Тайните на морските катастрофи

Дюните на Вирджиния дейр

Ако погледнете внимателно бреговата линия на източното крайбрежие на САЩ, ще видите, че от нос Хейри до нос Фиър на юг брегът е защитен от океана с тясна ивица суша. Източният й край носи името нос Хатерас. Неговите координати са 35°14′ северна ширина и 75°35′ западна дължина. Самата ивица, която представлява дълга верига от слегнали се пясъчни острови, на американските морски карти се нарича «Външните плитчини», а жителите на щата Северна Каролина, чието крайбрежие тя предпазва откъм Атлантика, я наричат «Дюните на Вирджиния Дейр». Широчината на тази верига в различните места се колебае от 100 м до 2 мили. Атлантикът я разделя на няколко острова, най-големите от които са Хатерас, Боди, Окракок и Портсмът.

Външните плитчини изменят непрекъснато своята форма, като в различните места стават ту по-тесни, ту по-широки. Понякога океанът неочаквано издълбава нови проливи във веригата, а старите затрупваме пясък. Постоянните проливи между островите на Външните плитчини са Орегон Инлет, Хатерас Инлет, Окракок Инлет и Бофорт Инлет.

От пръв поглед може да се стори, че на американците им е провървяло много: значителна част от източното крайбрежие с удобните заливи Албемаръл Саунд, Корнкайк Саунд и Памлико Саунд е защитена надеждно от свирепите вълни на Атлантика чрез спасителката верига, дълга няколкостотин мили. В действителност това далеч не е така — районът на дюните на Вирджиния Дейр заедно с носовете Хатерас, Лукаут и Фиър е едно от най-опасните места на земното кълбо. Безбройните плитчини, честите щормове, вълните, мъглите, теченията и т. нар. южна мъгла и мараня на Гълфстрийм правят плаването край тези брегове трудно ш опасно.

От нос Хатерас на 12 мили в океана, почти до границата на континенталния шелф, се вдават обширни плитчини. На 3 мили югоизточно от носа се простира плитчината Хатерас с дълбочини, по-малки от 5 метра. Зад нея към океана се простира в същата посока плитчината Даймонд, състояща се от две части — Интер Даймонд с дълбочина около 2 м и Аутър Даймонд с най-малка дълбочина 1 м.

Покрай нос Хатерас минава на север постоянното течение Гълфстрийм. Средната му скорост на това място е около 70 мили в денонощие. Върху плитчината Даймонд Гълфстрийм се сблъсква със северноатлантическото течение и когато настъпи щорм, вълните на това място, срещайки се една с друга, хвърлят пръски и морска пяна, смесени с пясък и миди, на тридесетина метра нагоре. Такова явление се наблюдава само тук.

Между западната граница на Гълфстрийм и Дюните на Вирджиния Дейр действат приливно-отливни течения със скорост до 0,5 възела. Близо до входовете на проливите между островите приливните течения вървят главно от морето към брега, а отливните — от брега към морето, дето достигат скорост 1 възел. В проливите скоростта на тези течения нараства до 3–4 възела, а по време на силните западни ветрове при малка вода — и до 5 възела.

В лоцията за района на нос Хатерас специално се подчертава, че при плаване в мъгла е необходимо изключително внимание, тъй като влиянието на Гълфстрийм и на течението, имащо голяма скорост около плитчината, се определя трудно и може да бъде допусната значителна грешка при изчислението. Ето защо при приближаването до нос Хатерас, когато корабоводителят не е уверен в точното местоположение на кораба, се препоръчва да се застане на котва на дълбочини, не по-малки от 50 м.

Сериозна опасност за плаването представлява и районът на нос Лукаут. Този нос, намиращ се на 34°35′ северна ширина и 36°32′ западна дължина, външно прилича на Хатерас — същата дълга пясъчна ивица, заобиколена с плитчини. Южно от него на 8 мили се простира плитчината Кейп Лукаут с група опасни банки с дълбочини от 0,5 до 6 м. При вълнение отгоре им се образуват буруни. Самото английско име на този нос, което на български може да се преведе като нос «Пази се», сякаш напомня на корабоводителите за дебнещата ги тук опасност.

Предупреждението към мореплавателите се съдържа и в името на най-южния нос на това «гибелно място». «Фиър» на български се превежда като «страх». Този нос се намира приблизително на 4 мили от прохода Корнкайк Инлет и представлява тясна слегнала се пясъчна ивица от заблатения остров Смит, която ограничава от изток входа в река Кейп Фиър. В югоизточна посока от носа на протежение 18 мили се простира тясна плитчина с дълбочини, по-малки от 10 м, и с група от банки с дълбочини от 0,3 до 6 м. Районът около границата на плитчината откъм океана носи името Фрайинг Пан. Думите «frying-pan» могат да се преведат като «врящия тиган». Името си той е получил не случайно — толкова е силно по време на щорм месивото от вълни и пяна.

Също така опасни за мореплавателите са банката Плат и плитчините Уимбе и Роял Шол.

Районът на Дюните на Вирджиния Дейр е известен и със своите променливи ветрове. От ноември до април те като правило преминават в щормове. Невъзможно е да се предскаже началото им. Често посред бял ден равномерният югозападен бриз преминава неочаквано към северен или северозападен ураганен вятър. Той вдига от дюните пясък, който закрива слънцето. Почва да свири острицата. Студеният вятър огъва до пясъка крайбрежните дъбчета, акации и боровете-джуджета. Вятърът вдига тонове пясък, мидички и даже чакъл. И всичко това лети във въздуха, изкъртва стъклата в прозорците, затрупва градините и бостаните. Тогава започва своята атака към дюните неуморният Атлантик…

Ураганите тук са обикновено явление, особено през зимата. Американските хидролози са установили, че даже при 8-бален щорм височината на вълните около Хатерас е средно около 13 м. Колко са сложни в този район хидрометеорологичните условия за плаване, говори следният пример.

На 7 октомври 1954 г. на 100 мили североизточно от нос Хатерас потънал с товар американският моторен кораб «Мормаккайт» с вместимост 6000 рег. т. Метеоролозите установили, че в момента на гибелта на кораба вятърът духал от север — североизток със скорост 18 м/с. Скоростта на течението в североизточна посока възлизала на около 2 възела, скоростта на вятъра по отношение на водата — 19–20 м/с. В океана прииждали дълги вълни от тропическия циклон, разиграл се на 1300 мили югоизточно от нос Хатерас. Височината им възлизала на 3–4 м при период около 13 секунди. По същото време откъм юг от друг тропически циклон се разпространявали вълни с височина 1–1,5 м и период около 17 секунди. И въпреки че силата на вятъра не надминавала 8 бала, се срещали вълни, високи 13–15 м. Една от тях наклонила «Мормаккайт» така, че рудата в неговите трюмове се струпала към единия борд и корабът, като загубил устойчивост, се преобърнал.

За силата на тукашните щормове може да се съди дори по факта, че плаващият фар «Даймонд шолз» — съвременен кораб с изцяло заварена конструкция и с мощно котвено устройство, ограждащ плитчината от изток и стоящ на 13 мили навътре в морето от източния край на плитчината, няколко пъти е бил откъсван от мъртвите котви и… прехвърлян през Дюните на Вирджиния Дейр в залива Памлико.

Един от най-силните в историята на коварния Хатерас щормове е отбелязан през септември 1944 г. — скоростта на вятъра достигала тогава 110 мили в час. В дневника на хидрометеорологичната станция на нос Хатерас се появила лаконичната, но убедителна бележка: «Не можем да впишем каквито и да е данни — всички прибори са отнесени от вятъра.»

Трябва да се отбележи, че по тези брегове почти няма надеждни котвени стоянки. Повече или по-малко подходящи за убежища на корабите са заливът Лукаут Байт, проходът Бофорт Инлет и устието на реката Кейп Фиър.

Когато на нос Хатерас настъпва лято и времето се оправя, моряците и рибарите не изпитват облекчение, защото тук започват да господстват 10-метровите вълни. Като правило те прииждат заедно с Гълфстрийма срещу устойчивия северозападен вятър.

Моряците се безпокоят от «южната мъгла» не по-малко, отколкото от чудатостите на теченията, от щормовете и вълните край тези брегове. Това е особено състояние на атмосферата, при което даже при хубаво време и чисто небе хоризонтът се покрива с мъгла, влошаваща значително видимостта. Това още малко изучено явление се наблюдава преди полъха на североизточните ветрове и след стихването на южните щормови ветрове. Има сведения, че по време на «южната мъгла» се засилва дрейфът на кораба към брега…

Южната граница на Дюните на Вирджиния Дейр граничи с т. нар. Бермудски триъгълник — район от Атлантика между Флорида, Бермудските острови и островите Виерж, който и до днес представлява загадка за метеоролозите и хидрографите.

Край нос Фиър и нос Хатерас щормовете, както и вълнението, започват внезапно и затова не е случайно, че този район е наречен напълно заслужено от моряците «южното гробище на Атлантика».

Южното гробище на Атлантика

Първи с това гибелно място се запознали испанските конквистадори, устремили се след плаването на Колумб към бреговете на Новия свят в търсене на легендарната страна на златото Елдорадо. Следвайки на юг покрай източния бряг на Северна Америка, испанците разбрали за съществуването на мощно течение. Те избягвали срещата с него, като предпочитали да пътуват отначало край западния бряг на Африка до ширината на Канарските острови, след това да пресекат океана с попътния поток на екваториалното течение и да излязат право срещу бреговете на Уест Индия. Гълфстрийма испанците използвали на връщане, следвайки в неговия поток от бреговете на Флорида.

Като правило първата суша от континента Северна Америка, която те съзирали, бил нос Хатерас. Пак оттук техните кораби, връщайки се у дома, отбивали на изток в просторите на Атлантика. Почти два века всички сведения за Гълфстрийм испанците пазели под секрет, смятайки ги за своя професионална тайна.

Далеч не всички кораби на конквистадорите успявали да достигнат благополучно обетованите брегове на родната Кастилия. Не от един път постигнали испанците премъдростта на мощния Гълфстрийм и на изменчивите ветрове, не отведнъж нанесли те на своите «портолани» коварната пясъчна ивица и прилягащите към нея плитчини. Повече от четири столетия тук загивали кораби…

По сведения на американските историци потъналата в небитието армада наброявала над 3000 кораба, при което точно са установени имената, местата и датите на крушенията на 2200 от тях. В наносните дюни на пясъчната ивица еднакво бързо изчезвали и изящните каравели на португалците, и тежките галеони на испанците, и мощните кораби на Уестиндийската компания, и стоманените океански параходи, на нашето столетие.

Районът на североизточното крайбрежие на Америка от нос Хенри до нос Фиър е най-голямото морско гробище на земното кълбо. В неговия мрачен списък могат да се срещнат кораби с едно и също име, кораби от един и същи тип, кораби от различни класове и с различно предназначение — от броненосеца до миночистача, кораби под флаговете на всички морски държави в света…

От време на време пълзящите пясъци на Дюните на Вирджиния Дейр оголват своите жертви — на бял свят излизат скелетите на загиналите тук преди векове английски нефове, френски полакри, американски клипери и шхуни, немски четиримачтови баркове. Тук навсякъде стърчат от пясъка мачти и рей на ветроходи, виждат се ръждясали, разядени от солта бордове и комини на параходи, есминци и подводници от последната световна война.

Остава да разкажем по-подробно за най-тежките корабокрушения, които говорят за неукротимия нрав на този «гълтач на кораби».

1750 г., 18 август. Ураганът разхвърлял испанската ескадра на «Златния флот» под командването на дон Хуан Мануел де Бонила. Всичките седемнадесет галеона с ценния товар били изхвърлени на дюните. От 2500 моряци се спасили 73-ма.

1837 г. Върху плитчините на нос Лукаут загива с екипажа си американският барк «Мексико», а в крайбрежните дюни на остров Окракок, в подножието на кулата на фара изчезва английският ветроходно-колесен параход «Хоум», пътуващ от Ню Йорк за Чарлстън. Броят на жертвите от втората катастрофа е над 100 души.

1850 г., 24 юли. Върху плитчината Даймонд намират по време на щорма последното си пристанище бриговете «Маргет», «Океан», «Беле», «Мери Елън» и шхуната «Райсър». По-голямата част от екипажите им загива.

1862 г., 30 декември. По време на щорм на две мили от нос Хатерас потъва влаченият на буксир «Монитор» — корабът, станал прототип на появилите се по-късно броненосци. Същият «Монитор», който по време на Гражданската война в Северните американски щати излязъл победител в дуела с «Вирджиния»[11] — бронираната батарея на конфедератите. Щормът погубил победителя от легендарния двубой на Хемптънския рейд. Влекачът смогнал да спаси по-малко от половината екипаж.

1871 г., 27 януари. При мъгла английският параход «Кенсингтън» се сблъсква близо до Чикамакомико с американския тримачтов барк «Темплар» И двата кораба отиват на дъното, отнасяйки със себе си над 150 души.

1877 г., 24 ноември. По време на щорм потъва близо до нос Хатерас американската парна фрегата «Хурон». Брой на загиналите — над 100 души.

1878 г., 31 януари. По време на щорм в най-северната част на Външните плитчини американският параход «Метрополис» е изхвърлен върху крайбрежните дюни. В неравната борба загиват 85 души. Спасяват се само трима.

1889 г., 23–24 октомври. По време на силен щорм в яките прегръдки на Дюните на Вирджиния Дейр попадат наведнъж шест американски шхуни. Само малцина от най-силните плувци успяват да се доберат до сушата.

1890 г., 1 октомври. Английският товарен параход «Гленрат», пътувайки с дървен материал от Южна Америка за Антверпен, близо до нос Лукаут на пълен ход се удря в потънал по-рано тук кораб и отива на дъното. Част от екипажа загива.

1899 г., 16–18 август. Над Хатерас преминава ураган със страшна разрушителна сила. Корабите, заварени близо до Дюните на Вирджиния Дейр, се опитват да излязат в открито море, но без успех. В плаващите пясъци на Външните плитчини намират гибелта си шест големи шхуни и баркентината «Присцила». Човешките жертви са много.

1919 г., 30 юли. Английският товарен параход «Клан Гордън», натоварен с варели нефт от Ню Йорк за Дайрен, по време на щорм се преобръща с кила нагоре на 140 мили югоизточно от нос Хатерас.

1924 г., 12 март. Щормът край Хатерас застига внезапно американския товарен параход «Сантяго». Вълните отнасят брезента и люковите закрития на втория трюм. Параходът, напълнил се с вода, потъва с 25 души от екипажа. Десет души успяват да се спасят с лодка.

1936 г., 26 декември. Гръцкият товарен параход «Маунт дирфис», натоварен с хромова руда, се оказва край нос Фиър върху плитчината Фрайинг Пан. Час и половина след това вълните пречупват корпуса на кораба на две. Част от екипажа загива.

1951 г., 5 октомври. Американският моторен кораб «Саутърн айлз», натоварен с желязна руда, се пречупва на две от силното вълнение на 250 Мили югозападно от нос Хатерас. Спасяват се с лодка само 7 моряци.

Не е необходимо да продължаваме тази мрачна хроника. Ще добавим, че един от най-силните щормове през последния половин век премина над Хатерас в 1952 г. Той причини много разрушения по брега и изхвърли върху ивицата на Външните плитчини три съвременни товарни моторни кораба — американския «Саутърн» и панамските «Миджет» и «Омар Бабун».

«Погребалният списък» на Хатерас се попълнил значително по време на двете световни войни за сметка на търговските кораби, потопени от кайзеровите и фашистките подводници на Германия. През лятото на 1918 г. немските субмарини потопили в този район девет кораба: четири товарни парахода, един танкер, барк, шхуна и плаващия фар «Даймонд шолз». Танкерът «Мирло» се натъкнал на мина, поставена от тях.

Когато започнала Втората световна война, командването на военноморския флот на САЩ не си мръднало пръста да вземе поне елементарни мерки за охраната на този важен за морските комуникации район. За това недоглеждане Щатите и особено техните съюзници се наложило скъпо да платят.

Още от самото начало на 1942 г. «вълчите глутници» на нацистките подводници излезли на лов за военните транспорти на американците и съюзниците край носовете Хатерас, Лукаут и Фиър. Обикновено подводниците дебнели жертвата си през нощта, а денем лежали на перископна дълбочина на дъното близо до Външните плитчини. В курортите на Флорида фашистите се чувствали не по-зле от американците — екипажите на немските подводници се печели на пясъка, къпели се и даже устройвали спортни състезания по дюните… През първите пет месеца на 1942 г. немците пратили на дъното близо 50 големи транспорта.

Командването на военноморския флот на САЩ се стреснало едва тогава, когато посред бял ден една от немските подводници изплавала на повърхността и разстреляла с оръдието си плаващия фар «Даймонд шолз».

Жителите по крайбрежието на щата Северна Каролина били обзети от ужас. Американската преса надала вой за «терора на немските субмарини», като предсказвала стоварването на немски десант по източния бряг на Щатите…

През май 1942 г. бреговата охрана на САЩ минирала подстъпите към Външните плитчини откъм океана, като поставила 2635 мини. За борба със субмарините американците хвърлили стотина преследвачи на подводниците и започнали да патрулират крайбрежните води с хидросамолети. И въпреки всичко резултатите от подводната война пред вратите на «южното гробище на Атлантика» не били в полза на американците. От януари 1942 г. до края на войната германските субмарини успели да потопят 31 танкера, 42 транспорта, два пътнически кораба, без да се броят малките кораби. В този списък за съжаление попаднал и съветският товарен моторен кораб «Ашхабад» (с капитан А. П. Яскевич), торпедиран на 29 април 1942 г. близо до нос Лукаут. Целият му екипаж бил спасен.

Специалистите от американската противолодъчна отбрана не смогнали да изравнят резултата. Те потопили всичко на всичко три немски подводници: на 14 април 1942 г. край нос Негз — «U-85», на 9 май 1942 г. край нос Лукаут — «U-352» и на 7 юни 1942 г. до нос Хатерас — «U-701».

Адмирал Колинз свидетелства

Моряците, на които често се налага да минават край нос Хатерас, знаят, че освен обикновеното и мъртвото вълнение, мъглите и многобройните плитчини този район на океана крие още една трудност за корабоплаването. Това е «маранята на Гълфстрийм». Тя се наблюдава при щорм. Водата от топлите струи по повърхността на мощното течение започва да отделя изпарения, които, стелейки се по вълните, намаляват видимостта като при гъста мъгла.

През февруари 1958 г. злополучното съчетание на щорма, породил извънредно силно вълнение, със снежната буря и с «маранята на Гълфстрийм» не само донесло гибелта на италианския товарен параход «Бонитас», но и станало причина пристигналите спасители да не могат да помогнат въобще на хората. Ето как станало това.

Италианският товарен параход «Бонитас» с обща вместимост 5656 рег. т и дължина 120 м бил на рейс от бразилското пристанище Маракаибо за Балтимор с товар манганова руда. На 17 февруари на подстъпите към Хатерас корабът попаднал в силно вълнение. Поради прекомерното огъване на корпуса върху вълните параходът получил няколко пукнатини по ребрата и обшивката в района на първия и втория трюм. Корабът започнал да пропуска вода и да потъва бавно с носа си…

Ето как описва по-нататъшните събития около това печално произшествие неговият очевидец — американският контраадмирал от запаса Дейл Колинз.

Тримата спасени били ужасно изтощени и се били нагълтали със солена вода.

Когато лодката се преобърнала, на мястото на драмата пристигнал американският военен кораб «Хартли». Цялата нощ заедно с «Адамс» той продължил търсенето на хората. По-късно към тях се присъединил катерът от бреговата охрана на САЩ «Чачала», два военни и няколко търговски кораба.

Скоро след полунощ на 18 февруари «Бонитас» изчезнал от екрана на локатора на «Адамс». След като капитан Марини го напуснал, той се задържал на повърхността още пет часа.

Заедно с военните кораби «Адамс» продължил търсенето и на 19 февруари. Вълнението не утихвало, макар снеговалежът и отделянето на пара от водата да престанали. По вълните плавали голям брой отломки от «Бонитас». В 10 ч сутринта «Адамс» намерил два трупа с нагръдници, плаващи с лицето надолу. Имайки само една работна лодка, капитанът не рискувал да я спуска, за да вдигне телата на борда. Катерът от бреговата охрана намерил останалите трупове. Около 5 ч след обяд на 19 февруари радиостанцията на американския есминец «Лестер» съобщила, че са спасени старпомът и един машинист от «Бонитас». Двамата останали живи, след като прекарали във водата 16 часа, държейки се за преобърнатата лодка. И така — спасени 5, загинали 22.

Колонисти-разбойници, съкровища и фарове

Първи, които успели да се установят на земите зад нос Хатерас, били англичаните. Те десантирали на носа за първи път през 1584 г. Това станало, след Асато един от придворните — сър Уолтър Рейли, успял да уговори кралица Елизабет I да се изпрати експедиция на Хатерас. В състава на тази експедиция влизали два военни галеона, командвани от Филип Амадас и Артър Барлоу. След като изследвали Външните плитчини и посетили заливите Памлико и Албемаръл и остров Роанок, англичаните след два месеца се завърнали в устието на Темза, като докарали със себе си двама индианци, картофи и тютюн.

На другата година, твърдо решен да основе колония на остров Роанок, Уолтър Рейли изпратил на Хатерас доведения си брат Ричард Гринуил, комуто и възложил командването на пет кораба. През август 1585 г. експедицията дебаркирала на остров Роанок, близо до южния вход на залива Албемаръл. Тук се заселили 108 души, главно разорени дворяни и търсачи на приключения, мечтаещи да намерят в Новия свят богатство и слава, В историята на усвояването на Северна Америка това била първата английска колония.

Експедицията на Ричард Гринуил била организирана изключително лошо — колонистите нямали даже достатъчни продоволствени запаси. Към пролетта на следващата година гладът довел англичаните до крайност и не се знае как би завършила тази авантюра, ако не бил английският «кралски пират» Френсис Дрейк. В 1586 г. след поредния грабителски набег срещу испанските колонии в Южна Америка неговата флотилия случайно се отбила в залива Албемаръл за ремонт на корабите. Останалите живи колонисти Дрейк великодушно прибрал на корабите си и ги докарал до бреговете на забуления в мъгла Албион.

На другия ден, след като корабите на Дрейк напуснали залива Албемаръл, на остров Роанок пристигнали корабите на Гринуил с припасите, изпратени от Уолтър Рейли. Заварил колонията опустяла, Гринуил, за да запази владението за брат си, оставил в нея петнадесет души. По-късно се изяснило, че те били убити от индианците.

В началото на 1587 г. Рейли повторил опита си да основе колония близо до нос Хатерас. През юли същата година в залива Албемаръл пристигнали с три английски кораба около сто и петдесет колонисти. Новия си лагер англичаните нарекли Вирджиния. Тук на 18 август 1587 г. жената на единия от преселниците — Елеонора Дейр, родила дъщеря. В чест на основаната колония детето било кръстено Вирджиния. Това бил първият европеец, роден в Новия свят. Оттук и името на Външните плитчини — Дюните на Вирджиния Дейр.

Изтекли няколко месеца, провизиите свършили и губернаторът на колонията Джон Уайт — дядо на Вирджиния Дейр, се отправил с кораб за Англия да иска помощ. Сражението на англичаните в Ла-манша с Непобедимата армада задържало завръщането му на остров Роанок до август 1590 г. Когато Джон Уайт най-сетне пристигнал в залива Албемаръл, той заварил селището на колонистите празно.

Известно е, че преди да отпътува от острова, Уайт се договорил с колонистите, че ако те по някакви причини бъдат принудени да напуснат Роанок и да се преселят на друго място, ще издълбаят на едно дърво името на новото си местожителство, а ако бъдат принудени да напуснат острова поради притеснения от страна на индианците, ще издълбаят допълнително на дървото кръст под името на новото място на колонията.

Джон Уайт намерил на посоченото дърво издълбана с нож думата «Кроатан». Той предполагал, че това е името на новото място на заселване на колонистите, останали на Роанок. Но къде бил този «Кроатан». Джон Уайт не знаел и въпреки продължителните търсения не успели да намерят следите на колонистите. Оттогава «Кроатан» и съдбата на изчезналата колония стават загадка. Това е една от тайните на Хатерас, която напразно се опитва да разреши вече не едно поколение европейски и американски историци.

Англичаните смогнали да се закрепят окончателно на острова Роанок едва в 1663 г., 56 години след основаването на колонията в Джеймстаун — първата постоянна колония на Великобритания в Новия свят.

На остров Роанок англичаните развъждали добитък, ловели риба, занимавали се със земеделие, изварявали маста от китовете, изхвърлени на плиткото. Но главен поминък на колонистите от Хатерас станал грабежът на корабите, претърпели корабокрушение. Те се хранели с техните провизии, от отломките им си строели къщи сгрявали се с рома, изваден от корабните трюмове, и пълнели сандъците си с ценностите, взети от затъналите в пясъците кораби. Колонията Роанок процъфтявала с всяка измината година. Броят на жителите в колонията бързо растял — корабокрушенците се принуждавали да остават из тези краища и да започнат нов живот. Американците казват, че повечето семейства в щата Северна Каролина водят потеклото си от потомците на корабокрушенците от Хатерас. До ден днешен там могат да се намерят къща, хамбари и ограда от тиково, от червено дърво, от орех или даже от палисандър.

Плячкосването на корабите станало традиционен поминък на жителите на нос Хатерас. В този занаят с особена алчност се отличавали обитателите на остров Окракок. Хората от континента говорели за тях, че ако по пътя за гробището се чуел бойният вик «Кораб на дюните!», те тутакси захвърляли ковчега с покойника насред пътя и се втурвали към мястото на корабокрушението.

До 1678 г. по тези далечни брегове не съществували каквито и да е закони за имуществото, изхвърляно на брега. То просто ставало собственост на този, който успявал да го обсеби. Така било, докато губернаторът на Северна Каролина не учредил специална длъжност «надзирател на морското имущество», в задълженията на когото влизало да «намира, регистрира и съхранява всички изхвърлени на брега кораби, кехлибар и други дарове на морето». Но какво можел да направи този чиновник със своята малобройна служба, щом при корабокрушение жителите се превръщали в алчна тълпа от грабители и мародери? Понякога английската корона се принуждавала да праща за Хатерас ескадри от военни кораби за охраняване на ценната плячка в заседналите на плитко испански галеони от «златния» и «сребърния» флот. Мнозина колонисти, натрупали прилично състояние от грабеж на обречените кораби, се прехвърли в Англия и новината за лесната печалба, достъпна всекиму край коварния Хатерас, се разпространила по света. Към Дюните на Вирджиния Дейр като към «обетована земя» започнали да се стичат от всички краища на Новия и Стария свят преследваните и отхвърлените от обществото — моряци-бегълци от «корабите на Нейно Величество», престъпници, жертви на религиозните преследвания.

А броят на корабокрушенията всяка година се увеличавал. Преки виновници за това били самите колонисти. По времето на Рейли и Уайт Външните плитчини били покрити с гъсти гори от дъб, бор и кедър, които не позволявали на пясъчните дюни да се местят свободно по външния край на ивицата. Колонистите обаче изсекли повечето от тези гори, а пожарите, възникващи по вина на човека, и стадата домашни свине лесно погубвали останалата част от старите и новите гори. Към края на XVII в. дърветата в района на Хатерас се броели на пръсти. Така пълзящите пясъци станали пълновластни господари на Външните плитчини.

Някъде в началото на XVIII в., а може би и по-рано, тези места се харесали на пиратите и районът на нос Хатерас, с неговите удобни проливи и лагуни, скрити от океана зад пясъчните дюни, станал свърталище на такива крале на «джентълмените с късмет» като Едуард Тийч, известен в историята с прякора «Черната брада», Калипсо-Джек, чието истинско име било Джон Ракхам, Стейд Боне и жена-та-пиратка Ан Боне — негова съпруга, същата, която едно време била любовница на Калипсо-Джек. Преданието гласи, че когато този «некоронован крал на Карибско море» се хванал в мрежата, поставена от английския флот, и бил качен на ешафода в Порт Роял, тя, прощавайки се с него под примката, казала: «Ако се бе сражавал като мъж, сега нямаше да се люлееш на бесилката като куче.»

Тук, на остров Роанок, Едуард Тийч ремонтирал корабите си, устройвал диви оргии и заравял своите съкровища. Той правел това по доста оригинален начин. Като се върнел от морето, Тийч отивал с един от омразните му моряци навътре в острова. Главатарят на пиратите носел две дисаги със скъпоценни камъни (камъните били неговата слабост), а морякът мъкнел по-тежкия чувал със златото и лопатата. Черната брада избирал подходящо място и заповядвал на моряка да изкопае ямата. Морякът започвал да копае, а главатарят, като се настанявал по-удобно, запалвал лулата си. Когато морякът, след като свършел работата си, излизал от ямата, Тийч стрелял в тила му, хвърлял в ямата скъпоценния багаж и блъскал в нея и трупа на моряка. След като заровел ямата, пиратът отбелязвал мястото по избраните ориентири и се завръщал на кораба си. Ако шайката му предпазливо питала къде е спътникът му, главатарят постоянно отговарял: «Потъна в блатото.»

Смъртта настигнала Тийч през ноември 1718 г. близо до нос Хатерас. Бригът на Черната брада се оказал притиснат в залива Памлико от английска кралска фрегата. По време на жестоката абордажна схватка Тийч излязъл на дуел с командира на наказателната експедиция Джордж Майнард. Пиратът нямал късмет — пистолетът му засякъл, а сабята се счупила. Лейтенант Майнард надвил Тийч и за назидание на другите пирати окачил главата му под бушприта на фрегатата си като носова фигура.

След Едуард Тийч на Хатерас често пирували и други, не така известни «рицари на черепа с костите» — Бартоломео Робертс, Якоб де Сорес и Монбарс.

И в наши дни пиратските съкровища на Хатерас притеглят към себе си иманярите като магнит. Те пристигат в Северна Каролина да изпитат щастието си, като се поровят в пясъка. И някои действително намират сред останките на погребаните в дюните кораби златни и сребърни монети на тристагодишна възраст. И макар сега потомците на корабокрушенците вече да не владеят изкуството да управляват велбот в прибоя и вече не им се случва да чуват ударите на чукчето при разпродажбата на изхвърленото от морето имущество, трудно е да се намери тук къща, в която да не се съхраняват реликви от отминалите корабокрушения.

На онези от пришълците, които не успяват да намерят златни монети в пясъка, се налага да се задоволят с морските раковини. Но повече от всички тук се обогатяват собствениците на пансиони, къмпинги и мотели във Вирджиния Бийч, Окракок, Кити Хаук, Ейвън, и Керолайн Бийч.

Почти всяко лято по Дюните на Вирджиния Дейр разпъват своите биваци експедициите на подводните археолози и на ловците на потънали ценности — те търсят тук останките от флагманския кораб на експедицията на Ричард Гренуил, който заседнал на плиткото и изчезнал в пясъците в пролива Окракок през юни 1S8S г., когато колонистите се опитвали за първи път да дебаркират на остров Роанок.

До ден днешен е безуспешно търсенето и на галеоните от испанската ескадра, командвана от дон Хуан Мануел де Бонила. Както вече се каза, тази ескадра била разпръсната от ураган през 1750 г. Много от корабите й намерили своя гроб по Външните плитчини. Испанските хроники свидетелстват, че особено много съкровища били натоварени на галеона «Нуестра де Солидад», който изчезнал в пролива Драм, и на «Ел Салвадор», потънал близо до пролива Топсел. Дълги години експедициите търсят следите на испанския галеон, командван от Лукас Васкес де Айлон. Известно е, че този кораб на съкровищата е потънал близо до нос Фиър.

Досега няма никакви утешителни резултати и от търсенето на затрупания от пясъците американски ветроходно-колесен параход «Сентрал Америка». През септември 1857 г. този кораб, пътуващ от Хавана за Ню Йорк, бил настигнат от щорм близо до Хатерас. Той потънал на дълбочина 20 метра, отнасяйки към морското дъно 423 пътници и около три тона злато…

Когато говорим за жертвите на коварния Хатерас, следва да отбележим, че тук вероятна биха загинали много по-малко кораби, ако. американците своевременно били оградили тези гибелни плитчини с фарове и навигационни знаци. Но едва през 1794 г. американският Конгрес издал указ за постройката на фар на остров Окракок, за да посочва на корабите безопасния път през едноименния пролив. В 1823 г. той бил заменен от друг фар с по-съвършена конструкция. Третият по брой фар бил построен през 1870 г. непосредствено на нос Хатерас. До ден днешен той се смята за най-високия американски фар (кулата му има 268 стъпала). Неговият огън е монтиран на височина 208 фута над морското равнище и се вижда от 23 морски мили.

Да се оградят с плаващ фар от изток Външните плитчини, лежащи непосредствено до нос Хатерас, се оказало трудна задача. Първият плаващ фар «Нос Хатерас» загинал по време на щорм през август 1827 г. Същата участ постигнала на 31 декември 1862 г. плаващия фар «Фрайинг Пан шолз», ограждащ плитчината със същото име.

През 1966 г. плаващият фар «Даймонд шолз» бил заменен с т. нар. «Тексаска кула» — платформа с кула, монтирана върху стоманени опори, забити в морското дъно на 55 м. Този фар с видимост 20 морски мили се обслужва от четирима души. Когато около носа започва сезонът на щормовете, те прехвърлят апаратурата на фара на автоматичен режим на работа и слизат на брега.

Повече от сто години вече по Дюните на Вирджиния Дейр функционира спасителна служба. Сега нейните станции са обзаведени с най-съвременно оборудване, включително радиолокатори и вертолети. Стотици хора, изпаднали в беда край тези опасни брегове, дължат спасението си на тези станции.

В наши дни районът на Хатерас е едно от най-забележителните и романтични места в САЩ. Едни ги примамват съкровищата и реликвите от отшумели корабокрушения, други се опитват да намерят следите на първата върху територията на САЩ колония и да разгадаят тайната на думата «кроатан». Хиляди американци всяка година идват на нос Хатерас, за да посетят археологическия музей Рейли и дома-музей на братята Райт. Именно тук, на Външните плитчини, близо до селището Кити Хаук от хълма Кил Девил, на 17 декември 1903 г. човек за първи път се издигнал във въздуха със самолет. И въпреки че полетът на Орвил Райт продължил само 12 секунди, това място се смята за люлка на авиацията. Уйщбър и Орвил Райт не случайно избрали дюните на Външните плитчини за експеримента, за който те се готвили от 1900 г. Силният насрещен вятър откъм океана им осигурил успех. В памет на това събитие тук е издигнат обелиск, който се вижда от морето на много мили.