Тайнственото око

ГЛАВА IКАПАНЪТ

Лодките, закотвени в пристана, се люлееха между сенките на дърветата, провесени над водата. Отсреща, въпреки късната есен, Анжиенското казино блестеше с безбройните си огньове. Тук-там по брега се мяркаха осветени прозорци. Няколко звезди надничаха между облаците. Лек ветрец браздеше водите на езерото.

Арсен Люпен напусна беседката, където бе изпушил цигарата си, доближи пристана и тихо извика:

— Гроняр? Льобалу? Тук ли сте?… От лодките се прокраднаха две сенки.

— Да, шефе…

— Бъдете готови, чувам шума на колата, с която идват Жилбер и Вошери.

Арсен Люпен прекоси градината, заобиколи скелето на една строяща се къща и предпазливо отвори вратата, която водеше към улица Сентюр. Той не се беше излъгал: ярка светлина се появи от завоя. Голямата лъскава лимузина със смъкнат гюрук спря и от нея слязоха двама мъже с вдигнати яки на връхните си палта.

Жилбер и Вошери!

Жилбер изглеждаше двадесет-двадесет и две годишен младеж с приятно лице и силна снага. Походката му бе гъвкава и решителна. Вошери бе по-нисък от спътника си, с посивели коси и болезнено бледо лице, което личеше дори в тъмнината.

— Е? — попита Люпен. — Видяхте ли депутата?

— Да, шефе — отговори Жилбер. — Замина с влака, който тръгва в седем и четиридесет за Париж.

— Струва ми се, че можем да действуваме.

— Да, вила Мария-Тереза е изцяло на наше разположение!

Като се обърна към шофьора, който седеше в колата, Люпен каза:

— Не стой повече тук, може да привлечем вниманието. Върни се точно в девет и половина, за да имаме време да натоварим, ако, разбира се, експедицията не се провали…

— Защо мислите, че може да стане така? — попита Жилбер.

Автомобилът пое и Люпен заедно с другарите си се върна на брега на езерото.

— Защо ли? Защото не аз подготвих цялата работа. В такива случаи бих могъл да разчитам на пълен успех само донякъде…

— Ами! Шефе, три години работя с вас, започвам да си разбирам от работата…

— Започваш, момчето ми — каза Люпен. — Започваш. Ето защо се страхувам и от провал… Хайде, сядай в лодката. А ти, Вошери, седни в другата. Добре… Сега гребете колкото се може по-тихо, деца!

Гроняр и Льобалу загребаха към отсрещния бряг, наляво от Анжиенското казино.

Разминаха се с лодка, в която седяха прегърнати мъж и жена. Лодката се носеше по течението. После срещнаха друга. В нея с цяло гърло пееха няколко души. Това бе всичко.

Люпен се наведе и зашептя:

— Кажи, Жилбер, твоя ли е идеята за цялата работа. Или на Вошери?

— За бога, не знам… Ние вече няколко седмици говорим за това.

— Не вярвам на Вошери, той има мръсен характер. Не зная, но ми се струва, че трябва да си разчистя сметките с него.

— О, шефе!

— Да, да! Той е опасен смелчага… Без да се смята това, че на съвестта си носи навярно и някое друго убийство.

Арсен Люпен мълча няколко секунди, после каза:

— Уверен ли си, че си видял депутата Добрек?

— Със собствените си очи!

— И знаеш, че той има среща в Париж?

— Той отиде на театър.

— Добре, да допуснем. Но ако слугите му са останали във вилата в Анжиен…

— Готвачката е уволнена. Що се отнася до лакея Леонард, довереното лице на депутата Добрек, той чака господаря си в Париж, а оттам те не могат да се върнат по-рано от един часа през нощта. Но…

— Но?…

— Трябва да се имат предвид някои неща: случаен каприз на депутата Добрек, да речем, промяна на настроението, неочакваното му връщане. Всичко трябва да се извърши най-много за час.

— Кога събра цялата информация?

— Сутринта. Ние с Вошери веднага решихме, че е настъпил благоприятен момент. Избрах за сборен пункт къщата, която е все още в строеж, защото нощем тя не се пази от никого. Предупредих двама от нашите да приготвят лодките и ви телефонирах. Това е цялата работа.

— Ключовете в теб ли са?

— От входа, да.

— Това ли е вилата? Онази, дето се вижда там долу, сред парка?

— Това. Вила Мария — Тереза. Цяла седмица двете съседни вили са празни. Ще смогнем да изнесем всичко, което си заслужава. Кълна ви се, шефе, тази работа си струва труда…

Люпен измърмори:

— Прекалено спокойно изглежда като преживяване. Не виждам никакво приключение, никакво удоволствие…

Спряха лодката в заливче, от брега на което нагоре се изкачваха каменни стъпала. Люпен съобрази, че пренасянето на мебелите по стълбите няма да представлява проблем. Но, стреснат от нещо, изведнъж той каза:

— Във вилата има хора. Вижте, там свети!

— Това е петромаксова лампа, шефе, светлината не мига…

Гроняр остана настрани от лодката. Льобалу, вторият гребец, се запъти към оградата, която водеше към улица Сентюр, а Люпен и останалите се отправиха по посока на входа и изчезнаха в тъмнината.

Пръв по стъпалата на къщата се качи Жилбер. Той впипом пъхна ключа в бравата. Вратата тихо изскърца. Достъпът в дома беше свободен.

Във вестибюла наистина гореше петромаксова лампа.

— Видяхте ли, шефе — каза самодоволно Жилбер, той беше познал.

— Да, да — продума Люпен, — но струва ми се, че светлината, която аз забелязах, не идваше оттук.

— Че откъде?

— За бога, не знам… Това ли е салонът?

— Защо? — запита Жилбер.

— Ами, може би най-напред там трябва да търсим — отвърна Люпен.

— Не — Жилбер не се страхуваше да говори високо, — от предпазливост е събрал всичко на горния етаж, в своята и другите стаи наоколо.

— Къде е стълбата за този етаж?

— Зад завесата, вдясно.

Люпен се отправи към завесата и тъкмо я беше повдигнал, когато на няколко крачки вляво от него изведнъж се отвори врата и от нея се показа глава с бледо до смърт лице и очи, изпълнени с ужас.

— Помощ! Убиват ме! Появилият се бързо изчезна.

— Това е Леонард, лакеят! — прошепна Жилбер.

— Ако вдига много врява, ще го убия — каза Вошери.

— Да не си посмял! — спусна се след лакея Люпен.

Той намери Леонард в помещение, което наподобяваше малък домашен бар. Леонард се мъчеше да отвори прозореца.

— Не мърдай, глупако! Без глупости! Ах, животно!

Люпен бе забелязал, че Леонард вдига ръка. Той се хвърли на земята. В барчето отекнаха три изстрела. Люпен се сборичка с лакея, изтръгна оръжието му и започна да го души.

— На ти, животно! Още минутка, и щеше да ме убиеш. Вошери, вържи този джентълмен!

Люпен освети лицето на лакея с джобното си фенерче и подигравателно подхвърли:

— Не е много красив господинът… Съвестта ти навярно не е толкова чиста, Леонард, щом се криеш от нас. Впрочем, как иначе ще бъдеш доверен слуга на депутата Добрек?!… Свърши ли, Вошери? Не бих искал да оставам тук дълго.

— Няма никаква опасност, шефе — каза Жилбер.

— А, тъй ли? Мислиш ли, че никой не е чул изстрелите?

— Все едно е, ала не вярвам. Но трябва да свършваме бързо. Вошери, вземи лампата и да вървим.

Той улови Люпен за ръката и го затегли към горния етаж.

— Глупак — рече Люпен нагоре по стълбите. — Така ли набираш информация за обектите, на които работим. Прав съм, когато не се доверявам на никого…

— Позволете ми, шефе, не можех да знам, че Леонард ще промени решението си и ще се върне да се нахрани, например!

— Човек трябва да знае всичко, когато има честта да обира хората.

Видът на мебелите на горния етаж успокои Люпен и той се зае да ги изучава с вид на колекционер-специалист.

— Дявол да го вземе! Малко неща, но за сметка на това пък, прекрасни. Този депутат има вкус… Четири кресла Обюсон, масичка, бас хващам, Персие-Фонтен… Истински Фрагонар, фалшив Натие, когото един американски милиардер би взел за купища долари дори недовършен… С една дума, цяло състояние. А има дърдорковци, дето разправят, че нищо истинско вече не може да се намери у хората. Дявол го взел! Нека вършат мърморковците това, което аз правя! Нека търсят!

По указанията на Люпен, Жилбер и Вошери веднага се заеха да изнесат мебелите, като започнаха от най-големите. След половин час първата лодка бе натоварена и беше решено Гроняр и Льобалу да избързат и тръгнат, за да започнат товаренето на автомобила.

Люпен остана навън до мига, в който изчезнаха в мрака. Когато се върна във вилата и мина през гостната, стори му се, че от помещението, където бяха оставили Леонард, долита някакъв глас. Той се втурна натам. Леонард беше сам и лежеше по корем с вързани на гърба ръце.

— Ти ли мъркаш, рожбо писана? Не се вълнувай, всичко е в ред. Но ако продължаваш да викаш, ще вземем по-сериозни мерки спрямо височайшата ти особа. Обичаш ли круши? Ей сега ще ти сложим в устата една.

Щом излезе, Люпен пак чу същите звуци и като се вслуша, различи думи, произнесени с прегракнал и стенещ гласец. Гласът идваше откъм кухнята.

— На помощ! Убиец! На помощ, ще ме убият, предупредете полицията!

— Този джентълмен съвсем си е загубил ума — промърмори Люпен. — Дявол да го вземе, да безпокои полицията в девет часа вечерта. Колко неделикатно!

Люпен се залови за работа. Това продължи повече, отколкото самият той предполагаше. Шкафовете бяха пълни с дреболии, които би било глупаво ако не съхрани в дълбоките си джобове. От своя страна, Жилбер и Вошери вършеха същото с такава грижливост, че това го ядоса.

Най-после той не издържа.

— Стига! — заповяда Люпен. — Зарад няколко финтифлюшки ще провалим цялата работа. Аз тръгвам!

Бяха вече на брега и Люпен се спускаше по стъпалата към лодката, когато Жилбер го спря.

— Слушайте, шефе, нека се върнем. Пет минути, не повече!

— Но защо, дявол го взел?!

— Чували сме, че там има някаква стара реликва…

— Е, и какво?

— Жалко, ако не я вземем. Мисля, че е в помещението, където остана Леонард. Там има един стенен шкаф, в него като че ли имаше някакъв куфар…

Жилбер се беше запътил обратно към входа на вилата. Вошери се бе спуснал след него.

— Десет минути, минутка повече не ви давам! — викна Люпен подир тях. — След десетина минути и следа от нас тук не бива да има!

Изминаха десет минути, той все още чакаше. Погледна часовника си.

— Девет и четвърт… това е безумие! — каза си той. На Люпен му се струваше странно не само това, че Жилбер и Вошери се бавеха. Той си даде сметка, че през цялото време двамата се държаха някак особено, не се разделяха нито за миг, и като че ли непрестанно се следяха с очи един друг. Какво ли пък щеше да значи това?

Подтикван от безпокойствие, Люпен неусетно и тихо се приближи до къщата, като в същото време се вслушваше в един шум, който се носеше откъм Анжиен. Шумът като че ли приближаваше.

Навярно бяха случайни минувачи.

Люпен свирна силно и приближи до оградата, искаше да огледа улицата. Чу се гърмеж и почти едновременно с него, стон, който не можеше да изразява нищо друго, освен ужас. Люпен тичешком се върна назад, заобиколи вилата, изкачи се по стълбите и се втурна към гостната.

— Дявол да го вземе! Какво правите тук?

Жилбер и Вошери, вкопчили се яростно един в друг, се търкаляха по паркета. Дрехите им бяха целите в кръв. Люпен се завтече към тях. Жилбер вече беше съборил противника си и бе грабнал от ръцете му нещо, което Люпен не успя да види. Под проснатия Вошери бързо се образуваше кървава локвичка, той беше ранен в рамото и губеше вече съзнание.

— Кой го рани? Ти ли, Жилбер? — попита Люпен.

— Не, не съм аз, Леонард го простреля.

— Леонард! Той беше вързан…

— Леонард успя да се развърже и да вземе револвера си.

— Негодник! Къде е той?

Люпен взе лампата и мина в малкото барче.

Лакеят лежеше по гръб, скръстил ръце, със забит в гърлото нож и безкръвно лице. От устата му се стичаше кървава струйка.

— О — рече Люпен, след като го огледа. — Той е мъртъв!

— Мислите ли? Мислите ли? — попита Жилбер, гласът му трептеше.

— Казвам ти, мъртъв.

Жилбер прошепна:

— Вошери… го удари…

Люпен хвана Жилбер и го разтърси за раменете.

— Вошери… и ти също, нехранимайко! Ти беше тук и му позволи. Кръв… Кръв! Вие добре знаете, че аз не понасям кръвта. Кръв аз не искам! Това е мое правило. При мен не убиват, моите хора по-скоро сами се оставят да бъдат убити. Толкова по-зле за вас, мили деца. Ако стане нужда, вие ще заплатите това. А то ще ви струва скъпо, пазете се!

Гледката на трупа го вълнуваше, и като продължаваше да разтърсва Жилбер, той питаше:

— Защо, защо му трябваше да убива?

— Той искаше да го пребърка и да вземе ключа от стенния шкаф. Когато се наведе над него, забеляза, че Леонард е развързан… Той се уплаши, удари го…

— А изстрелът?

— Това беше Леонард. Револверът беше в ръката му. Преди да умре, той е намерил сили в себе си и да стреля…

— А ключът?

— Вошери го взе.

— Отвори ли шкафа?

— Да.

— И намери ли нещо?

— Да.

— А ти искаше да му отнемеш този предмет. Какво имаше там? Реликва? Не, това не беше нещо съвсем малко. Какво беше това? Отговаряй!

По решителния израз на лицето и по мълчанието на Жилбер, Люпен разбра, че няма да получи никакъв отговор. Той заплашително произнесе:

— Ти ще проговориш, драги човече. Ако трябва, ще те накарам и да се изповядаш. Но сега трябва да си вдигнем парцалите. Дръж, помогни, трябва да изнесем Вошери.

Те се върнаха в трапезарията и Жилбер се наведе над ранения.

Изведнъж Люпен го спря.

— Слушай!

Двамата се погледнаха. В барчето на дома някой говореше. Тих, далечен глас… Но те току-що се бяха убедили, че там няма никой, освен мъртвеца, чийто силует и сега се виждаше в тъмнината.

Гласът се чу пак, пронизителен, глух, треперещ, неравен, креслив и страшен. Думите бяха неясни — бяха по-скоро не думи, а нечленоразделни звуци.

Люпен почувствува, че го избива студена пот. Какъв беше този тайнствен, задгробен глас?

Двамата се спуснаха към барчето, Люпен се наведе над мъртвия Леонард. Гласът млъкна, после се понесе наново.

— Светни! — каза Люпен на Жилбер.

Той леко потрепваше от страх, който не можа да надвие. Жилбер свали абажура от силната лампа и стана съвсем очевидно, че гласа излизаше от мъртвеца, като при това, тялото бе неподвижно, устните не потрепваха.

— Шефе, страх ме е — измънка Жилбер. Пак същият шум, пак същият носов глас.

Изведнъж Люпен избухна в смях, улови трупа и го премести.

— Браво! — каза той, като забеляза някакъв блестящ металически предмет. — Браво! Намерих! Наистина, нужно ми бе време за това!

На това място, където лежеше мъртвеца, се търкаляше телефонна слушалка. Шнурът й отиваше към стената, там, където бе закрепен апарата.

Люпен доближи слушалката до ухото си. Шумът се повтори веднага, бе многогласов разговор, смес от всякакви възклицания, междуметия, кръстосани въпроси, сякаш се надвикваха няколко души.

Къде сте?… Той не отговаря… Това е ужасно… Навярно са го убили… Къде сте?… Какво се е случило?… Кураж… Помощта идва… агенти… войници…

— Дявол да го вземе! — извика Люпен, като хвърли слушалката.

Действителността застана пред него с целия си ужасен вид. Още в самото начало, в същото време, когато те пренасяха вещите, Леонард, който не е бил здраво завързан, се е дотътрил до апарата и е свалил слушалката, навярно със зъби; тя е паднала на пода и той е повикал полицията от Анжиенското бюро.

Ето защо са били думите „На помощ! Убиец! Ще ме убият!“, които Люпен бе чул.

И ето сега телефонното бюро даваше отговор. Люпен бе вече разбрал откъде идваше онзи далечен шум, който бе чул преди няколко минути в градината.

— Полицията идва! Спасявайте се! — извика Люпен и се втурна навън.

Но Жилбер го спря. Той забеляза:

— А Вошери?

— Толкова по-зле за него!

Но Вошери дойде на себе си и го замоли:

— Шефе, не ме изоставяйте!

Люпен, въпреки опасността, се спря и с помощта на Жилбер бе вече повдигнал ранения, когато отвън се чу шум.

— Много късно! — каза той.

В този момент по вратата на задния вход се посипаха удари. Люпен се спусна към главния вход. Къщата бе заобиколена от хора. Той и Жилбер може би биха могли да успеят да стигнат до лодката, но как можеха да отплуват под огъня на полицията, ако тя откриеше огън?

Люпен заключи вратата отвътре.

— Ние сме обкръжени… изгубени — нареждаше Жилбер.

— Млъкни! — заповяда Люпен.

— Те ни видяха, шефе. Чувай, те чукат…

— Мълчи — повтори Люпен. — Ни дума… недей се движи!

Самият той стоеше със спокойно лице, със замисления вид на човек, който има достатъчно време, за да обмисли от всички страни една деликатна и тънка работа. Той се намираше в онова състояние, което наричаше „най-добрите минути в живота“, онези минути, които придават цена и смисъл на съществуванието. В такива минути, каквато и да беше опасността, той започваше бавно да брои наум в себе си: „едно… две… три… четири… пет… шест…“, дотогава, докато пулсът му започнеше да бие нормално. Тогава започваше да разсъждава — и с каква проницателност! С каква удивителна сила! С какво дълбоко предвиждане на всички възможни обстоятелства! Той премерваше всичко, всичко допускаше. И вземаше решение, напълно въоръжен с логика и спокойствие.

След броени секунди, в същото това време, когато изкъртваха вратите отвън, той каза на своя другар:

— Последвай ме.

Люпен влезе в гостната и леко повдигна пердето на един прозорец, който гледаше към брега. Навред се виждаха хора и правеха бягството невъзможно. Люпен нададе пронизителен вик:

— Тук!… Помощ!… Държа ги… Тук!…

Той пусна няколко изстрела с револвера на Леонард, приближи се до Вошери, наведе се над него и нацапа ръцете и лицето си с кръв. После, като се обърна към Жилбер, яростно го хвана за раменете и го събори.

— Какво ви стана, шефе, какво искате да направите?

— Покори се — поверително произнесе Люпен, — аз отговарям за всичко… Отговарям и за вас двамата… Покори се… Аз ще ви освободя от затвора… Но за това е нужно да бъда свободен.

Хората на двора се развълнуваха и затичаха към отворения прозорец.

— Тук! — извика наново Люпен. — Хванах ги! Помощ!

В същото време спокойно прошепна на Жилбер:

— Помисли хубаво. Не трябва ли нещо да ми предадеш, да поръчаш? Да ми съобщиш нещо, което може да ни бъде полезно?

Жилбер яростно се бореше, за да се отърве. Той беше твърде развълнуван, за да схване плана на Люпен. Вошери, който по причина на раната си, беше изоставил всякаква надежда за бягство, прояви проницателност. Той процеди през зъби:

— Подчини се бе, идиот, подчини се… Важното е шефът да излезе оттук… Нима това не е най-главното?

Люпен се сети за предмета, който Жилбер бе мушнал в джоба си след като ги бе разтървал с Вошери. Той го поиска.

— А, това, никога! — извика Жилбер, който все пак успя да се освободи от ръцете му. Люпен пак го събори. Двама души вече се показваха на прозореца. Жилбер се покори. Той бързо мушна в ръцете на Люпен нещо, без да го гледа, Люпен светкавично го пъхна в джоба си. Жилбер шепнеше:

— Вземете, шефе, ето я. Аз ще ви обясня. Можете да бъдете сигурен, че…

Той не успя да довърши. Агентите и полицаите от всички страни идваха на помощ на Люпен.

Жилбер бе хванат и здраво завързан. Люпен стана.

— Удари ме здраво този негодник. Аз раних втория, а този…

Комисарят попита:

— Лакеят видяхте ли? Убили ли са лакея?

— Не зная — отвърна Люпен.

— Не знаете?…

— Не зная! Дойдох заедно с вас от Анжиен. Докато вие заобикаляхте къщата отляво, аз минах отдясно. Тук имаше един отворен прозорец. Влязох през него. Стрелях върху този — Люпен посочи Вошери, — и с един удар успях да сваля неговия другар.

Как можеше Люпен да бъде заподозрян? Той бе целият в кръв, той предаваше на властта убийците на лакея. Десетина души бяха наблюдавали героичната борба.

Тревогата на всички бе твърде силна, за да разсъждават и губят време в съмнения. Като се възползуваха от общия безпорядък, хора от цялата околност изпълниха къщата. Те бяха като обезумели, тичаха напред-назад, нагоре-надолу, викаха, крещяха и никой не прояви недоверие към напълно правдоподобните обяснения на героя Люпен. Чак когато намери в барчето трупа на лакея Леонард, комисарят си спомни за своята отговорност. Той даде заповед никого да не пускат, нито да влиза, нито пък да излиза от вилата. Като огледа обстойно мястото, комисарят започна разпита.

Вошери си каза името. Жилбер отказа да се наименува под предлог, че ще говори само в присъствието на адвоката си. Но тъй като него го обвиниха в убийство, той посочи Вошери, който се защищаваше. Двамата говореха едновременно, като с това очевидно отвличаха вниманието на комисаря. Когато комисарят потърси Люпен, за да го разпита в качеството му на свидетел, той констатира, че непознатият е изчезнал.

Комисарят нареди на един от агентите:

— Кажете на онзи господин, че искам да му задам няколко въпроса.

Завтекоха се да търсят господина. Някой го бил видял как пали цигара на входа. Други казаха, че предложил цигари на група полицаи и че се отдалечил по посока на езерото, като казал да го повикат в случай на нужда.

Викаха го, но никой не се обади.

После дотича един полицай. Той видял как въпросният човек току-що се качил в някаква лодка и загребал усилено в неизвестна посока.

Комисарят едва след сведението на този полицай погледна към Жилбер и разбра, че го бяха измамили.

— Задръжте го! — развихри се той. — Стреляйте върху него веднага щом го съзрете. Той е съучастник на тези тук двамата!

Комисарят сам се спусна напред след двама агенти, докато другите няколко останаха да пазят пленниците. Застанал на брега, той забеляза беглеца, който му помахваше с шапка.

Стреляха няколко пъти, ала напразно.

Вятърът донасяше към брега словата на песен. Господинът си пееше, като усърдно гребеше:

Комисарят забеляза някаква лодка край съседната вила. Трябваше да прескочат оградата, която разделяше градините на двете вили, за да я отвържат. Това беше направено. Като поръча на подчинените си да наглеждат целия бряг, комисарят се спусна след Люпен. Това не бе особено мъчно и трудно, защото при лунното осветление всички движения на Люпен бяха напълно видими. Люпен се отправяше към селото Сен Гратиен.

Лодката на комисаря напредваше. След десетина минути разстоянието между тях се намали на половина.

— Той е в ръцете ни — каза комисарят. — Ние даже нямаме нужда от полицаите, които охраняват брега. Много ми се иска да се запозная с този негодник. Изглежда ми смел човек.

Разстоянието до лодката на Люпен се скъсяваше с подозрителна бързина. Явно, беглецът беше изпаднал в отчаяние, разбирайки цялата безсмисленост на борбата. Агентите удвоиха усилията си. Лодката летеше. Още стотина метра, и те застигнаха жертвата.

— Стой! — изкрещя комисарят.

Преследвачите ясно различаваха в полумрака силуета на своя противник. Той не помръдваше. Греблата свободно се люлееха от двете страни на лодката. В тази неподвижност имаше нещо обезпокоително. Подобен на преследвания човек беше способен да допусне неприятеля до себе си в непосредствена близост, за да продаде скъпо живота си, или с изстрели да отклони нападението.

— Предай се! — викна комисарят.

Наоколо цареше пълен мрак. Тримата мъже се проснаха в лодката, сторило им се бе, че жертвата беше направила заплашителен жест с едната ръка. Двете лодки се доближиха.

Комисарят изръмжа:

— Няма да позволим да ни избие така, както стоим като някои мишени. Ако стреля, открийте огън и вие!

Той пак извика:

— Предай се! Никакъв отговор. Противникът не помръдваше.

— Предай се! Долу оръжието! Не искаш ли? Толкова по-зле. Броя: Едно… Две…

Агентите не дочакаха нова команда. Те стреляха.

С револвер в ръка комисарят внимателно следеше с очи всичко наоколо. Той викна наново:

— Нито движение, или ще ти продупча главата!

Неприятелят не проявяваше никакви признаци на живот. Агентите тъкмо се приготвяха за опасния скок, когато комисарят ги спря.

В лодката нямаше никой. Неприятелят беше избягал с плуване. На кърмата на лодката имаше купчина предмети от обраната вила, върху която той бе метнал своята дреха и шапката си. В полумрака този силует можеше да се вземе за човешки.

На оскъдната светлина от кибритени клечки полицаите не успяха да открият нищо повече. Нямаше инициали нито по дрехата, нито по шапката. В джобовете на сако то нямаше нито един документ. Преследвачите обаче направиха едно откритие, което щеше да придаде по-късно на делото особено значение и щеше да повлияе на понататъшната съдба на Жилбер и Вошери. В един от джобовете бе намерена, забравена от беглеца, визитна картичка. На нея беше изписано името на Арсен Люпен.

Във времето, когато полицията привърза пленената лодка на пристана и се зае да продължи безплодното си разследване. Арсен Люпен излизаше на брега на същото място, което беше напуснал само преди два часа.

Тук го срещнаха другарите му и двамата съучастници, Гроняр и Льобалу. Като им обясни с няколко думи онова, което се бе случило, Люпен скочи в автомобила, настани се сред мебелите на депутата Добрек, зави се с една кожа и заповяда да го откарат в мебелния му склад в Ньойл. Там той освободи шофьора. В Париж се прибра с такси и слезе близо до Сен Филип дьо Рул.

Недалеч, на улица Матиньон, той държеше квартира, която не беше известна на никого от бандата, с изключение на Жилбер.

Арсен Люпен с върховно удоволствие се изкъпа и преоблече. Преди да си легне, по стар навик той изпразни джобовете си от тяхното съдържание и едва тогава забеляза сред вещите предмета, който Жилбер бе успял да пъхне в ръката му в последната секунда преди да дойде полицията.

Арсен Люпен се зачуди. Това бе запушалка от стъкло за вода, малка кристална запушалка, каквито се поставяха обикновено на бутилки ликьор. Запушалката беше съвсем обикновена. Само дето плоскостите на многобройните й стени бяха позлатени чак до жлеба, който опираше в гърлото на бутилката. Люпен продължаваше да се чуди. Той не намираше в този предмет нищо, което да заслужи неговото подчертано внимание.

— И след това парченце стъкло така упорито търчаха Жилбер и Вошери? Зарад него те убиха лакея, щяха да се избият помежду си, губиха време, рискуваха съд, затвор, ешафод? Дявол да го вземе, нищо не разбирам, та това е смешно!…

Той бе твърде уморен, за да мисли повече за тази работа. Люпен сложи запушалката върху мраморната плоча над камината и си легна. Сънува лош сън. Паднали на колене на пода на своите килии, Жилбер и Вошери протягаха умолително към него ръце и надаваха викове на див ужас.

— На помощ! Спасете ни! — викаха те.

Но Люпен, въпреки всичките си усилия, не можеше да помръдне. Самият той беше привързан с невидими п тежки окови. Цял в ужас, обхванат от чудовищните пипала на видението, той присъствуваше на зловещите приготовления, които се правеха по случай смъртното наказание на неговите приятели.

— Дявол да го вземе! — каза си Арсен Люпен, когато се изтръгна от кошмарния сън. — Какви отвратителни предзнаменования! Добре, че съм силен душевно! Иначе!…

И добави:

— Впрочем, ние имаме един талисман, който, ако се съди по поведението на Жилбер и Вошери, с моя помощ ще прогони лошата орис и ще помогне на доброто да възтържествува. Да видим, все пак, тази кристална запушалка.

Люпен стана, за да вземе от камината запушалката и внимателно да я разучи. Силен вик се изтръгна от неговите уста. Кристалната запушалка беше изчезнала…