадни играчи като Флора и Ралф. Те са изцяло съсредоточени в картите и очевидно вече напълно се разбират без всякакви приказки — искам да кажа разбират се в играта, защото за другото е още рано да се съди — и използуват думите с едничката цел да анонсират.

Роберът, както следва и да се очаква, завършва катастрофално за нас, при което Розмари наново пита дали не й се сърдя, а аз наново отхвърлям възмутено това с нищо неоправдано подозрение. Сменяме местата си и този път аз се озовавам срещу американеца, а когато двама мъже се опълчат срещу две жени, работата им, естествено, е спукана, така че подир втория робер моята загуба вече двойно нараства и Флора, срещу която се настанявам, промърморва майчински, макар да е доста по-млада от пишещия тия редове:

— Трябва да разчитате на мене, мойто момче. Иначе никога няма да се отървете от батака.

Отговарям й, че именно на нея разчитам, и тя приема тази декларация като нещо, разбиращо се само по себе си, защото се радва на невъзмутимо самочувствие. Пътем казано, немкинята съвсем не е притеснена от внушителния си калибър. Изобщо държи се тъй естествено, сякаш смята, че именно тя олицетворява истинската самка и че не носи никаква вина, задето наоколо й се мотаят разни женски пигмеи от кукленския тип на Розмари. Да, Флора съвсем не изтъква щедрите си форми, но не се опитва и да ги крие, още повече, че това е просто невъзможно, освен ако рече да се яви в шперплатова опаковка. Облечена с външна непретенциозност — пола, блуза и жилетка, небрежно наметната, за да не притеснява обемистия й бюст, — немкинята очевидно се снабдява с тия дреболии само от ателиетата на висшата мода и, естествено, по поръчка. При тия размери…

Разчитам на нея и се задоволявам коректно да анонсирам, като не пропускам да следя красноречивите й погледи. Тоя разговор с погледи не е от най-коректните при една джентълменска игра, но той вече ни е наложен като стил от жените, защото Розмари също не пропуска да блещи тъмните си очи към тъмните очи на американеца.

Флора използува разумно предимствата на краката си, а също и слабостите на авантюризма, с който моята наемателка все още не може да се прости, така че накрая наистина, макар и частично, съумява да ме поизмъкне от батака. А подир туй настъпва и часът на закуската.

Закуската е „студен бюфет“, както се изразява Розмари. Прочее всеки си взема в чиния от деликатесите, натрупани върху масата в ъгъла, подир което се настанява на някое от креслата, в съседство с подвижния бар. Само Бентън, застанал до бара, се храни на крак. Имам чувството, че го прави, за да не мачка излишно костюма си, освен ако не желае да притеснява немкинята, разположила се на дивана. Облечен е безупречно, дори малко по-безупречно, отколкото се полага на светски човек. Искам да кажа, че му липсва оная едва забележима небрежност, която отличава светския човек от мъжкия моден манекен. Но един юрисконсулт не е длъжен да бъде светски човек.

— Грешката е ваша, Ралф — говори Розмари. — Трябваше да ме подкрепите, а не да казвате „пас“.

— Тази подкрепа щеше да ви струва пет вътре с контра — обажда се Флора, като ми хвърля съучастнически поглед в смисъл „каква наивница“.

— Да, но нямаше да вземете робера. Вината е на Ралф, че ви пощади.

— Очарователна съседко — произнася американецът с апатия, от която е ясно, че пет пари не дава за очарованието на въпросната съседка. — Има моменти, когато за да пощадиш самия себе си, трябва да щадиш и противника.

— Вашата логика ми е непонятна — упорствува Розмари. — Не можеш в едно и също време да щадиш и себе си, и противника, щом интересите ви са различни.

— И все пак в известни моменти тъкмо такава е логиката — настоява невъзмутимо Бентън.

— А също и елементарната сметка — добавя немкинята, като отново ми хвърля съучастнически поглед. — Пет вътре с контра е равно на две хиляди.

Тя вероятно без зла умисъл е кръстосала пред мене импозантните си бедра и аз установявам, че щедрата й плът се намира в известно противоречие с лицето, доколкото сме свикнали да придаваме на едрите форми някакъв характер на добродушие. Може би защото смесваме тия едри форми с ранния спомен за майката, която за малкото дете е винаги една голяма жена, и само малка част от нас имат възможност да се убедят впоследствие, че не всяка голяма жена прелива от майчинска доброта. Така или иначе, лицето на Флора би подхождало по-скоро за някоя грациозно източена дама, за някоя кобра или както се казваше на времето — жена вамп. Високите дъги на веждите, бадемовите очи с променлив цвят, изпъкналите скули и малко голямата уста, всичко това, обрамчено от разкошните тъмнокестеняви коси, представлява добър коз за навлизане във филмовата кариера, и по-специално в рекламните късометражи на козметичните фирми. Само че както ми се струва, Флора едва ли е от жените, склонни да се задоволят с мизерния приход от подобни антракции.

Най-странни са очите на немкинята, неуловими по тон, ту сини, ту синьозелени, ту сиви. Всичко идва от тия настолни лампи, а също и от рефлекса на зелените тапети, мисля си. Интересно под какъв именно цвят са записани тия очи в паспорта й.

А междувременно разговорът на комарджийска тема продължава, макар и без мое участие, и присъствуващите отдавна вече се наричат по име и това ме навежда на баналната мисъл, че нищо не сближава така хората, както дребните недостатъци, и че една игра на карти или едно съвместно напиване понякога вършат повече работа, отколкото две години познанство.

— На вас като че ли не ви достига жаждата за печалба, Ралф — коментира в тоя момент Розмари.

— Тая жажда у всички ни съществува в излишък — отвръща спокойно американецът.

— Не, не у всички — възразява Флора. — Имам впечатлението, че нашият домакин присъствува просто за да попълни карето.

— Това е вероятно само защото мечтае за по-голяма печалба — подхвърля Бентън.

— Разбира се — кимам. — Което не значи, че бих презрял и по-скромния приход.

Подир известен брой подобни фрази без значение, играещи ролята на гарнитура към студения бюфет, ние отново се настаняваме около зелената маса и пристъпваме към втория тур, който завършва доста зле за Розмари и катастрофално за самия мене въпреки новите самоотвержени опити на Флора да ме избави от батака.

— Съжалявам, че ви нанесох такива удари — промърморва немкинята, когато накрая уреждаме сметките си. — Нещастието ми е, че не винаги успявам да измеря ударите си.

— Не се извинявайте. Доволен съм, че ви доставих една макар и съвсем малка наслада — отвръщам галантно.

— Предлагам реваншът, който ви дължим, да се състои в най-близки дни у дома — заявява Бентън на прощаване.

— Няма да пропуснем да се възползуваме от поканата — подхвърля заканително Розмари.

Подир което се налага да докосна кадифената длан на американеца и да изтърпя енергичното ръкостискане на немкинята.

— Вие сте невъзможен, Пиер! — заявява наемателката ми, след като оставаме сами.

— Лошо ли играх?

— Не. Аз играх лошо. Но вие сте съвършено безчувствен. Създавате ми просто комплекс за малоценност с моите страсти.

— Толкова ли сте пламенна като натура?

— Имам предвид играта.

— Е, щом е само играта…

Тя може би чака нещо. Или може би аз чакам. Или и двамата чакаме. Но, както винаги, когато и двамата чакат нещо, не става нищо. Така че малко по-късно се чувам да казвам:

— Ралф също не изглежда прекалено експанзивен.

— Ралф е тиха вода — отвръща Розмари.

И се запътва към спалнята си.

* * *

Неделният ден минава без разговори, тъй като всеки го прекарва в стаята си, ако не броим съвместния обед с обилните останки от студения бюфет. Привечер слизам в хола, за да заваря наемателката си полуизлегната на дивана над някаква книга с репродукции. Ако съдя по едрите цветни парцали, заместващи изображенията, това трябва да са репродукции на импресионистите.

— Вече няма „Черно досие“ — предупреждава Розмари. — Финалният епизод мина снощи тъкмо когато Флора ви измъкваше последните франкове.

— Значи заменил съм едно напрежение с друго напрежение — забелязвам философски.

Сетне, като се обтягам по привичка в креслото пред загасения телевизор, добавям:

— Но вие, изглежда, свиквате с летаргията на квартала. Излежавате се цял ден, разглеждате си картинки…

— Не разглеждам картинки, а се образовам — поправя ме тя. — Нима не можете да направите разлика между човека, който се храни, и онзи, който дъвче дъвка. Тези тук наоколо не се хранят, а дъвчат дъвка, не използуват времето, а го убиват.

Мисълта за времето насочва погледа й към прозореца, зад който в здрача бавно кръжат синкавите снежинки на първия сняг.

— Какво време! И на всичко отгоре утре рано трябва да ходя в Женева. И на всичко отгоре моторът на колата ми нещо не е в ред.

— Защо трябва да ходите точно утре в Женева?

— Защото баща ми ме вика.

— Ще вземете влака…

— Очаквах да чуя: „Ще ви закарам“.

— Скъпа Розмари, може би е непредпазливо да издавам по такъв начин слабостта си, но за вас съм готов дори на тази жертва.

— Браво, Пиер, напредвате! — усмихва се окуражително жената. — Искам да кажа: в лицемерието.

— Каква неблагодарност!

— Обзалагам се, че вие също имате някаква работа в Женева.

От тази жена не можеш нищо да скриеш. Освен естеството на работата. Която, искрено казано, засега не е съвсем ясна и на самия мене.

Заранта от снега не е останало нищо повече от малко влага по асфалта. Така че ние потегляме с волвото и към единайсет сме вече в Женева.

— Къде искате да ви оставя? — питам, докато се спускаме бавно по рю Мон Блан към езерото.

— Най-добре е да ме оставите в „Ротондата“. Имам среща с една приятелка.

Изпълнявам нареждането, сетне завивам вдясно и паркирам в първата малка пресечка. Връщам се назад пеша, влизам във вътрешния двор до моя домашен хотел дьо ла Пе, а оттам прониквам в пасажа, извеждащ на рю Мон Блан. Сега витрината на „Ротондата“ е точно в моя зрителен ъгъл. Заведението е достатъчно светло, за да видя съвсем ясно Розмари, седнала край една маса в ъгъла. Засега от приятелка няма и помен.

Пет минути по-късно жената урежда сметката, облича палтото си, излиза на улицата и като се оглежда бегло, тръгва към кея. Аз също излизам, и то точно по обратния път, за да оставя достатъчно голяма дистанция между себе си и своята наемателка. Забавлявам се да следя как тя повтаря в общи линии собствените ми маневри от преди месец и нещо. Подминава двата моста, за да поеме по третия, този пешеходния, и да се увери, че няма подире си опашка. А кого смята Розмари за възможна опашка? Мене? Слабо вероятно. Ако толкова се боеше от мене, надали щеше да се възползува от колата ми. Макар че може да го е направила именно за да ми покаже, че не се бои и няма от какво да се бои.

Всъщност туй е и работата, която ми предстои в Женева и която все още не е ясна и на самия мене. И ако някой властно ме е призовал към тази работа, това е самата Розмари. Още в първите дни на нашето съжителство — мисля вече казах, че не бива да търсите двусмислие в тая дума — можах да установя, че дамата на три пъти грижливо е преравяла вещите ми. Грижливо, в смисъл че всичко бе поставяно педантично на предишното си място, чак до последната дреболия. При един случаен човек подобен педантизъм може да бъде ефикасен, обаче при един професионалист — никога. Професионалистът владее умението да си служи с най-различни и най-незабележими белези, където трябва, за да установи с увереност дали някой е ровил тук-там, или не.

По-късно наистина тоя род обиски от страна на наемателката ми бяха прекратени, като на мене бе оставена грижата да реша дали бе сметнала, че заслужавам по-голямо доверие, или бе стигнала до извода, че съм достатъчно хитър, за да й предоставям компрометиращ материал. Но, така или иначе, тия обиски заедно с оживеното шетане из квартала ме принуждаваха да захвърля за известно време нещастния Бенато на произвола на съдбата и да се заема с Розмари.

Излязла на рю дю Рон, дамата хлътва в големия универсален магазин Гран Пасаж, с което ме подлага на сурово изпитание. Гран Пасаж е огромен лабиринт на четири етажа и с четири изхода, а при разстоянието, разделящо ме от него, повече от сигурно е, че додето вляза, Розмари вече ще е потънала в навалицата купувачи, освен ако се е изкачила на горния етаж над входа, за да наблюдава влизането ми. Изобщо при цялата тая навалица и при изобилието на огледала в магазина твърде възможно е да сменя ролята си брояч с ролята на броен.

Решавам прочее да се доверя не на краката си, а на разума. А разумът ми подсказва да поема наблюдението на Плас дю Лак не просто защото един от изходите води на тоя площад, но и защото в случай че се появи на някой от другите два изхода, Розмари пак може да бъде засечена оттук. Остава прочее само рискът на четвъртия изход и шансът три към едно е определено в моя полза.

Тя се появява на Плас дю Лак цели двайсет минути по-късно, когато вече съм почти уверен, че съм я изтървал. Хлътвам в магазина за обувки на ъгъла, изчаквам я да подмине витрината и възползуван от наплива в тоя час, тръгвам подире й. Би следвало да й благодаря, че ми спестява по-нататъшната игра на криеница. Стигнала до следващата пресечка, Розмари завива рязко и с един проверовъчен поглед напуска главната улица. Избързвам, за да установя тъкмо навреме, че влиза в четвъртата поред сграда — една модерна постройка на пет етажа.

Дотук! — казвам си, като подтискам инстинктивния порив да изтичам, да хлътна подир дамата и по светливите бутони на асансьора да установя поне на кой етаж ще спре. Ако Розмари наистина се опасява от опашка, а това е вече сигурно, тя в тоя миг навярно се спотайва на площадката на стълбището, за да провери дали някой няма да влезе подире й.

Изчаквам няколко минути, сетне изминавам двайсетина метра и влизам в насрещното кафене, дето се настанявам в ъгъла до витрината тъй, че да виждам, без да ме виждат. Тук не рискувам много нещо. Дори на Розмари да й скимне да се отбие в кафенето, ще успея да я зърна навреме, за да мога да се изплъзна от офиса през задния вход.

В заведението има само неколцина клиенти, заети с приказки или с преглед на заранния печат. Така че келнерът не само ми донася тутакси кафето, но и разменя няколко думи за времето, и по-специално за снощния сняг, който според него определено бележи началото на зимата, очертаваща се тая година като твърде студена, и прочее в тоя дух. Кимам охотно и допълвам неговите прогнози с някои мои прогнози, почерпани впрочем също както и неговите от телевизионните емисии, защото по всички световни телевизии въпросите за времето се обсъждат тъй често и така обширно, сякаш от проблемата дали утре ще бъде облачно или не, зависи самото съществуване на планетата.

Изпивам кафето, след това поръчвам бутилка Евиан, изпивам и нея, после изпушвам една подир друга три цигари и разменям още няколко думи с келнера, тоя път на втората дежурна тема — кризата и повишението на цените. В мига, когато посягам към четвъртата папироса, от насрещния вход изгрява Розмари в цялото си великолепие. Забравих да кажа, че зимното й палто е в масленозелен цвят, а зеленият цвят отлично й отива, нещо, което вече съм успял да установя, додето съм я наблюдавал сред интериора на моя зелен хол.

— Каква жена! — избъбрям, когато Розмари се отправя в обратна посока, и опасението, че ще надзърне в кафенето, се разсейва.

— Мамзел Дюмон? — запитва келнерът, доловил възторженото ми възклицание.

— Вие я познавате?

— Че разбира се. Това е секретарката на господин Грабер.

И като се усмихва с вид на познавач, добавя:

— Каква жена, нали?

Срещата ми със същата тази жена е точно подир половин час в ресторанта Бел Ер на пет крачки оттук, но пет крачки за нея, а не за мене. Вземам такси, озовавам се на насрещния бряг и го освобождавам. Сетне влизам в една телефонна кабина и правя справка в указателя. Когато знаеш името и адреса, справката не е трудна, тъй че без излишни усилия и разорителни подкупи получавам необходимата ми информация:

ТЕО ГРАБЕР
бижута и скъпоценни камъни

Една информация, която за момента не ми говори нищо, освен дето обяснява защо Розмари е тъй добре запозната със скъпоценните камъни — тия, очарователно променливите, а може би и другите. Но човек никога не знае кога и за какво може да му послужи една информация. Тъй че запаметявам сведението, качвам се на волвото и потеглям към Бел Ер.

— Надявам се, че успяхте да се срещнете с баща си — казвам любезно, когато настанявам дамата до отредената ни маса.

— Да. И най-важното, да му измъкна сумата, необходима за компенсиране на снощната загуба.

— Ако въпросът е бил само в това, можехте да ми кажете — забелязвам.

— Не, Пиер. Никога няма да приема от вас такъв род услуга.

— А какъв?

— Никакъв… Впрочем не знам…

Тя може би е готова да каже още нещо, ала в тоя момент изниква метр д’отелът.

— Наистина не съм допускала, че можете да си направите труда да ме доведете до Женева и да загубите за мене цял един ден — доверява ми тя към края на обеда.

— Чак за такъв егоист ли ме смятате?

— Не. Смятам ви просто за затворен човек.

— А вие действително ли сте тъй общителна, както изглеждате?

— Какво имате предвид?

— Нищо сексуално.

— Ако нямате предвид нищо сексуално, трябва да ви кажа, че действително съм общителна.

Това е съвсем вярно. И аз вече съм успял да го установя. А в случай, че все още ме измъчват някакви съмнения по въпроса, те твърде скоро ще се разсеят. Защото само две вечери по-късно, когато влизам в тъмната си спалня и надничам през цепката на завесата към вилата на Горанов, правоъгълникът на осветения насрещен прозорец ми сервира една интимна гледка: разположени на обичайните си места, Горанов и Пенев са се задълбочили в игра на карти. Само че този път към тях се е присъединил и трети партньор — милата и общителна Розмари Дюмон.

Загрузка...