Тайнственото око

ГЛАВА VДВАДЕСЕТ И СЕДЕМТЕ

Детето спеше в кревата. Майката неподвижно лежеше на шезлонга, където я беше сложил Люпен. Дишаше равномерно.

На ръката й Льопн забеляза венчална халка. На шията й имаше медальон. Той се наведе, и като го отвори, видя мъничка снимка. От нея го гледаха, четиридесетгодишен мъж и момче, по-скоро, юноша, облечен в костюм на гимназист. Лицето на юношата беше обрамчено с къдри.

— Да, така е — каза Люпен. — Бедната!

Ръката, която взе в своите длани, се стопляше. Очите на жената се отвориха, сетне пак се затвориха и тя промълви:

— Жак…

— Не се безпокойте, той спи… Всичко е наред…

Жената се разсъни съвсем. Тъй като продължаваше да мълчи, Люпен започна да й задава въпроси. Искаше да разбере все пак нещо от нея. Показа й медальона:

— Този гимназист е Жилбер, нали?

— Да — отвърна жената.

— Жилбер е ваш син?

Жената затрепера:

— Жилбер е по-големият мой син…

Значи така. Това бе майката на Жилбер. На Жилбер, затворника от Сант, обвинен в убийство, онзи, който правосъдието преследваше с такава жестокост!

Люпен продължи:

— А мъжът?

— Това е мъжът ми.

— Мъжа ви?

— Да, той почина преди три години.

Жената се изправи. Действителността, с всичките ужаси, които щеше да й поднесе, стоеше насреща й.

— Как се казваше вашият мъж?

Жената се поколеба за миг, но отвърна:

— Мерж.

— Викториен Мерж, депутатът?

— Да.

Настъпи дълго мълчание. Люпен не беше забравил шума, който тази смърт бе вдигнала. Преди три години, в кулоарите на парламента депутатът Мерж се беше застрелян, без да остави нито дума за обяснение. Никой не можа да разбере причината за това самоубийство.

— Вие не знаете ли защо се застреля вашият мъж?

— Не зная.

— А Жилбер?

— Не, Жилбер беше изчезнал няколко години по-рано. Мъжът ми го беше прокълнал и го беше изгонил от къщи. Тази скръб бе много голяма, но не тя беше причината за смъртта му.

— А коя?

Нямаше нужда Люпен да задава въпроси. Госпожа Мерж не можеше повече да мълчи. Тя с тъга заразказва:

— Преди двадесет и пет години, когато все още се казвах Кларис Дарсел и родителите ми бяха живи, в Ница срещнах трима млади мъже, имената на които ще ви разяснят веднага страшната драма. Това бяха Алексис Добрек, Викториен Мерж и Луи Прасвил. Тримата се познаваха още от студентските си години. Приятелството им бе продължило и в армията, бяха служили в един полк. Тогава Прасвил бе влюбен в една артистка, тя пееше в операта в Ница. Добрек и Мерж бяха влюбени в мен. Ще се помъча да ви разкажа накъсо за всичко това. Фактите сами по себе си говорят достатъчно много. От първия миг се влюбих във Викториен Мерж. Може би сбърках, като не си признах веднага това, но истинската любов е винаги боязлива, нерешителна и свенлива. За нещастие, периодът на очакване, така прекрасен за тайно влюбените, бе дало основание на Добрек да се надява на нещо. Когато научи, че се омъжвам за Мерж, той побесня.

Кларис Мерж поспря да си поеме дъх, после с променен от вълнението глас продължи:

— Никога няма да забравя това… Тримата бяхме в салона. О, аз още чувам думите му, пълни със заплахи и злоба. Викториен се обърка. Той никога не бе виждал своя приятел в подобно състояние. Добрек имаше вид на див звяр. Той скърцаше със зъби, тропаше с крака, очите му — тогава още не носеше очила, се пълнеха с кръв. Не преставаше да повтаря: „Ще си отмъстя за това, ще си отмъстя за това! Вие не знаете на какво съм способен! Ще чакам, ако трябва, десет, двадесет години! О, вие не знаете… Как умея да отмъщавам! Да правя зло… Каква радост! Аз съм роден да върша злини! Вие двамата ще ми се молите на колене!“

С помощта на баща ми и един слуга Викториен Мерж изхвърли това отвратително същество. След шест седмици се омъжих за Викториен.

— А Добрек — прекъсна я Люпен, — той не се ли опита?…

— Не, но в деня на сватбата ми Луи Прасвил, който ни беше свидетел, въпреки забраната на Добрек, като се върна у дома си, намери младата жена, която обичаше, оперната певица, намери я… намери я мъртва, удушена…

— Какво? — извика Люпен, той беше подскочил от стола. — Нима Добрек?…

— Узна се, че Добрек от няколко дни настойчиво я ухажвал, но нищо повече. Бе невъзможно да се установи кой е посещавал дома на Прасвил в неговото отсъствие. Нямаше никакви следи, нищо.

— Но Прасвил…

— За Прасвил и за нас работата бе ясна. Добрек е поискал насила да отвлече младата жена, може би е пожелал да я насили и по време на борбата си с нея, в загуба на разсъдък, я е сграбчил за гърлото. Но за това нямаше никакви доказателства. Добрек дори не го обезпокоиха.

— Какво стана после с Добрек?

— Няколко години не чухме нищо за него. Знаехме, че се е разорил в игра на комар и че пътува в Америка. Аз постепенно забравих гнева и заплахата му и започнах да си мисля, че ме е забравил, а заедно с това, забравил е и отмъщението си. Впрочем, аз бях много щастлива, за да се занимавам с това, което беше извън любовта ми, политическото положение на моя съпруг и здравето на сина му Антоан.

— Антоан?

— Да, това е истинското име на Жилбер.

Люпен запита:

— Кога… в Кое време… Жилбер… започна?

— Не мога да кажа точно кога. Жилбер, Жилбер и като дете беше такъв, какъвто е сега, обичан от всички, мил, симпатичен, очарователен, но ленив, недисциплиниран. Когато стана на петнадесет години, ние го дадохме в един колеж в околностите на Париж. Искахме да го отдалечим от нашето внимание, да го направим по-самостоятелен. След две години го изключиха.

— Защо?

— Заради поведението му. Бяха открили, че нощно време бяга. Под предлог, че е вкъщи при нас, той се е губил по цели седмици неизвестно къде…

— Какво вършеше той през цялото това време?

— Забавляваше се. Вземаше участие в конни надбягвания, влачеше се по кафенета и съмнителни заведения…

— Значи, той имаше пари?

— Да.

— Кой му ги даваше?

— Неговият зъл гений, човекът, който скришом от нас му е помагал да бяга от колежа, който го отби от правия път, откъсна го от нас и го научи на лъжа, кражба, разврат…

— Добрек?

— Добрек.

Кларис Мерж закри в шепи почервенялото си лице. После с уморен глас продължи:

— Добрек си отмъсти. В деня, в който мъжът ми изгони от дома ни нашия син, Добрек ни написа в писмо всичко, което бе сторил с момчето. Писмото завършваше така: „Тези дни съд. По-късно, затвор. Накрая, нека се надяваме, ешафод.“

Люпен се провикна:

— Как? Добрек ли е подготвил последното престъпление?

— Не, не, онова беше само пожелание. Но какъв ужас ни донесе то! Аз бях болна. Току-що се беше родил малкият Жак. Всеки ден научавахме за някое ново злодеяние на Жилбер — фалшиви подписи, мошеничества… На всичките си познати ние разправяхме, че сина ни е в чужбина, после казвахме, че е починал. Животът ни бе за окайване. Той стана още по-страшен, когато се развихриха политическите бури, които пометоха моя съпруг.

— Как стана това?

— Две думи ще бъдат достатъчни: името на мъжа ми бе в списъка на двадесет и седемте.

— А!

Мъглата за миг се разпръсна и Люпен като при блясъка на светкавица видя цял куп неща, които досега тънеха в мрака.

Кларис Мерж заговори с още по-твърд глас:

— Да, името му беше записано там, но по погрешка, по прищявка на злата съдба. И стана нейна жертва. Викториен Мерж беше член на комисията, която бе натоварена да изучи възможностите за френско участие в Ламанша. Той гласува с тези, които одобриха проекта на дружеството. Дори взе, да, открито го казвам, петнадесет хиляди франка от вносители за изграждането на канала. Това не бе негова работа, но той го направи под въздействието на един от политическите си приятели, в когото по-късно отидоха парите. В този човек той имаше пълна вяра. Като смяташе, че върши добро дело, той погуби себе си. Оказа се, че парите са били подкупи за онези, които гласуваха. Мошеничеството стигна дотам, че част от депутатите си бяха поделили всичките влогове. В деня, когато председателят на дружеството се самоуби и касиерът изчезна, аферата на Канала се появи на бял свят с цялата си верига от интриги и мърсотии. Едва в този ден мъжът ми узна, че повечето от депутатите бяха подкупени, и разбира се, неговото име, както имената на други депутати, шефове на групи, влиятелни членове на парламента, фигурираше в списъка. За този списък се заговори. О, какви дни преживяхме тогава! Ще бъде ли публикуван списъкът? Щеше ли да бъде изнесено и името на мъжа ми? Какво мъчение! Вие си спомняте бурите в парламента, ужаса и издайничеството! В кого бе списъка? Никой не знаеше, но знаеха за съществуването му. Това е всичко. Двама души бяха пометени. Никой не знаеше откъде идваха доносите, в чии ръце се намираха обвинителните книжа.

— Добрек — подсказа Люпен.

— О, не — каза госпожа Мерж. — Добрек все още нищо не представляваше по онова време, той въобще не се беше качил на сцената. Не, спомнете си: истината излезе изведнъж. Показа я на бял свят Жермино, бившият пазач на държавния печат и братовчед на председателя на дружеството. Болен, туберкулозен, той написа в смъртното си легло писмо до началника на полицията, като му завещаваше този списък, който ще се намери след смъртта му в един железен сандък в най-затънтения край на стаята му. Къщата беше заобиколена от агенти. Началникът се настани на квартира близо до болния. Когато най-сетне Жермино умря, отвориха сандъка. Той бе празен.

— И сега, Добрек — прояви нетърпение Люпен.

— Да, Добрек — произнесе госпожа Мерж, чието вълнение растеше с всяка изминала секунда. — Алексис Добрек, който от шест месеца, предрешен до неузнаваемост работеше при Жермино в качеството си на секретар. Как беше узнал, че Жермино притежава този знаменит списък? Не зная. Важното е, че той беше отворил сандъка през последната нощ, преди Жермино да издъхне. Следствието доказа това. Самоличността на Добрек беше установена.

— Не го ли арестуваха?

— Каква полза. Предполагаха, че е скрил списъка на сигурно място. Да го арестуват, значеше да вдигнат скандал, да раздухат пак тази проклета афера. Тя беше дотегнала на всички, искаха да я потулят.

— Тогава?

— Започнаха да се пазарят. Люпен се разсмя.

— Да се пазарят с Добрек? Това е смешно!

— Да, много смешно — горчиво каза госпожа Мерж. — Той вече действуваше съвсем безогледно, като вървеше право към своята цел. Осем дни след кражбата на документа, той отишъл в камарата на депутатите, извикал мъжа ми и най-безсрамно и грубо поискал тридесет хиляди франка в срок от двадесет и четири часа. Мъжът ми знаеше с кого има работа, но не знаеше как да постъпи. Самоуби се.

— Каква безсмислица! — не успя да се сдържи Люпен. — Добрек притежава списък от двадесет и седем имена. За да предаде едно от тях, той трябва, ако иска обвинението му да има тежест, да публикува самия списък. Това значи да се лиши от документа, или поне да го фотографира. Като направи това, той ще вдигне голям скандал и ще се лиши завинаги от възможността занапред да действува и шантажира.

— И да, и не — каза жената.

— Откъде знаете това? — полюбопитства Люпен.

— От Добрек. Той ме посети и най-безцеремонно ми разказа за срещата си с мъжа ми и за разменените думи. Впрочем, не е само този списък. Не съществува само това прочуто парче хартия, върху което касиера е отбелязал имената и взетите суми и върху което, спомнете си, председателя на дружеството преди смъртта си, се е подписал със своята собствена кръв. Работата не е само в това. Има и други доказателства, за които заинтересуваните лица не подозират — кореспонденции между председателя и юристконсултите и още много такива. Но важен е само списъкът, той е единственото неоспоримо доказателство, което не може да бъде прекопирано или: фотографирано, защото, казват, неговата автентичност би могла да бъде изследвана най-стриктно и строго. Все пак, и другите улики са опасни. Сами по себе си, те бяха достатъчни, за да унищожат вече двама депутати. Добрек чудесно може да се ползува от ситуацията. Той първом плаши избраната жертва до смърт, влудява я, показва и неизбежния скандал и човекът или внася исканата сума, или слага край на живота си, както направи мъжът ми. Сега разбирате ли?

— Да — каза Люпен.

Настъпи тишина. Той си представи живота на Добрек. Добрек беше господар на положението с този списък. Беше могъщ. Той можеше да излиза малко по малко от сянка, хвърляйки с шепи пари, които щеше да изскубва от жертвите си. Щеше да стане главен съветник. Депутат. Чрез терор и заплахи щеше да царува — безнаказано, недостъпен за правителството, което щеше да предпочита да се подчинява на заповедите му, отколкото да му обявява война. Щеше да бъде почитан от властите. Всъщност, той беше постигнал вече това. Той бе толкова могъщ, че бяха назначили за главен секретар на префектурата Прасвил, най-големият негов враг.

— Вие виждахте ли се пак с него? — попита Люпен.

— Да. Това беше необходимо. Мъжът ми се самоуби, но честта му остана неопетнена, защото никой нищо не подозираше. За да защитя името, което ми остави моят съпруг, аз се съгласих на първата среща с Добрек.

— Първа? Значи, имало е и други?

— Много други — произнесе жената. — Да, много други. В театъра. Няколко вечери в Анжиен. В Париж, нощно време. Беше ме срам да се срещам с него по светло, не исках никой да знае. Но то бе нужно. Имам дълг, който ми налага да върша това. Да отмъстя за мъжа си…

Жената се наведе към Люпен и пламенно заговори:

— Да, отмъщението, то беше причина за поведението ми. Това е грижата на целия ми живот. Да отмъстя за мъжа си, да отмъстя за изгубения си син, да отмъстя за себе си, за всичкото зло, което ми причини… Искам този човек да бъде смазан, да стигне до просешка тоягата, да лее сълзи, ако още може да плаче, искам стонове те му, отчаянието му…

— Смъртта му — прекъсна я Люпен, като си спомни сцената между тях в кабинета на Добрек.

— Не, само не и смъртта му. Често съм си мислела за това. Дори съм вдигала ръка върху него. Но каква полза. Той навярно всичко е предвидил. Списъкът все пак, ще остане да съществува. После, да го убия, не значи да отмъстя… Моята омраза отиваше по-надалече. Тя искаше неговата гибел, неговото падение, а за това има само едно средство: да се изтръгнат ноктите му на хищник. Добрек, лишен от този документ, който го прави силен, ще престане да съществува. Това е неговото разорение, то е корабокрушението. Към това се стремях.

— Но Добрек не се ли досещаше за вашите намерения?

— Разбира се, че не. Нашите срещи бяха много странни. Аз дебнех, мъчех се зад движенията и думите му да отгатна скриваната от него тайна, а той… той…

— А той… — каза Люпен, като довърши мисълта на Кларис Мерж. — Той изчакваше желаната си плячка, жената, която не преставаше да обича, която обича с бясно желание…

Тя наведе глава и просто каза:

— Да.

Действително, странен дуел между две същества, разделени от толкова непреодолими неща. До каква степен Добрек е трябвало да разпалва своите страсти. Та той постоянно е бил заплашван от смъртна опасност от страна на жената, на която на свой ред е съсипал живота!

— И с какво свършиха вашите издирвания? — попита Люпен.

— Търсенията ми дълго време оставаха безплодни — каза тя. — Всичките начини на издирване, които вие приложихте, онези, които извърши полицията, преди това ги бях употребила и аз, но напразно. Бях започнала вече да се отчайвам, когато един ден, отивайки при Добрек във вилата в Анжиен, успях да открия парченце от едно писмо, захвърлено в кошчето до бюрото му. Слепих късчетата. Няколкото реда бяха написани от неговата ръка на твърде лош английски език. Успях да прочета:

Може би нямаше да придам на тази хартийка онова значение, което заслужаваше, ако Добрек, който в този момент се намираше в градината, не бе дотърчал и не беше започнал да тършува в кошчето, като с многозначителна бързина се мъчеше да открие нещо.

Добрек подозрително ме погледна.

„Тук имаше… Тук имаше едно писмо…“

Аз се престорих, че не разбирам. Той не настоя повече. Но вълнението му не се изплъзна от мен. Насочих издирването в тази насока. По такъв начин след месец успях да намеря в камината на салона половинката от една недогоряла английска фактура. Джон Хауард, стъклар от Стърбридж беше доставил на депутата Добрек кристално шише, съгласно модела. Думата „кристално“ ме порази, заминах за Стърбридж, подкупих надзирателя на стъкларницата и узнах: запушалката на съда била издълбана отвътре по такъв начин, че в нея имало кухина, за която никой не може да се досети. Люпен вдигна глава:

— Това сведение не оставя никакво съмнение. Но на мен ми се стори, че дори под златния пласт… После, скривалището би било много малко…

— Малко, но достатъчно — каза тя.

— Откъде знаете?

— От Прасвил.

— Значи се виждате с него?

— От някое време, да. Преди това мъжът ми и аз бяхме прекъснали всякакви връзки с него зарад някои неща. Прасвил е човек с доста съмнителна нравственост, безскрупулен, славолюбив, той е играл доста мръсна роля и в аферата на проекта на Ламанша. Дали е вземал подкупи? Възможно е, но то няма значение, след като аз се нуждаех от помощ. Освен това, Прасвил току-що беше назначен за главен секретар на префектурата. Избрах него.

— Знаеше ли той за поведението на сина ви Жилбер? — попита Люпен.

— Не. Предвид положението, което заемаше Прасвил, имах предпазливостта да му заявя, че сина ми е заминал в чужбина и че е вече покойник. Във всичко останало бях напълно откровена с него. Съобщих му мотивите за самоубийството на мъжа ми и целта на отмъщението, което следвах. Когато му разказах за резултатите от моите издирвания, почувствувах, че омразата му към Добрек не бе намаляла. Разговаряхме дълго време. Узнах, че списъка е направен на парче тънка хартия, извънредно тънка, която, свита на топчица, би се хванала и побрала и на съвсем тясно място. Нито за Прасвил, нито за мене имаше вече някакво съмнение. Ние знаехме скривалището. Решихме да действуваме всеки поотделно, като поддържаме връзка с кореспонденция. Свързах го с Клеманс, портиерката. Тя ми е напълно предана…

— Но не е предана на Прасвил — каза Люпен. — Аз имам доказателства, че тя му изменя.

— Сега, може би. Но в началото не правеше това. По това време, преди десет месеца, в живота ми наново се появи моят син, или Жилбер. Майката никога не престава да обича сина си, каквото и да е направил. При това. Жилбер е тъй очарователен… Вие го познавате. Като се видяхме, той плака много, непрестанно прегръщаше брат си Жак, малкия… Простих му!

Тя произнесе с тих глас, като сведе очи към земята:

— По-добре е да не бях му простила! О, ако този час можеше да се върне, как бих имала куража да го изгоня! Бедното дете, аз го погубих…

Жената замислено продължи:

— Бих имала достатъчно кураж, ако беше такъв, какъвто си го представях и какъвто, според думите му, е бил дълго време, груб, изпаднал, развратен и порочен… Но ако по външност той бе неузнаваем, то от морална точка изглеждаше променен. Тази промяна се дължи на вас. Нещо честно имаше в него, нещо, което биеше на очи. Изглеждаше весел, безгрижен, щастлив. И ми говореше за вас с такава любов!

Тя се затрудняваше, подбираше думите си, пред Люпен не смееше да осъжда свободно онзи начин на живот, който си бе избрал Жилбер, нито пък да го хвали кой знае колко.

— И после? — попита Люпен.

— Започнахме да се виждаме често. Той тайно идваше да ме види, или пък аз отивах да го намеря. Разхождахме се вън от града. Малко помалко, аз му разказах цялата история. Той се възпламени и възбуди. И вече искаше да отмъсти за баща си. Щеше да открадне кристалната запушалка, за да отмъсти за злото, което Добрек му бе причинил. Първата му мисъл беше — да постигне споразумение с вас.

— Да, така и трябваше да направи! — рече Люпен.

— Зная. На същото мнение бях и аз. За нещастие, много е слабохарактерен, той попадна под влиянието на един от приятелите си.

— Вошери?

— Да, Вошери. Този ласкател, този завистлив и коварен човек оказваше голямо влияние върху сина ми. Жилбер бе имал неблагоразумието да му се довери и да му поиска съвет. От тук идва цялото зло. Вошери убеди и него, и мен, че ще е по-добре да действуваме сами. Той проучи нещата, накара ме да се заема с организирането на анжиенската експедиция. Смяташе под ваше ръководство да извърши обира на вила Мария-Тереза, която Прасвил не успя да изследва добре, тъй като лакеят Леонард грижливо я пазеше. Това беше лудост. Трябваше или да се опрем на вашата опитност, или да не ви замесваме в това нападение. Но какво да се прави? Вошери съвсем ни подчини на своята воля, аз се съгласих да се видя с Добрек в театъра. После, към полунощ, когато се върнах вкъщи, узнах за страшния край — убийството на Леонард и арестуването на сина ми. Веднага разбрах какво го очакваше. Сбъдваше се страшното предсказание на Добрек.

Кларис чупеше ръце и трепереше цялата. Люпен състрадателно рече:

— Ще го спасим, не се съмнявайте в това. Но е нужно да зная всички подробности. Продължавайте, моля ви. Как научихте за събитията в Анжиен онази нощ?

Жената се овладя и с пълен с тъга глас, отговори:

— От двама ваши съучастници, или по-скоро, от двамата съучастници на Вошери, които са му абсолютно предани. На тях той бе поверил лодките.

— Тези, които са вън, Льобалу и Гроняр?

— Да. След като сте успели да се изтръгнете от полицейския комисар и сте слезли на брега. После сте се запътили към автомобила си. Тогава сте подхвърлили няколко думи за станалото във вилата. Те дотичаха при мен и ми съобщиха ужасната новина. Жилбер в затвора! О, колко ужасна нощ прекарах тогава… Какво да правя? Да ви потърся? Да ви помоля за помощта ви? Да ви намеря, но как? Именно тогава Льобалу и Гроняр решиха да ми разяснят ролята на приятеля си Вошери в цялата работа, неговите стремежи, неговите отдавнашни намерения…

— Да се избави от мен, нали? — разсмя се Люпен.

— Да. Тъй като вие сте имали пълно доверие в Жилбер, той е започнал да го следи и проучил всичките ви убежища. Няколко дни, след като станел собственик на кристалната запушалка, господар над съдбите на хората от списъка двадесет и седем, наследник на всемогъществото на Добрек, той щял да ви предаде на полицията. Смятал да го направи, без да издава бандата ви, за да стане неин водач.

— Глупак! — рече Люпен. — Хубав помощник…

Добави:

— Значи, дъсчиците на вратите…

— Бяха изрязани под негов надзор. Тон е имал предвид войната, която ще обяви на вас и Добрек. В неговия дом той беше направил същото нещо. На свое разположение имаше един акробат, невероятно слабо и малко джудже, което можеше да мине през тези отвори, да краде писмата и да прониква до тайните ви. Това ми разкриха двамата му приятели. Веднага ми мина през ум да ползувам за спасението на по-големия си син брат му, малкия Жак, който, както сте забелязали, е тъй слабичък, тъй умен и смел! Ние тръгнахме през нощта. По указания на двамата ми спътника намерихме в квартирата на Жилбер двойните ключове от апартамента ви на улица Матиньон, където навярно щяхте да нощувате. По пътя, под влиянието на Гроняр и Льобалу, аз мислех повече как да ви взема запушалката от кристал, отколкото да ви моля за вашата помощ. Смятах, че ако в Анжиен запушалката въобще е открита, то тя ще бъде у вас. И не се излъгах. Малкият Жак се вмъкна в стаята ви и само след няколко минути я донесе. Отидох си, треперейки от вълнение и надежда. Аз бях собственичката и господарката на талисмана. Аз получих власт над Добрек. Щях да го накарам да действува по моята воля. В това беше спасението.

— Е, и…

Кларис стана в порив на силна енергия. Тя каза:

— В кристала нямаше нищо, разбирате ли, нищо. Никаква хартия, никакъв списък, никакво скривалище. Цялата експедиция до Анжиен беше напразна. Безполезно бе убийството на Леонард. Безсмислени бяха всичките ни усилия!

— Но защо? Защо?

— Защо? Бяхме взели от Добрек не поръчаната от Добрек запушалка, а онази, която е служила за модел на стъкларя Джон Хауард от Стърбридж.

Люпен промърмори през зъби:

— Колко глупаво е всичко това. Още повече, че сте отворили очите на Добрек.

— Не — каза тя. — Същия ден се върнах в Анжиен. Във всичко това Анжиен виждаше, и още вижда, само един обикновен обир. Вашето участие го кара в заблуда.

— Все пак, изчезналата запушалка…

— Тъй като е само модел, този предмет е за него от второстепенно значение.

— Откъде знаете?

— В долната част на запушалката има една драскотина, за това успях да узная в Англия.

— Тъй да бъде! Но защо лакеят не се е разделял с ключа от шкафа, в който тя е била скрита? И защо, ако за него тя няма кой знае каква стойност, са я намерили в Париж в нощната му масичка?

— Очевидно Добрек придава на тази вещ само онова значение, което може да бъде свързано със стойността на един ценен предмет. Ето защо аз пак сложих тази запушалка в шкафа. Не исках да му дам възможност да забележи изчезването й. Затова и втория път накарах Жак да извади запушалката от джоба на пардесюто ви и я сложих на мястото й с помощта на портиерката.

— Значи, той нищо не подозира?

— Нищо, той знае, че се търси списъка, но не подозира, че аз и Прасвил знаем предмета, в който този списък е скрит.

Люпен стана и замислено закрачи из стаята. После се спря пред Кларис Мерж.

— От събитията в Анжиен вие не сте направили нито една крачка напред?

— Нито една — каза тя. — Аз, заедно с Льобалу и Гроняр, действувахме, но нямахме никакъв план.

— Или поне, имайки само плана, да изтръгнете от ръцете на Добрек списъка на двадесет и седемте.

— Освен това, вашите маниери ме объркваха. Ние, разбира се, веднага познахме в новата готвачка на Добрек вашата стара слугиня Виктория и открихме чрез портиерката, че Виктория ви бе приютила в къщата на Добрек. Аз се страхувах от вашите планове.

— Вие ми писахте да се откажа от борбата, нали?

— Да.

— И вие ме молехте да не ходя в театър Водевил?

— Да. Портиерката беше забелязала, че Виктория подслушва телефонния разговор между мен и Добрек, а Льобалу, който беше на пост пред къщата ви, беше видял, че излизате. Разбира се, аз разбрах, че тази вечер ще следите Добрек.

— А работничката, която веднъж дойде тук на мръкване?

— Аз. Бях останала без кураж и исках да ви видя.

— И вие взехте писмото на Жилбер?

— Да, познах почерка му върху плика.

— Но нали малкият ви син, Жак не беше с вас?

— Не. Той беше на улицата с Льобалу в един автомобил. После го накарах да влезе през прозореца на салона и оттам, в тази стая през отвора на вратата.

— Какво съдържаше писмото?

— За нещастие, упреци на Жилбер. Обвиняваше ви, че сте го изоставили, че се грижите само за себе си. То потвърди недоверието ми към вас и избягах.

Люпен вдигна рамене. Беше сърдит.

— Колко изгубено време! Ние двамата сме си играели на криеница. Поставяли сме си глупави примки. А времето си лети…

— Виждате ли, виждате ли? — каза жената, потръпвайки. — Вие също се страхувате от бъдещето!

— Не, не се страхувам — рече Люпен. — Но мисля, колко полезни крачки бихме направили, ако бихме обединили усилията си. Нашата излишна гонитба с вас вдигна повече шум, отколкото трябва. Добрек ще бъде по-предпазлив, отколкото беше преди.

Кларис Мерж поклати глава.

— Не, не, не мисля. Нищо не е накарало Добрек да бъде по-предпазлив. Неговият живот не е нищо друго, освен сбор от предпазни мерки срещу опасността, нищо не е оставено на случайността. Впрочем, нали всички козове са в ръцете му?

Люпен я приближи и запита:

— Какво искате да кажете? Няма ли никакво средство да се постигне целта?

— Да — прошепна тя. — Има едно, единствено… Жената скри в шепи пребледнялото си лице и пак потрепера, като в някаква треска.

Той се досети за причината на нейния страх, и трогнат от страданието й, се наведе към нея и каза:

— Моля, отговорете направо. Това е заради Жилбер, нали? Ако правосъдието, за щастие, не е могло да разкрие миналото му, ако досега истинското име на съучастника на Вошери не се знае, един друг човек го познава, нали? Нали? Добрек е познал сина ви Антоан, въпреки, че сега Антоан се казва Жилбер?

— Да, да, да…

— И той ви обеща да го спаси, нали? Той ви предлага свободата му, бягството му и не зная още какво. Именно това ви обещаваше една нощ в кабинета си, в онази нощ, когато искахте да го убиете, нали?

— Да, да, това…

— Само при едно условие, едно единствено гнусно условие, каквото само този негодник може да измисли? Разбрах, нали?

Кларис не отвърна. Тя изглеждаше изтощена до смърт.

Люпен видя в нея предварително завладяната плячка, предоставена на прищявката на победителя. Кларис Мерж, любимата жена на онзи Мерж, когото Добрек действително беше погубил, изплашената майка, майката на Жилбер, когото Добрек бе изкарал от правия път, Кларис Мерж, която за да спаси сина си от ешафода, на всяка цена трябваше да се подчини на желанието на Добрек. Тя щеше да бъде любовница, жена, послушна робиня на това чудовище, за което Люпен не можеше да мисли без чувство на възмущение и погнуса.

Като седна до нея, той с настойчива мекост я накара да вдигне глава и й каза, като я гледаше право в очите:

— Слушайте ме внимателно! Кълна ви се, че ще спася сина ви. Вашият син няма да умре. Не ще се намери сила, която, докато аз съм жив, да посегне върху живота на вашия син.

— Вярвам ви…

— Вярвайте ми. Но ви моля, обещайте ми само едно…

— Какво?

— Не се срещайте вече с Добрек.

— Добре…

— Ще изхвърлите от главата си всякакъв страх, колкото и неясен да е, всяка мисъл за спогодба между вас и Добрек…

Жената го гледаше с пълно доверие.

— Хайде — каза той, като стана. — Всичко ще е наред. Имаме два-три месеца, то е повече, отколкото трябва — при условие, че съм свободен в своите действия. А затова, оттеглете се от полесражението.

— Как?

— Изчезнете. Идете на село. Нима не ви е жал за малкия Жак?

На другия ден сломената Кларис Мерж се пренесе със сина си у една приятелка близо до гората на Сен Жермен. Бе много отслабнала от кошмарните преживелици.

Един следобед, тъкмо когато Люпен, изменяйки тактиката, търсеше начини да отвлече Добрек, телефона му иззвъня. Беше в апартамента на улица Шатобриан.

Люпен откачи слушалката. Женски глас произнесе:

— Господин Мишел Бомон?

— Аз съм, мадам. С кого имам честта…

— Елате бързо, господине, госпожа Мерж току-що се отрови.

Люпен с най-голямата бързина, на която беше способен, изтича навън, качи се в автомобила си и отиде в Сен Жермен.

Приятелката на Кларис Мерж го чакаше.

— Мъртва ли е? — попита той.

— Не. Докторът току-що си отиде, той гарантира за живота й.

— И защо се опита да се отрови?

— Синът й Жак изчезна.

— Отвлякоха ли го?

— Да, детето си играеше з гората, когато от един автомобил слязоха две стари дами. После се разнесоха викове. Кларис искаше да изтича, но падна безсилна, като извика: „Той е… този човек… всичко е загубено!“ Имаше вид на луда. После извади от джоба си някакво малко шишенце, отпи…

— После?

— Сетне, с помощта на мъжа ми, я пренесох в нейната стая. Тя страшно се мъчеше.

— Откъде научихте адреса и името ми?

— От нея, докато лекарят се грижеше. И ви телефонирах.

— Никой ли не знае това?

— Не. Знам, че Кларис има страшни неприятности и че предпочита да пази тайна.

— Мога ли да я видя?

— Тя спи. Лекарят й забрани каквито и да е вълнения.

— Казахте, че докторът не се безпокои за здравето й?

— Той се страхува от ново нервно разстройство, в което болната би повторила опита си…

— Какво трябва да се направи, за да се избегне това?

— Една или две седмици пълно спокойствие. Но ми се струва, че това е невъзможно. Малкият Жак…

Люпен я прекъсна:

— Мислите, че ако се намери сина й…

— О, да, тогава тя ще бъде напълно на себе си.

— Сигурна ли сте? Сигурна ли сте? Да, нали, очевидно… Е, добре, когато госпожа Мерж се събуди, кажете й, кажете й от мое име, че довечера преди полунощ…

При тези думи Люпен бързо излезе от къщата, седна в колата и каза на шофьора:

— Париж. Площад Ламартин. Депутатът Добрек!