Тайнственото око

ГЛАВА VIIIКУЛАТА НА ВЛЮБЕНИТЕ

Под него се намираше залата на мъченията. Грамадна стая, разделена на неравни части от четири стълба, които подпираха свода.

Нейният вид може би винаги е бил зловещ, но в този момент огромните сенки на синовете на Себастиан, осветени от косите лъчи светлина, видът на прикования към леглото пленник, светлината и мрака — всичко това правеше страшно впечатление.

На пет-шест метра от лицето на Люпен се виждаше Добрек. Той беше завързан със стари вериги за един креват, а креватът, за желязна кука, забита в стената. Краката и ръцете на Добрек здраво бяха стегнати в ремъци. Най-малкото му движение раздвижваше един окачен на близкия стълб звънец.

Лампата светеше право в лицето на Добрек. Отпреде му бе застанал маркиз д’Албюфе. Люпен виждаше лицето му с посивели мустаци и цялата му висока и тънка фигура. Маркиз д’Албюфе наблюдаваше пленника си със задоволство и неприкрита омраза.

Няколко минути минаха в пълно мълчание. По едно време маркиз д’Албюфе нареди:

— Себастиан, запали тези три факли, за да го виждам по-хубаво.

— Не знам какво ще стане с нас по-нататък. Но все пак сега изпитвам свещени минути на радост. Ти ми причини толкова злини, Добрек! Колко сълзи ме накара да пролея, колко сълзи на отчаяние! Колко пари открадна от мен! Цяло богатство! А страха от това, че винаги можеш да ме изобличиш! Моето име — замесено в публичен скандал, това беше краят на разорението, на безчестието. А ти, разбойнико!…

Добрек не помръдваше. Лъчи светлина се отразяваха в очилата му. Беше много отслабнал.

— Е — каза д’Албюфе, — трябва да свършвам. Наоколо се навъртат някакви тъмни личности. Дай боже това да не произхожда от теб и те да не се опитват да те освобождават, чака ги сигурна смърт! Себастиан, менгемето работи ли?

Себастиан приближи, вдигна и обърна една халка, която Люпен досега не бе забелязал, тя беше в непосредствена близост с кревата. Една от плочите на пода се отмести и откри черен отвор.

— Виждаш ли — подзе маркизът. — Всичко е предвидено. Имам под ръка всички средства, дори кладенци — кладенци с неизмерима дълбочина, както казва легендата на замъка. И тъй, никаква надежда, никаква помощ. Ще говориш ли?

Тъй като Добрек мълчеше, той продължи:

— Днес за четвърти път те разпитвам, Добрек. Мъча се за четвърти път да получа от теб списъка, за да се избавя от твоя шантаж. Това е четвъртият и последен мой опит. Ще говориш ли?

Отново последва мълчание. Д’Албюфе направи знак на Себастиан. Себастиан приближи, последван от синовете си. Единият от тях държеше в ръката си дълга тояга.

— Ела тук — нареди д’Албюфе.

Себастиан разхлаби ремъците, които стискаха китките на Добрек, вмъкна помежду им тоягата, закрепи я.

— Да завъртя ли, господин маркиз?

Мълчание. Маркизът чакаше. Като видя, че Добрек не издаваше признаци, че е тук, той прошепна:

— Говори, де! Защо сам се подлагаш на излишни мъчения?

Никакъв отговор.

— Завърти, Себастиан.

Себастиан завъртя тоягата на един оборот. Връзките се затегнаха. Добрек изстена.

— Не искаш ли да говориш? Ти добре знаеш, че няма да отстъпя, че не мога да отстъпя, че си в ръцете ми и че, ако се наложи, ще те измъчвам до смърт. Не искаш ли да говориш? Не?… Себастиан, още веднъж.

Себастиан се подчини. Добрек подскочи от болка и със страшни хрипове се отпусна обратно в леглото.

— Говедо! — викна маркизът. — Говори! Какво? Не се ли насити да размахваш този списък? Хайде, приказвай… Къде е той? Една дума, само една дума и ще те оставя намира. Утре, когато списъкът бъде в ръцете ми, ще бъдеш свободен. Свободен, чуваш ли? Но, говори, заради господа-бог, говори!… Ах, говедо с говедо! Себастиан, завърти още веднаж.

Себастиан веднага изпълни заповедта. Костите на Добрек запращяха.

— Помощ, помощ! — дрезгаво произнесе Добрек, като напразно се опитваше да се освободи.

Добрек тихо прошепна:

— Смилете се… смилете се…

Зрелището беше ужасно. Люпен се тресеше от отвращение. Като разбираше, че сам не би могъл да извърши това ужасно нещо, той се мъчеше да не изтърве неизбежното признание. Най-после той щеше да узнае. Болките и страданията ще изтръгнат тайната от Добрек. Люпен вече мислеше за обратния път, за чакащия го автомобил, за бясното препускане към Париж, за наближаващата победа!

— Говори… — шептеше д’Албюфе, — говори, и мъките ти ще свършат.

— Да… да… — промълви Добрек.

— Е, добре…

— По-късно… утре…

— Ти си луд! Утре! Какво дрънкаш? Себастиан, още веднъж.

— Не, не — изхърка Добрек. — Не, спри.

— Говори!

— Е, добре, ето… Аз скрих книгата.

Но страданията бяха много големи. Добрек вдигна глава, със свръхестествено усилие произнесе някакви неясни звуци, успя два пъти да произнесе: „Мери… Мери…“ и безчувствен падна назад.

— Развържи го! — заповяда д’Албюфе на Себастиан. — Дявол го взел! Дали не пресилихме дозата?

Един бегъл поглед доказа, че Добрек беше само припаднал. Маркизът, изтощен не по-малко от Добрек, се отпусна върху леглото в краката на депутата, избърса потта от челото си и промърмори:

— Мръсна работа!

— Може би това е достатъчно за днес — каза Себастиан, който въпреки суровото си лице, също се бе развълнувал. Утре — вдруги ден можем да продължим…

Маркизът мълчеше. Единият от синовете му подаде шишенце коняк. Д’Албюфе пи.

— Утре ли? — рече той. — Не, веднага. Още едно малко усилие. Сега няма да бъде толкова трудно.

Д’Албюфе дръпна Себастиан настрани и му каза:

— Чу ли? Какво искаше да каже той с тази думичка „Мери“? Повтори я два пъти.

— Да, два пъти — рече Себастиан. — Може би е дал на съхранение документа на някой човек, който се казва Мери.

— Никога! — възрази д’Албюфе. — Той не дава нищо на другиго… Друго нещо искаше да ни каже.

— Но какво, господин маркиз?

— Какво ли? Скоро ще узнаем това, уверявам те. Добрек дълбоко въздъхна и се раздвижи в кревата. Д’Албюфе успя да възвърне хладнокръвие, без да спуска очи от неприятеля си. Той приближи Добрек и рече:

— Виждаш, Добрек, лудост е да се противиш… На победения остава едно-единствено нещо: да се подчини! Глупаво е да се мъчиш напразно. Бъди благоразумен.

— Стегни въжето — обърна се Д’Албюфе към Себастиан. — Това ще го поразсъни…

Себастиан взе тоягата и я завъртя така, че въжето се вряза в подпухналата му от изтезанията плът. Добрек подскочи.

— Спри, Себастиан — нареди маркизът. — Струва ми се, че нашия приятел започва да разбира нуждата от разбирателство с нас. Нали, Добрек? Или предпочиташ да свършиш? Може и да си прав.

Двамата се наведоха над пациента. Себастиан — с тоягата в ръка, а д’Албюфе държеше запалената факла, която осветяваше лицето на Добрек.

— Устните му помръдват, ще проговори… Отпусни малко, Себастиан, не искам приятелят ни да страда… О, не, не, стисни малко повече… струва ми се, че приятелят ни се колебае. Още едно завъртане… Стой!… Ах, драги Добрек, ако не проговориш по-ясно, ще си загубим още малко от ценното време. Какво? Какво казваш?

Арсен Люпен изруга. Добрек говореше, а той, Люпен, не можеше да го чуе. Колкото и да напрягаше той слуха си, колкото и да се опитваше да удържи биенето на сърцето си, за да заглуши шума в слепите си очи, нито един звук не достигаше до него.

„Дяволите да го вземат — помисли си той. — Не бях предвидил това. Какво да правя сега?“

Беше готов да извади револвера си и да пусне на Добрек един куршум, който би сложил край на неговото обяснение. Но си помисли, че и това да направеше, нищо нямаше да узнае. По-добре щеше да се остави на събитията, от тях щеше да извлече най-голямата полза.

Междувременно, изповедта продължаваше, прекъсвана само от стонове. Маркизът не изпускаше жертвата си.

— Говори по-нататък. Хайде де, довърши…

Д’Албюфе придружаваше неясните фрази с одобрителни възгласи.

— Добре!… Отлично!… Не може да бъде! Повтори, Добрек!… А, това е смешно… И никой не се е досетил? Дори Прасвил?… Какъв идиот!… Отпусни се, Себастиан… Добре виждаш, че приятелят ни се задушава… По-спокойно, Добрек… не се уморявай. И тъй, мили приятелю, ти казваш…

Това беше краят. Чу се дълго шептене, което д’Албюфе не прекъсваше вече, но от което Люпен не долови нито сричка. Маркизът стана и радостно каза:

— Това е всичко!… Благодаря, Добрек. Помни, че никога не ще забравя това, което току-що направи. Намериш ли се в нужда, потропай на моята врата — в кухнята винаги ще се намери за теб парче хляб и чаша бистра вода. Себастиан, погрижи се за господин депутата като за свой син. Най-напред го освободи от въжетата и веригата. Човек трябва да е безкрайно безсърдечен, за да държи ближния си вързан като пиле за печене.

— Да му дам ли да пие? — попита Себастиан.

— Да, дай му.

С помощта на синовете си, Себастиан развърза ремъците, разтри отеклите китки, намаза ги с мас и ги превърза. После даде на Добрек няколко глътки коняк.

— Е, по-добре ли ти стана? — понита маркизът. — Нищо, след няколко часа съвсем ще ти мине и ти ще можеш да се похвалиш, че си бил подхвърлян па мъчение, както във времето на Инквизицията.

Той погледна часовника си.

— Стига сме бъбрили, Себастиан. Нека го оставим на синовете ти да го пазят. А ти ме отведи до гарата, за да не изтърва последния влак.

— Как, господин маркиз, развързан ли да го оставим?

— Защо не? Да не мислиш да го държим тук цял живот? Не, Добрек, бъди спокоен. Утре след обед ще ида у дома ти. Ако документът се намира там, където ти казваш, веднага ще телеграфирам тук. Ще можеш да идеш където поискаш. Разбира се, ти не ме излъга, нали?

Д’Албюфе се приближи до Добрек, наведе се над него и каза:

— Ти не се шегуваше, нали? Това би било много глупаво от твоя страна. За мен би означавало просто да изгубя един ден повече, а ти ще се лишиш от всички останали дни на живота си. Но не, не, трудно би могло да се измисли по-добър тайник. На път, Себастиан. Чакай телеграма от мен.

— А ако не ви пуснат в къщата, господин маркиз?

— Защо?

— Къщата на площад Ламартин е наблюдавана от хората на Прасвил.

— Не се безпокой, Себастиан. Ако не ми отворят вратата, ще вляза през прозореца. Ако не се отвори и той, ще подкупя някой от хората на Прасвил. Това е въпрос на пари, а слава Богу, те няма да ми липсват отсега нататък. Лека нощ, Добрек.

Той излезе, придружен от Себастиан. Тежката врата се затвори след тях.

По време на тази сцена Люпен си състави нов план. Той тутакси се зае с неговото осъществяване.

Планът бе прост. Щеше да слезе с помощта на въжето, да вземе приятелите си, да се качат в автомобила и по пътя, който води до гарата на Омал, да нападнат д’Албюфе и Себастиан. Изходът на борбата вече се виждаше. Щом д’Албюфе и Себастиан бъдат пленени, лесно можеше да се направи така, че поне единият от тях да проговори. Д’Албюфе бе дал пример как трябваше да се действува в подобни случаи.

Люпен изтегли въжето, опипом потърси издатина в стената, на която можеше да го прекара така, че да има възможността да хване увисналите му равни краища. Ала когато намери онова, което му трябваше, вместо да действува, остана неподвижен и започна да размишлява. Нещо не му харесваше.

„Това, което съм намислил да правя, е нелогично и донейде безсмислено. Кое ми гарантира, че д’Албюфе и Себастиан няма да ми избягат? Мога ли да съм сигурен, че след като попаднат в ръцете ми, те ще заговорят? Не, оставам тук. Има друг вариант, той може би е по-добър. Трябва да нападна не онези двамата, а Добрек. Сега той е напълно изтощен, съпротивата му е сломена. Щом като той каза тайната си на маркиза, няма никакви причини да не я каже и на мен, ако аз и Кларис употребим същите средства. Решено! Отвличам Добрек!“

Люпен си прибави наум:

„Какво рискувам аз всъщност? Ако не сполуча, ще ида с Кларис в Париж и заедно с Прасвил ще държим под око къщата на площад Ламартин, за да не може д’Албюфе да се възползува от признанието на Добрек. Главното е Прасвил да бъде предупреден за опасността, и това ще бъде направено.“

Часовникът на църквата на съседното село би полунощ. Люпен имаше на разположение шест-седем часа, за да изпълни новия си план. Залови се веднага за работа.

Като се измъкна от отвора, в дъното на който се намираше прозореца, той се покатери на един обрасъл с храсти камък. С ножа си отсече дузина пръчки, като се стараеше те да бъдат еднакви. След това изравни двата краища на въжето. Между тях закрепи пречките с намотаната връв, която носеше в джоба си. По този начин се получи дълга въжена стълба.

Когато се върна на поста си, в залата на мъченията край кревата на Добрек се намираше само единия от тримата сина на Себастиан. Той пушеше лулата си близо до лампата. Добрек спеше.

— Ако този момък не заспи цялата нощ, нищо не ще мога да сторя — рече си той.

Мисълта, че д’Албюфе знаеше тайната, го измъчваше силно. Той отдавна бе убеден, че маркиза работеше за своя сметка. Този човек искаше не само да избяга от шантажите на Добрек, но и да прибегне до неговите средства, за да възстанови стопяващото се свое богатство.

Това означаваше за Люпен нова борба с нов неприятел. На всяка цена трябваше да се прегради пътя на маркиз д’Албюфе. За всичко трябваше да бъде предупреден и Прасвил.

Въпреки трескавите си мисли и всичките съображения, които пораждаха те, Люпен не помръдваше от своето място. Задържаше го неясната надежда, че случаят сам ще му предостави бърза възможност за действие.

Удари дванадесет и половина, после един часа. Чакането му се струваше нетърпимо. Започна да му става студено.

В далечината се чу конски тропот.

— Това е Себастиан, който се връща от гарата — помисли си той.

Докато размишляваше, младежът, който пазеше Добрек отвори вратата и поиска от братята си малко тютюн. Бе свършил своя. Тъй като и те нямаха, момъкът излезе и се запъти към павилиона.

Люпен настръхна от удивление. Веднага щом вратата се беше затворила, Добрек, който преди миг спеше дълбоко, седна на кревата, ослуша се, стъпи с единия крак на пода, после с другия и стана, слабо залитайки. Изглеждаше по-силен и бодър, отколкото можеше да се предположи.

„Ха, пъргав човек — помисли Люпен. — Той чудесно би помогнал на собственото си отвличане. Но дали ще поиска да ми се довери? Ще поиска ли да ме следва?

Дали няма да приеме изпратеното му от Бога спасение като капан на маркиза?“

Люпен си спомни писмото, което бе взел от старите братовчедки на Добрек, препоръчителното писмо, така да се каже. То беше подписано от по-голямата от двете сестри Русело, Ефразия.

Писмото бе в джоба му. Люпен го извади и се ослуша. Никакъв звук, освен лекият шум на стъпките на Добрек по каменната настилка. Люпен реши, че момента беше удобен. Той промъкна ръка между решетките и хвърли писмото на пода.

Добрек бе поразен.

Пликът бе полетял в залата и сега лежеше на земята на три крачки от него. Откъде идваше писмото? Добрек вдигна лице към прозореца и впери поглед в тъмнината, сетне се вгледа в плика, като все още не се решаваше да се докосне до него. После хвърли бърз поглед към вратата, грабна плика и го отвори.

— Аха! — въздъхна радостно той, като видя подписа.

След това полугласно прочете писмото:

Добрек отново зачете писмото, като повтаряше: „Ефразия… Ефразия…“

После пак погледна нагоре. Люпен прошепна:

— Трябват ми два или три часа, за да изпиля решетките. Ще се върнат ли Себастиан и синовете му?

— Да, сигурно — също тъй тихо отговори Добрек. — Но мисля, че после ще ме оставят сам.

— Но те спят в съседното помещение!

— Да.

— Няма ли да чуят?

— Не, вратата е много масивна.

— Добре. В такъв случай всичко ще свърши бързо. Имам въжена стълба. Ще може ли да се качите сам, без моята помощ?

— Мисля… ще се опитам… Китките ми са пострадали много. Ах, гадове! Едва си движа ръцете… Много съм слаб! Но все пак, ще опитам. Трябва!

Добрек внезапно замлъкна, ослуша се, и като сложи пръст на устата си, прошептя:

— Пшшшт!

Когато Себастиан и синовете му влязоха, Добрек, който вече беше успял да скрие писмото и да легне в кревата, се престори на внезапно събуден от техния шум. Себастиан донесе бутилка вино, чаша, храна.

— Как сте, господин депутат? — извика на влизане той. — Може би малко попресилихме работата, този уред за измъчване е тъй груб! Употребяван е много през времето на великата революция и през властвуването на Бонапарт, така са ми казвали… Изобретение без грешка! Чиста работа, без кръв, бързо — за двадесетина минути те кара да изкажеш и майчиното си мляко.

Себастиан избухна в смях.

— Тъкмо на място, господин депутат, поздравявам ви. Великолепно скривалище! Кой можеше да се сети? Право да си кажа, ние с маркиза се чудехме какво ли ще рече името Мери, което най-напред произнесохте. Вие не сте лъгали. Само че думата се бе спряла на гърлото ви. Трябваше просто да се довърши. Все пак е смешно! Значи, на масата в кабинета ви. Наистина, има на какво да се смее човек.

Себастиан стана и закрачи из стаята, като потриваше ръце.

— Господин маркизът е много доволен тъй доволен, че утре вечерта сам ще дойде да ви пусне на свобода. Да, той размисли. Има още няколко формалности. Ще трябва може би да подпишете няколко чека, да върнете неправилно взетото и да възнаградите маркиза за издръжката и труда. Но какво е това за вас? Дребна работа! Без да се смята това, че отсега нататък няма да има вериги и ремъци около китките… Дори ми е заповядано да ви поднеса бутилка хубаво старо вино и шишенце коняк.

Себастиан пусна още няколко шеги, взе лампата, огледа за последен път залата и каза на синовете си:

— Нека го оставим да спи. Починете и вие. Но не спете дълбоко. Човек не може да бъде сигурен никога…

Те излязоха. Люпен тихо попита:

— Мога ли да започна?

— Да, но внимателно. Възможно е след някое време пак да минат наоколо.

Люпен се залови за работа. Ръждясалото и разядено от времето желязо лесно се поддаде на острата му пила. На два пъти той спира, наостряйки слух. Но шумовете бяха от плъховете в развалините на долния етаж. Той продължи да работи, насърчаван от Добрек, който подслушваше край вратата, готов да го предупреди при най-малка опасност.

— Най-после! — каза си той и избърса потта от челото си.

Натисна с всички сили желязото, което беше изпилил отдолу и го изви така, че между двете пръчки да може да се промъкне човек. После отстъпи крачка назад и взе въжената стълба, която беше приготвил. Като я завърза за железните пръчки, Люпен тихичко викна:

— Свършено е. Готов ли сте?

— Да… ето ме… още една секунда, да се ослушам… Добре, спят. Дайте ми стълбата.

Люпен спусна стълбата и попита:

— Имате ли нужда от мен?

— Не. Малко съм слаб, но ще се изкача сам… Добрек бързо достигна пролуката и вече се готвеше да последва спасителя си, но свежият въздух и изпитото за подкрепа на силите вино му подействува тъй, че падна в несвяст и полежа така някое време. Люпен загуби търпение. Той завърза Добрек за единия край на въжето и вече се приготвяше да го спусне надолу, когато Добрек дойде на себе си.

— По-добре ми е — прошепна Добрек. — Дълго ли ще се спускаме?

— Доста, на петдесет метра височина сме — рече Люпен.

— Как д’Албюфе не е предвидил, че е възможно да се избяга оттук? — чудеше се Добрек.

— Скалата е отвесна — отвърна любезно Люпен.

— И вие можахте?…

— Дявол да го вземе! Вашите братовчедки бяха така настоятелни… И после, трябва да се живее, нали? Бяха и щедри…

— Храбри момичета! — рече Добрек. — Къде са те?

— Долу в една лодка.

— Значи, има река?

— Да, но нека да не говорим. Опасно е.

— Още една дума. Дълго ли стояхте, преди да ми хвърлите писмото?

— Не, най-много четвърт час — отвърна Люпен. — Ще ви обясня всичко после. Трябва да бързаме.

Люпен мина пръв, като нареди на Добрек да се хване добре за въжето. На най-трудните места му помагаше.

Изтекоха повече от четиридесет минути, а те все се спускаха и спускаха. Люпен много пъти се наложи да помогне на спътника си, от мъченията китките на Добрек бяха изгубили своята енергия и гъвкавост.

От време на време Добрек простенваше:

— Ах, как ме измъчиха тези негодници, ах, как ме измъчиха! Д’Албюфе, скъпо ще ми платиш за това!

— Мълчете — нареди му Люпен.

— Какво има?

— Горе се чува шум…

Те спряха и заслушаха неподвижни. Люпен си спомни за граф дьо Танкарвил и пазача, който с един изстрел го беше убил, и потръпна.

— Не — каза той, — сторило ми се е. Впрочем, глупаво е… Не могат да ни стигнат тук.

— Кой да ни стигне?

— Нищо, нищо — мина ми една нелепа мисъл… Люпен потърси дървената стълба и като я напипа, каза:

— Дръжте, ето стълбата, която води надолу в реката. Един от приятелите ми и вашите братовчедки я пазят.

Люпен свирна.

— Аз съм — рече той полугласно. — Дръжте добре стълбата!

После се обърна към Добрек:

— Аз се спускам. Добрек забеляза:

— Не е ли по-добре да мина пред вас?

— Защо?

— Много съм слаб. Вие ще ме вържете около пояса и ще ме придържате… Иначе рискувам да падна.

— Да, имате право — рече Люпен. — Приближете се. Добрек приближи и коленичи върху скалата. Люпен го завърза и като се наведе, хвана с две ръце стълбата, за да не се клати.

— Слизайте — каза той.

— В същия миг почувства силна болка в рамото.

— Дяволите да го вземат! — извика той и падна изнемощял.

Добрек го беше ударил с нож по гърба.

— О, нещастник!… Нещастник!…

Той едвам виждаше как в тъмнината Добрек се освобождаваше от въжето. Чу го да шепне:

— Колко си глупав! Носиш писмо от братовчедката ми Ефразия, в което веднага познавам почерка на по-старата — Аделаида. Тази стара лисица от предпазливост се е подписала с името на по-младата. Както виждаш, досетих се… Тогава, като се поразмислих… Ти си Люпен, нали? Покровителят на Кларис, спасителят на Жилбер… Бедни Люпен, ти изпя песента си…

Добрек се наведе над ранения и претърси джобовете му.

— Я ми дай револвера си. Сам разбираш, че приятелите ти веднага ще ме познаят и ще се опитат да ме хванат. Сбогом, Люпен! Ще се видим на другия свят. Приготви ми там един апартамент, но да бъде с всички удобства. Сбогом, Люпен. Благодаря ти. Защото без теб не зная какво бих могъл да направя. Ох, този дявол д’Албюфе, разбира си от работата той. Но аз ще се срещна е него!

Добрек свърши приготовленията си и пак свирна. От лодката отговориха.

— Ето ме — рече той.

Люпен напрегна всичките си усилия, протегна ръка, за да го спре. Но около него нямаше никой. Люпен поиска да викне, да предупреди съучастниците си, но гласът му се спря в гърлото.

Той усещаше страшна слабост, слепоочията му биеха до пръсване.

Отдолу долетяха викове, шум от изстрели, тържествуващ вик, женски писък, стонове. След малко проехтяха още два изстрела.

Люпен си помисли за Кларис. Тя може би беше ранена, бе мъртва може би. Мислеше за бягащия Добрек, за д’Албюфе, за кристалната запушалка. В съзнанието му се мярна странно видение: падащият с любимата си граф дьо Танкарвил.

Като прошепна няколко пъти:

— Кларис… Кларис… Жилбер — той внезапно затихна. Стори му се, че тялото му се търкаля към края на скалата, в бездната, зейнала страшно в нощта…