Тайните на морските катастрофи

«Най-безопасният лайнер»

На всеки, който влизал в зданието на корабната фирма «Уърлд лайн» на Петото авеню в Ню Йорк за билет, касиерът връчвал с усмивка тънка брошура. Тя започвала с думите: «Нашите лайнери „Моро касъл“ и „Ориенте“ са съоръжени с най-съвършените средства, осигуряващи Вашата лична безопасност при пътуването Ви по море. Това са най-съвременни предаващи и приемащи радиостанции, радиопеленгатори, автоматични датчици за тревога, системите за определяне огнищата на пожари, най-новите химически средства за автоматично гасене на огъня, жирокомпасите на Спери, автопилотите и многото други прибори, които ще можете да видите със собствените си очи. Двата лайнера са построени по последна дума на американската техника и са най-безопасните кораби в света.»

След покупката на билета и беглото изчитане на първата страница на брошурата пътникът излизал от разкошния хол на «Уърлд лайн» на улицата, като оставял зад стъклената врата последните съмнения относно безопасността си при предстоящото пътешествие по море. Лайнерите на тази компания се славели като отлични кораби — просторни, бързоходни, комфортни и красиви. През онези мрачни за капиталистическия свят 30 години американската фирма «Уърлд лайн», издържайки с огромно напрежение на жестоката конкуренция от страна на другите корабни компании, предприела отчаян опит да «остане в играта». Тя поръчала за луди пари плаващия парк-хотел «Моро касъл» — разкошен лайнер, задоволяващ и най-изисканите вкусове на магнатите от Уолт стрийт, навикнали да пътешестват комфортно.

Този кораб бил последният вик на американската мода, наука и техника. Достатъчно е да се каже, че неговата турбоелектрическа силова уредба осигурявала икономична скорост от 25 възела. «Моро касъл» можел без особени усилия да отнеме «Синята лента» от немските лайнери «Бремен» и «Европа». Но собствениците на «Уърлд лайн» със своята нова рожба заложили на друго. Лайнерът бил пратен на т. нар. пияна линия Ню Йорк — Хавана. През годините на «сухия закон» това било повече от изгодно. Романтиката на знойна Куба с нейните чаровни ритми на румба и ла конга, а най-вече с почти безплатните жени и ром привличала хиляди американци, на които им дошло до гуша от «сухия закон». Янките се втурвали на цели тълпи към «Ла Тропикана» — знаменитото кабаре под палмите, и към трите хиляди бара, наброявани тогава в Хавана.

От януари 1930 г. до есента на 1934 г. «Моро касъл» извършил 173 свръхдоходни рейса до Куба. Всяка събота по обяд, натоварен с хиляда «въздържатели», той напускал Нюйоркския залив, поемал курс към Хавана и след 36 часа пребиваване в кубинското пристанище се връщал отново в Ню Йорк, акостирайки на кея рано сутринта на следващата събота. Този график на движение не бил нарушен нито веднъж за четири години дори от знаменитите антилски урагани — истински бич за корабоплаването в Карибско море.

Лайнерът се командвал от един от най-опитните капитани на фирмата «Уърлд лайн» — Роберт Уилмът, служил честно и вярно тридесет години на нейните собственици.

Странната смърт на капитан Уилмът

Вечерта на 7 септември 1934 г. «Моро касъл» завършвал 174-я си рейс Хавана — Ню Йорк. След 5 часа на траверса на плаващия фар «Амброз» вахтеният му щурман щял да смени курса и след като си проправи път сред параходната блъсканица по Ист Ривър, да изкомандва подаването на вързалата върху кей № 13 на компанията «Уърлд лайн». Митническа проверка, традиционното обявление по корабната радиомрежа — «Допийте или оставете рома си в каютите», и тълпата от махмурлии пътници отново ще потъне в утробата на «града на жълтия дявол».

Никой не знае за какво си е мислил капитан Уилмът, подложил загорялото си лице на вятъра в дясното крило на командния мостик. Може би за жената и децата си, които ще види след 5 часа на кея. Сега обаче Уилмът го чакали пътниците. Те отдавна се били събрали в салона, предвкусвайки началото на «капитанския банкет» по случай края на веселото плаване. Такава била традицията във фирмата «Уърлд лайн».

Отдолу до мостика долитала музика, чували се песните и смехът на обитателите от каютите «лукс» и от първа класа, събрали се в салона на палуба «А». Уилмът знаел, че точно в 7 ч неговият пътнически помощник ще обяви началото на празника, над масите ще се издигнат разноцветни балони и ще литнат нагоре лентите на серпантините.

Но Уилмът не удостоил пътниците в салона с присъствието си на капитанската маса.

— Вахтеният! Да обявят на банкета, че капитанът не се чувства добре и поднася искрените си извинения. Вечерята да ми се сервира в каютата. Позвънете ми, когато ще минаваме на траверса на «Скотланд» — това били последните думи на Роберт Уилмът. След един час корабният лекар Де Вит Ван Уейл констатирал смъртта му. Капитанът бил намерен полусъблечен във ваната си. Кожената му куртка се търкаляла на килима. Посинялото му лице било изкривено от спазмите, а главата му — клюмнала безпомощно на гърдите.

— Капитанът е мъртъв. Очевидни признаци за отравяне с някаква силна отрова — казал лекарят, затваряйки докторската си чанта.

— Той е вечерял, но съдините ги няма в каютата — заявил стюардът, който обслужвал капитана. — Преди около час донесох тук подноса с вечерята, но не успях да раздигна. От нашите никой освен мен не смее да заглежда насам.

Новината за смъртта на капитана се разнесла из кораба. Замлъкнала музиката, прекратил се смехът, от лицата изчезнали усмивките. Банкетът бил отменен и пътниците, разговаряйки полугласно, започнали да се разотиват по каютите си. Не, не може да се каже, че тази смърт извадила пътниците от релсите. За повечето от тях, които дори не познавали Уилмът в лице, тази новина била просто неприятна.

— Никой не е вечен на грешния свят — разсъждавали те. — Това може да се случи с всеки от нас. Да пийнем в каютата за упокой на капитанската душа.

И хората продължили да пият в каютите си. Всички знаели, че сутринта ще влезе в сила «сухият закон».

Съгласно със съществуващите морски правила в капитанската длъжност встъпил старшият помощник. Това бил Уйлям Уормс, опитен и патил моряк. Първото, което той направил, било да отдаде последна почит на своя капитан, като заповядал на вахтения щурман да спусне наполовина кърмовия флаг. След това дал радиограма до собствениците на кораба в Ню Йорк и поел новите си задължения.

Дошла нощта. Отдолу, от утробата на плаващия град до мостика долитало бученето на парните турбини и виенето на електродвигателите. Въпреки траура в салоните и баровете на лайнера имало още посетители — главно закоравели пияници. Стюардите се принуждавали да ги отнасят по каютите им буквално на ръце.

Уормс решил да остане на мостика до пристигането на кораба в пристанището. Той знаел, че според прогнозата за времето, получена по радиото, около фара «Скотланд» «Моро касъл» ще влезе в зоната на 8-бален щорм и ще срещне откъм континента два-три шквала. Но това не го безпокояло — той добре бил изучил прекрасните мореходни качества на лайнера и смятал, че ще бъде по-трудно да се вмъкне в тясната, претъпкана с кораби Ист Ривър и да акостира на кея, отколкото да издържи един щорм, макар и силен. Но и това обстоятелство не трябвало да вълнува новия капитан — за 37 години, прекарани в морето, той бил преминал през всички длъжности — от юнга до капитан. Освен това притежавал и диплома на пилот от Нюйоркския залив.

Цепейки вълните с кования си вълнорез, обвитият в бяла пяна «Моро касъл» се носел през тъмносивата завеса на дъжда към родното пристанище. Корабните часовници показвали 2 ч и 30 мин през нощта…

«Цял живот съм гасил пожари»

Цял живот той бил гасил пожари. За Джон Кемпф това било професия — той работел като пожарникар в Ню Йорк. До 63-та си година той влизал стотици пъти в двубой с огъня, когато в родния му град горели кинотеатри, универсални магазини, пристанищни складове, жилища… След 45 години честна служба, прекарана в нощни дежурства и срочни повиквания, профсъюзът на пожарникарите в Ню Йорк го наградил с безплатен билет за «Моро касъл» — най-безопасния и комфортен кораб в света, както се казвало в рекламния проспект. За стареца това било бенефис преди излизането в заслужена пенсия.

В 2 ч и 30 мин през нощта Джон Кемпф се събудил от миризмата на изгоряло. Облякъл се моментално и изскочил в коридора. Лютивият черен дим разяждал очите — горяла корабната библиотека. Металният шкаф, в който се пазели писмените принадлежности, бил обхванат от някакъв странен синкав пламък. Кемпф грабнал окачения на преградата въгледвуокисен пожарогасител, отвъртял крана му и насочил струята пяна в полуотворената врата на шкафа.

Пламъкът избухнал, изменил цвета си и изскочил от шкафа, като обгорил веждите на пожарникаря. Кемпф захвърлил пожарогасителя и като прикривал лицето си с кърпа, се втурнал да търси най-близкия пожарен кран. Близо до библиотеката през черната завеса от дим изскачали оранжеви пламъци — те лижели вратата на съседното помещение. Пожарникарят размотал маркуча и отвъртял крана. Но върху гумената пътека в коридора вместо мощна струя паднали няколко ръждиви капки… В магистралата нямало налягане. Като изпсувал, старецът започнал да чука по вратите на каютите. Той будел сънените обитатели на втора класа. След като пребягал около стотина метра по коридора и едва не си строшил юмрука да чука по вратите, Кемпф се хвърлил към долната палуба, за да се спусне оттам в машинното и да каже на механиците, че е необходимо да включат пожарните помпи и в магистралата. Ветеранът от огнените битки видял с недоумение, че и коридорът на долната палуба е обхванат от пламъците. Това противоречало на здравия смисъл, противоречало на професионалния опит на майстора-пожарникар Кемпф. Огънят винаги се разпространява отдолу нагоре, а тук на кораба той почти моментално се устремил надолу.

«Цял живот съм гасил пожари, но такова нещо още не съм виждал! Огънят върви надолу… Димът не е обикновен» — помислил пожарникарят и си спомнил една от последните схватки със заклетия си враг в химическия завод в Бруклин.

Минали минути. Нощната тишина царяща на «Моро касъл», вече била нарушена от сърцераздирателни викове. Хората изскачали в коридорите, задъхвайки се от дима, блъскали се един в друг, падали и обезумявайки от ужас. В същото време обитателите на каютите, до които димът още не бил дошъл, продължавали да спят. А когато по всички палуби на лайнера се разнесъл сигналът за пожарна тревога, било вече късно — коридорите били обхванати от пламъци. Изходът от каютите бил отрязан от огнената завеса. За повечето пътници, които били по-малко от една седмица на кораба, помещенията на лайнера с многото врати, преходи и трапове били като лабиринта на Древния Крит. Именно затова всички, които успели да напуснат каютите си, без да искат, се озовали в салоните, прозорците и илюминаторите на които гледали към носовата част на лайнера.

Огънят продължавал да преследва тези, които се оказали натикани в салоните на палубите «А», «В» и «С». Единственият шанс за спасение бил да се счупят прозорците и да се изскочи на палубата пред настройката на кораба. И хората трошели със столовете дебелите стъкла на квадратните илюминатори и скачали долу върху покритата с тиково дърво палуба, чупели си ръцете и краката, гърчели се от болки, стенели и ругаели. Следващите падали върху тях. Но това, изглежда, било все пак по-добре, отколкото да изгорят живи в бушуващия огън. По такъв начин почти всички илюминатори се оказали разбити. «Моро касъл» продължавал да се носи с 20 възела. Коридорите от двата борда на лайнера наподобявали аеродинамична тръба. Двадесет минути след началото на пожара огънят бушувал по целия кораб, сякаш изтръгнат от дюзата на бензинова лампа.

Джон Кемпф, който така и не успял да си пробие път през огъня към машинното отделение, безучастно наблюдавал събитията. Той разбрал, че корабът е обречен…

Катастрофата

За съжаление, това не се разбрало нито на мостика, нито в машинното отделение. По неизвестни причини прехвалената система за откриване огнищата на пожари и автоматичната система за гасене на огъня не задействали. Въпреки че капитан Уормс бил тутакси известен за пожара, той не допускал, че може да се случи нещо сериозно. Той си мислел за предстоящите трудности около акостирането в тесния залив и бил напълно уверен, че пожарът ще бъде ликвидиран.

През първия половин час на пожара Уормс изпаднал в някакво странно вцепенение и само излизането на автопилота от строя го отрезвило. Едва сега той се досетил да промени курса и да се отклони от вятъра.

В съдебния отчет по делото за пожара на «Моро касъл», което се гледало по-късно в Ню Йорк, било отбелязано, че с поведението си капитан Уорм и неговите помощници наподобявали трагедийни актьори, предизвикващи с действията си само паника и объркване. Странно било и това, че главният механик Ебът, извикан по телефона от каютата му, не се явил на мостика. Не го видели и в машинното отделение. Оказало се, че в тези минути той организирал спускането на спасителна лодка от десния борд. В нея го видели и журналистите (макар и със счупена ръка), когато след няколко часа лодката стигнала до брега.

Капитанът извикал боцмана на лайнера, но той не бил изтрезнял след пиенето в Хавана и едва се крепял на краката си, без да разбира какво става наоколо.

По неизвестни причини Уормс не разпоредил на никой от своите помощници да ръководи гасенето на пожара. Да гасят огъня се опитвали самите пътници. В паниката те размотавали маркучите, отваряли крановете и наливали вода в дима. Но огънят настъпвал и хората трябвало да търсят спасение. По такъв начин почти всички кранове се оказали отворени и въпреки че механиците вече били включили помпите, в главната противопожарна магистрала почти нямало налягане — нямало с какво да се гаси пожарът. А в същото време от командния мостик през седемте палуби надолу, Уормс предавал по машинния телеграф команди до механиците. Съгласно със съществуващия ред те се записвали във вахтения дневник, също както това се прави и сега.

Ще цитираме извадки от. дневника на машинното отделение на «Моро касъл». Ето какви буквално ги «измътил» капитан Уормс:

3.10 — «Пълен напред дясна» (машина);

3.10,5 — «Малък напред дясна»;

3.13 — «Пълен напред дясна, лява — стоп»;

3.14 — «Пълен назад дясна»;

3.18 — «Пълен напред дясна»;

3.19 — «Пълен напред дясна»;

3.19,5 — «Среден напред лява»;

3.21 — «Среден назад дясна».

В продължение на 10 минути «Моро касъл» непрекъснато променял курса си, описвал зигзази, влизал в циркулация, въртял се на място… и вятърът превърнал пожара в гигантска бушуваща клада.

След последната команда («среден назад дясна») механиците спрели двете турбоелектрически уредби — замлъкнали дизелгенераторите, лайнерът потънал в тъмнина… Машинното отделение се напълнило с дим. Невъзможно било да се остане повече в него. Механиците, мотористите, електротехниците и машинистите напуснали местата си. Но малцина от тях намерили спасение по горните палуби на кораба. По-късно един от мотористите на «Моро касъл» писал: «След като се смених в полунощ от вахтата, полегнах на дивана в дежурната каюта на младшите механици. Събудих се от викове за помощ. Когато се разсъних, почувствах дим в каютата. Отворих вратата и видях, че всичко наоколо гори. Три пъти се опитвах да се изкача по трапа нагоре и трите пъти ме смъкваха за краката тези, които като зверове се биеха в тесния коридор, водещ към лодъчната полуба. Според мене откъм левия борд огънят беше по-силен. Кой знае защо там се бяха струпали много жени. Аз виждах как те загиваха в огъня, но нямаше никаква възможност да се добера до тях поради ужасната горещина от огъня…»

«Моята радиостанция вече дими…»

Веднага след като по кораба се разнесъл сигналът за пожарна тревога, третият радист на лайнера Чарлз Мики нахълтал в каютата на началника на корабната радиостанция Джордж Роджърс и на неговия помощник Джордж Алагна. Двамата спели дълбоко. Като чул съобщението за пожара, Роджърс разпоредил със спокоен и твърд глас:

— Моментално и върнете на поста си! Сега се обличам и идвам.

Вторият радист бил изпратен на мостика да узнае решението на капитана относно излъчването в етера на сигнала за бедствие. Отдавна подаването на SOS в морето е привилегия на командира на кораба и само той единствен има право за това.

Роджърс седнал до предавателя и включил усилвателя. След около 3 мин. в радиорубката нахълтал Алагна: «Там на мостика, изглежда, всички са полудели! Суетят се и никой не иска да ме чуе» — казал той.

Роджърс включил приемника. С ясен морз параходът «Андреа Лакенбак» питал бреговата станция: «Знаете ли нещо за горящия кораб до фара „Скотланд“?»

Отговорът бил: «Не, нищо не сме чули».

Роджърс сложил ръката си на ключа и изтракал: «Да, гори „Моро касъл“. Очаквам заповед от мостика да дам SOS»

Но заповедта все не идвала. Алагна за втори път изтичал при капитана. За да «очисти етера», Роджърс, без да чака завръщането му, предал в 3 ч и 15 мин сигнала за екстрено съобщение CQ, а също KGOV — повиквателните на «Моро касъл».

Четири минути след това станцията останала без ток и угаснало корабното осветление, дизелгенераторите прекратили работата си. Без да губи минута Роджърс включил аварийния предавател и заповядал на помощника си: «Бягай пак на мостика и не се връщай без разрешение за SOS!»

— Чакай да си взема фуражката — казал вторият радист — че Уормс е изпаднал в транс и сигурно е забравил кой съм аз тук.

Пламъците вече обхващали радиорубката и се приближавали към обвития от дим мостик. Задъхвайки се от кашлица, Алагна крещял в ухото на Уормс:

— Капитане, чуйте ме! Какво става със SOS? Роджърс вече загива там. Радиорубката гори! Той няма да издържи дълго! Какво да правим?

— Възможно ли е все още да се излъчи SOS? — запитал Уормс, без да откъсва очите си от тълпата на палубата.

— Да!

— Тогава предавайте го по-бързо!

— Нашите координати, капитане.

— 20 мили южно от фара «Скотланд», приблизително на 8 мили от брега.

Тази фраза била произнесена от Уормс точно 15 минути след като му доложили, че пожарът не може да бъде загасен…

След като най-сетне получил отговор, Алагна изтичал до радиорубката. И въпреки че рубката се намирала недалече от командния мостик, той не смогнал — пламъците преграждали пътя към вратата от всички страни. През огнената завеса Алагна изкрещял към отворения илюминатор на рубката:

— Джордж, давай SOS! 20 мили южно от «Скотланд». Закрил лицето си с лявата ръка, Роджърс затракал с ключа и от антената на «Моро касъл» полетели непрекъснато като грели три точки, три тирета, три точки — SOS, SOS, SOS. Той не успял да предаде съобщението до края. В радиорубката избухнали резервните киселинни акумулатори. Рубката се напълнила с отровни пари. Като се задъхвал от парите на сярата и почти загубвайки съзнание, радистът намерил в себе си сили да се добере до ключа и да предаде координатите и съобщението за разигралата се в морето трагедия.

В 3 ч и 26 мин дежурният радист на намиращия се наблизо английски лайнер «Монарк ъф Бермуда» изтракал приетото в наушниците съобщение: «CQ SOS, 20 мили южно от фара „Скотланд“. Не мога повече да предавам. Огънят е под мене. Окажете незабавно помощ. SOS. Моята радиостанция вече дими.»

Като по чудо Алагна успял да се промъкне в горящата рубка. Роджърс бил в безсъзнание. Главата му, покрита с дланите на ръцете, била клюмнала върху апарата. По пода на радиорубката се пукали мехури от киселината, които разяждали подметките на обувките. Но Джордж Роджърс, изглежда, вече не чувствал болка. Когато Алагна започнал да го тръска за рамото, той казал тихо:

— Иди на мостика и попитай капитана ще има ли още някакви разпореждания.

— Ти си полудял! Всичко гори! Да бягаме! — закрещял помощникът. И едва когато Алагна казал, че Уормс е заповядал да се изостави корабът, Роджърс се съгласил да напусне поста си. Той не можел да бяга — от изгарянията краката му били целите в мехури. Все пак Алагна успял да измъкне Роджърс от горящата радиорубка.

След това двамата радисти се промъкнали през полуовъгления мостик и по десния трап се спуснали на главната палуба. Единственият спасителен път оттам оставал пътят към бака. Там вече било тясно — почти всички офицери и моряци от «Моро касъл» намерили спасение на бака. Сред тях бил и капитан Уормс. Той гледал с широко отворени очи гигантската клада, в която се била превърнала надстройката на лайнера и тихо повтарял:

— Кажете, това истина ли е или аз бълнувам…

Негодник и герой

На другия ден, 8 септември 1934 г., централните вестници в САЩ излезли с извънредни издания — в центъра на вниманието били събитията от миналата нощ, разиграли се на борда на «Моро касъл». В очите се набивала набраната с тлъсти букви последна радиограма на Роджърс. Именно на нея дължали спасението си стотици пътници от «най-безопасния лайнер в света». Под радиограмата следвали интервютата с тези, които първи се отскубнали от плаващия ад и се добрали до брега.

Тук било и интервюто с моряка Лерой Кесли. Той разказвал за безпомощните пътници, напомнящи му в задимените лабиринти на лайнера «редици от слепци, търсещи отчаяно вратата». Кесли обяснил на журналистите защо на много лодки при спускането от «Моро касъл» заяждали талите, разказал как движещият се още лайнер теглел лодките след себе си, как съвсем близо до него със съскане падали във водата огромни парчета дебело стъкло от пукналите се от горещината илюминатори на салоните, как те разсичали на две половини хората в лодките… Морякът писал по-късно за пожара:

«От лодката видях страшно зрелище. Горящият кораб продължаваше да се отдалечава. Черният му корпус беше озарен от оранжевите пламъци на пожара. На кърмата му, притиснати един до друг, стояха жени и деца. До нас долетя жален и пълен с отчаяние вик… Този вик, приличащ на стон на умиращ, ще си спомням до самата си смърт. Успях да различа само една дума — „сбогом“.»

Очевидци на катастрофата сред пътниците писали, че тези от тях, които намерили убежище на кърмата, нямали никакви шансове да напуснат горящия кораб с лодки. Можел да се спаси само онзи, който гледал без страх надолу, където на десет метра от него вряла ледената вода на развилнелия се океан.

По-късно по време на следствието се изяснило, че около 20 души от горящия лайнер успели да се спасят с плуване, като преодолели 8 морски мили в бушуващото море. Корабният юнга — кубинец по националност, смогнал да направи това без спасителна риза.

Мнозина свидетели на катастрофата обвинявали капитан Уормс и неговия екипаж в страхливост. Ето какво писал синът на знаменития американски хирург Фелис: «Плувах под кърмата на лайнера, като се държах за висящото от борда въже. Над главата ми гореше боята. Тя се издуваше, издавайки някакъв странен жвакащ звук. Падащите парчета от нея ми изгаряха врата и раменете. От време на време в тъмнината се разнасяха плясъци от падащите във водата хора. След това неочаквано съзрях спасителна лодка. Тя бързо се отдалечаваше от борда на лайнера. В тъмнината около нея се белееха лица и протегнати ръце, чуваха се молби за помощ. Но лодката премина направо по главите на давещите се. В нея имаше само осем или десет моряци и един офицер с галуни на ръкавите.» Това била лодката, спусната, както се изяснило след това, по заповед на главния механик Ебът, изоставил позорно кораба си на произвола на съдбата…

На разсъмване на 8 септември на напълно изгорелия и все още димящ лайнер останала малка група от екипажа начело с капитан Уормс. Тук бил и Роджърс със заместника си — втория радист Джордж Алагна.

За да се прекрати дрейфът на кораба по вятъра, била хвърлена дясната главна котва — и когато до «Моро касъл» се приближил спасителният кораб на ВМФ на САЩ «Тампа», наложило се да отложат тегленето: брашпилът бил без ток, а спускането във верижния сандък, за да се откачи глаголгакът на котвената верига, се оказало невъзможно. Едва към 13 ч останалите на лайнера хора успели да прережат с ножовка едно звено от котвената верига. Капитан трети ранг Роуз заповядал да се закрепи влекало на бака на лайнера, за да откара изгорелия кораб до Ню Йорк. Но привечер времето изведнъж се развалило, започнал северозападният щорм. След известно време влекалото се скъсало и се намотало около винта на «Тампа».

Останалият без вързала «Моро касъл» започнал да дрейфува по вятъра, докато не се оказал изхвърлен върху плитчината до крайбрежието на щата Ню Джърси, на тридесетата метра от плажа на парка Ешбъри. Това станало в събота, в 8 ч вечерта, когато в Ешбъри било пълно с народ.

Новината за трагедията вече била обиколила Ню Йорк и предградията му, а последните новини по радиото привлекли хиляди хора на необикновеното зрелище. Предприемчивите собственици извлекли за себе си доста голяма изгода от това — те сложили такса за влизане в парка в размер на 25 цента.

На другата сутрин в Ешбъри се струпали 350 хиляди американци, всички шосета и между се леки пътища били задръстени от автомобили. Казват, че нито една атракция, нито едно мероприятие в историята на шоу-бизнеса в САЩ не е предизвикало такъв интерес. Собствениците на парка установили такса от 10 долара за правото да се качи човек на борда на все още тлеещия лайнер. На любителите на остри усещания били раздавани предпазни маски, фенери и пожарникарски ботуши, за да могат «без риск за живота» да се насладят ла удоволствието от посещението на «атракцията на ужаса» — изгорелия «Моро касъл». Губернаторът на щата Ню Джърси вече кроял планове за превръщане корпуса на лайнера в постоянно действаща «атракция на ужаса». Фирмата «Уърлд лайн» обаче отказала категорично. Тя предпочела да продаде изгорелия корпус на «Моро касъл», постройката на който на времето й струвала 5 млн. долара, за 33 605 долара на една балтиморска фирма за старо желязо.

Следствието по делото «Моро касъл», проведено от експерти на Министерството на търговията на САЩ, които публикували 12-те тома на това дело, установило следното: първите три лодки, спуснати от горящия кораб, можели да поберат повече от 200 пътници. Тези лодки трябвало да се управляват от 12 моряци. Фактически в тях се озовали само 103 души, от които 92 били членове на екипажа. На всички било точно известно, че лайнерът излязъл от Хавана с 318 пътници и 231 души екипаж на борда, че от 134 загинали 103-ма били пътници.

Америка била покъртена от страхливостта, от некадърността на Уормс и от подлостта на Ебът. Освен всичко това стотици хора останали инвалиди за цял живот от тежките изгаряния.

Новоизлюпеният капитан на «Моро касъл» Уормс бил лишен от дипломата на корабоводител и получил две години затвор. На Ебът отнели дипломата за механик, като го осъдили и на четири години затвор. За първи път в историята на американското корабоплаване съдът произнесъл присъда и над косвения виновник за пожара — над човека, който въобще не се намирал на кораба. Той се оказал вицепрезидентът на «Уърлс лайн» Хенри Кабоду, който получил условно една година затвор и заплатил глоба на сума 5 хил. долара. По исковете на пострадалите собствениците на «Моро касъл» изплатили 890 хил. долара.

Но тази трагична история имала и своите герои — моряците от «Монарк ъф Бермуда», от параходите «Сити ъф Савана» и «Андреа Лакенбак», от влекача «Тампа» и катера «Парамаунт», които спасили около 400 души.

И, разбира се, главен герой на описваните събития станал Джордж Роджърс. Направо казано, той се превърнал в сензация и национален герой на страната. В негова чест губернаторите на щатите Ню Йорк и Ню Джърси дали разкошни банкети. Конгресът на САЩ наградил Роджърс със златен медал «За храброст». В родното място на героя — малкото градче Байон в щата Ню Джърси, по този случай се състоял парад на войските и полицията от щата. В Холивуд започнали да мислят за сценарий на филма «Аз ще ви спася, хора!» Роджърс триумфално обиколил много щати, където излизал пред американската публика със сказки за драмата на «Моро касъл».

Този триумф продължил повече от година. Но, както разказвали, Роджърс — скромен и стеснителен по природа, изглежда, се изморил от журналистите и кинорежисьорите. През 1936 г. той оставил морската служба и се заселил в родния си град. Там с радост му предложили мястото на началник на радиоработилницата в управлението на градската полиция.

С това собствено бихме могли да завършим тази история. Но… изминали 19 години и Джордж Роджърс отново станал «сензация № 1».

Обратната страна на медала

През един зноен юлски ден на 1953 г. на едно от тихите авенюта на съненото градче Байон било извършено криминално престъпление — зверски били убити 83-годишният словослагател Уйлям Хамъл и осиновената му дъщеря Едит. Следите на престъплението довели полицейските детективи до дома, където живеел бившият радист от «Моро касъл» Джордж Роджърс. Героят на Америка се оказал в следствената килия на затвора. След съвещанието, продължило три часа и двадесет минути, съдебните заседатели го признали за виновен в убийство и той бил осъден на доживотен затвор.

Вестниците публикували пълното досие на «радиогероя», в което се наброявали доста на брой тежки престъпления. Следствието установило, че Джордж Роджърс, бивш сътрудник на американската полиция, е личност, извънредно опасна за обществото — убиец, мошеник, крадец и пироманиак. Ще цитираме няколко извадки от биографията на «националния герой», съставена от следователите на щатите Ню Йорк и Ню Джърси.

На 16 май 1938 г. Роджърс бил арестуван да покушение със саморъчна бомба срещу негов близък приятел — полицейския лейтенант Уинсент Дойл. Опитът за убийство не бил случаен. Изяснило се, че Роджърс неведнъж казвал на Дойл пред бутилка уиски: «Да, освен мене никой в света не знае и няма да узнае истинската причина за гибелта на „Моро касъл“. Само аз знам, че той беше погубен от една автоматична писалка…»

Полицаят наострил уши — спомнил си за вечното увлечение на бившия радист по химията. В управлението намерил старото дело на Роджърс, където последният фигурирал като очевидец на различни взривове и пожари. На свой ред Роджърс разбрал, че е разкрит. Веднъж Дойл, който бил запален ловджия, получил колет по пощата. Това било саморъчна грейка, която можело да се използва през зимата за топлене на ръцете. Към колета имало писмо: «Скъпи Уинсент! Това ти е грейката за лов. Може да работи с батерия или от мрежата!»

И Дойл я включил… Избухнал взрив. Ейтенантът останал с разкъсано бедро и три откъснати пръста на лявата ръка. Вината на Роджърс била доказана и националния герой влязъл в затвора.

Работата получила скандален характер. Американците не искали да се изложат пред света и скоро благодарение усилията на влиятелни приятели, делото било потулено, а затворът бил заменен в 1942 г. с военна служба в търговския флот. Роджърс станал отново корабен радист. След края на войната той се завърнал отново в Байон, където отворил частна работилница.

И ето сега убийството на Хамелови. Мотив за убийството — дълг от 7500 долара… По време на следствието неочаквано започнали да излизат наяве факти, които разтърсили не само жителите на Байон, но и целите Щати. Оказало се, че на националния герой сега се приписвало отравянето на капитан Уилмът и подпалването на «Моро касъл». При разследването на делото, след като анализирали редица обстоятелства, предшестващи пожара, и след като разпитали свидетелите и очевидците, експертите възстановили картината на катастрофата с «Моро касъл».

Един час преди излизането на лайнера от Хавана капитан Уилмът видял началника на радиостанцията да носи 2 бутилки с някакви химикали и му заповядал да ги хвърли зад борда. На полициата станало известно, че капитан Уилмът и Роджърс отдавна имали сметки за уреждане. Фактът с отравянето на капитана, макар че трупът му изгорял при пожара, не будел никакви съмнения сред експертите — въпреки, че тук нямало преки улики. Експертите по химия и по корабостроене изказали доста солидни доводи, че Роджърс е подпалил кораба на две или три места с бомби със закъснител. Той изключил автоматичната система за идентификация на пожари и пуснал газьола от цистерната на аварийния дизел-генератор на горната палуба да изтича надолу. Ето защо пламъкът се разпространявал отгоре надолу. Той също взел под внимание и къде се съхраняват сигналните димки и ракети. С това сеобяснява бързото разпространение на огъня по лодъчната палуба. Схемата на пожара била съставена професионално, с познаване на работата.

В началото на януари 1958 г. кореспондентът на «Ню Йорк таймс» взел в затвора интервю с Роджърс.

— Вие ли запалихте «Моро касъл»? — въпросът бил поставен ребром. Отговорът на това бил:

— А какво ще кажете да се преразгледа делото ми? Ако то се преразглеждо, ще разкажа всичко.

Но това дело никога вече не се преразгледало. — на 10 януари 1959 г. пироманиакът починал в килията си от инфаркт на миокарда…

Замислените корабокрушения

Засядания върху плитчини, сблъсквания, пожари и експлозии, гибел от загубване на устойчивост — това са основните видове корабокрушения. Съгласно със статистическите данни на Лойд през последните 3 столетия средно на година са загивали 271 кораба. Ако се вземат под внимание и случаите на гибел и по време на война, тази цифра ще се равнява средно на 398 кораба на година. През последните 150 години в мирно време са загинали общо над 40 000 търговски кораба. С отчитане на военните години — почти 60 000 кораба.

Както е известно Лойд води статистика на авариите и случаите на гибел на търговските кораби с вместимост, не по-малка 100 рег. Тона. Ако се вземат и корабите с по-малък тонаж, ежегодният брой на корабокрушенията възлиза някъде на около 500 и по такъв начин можем да твърдим, че през последните две хилядолетия човечеството е загубило около един милион търговски кораба. Тази цифра е по-леко да си представим така: в продължение на 2000 години всеки четвърт век хората потопяват наведнъж всичките си търговски кораби, намиращи се в експлоатация. А съгласно данните на Лойд в наши дни се намират експлоатация около 40 000 търговски кораба[10].

Кои са главните причини за гибелта на корабите? Ако оставим настрана т. нар. непреодолими сили на морската стихия (урагани, щормове, мъгли, айсберги и др.) и се замислим над обстоятелствата около корабокрушенията, описани в тази книга, може да се направи изводът, че преобладаващото мнозинство от катастрофите по море са по вина на самите хора поради техни пропуски.

Като резултат от пропуските на човека в областта на корабостроенето и корабоплаването могат да се посочат погрешни инженерни решения при проектирането на кораба (пропуски при пресмятане на мореходните му качества) и на технологията на постройката му, неправилно товарене и разпределяне на баласта, претоварване на кораба, нарушаване на елементарните правила при превоз на опасни товари, нарушаване нормите и сроковете за експлоатация, неспазване и нарушаване правилата за предотвратяване сблъскванията на море, липса на бдителност, съзнателни експлоатация на негодни за плаване кораби или на кораби с нискоквалифицирани екипажи, използване на остарели и неточни карти или други навигационни помагала.

Причините за гибел на търговските кораби в наши дни са извънредно разнообразни, многобройни и често буквално необикновени — като се започне от грешно употребена дума в командата или хвърлена на палубата угарка и се свърши с атакуване на кораба от риба-меч или попадане на мълния в танкер.

Съвременната наука и методите за експертиза позволяват да се установят точно причините за повечето катастрофи и да се направят съответните изводи. Често обаче заедно с кораба в океанската бездна потъва и тайната за неговата трагедия. В подобни случаи хората са склонни да отнесат катастрофата за сметка на «непреодолимите сили на морската стихия» и на най-различните «непредвидими случайности на море».

Но може би за страшния изход на произшествието с кораба е виновна фаталната случайност. Може би наистина се е оказала непреодолима разгневената стихия?

Не, за много от морските катастрофи, причините за които остават неизяснени, обяснението следва да се търси все пак в деянията на самите хора.

Съвременната статистика за аварии и гибел на корабите на море включва между многобройните параграфи и раздели за видовете и причините на произшествията с търговските кораби и една неофициална рубрика — «замислени корабокрушения» или по-точно, «преднамерени случаи на унищожаване на кораби». За нея западната капиталистическа преса предпочита да мълчи и точният брой на корабите, попаднали в тази рубрика, остава неизвестен.

Пример за «замислени корабокрушения» е описаната вече гибел на клипера «Нортфлийт», умишленият пожар на лайнера «Моро касъл» и подпалването на «Ла Атлантик» от собствените му притежатели. Именно такива случаи на унищожаване на собствения кораб от притежателя му запълват тази неофициална рубрика в статистиката за аварии и гибел на корабите в наши дни.

Жаждата за богатство, надпреварата за печалба, стремежът да се привлекат пътниците, отчаяната конкуренция са характерни за много от собствениците на западните корабни компании. Историята на корабоплаването познава доста случаи, когато в резултат на недотам спортно съперничество някои предприемачи-корабопритежатели, чувствайки близкия финансов крах, прибягват до такова крайно средство като унищожаване на собственото имущество, за да се получи застраховката и по такъв начин «да се остане в играта». Обект на застраховането били като правило (пък и продължават да бъдат) стари, бавноходни и носещи загуба океански лайнери, които отдавна би трябвало да отидат за старо желязо, но чиито собственици са решили да изстискат от тях последната печалба. Тези «плаващи ковчези», леко ремонтирани и пребоядисани, се пращат в куриозни рейсове, които, както е известно, носят на собствениците си няколко пъти повече печалба от обикновените.

Потопяване на голяма дълбочина или умишлено предизвикан пожар на борда са двата основни начина на авантюристите за унищожаване на кораба и за заличаване на следите. Понякога корабът бил опожаряван даже и с пътници на борда…

Преди Втората световна война броят на пожарите на корабите от световния търговски флот възлязъл — по официални данни на асоциацията на ливърпулските застрахователи — средно на 530 за година и възможността чрез умишлен пожар да се получи солидна застраховка се оказала за отделни корабособственици единствената «оздравителна мярка» в борбата с кризата.

Жадната за сензации западна преса пишела «с негодувание» за тайнствените пожари и експлозии по големите кораби, без винаги да посочва истинската причина на пожара. Така например само през 1930 г. вследствие на умишлено предизвикани пожари изгорели четири лайнера със сумарно водоизместване почти 100 000 т. През февруари 1930 г. след серия силни експлозии при престоя му в Ню Йорк възникнал пожар на немския лайнер «Мюнхен» с обща вместимост 13 500 рег. т. Лайнерът потънал при гасенето на пожара с вода и легнал на дъното. Няколко дни след този случай станал пожар на друг немски лайнер — «Европа», с обща вместимост повече от 40 000 рег. т. Пожарът избухнал преди спускането на кораба от стапела в Хамбург. Изгорели напълно всички помещения на лайнера. По-късно корабът бил построен фактически наново. През юни 1930 г. избухнал пожар на английския лайнер «Бермуда» с вместимост 19 000 рег. т, който се намирал в пристанището Хамилтън на остров Бермуда. За няколко часа корабът бил напълно унищожен от огъня и потънал до кея. Лайнерът бил построен в края на 1927 г. Цената му по това време била около 1 млн. фунта стерлинги. Застрахователната премия, получена от собствениците за кораба, възлязла на 660 000 фунта стерлинги.

На 10 декември 1930 г. при престой в английското пристанище Блайт преди предаването му за старо желязо изгорял английският лайнер «Емпрес ъф Скотланд» с обща вместимост 25 160 рег. т. Той бил построен през 1905 г. и преди появата на «Мавритания» се смятал за най-големия кораб в света. Следствието показвало, че лайнерът бил запален умишлено, за да се получи застраховката.

Към умишлените пожари могат да се причислят също и диверсиите, извършвани от агентите на конкуриращите компании или на воюващите страни.

Друг надежден начин за отърваване от нерентабилния кораб, без да се загуби нещо при това, било потопяването му на голяма дълбочина или блъскането му в рифовете в някой затънтен район. Английският писател и поет Ръдиард Киплинг писал:

Що за корита съм карал! Прогнили. Дупка до дупка! И както шефът ми бе заповядал, ги потапях и блъсках на плитко.

Това са редове от неговата поема «Мери Глостър». В нея се описва как сър Глостър — собственик на кораби и милионер, завещавайки състоянието си на своя син, лентяй и безделник, разказва на смъртния си одър от какво е започнал: от умишленото унищожаване на старите застраховани кораби на господарите си.

А ето един любопитен случай за рубриката «Замислени корабокрушения» от по-близкото минало. В края на 1960 г. в управлението на пристанището Сиатъл (САЩ) и в местния филиал на едно застрахователно дружество дошло съобщението, че недалеч от залива е потънал рибарският кораб «Кейп Дъглас». Както заявил капитанът му, който се бил спасил заедно с механика на гумена лодка, корабът се сблъскал през нощта с някакъв предмет, получил голяма пробойна и много бързо отишъл на дъното.

Застрахователното дружество възложило разследването на свой инспектор, който преди всичко се опитал да уточни мястото на катастрофата. Самолетът направил няколко кръга над залива и открил голямо петно нефт. Дълбочината на морето възлизала тук почти на 200 м. Хидролокаторът определил, че на дъното се намира кораб, който по своите очертания наподобявал много «Кейп Дъглас».

За уточняване причините на гибелта спасителната компания решила да измъкне кораба на по-плитко място. Във водата хвърлили стоманено въже, краищата на което били вързани за мощен влекач и за спасителния кораб. Двата кораба тръгнали към мястото на аварията, като влачели въжето по дъното. Скоро «Кейп Дъглас» се оказал сякаш впримчен в гигантско ласо. Операцията продължила 9 дни. «Кейп Дъглас» изминал под водата около 5 мили и се озовал на 30-метрова дълбочина. Тук корабът бил изваден от водата с плаващ кран. Оказало се, че кингстонът на задбордната вода в машинното отделение е отворен, което неопровержимо показвало, че «Кейп Дъглас» е потопен умишлено. Едновременно се установило, че капитанът на кораба, който бил и негов собственик, се намирал в тежко финансово състояние и се надявал, че като потопи кораба, ще получи застраховката и ще си куп нов кораб. На механика, който се съгласил да потвърди тази версия, той обещал 3000 долара.

След като разгледал делото, съдът осъдил капитана на пет години лишаване от свобода и да заплати 3000 долара глоба.

Интересното е, че разследването на гибелта на «Кейп Дъглас» струвало на застрахователното дружество 35 000 долара, докато застрахователната оценка на кораба била всичко на всичко 8000 долара. След като застрахователното дружество отива на такива разходи, ясно е, че подобни случаи не са редки.

И днес телеграфът, радиото и вестниците продължават да информират човечеството за нови тайнствени експлозии в океана. Те избухват на борда на лайнери, които принадлежат на капиталистическия свят, свят на алчността и печалбата, свят, много точно описан от френския писател Жан Фревил. Неговият роман «Без грош» държа такива редове: «Сега в света има само един господар — парите… Всичко се купува — човешката съвест, любовта, властта, щастието, известността. Навсякъде лъжа, измама, най-различни машинации, мошеничества. Или ти самият си стригана овца, или стрижеш другите. Или тебе те мамят, или ти мамиш. Тъй върви всичко. Подправят вината… Предизвикват пожари, потопяват кораби с екипажите — само и само да се получи застраховката. Всичко е фалш. В Лиеж произвеждат китайски порцелан, в Париж — ориенталски килими…»