Тайнственото око

ГЛАВА IVГЛАВАТАРЯТ НА НЕПРИЯТЕЛИТЕ

— Бедното момче! — прошепна Люпен, когато на другия ден прочете писмото, което беше получил от Жилбер. — Колко ли страда!

Още от първата среща той се беше привързал към този едър, безгрижен и жизнерадостен момък. Жилбер му бе предан дотолкова, че беше готов да даде живота си, ако Люпен му дадеше знак за това. Люпен го обичаше за откровеността, наивността, за винаги прекрасното разположение на неговия дух, заради обветреното му сякаш от щастие лице.

— Жилбер — често му казваше той, — ти си честен човек. Ако бях на твое място, щях да зарежа този занаят…

— Готов съм да го направя след вас — със смях му беше отвръщал Жилбер.

— Не щеш ли?

— Не, шефе. Честният човек работи, върти се насам-натам за нищо и никаква работа. На мен това ми се искаше, когато бях малък. Но ме накараха да го изхвърля от мозъка си.

— Кой те накара?

Жилбер млъкваше. Той винаги мълчеше, когато го разпитваха за детството му, но Люпен знаеше, че много рано е останал сираче и че е живял на безбройни адреси, менейки името и професиите си. Тук имаше тайна, в която никой не можеше да проникне. Дори съдът сега не успяваше да я разкрие.

Загадката на тази тайна, обаче, не можеше да повлияе върху решението на съда. Дали под истинското си, или под някое друго име, Жилбер щеше да бъде изправен от съда на подсъдимата скамейка като съучастник на Вошери.

— Бедното момче! — повтаряше Люпен. — Всичко ще стане заради мен. Властите се страхуват от бягство и бързат да претупат следствието, след това и съда, ще побързат и с наказанието… Двадесетгодишен хлапак! При това, той нито е убил някого, нито е участвувал в убийството…

Жалко! На Люпен му беше добре известно, че това е невъзможно да се докаже и че трябва да насочи цялото си внимание в друга посока. Но в коя? Необходимо ли беше да се откаже от гонитбата на кристалната запушалка?

Единственото му развлечение тези дни беше да отиде в Анжиен, където живееха Гроняр и Льобалу, за да се убеди напълно, че те са изчезнали от деня на убийството във вила Мария-Тереза.

Той дори се отказа от отговора на онези въпроси, които му налагаха с измяната си Гроняр и Льобалу. Подминаваше и връзката им с почти побелялата дама, шпионажа, на който сам се беше оставил да го подложат.

„Спокойствие, Люпен — си казваше той. — Не бива да се разсъждава прибързано. Мълчи си. Никакви заключения! Най-глупавото нещо на света е да се смятат едни факти като следствие на други, без да се има твърда изходна точка. Така хората се подвеждат и тръгват по лъжливи пътеки. Послушай инстинкта си. Действувай по интуиция, тъй като преко разсъдък и логика, аферата видимо се върти все край проклетата запушалка. Тръгвай срещу Добрек и неговия кристал!“

Люпен пристъпи към работа, без да губи повече време за размишления. Не беше още успял да довърши своите мисли, когато се озова в дрехите на дребен рентиер.

Той седеше, предрешен в старо пардесю и шалче на шията на една пейка на булевард Виктор Юго, далече от площад Ламартин. Това бе три дни след произшествието в театър Водевил. Съгласно инструкциите му, Виктория всяка сутрин трябваше да минава в един и същи час край пейката, на която седеше.

— Да — повтаряше си Люпен, — в кристалната запушалка се крие цялата работа. Тя е всичко. Когато тя падне в ръцете ми…

Виктория се приближаваше с кошница за пазар в дясната си ръка. Люпен забеляза веднага, че тя е необикновено бледа и развълнувана.

— Какво се е случило? — попита Люпен. Виктория влезе в голяма бакалница, пълна с народ. Те вече можеха да говорят по-нашироко.

— Ето това, което търсиш.

Люпен трепна, той държеше в ръката си кристалната запушалка.

— Нима е възможно, нима е възможно? — повтаряше с шепот Люпен.

Неочакваността на тази развръзка го беше зашеметила.

Но фактът, видимият и осезаем факт беше налице. По форма, размери, по поизтритото злато на фасетите той безпогрешно разпозна кристалната запушалка от вила Мария-Тереза. Бе сигурен, че е тя, не можеше да греши, доказваше го дори малката драскотина на шийката, която още първата вечер го бе впечатлила и беше запомнил.

Изобщо, нищо ново… Това беше просто кристална запушалка. Нищо, което кой знае колко да я различава от други стотици, подобни на нея. Нито знак, нито пък шифър някакъв, издялана от къс кристал, наистина, съвсем еднороден, без никакви примеси.

— В такъв случай, какво?…

Внезапно Люпен бе осенен от една сериозна идея. Той се бе заблуждавал. Защо му беше нужна кристалната запушалка, след като не разбираше предназначението й. Това парче стъкло не беше важно само по себе си, то можеше да представлява някаква ценност само благодарение на някакво значение, което му се придаваше. Преди да го имаше, Люпен трябваше да знае именно това значение. Кой можеше да го увери, че като го взема от Добрек, той не вършеше глупост? Този въпрос стоеше пред Люпен с цялата си острота.

— Без глупости! — каза си той, като мушна запушалката в джоба. — В тази дяволска работа глупостите са непоправими.

Люпен не снемаше очи от Виктория. Придружена от един прислужник в тълпата, тя преминаваше от тезгях на тезгях. Най-после застана край касата до Люпен.

Люпен даде знак на Виктория.

Тя го настигна в една пуста уличка.

— А ако ме следят?

— Не — уверено каза той. — Разгледах добре. Слушай, къде намери тази запушалка?

— В чекмеджето на нощната му масичка.

— Но ние нали търсихме там?

— Да, вчера сутринта аз търсих отново. Няма съмнение, че е сложена там тази нощ.

— Той ще иска да си я вземе оттам — отбеляза Люпен.

— Много е възможно.

— А ако не я намери?

Виктория настръхна.

— Отговори ми — каза Люпен, — ако не я намери, теб ли ще обвини за кражбата?

— Очевидно.

— Тогава побързай. Върви да я сложиш на същото място.

— Боже мой, боже мой! — изстена Виктория. — Дано не е забелязал. Дай ми я, бързо!

— Ето, вземи я — рече Люпен.

Той забърника в джоба на пардесюто си.

— Е, къде е? — попита Виктория, ръката й беше протегната.

— Няма я — простичко рече Люпен.

— Какво?

— Господи, няма я в джоба ми, взел я е някой…

Люпен избухна в смях, в който не проличаваше никаква горчивина.

Виктория се възмути.

— И се смееш! Сега?!…

— Какво искаш да правя? Това е наистина смешно. Ние вече не играем драма, а феерия! Вълшебно, приказно зрелище, феерия, като Хапчетата на дявола или Козият крак. Веднага щом ми останат няколко свободни седмици, ще напиша сценария Вълшебната запушалка, или Премеждията на бедния Арсен.

— Но все пак, кой я е взел?…

— Сама си е литнала… Изпарила се е от джоба ми…

Люпен каза с малко по-сериозен тон:

— Върни се, Виктория, и не се безпокой. Явно, някой е видял когато ми даваше запушалката, и като се е възползувал от блъсканицата в бакалницата, измъкнал я е от джоба ми. Всичко това доказва, че ни следят по-добре, отколкото предполагах и че съперниците ни са първокласни люде във всяко едно отношение. Още веднъж ти повтарям, бъди спокойна. Честните хора винаги имат последната дума. Друго имаш ли да ми кажеш?

— Да. Вчера вечерта, когато Добрек излезе, в къщата влезе някой. Видях сянката му в градината на светлината на моя прозорец.

— А портиерката?

— Тя още не си беше легнала.

— Това са хората на префекта, те продължават да търсят. До скоро виждане, скъпа Виктория… Ще ми помогнеш да вляза…

— Как, ти пак искаш да влезеш?…

— Какво рискувам? Стаята ти е на третия етаж. Добрек нищо не подозира.

— А другите?

— Другите? Ако те имаха интерес да ме изиграят, досега щяха да се опитат. Аз обаче ги притеснявам, това е всичко. Те не се страхуват от мен. Довиждане, мила Виктория, до пет часа.

Люпен го очакваше още една изненада. Вечерта Виктория му съобщи, че когато от любопитство отворила чекмеджето на нощната масичка, видяла там кристалната запушалка.

Този род чудеса вече не поразяваха Люпен. Той просто си каза:

— Значи, сложили са я на мястото й. И тази личност, която по необясним начин е проникнала в къщата, тази личност подобно на мен счита, че запушалката не бива да изчезва. Междувременно Добрек, който прекрасно знае, че го следят дори в стаята му, пак е оставил тази запушалка в чекмеджето, все едно, че не й придава никакво значение. Иди след всичко това си създавай мнение за обстановката…

Макар Люпен да не си беше съставил мнение за обстановката, той не можа да се въздържи от известни разсъждения. Те му даваха смътното предчувствие за светлина, което можеше да изпита човек с приближаването на края на тъмен тунел.

— Ще бъда господар на положението само ако се срещна с някой от отсрещната страна — реши Люпен.

Изминаха се пет дълги дни, които не му донесоха нищо ново. Призори на шестия ден Добрек прие някакъв господин. Това бе депутатът Лайбах, който също като предишните си колеги напразно пълзя в краката на депутата и в края на краищата му даде двадесет хиляди франка.

Минаха още два дни. Към два след полунощ Люпен, който бе притаил дъх на площадката на втория етаж, чу скърцането на вратата, която водеше от гостната в градината В тъмнината той успя да различи две лица, които се качиха по стълбите и се спряха на първия етаж, където бе стаята на Добрек.

Какво ли правеха там? В тази стая не можеше да се влезе, защото всяка вечер Добрек я залостваше здраво. На какво се надяваха?

Долу се вършеше някаква работа, Люпен различи глух шум. До него достигнаха откъслечни думи:

— Работи ли?

— Да, чудесно. Но по-добре е да отложим за утре, защото…

Люпен не чу края на изречението. Тайнствените посетители пипнешком се оттеглиха. Вратата след тях се затвори, а малко подир това хлопна и градинската порта.

„Все пак това е любопитно — помисли Люпен. — В тази къща, където Добрек тъй грижливо крие мърсотиите си и не без основание се пази от шпионаж, в тази къща всички проникват като във воденица. Мен ме пуска Виктория, тайните агенти на префекта ги въвежда портиерката. Кой помага на другите? Нима те могат да действуват сами? Каква смелост! Какво познаване на обстановката!…“

По пладне, докато Добрек го нямаше, той разгледа вратата на долния етаж Веднага разбра всичко. Част от долните дъсчици на вратата се държеше само на две едва забележими места. Значи едни и същи хора бяха действували тук и на улица Шатобриан.

Люпен констатира също така, че тази работа е била направена много по-рано и че, както в неговата квартира, отворът предварително е изрязан, с оглед на по-благоприятни обстоятелства или непосредствена необходимост от влизане в стаята.

Денят, прекаран от Люпен в работа, бе на привършване. Но той щеше да узнае всичко! Щеше да разбере не само как противниците му използуваха тези отвори, но и кои именно бяха те. Той щеше да се сблъска с деятелните си съперници.

Попречи му нещо непредвидено. Вечерта Добрек, който още от обяд се оплакваше от преумора, се върна в десет часа. Както никога, той сложи резе на вратата на гостната. Щяха ли да могат нощните посетители да проникнат в такъв случай до стаята му?

След като Добрек изгаси лампата, Люпен почака около час, сетне за всеки случай, закрепи въжената стълба и зае поста си на площадката на втория етаж.

Не се наложи да чака дълго. „Онези“ дойдоха един час по-рано от миналата нощ и се опитаха да отворят вратата на гостната. Опитът беше несполучлив. Настана пълна тишина. Люпен беше решил, че похитителите вече са се отказали от намеренията си, когато нещо го накара да трепне. Някой се движеше, без с нищо да издава своето присъствие. Той нямаше да забележи това, до такава степен стъпките на това същество чезнеха в мекия килим на стълбите Но перилата, които държеше самия Люпен, бяха трепнали. Някой се качваше.

Неприятно чувство беше обзело Люпен. Той не чуваше нищо. Трептенето на перилата му подсказваше, че някой се приближава към него, но за усещането му не се получаваше никакво потвърждение. Все пак, някой се движеше. Възможно ли бе Люпен да изпадаше в халюцинация?

Това не продължи много време. Една странна подробност внезапно го порази. Стенният часовник беше ударил два часа. По звъна Люпен успя да отгатне, че това бе часовника в стаята на Добрек. Звукът обаче бе тъй ясен, сякаш между часовника и Люпен нямаше стена.

Той бързо се спусна по стъпалата и се приближи до вратата. Тя беше затворена, но долу в левия ъгъл имаше празнина. Отворът се беше образувал от липсващите дъсчици.

Люпен се уплаши. В този момент Добрек се обърна в кревата и продължи равномерното си похъркване. Люпен много ясно долови шумоленето на пребърквани дрехи. Нямаше никакво съмнение, че тайнственият посетител бе вътре и препипваше дрехите на Добрек до леглото.

„Надявам се, че работата ще се поизясни поне малко — помисли Люпен. — Но, дявол да го вземе, какво е това същество, как се е вмъкнало вътре в този тесен отвор?“

Нито за миг през главата му не мина мисълта, че след малко пред очите му щеше да се разкрие една проста истина, една очевидна и простичка истина.

Неприятелят на Добрек и противникът на Люпен в този момент щеше да бъде разобличен. Люпен беше на пътя му! Той щеше на свой ред да вземе задигнатата от спящия Добрек плячка.

Люпен забеляза тайнственото същество на няколко крачки от себе си, самият той беше прикрит добре, сгушен в най-тъмния ъгъл на стълбището. Онова, което виждаше в тъмнината, приближаваше предпазливо от стъпало на стъпало, като се придържаше за перилата на стълбата.

„Дявол да го вземе, с кого имам работа?“ — питаше се Люпен с разтуптяно сърце.

Развръзката приближаваше. Непознатият изглежда го усети, защото рязко се спря. Люпен се хвърли върху противника, но улови празно пространство. Не изгуби самообладание. Той веднага се спусна напред и хвана врага си, който вече бе стигнал вратата, която отвеждаше до градината.

Пленникът нададе вик на ужас. На виковете отвърнаха други. Те идваха иззад затворената врата.

— Дяволите да го вземат, какво е това? — зачуди се Люпен.

Той държеше в мощните си ръце нещо малко, трептящо и стенещо.

Нямаше време за губене. Отвън викаха. Добрек всеки миг можеше да се събуди. Той запуши устата на плячката си с носната си кърпа, пъхна я в пазвата си и се завтече по стълбите към трети етаж.

— Виж — каза той на Виктория, която бе будна. — Водя ти неукротимия главатар на нашите неприятели, Херкулес на отбора. Имаш ли биберон?

Той сложи на дивана едно дете на шест-седем годинки. Детето бе облечено в сиво трико с плетена шапчица на главата. Прелестното бледо лице изразяваше страх и бе облято в потоци от сълзи.

— Откъде го донасяш? — попита изумена Виктория.

— Хванах го на стъпалата, когато излизаше от стаята на Добрек — отговори Люпен, като напразно опипваше трикото на хлапето с надеждата, че малкия палавник бе скрил там нещо.

На Виктория й дожаля.

— Бедното ангелче! Боже, ръцете му са като лед! Не се бой, миличко, няма нищо лошо да ти направя, този господин също не е лош.

— Не — каза Люпен, — господинът не е лош никак, но има един друг господин, който ще се събуди ако отвън продължават да викат така. Чуваш ли ги, Виктория?…

— Кои са това?

Спътниците на младия Херкулес, бандата на неукротимия главатар.

— В такъв случай?…

— В такъв случай не искам да попадна в капан и ще офейкам. Идваш ли, мили мой Херкулес?

Той загърна детето с дебело вълнено одеяло така, че се виждаше само главата му, запуши му грижливо устата и помоли Виктория да го завърже като раница на гърба му.

— Аз съм добрият магьосник, хайде да полетим — каза той. — Не ти ли се вие свят?

Люпен се прехвърли през прозореца и стъпи на горния край на опънатата въжена стълба, която беше приготвил още на идване. След миг беше в градината.

През цялото време чуваше удари по вратата на къщата. Чудно бе, че Добрек не се беше събудил.

— Ако не въдворя ред, те всичко ще провалят — помисли Люпен.

Като се спря на ъгъла на къщата, той измери с очи разстоянието до градинската порта. Тя беше отворена. Отдясно се виждаше тротоара, където стояха противниците му, отляво бе будката на портиерката. Жената бе излязла от помещението и застанала на тротоара, ги молеше:

— Тихо де, по-тихо! Ще дойде…

— А, прекрасно! — каза един от онези. — Тази жена също е съучастница. Как само умее тя да върши няколко работи наведнъж!…

Люпен се спусна към портиерката, сграбчи я за шията и й каза задъхано:

— Детето е у мен, иди им кажи… Нека дойдат да си го вземат на улица Шатобриан!

Надолу по булеварда Люпен нае такси. Таксито вероятно беше наето от бандата. Спокойно, сякаш беше един от съучастниците, той седна в автомобила и заповяда да го закарат до вкъщи.

— Приятно ли беше пътуването? — попита той малкия, когато пристигнаха. — Искаш ли да нощуваш в дома на новия чичко?

Слугата му Ахил спеше. Люпен сложи детето да спи.

Детето лежеше като вцепенено. Малкото му личице беше проникнато от някакво изражение на суровост, в него имаше и страх, и желание да потисне страха, и порив да викне и да заплаче, и жалостиво усилие да сдържи този вик.

— Поплачи, миличко — каза Люпен. — От това ще ти поолекне…

Детето не заплака. Гласът на Люпен бе тъй мек и доброжелателен, че то се успокои и в притихналото му личице Люпен успя да долови нещо познато.

Приликата потвърждаваше някои от фактите, които от самосебе си се бяха свързали в ума на Люпен.

Ако не се мамеше, работата се изменяше рязко в желана посока, той беше на правилен път. Тогава…

Остър звън се понесе из къщата. Последваха още два.

— Ето, майка ти идва за тебе — каза Люпен на детето. — Не мърдай оттук.

Люпен изтича към вратата и с размах я отвори. Жената се втурна у дома като луда.

— Сина ми! — викна тя. — Къде е сина ми?

— В моята стая — спокойно каза Люпен.

Без повече да разпитва, жената се затича към стаята на Люпен. Това подсказваше, че пътят й беше познат.

— Младата дама със сиви коси — промърмори Люпен. — Приятелка и враг на Добрек. Точно така, както си мислех…

Люпен се приближи до прозореца и вдигна пердето. Двама мъже се разхождаха на отсрещния тротоар. Бяха Льобалу и Гроняр.

— Те дори не се крият — отбеляза Люпен. — Това е добър признак. Те може би смятат, че трябва да се подчиняват на шефа си. Остава само сивокосата дама. Тя ще бъде по-трудна.

Той намери сина в прегръдките на своята майка. Тя с неспокойни и мокри от сълзите очи мълвеше:

— Не те ли боли нещо? Сигурен ли си? Колко ли си се страхувал, малки мой Жак?!…

— Храбро дете! — заяви Люпен.

Без да отвърне, тя опипваше трикото на детето, както най-напред беше направил това Люпен, да види дали малкият беше успял в среднощната мисия. Жената тихо попита нещо детето.

— Не, мамо… казвам ти, не — каза малкият.

Тя го погали, целуна го. Измъченото от умора и напрежение дете скоро заспа. Жената още дълго време стоя надвесена над него, макар че и тя явно имаше нужда от сън и почивка.

Люпен не прекъсна нейните размисли, той само я наблюдаваше. Тъмни виолетови кръгове под очите, появяващи се бръчки. Но той я намери за по-хубава, отколкото бе мислил. Тя беше красива с онази трогателна хубост, която само страданието можеше да даде на по-чувствителния човек.

Жената изразяваше толкова голяма печал, че в порив на искрена нежност Люпен се доближи до нея и каза:

— Не знам вашите планове, но каквито и да са те, вие явно имате нужда от помощ. Няма да успеете сама.

— Аз не съм сама.

— О, имате предвид онези двамата долу ли? Познавам ги. Те не влизат в сметката. Можете да разчитате на съдействие от моя страна. Спомняте ли си вечерта в театъра? Тогава в ложата вие бяхте готова да ми кажете нещо. Кажете го.

Жената обърна към него очи, дълго го разглежда и, сякаш нямаше сили в себе си да потисне някаква чужда воля, едва доловимо прошепна:

— Какво знаете? Какво знаете вие за мен?

— О, много неща. Името ви не зная, но зная…

Жената с рязко движение прекъсна Люпен, после с внезапна решителност рече:

— Всичко, което знаете, е без полза, то няма никакво значение. Но какви са вашите планове? Вие ми предлагате помощ. С каква цел? Щом не мога нищо да предприема, без да ви срещна по пътя си, вие гоните някаква цел. Каква е целта ви?

— Каква?… Боже мой, струва ми се, че поведението ми…

— Не — каза енергично жената. — Недейте усуква. Между нас би трябвало да има доверие и за да се получи това, трябва да бъдем абсолютно откровени. Ще ви дам пример. Добрек притежава един предмет с нечувана стойност, но този предмет е ценен не само по себе си, а затова, за което е предназначен. Вие знаете този предмет. Два пъти той беше в ръцете ви и двата пъти го вземаха от вас. Аз имам пълното право да мисля, че ако вие искате да получите този предмет, то е само за да използувате онова негово предназначение, което му приписвате. То е за да се възползувате от него за някакви свои облаги, естествено…

— Как така?

— Е, да, ей така — за да се възползувате от него съгласно намеренията си, личните интереси и навици на…

— На крадец и мошеник — довърши мисълта й Люпен.

Тя не възрази. Люпен се помъчи да отгатне какво мислеше тя по очите й. Какво искаше от него тази жена? От какво се страхуваше? Ако тя не се доверяваше, то не трябваше ли и той да се пази от нея? Два пъти тя бе грабвала от ръцете му кристалната запушалка, за да я върне на Добрек. Разкривайки козовете си, не рискуваше ли да попадне в лапите на Добрек? Но Люпен никога през живота си не бе виждал по-сериозни очи и по-искрено и открито лице.

Като престана да се колебае, той заяви:

— Целта ми е проста: освобождаването на Жилбер и Вошери.

— Истината ли казвате, истината ли казвате? — извика жената, като се разтрепера.

Беше го пронизала с поглед, пълен с безпокойство.

— Ако ме познавахте…

— Познавам ви… Зная поне кой сте… Вече няколко месеца се намесвам в живота ви, без вие и да подозирате за това. Но все още имам причини да се съмнявам…

Люпен произнесе уверено:

— Вие не ме познавате. Ако ме познавахте, щяхте да знаете, че аз няма да отстъпя пред нищо, докато двамата ми приятели Жилбер и Вошери не бъдат спасени от ужасната съдба, която ги чака. Вошери, не зная, — добави Люпен, — той е разбойник. Но Жилбер, Жилбер трябва да бъде свободен с цената на всичко. Ужасно е онова, което го чака…

Жената се хвърли като безумна към него.

— Как? Какво казвате? Ужасна съдба? Значи, вие мислите, мислите…

— Действително, мисля — Люпен разбра, че заплахата я бе развълнувала до смърт. — Смятам, че Жилбер ще загине, ако не получи помощ навреме.

— Мълчете, мълчете! — извика тя, като грубо го стискаше за раменете. — Мълчете… Забранявам ви да говорите така. Това е само ваше предположение…

— То е не само мое, но и на Жилбер…

— На Жилбер? Откъде знаете?

— От него самия.

— ОТ него?

— На света има само един човек, който може да го спаси. Той знае това. Този човек съм аз. Само преди няколко дни той с отчаяние ме позова на помощ. От затвора. Ето писмото:

Жената грабна листчето и прочете, заеквайки: „Спасете ме, шефе… Загинал съм… Страх ме е… Елате на помощ…“

Жената изпусна писмото. Ръцете й безсилно увиснаха. После тя безчувствено се свлече на пода.