Тайнственото око

ГЛАВА IIДЕВЕТ БЕЗ ОСЕМ ПРАВИ ЕДНО

Имаше едно нещо, което въпреки приятелските ми връзки с Арсен Люпен и ласкателните му прояви на доверие към особата ми, оставаше за мен непроницаемо: това бе организацията на неговата банда.

Съществуванието на тази банда не подлежи на никакво съмнение. Някои приключения на Люпен могат да се обяснят само с присъствието на този свят на безброй предани хора, силни съучастници, надарени с непреодолима енергия и подчинени на една непоколебима воля. Но как всъщност се упражнява тази воля? Чрез какви посредници и какви изпълнители? Това не зная. То е тайната на Люпен, а ако той иска да пази тайна, тя е непроницаема.

Единственото предположение, което ще си позволя да направя, то е, че тази банда е много солидарна и според мен, толкова по-опасна, че се състои от самостоятелни единици, от временни отделения, поддържани от всички краища на света, във всички страни, от агенти, служещи като изпълнители на една често непозната и на тях самите воля. Между тях и ръководителя действуват посветените, преданите другари, тези, които играят първите роли под непосредственото ръководство на Арсен Люпен.

Жилбер и Вошери очевидно бяха от редицата на последните. Ето защо правосъдието се показа към тях тъй неумолимо. За първи път в ръцете му попадаха неоспорими помощници на Люпен. Тези съучастници бяха извършили убийство. Оставаше само да се докаже, че убийството е умишлено, да се намерят неопровержими доказателства, и те отиваха на ешафода. Едно от доказателства бе несъмнено. Това бяха виковете на Леонард по телефона: „Помощ!… Убиец!… Ще ме убият!…“

Този отчаян вик бе чут от двама души — служебния чиновник и неговия приятел. Именно на този вик полицейският комисар, заедно със своите сътрудници и агенти, се бе отзовал и се беше завтекъл към вила Мария-Тереза.

Арсен Люпен прецени точно заплашващата го опасност още в първите дни. Жестоката борба, която водеше срещу обществото, влизаше в нова и страшна фаза. Този път се касаеше до убийство, деяние, срещу което самият той имаше много против. Не ставаше въпрос за едно от онези забавни нападения, в които, след като обереше някой раскаутер1 или съмнителен финансист, умееше с присмех да привлече на своя страна общественото мнение и да го омиротвори. Този път работата опираше в това: не да напада или омиротворява, а да се защищава и да спасява главите на своите приятели.

Ето една малка бележка, която извадих от дневника му. В дневника си Арсен Люпен си е отбелязвал най-сложните ситуации, в които му се е случвало да попада:

Тази кражба, жертва на която бе станал сам той, силно възбуждаше любопитството на Арсен Люпен.

Две еднакво неразрешими задачи стояха пред него. Първо, кой беше тайнственият посетител? Само Жилбер, който се ползуваше с пълното му доверие и му бе личен секретар, знаеше за съществуването на това убежище на улица Матиньон. Но Жилбер беше в затвора. Можеше ли да се допусне, че го беше предал и бе изпратил полиция по дирите му? В такъв случай защо полицията, вместо да го арестува него, Арсен Люпен, се бе задоволила само с кражбата на въпросната запушалка?

Тук имаше още едно странно нещо: можеше да се допусне, че вратата на квартирата му е била счупена, макар и да нямаше на лице никакво доказателство за това. Но как са могли да проникнат в стаята, след като той имаше сериозния навик всяка вечер преди лягане да заключва вратата и да слага резето? Неоспорим факт бе, че кристалната запушалка беше изчезнала, без ключалката и резето да бъдат побутнати. Отгоре на всичко, Люпен притежаваше изключително добър слух, дори и в съня си. А него никакъв шум не го беше разбуждал през цялата нощ.

Арсен Люпен не си блъска много главата над това. Той много добре познаваше този вид загадки, за да се надява, че и тази ще се разясни другояче, освен във връзка с цял ред последователни събития. Ала, крайно разстроен и разтревожен от случилото се, той веднага затвори своя антресол2 на улица Матиньон, като се закле вече никога да не стъпва в него. Зае се с кореспонденция с Жилбер и Вошери.

Чакаше го нова несполука. Следствието, макар и да не можа да установи сериозни доказателства за съучастничеството на Арсен Люпен в кражбата, реши да пренесе съда, а с това и делото от Сен е Тоаз в Париж и го свърза със следствието, което изобщо се отнасяше за Арсен Люпен.

По такъв начин Жилбер и Вошери бяха преместени в затвора Санте. Впрочем там, както и в съдебната палата, разбираха много добре, че трябваше да се попречи на каквато и да е връзка между Арсен Люпен и задържаните. От началника на полицията бяха предписани цял ред дребни предпазни мерки, които най-стриктно се изпълняваха от неговите помощници. Денем и нощем изпитани агенти, които не се сменяваха, пазеха Жилбер и Вошери.

Арсен Люпен, който цели две седмици прави напълно безплодни опити да установи контакт със своите хора, беше принуден да отстъпи. Той го направи със скрита ярост и нарастващо безпокойство.

— Най-трудното нещо на всяка работа е — казваше той, — не как да завърши, а как да се започне…

С какво можеше да започне в дадения случай Люпен? По кой път трябваше да върви към целта?

Арсен Люпен съсредоточи мислите си върху депутата Добрек. Добрек бе истинският притежател на кристалната запушалка и навярно знаеше значението й и нейната стойност. От друга страна, отде Жилбер знаеше маршрутите и работите на депутата Добрек? По какъв начин го бе проследил? Кой му бе съобщил къде ще прекара вечерта депутата?

Веднага след обира на вила Мария-Тереза Добрек се беше преместил да презимува в парижката си квартира, наляво от площад Ламартин, в края на булевард Виктор Юго.

Люпен, предрешен на безработен възрастен рентиер с бастун в ръка прекарваше по цели дни по пейките на площадчето и булеварда.

Още първия ден той направи едно сериозно откритие. Двама преоблечени като работници силни мъже надзираваха къщата на Добрек. Когато депутатът излизаше, те мигом поемаха по следите му и се завръщаха, пак подир него едва привечер Нощем си тръгваха чак тогава, когато светлините на къщата гаснеха и целия дом потъваше в тъмнина.

Арсен Люпен ги проследи на свой ред. Това бяха агенти от Обществена безопасност.

— Я гледай, я гледай — каза си той, — ето едно неочаквано нещо. Значи Добрек също е под надзор…

На четвъртия ден, след като се стъмни, към тези двамата се присъединиха още шест души. Сред тях Люпен с учудване разпозна по ръста и маниерите знаменития Прасвил, бивш адвокат, бивш спортист, бивш изследовател и настоящ елисейски любимец, който по необясними пътища бе назначен за главен секретар на префектурата.

Арсен Люпен си спомни: преди две години Прасвил и Добрек открито се бяха сбили на площад Пале Бурбон. Причината за това и досега бе неизвестна. В същия ден Прасвил изпрати секундантите си, но Добрек отказа да се бие.

След някое време Прасвил зае поста главен секретар на префектурата.

— Интересно… интересно… — каза си замислен Люпен, като не преставаше да наблюдава маневрите на Прасвил.

В седем часа групата на Прасвил се поотдалечи към булевард Анри-Мартен. Вратата на градината, която се намираше от дясната страна на къщата, пропусна Добрек. Двамата познати на Люпен агенти тръгнаха след Добрек и се качиха в трамвая на улица Тетбу заедно с него.

Прасвил прекоси градинката и позвъни на вратата. Портиерката отвори веднага. Последва кратък разговор, след който Прасвил и другарите му влязоха в къщата.

— Незаконен таен обиск — каза си наум Люпен. — Елементарната вежливост изисква да ме повикат и мен. Присъствието ми е наложително…

Без да се колебае нито за миг, Люпен влезе в жилището, вратата на което стоеше отворена. Като минаваше покрай портиерката, Люпен каза с тон на човек, когото с нетърпение чакат:

— Там ли са господата?

— Да, в работния кабинет.

Планът му бе много прост. Ако го забележеха, щеше да се представи за доставчик на депутата. Но не се стигна до това.

Като премина през празния вестибюл, Арсен Люпен се озова в трапезарията, където също нямаше никой, но отдето през стъклената врата можеше да наблюдава Прасвил и петимата му другари. Люпен това и направи. Прасвил отваряше с шперцове чекмедже подир чекмедже. След това се зарови в книжата. Спътниците му преглеждаха библиотеката, като не пропускаха нито една книга.

— Очевидно търсят някаква хартия — помисли Люпен. — Може би и банкноти…

Прасвил извика:

— Ама че дяволска работа! Нищо няма да намерим…

Той обаче не се отказваше да търси, защото внезапно грабна четири флакона от един стар сандък за ликьори, извади запушалките им и ги огледа внимателно.

— Я виж ти! — помисли Люпен. — Той също е тръгнал на лов за стъклени запушалки. Значи работата не опира до някаква дребна хартийка! Нищо не схващам…

Прасвил огледа още няколко вещи и каза:

— Колко пъти сте идвали тук?

— Шест пъти през последната зима — отговори му някой.

— И добре ли претърсвахте?

— Всяка стая в продължение на няколко дни. Тогава Добрек беше на предизборна обиколка.

— И все пак… и все пак… Прасвил пак попита:

— Добрек няма ли прислуга сега?

— Не, но си търси лакей. Храни се на гостилница, вратарката криво-ляво поддържа домакинството му. Тази жена е напълно предана.

Близо час и половина Прасвил търси настойчиво, като опипваше и най-малките дреболийки. После грижливо поставяше всичко на мястото му.

В девет часа в дома се втурнаха същите двама агенти, които винаги следваха Добрек по петите.

— Връща се! — извикаха те.

— Пеша ли?

— Пеша.

— Имаме ли време?

— О, да!

Без да бързат, Прасвил и хората от обществена безопасност излязоха, след като хвърлиха последен поглед върху стаята и се убедиха, че всичко беше на своето място.

Положението на Арсен Люпен беше критично. Ако излезеше, рискуваше да се сблъска с Добрек. Ако останеше, не можеше да се измъкне навън.

Той се огледа. Забеляза, че прозорците на трапезарията можеха да му позволят да излезе направо в градината, ако това се наложеше. Реши да остане. Предоставената му от съдбата възможност да се запознае по-отблизо с депутата Добрек, не бе за изпускане. Той зачака, готов всеки миг да се шмугне зад дебелата завеса на трапезарията. Чу се хлопане на врати. Някой влезе в кабинета и запали електрическото осветление. Люпен веднага разпозна депутата Добрек.

Добрек беше набит човек, с къса шия, широка сива брада, плешива глава и с черни рогови очила с дебели стъкла. Явно, имаше слаби очи.

Люпен разглеждаше енергичното лице на Добрек, четвъртитата му брадичка, мощната му снага. Юмруците на Добрек бяха масивни и покрити с косми, краката криви. Вървеше с превит гръб, като тежко се клатеше ту на едната, ту на другата си страна, и това го правеше да изглежда приличен на четирикрако животно. В лицето му особено се отделяше на очи голямото чело, набраздено от бръчки и грозно изпъкнали образувания, подобни на циреи.

У Добрек имаше нещо животинско наистина, отвратително, диво. Люпен си спомни, че в камарата него го бяха кръстили с прозвището „Горски човек“ не само защото се държеше настрана и не дружеше с колегите си, а и поради външността, маниерите, походката и мощната му мускулатура.

Добрек седна пред бюрото си, извади от джоба си лула, избра си измежду многото пакети тютюн един пакет Мериланд, разкъса бандерола, напълни лулата и я запали. После почна да пише писма. Но не му спореше, защото само след минута той захвърли работата си и се замисли, като съсредоточи вниманието си в една точка на бюрото. После грабна една кутия за марки и започна да я разглежда. След това премести няколко предмета, които Прасвил беше пипал и поразмислил, се захвана да ги изследва с очи, попипваше ги с ръце, навеждаше се към тях, сякаш някакви, известни само нему знаци му говореха нещо. Най-сетне Добрек натисна копчето на електрическия звънец, който се чу някъде долу, в преддверието.

Портиерката се яви само след миг.

Добрек я попита:

— Те идваха, нали?

Жената се колебаеше да отговори. Той настоя.

— Вижте, Клеманс, нима вие сте отваряли тази кутия за марки?

— Не, господине.

— Е, добре. Аз бях залепил кутията с тънка ивичка прозрачна хартия, сега тя е скъсана.

— Обаче, мога да ви уверя… — започна жената.

— Няма нужда да лъжеш — каза той. — Аз сам ви предупреждавах за тези посещения.

— Но…

— Но вие предпочитате да ядете от две чинии… Нека бъде така!

Добрек протегна ръка. В нея имаше банкнота от петдесет франка. Повтори:

— Те идваха, нали?

— Да, господине.

— Същите ли онези, които бяха тук пролетта?

— Да, и петимата… с един друг… който ги водеше…

— Едър?… Мургав?…

— Да.

Арсен Люпен забеляза как челюстите на Добрек се стиснаха. Добрек продължи:

— Това ли е всичко?

— После дойде още един, който се присъедини към тях… А после влязоха тези двамата, дето дежурят обикновено пред къщата…

— Останаха ли те в кабинета?

— Да, господине.

— Добре.

Жената излезе. Добрек продължи с кореспонденцията си. После, като протегна ръка, той взе от края на бюрото един бял лист, написа няколко знака отгоре му, след това го изправи, като че ли не искаше да го изгубва от погледа си. Така правеха силно късогледите хора. На листа имаше цифри. Люпен успя да види тази формула за изваждане:

9–8 = 1

Съсредоточено, Добрек през зъби произнасяше аритметичната формула.

— Няма никакво съмнение — каза на висок глас той по някое време.

Добрек написа още едно късо писмо, сложи го в плик, адресира плика и го изправи и подпря до листа с цифрите. Люпен прочете:

Добрек пак позвъни.

— Клеманс — каза той на вратарката. — Ходила ли сте на училище като малка?

— Ами, разбира се, господине…

— Учиха ли ви на смятане там?

— Но, господине…

— Вие не сте много силна в изваждането!

— Защо?

— Защото не знаете, че девет без осем прави едно. А това, виждате ли, е много важно. Без тази първоотделенска истина не може да се живее.

Добрек бе станал и бе прекосил стаята с ръце на гърба, като се клатеше както преди. После бе повторил маршрута си. След това бе спрял на вратата на трапезарията и я беше отворил.

— Между другото, ако от девет се махнат осем, ще остане един. И той е останал тук, нали? Сметката е правилна, господинът ще ни даде блестящо доказателство за това.

Добрек държеше плътната кадифена завеса, в гънките на която Арсен Люпен се бе скрил в бързината.

— Боже мой, ще се задушите там, господине! Без да се смята, че неочаквано, за развлечение мога да промуша с нож тази завеса. Спомнете си лудостта на Хамлет и смъртта на Полоний: „Казвам ви, че това е плъх, голям плъх…“ Е, господин Полоний, хайде излезте от своята дупка!

Това бе едно от онези необикновени за Арсен Люпен положения, в които той никак не беше навикнал да изпада и които от дъното на душата си мразеше. Самият той да лови в капан другите и да ги кара да плащат с главата си — това го допускаше, но да му се смеят така бе истинска подигравка. Но как можеше да избегне ударите на злата съдба, в този момент?

— Малко сте блед, господин Полоний… Я гледай, та това е същия господин, който дни наред вече дежури на площада и улицата навън! Вие също сте полицай, господин Полоний, нали! Хайде де, успокойте се, не ви мисля злото… Както виждате, сметката ми е вярна. Според Клеманс, тук са влезли девет шпиони. Аз, на връщане преброих отдалече, на булеварда, осем човека. Девет без осем, остава един, който стои тук зад завесата, и следи…

— Е, и какво още? — каза Люпен, обзет от лудо желание да се хвърли върху този човек и да го накара да млъкне.

— Какво ли? Нищо, юначе. Какво още искате? Комедията свърши. Само ще ви помоля да предадете на вашия началник Прасвил това писмо, което току-що написах. Клеманс, благоволете да покажете пътя на господин Полоний. И ако някога пак се яви, отворете му широко всички врати. Вие сте тук у дома си, господин Полоний. Ваш покорен слуга!…

Люпен имаше желание да му отправи една прощална фраза, последна, като онези, които в театъра винаги подхвърляха от дъното на сцената на излизане. Той искаше да регистрира блестящо излизане и доблестно да изчезне от действието. Но положението му бе тъй жалко, че намери за най-подходящо да нахлупи с юмрук шапката си и да последва Клеманс. През цялото време Люпен силно тропаше с крака по паркета.

— Нехранимайко проклет! — извика Люпен след като се озова на улицата и се обърна към прозорците на Добрек. — Нещастник! Непрокопсаник и негодник! Депутат! Ще ми платиш за това!

Люпен се задушаваше от яд, защото дълбоко в душата си съзнаваше силата на този нов неприятел и по никой начин не можеше да отрече превъзходството му до дадения момент.

Спокойствието на Добрек, увереността, с която се отнасяше към чиновниците от префектурата, презрението, с което позволяваше да го обискират, забележителното му хладнокръвие и поведение по отношение на новото лице, което го шпионираше и което бе Арсен Люпен, всичко това откриваше един уравновесен и силен характер, един проницателен и смел човек, уверен в себе си и в собствената си игра.

Но каква беше тази игра? С кого, кой беше партньорът му?

Арсен Люпен не знаеше нищо. Той се намеси в тази игра без нищо да разбира, без да знае колко далече бяха отишли противниците, без да има представа нито от позициите им, нито от оръжието им, нито от тайните на техните планове. Той все още не можеше да допусне, че целта на толкова неимоверни усилия беше една-едничка кристална запушалка!

Едно нещо го утешаваше. Добрек не го беше познал. Добрек предполагаше, че работи в полицията. Следователно, нито Добрек нито полицията подозираха намесата на трето лице. Това бе единственото обстоятелство, което даваше свобода на действията и което имаше важно значение.

Без да се бави нито минута, Люпен разпечата писмото на Добрек до главния секретар на префектурата. То съдържаше следните няколко реда:

— „Край самия ти нос, под ръката“ — повтори Люпен, след като прочете писмото. — Може би този хубостник пише самата истина. Най-елементарните и лесно достъпни скривалища са най-сигурни. Въпреки всичко, трябва да се разбере защо този Добрек се намира под такъв грижлив надзор, хубаво е да има сведения за него самия.

— Това е външната страна на въпроса — каза си Люпен след като прочете тази справка. — На мен ми трябва другата му визитка, интимната, полицейската, онази, която да ми представи личния му живот, онази, която ще ми позволи да правя по-свободни маневри в този мрак. Тогава ще се уверя, че ненапразно тъпча покрай този Добрек. Дявол го взел, времето си лети!

Една от квартирите на Люпен, в които той живееше в този си период, се намираше на улица Шатобриан, край Триумфалната арка. Там той беше известен под името Мишел Бомон. Убежището представляваше доста комфортно помещение. Служеше му преданият Ахил. Работата на слугата Ахил се състоеше в събиране на информацията, която изпращаха до Люпен по телефона неговите помощници.

Пред дома на улица Шатобриан някаква работничка с часове бе чакала Люпен. Съобщи му го слугата Ахил.

— Как? Че тук при мен никой не идва. Млада ли е?

— Не… Не вярвам.

— Не вярваш?

— Тя носи на главата си наметало вместо шапка и затова не се вижда лицето й. Не е особено елегантна, изглежда да е прислужничка или продавачка в магазин…

— Кого поиска да види?

— Господин Мишел Бомон — отговори слугата.

— Интересно. По какъв повод?

— Тя просто ми каза, че става въпрос за аферата Анжиен. Тогава си помислих…

— А! Анжиенската афера! Значи тя знае, че аз съм замесен в тази афера! Това ще рече, че като идва тук…

— Не можах нищо да разбера от нея самата, но си помислих, че трябва да я приема.

— Добре си направил. Къде е?

— В салона.

Люпен бързо отвори вратата на гостната.

— Какви ги дрънкаш? — рече той на слугата. — Няма никой.

— Никой? — попита Ахил, като се втурна стремително в гостната.

Помещението наистина бе празно.

— О! Преди по-малко от десетина минути аз от предпазливост надникнах. Тя беше вътре.

— Къде беше, докато тази жена чакаше? — сърдито попита Люпен.

— В съседната стая, шефе. Нито за минутка не съм се махал от съседната стая. Дявол го взел, бих я видял, ако беше излязла…

— Но я няма…

— Очевидно… очевидно… — пъшкаше смаяният слуга. — Тя е изгубила търпение и си е отишла. Но по какъв начин, дявол го взел!

— По какъв начин? — каза Люпен. — Няма нужда човек да бъде магьосник, за да го свърши.

— Как?

— През прозореца. Ето, той е още открехнат. Ние, както знаеш, сме на първия етаж. Улицата вечер е почти винаги пуста… Няма никакво съмнение.

Люпен се озърна наоколо и се убеди, че нищо не бе взето, нито пък беше преместено. Впрочем, в стаята нямаше нито една скъпа вещ, нито пък някоя важна книга или каквото и да било, за да се обясни мистериозното изчезване на жената, която сама ги бе посетила. И все пак, защо бе станало това странно бягство?…

— Днес никой ли не се обади по телефона? — попита Люпен.

— Не.

— И писма ли няма?

— Има едно.

— Дай го!

— Аз, както винаги го сложих на камината. Стаята на Люпен имаше пряка връзка със салона, но той винаги държеше заключена вратата между двете помещения. Ето защо трябваше да мине през вестибюла. Тук именно беше стоял Ахил, когато жената беше избягала.

Арсен Люпен запали осветлението и отбеляза:

— Не виждам никакво писмо…

— Там е… Аз го сложих до чашата.

— Няма нищо.

— Навярно не търсите добре, шефе.

Ахил се зае да търси сам. Премести чашата. Повдигна часовника. Наведе се, но всичко беше напразно. Писмото го нямаше.

— Ай, дявол да го вземе! — мърмореше той. — Та тя го е откраднала! След като е взела писмото, си е обрала крушите. Ах, мръсницата…

Люпен възрази:

— Ти си полудял. Вратата от моята стая към салона винаги е заключена…

— Тогава кой може да вземе писмото, шефе?

Люпен се мъчеше да сдържи гнева и да сбере мислите си. След известно време попита:

— Ти разгледа ли това писмо?

— Да.

— Нищо особено ли нямаше в него?

— Нищо. Обикновен плик и адрес, написан с молив.

— А! С молив?

— Да, и като че ли беше съвсем набързо написано, по-скоро, бих казал — надраскано.

— Какъв беше адресът? Запомни ли го? — разтревожено попита Люпен.

— Да, запомних го, защото ми се стори малко смешен…

— Говори!

— „До Господин де Бомон Мишел“, такъв беше адресът.

Люпен силно разтърси слугата за раменете.

— Там е било написано „де Бомон“? Сигурен ли си? И „Мишел“ след „Бомон“?

— Точно така.

— Аха! — изръмжа Люпен със задавен глас. — Това писмо е било от Жилбер.

Люпен изглеждаше много блед. Лицето му беше напрегнато. Никакво съмнение, това писмо е било от Жилбер! Това бе знакът с който Жилбер от няколко години кореспондираше с него. Най-после той беше намерил възможност да прати от тъмничната си килия писмо. И ето че писмото беше задигнато. Какво съдържаше то? Какви инструкции даваше нещастният затворник? За каква помощ молеше той? Какъв проект на действие предлагаше?

Люпен разгледа стаята, която се намираше срещу салона. В нея имаше важни книжа. Ключалките не бяха бутнати. Можеше да се допусне, че жената е имала за цел само да вземе жилберовото писмо. Като се стараеше да запази спокойствие, Люпен продължи:

— Писмото дойде, докато тази жена бе тук, нали?

— Да. Тя тъкмо дойде, когато вратарят донесе писмото.

— Имаше ли възможност тя да види плика?

— Да.

Изводът идваше от самосебе си. Оставаше да се разбере как тази жена бе успяла да извърши самата кражба. Да се бе промъкнала от единия прозорец в другия отвън бе невъзможно, Люпен намери затворен плътно прозореца на своята стая. Да бе отворила общата врата на стаята и салона също бе невъзможно, тя беше не само заключена, но и залостена с две железа.

През стената не можеше да се мине. За да се влезеше някъде и да се излезеше оттам, нужен бе изход, а тъй като за извършване на кражбата посетителката бе имала само няколко минути, изходът трябваше да е външен, приготвен по-рано и известен на тази жена. Това предположение опростяваше нещата, като съсредоточаваше търсенията върху вратата. По стените нямаше нито камина, нито пък шкаф, за да можеше да се направи и прикрие някакъв проход.

Люпен се върна в салона и бавно започна да изучава вратата. В един миг той трепна. Бе забелязал, че една от шестте дъсчици, заковани върху напречните летви, не беше на мястото си. Люпен се наведе и видя две малки парченца тел, които стърчаха от двете страни на разместената дъсчица като зад рамката на портрет. Той махна телта и дъската се откачи.

Ахил извика от изненада. Люпен отбеляза:

— Е, и какво? Добрахме ли се до нещо? През този отвор не може да мине една жена, колкото и слаба да е тя. Това не би могло да го свърши и едно десетгодишно дете.

— Но тя е могла да провре ръката си и да извади резето.

— Долното резе, да — каза Люпен. — Но не и горното. Разстоянието е много голямо. Опитай сам и ще видиш.

Ахил се убеди, че бе невъзможно.

— Е, тогава как е отворила? — попита той.

Люпен не отговори. Той мислеше. След малко извика:

— Шапката… Палтото…

Люпен бързаше. Веднага щом се озова на улицата, спря едно празно такси.

— Улица Матиньон, по-бързо!

Щом стигна пред входа на къщата, където бе открадната кристалната запушалка, Люпен скочи почти в движение от таксито, отвори вратата на квартирата и се качи горе, изтича в салона, запали осветлението и клекна пред вратата, която водеше към неговата спалня.

Беше отгатнал. Дъсчицата на вратата и тук се откачваше по същия начин. Но отвора, образуван в плота на вратата, не бе по-голям от този на улица Шатобриан. През него човек можеше да провре ръката и рамото си и да дръпне долното резе, но до горното не можеше да достигне.

— Гръм и мълнии! — извика Люпен. Той едва сдържаше гнева си, който от два часа напираше в него. — Да я вземат дяволите тази жена, няма ли да свърши най-после тази история?!…

Наистина, преследваха го невероятни несполуки и той беше принуден да броди в мрака, без да има възможност да използува дори онези малки проблясъци на късмет, които съдбата от време на време му даваше пестеливо в ръцете. Жилбер му бе поверил кристалната запушалка. Жилбер му беше написал писмо. Всичко това беше изчезнало, без Люпен да успее да разгадае неговата тайна.

Това не бяха случайни неудачи, не бяха инцидентни явления, както преди смяташе той. Това бяха проявления на неприятелска воля. Тази воля преследваше определена цел с чудовищна ловкост. Тази воля с невероятна дързост нападаше него, Арсен Люпен, в най-сигурните му убежища. Тази воля го объркваше със своите жестоки и непредвидими удари. Той не знаеше от кого да се защищава. Досега никога не се беше натъквал на подобни препятствия. В дъното на душата му растеше малко по малко непознато за него до този момент чувство. Това бе страхът от бъдещето. В ума му все повече и повече се загнездваше една дата, една страшна и тягостна дата, когато правосъдието щеше да поведе двама души на ешафода. Двама души щяха да бъдат подхвърлени на най-ужасното наказание в света.