Тайните на морските катастрофи

Самур, сабя или пясък?

Остров Сейбъл… Постоянно обвит в мъгли, овеян с морски легенди. Дълги години събирах за него всичко, даже най-незначителните сведения, които успявах да срещна, рових се в древните лоции, карти, в старинните книги по история на географските открития, на корабоплаването и пътешествията. И въпреки че не можах да стъпя на този остров, но да го видя, макар и за малко, ми провървя.

…Това стана случайно, когато през лятото на 1966 г. ми се наложи да летя от Мурманск за Куба. Нашият самолет, след като мина над южното крайбрежие на Гренландия, трябваше да прелети над Сейбъл — преди да измени курса си на юг и да влезе в трасето, водещо покрай източното крайбрежие на Канада и САЩ за Хавана. Помолих летците да ми покажат острова. Когато наближихме Сейбъл, командирът на лайнера ТУ-114 — четиридесетгодишен ветеран на въздушния флот, любезен и симпатичен човек, ме покани в кабината. Беше ясен слънчев ден и за мое щастие под самолета нямаше облаци.

През широките квадратни илюминатори на кабината от височина осем хиляди метра видях в застиналата синева на океана остров — тясна пясъчна ивица, напомняща турски ятаган. Покрай южния й бряг отчетливо се виждаше широката бяла лента на прибоя. В дясната част на острова блесна на слънцето продълговато езеро, металните покриви на пет-шест постройки и десетина алуминиеви къщички, приличащи на хангари. С бинокъл можеше да се различи радиомачтата, два фара с ажурна конструкция и кацнал вертолет.

След 5 минути Сейбъл остана зад гърба ни и под крилото на самолета, както и преди, се виждаха само причудливо играещите на слънцето отблясъци от вълните на Северния Атлантик. Така стана наяве моето запознанство с «Острова на хилядата загинали кораба».

Без преувеличение Сейбъл може да се нарече най-удивителният, най-тайнственият и най-коварният остров от всички, нанасяни някога от човешка ръка върху картата на земното кълбо. В продължение на почти пет века той всявал страх и ужас в сърцата на мореплавателите и накрая си извоювал толкова мрачна слава, че започнали да го наричат «острова на корабокрушенията», «смъртоносната сабя», «острова на хилядата загинали кораба» и «острова на призраците».

Досега никой не знае кой точно е открил това злополучно парче суша, прокълнато от не едно поколение мореплаватели. Норвежците твърдят, че първи на него са се натъкнали викингите, които още преди Колумб са прекосявали океана до Северна Америка. Французите смятат, че първооткриватели на Сейбъл са рибарите от Нормандия и Бретан, които още в самото начало на XVII в. ловували вече треска и палтус по плитчините на Нюфъндлънд. Най-сетне англичаните, които след французите присъединили острова към своите някога обширни владения, заявили, че островът е открит от техни китоловци, заселили се по бреговете на Нова Шотландия и Нюфъндлънд. Някои британски географи, когато говорят за това, се позовават на самото име на острова — първото значение на думата «sable» в английския език е «самур». Странно е защо така са го нарекли. Самури на този остров никога не са се въдели. Може би поради това, че островът върху картата наподобява скачащ самур? Някои лингвисти са склонни да приемат името на острова като историческа грешка. Те предполагат, че някога островът се е изписвал на английските карти като «sabre» и че някой картограф по грейка е сменил буквата «г» с «1». При това като аналогичен пример за историческа грешка-куриоз те посочват думата «зенит» («zenit»), която някога в древността при същото си значение се е писала «zenit». Казват, че преписвачът на древната латинска книга поради невнимание, без да схване фигурата на буквата «т», я превърнал в «ni». Ако това действително е така, думата «sabre», която в превод означава «сабя», приляга като никоя друга на този действително наподобяващ ятаган остров. Второто значение на думата «sable» (с поетичен нюанс) е «черен», «мрачен», «печален», «страшен». Може би английските географи от миналото, когато са наричали острова с това име, са имали предвид епитетите на второто значение на думата «sable»? Тогава това е напълно обяснимо и логично.

Повечето от съвременните географи и историци са единодушни в мненията си, че Сейбъл е открит от френския пътешественик Лери при плаването му през 1508 г. от Европа за «Земята на бретонците» — полуострова, който по-късно англичаните нарекли Акадия, а още по-късно — Нова Шотландия. Възможно е привържениците на тази версия да са прави. Мореплавателят Лери дал на новия остров френското име «sable», точно отразяващо характера на острова. На френски думата «sable» значи пясък!

Но кой знае, може би още преди Лери първооткриватели на коварния остров случайно да са били португалските и испанските конквистадори, изпитали тук горчивината на корабокрушението… Във всеки случай върху древните карти на Педро Райнел — известен португалски географ от началото на XVI в., остров Сейбъл се наричал 1 Санта Круз — Свети кръст.

Да разкажем за самия остров.

Северното гробище на Атлантика

Може би най-удивително е това, че Сейбъл през цялото време се движи. Това е остров-скитник, изменящ непрекъснато своите размери, конфигурация и координати. Върху картите от XVI в, издадени във Франция, Англия и Италия, дължината му се колебае от 150 до 200 мили, а вече в 1633 г. холандският географ Йохан Ласт, описвайки Сейбъл в атласа си, съобщава: «…островът има периметър около четиридесет мили, морето тук е бурно и плитко, заливи няма, островът се ползва с лоша слава като място на постоянни корабокрушения».

Сейбъл е разположен на 110 мили югоизточно от Халифакс, близо до континенталната плитчина, тъкмо в района, където топлият Гълфстрийм се среща със студеното Лабрадорско течение. Това е довело до образуването на гигантската плитчина от пясък, чакъл и раковини, която някога се е простирала като сърп до нос Код. Геолозите смятат, че Сейбъл не е нищо друго освен подаващия се над водата връх на този сърп.

Проточил се от изток на запад на 24 мили, по широчина Сейбъл няма и една миля. Повърхността на острова е заета от две почти успоредни пясъчни вериги, които под въздействието на вятъра се трансформират в дюни и хълмове, изменящи постоянно своето положение и форма. На места повърхността на острова е покрита с тревиста растителност. Най-високата точка на острова са хълмовете Ригинг Хилз с височина 34 м. На четири мили от западния край на острова е разположено полусоленото езеро Уолъс с дълбочини 1,5–4 м. Океанските вълни проникват в него, като се прехвърлят през дюните.

Под непрекъснатото въздействие на теченията и вълните на Атлантика западният край на острова постепенно се размива и изчезва, а източният се напластява и увеличава. Всяка година край източния край на острова се образуват нови пясъчни плитчини и островът по такъв начин непрестанно се измества на изток, отдалечавайки се постепенно от Нова Шотландия. Изчислено е, че през последните двеста години Сейбъл е «изминал» в океана почти десет морски мили. Известна е даже скоростта на неговото преместване: 1/8 мили (около 230 м) на година.

Учените през миналия век предполагали, че след като островът се отдалечава от брега към по-голямата дълбочина, би следвало след няколко години той съвсем да изчезне от повърхността на океана. Но това не станало. По-скоро обратното — в сравнение с миналото столетие Сейбъл е увеличил размерите си. Последните измервания показват, че сега той е с две мили по-дълъг, отколкото преди 75 години.

Сейбъл се намира по трасето на корабите, пресичащи Северния Атлантик — най-оживения и напрегнат морски път в света, и представлява голяма опасност за тях. Тъй като височината на Сейбъл над океанското равнище не надминава 34 м, откъм морето той почти не се вижда. Само в ясни дни от палубата може да се различи тясната пясъчна ивица на хоризонта.

Канадските рибари твърдят, че крайбрежните пясъци на острова приемат цвета на океана като хамелеони. И често капитаните, заблудили се из тези води, тръгвали през острова, водейки корабите си към сигурна гибел.

Опасностите дебнат мореплавателите главно край източния и западния нос на острова. От нос Ист Пойнт на 3,5 мили североизточно се точи съхнеща пясъчна ивица, над която при щорм се появяват «зайчета». От ност Уест Пойнт също такава съхнеща ивица се простира на две мили северозападно, а на запад-северозапад от нея на 19 мили се е ширнала плитчината Уест Бар. Край северния край на тази плитчина при щорм се наблюдава вълнение, насочено срещу вятъра. Границите и релефът на плитчината Уест Бар непрекъснато се менят. Успоредно на северния бряг на острова, на разстояние 4 кабелта от него, тук-там се простират пясъчни наноси с малки дълбочини, над които по време на щорм свирепствуват буруни.

Времето в района на Сейбъл е много неустойчиво, а условията за плаване близо до острова — едни от най-трудните. Гъстите мъгли успешно съперничат с мъглите на Ламанша, а жестоките щормове тук са обикновено явление. През септември и октомври над Сейбъл бучат почти без прекъсване седембални ветрове, а зимните, още по-силни щормове, бушуващи от ноември до март, скриват острова от очите ту с проливни дъждове, ту със снежни виелици. Опитайте да съзрете от корабния мостик пясъчния сърп по време на щорм зад дъждовната завеса, когато наоколо танцуват петнадесетметрови вълни.

Около острова постоянно кипи бялата пяна на буруните и само лете, през юли, когато бесът на океана стихва, до острова (само откъм северната му страна) може да се стигне с лодка.

Щормът на Сейбъл като правило се предшествува от необикновено ослепителния изгрев на слънцето. Но дявол знае откъде се появява пелената от оловносиви облаци, която покрива слънцето, небето става почти черно и ето вече в дюните тънко засвирва вятърът. Той набира сила, започва да фучи, грабва пясък от върховете на дюните и го подгонва през острова към океана… Заради този бръснещ пясис на острова няма нито едно дърво и даже храст. Само в долината между двата реда дюни расте хилава трева и див грах.

Приливното течение край Сейбъл се движи на север със скорост 1–1,5 възела, а отливното, насочено на юг, преминава над плитчините по източния и западния край на острова със скорост до 2 възела. При това тези течения са измамни — под влиянието на вятъра скоростта и посоката им на движение се менят.

Главната опасност, която дебне моряците край Сейбъл, са пълзящите пясъци на неговите плитчини. Това е «тресавището на океана», което може да се наблюдава единствено още на Гудуинските пясъци и близо до Хатерас. Пясъците на коварния остров буквално поглъщат корабите, попаднали в техните обятия. Достоверно известно е, че параходи с водоизместване 5000 т и дължина 100–120 м, след като се окажат върху плитчините на Сейбъл, изчезват напълно от погледа за два-три месеца. Моряците са кръстили този остров «гълтач на кораби».

Веднъж в края на миналия век известният американски учен, изобретателят на телефона Александър Грехъм Бел, бил свидетел на това, как пред очите изчезвали кораби в пясъците на Сейбъл. Той бил потресен от разигралата се на 4 юли 1898 г. близо до Сейбъл драма, когато след сблъскване потънал френският параход «Ла Бургон». Ученият смятал, че една част от хората в парахода са се добрали до Сейбъл и очакват там помощ. Бел организирал за своя сметка спасителна експедиция, пристигнал на острова и най-внимателно го претърсил. За негово огорчение спасили се от катастрофата там нямало. В очакване на парахода Бел прекарал няколко седмици на острова. Ученият станал очевидец на погребението на огромния американски четиримачтов барк «Крофтън хол». Бел писал през юли 1898 г.: «Баркът заседна на плитчината през април тази година. Великолепният кораб изглеждаше невредим, ако не се смята това, че корпусът му се беше пропукал по средата. Днес пясъците погълнаха напълно жертвата си.»

Историята на Сейбъл е истински летопис от човешки трагедии, това е непрекъсната верига от събития, свързани изключително с корабокрушения и престъпления от всякакъв род. По запазилите се в спасителната станция на острова документи пазачът на фар Джонсън нанесъл на картата местата и датите на гибелта на корабите от 1800 г. насам. Ако се пресметне броят на корабите, затънали завинаги в пясъците край острова, ще получим, че всеки две години тук са търпели корабокрушение средно три кораба. А какво е било преди 1800 г.? Историческите документи, като многобройните томове на «Летописи на корабокрушенията», различните морски хроники и други източници, ни позволяват да съдим, че още преди началото на XIX в. Сейбъл е представлявал гигантско гробище на Северния Атлантик, при това може би не по-малко от «гълтача на кораби сър Гудуин».

Тук под многометровия слой пясък почиват острогърдестите лодки на смелите викинги, неугледните караки и галеони на испанците и португалците, гулетите на рибарите от Бретан, здравите кораби от бор на нантакетските китоловци, английските шмаки и кутери от Гул, тежките тримачтови кораби на Уестиндийската компания, изящните американски клипери… Цялата тази потънала в небитието армада от кораби е притисната отгоре от тежките корпуси на параходите.

Движещият се и изменящ през цялото време своята форма Сейбъл е оставал постоянен от времето на древните викинги само в едно — в своята непримирима вражда към преминаващите край него кораби. Причините, поради които корабите се оказвали край бреговете на опасния остров, били различни — едни от корабите се натъквали на него, след като се заблуждавали в мъглата, други били изхвърлени върху плитчините му от течението, трети не го забелязали в дъжда и най-сетне по-голямата част от корабите намерили тук последното си пристанище по време на щорм.

За силата на щормовете край Сейбъл може да се съди дори от следния факт. През август 1926 г. край острова в един и същи ден загинали американските шхуни «Силвия Мошер» и «Сейди Никъл». Първата се преобърнала на плитчината и екипажът й загинал. Втората била прехвърлена от вълните от единия край на острова по широчина до другия, където също се преобърнала и по-късно била затрупана от пясъците. Въобще 1926 година се оказала нещастна за моряците и доста «урожайна» за «гълтача на кораби». В годишното «меню» на Сейбъл освен двете шхуни попаднали и два парахода — канадският «Лабрадор» и английският «Харолд Каспър». Първият се оказал в желязната прегръдка на острова, след като се заблудил в мъглата. Вторият, следвайки от Англия за Ню Йорк с товар въглища, бил изхвърлен на 11 февруари от щорма върху плитчините на Сейбъл, където затънал в пясъците.

След всеки щорм Сейбъл изменя неузнаваемо релефа на бреговата си линия. Преди около сто години продължителните щормове промили в северната част на Сейбъл проток, като в острова се образувал голям вътрешен залив, който дълги години служел на рибарите за убежище. Но веднъж поредният силен щорм затворил входа на залива и в него като в капан останали завинаги две американски шхуни. С течение на времето този затворен залив се превърнал във вътрешно сладководно-солено езеро с дължина 7 мили. То се нарича Уолъс. Сега служи за летище на хидросамолетите, които доставят на острова пощата и продуктите.

Понякога след извънредно силни и продължителни щормове пясъчните плитчини и дюни на острова, премествайки се под въздействието на океанските вълни, откриват пред погледа останките на изчезнали преди столетия кораби. Така например преди четвърт век «възкръснал» от пълзящите пясъци здравият още корпус от индийско тиково дърво на американски клипер, изчезнал безследно преди сто години. Изминали три месеца и над корпуса на възкръсналия кораб израснали дюни с височини 30 метра…

Сейбъл е един от «най-добросъвестните» и щедри доставчици на уникални експонати за несъществуващия музей на романтични реликви от миналото. Сегашните обитатели на острова намират в дюните след силен вятър ръждясали котви, мускети, саби, абордажни куки и голям брой старинни монети… През 1963 г. пазачът на фара намерил в пясъка човешки скелет, бронзова тока от ботуш, цев от мускет, няколко куршума и дузина златни дублони, изсечени през 1760 г. По-късно намерили и дебела пачка банкноти — английски фунтове от средата на миналия век, на сума около десет хиляди. До нея се търкалял старинен ботуш с разсипали се навън кости…

Златните монети тук не са рядкост. Морските хроники от миналото посочват имената и датите на гибел на корабите, които са возели на борда си злато във вид на кюлчета и монети.

Пресмятанията показват, че стойността по съвременния курс на ценностите, скрити в пясъците на Сейбъл, възлиза на почти 2 милиона фунта стерлинги. И то само ако се смятат корабите, за които са запазени сведения, че в момента на гибелта си са били с ценен товар на борда.

Робинзоновци-каторжници и ездачи-спасители

Първите заселници на Сейбъл били корабокрушенци — за тях това безплодно парче суша, станало причина за нещастието им, се превръщало в убежище. От останките на корабите, разхвърляни из гробището, нещастниците си строели жилища. За свое учудване първите робинзоновци съзрели крави в долината на острова. Животните били оставени там от французина Лери през 1508 г., когато той посетил Сейбъл за първи път. Те се разплодили и подивели. Моряците, претърпели бедствие, можели да се хранят и с морски видри, за които и досега местните пясъчни плитчини си остават любимо място. Полусоленото езеро на острова било пълно с риба, а по бреговете му гнездели морски птици.

Трагедията на моряците, попаднали на Сейбъл, се задълбочавала от това, че те нямало откъде да чакат помощ — корабите избягвали да се приближават до страшния остров даже когато виждали над него дима от сигналните огньове. На какво можели още те да разчитат? На чуждата трагедия? На това, че поредният обречен кораб ще им донесе със своите останки предмети от първа необходимост, и главното — няколко фунта готварска сол? Да, вероятно и на това.

Понякога Сейбъл се оказвал свърталище на пиратите от Северния Атлантик… Вероятно «джентълмените с късмет» са заравяли тук своите съкровища, палели са по дюните на острова лъжливи сигнални огньове, за да примамят в капана корабите на търговците. Ще си остане вечна тайна колко престъпления са били извършени тук и колко престъпници е укривал Сейбъл. И до ден днешен мнозина суеверни жители на Нюфъндлънд и на Нова Шотландия смятат Сейбъл за място, прокълнато от бога, и за свърталище на зли духове и призраци. Те така го и наричат «The Ghost Island» («Острова на призраците»).

В края на XVI в. Сейбъл неочаквано се превърнал в каторга. През 1598 г. на него се появили 48 криминални престъпници. Те били стоварени от френския кораб на маркиз Де ла Рош, който възнамерявал да основе колония на Нова Шотландия. След силен и продължителен северозападен щорм в океана корабът протекъл. Така и без да се добере до целта, Де ла Рош обърнал обратно към бреговете на Европа. Като съзрял острова, маркизът не измислил нищо по-добро от това, освен да се освободи на «Сейбъл» от «излишния товар». За да не умрат каторжниците от глад, той им оставил 50 овци. За нещастниците си спомнили едва след седем години. Изглежда, угризенията на съвестта са накарали френския крал да ги помилва. През лятото на 1605 г. корабът, изпратен на Сейбъл, докарал в Шербург единадесет души — обрасли, загубили човешки облик, облечени с овчи кожи. Останалите загинали, без да могат да понесат тежките несгоди. Удивителното е, че петима от върналите се в родината помолили краля да им разреши да се върнат на Сейбъл. Кралят не само се съгласил, но и заповядал да ги снабдят с всичко необходимо. Така била образувана малка френска колония. И когато през 1635 г. един кораб, завръщащ се от Кънектикът за Англия, претърпял корабокрушение на Сейбъл, екипажът му бил спасен и докаран на американския континент от тези френски робинзоновци.

Минали години. В Европа все по-често пристигали вести за твърде честите корабокрушения край остров Сейбъл. Мореплавателите изисквали от своите правителства да се построи фар и спасителна станция на острова. Но нито Франция, която владеела по това време Сейбъл и загубила тук в 1746 г. два кораба от експедицията на Анвил, нито Англия — «повелителката на моретата», нито Холандия — никой не искал да си губи времето с толкова миниатюрна територия. Ако не бил случаят, не се знае колко време още Сейбъл би останал «на тъмно».

В началото на 1800 г. английските власти в Нова Шотландия намерили сред рибарите ценни вещи — златни монети и дреболии, географски карти с герба на Йоркския херцог, книги от личната му библиотека и даже неговите мебели. Просто душните рибари наричали тези вещи «нещата от Сейбъл». Оказало се, че те ги получавали срещу риба от заселниците на «Острова на пясъците». Това разтревожило англичаните. При това от Нова Шотландия не се завърнал в Лондон корабът «Френсис». А с него се превозвали личните вещи на Йоркския херцог!

Английското адмиралтейство предположило, че след гибелта на «Френсис» хората, намиращи се на борда му, са се добрали до Сейбъл, но са били убити от неговите робинзоновци. И ето подготвили за острова наказателна експедиция. Изяснило се обаче, че никой не е убивал хората от загиналия кораб. Всички те загинали и островитяните не могли с нищо да им помогнат — на острова нямало даже една спасителна лодка.

Не минало и година от гибелта на «Френсис» и в пълзящите пясъци загинал английският кораб «Принцеса Амелвд». От над двес-тата души екипаж, офицери и войници никой не се спасил. Пристигналият на помощ друг английски кораб също така затънал в пясъците на острова и всички, които се намирали на него, също загинали. Трите загубени на Сейбъл кораба свършили работа — англичаните най-сетне поставили фар и създали спасителна станция на опасния остров. Нейните служители се задължавали да оказват помощ на корабокрушенците и да опазват имуществото от разбойниците по море. А в самата Англия по това време били окачени обявления, забраняващи комуто и да било освен спасителите под заплахата от смъртно наказание да се заселва на острова без разрешение на правителството.

Това, което през 1802 г. гордо се наричало «спасителна станция», представлявало здраво скован сайвант на 150 метра от брега. В него върху дървени плазове лежал обикновен китоловен велбот. Редом се намирала конюшнята — но жребците не били специално докарани на острова! Конете живеели тук дълго преди това. И сега те са около триста на брой на острова. Никой точно не знае откъде са дошли. Една от версиите е, че това са потомци на кавалерийските коне, които доплували на острова от един френски кораб, загинал върху плитчините на Сейбъл в края на XVIII в, а другата версия е, че те били докарани на острова от някой си Томас Хенкък, чичо на знаменития Джон Хенкък — известен американски патриот от времето на Войната за независимост.

Конете на Сейбъл наподобяват по-скоро едри понита, отколкото коне. Те са много диви, издръжливи, живеят в табун, като се хранят с острица, див грах и с някакви цветя, които растат само на Сейбъл.

Ежедневно четирима спасители на коне обикаляли острова покрай линията на прибоя, пътувайки от различните му страни един срещу друг. Те се взирали да видят ветрило в мъглата, следели океанът да не е изхвърлил останки от кораб. Ето те забелязват кораб, търпящ бедствие близо до острова. Наблюдателите на галоп препускат към сайванта и вдигат тревога. Дежурните гребци впрягат четирите понита, които теглят вече велбота към водата. Като преодоляват изкусно първите три вълни на прибоя, гребците се устремяват натам, където корабът е изпаднал в бедствие. В същото време останалите спасители, включително пазачът на фара, вече препускат към местопроизшествието по сушата.

След това от загиващия кораб на острова прехвърлят въже — само така можело да се изтръгнат от пастта на Сейбъл хората, изпаднали в беда.

И в наши дни в английските лоции, описващи района на Нова Шотландия, е запазено многозначителното признание: «В случай че корабът се окаже върху плитчините близо до остров Сейбъл, екипажът следва да остане на борда, докато не се окаже помощ от спасителната станция. Практиката показва, че всеки опит за спасяване с корабните лодки завършва с човешки жертви».

В летописа на корабокрушенията са регистрирани само осем кораба, които са успели да се изтръгнат от железните обятия на Сейбъл и да избягнат Гибелта. Но историята на остров Сейбъл познава и един-единствен случай, когато помощта на спасителите се е оказала излишна.

Това се случило през 1846 г. Американската рибарска шхуна «Арно» под командването на капитан Хигинс ловяла риба близо до «Острова на пясъците». Връхлетелият неочаквано през нощта шквал разкъсал повечето ветрила и едва не преобърнал кораба. На разсъмване капитанът разбрал, че течението и вятърът са отнесли «Арно» върху плитчините на Сейбъл. Останало да се надяват само на котвите. Пуснали ги, като отдали от всеки клюз по 100 сажена въже. Към обяд норд-вестът преминал в девйгбален щорм. Над плитчините океанът кипял като вода в котел. Шхуната я отнасяло към смъртоносните буруни. Хигинс, без да разчита на зоркостта и бдителността на спасителите от Сейбъл, решил да си опита късмета. За да не възникне паника на кораба, той заключил екипажа в трюма. На бака до всеки борд оставил двама опитни моряци, които завързал за перилата, за да не ги отнесат вълните. Самият Хигинс се вкопчил в щурвала. Шхуната с невероятна бързина се носела към брега. Завързаните моряци изливали във водата бурета с рибена мас, която вятърът подгонвал пред носа на кораба към острова. Моряците често използвали и още използват този древен и надежден начин за изглаждане гребените на вълните, за да се омекоти ударът им. Буруните прехвърлили шхуната през пясъчния риф на острова и тя се оказала в безопасност в подножието на дюните, заливани от прибоя. Спасили се всички, но шхуната загинала — на другия ден връхлетял щорм и останките от «Арно» се скрили в пясъчната утроба на Сейбъл.

През 1852 г. на острова била построена нова, по-голяма сграда на спасителната станция, а дървеният велбот бил заменен с железен. През 1893 г. било изградено ново здание, но силният щорм за една нощ го разрушил до основи — наложило се да се строи още веднъж, този път по-сигурно.

По-лошо било положението на Сейбъл с фаровете. От 1802 г. дървената сграда на единствената фарова кула се извисявала в средната част на острова. През 1873 г., когато въпреки многобройните ремонти и укрепвания кулата окончателно грохнала, фарът бил заменен с два нови фара с ажурна желязна конструкция. Източният фар служил благополучно около стотина години, а западният се наложило да бъде заменян шест пъти — шест пъти ненаситният Сейбъл «поглъщал» своите фарове. Хората знаели, че островът упорито пълзи на изток, «зарязвайки» своя западен край с фара под водата, но те просто не успявали да го преместят на друго място. Така се и наложило шест пъти да се докарват от континента материали за новите фарови кули.

Сейбъл днес

Както и преди, край острова всеки ден преминават стотици търговски кораби под всички флагове на планетата. Капитаните, когато нанасят курса върху картите, се стараят да се разминат та по-голямо разстояние с острова. И макар в наши дни Сейбъл да не представлява такава опасност както преди, моряците не обичат да се приближават до него. А все пак?

Два фара изпращат в нощта от двата края на острова предупредителни лъчи. В ясно време светлината им се вижда на 16 морски мили. През цялото денонощие в етера се разнасят ясните предупредителни сигнали на радиофара. Благодарение на него фактически се прекратили корабокрушенията край бреговете на острова. Последната жертва — големия американски параход «Манхасънт», островът погълнал през 1947 г.

Сега Сейбъл принадлежи на Канада. Както и преди, той е населен — населението му обикновено възлиза на 15–25 души. Това са специалисти и работници от Канадския департамент по транспорта, които обслужват хидрометеорологичния център на острова, радиостанцията и фаровете. В техните задължения влиза също спасяването на хората и оказването на помощ при корабокрушение. За целта те са получили специална подготовка и имат на разположение най-съвременни спасителни средства. Канадските специалисти живеят на острова със семействата си. Управителят на острова и началникът на радиофара заемат два двуетажни котеджа, останалите са настанени в т. нар. каравани, наподобяващи къмпинг-ремаркета. Тези жилища са проектирани така, че да устояват срещу разрушаващото действие на бръснещия пясък. На Сейбъл има и дизелова електростанция.

Преди няколко години тук бе построен голям склад, ковачница, дърводелна, общежитие за корабокрушенците (ако има такива) и хангар, в който лежат върху релсите метални велботи, Готови всеки миг за спускане във водата. За тези съдове не са страшни никакви вълни; те са непотопими и са толкова устойчиви, че практически е невъзможно да се преобърнат. Но дори това и да се случи, залятото от вода корабче е така конструирано, че отново застава на равен кил.

От старите постройки на Сейбъл се е запазило само зданието на старата спасителна станция, своего рода забележителност на острова. Станцията е изградена от корабни мачти, стенги и рей, изхвърлени от океана на острова. Към стените на това здание са приковани «паметни дъски» с имена на кораби. Дъските също са изхвърлени на острова. Това са сякаш съхранилите се пасторти на жертвите на «гълтача на кораби».

До ден днешен на Сейбъл живее стадо от триста диви понита. С опитомените наблюдателите всеки ден обикалят крайбрежието на острова. Те гледат не е ли изхвърлил океанът яхта или рибарски кораб на плитчината, не се ли търкаля на пясъка бутилка или пластмасов плик със записка в него — за изучаване на морските течения. Обикалящите острова често намират в пясъка доста любопитни находки. По такъв начин всяко семейство на Сейбъл притежава прилична колекция от морски реликви. Както и преди, в пясъка се намират старинни златни монети.

Съвременните робинзоновци от Сейбъл са се научили да създават на острова бостани и даже овощни градини. Основният проблем е да се опазят растенията от бръснещия пясък. Те имат кучета, котки и кокошки. Ако времето позволява — нещо много рядко — жителите на острова се къпят и излизат с велботите в океана за риба.

Всяка събота обитателите на остров Сейбъл се събират поред в къщичката на едно от семействата, настройват радиотелефонната станция и разговарят с роднините си от Канада и САЩ.

Въпреки че Департаментът по транспорта, в чието подчинение се намира Сейбъл, се е постарал да създаде максимални битови удобства за жителите му, работата им е трудна и опасна. Метеорологичните условия тук са толкова сурови, че хората често получават нервни разстройства от пренапрежение. Продължителните ураганни щормове често не им позволяват да излизат със седмици от постройките. Но за тях това не е най-голямата трудност при пребиваването на острова. Въпросът по-скоро опира до психичното, а не физическото напрежение. И наистина не е леко да се живее на отделен, вечно покрит с мъгли и разтърсван от щормове остров. Но още по-трудно е през цялото време да съзнаваш, че живееш не на обикновен остров, а на остров-гробище. Човешките черепи и кости, срещащи се често в пясъка, карат жителите на острова да си спомнят, че под краката им почиват останките на десетки хиляди жертви на корабокрушенията. Кому е приятно това?

Именно постоянните размисли за човешките трагедии в миналото често водят на Сейбъл до нервни разстройства. Преди двадесетина години се наложило да бъде изпратен на континента пазачът на фара. По време на вахта той неотстъпно бил преследван от призраците от шхуната «Силвия Мошер», загинала трагично в буруните на прибоя край острова през август 1926 г. Старият пазач се оказал тогава очевидец на драмата. Заедно с другите жители на острова той направил всичко възможно за спасяването на тези хора, но те загинали пред очите му. И оттогава всяка нощ започнали да му се привиждат страшни картини — моряците от шхуната един след друг скачат през фалшборда в кипящите вълни, газят до гърдите във водата и протягат ръце към него…

Да, не е лека работа да се бориш със стихията и да оказваш помощ на хората, претърпели поражение в двубоя с «гълтача на кораби». Но в наши дни спасителите от Сейбъл, снабдени с мощна радиостанция, велботи и вертолет, могат не само да помогнат на хората край бреговете на острова, но и да излязат на помощ в океана.

Сега намиращият се на Сейбъл вертолет може да окаже голяма помощ на загиващите в морето. Колко жалко, че тази забележителна машина бе изобретена толкова късно! Колко човешки живота би могла да спаси тя край Сейбъл!

Ако през 1935 г. на Сейбъл имаше вертолет, не би се случила драмата с норвежкия параход «Спек», който излязъл на 14 декември същата година от Глазгоу с товар въглища за Бостън. На 26 февруари радиостанцията на острова уловила в етера едва доловимия сигнал за бедствие SOS. В него се съобщавало, че корабът, след като получил пробойна от айсберг, потъва по време на щорм съвсем близо до Сейбъл. Велботите, изпратени към мястото на разигралата се трагедия, не успели да окажат никаква помощ на норвежците. Закъснели и корабите, получили от «Спек» предадения сигнал за бедствие… Така заедно с целия си екипаж загинал един голям кораб.

В наши дни великият «гълтач на кораби» практически е обезвреден. От 1947 г. до днес не е отбелязан нито един случай на гибел на голям кораб в пълзящите му пясъци. Но както и преди, моряците зорко се взират в мъглата, когато преминават покрай опасния остров. Нито за минута не замлъква суровото предупреждение на радиофара: «Вие преминавате край остров Сейбъл — гробището на Северния Атлантик.»