Тайфуни с нежни имена

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Пролетта идва бурно и изведнаж. За няколко дни пъпките на дърветата се разпукват. За няколко дни кварталът лумва в зеленина, не тая постоянната мрачна и сякаш овехтяла зеленина на боровете, а светлата и свежа зеленина на нежните нови листа. Белите стени и червените покриви на вилите, доскоро отчетливо геометрични върху фона на голия тъмен гъсталак, биват удавени в сребристите и златисти сияния на овощните дървета. Цветовете стават променливи и неустойчиви като в любимите картини на Розмари или в камъните със странни имена, променливи, неустойчиви и нашарени в сенки и светлини, защото горе между земята и слънцето топлият вятър от юг е подкарал своите бели стада в синьото небе.

Промяната, уви, е главно от метеорологически характер. И съвсем отчасти — от битов. Както казва моята квартирантка, ние е нея сме стигнали отдавна до такъв градус на привикването, че чувствената промяна в отношенията ни е просто един лек нюанс под повърхността на обичайното, един лек нюанс, който единствено ние двамата с нея сме в състояние да доловим.

Инак всичко си е както преди и всеки следва делничното си разписание и само понякога следобед, понеже дните са станали по-дълги, а съседната гора — по-приветлива, ние, вместо да се изтягаме в тесния зелен интериор на хола, скитаме из просторния зелен интериор на гората или седим на някоя скамейка край пътеката и се взираме към изумрудната равнина, зад която отново се редят гористи хълмове, а над тях израства синята верига на планините, а още по-горе са заснежените алпийски върхове и над тях — огромният небесен купол, в чиято необятност топлият вятър от юг все тъй бърза с облачните си стада.

Веднаж Розмари ме завежда при своите познати в Селището на Робинзон — едно младо семейство на интелектуалци екстремисти, обитаващо неголям стандартен апартамент в тоя супермодерен комплекс от двуетажни циментови кутии. Фактът, че жената сама ме води при своите екстремисти, вече е достатъчен симптом за това, че те ще се окажат съвсем безинтересни за мене, професионално погледнато, и ако трябва да бъдем искрени, аз би следвало да й обясня, че едно запознаване с нейния шеф Тео Грабер би ми направило по-голямо удоволствие. Само че да бъдем искрени един към друг с Розмари, това би било вече прекален разкош, а аз не съм максималист и засега се задоволявам с дружба и любов без излишна откровеност, защото, както казват французите, и най-красивото момиче на света не може да ти даде повече от туй, което притежава.

Екстремистите са се наредили доста удобно, доколкото може да се нарече удобство безредното струпване на транзистори, магнитофони, книги и алкохолни напитки върху синия мокет на обширния хол. Изобщо двойката живее върху мокета, посреща гости върху мокета, като ги настанява на възглавници, консумира уиски и слуша поп-музика върху мокета, а вероятно и спи върху мокета, за да покаже, че плюе на възхода по пирамидата на йерархията и се придържа към бита на социалните низини.

С изключение на тая подробност не успявам да открия никаква друга връзка между домакините и експлоатираните класи, нещо, което си позволявам да изразя и гласно, когато ми омръзва да слушам познатия репертоар за перманентната революция и за аскетичната бедност в името на абсолютно безличие и пълно равенство.

— А кой ви пречи? — питам. — Изхвърлете всички тия неща от квартирата, включително и този ваш мокет, облечете се в три метра зелен док и живейте направо на пода. Или още по-лесно, изхвърлете се сами от апартамента и поемете по пътищата на перманентната революция.

Казвам го на съпругата, или по-точно на това, което предполагам, че е съпругата, защото тия типове и двамата са с дълги сламени коси, хилави безполови тела и джинси, украсени с изкуствени и чисто декоративни кръпки.

Съпругата обаче ми отговаря, че съм разбрал твърде вулгарно техните интелектуални възгледи и че те разглеждали и оценявали социалното равенство като висш абстрактен принцип, а не като просташка житейска практика.

Подир което мъжът или това, което предполагам, че е мъжът, налива още по едно уиски, за да покаже, че не се дразни от идейната конфронтация, и започва да развива следващата поред теория, тази за терористичната борба като най-висша форма на революционното насилие.

— Аз продавам главно маслини и сирене — забелязвам по някое време, — но имам достатъчно връзки в търговския свят, за да ви осигуря по два чифта пистолети от коя да е марка и по една каса ръчни бомби. Така че ако почувствувате липса на материали, обадете се.

На което съпругата отново отговаря, че теорията на революционното действие е едно, а практиката — друго, и че разделението между умствения и физическия труд, извършено още в робовладелческото общество, е узаконило обичая едни да създават принципите, а други да ги прилагат.

— Не допусках, че можете да се държите така грубиянски, Пиер — промърморва с укор Розмари, когато поемаме обратния път през гората.

— Какво да правя: не съм привикнал с такъв интелектуален разгул на нивото на домашния мокет.

— Обаче това не е причина да наричате през цялото време съпруга „госпожо“…

— Тъй ли? Че откъде да знам. Тоя тип имаше по-тънък глас.

— А нима той е виновен, че жена му има по-нисък тембър от него? Не, вие наистина прекалихте.

Спорим още малко по въпроса, дали съм прекалил, или не, а сетне се прибираме, поглъщаме в кухнята неизбежните яйца с шунка, прекарваме обичайното време в хола, аз — пред телевизора, а Розмари — над вечните си албуми, и накрая лягаме да спим — точно както правим вече месеци наред. И може би едничката разлика е, че лягаме на едно легло долу в стаята на квартирантката ми и че прибавяме към обичайната програма още една малка атракция, която вече също почва да се превръща в привичка.

— Промяната… — обича да мечтае Розмари.

Аз също мечтая за тая промяна, макар и негласно, обаче каква полза? Промяна няма освен в календарното време. То се топи, седмиците се изнизват, а ситуацията е все същата: тъпчем на място.

Денят е станал по-дълъг и когато заставам в уречения час и в точната минута до перваза на терасата, вече съвсем ясно виждам високата и слаба фигура на момъка долу. И, както винаги, усещам, че до мене стои още един човек — моят покоен приятел Любо Ангелов. Защото момъкът на долната площадка е неговият син Боян.

Боян е пременен според същата тая мода, по която се облича и двойката екстремисти, но какво да се прави: в момента той е студент — реален и мним подобно на моята Розмари — и трябва да се съобразява с показната екстравагантност на всичките си колеги. Една банална екстравагантност, която го прави незабележим в тълпата на еманципираната младеж.

И ми се струва, че чувам гласа на Любо:

— Какво си го маскирал тъй?

— Не съм го аз маскирал — отвръщам. — Те сами се маскират. Но ако оставим настрана дългите коси и сините гащи, не виждам с какво особено се отличават от нас.

— Изнежени са — отвръща Любо.

— А може би ние бяхме прекалено загрубели. Да гониш по цял ден бандити по урвите… Това отдавна вече мина…

— Изнежени са, брат ми. Затуй внимавай да не го похарчим този, нашия.

— Не е нужно да ми то казваш. Знам, че новакът е винаги опасен. И най-вече за себе си.

Любо замлъква, обаче аз усещам, че то е, защото съзнава, че не бива да се меси, професионално погледнато. И че всъщност страхът му съвсем не се е разсеял.

Нямам представа как изглежда Борислав, но предполагам, че все пак не ходи с продрани сини гащи, понеже Борислав също като мене използува фасадата на прозаичен аферист, само че за разлика от мене прави пари не в търговския бранш, а в някаква авиокомпания. Той живее от другата страна на реката в Кирхенфелд и по силата на едно съвпадение в тавана на същата тази сграда, дето се намира уютният му апартамент, една от скромните ергенски квартири е обитавана от Боян. Нямам представа за начина, по който се осъществява връзката между двамата, но съм уверен, че е достатъчно дискретен и практичен, за да им създава затруднения.

Писалката, поставена в малкото джобче на сакото ми, изпращява сухо и чувам тихия глас на момъка:

— Волво три.

— Четири — отвръщам.

Прието. В колата-тайник има оставено послание за мене, обаче аз ще върна колата на следващата поред улица, без да изпращам послание. И какво бих могъл да пиша? Че всичко е наред? Или че нищо не е наред? Защото, когато няма промяна, можеш да твърдиш и двете тия неща с еднакво основание.

Справката, с която се прибирам един час по-късно във вилата си и която бързам да проуча в интимната самота на библиотеката, се отнася до Горанов. Най-сетне. Подир дълго проучване и ровене в прахоляка на миналото Горанов накрая е идентифициран. За да стане ясно, че това наистина не е Горанов.

Вероятно Центърът е трябвало да тръгне по пътя на елиминирането и тъй да стигне до окончателния извод. Струпваш в един куп сведенията за всички подозрителни личности, забягнали или изчезнали, и започваш да прехвърляш купчината: този не е, този не може да бъде, този — също. Додето цялата грамада се стопи до няколко повече или по-малко съмнителни отрепки. Остава още да се види коя от тия отрепки е въпросната.

Въпросната се е оказала Борис Ганев, секретен и отговорен служител на военното разузнаване преди Девети. Въпреки обичайното ведомствено съперничество между военното разузнаване и полицията справката свидетелствува, че Ганев всъщност е бил човек не толкова на военните, колкото на Гешев. А може би и не толкова човек на Гешев, колкото на абвера. А навярно и не толкова на абвера, колкото на гестапо. Изобщо сложна личност, черпеща информациите си от широка агентура. Сложна и вероятно не глупава, щом е съумявала да служи на толкова господари.

Фактът, че Ганев не е бил глупав, проличава и от една добавъчна подробност: за разлика от шефовете си той своевременно стига до мисълта за неизбежната развръзка и не проявява лекомислието да я дочака на място. Без да фиксира точна дата, справката сочи, че Ганев тихомълком е напуснал страната още няколко дни преди Девети.

Посланието не съдържа никакви подробности тъкмо за периода, който най-много ме интересува: делата и дните на въпросния Ганев зад граница. Защото веднъж изчезнал зад граница, той сякаш се разтапя в пространството. За да възкръсне едва тук и едва сега. Само че този повече от трийсетгодишен период, който ми липсва, не е архивна подробност без значение. Тъкмо в тоя период са заключени машинациите, които трябва да се дешифрират и пресекат, в случай, че още са в ход. Но това вече не е работа на Центъра, а моя работа.

Изгарям посланието над обичайното място, пускам водата и почиствам умивалника. Сетне влизам в тъмната спалня и поглеждам през цепката на завесата. Позната гледка: Розмари в компанията на ония двама души с бледи лица и недоверчиви погледи шляпа картите. Мога колкото си ща да вися, свит зад пердето, все едно: няма никакъв шанс да видя нещо повече от тая белотна идилия.

Слизам в кухнята, за да потъна в грижите около приготвянето и поглъщането на вечерята, а заедно с туй и в размислите около това уравнение с две неизвестни — Горанов и Ганев. Че човекът, представящ се за Андрей Горанов, и човекът, който всъщност е Борис Ганев, са едно и също лице — туй слава богу е вече установено. Но оттук до крайното решаване на уравнението тепърва ми предстои немалко път.

Прието е, когато се прощаваш със земното си битие, да оставяш на местопроизшествието своите тленни останки, за да могат близките ти да ги оплачат, а лекарят да установи причините за настъпването на смъртта. Обществото си има свой ред, на който дори покойниците са подвластни и който предвижда даже промяната на жителството от тоя свят в оня, другия, да се регистрира и документира. А ето че Горанов е нарушил елементарното приличие и е изчезнал без следа. Защото ако все още е жив, къде е адресната му карта? А ако междувременно се е поминал, къде е смъртният акт?

Обстоятелството, че за повече от три десетилетия никой никъде нищичко не е чул за съществуването на Горанов — искам да кажа на истинския, а не на другия, живеещ в съседство, — вече е доста съмнително. В края на краищата Горанов не е Борман и няма особени основания да потъва вдън земя, ако не броим онова последното основание, което рано или късно праща всички ни под земята. Той не е единственият богаташ, избягал около Девети зад граница, и би могъл също като другите, загубил възможността да продава родината си на части, да живее с лихвите от предишните продажби.

Започнал някога с износ на земеделски произведения за Германия, преминал бързо към износ на поверителни сведения за абвера, Горанов става представител на големи немски фирми, произвеждащи всевъзможна техника — от леки коли до бойни самолети. Процентите върху доставките за армията бързо го превръщат във финансова величина от първа категория. И близко до ума е, че решил да побегне под заплахата на назряващите събития, той не е побягнал с празни джобове. Но въпросът е къде е побягнал и в каква дупка се е заврял, а ако това е оная, окончателната дупка, защо отгоре не е поставен кръстът с името.

Има обаче и един втори въпрос: защо Борис Ганев се прикрива под самоличността на Андрей Горанов? Че Ганев има значително по-сериозни основания от Горанов да се прикрива, това е близко до ума, макар и Ганев да не е Борман. Обаче защо се прикрива именно под фирмата на някогашния търговец? И ако се прикрива под тази фирма, не означава ли туй, че Ганев знае много добре за безследното и окончателно изчезване на нейния действителен притежател?

Въпросът, като всеки тенденциозен въпрос, съдържа в себе си и своя отговор. Но тоя отговор е засега само гола хипотеза и тепърва следва да бъде уплътнен с необходимите данни. И може би едва тогава ще ми се открие входът на коридора, водещ към крайното решение.

— А, вие ме чакате, Пиер… Колко мило от ваша страна… — изчуруликва току-що влязлата Розмари. — Тия хора наистина са страшно отегчителни…

Че тия хора са страшно отегчителни — това е единствената информация, която Розмари благоволява да ми даде подир всяка среща с Ганев и Пенев.

— Имам чувството, че и доста ви скубят — забелязвам.

Ние с нея продължаваме по навик да бъдем на „вие“, но това е само остатък от една официалност, която всъщност не знам дали изобщо някога е съществувала между нас.

— По-скоро използуват добросърдечието ми — уточнява жената. — Те са тъй стиснати и тъй дребнави, че просто ми е жално да ги обирам. Би трябвало някой ден да им пратя Флора, за да разберат какво значи противник.

— Отдавна следваше да го направите, щом толкова ви отегчават.

— А нима вие имате сили да чистите бита си от всичко отегчително? — запитва тя, като се разполага по обичая си на дивана и кръстосва крака.

— Не, защото в такъв случай в бита ми не би останало нищо. Съвсем нищо… с изключение на скъпата Розмари.

— Мерси — кима тя. — Не излезе много убедително.

Сетне добавя:

— Дайте ми една цигара.

Давам й цигара и задавам въпроса:

— А как си представяте вие самата един живот без отегчение?

— О, по най-баналната и най-сигурна рецепта. Да пътувам, да сменям познанства, места, впечатления… Да имам до себе си един Лоран, обаче не Лоран-търговеца, а Лоран такъв, какъвто е в редките минути, когато по погрешка става мил… Да не завися от портфейла на баща си, да задоволявам суетните си капризи, да знам в мигове на умора, че някъде ме чака едно малко мое кътче…

— После? — запитвам, когато тя млъква.

— После: нищо. Да свърша някой ден внезапно, така, без да усетя, при някоя злополука, преди да съм се наситила и отегчила, преди да ме е загрозила старостта. Да мина по реда си и да изчезна… какво повече?

— Наистина банално — кимам. — И при това доста разхитително. Такива операции срещу досадата струват скъпо.

— Знам го и без да ми го казвате. Затуй пък мечтата не струва нищо. Освен може би малко досетливост. Имам чувството, че вие например дори не сте се сетили, че бихте могли да мечтаете.

— Наистина никога не ми е минавало през ума.

— Вие вероятно само проектирате. И то в строгите рамки на полезното и осъществимото.

— Точно така.

Съгласявам се охотно с нея, за да й направя удоволствие, но имам чувството, че това само я дразни. Тя захвърля недопушената цигара в пепелника, поглежда ме недоволно и избухва:

— Защо говорите като тъпак? И понеже не сте тъпак, защо ме карате да мисля, че ме лъжете? И какво печелите от туй, че ме лъжете?

— Но кое ви кара да мислите, че лъжа? — питам с най-спокойния си тон.

— Това, че съвсем не сте човекът, за който се представяте. Наблюдавала съм ви и как прекарвате деня си, и как правите покупки, и как играете бридж. Вие не сте обичайният тип на търговеца, погълнат от мисълта как да направи от един франк два франка, а от два — четири. Вие дори нямате отношение към парите и губите със същата небрежност, с която изтърсвате пепелта от цигарата си.

— Аз съм възпитан човек, Розмари.

— Не особено. И когато поведението е резултат на възпитание, това личи. Особено ако играта трае по-дълго време.

— А защо не приемете, че и аз като вас имам своя малка рецепта за живота?

— Каква именно?

— Обратната на вашата. Вие гоните вятъра. Естествен порив, не отричам. Човек винаги е склонен да гони това, което му се изплъзва.

— Добре де, а вие? — пита тя, като се обтяга на дивана и безцеремонно поставя на масичката краката си, пременени в тия обувки с грозни дебели токове, представляващи от известно време върха на модния финес.

— Аз ли? Не е изключено аз също за даден период и на известна възраст да съм бил пристрастен към ветрогонния спорт. Но защо не допуснете, че съм се отказал и съм възприел обратния стил. Вие тичате, аз кротувам. Не е ли това също една рецепта, като всяка друга, понеже желаното е непостижимо, отказваш се навреме от него. Понеже големите амбиции са свързани с рискове и водят до фалит, пращаш ги по дявола. Защо ми е собствена вила, когато мога да живея под наем? Защо ми са десет стаи, когато две ми стигат? Защо да ламтя за повече пари, когато изкарвам без особен труд необходимото?

Тя ме слуша с отсъствуващ поглед, сякаш мисли за друго. Но аз знам, че не мисли за друго и едничкото, което не знам, то е дали преценява разсъжденията ми като житейска програма, или се старае да надникне в истинската ми самоличност. Защото човекът, принуден да доказва своята легенда, е също като актьор. Ала един актьор, който крие, че е актьор, изпада в доста затруднено положение, когато зрителят е все един и същ.

— Може би сте прав — произнася най-сетне жената уморено. — Но това си е вашата истина. Досадна истина на един досаден свят. Така че аз все пак залагам на миражи.

Тя става бавно, подтиска с ръка прозявката си и се отправя към спалнята, без да забрави да ми пожелае лека нощ. Поемам на свой ред нагоре по стълбата, като си казвам, че и нейният тривиален мираж, и моята сиромашка рецепта са в последна сметка все от едно качество. Разбира се, че аз играя роля. Обаче достатъчно е да си помисля за миг, че тая сънна апатия без надежда за пробуждане е не роля, а реалност, за да усетя повдигане. Дано да е именно от ролята, а не от пържените яйца. Имам чувството, че не бяха съвсем пресни.

Малкият ми джобен далекоглед е прицелен в слабото набръчкано лице на мъжа, застанал на терасата. Сега, в светлината, процеждаща се през платнения навес, оцветен в зелени и бели ивици, това лице изглежда зеленикаво, също като лицето на вампира Дракула. Един отблъскващ наистина, но не твърде страшен Дракула, тъй като вместо с остри кучешки зъби е снабден с изкуствени челюсти. Това е, разбира се, Горанов или, ако щете, Ганев.

В тоя ранен съботен следобед Ганев е заменил обичайния тъмночервен халат с тъмносиния, малко демодиран костюм, който му служи за редките слизания до града. Възрастният мъж се разхожда по терасата в сянката на навеса, поглежда от време на време ръчния си часовник, а в обичайната му гримаса на човек, страдащ от зъбобол, се е примесила нотка на нетърпение, сякаш човекът напразно очаква зъболекаря, призван да го отърве от болката.

Ако се интересувате от поведението на един тип, който твърде рядко напуска дома си, и ако видите този тип готов за излизане и даже проявяващ нетърпение да излезе час по-скоро, съвсем естествено е да изпитате копнежа да го сподирите. Този копнеж бях го изпитал още първия път, когато една заран, няколко дни след настаняването ми тук, Горанов бе потеглил с шевролета си в неизвестна посока, за да се прибере чак вечерта. Потеглил бе, а аз бях останал.

Защото още тогава разбирах две неща. Първо, че всички постъпки на тоя подозрителен човек са вероятно добре съобразени с изискванията за сигурност и следователно няма да ми разкрият абсолютно нищо, заслужаващо внимание. И, второ, че именно съгласно изискванията за сигурност Горанов навярно разполага с необходимите средства, за да установи проследяването и да ме разконспирира. Затуй се овладях, подтиснах копнежа и останах в къщи.

Откъм асфалтовата алея долита шум на мотор и замира пред насрещната вила. Човекът в тъмносиния костюм слиза по стъпалата на терасата към градинската пътека. Сега, извън зелената сянка на навеса, лицето му изглежда съвсем бледо и болнаво. Ганев доближава вратата към улицата тъкмо когато оттам влиза Пенев. Разговорът между двамата е къс и вероятно не много приятен. Жестовете на стария са резки и сърдити. Младият му подава ключа и навярно нещо се оправдава, но онзи излиза, без да го изслуша.

Онзи излиза и малко по-късно моторът забучава на първа, обаче аз не усещам вече и помен от ловен копнеж. Усещам отегчение. Шест месеца време са били предостатъчни, за да разбера, че целият бит на Горанов-Ганев е педантично съобразен с изискванията за сигурност. И че аз мога да надзъртам още шест месеца или шест години през процепа на завесата, без да открия нищо интересно. И дори да се помъкна подир шевролета и да се подложа на глупав риск, пак няма да открия нищо интересно. Защото интересното, ако изобщо съществува, е грижливо прикрито тъкмо с оглед на любопитни типове като мене.

Едничкият изход е да се наруши равният ход на този педантично организиран бит. Да се изтръгне тоя човек с недоверчив поглед от обичайното делнично разписание. Да бъде изненадан, обезпокоен, изплашен, та ако щете и с цената на внезапен пожар.

Пожарът, естествено, не върши работа. Обаче има и най-различни други средства. И още преди два дни аз съм предложил едно от тия средства на вниманието на Центъра посредством късо послание, оставено в тайника-волво. И сега не ми остава нищо друго, освен да чакам резултата.

Но пожарът не върши работа. Той винаги привлича зрители. Струпва се навалица. Промъкват се и застават в първия ред любопитни същества, като Флора и Розмари. Изобщо конспирацията отстъпва място на цирка.

В тая минута долу се чува отчетлив тропот на дамски токове. Съквартирантката се е завърнала от обиколката на кварталните магазини. Токовете затракват по стълбата. Изтягам се върху леглото тъкмо навреме, за да изиграя малката сценка, която може да бъде представена под название „Мирен сън“.

— Пиер, спите ли?

— Мисля, че спях… преди вие да влезете — промърморвам недоволно.

— И се готвите да продължите, след като изляза?

— Вероятно.

— И фактът, че довечера имаме гости, ни най-малко не ви смущава…

— Пак ли? — простенвам мъченически.

— Нима близката среща с Флора не ви радва?

— Нямам нужда от три жени. Една ми стига.

— А, те са на път да станат три? Това е ново.

— Само защото Флора се равнява на две.

— Оставете вашите гимназистки шеги и елате да ми помогнете, моля ви.

— Какво? Още една зелена маса ли ще купуваме?

— Известно ви е, че сандвичите не могат да се приготвят за пет минути…

Въздъхвам страдалчески и ставам. Не знам кой е измислил тази тъпа формула — светските удоволствия да се предхождат от кухненски страдания.

Точно в уречения час на вратата се позвънява и това е, естествено, Ралф Бентън, акуратен и точен, както винаги. Той поднася на Розмари букет огненочервени лалета, а на мене — бледата си сънлива усмивка, и тръгва да се разхожда из хола, за да не мачка костюма си с преждевременно сядане в креслото. Костюмът е светлосив и заедно със снежнобялата риза чудесно подхожда на матовото лице и гъстите черни коси, една подробност, вероятно добре известна на юрисконсулта.

Че американецът обича да се конти, в това няма нищо странно. Ала човек се конти винаги за някого или за някоя, а Бентън, доколкото съм забелязал, няма особена склонност към самките. И това вече е странно. Освен ако допуснем, че има склонност към самците, което пък би било прекалено вулгарно като предположение.

Розмари е излязла, за да донесе още нещо от кухнята, така че Ралф е принуден по необходимост да започне чисто мъжки разговор. А за какво друго може да се отнася един мъжки разговор освен за пари и сделки.

— Е, Пиер, надявам се, че имате основание да бъдете доволен. Цените на хранителните стоки растат…

— Вярно е — кимам. — Но не виждам защо трябва да съм доволен.

— Тъй ли? Значи не се радвате, че ще продавате по-скъпо?

— Съвсем не. Понеже ще трябва и да купувам по-скъпо.

— Обаче вие вероятно имате запаси…

— Боя се, че ме бъркате с някой друг, Ралф. Аз съм от тия парии на професията — които купуват днеска, за да продадат утре. И ако не продадат утре, няма да могат да купят други ден…

Той навярно се готви да отвърне, че скромнича или нещо друго от тоя род, ала на вратата отново се позвънява и аз съм принуден да изляза, за да посрещна Флора. Жена и половина. Светъл костюм в шотландски карета и бяла дантелена блуза, набъбнала от плът.

— Вие сте самата пролет, Флора…

— Опитвам се да оправдая името си, момчето ми — отвръща скромно тя.

И като ме потупва майчински по бузата, добавя:

— Гледайте ме, гледайте… Додето не се е появила Розмари да ви изтегли ушите.

При което, както и следва да се очаква, Розмари наистина цъфва, за да възкликне „ах, най-сетне, скъпа“, а Флора отвръща „радвам се да ви видя, мила“, а Розмари допълва „костюмчето ви стои наистина чудесно“ — сякаш за да подчертае с това умалително, че в костюмчето спокойно могат да се съберат четирима души за каре белот, а Флора на свой ред забелязва „тази дълга рокля наистина ви прави по-висока“ и прочее змийски любезности, прекалено добре познати като репертоар, за да е необходимо да ги изреждам.

Прекалено познат е и ходът на играта, към която тутакси пристъпваме. Имам предвид, че що се отнася до мене, аз, както обикновено, губя. Губя дребни суми, но последователно и неотменно, тъй че даже Флора не успява да ме измъкне от батака.

— Разчитайте на мене, мойто момче, аз ще ви спася — оповестява тя, като настанява насреща непроницаемото си лице на жена вамп и вдига войнствено нагоре огромния си бюст.

— Съмнявам се — промърморвам скептично.

— Само не се съмнявайте! Когато отивате при лекар и при жена, трябва да отхвърлите всяко съмнение, иначе номерът няма да стане.

Номерът наистина не става и моят ужасно устойчив малшанс накърнява с няколко франка печалбата на Флора.

— Нищо, ще ви върви на любов — успокоява ни Ралф, който е винаги в криза, що се отнася до остроумието.

А немкинята ми отправя бегъл красноречив поглед, който — странно — въпреки претърпяната загуба ми се вижда лазурносин. Изглежда, че тая жена действително има известни проекти относно бъдещето ми, освен ако виждам миражи.

Може би този уикенд е последната доза на отегчение в сънната терапия, на която съм подложен от шест месеца насам.

Началото на новата седмица идва с едно важно съобщение: планът ми е приет от Центъра с незначителни поправки и с препоръката за неотложни ходове. Най сетне.

Координацията на становищата между Борислав и мене посредством Боян довежда до последната редакция на проекта и до окончателното уточняване на часовия график. Настъпил е моментът всички да влезем в активно действие, та ако ще и някой от трима ни да изгори. И рискът в това отношение е най-голям за Борислав.

На Борислав се падаше високата чест или, ако щете, неприятната задача да влезе в пряк контакт с Ганев. Решено бе за целта в петък заранта — петък, тоя лош ден — приятелят ми да се обади по телефона на мнимия Горанов, да поиска среща насаме с него и да го принуди към тая среща с неясни обещания и смътни заплахи, от които на Горанов да стане ясно, че човекът от другата страна на жицата е в течение на комбинациите му.

Рандевуто трябваше да се проведе същия ден, за да се отнеме на Ганев възможността за подготвяне евентуална засада или за други машинации. Моята задача бе именно да следя съседната вила и своевременно да предупредя Борислав, в случай че Ганев прибегне към съмнителни действия. А предупреждението ми трябваше да бъде препратено до Борислав чрез Боян.

Петък заранта. Изкъпвам се, без да бързам, обръсвам се, без да бързам, и закусвам, без да бързам — изобщо давам на Розмари всички шансове да потегли за града преди мене. Което и става.

Сетне заемам обичайното си място на наблюдателницата зад пердето и поглеждам през процепа. На пет метра от мене Пенев току-що е приключил с миенето на шевролета и сега го забърсва с известния на всички шофьори специален парцал, годен да ви осигури мечтания от всички шофьори висш блясък. Надявам се, че приготвя колата за себе си, а не за Горанов.

Поглеждам часовника си: девет часа. Предполагам, че Бенато ще бъде неприятно изненадан от отсъствието ми тази заран и едва ли ще оцени положително възможността, която му давам, да заплати сам обеда си в „Златният ключ“. Пенев разтваря градинската врата, после сяда в шевролета, изкарва го на алеята, затваря вратата и потегля надолу към центъра. Това е добре.

Подир известно време пак поглеждам часовника си, а малко по-късно наново правя същото: десет часа. Според плана тъкмо в тая минута Борислав набира номера. И не само според плана. През отворения прозорец на насрещния хол — мрачен и сенчест в тая слънчева заран — виждам да се появява едно тъмночервено петно — познатият охлузен халат на съседа. Ганев се движи бавно в здрачевината като немощен призрак, стига до телефона, поставен на бюфета, и вдига слушалката.

Разговорът се затяга по-дълго от очакваното, но аз не мога да знам каква е причината. Най-сетне старият затваря телефона и остава да стърчи известно време тъй, изправен до бюфета, сякаш съобразява нещо. Дано не проектира някаква глупост, която ще струва скъпо на всички ни, включително и на него. Старецът прави няколко крачки към прозореца, обляга се с две ръце на перваза и се заглежда право към мене. Разбира се, без да ме вижда. Предполагам, че в момента изобщо не вижда, тъй като навъсеното му лице има отсъствуващия израз на дълбоко замислен човек. Сетне се извръща полека, сякаш предпазва гръбнака си от счупване, и бавно потъва в мрачината към дъното на хола.

Точно в десет и половина писалката в ръката ми изпращява предупредително. Не виждам Боян и не е нужно да го виждам, защото съм сигурен, че в тая минута се намира с волвото си от задната страна на градината, там отвъд бухналите в свежа зеленина ябълкови дръвчета.

— Срещата сряда в девет — чувам гласа на момъка.

Сряда в девет на нашия език означава утре в шест. Значи Ганев е отклонил рандевуто за същия ден и го е отложил за следващия, а Борислав е отстъпил. Излишно е в момента да питам защо и как. Макар да разговаряме върху една известна само на двама ни вълна, но желязното правило гласи, че когато насищаш етера с думи, най-добре е да бъдеш възможно по-бърз и лаконичен:

— Засега нищо — съобщавам на свой ред. — Среща в два.

Среща в два, това звучи в смисъл, че следващото ни предаване ще бъде в пет часа днес. И толкова.

Оттук нататък се налага да следя неотстъпно вилата и заобикалящата я местност. Добре все пак, че денят е хубав и че Ганев е оставил прозореца на хола широко отворен. Тъкмо благославям това изгодно обстоятелство, когато старият изплува от полумрака, захлопва с две ръце крилата на прозореца и на всичко отгоре спуска тежката завеса. Край на всяка видимост.

И какво, ако краят се беше отложил с няколко часа? В случай че реши да дръпне тревожния сигнал, Ганев има пълна възможност да стори това през нощта или да използува като пратеник Пенев. Единственото, за което бих могъл с относителна увереност да съдя, то е дали самият Ганев няма да излезе и дали някой спасител няма да се яви на помощ. И едничката ни сериозна надежда е, че старият, като разумен човек, ще има достатъчно време да прецени всички „за“ и „против“ и да реши, че предвидената среща с нищо не го заплашва и че в негов интерес е да разбере намеренията на другата страна.

И все пак рисковете са налице. Не само защото може би съм надценил здравия разум на тоя тип. А и защото може би тоя тип на свой ред е подложен на наблюдение от страна на хора, които няма да чакат специална покана, за да влязат в играта. Прелестната Розмари и пищната Флора, колкото и безобидни да изглеждат за момента, са достатъчно указание, че не само триъгълникът „делта“ се интересува от Ганев.

И така: пет часа. Възможно най-удобното време, преди квартирантката ми да се е прибрала. Само че тъкмо днес за проклетия тя се прибира в пет без десет. И вярна на общителния си нрав, бърза да се изкачи в спалнята ми, за да провери как съм. Оказва се, че съм болен. Макар и не още на смъртно легло.

— Температура имате ли? — пита тя съчувствено, като протяга бялата си ръка към челото ми.

— Мисля, че не — бързам да отвърна. — Обаче ужасно ме боли глава. Ще ви бъда признателен, ако прескочите до Остринг да ми вземете кутийка пирамидон.

— За какво ви е този ужасен пирамидон — възразява жената. — Ще ви дам аспирин.

— Бих предпочел пирамидон — настоявам, тъй като знам, че тя не го употребява. — Аспиринът ми дразни стомаха.

— Знаете, че съм готова на всякакви жертви за вас — отстъпва Розмари и слиза долу.

Но минута по-късно чувам ликуващия й глас:

— Имате късмет, скъпи! Намерих пирамидон тук, в чекмеджето.

Тя ми донася триумфално кутийката и чаша вода, а часът е вече пет без три минути и единственото, което ми хрумва в момента, е да помоля Розмари да замени водата с чаша горещ чай, на което жената за мое облекчение отвръща „но да, разбира се, чаша чай ще ви помогне повече“ и отново слиза долу.

Приготвянето на чаша чай не е дълга работа, ала все пак то трае достатъчно, за да се осъществи връзката и да уведомя Боян, че се налага да следи Пенев и че поредната връзка ще се състои утре в осем.

Пенев се е прибрал още преди половин час, но аз не знам къде е в момента и какво върши, защото е невъзможно да се правя на болен и в същото време да стърча на прозореца, още повече Розмари вече ми носи вдигащата пара чаша чай и ме насилва да го изпия, докато е горещ, а ако не знаете колко е приятно в един топъл следобед да се наливате с врял чай, нищо не ви пречи да опитате, като погълнете за по-сигурно и две таблетки пирамидон.

Най-сетне, когато се изтягам на леглото и притварям очи с болезнената гримаса на мъченик, Розмари ме оставя сам и това обстоятелство ми дава възможност отново да заема наблюдателния си пост зад пердето, впрочем без особен резултат, защото чак до вечерта нищо не се случва и никой от двамата съседи не напуска вилата, поне в обсега на моето полезрение, и единственото, което се случва, то е, че към девет без нещо Розмари донася нова чаша чай и ме принуждава повторно да се наливам с врялото питие и да гълтам пирамидон.

Под въздействието на тия горещи грижи от мене през цялата нощ се лее обилна пот, ала това си има и добрата страна, защото ми пречи да се отпусна в примамливите, но опасни обятия на съня и аз докрай оставам буден на поста си зад пердето и виждам достатъчно ясно градината и входа, осветени от уличната лампа, обаче и през тия часове не става нищо.

— Нищо — чувам от предавателя гласа на Боян заранта в уречения час.

— Нищо — съобщавам на свой ред.

И определям следващата връзка за пет и половина като последен сигнал преди съдбоносната среща. Малко по-късно Розмари надниква, за да се осведоми как съм, и аз бързам да я успокоя, че съм значително по-добре, даже съвсем добре, с надеждата да я видя, че потегля с червения си фолксваген към града, ала днес е събота, понеже оня тип е объркал всичко с това отлагане на срещата и Розмари се мотае из къщи чак до два часа, подир което отново идва, за да ми съобщи, че ще прескочи до не знам кое си кино, и да ме успокои, че няма много да се бави.

— Но защо трябва да си разваляте уикенда зарад мене, скъпа — протестирам аз. — Нали ви казах, че съм вече добре.

Тя обаче продължава да ме уверява, че не смята да се бави, въобразявайки си, че по тоя начин ми доставя неземно удоволствие, докато аз си мисля не без основание, че три часа по-късно ще цъфне тук в най-неподходящото време, и по-точно тъкмо в мига на самата връзка.

Най-сетне сам. Въздъхвам с облекчение и заставам зад пердето. Нищо за отбелязване, между другото и затуй, че завесите на прозорците насреща са спуснати. Едва към четири часа Ганев се появява на терасата, за да се изтегне на шезлонга под навеса, оцветен в зелени и бели ивици. Така изпружен и притворил очи, той прилича на един заспал, а може би и мъртъв Дракула, с тая разлика, че дългите и остри зъби на вампира са заменени с безобидни изкуствени челюсти.

Към пет часа на терасата излиза и Пенев. Двамата разменят няколко думи, подир което Пенев се запътва към шевролета, повтаря познатата операция с градинската врата и запрашва към града, а Ганев се прибира във вилата. Това е в реда на нещата и точно по плана: Борислав е предупредил стария, че в къщата не бива да има трето лице по време на срещата.

Онова, което не е по плана, се случва четвърт час по-късно. Двама души с тъмни шапки и тъмни чанти, двама души съвсем банални на вид и съвсем непознати влизат в градината, позвъняват на входа и проникват в дома. Наистина те излизат само десетина минути по-късно. И може да са най-обикновени търговски агенти или данъчни чиновници, решили да прислушат клиента тъкмо в паузата на уикенда. Изобщо една съвсем прозаична, макар и непредвидена подробност. Само че при съответна ситуация всяка непредвидена подробност се превръща във възможна фаталност.

— Борислав да чака до второ нареждане — съобщавам в мига на връзката. — Бъди с мене в постоянен контакт.

Прецизността и сигурността на операцията за миг са рухнали. Промяната на положението е зачеркнала добре обмислените ходове и сега се налага да действуваме като авантюристи. Две коли — тая на Боян и оная на Борислав, ще обикалят насам-натам в съседство или ще се притаяват зад дърветата кой знае колко време и с целия риск да бъдат засечени от нечий подозрителен поглед.

„Борислав да чака до второ нареждане.“ А кога ще дойде това второ нареждане? На куково лято? Или след като Пенев се прибере?

Додето водя малкото съвещание между себе си и си задавам тия неприятни въпроси, чувам долу в хола шум. Отчетлив тропот на дамски токове. Скъпата и прелестна Розмари. Бях й пожелал мислено да се разкара и да се не връща чак до вечерта, ала тя ми е направила неоценима услуга, като не се е съобразила с пожеланието ми.

— Как сте, Пиер? — пита жената и наднича в спалнята ми. — Да ви направя ли един чай?

— Съвсем излишно е, мила. Вече се чувствувам добре.

— Вие вършите всичко наопаки, приятелю — забелязва квартирантката ми. — Когато през зимата целият квартал бе болен от грип, дори не кихнахте. А сега, в разгара на пролетта, изведнаж лягате.

Тя тръгва надолу по стълбата. И точно в тоя миг, сякаш едва сега съм си спомнил нещо, извиквам подире й:

— Щях да забравя: одеве хер Гораноф се обади по телефона. Каза, че ви чакали в пет с оня, другия…

— В пет ли? Но сега не е пет, а шест без пет… Добре, че все пак не ми го казахте в полунощ…

Тя продължава надолу и минута по-късно чувам хлопването на пътната врата, а още по-късно виждам как Розмари влиза в градината на хер Гораноф и позвънява на парадния вход. Очевидно обаче сигналът остава без отговор, защото малко по-късно тя отново звъни, а сетне натиска бравата и влиза.

Влиза. И излиза. Между тия две действия са изминали не повече от известен брой секунди, ала промяната в поведението на жената е тъй отчетлива, че може да се установи и без помощта на далекоглед. Лицето на Розмари е побеляло и тя е в паника и като че се готви да извика, а за да не извика, е поставила ръка на устата си и върти безпомощно очи насам-натам, сякаш съобразява какво да прави, когато погледът й инстинктивно се насочва към мене.

Защото в тоя миг аз стоя облакътен на прозореца и се радвам на слънцето като всеки болник, прескочил гроба, и щом срещам помътения поглед на жената, поклащам глава в смисъл „какво има?“. А жената се спускам насам, и то тъкмо когато в далечината се разнася тревожният вой на полицейска сирена:

— Убит… С нож в гърба… — произнася задъхано Розмари.

— Не стойте там като идиот! — извиквам й. — Прескочете оградата! Не чувате ли, че идат…

Грубият ми глас изглежда събужда у нея оня, другия глас на здравия разум, защото тя вдига полата си и се прехвърля през ниската ограда и се затичва към задния вход на нашата вила, за да се скрие тъкмо в момента, когато пред къщата на Горанов с пронизително изсвирване на спирачките се заковава полицейската кола.

Писалката пращи в ръката ми:

— Изчезвайте! Ганев е убит — съобщавам тъкмо преди Розмари да нахълта в стаята и да се притисне към мене в спазмите на истерията.

— Проснат е в хола… — бъбре тя. — С нож в гърба… и всичко е в кръв…

— Добре, добре, успокойте се — потупвам я по треперещия гръб. — Това не ви засяга и вие нищо не знаете.

— Да бяхте видели само колко кръв… — продължава да бъбре тя.

— Колкото има в едно тяло, не повече. Успокойте се де. Подир малко навярно ще дойдат тук за сведения. И ако не искате да ви разкарват месеци наред… Или, не дай боже, да ви обвинят в убийство…

Последната бележка, изглежда, напълно й връща здравия разум.

— Но ако някой наоколо ме е видял?

— Не вярвам да ви е видял друг освен мене.

— О, Пиер! Ще ви бъда признателна за цял живот!

Пропускам възклицанието транзит край ушите си, понеже в момента я оглеждам, за да видя не си ли е лепнала някое кърваво петно като в криминалните романи от стария стил.

— Един шанс все пак, че сте с ръкавици… — промърморвам тъкмо когато навън се позвънява.