Тайнственото око

ГЛАВА XШАМПАНСКО ЕКСТРА ДРАЙ?

На един от хълмовете, които опасват Ница, между долината Мантега и долината Св. Силвестър се издига огромен хотел, от който се открива приказната панорама на града и залива на Ангелите. Тук постоянно се тълпят хора, дошли от всички краища на света, многолюдното е истинска смес от най-разнородни класи и народности.

Във времето, когато Люпен, Гроняр и Льобалу минаваха границите на Италия, Кларис Мерж влезе в този хотел. Тя поиска южна стая, и си избра № 130 от втория етаж. Стаята се беше освободила сутринта.

Тази стая бе отделена от номер 129 с двойна врата. Веднага щом остана сама, Кларис дръпна завесата, която прикриваше първата врата и долепи ухо до втората.

„Той е тук — помисли си тя. — Облича се, за да иде в клуба, както вчера.“

Съседът й излезе. Тя се промъкна в коридора до стаята с номер 129. Вратата беше заключена.

Цяла нощ Кларис чака завръщането на своя съсед. Лепна си едва в два след полунощ. В неделя сутринта наново започна подслушването.

В единадесет съседът си отиде. Този път той беше оставил ключа на вратата.

Кларис решително влезе, насочи се към общата врата, вдигна завесата, отвори вратата и се озова в стаята си.

След няколко минути чу гласовете на двете камериерки, които чистеха съседната стая. Те излязоха след като бяха почистили, уверена, че никой не ще й попречи, тя пак се вмъкна в другата стая.

Кларис провери чекмеджетата на сандъка и преградките в куфара, претърси шкафа, писалищната маса, банята, мебелите и всичко останало. Нищо.

На балкона забеляза парче хартия, като че ли случайно хвърлено там.

— Дали това не е хитрост от страна на Добрек? — помисли гласно Кларис. — Дали това парче хартия не съдържа…

— Не — чу тя глас зад себе си в момента, когато слагаше ръка върху дръжката на вратата.

Обърна се. Беше Добрек.

Кларис не се учуди, нито уплаши. Не се и засрами, като откри, че се бе озовала пред Добрек. Вече няколко месеца тя прекалено много страдаше, за да се безпокои затова, какво можеше да си помисли или да каже за нея Добрек, след като така я беше изненадал на местопрестъплението.

Като смазана се отпусна в едно кресло.

Добрек ухилен я заговори:

— Грешите, мила приятелко. Вие никак не сте се доближили до търсения предмет. А това е тъй лесно! Искате ли да ви помогна? Край вас, мила приятелко, върху ей тази кръгла масичка. На пръв поглед няма нищо особено… освен принадлежностите за четене, за писма, за пушене, ядене… Това е всичко… Искате ли една от тези захаросани ябълки?… Впрочем, вие сигурно ще предпочетете да почакате същинската храна, която съм поръчал да донесат. Наля?

Кларис не отвърна. Сякаш не чуваше неговите думи. Като че ли чакаше той да каже нещо друго, по-важно, нещо, което не може да не бъде произнесено.

Добрек махна от масичката всички предмети и ги сложи върху мраморния плот на камината. Позвъни.

Влезе управителят на ресторанта.

Добрек го попита:

— Готова ли е поръчаната от мене закуска?

— Да, господине.

— С шампанско?

— Да, господине.

— И то Екстра драй?

— Да, господине.

Един слуга донесе табла и наистина сложи върху кръглата масичка два прибора: студена закуска, плодове и бутилка шампанско в кофичка с лед.

Двамата хотелиерски служители излязоха.

— Моля, заповядайте на масата, мила госпожо. Както виждате, помислих за вас, и вашия прибор беше готов.

Той сякаш не забелязваше, че Кларис не прояви готовност да се отзове на поканата му. Седна и започна да се храни. Продължи:

— Наистина, бях сигурен, че в края на краищата ще се съгласите на интимна среща. През цялата седмица на вашето упорито преследване аз се питах: „Какво ли шампанско ще предпочетете? Сухо, полусухо или екстра драй“. Изпитвах затруднение. Особено след заминаването ни от Париж. Бях изгубил следите ви, тоест, страхувах се да не изгубите моите и да стане така, че да се откажете от преследването. То беше тъй приятно. Вашите хубави черни очи, блеснали от омраза под сивите ви коси, ми липсваха при разходките. Но тази сутрин разбрах: съседната стая най-после се освободи и моята приятелка Кларис успя да се настани, как да го кажа?… почти до възглавницата ми. Успокоих се. Вместо да закуся както винаги в ресторанта, аз се върнах тук, напълно уверен, че ще ви заваря да се разпореждате с вещите ми като със свои собствени. Ето защо поръчах два прибора — единият за вашия покорен слуга, а другият — за прелестната приятелка.

Тя го слушаше с ужас. Значи, Добрек знаеше, че го следят! Значи, от осем дни той ай играеше с нея и се бе смял на всичките хитрости, до които беше прибягнала!

Тя прошепна с видимо безпокойство:

— Вие заминахте само да ме завлечете, нали?

— Да — каза той.

— И защо?

— Вие питате за това, мила приятелко? — ухилен произнесе Добрек.

Тя се привдигна от стола си, и като се наведе към него, помисли си за убийството, което можеше да извърши, което трябваше да извърши! Един изстрел с револвер, и отвратителната глава щеше да бъде пръсната като орех.

Кларис бавно отпусна ръка към скритото в корсажа й оръжие.

Добрек произнесе:

— Една минутка, мила приятелко… Можете да стреляте, но моля ви, най-напред прочете тази телеграма. Току-що я получих.

Жената се колебаеше. Тя не знаеше какъв капан й се готви. Добрек вече беше успял да извади от джоба си листче хартия.

— Отнася се за вашия син.

— Жилбер? — силно смутена попита тя.

— Да, Жилбер… Ето, четете.

Кларис извика от ужас, когато прочете:

Като се спусна към Добрек, тя се развика:

— Това не е вярно! Това е лъжа… за да ме подлудите… О, познавам ви… вие сте способен на всичко!… Нали това няма да бъде във вторник? След два дни! Не, не… аз ви казвам, че имаме още четири дни, пет дий дори, за да го спасим… О, нали лъжете!…

Като плъзна към нея един поглед, Добрек си наля чаша шампанско и на един дъх я изпи. После направи няколко крачки, опря се пред нея и каза:

— Слушай, Кларис…

Оскърбена от това обръщение, тя почувствува неочакван прилив на енергия, изправи се и гневно извика:

— Забранявам ви… забранявам ви да ми говорите така! Вие нямате право да ме наскърбявате! О, какъв простак!…

Добрек вдигна рамене и продължи:

— Хайде, виждам, че още не се поддавате. Това е така, защото във вас още тлее надеждата за помощ. Но кой ще ви помогне? Прасвил? Този великолепен Прасвил, чиято дясна ръка сте вие… Лош избор сте направила, мила приятелко. Представете си, че Прасвил е замесен в аферата с Канала! Е, не направо, а косвено. Името му не е в списъка на двадесет и седемте, но то се намира под името на един от приятелите му, бившият депутат Воранглад, Станислав Воранглад. Както изглежда, това е куклата на Прасвил. Един клетник, когото досега аз оставях спокоен. И имаше защо. Тази сутрин писмено ми съобщиха за съществуването на един свитък документи, които доказват съучастничеството на нашия господин Прасвил! Досега не знаех за тяхното съществуване. И кой ми съобщава това? Самият Воранглад! Воранглад, който уморен от сиромашията и полугладното съществуване, сега иска да накара Прасвил да заиграе по гайдата му. И Прасвил ще играе! О, заклевам се, че ще скокне, негодникът! Отдавна ми писна от него. Добрек потриваше длани, доволен от новото отмъщение, което беше замислил. Той продължи:

— Сега сама виждате, мила Кларис, че от Прасвил няма какво да очаквате. Тогава? Ах, да. Бях забравил: Господин Арсен Люпен! Господин Гроняр! Господин Льобалу!… Но признайте, че всичките те не са с блестящи способности и че подвизите им не ми попречиха да вървя по моя си път. Какво искате? Тези хора си въобразяват, че нямат равни на себе си. Понеже вие още храните надежда в така небезизвестния Люпен, понеже разчитате на този нещастник, за да ме унищожите и да извършите чудо за Жилбер, аз ще разсея илюзиите ви. Люпен! Велики боже! Тя вярва в Люпен! Тя възлага на Люпен последната си надежда! Люпен!

Той грабна телефонната слушалка, която го свързваше с централата на хотела и рече:

— Обаждам се от стая 129, госпожице. Моля, кажете на лицето, което седи срещу бюрото ви, да се качи при мен… Ало?… Да, госпожице, един господин с мека сива шапка. Той знае… Благодаря ви.

Като остави слушалката, Добрек се обърна към Кларис:

— Не се страхувайте. Този човек е самата скромност. Неговият девиз е: „Тайна и бързина“. Бивш агент от Обществена безопасност, той ми направи вече много услуги, между които и тази да ви проследи, докато вие преследвахте мен. От пристигането ни на юг, той не се занимава кой знае колко с вас. Но то е, защото бе зает повече с друга работа. Влезте, Яков.

Добрек сам отвори вратата на един слаб, дребен човек с червеникави мустаци.

— Яков, бъдете любезен да разкажете на дамата накратко за всичко, което направихте от сряда, от онзи ден, когато тя седна във влака на Лишената гара.

Яков извади от вътрешния джоб на сакото си бележник, прелисти го и започна да чете с монотонен глас:

Сряда вечерта. Седем и четвърт. Лионската гара. Чакам господата Гроняр и Льобалу. Те пристигат с едно трето лице, което още не познавам, но което трябва да е господин Никол. За десет франка заех блузата и каскета на един работник. Приближих се до тези господа и от името на една дама им казах, „че отиват в Монте Карло“. После телефонирах на слугата в хотел Франклин. Всички телеграми, изпратени на господаря му и препращани от същия господар, ще бъдат прочетени от този слуга, и ако има нужда, ще бъдат задържани.

Четвъртък. Монте Карло. Тези трима господа претърсват хотелите.

Петък. Бързи излети в Тюрби, в Кап д’Ел, в Кап Мартен. Господин Добрек ми телефонира. Той смята за по-разумно да се изпратят тези господа в Италия. Обаждам се на слугата от хотел Франклин да им изпрати телеграма, с която им се определя среща в Сан Ремо.

Събота. Сан Ремо. Перонът на гарата. За десет франка вземам каскета на портиера от Амбасадор палас. Тримата господа пристигат. Срещаме се. От страна на една пътничка, съобщавам им, госпожата се казва Мерж, съобщавам им, „че отиват в Генуа, хотел Континентал“. Колебание от страна на тези трима господа. Господин Никол иска да слезе. Задържат го. Влакът заминава. Добър път, господа! След един час се качвам на влака за Франция и се спирам в Ница, където чакам нови заповеди.

Яков затвори бележника си и приключи:

— Това е всичко. Днешният ден ще бъде записан довечера.

— Вие можете да го запишете още отсега, господин Яков. „Пладне. Господин Добрек ме изпраща в бюрото за запазване на спални вагони. Задържам две места за Париж, за влака в два часа и четиридесет и осем минути и веднага ги изпращам на господин Добрек. После вземам влака в дванадесет часа и петдесет и осем минути за Вентимил, гранична гара, и целия ден прекарвам на гарата, следейки всички пътници, които пристигат във Франция. Ако господин Никол, Гроняр и Льобалу пожелаят да напуснат Италия и да се върнат през Ница в Париж, имам заповед да телефонирам в полицейската префектура, че господин Арсен Люпен и двама от съучастниците му се намират във влак номер X…“

Като продължаваше да говори, Добрек отведе Яков до вратата, затвори я след него, завъртя ключа и като се приближи до Кларис, каза:

— Сега слушай, Кларис…

Тя не възрази. Какво можеше да направи срещу един тъй могъщ, тъй изобретателен противник, който можеше всичко да предвиди до най-малките подробности и който така свободно играеше със своите противници? Можеше ли да се надява на намесата на Люпен сега, когато той скиташе из Италия, преследвайки призраци?

Най-после Кларис разбра защо трите телеграми, изпратени от нея до хотел Франклин, бяха останали без отговор. Добрек постоянно беше край нея, в сянката й. Той бдеше, изолираше я, отделяше я от нейните съратници и другари, беше я отвеждал малко по малко — победена и пленница, между четирите стени на тази стая.

Тя разбра докрай цялата своя слабост. Беше във властта на това чудовище. Трябваше да мълчи и да се подчинява.

Добрек повтори със злобна радост:

— Слушай, Кларис. Ти трябва непременно да ме изслушаш. Сега е обед, а в два часа и четиридесет и осем минути тръгва последният влак, чуваш ли, последният влак, който може да ме откара в Париж утре, понеделник, тъкмо навреме, за да спася сина ти. Значи, в два часа и четиридесет и осем минути аз трябва да тръгна. Да замина ли?

— Да.

— Нашите места в спалния вагон са вече поръчани. Ще ме придружиш ли?

— Да.

— Знаеш ли условията за намесата ми за спасяването на твоя син?

— Да.

— Приемаш ли ги?

— Да.

— Ще станеш ли моя жена?

— Да.

О, тези ужасни отговори! Нещастната жена ги даваше в състояние на пълно вцепенение, отказвайки се дори да разбере с какво се обвързваше. Нека най-напред замине, нека освободи Жилбер от кървавата машина, видът да която я преследваше ден и нощ… А после, мек, става, каквото ще…

Добрек се изсмя високо:

— О, нещастнице, колко бързо отговаряш… Ти си готова всичко да обещаеш, нали? Най-главното е да се спаси Жилбер, а? А после, когато наивният Добрек предложи годежния си пръстен, ку-ку, ще се подиграят с него. Хайде, стига празни приказки. Стига обещания, които няма да се изпълнят… Да преминем на дело.

Като седна съвсем близо до нея, Добрек ясно произнесе:

— Ето какво предлагам аз — какво трябва да стане, каквото ще стане… Аз ще поискам, или по-точно, ще изискам не помилването на Жилбер, а отлагане, отлага не на смъртната присъда с три-четири седмици. Те ще намерят начин, ще измислят някакъв предлог, това не ме интересува. А когато госпожа Мерж стане госпожа Добрек, едва тогава ще изискам помилване, тоест, замяна на смъртното наказание с друго. Бъди спокойна, ще направя това.

— Приемам… приемам — промърмори Кларис.

Добрек се засмя отново.

— Да, ти приемаш, защото това ще стане след един месец… През това време смяташ да намериш някаква помощ… Господин Арсен Люпен…

— Кълна се в главата на сина си…

— Главата на сина ти!… Но, гълъбице моя, ти се измъчваш, за да не падне…

— О, да — прошепна тя, като потръпна, — с радост бих продала душата си!

Той се притисна до нея и тихо изрече:

— Кларис, аз не ти искам душата… Ето, има повече от двадесет години, откакто животът ми е изпълнен с любов към теб. Ти си единствената жена, която съм обичал… Унижавай ме… Презирай ме… Това ми е безразлично… но не ме отблъсквай… Да чакам? Да чакам още един месец?… Не, Кларис, много години чакам вече…

Добрек дръзна да се допре до ръката й. Кларис се отдръпна с такава погнуса, че той се разяри и извика:

— А, кълна се в Бога, хубавице, палачът няма да употребява такива формалности, когато ще обработва сина ти. А ти се превземаш! Помисли за това, което ще се случи след четиридесет часа, не повече. А ти се двоумиш. Гледай по-просто на цялата работа. Според клетвата ти, ти си моя жена, от сега нататък си моя годеница… Кларис… Кларис, дай ми устните си…

Тя все още се защищаваше, но силите я напускаха. Добрек ту сипеше жестоки думи, ту изпадаше в страстен тон.

— Спаси сина си… Помисли за последната сутрин, за предгробните приготовления, за разцепената риза, за остриганата коса… Кларис, Кларис, аз ще го спася… Целият ми живот ще бъде твой… Кларис…

Тя вече не се противеше. Всичко бе свършено. Устните на този отвратителен човек трябваше да се допрат до нейните. Нищо не можеше да предотврати неизбежното. Дългът я караше да се подчини на съдбата. Тя затвори очи. Не искаше да гледа приближаването на омразното лице към нейното.

Изминаха няколко секунди, десет, може би двадесет. Добрек не помръдваше. Добрек не говореше. Тя се зачуди на настъпилото мълчание. Повдигна клепки.

Зрелището, което видя, я порази. Вместо изкривеното лице, което очакваше да съзре, видя едно неподвижно, неузнаваемо, сгърчено от неимоверен страх лице, невидимите под двойните дебели стъкла на очилата очи на което сякаш гледаха над нея, над дивана, в който беше се свила.

Кларис се обърна. Две револверни дула бяха насочени срещу Добрек. Тя виждаше само огромните страшни дула, револверите, стиснати в две яки ръце. Виждаше тях и Добрек, чието лице неусетно придобиваше черносин цвят. После някой внезапно се показа зад него, като че ли от земята излезе, сграбчи го с невероятна сила за врата, свали го на пода и допря до лицето му маска от ватена марля. В стаята се понесе миризмата на хлороформ.

Беше господин Никол.

— Гроняр, тук — извика той. — Тук, Льобалу! Оставете револверите! Аз го държа! Завържете го!

Добрек действително се огъваше и падаше на коленете си като някоя изкълчена кукла.

Льобалу и Гроняр го увиха като пашкул в едно одеяло и здраво го вързаха.

— Готово! Готово! — викна Люпен, като се изправи с един скок.

В прилив на дива радост, той започна да играе насред стаята канкан, матчиш, изпълни пируетите на въртящия се дервиш, правеше палячовски скокове, залиташе като стар пиявица. Пред всеки номер той съобщаваше, като в мюзикхол:

— Танцът на пленника… Фантазия върху трупа… Глупостта на един народен представител… Полка на хлороформа… Бостон на победените очила… Ла!… Ла!… Фанданго на шантажиста!… А сега, танцът на мечката!… Тиролски танц!… Лаиту, лаиту, ла, ла!… Станете, деца на отечеството3… Дзим, бум, бум, дзим, бум, бум…

Цялата му гаменска природа се беше отприщила. Виковете му на ликуване, тъй дълго сдържани от десетките неприятности и несполуки, преминаха в неудържим смях. Скачаше от възторг, правеше десетки лудории, вдигаше шум навъзбог, надаваше викове.

Той се завъртя в кръг в средата на стаята, направи последната си балетна стъпка и най-накрая, като сложи ръце на хълбоци, тури единия си крак върху безчувственото тяло на Добрек.

— Алегорична картина! — съобщи той. — Архангелът на добродетелта смазва хидрата на порока!

Комизма на цялото положение се допълваше от това, че Люпен не беше успял да хвърли маската и костюма ма на господин Никол — скромен, срамежлив репетитор.

Тъжна усмивка освети лицето на госпожа Мерж, първата й усмивка от месеци насам. Но усмивката веднага изчезна.

— Моля ви се… да помислим за Жилбер.

Люпен се затича към нея, хвана я с двете си ръце и тъй просто и звънко я целуна по бузата, че тя не можа да не се разсмее наново.

— Това е целувката на един честен човек. Вместо Добрек, прегръщам те аз… Кажи една дума, и аз съм готов да направя това още веднъж. Освен туй, с теб аз съм на „ти“… Ако искаш, сърди се… О, как съм доволен!

Той подви коляно на земята пред нея и почтително произнесе:

— Моля да ми простите, госпожо. Кризата мина. Докато Кларис се питаше: „каква цел преследва той с поведението си“, Люпен се изправи и лукаво продължи:

— Какво желае госпожата? Помилването на сина си? Дадено! Госпожо, имам честта да ви предложа помилването на вашия син, заменянето на наказанието с доживотен затвор и след това, с бягство. Съгласен ли си, Гроняр? Съгласен ли си, Льобалу? Трябва само да се отиде в Нумеа преди момчето, и да се подготви всичко. О, уважаеми господин Добрек, ти заслужаваш една голяма свещ! А ние се отнасяме тъй зле с теб… Но признай си, че и ти не си много учтив. Как! Ти можа да наречеш този почтен господин Люпен ученик, нещастник, и то точно тогава, когато той се намираше пред твоята врата? Да го наречеш знаменита марионетка? Но, струва ми се, тази знаменита марионетка доста добре действува, и че не ти стиска много-много пред нея, народни представителю… Какво? Какво искаш? Бонбон Виши? Не? Може би искаш да изпушиш последната си лула? Ето, ето!

Люпен взе от камината една лула, наведе се над пленника, разкъса долната част на маската и тикна между зъбите му кехлибарения мундщук.

— Смучи, драги, смучи. Ех, колко си смешен с тази вата на носа и с лулата си в клюна. Хайде, смучи, дявол те взел! О, аз съм забравил да напълня лулата ти! Къде е твоят тютюн? Твоят любим мериланд?… А, ето го…

Люпен грабна от камината един жълт, неразпечатан пакет и скъса бандерола му.

— Тютюнът на господина! Внимание! Настъпва тържествен момент. Натъпкването лулата на господин депутата! Какво щастие! Следете добре движенията ми! Нямам нищо в ръцете, нито в джобовете си…

Той отвори пакета и с помощта на палеца и показалеца бавно, предпазливо, като истински фокусник извади от тютюневите влакънца един блестящ предмет, който показа на зрителите.

Кларис високо извика.

Това беше кристалната запушалка.

Кларис се спусна към Люпен и я изтръгна от ръцете му.

— Истинската е, истинската е! — произнесе тя като в треска. — Тази няма ивички, като другите запушалки! Освен това, вижте, по средата й минава линия, която я разделя на онова място, където свършват златните фасети… Това е тя, ето, развинтва се… О, Боже мой, нямам повече сили…

Кларис трепереше толкова много, че Люпен взе запушалката и сам я развинти.

Вътрешността на главичката бе куха и в кухината лежеше късче хартия, свито на малка тръбичка.

— Пелюрена хартия — прошепна Люпен, вълнението го беше обзело и него.

Настъпи мълчание. И четиримата чувствуваха, че сърцата им ще се пръснат всеки момент.

— Моля ви се… Моля ви се… — промърмори Кларис.

Люпен разви листчето.

Имената бяха написани едно под друго.

Те бяха двадесет и седем, двадесет и седемте имена от знаменития списък. Ланжеру, Дешомон, Воранглад, д’Албюфе, Лейбах, Викториен Мерж и още други.

Най-отдолу бе подписът на председателя на съвета от управлението на френския канал между двете морета, подпис, кървав на цвят…

Люпен погледна часовника си.

— Един без четвърт — каза той. — Имаме на разположение двадесет минути… Нека се нахраним.

— Но не забравяйте… — каза Кларис, която вече не беше на себе си.

Люпен простичко каза:

— Умирам от глад.

После седна пред масичката, отряза си голямо парче баница с месо и каза на съучастниците си:

— Гроняр, Льобалу, ще си подкрепим ли силите?

— Няма да се откажем, шефе.

— Тогава яжте бързо, момчета. Накрая ще изпием по чаша шампанско. Гощава ни хлороформирания. За твое здраве, Добрек! Сухо шампанско, полусухо или Екстра драй?