Тайнственото око

ГЛАВА VIСМЪРТНОТО НАКАЗАНИЕ

Автомобилът на Люпен бе нещо като негов кабинет, там имаше книги, чисти бели листа, мастила и пера; той беше освен това истинско жилище на артист: намираха се грим, куфар, пълен с дрехи, още един куфар, натъпкан с различни вещи — чадъри, бастуни, очила, кърпи. Казано кратко, в колата имаше всичко, което му позволяваше да може да се преобразява по пътя от глава до пети.

Към шест часа вечерта на вратата на Добрек позвъня един малко пълничък господин с черен редингот, цилиндър, бакенбарди и очила на носа.

Вратарката го заведе до главния вътрешен вход, където излезе повиканата Виктория. Той я попита:

— Може ли господин Добрек да приеме доктор Верн?

— Господинът е в стаята си, но в този час…

— Предайте му моята визитка.

Той написа на гърба на визитната картичка: „От името на господин Мерж“ и прояви настоятелност. Виктория бе вцепенена.

— Ти! Това си ти!

— Не, Людовик XIV е!

Той бутна Виктория в един ъгъл на вестибюла и добави:

— Слушай! Щом остана сам с него, качи се в стаята си и по най-бързия начин си обирай крушите!

— Какво?

— Прави, каквото ти казвам. Малко по-натам на булеварда ще намериш автомобила ми. Хайде, върви да доложиш за мен, аз ще почакам в кабинета.

— Но там е тъмно.

— Светни.

Тя завъртя електрическия ключ и остави Люпен сам.

„Тук — мислеше си той, — тук се намира кристалната запушалка. Освен ако Добрек не я носи винаги в себе си. Но когато човек има добро скривалище, той го използува. А това е чудесно, защото никой, досега…“

Той внимателно огледа предметите в стаята. Спомни си за писмото, което Добрек беше написал на Прасвил: „Под самия ти нос, под ръката ти, драги Прасвил… Ти дори си се докосвал до него… Още малко, и той щеше да бъде твой…“

От онзи ден сякаш нищо не беше помръднато. Същите неща се въргаляха по масата; книги, тефтери, шише мастило, кутия за марки, тютюн, лули, всичките онези неща, които толкова пъти бяха препипвани и разглеждани.

— Ах, проклетникът — помисли Люпен, — хубаво е изпипал работата си…

Въпреки че беше пресметнал какво щеше да прави и как щеше да действува, Люпен не можеше да предвиди всички случайности, които можеха да възникнат при посещението на такъв силен противник като Добрек. Много беше възможно Добрек да продължи да бъде господар на положението и разговора им съвсем да не вземе онзи обрат, който очакваше госта му.

Тази вероятност дразнеше до известна степен Люпен.

Той чу приближаването на стъпки.

Добрек влезе.

Той се появи мълчаливо, направи знак на Люпен да си седне обратно на стола, седна пред работната маса и каза, като гледаше визитната картичка:

— Доктор Верн?

— Да, господин депутат, доктор Верн от Сен Жермен.

— Виждам, че идвате от страна на госпожа Мерж — ваша пациентка, навярно?

— Да, моя случайна позната от няколко часа. Повикаха ме при нея при съвсем трагични обстоятелства.

— Тя е болна?

— Госпожа Мерж се отрови.

— А?

Добрек скочи и продължи, без да прикрива вълнението си.

— А! Какво говорите? Отровила се? И може би е починала? — информираше се Добрек.

— Не, дозата бе малка. Мисля, че госпожа Мерж ще бъде спасена, ако не се появят никакви усложнения.

Люпен се обърна с гръб към Добрек и млъкна.

„Гледа ли ме, или си е затворил очите?“ — питаше се.

Притесняваше се от това, че не вижда очите на противника си, тези очи, които се криеха зад двойните стъкла на очилата. Как да разбере какво мислеше Добрек в този момент, след като не виждаше очите му?

След малко Добрек каза:

— В такъв случай госпожа Мерж е спасена. И ви праща при мен. Не разбирам, аз едва познавам тази дама…

„Ето го деликатният момент — помисли Люпен. — Хайде, по-смело!“

С добродушен тон, в който прозираше даже свенливост, Люпен произнесе:

— Боже мой, господин депутат, има случаи, когато работата на лекаря става малко сложна, и вие, може би ще си помислите, че като изпълнявам тази поръчка… Как да ви кажа… Когато се грижех за нея, госпожа Мерж се опита да се отрови още веднаж. Да, за нещастие, хаповете бяха близо до нея. Едва ги изтръгнах от ръцете й. Завърза се борба между нас… Тогава, в трескавото си бълнуване тя на пресекулки изрече: „Той е… Той… Добрек… Депутатът… Нека ми върне сина… Кажете му това, или ще умра, да, веднага, тази нощ… Искам да умра!“ Ето, господин депутат — тогава помислих, че трябва да се обърна към вас. Няма съмнение, че в състоянието, в което се намира тази дама… Разбира се, не зная точния смисъл на думите й, никого не разпитвах, дойдох право тук, воден от чувство…

След като дълго мисли, Добрек рече:

— С една дума, докторе, дошли сте да ме попитате, дали не зная къде е това дете… което сигурно е изчезнало, нали?

— Да.

— И ако го знаех, щяхте ли да го заведете при майка му?

— Да.

Пак дълго мълчание. Люпен си казваше: „Дали случайно няма да се хване на тази въдица? Дали това заплашване със смъртта няма да бъде достатъчно? Не, да видим… Невъзможно е… Но все пак, все пак… като че ли се колебае!“

— Ще позволите ли? — попита Добрек, като приближи телефонния апарат. — Едно бързо повикване…

— Моля, господин депутат.

Добрек викна в слушалката:

— Ало, госпожице! Бъдете така добра да ми дадете 822-19!

Той повтори номера и търпеливо зачака. Люпен се усмихна.

— Градоначалство? Нали? Главният секретар?…

— Наистина, докторе… Вие знаете този номер?

— Да, в качеството си на съдебен лекар, понякога ми се случва да телефонирам.

Мислено Люпен се питаше:

„Какво ли значи всичко това, дявол го взел? Главният секретар е Прасвил… Тогава, какво?“

Добрек доближи слушалката до ухото си и ясно издума:

— Номер 822-19?… Желая да говоря с главния секретар, господин Прасвил… Кажете му, че го е търсил господин Добрек… депутатът… едно извънредно съобщение, много е важно…

— Може би преча? — попита Люпен.

— Не, ни най-малко, докторе — рече Добрек. — Впрочем, това съобщение има известна връзка и с вашата работа.

Като прекъсна фразата си, Добрек произнесе:

— Ало… Господин Прасвил?… А, ти ли си, приятелю мой. Е, какво, ти като че ли си объркан… Да, наистина, има много време, откакто не сме се виждали… Но всъщност, мислено не сме се разделяли… Дори ти и помощниците ти доста често ме посещавате… Но нали… Ало… Какво? Зает си? А, извинявай… Аз, изобщо, също… Но към целта… Искам да ти направя една малка услуга… Чакай бе, говедо… Няма да съжаляваш… Касае се за славата ти… Ало… Слушаш ли ме? Е, добре, вземи със себе си половин дузина хора… по-скоро, такива от обществената безопасност, дето постоянно се навъртат край тебе… Качвайте се в колата и бързо елате тук… Предлагам ти прекрасен дивеч, старче… Един високопоставен господин. Самият Наполеон! С две думи, Арсен Люпен.

Люпен скочи на крака. Той очакваше всичко, само не и тази развръзка. Но нещо по-силно от учудването заговори в него. Един естествен порив го накара да се засмее и да викне:

— О! Браво! Браво!

Добрек наведе глава в знак на благодарност и промърмори:

— Това не е края… Още малко търпение, нали може?

И продължи:

— Ало… Прасвил… Какво? Не, но не, старче, това е мистификация… Ще намериш Люпен тук, срещу мен, в кабинета ми… Люпен, който ме преследва като всички останали. О, един повече, един по-малко, не искам да чакам, той стана съвсем безцеремонен. Отърви ме от това лице… Половин дузина от твоите хора и онези, които киснат пред къщата ми, ще бъдат достатъчно. А! Щом като дойдеш, първо иди на трети етаж и хвани готвачката ми. Тя е знаменитата Виктория. — Знаеш?… Старата кърмачка на господин Люпен. И после, почакай, още малко… Виждаш ли колко те обичам? Прати един отряд на улица Шатобриан, на ъгъла с улица Балзак… Там живее нашият национален герой Люпен, под името Мишел Бомон… Разбра ли, старче? А сега, на работа. Поразмърдай се…

Когато Добрек обърна глава, Люпен стоеше на крак със стиснати юмруци. При последните думи на Добрек поривът му на възхищение се бе изпарил. Унижението беше твърде голямо, за да продължава да разиграва ролята си на дребен лекар. Той имаше само една мисъл: да сдържи страшния пристъп на ярост, който го тласкаше да се хвърли върху Добрек.

Добрек изпусна дрезгав звук, който трябваше да наподобява на нещо като смях. Той приближи, като глупаво и лениво се кълчеше с ръце в джобовете на панталона си:

— Нали всичко се нарежда прекрасно? Твърда почва под краката, ясно положение… Поне всичко е като на длан. И после, колко спечелено време! На съдебният лекар Верн бяха потребни два часа, за да размотае кълбото си, докато господин Люпен ще свърши работата си за тридесет минути — под угрозата да бъде хванат за шията и да се остави да уловят съучастниците му… Каква буря в жабешко блато. Тридесет минути, нито една повече. За тридесет минути трябва да очистите местността, да се спасите като заек и да си оберете панически крушите. Ха, ха, ха! Колко е смешно това! Я кажи, Полоний, нали не ти върви с Добрек? Нали пак ти се криеше тогава зад завесата, нещастен Полоний!

Люпен не помръдваше. Единственото решение, което би го удовлетворило, беше незабавното удушване на противника, но това би било много глупаво, и той предпочете да се остави на обстоятелствата.

— Е, какво, господин Люпен? — продължи депутатът. — Вие имате съвсем загадъчен вид. Значи, само защото нося два чифта очила, вие си въобразихте, че съм сляп? Е, не казвам, че веднага познах Люпен в Полоний и Полоний в господина, който дойде да ми досажда в ложата на театър Водевил. Не. Но все пак, това ме безпокоеше. Ясно виждаш, че между полицията и госпожа Мерж има трети крадец, който се опитва да се намеси. Тогава малко по малко, по изтърваните от портиерката думи, като наблюдавах излизанията и връщанията на готвачката, събирайки сведения за нея от сигурни източници, започнах да разбирам. А миналата нощ светлина озари всичко. Макар и заспал, чувах шума в къщата. Успях да сглобя цялата работа, можах да проследя дирята, която водеше от госпожа Мерж до улица Шатобриан най-напред, после до Сен Жермен… А после… Свързах всичките факти — обира в Анжиен, арестуването на Жилбер, неизбежния съюзен договор между опечалената майка и главатаря на бандата…

Старата кърмачка, настанена в качеството си на готвачка, всичките тези хора, които влизат в жилището ми през вратите и прозорците… Разясних си всичко. Майстор Люпен беше надушил тайната. Миризмата на двадесет и седемте го привличаше. Оставаше само да се чака посещението му. Часът настъпи. Добър ден, майстор Люпен!

Добрек млъкна за малко. Той произнесе цялата тази реч с видимото задоволство на човек, който има правото да получи уважението на най-изисканите любители на ефективните сцени. Тъй като Люпен мълчеше, той извади часовника си.

— Охо, повече от двадесет и три минути! Как лети времето! Ако продължава така, няма да успеем да си обясним всичко.

Като приближи до Люпен, Добрек продължи:

— Все пак, неприятно ми е. Не такъв си представях Люпен. При първият по-сериозен противник, колосът рухва… Бедни млади човече… Искате ли една чаша вода, да се съвземете?…

Люпен не произнесе нито дума. Той флегматично и отмерено се приближи до телефона, внимателно отстрани Добрек и на свой ред взе слушалката:

— Моля, госпожице, 565–34.

Като получи номера, Люпен бавно и като отделяше сричките едно от друга, заговори:

— Ало! Улица Шатобриан?… Ти ли си, Ахил?… Да, аз съм, шефът… Слушай ме добре, Ахил… Трябва да се напусне квартирата. Ало?… Да, веднага… След няколко минути ще дойде полиция. Не, не, не се плаши… Имаш време. Само направи това, което ще ти кажа. Куфарът ти е винаги готов, нали?… Отлично. Едно от отделенията му е празно, както ти казах, нали? Отлично. Иди в стаята ми и застани пред камината. С лявата си ръка натисни малката скулптура, която украсява средната част на камината, а с дясната — горната част на камината. Там ще намериш нещо като чекмедже и в това чекмедже — две касетки. Внимавай. Едната от тях съдържа всичките ни книжа, а другата — банкноти и скъпоценности. Сложи ги и двете в празното отделение на куфара. Вземи куфара в ръка и върви пеш, но бързо до ъгъла на улица Виктор Юго и улица Монтеспан. Автомобилът е там, с Виктория. Аз също ще дойда там… Какво? Дрехите ли? Бижутата? Остави всичко това и бързо си обирай крушите. Довиждане.

Люпен спокойно остави телефонната слушалка. После сграбчи Добрек за ръката, накара го да седне на един съседен стол и каза:

— А сега слушай.

— Охо! — засмя се депутатът. — Ние сме на ти?

— Да, позволявам ти — заяви Люпен.

Той продължаваше да държи ръката на Добрек, който го отблъскваше с известно недоверие. Каза:

— Не, не се страхувай. Няма да се бием. Няма да спечелим нищо, ако се избием един друг. Удар с нож? Защо? Не. Думи, само думи. Но думи, които са сериозни. Ето моите. Те са категорични. Отговаряй по същия начин, без да размишляваш. Така ще бъде по-добре. Къде е детето?

— При мен.

— Върни го…

— Не.

— Госпожа Мерж ще се самоубие.

— Не.

— Казвам ти, че да.

— Уверявам те, не.

— Тя вече опита.

— Тъкмо затова и няма да повтори опита си.

— Тогава?

— Не.

След минута Люпен продължи:

— Чаках това. Също така си помислих, че няма да лапнеш въдицата с доктор Верн, и че ще трябва да употребя други средства.

— Тези на Люпен.

— Да, бях решил да си сваля маската. Ти побърза и направи това преди мен. Но то ни най-малко не изменя моите планове.

— Кажи.

Люпен извади от тефтерчето си двоен лист гербова хартия, разгърна я, и като я подаде на Добрек, каза:

— Ето най-подробен списък на предметите, които аз и приятелите ми задигнахме от вила Мария-Тереза. Тук, както виждаш, има сто и тринадесет номера. Шестдесет и осем от тях, тези, които са оградени с червено кръгче, са продадени и изпратени в Америка. Останалите четиридесет и пет са скрити и чакат от мен второ нареждане. Между впрочем, те са и най-хубавите. Предлагам ти ги срещу незабавното връщане на детето. Добрек не можа да скрие учудването си.

— Охо! — каза той. — Колко много държиш на това!

— Безкрайно — отвърна Люпен. — Защото съм убеден, че по-продължителното отсъствие на детето ще донесе смъртта на госпожа Мерж.

— И това те вълнува, Дон Жуане, нали?

— Какво? Люпен повтори:

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— Нищо, нищо… Просто ми хрумна… Кларис Мерж е още млада и хубава…

Люпен настръхна.

— Животно! — каза той. — Ти си мислиш, че всички са като теб, безмилостни и безсърдечни. Теб те учудва, че един бандит като мен губи времето си в донкихотствуване? И се питаш, коя ли мръсна причина ме подтиква към това? Не напрягай ума си, това е извън разбиранията ти, човече. По-добре, отговори ми… Съгласен ли си?

— Значи, това е сериозно? — попита Добрек, който никак не се смущаваше от презрението на Люпен.

— Съвсем сериозно. Тези четиридесет и пет предмета се намират в един склад, адреса на който ще ти дам, и ще ти бъдат предадени, ако тази вечер в девет часа се явиш там с детето.

Отговорът на Добрек можеше да бъде само един. Отвличането на малкия Жак за него бе само средство за въздействие върху госпожа Мерж и може би, предупреждение да се откаже тя от започнатата война. Но опитът за самоубийство неминуемо трябваше да подскаже на Добрек, че е на крив път. В такъв случай, защо да откаже изгодната сделка?

— Съгласен — рече той.

— Ето адресът на склада: улица Шарл Лафит 95, Ньойл. Достатъчно е само да позвъниш.

— А ако не дойда аз, а изпратя Прасвил?

— Ако изпратиш Прасвил, мястото е разположено тъй, че ще видя идването му — рече Люпен. Ще имам време да се спася, но ще запаля снопове слама и сено, и твоите часовници, готически девизи и така нататък, ще отидат по дяволите.

— Но ще изгори и складът ти…

— Все ми е едно. Полицията вече го надзирава. Както и да се погледне на работата, аз го напускам.

— Коя е гаранцията, че това не е капан?

— Можеш най-напред да изнесеш мебелите, а след това да ми предадеш детето. Аз имам доверие…

— Добре, ти всичко си предвидил. Ще получиш детето, Кларис ще живее и ние всички ще бъдем щастливи. Сега мога да ти дам само един съвет: вдигай си парцалите колкото се може по-скоро!

— Още не.

— А?

— Казвам, още не.

— Но ти си луд! Прасвил е на път.

— Ще почака. Още не съм свършил.

— Как? Какво още ти трябва? Кларис ще получи сополанкото. Не ти ли стига това?

— Не.

— Защо?

— Остава още един син.

— Жилбер ли?

— Да.

— Е, и какво?

— Искам да спасиш Жилбер.

— Какво казваш? Аз да спася Жилбер?

— Можеш да го направиш, стига да ходатайстваш…

Добрек, който пазеше спокойствие до този момент, избухна:

— Не, не, никога няма да направя това! Не разчитай на мен!

Крайно възбуден, той започна да се разхожда из стаята, като правеше своите странни стъпки — клатеше се наляво-надясно като див звяр, подобно на някоя мечка с несръчна походка.

С изкривено от злоба лице, Добрек викна:

— Нека дойде тук! Нека дойде и да измоли живота на сина си! Нека дойде — но без оръжие, както последния път! Нека дойде тази жена! Да се помоли, покорна и укротена! Тогава ще видим… Жилбер? Ешафодът? Съдът? Но в това е моята сила! Двадесет години чакам часа. Да спася Жилбер? О, ти не познаваш Добрек!…

Добрек диво и отвратително се засмя. Жертвата беше на една ръка разстояние от него. Дълго време той я беше преследвал.

Люпен се въздържаше пряко сили. Каза:

— Слушай…

Тъй като Добрек, загубил търпение, започна да се изскубва, той го хвана за раменете с онази свръхчовешка сила, която Добрек познаваше и беше изпитал върху себе си в ложата на театър Водевил. След като го принуди да стои неподвижен, Люпен произнесе съвсем ясно:

— Последна дума.

— Хабиш си времето напразно — измърмори депутатът.

— Последна дума. Слушай, Добрек. Забрави госпожа Мерж, откажи се от всички глупости и цялото си безумство, които страстта те кара да вършиш. Остави всичко това, и мисли за собствения си интерес…

— Собственият ми интерес! — засмя се Добрек. — Той винаги е бил в съгласие със самолюбието ми и онова, което наричам страст.

— Досега, може би. Не повече, не. Аз вече се намесих в цялата работа, Добрек. Тук има нещо, което ти пренебрегваш. В мен няма грешка! Жилбер е мой приятел. Той трябва да бъде спасен. Направи каквото ти казвам, употреби влиянието си. И ти обещавам, чуваш ли, заклевам ти се, ще те оставим на мира. Искам само спасението на Жилбер — нищо повече. Ще бъдеш свободен да правиш каквото си искаш. Спасението на Жилбер, Добрек. Иначе…

— Иначе?

— Иначе — война, страшна война, неумолима война, тя е сигурно поражение за теб.

— Какво значи това?

— Значи, че ще взема от теб списъка на двадесет и седемте.

— Мислиш ли?

— Кълна ти се.

— Това, което не можа да направи Прасвил с цялата си шайка, Кларис Мерж, изобщо никой, това ще направиш ти?

— Ще го направя.

— Защо? Има ли причина?

— Да.

— Каква?

— Аз се казвам Арсен Люпен.

Люпен пусна Добрек, но не го изпускаше от очи. Добрек изрече с упорство:

— А аз се казвам Добрек. Целият ми живот е една ожесточена борба: катастрофи, разорение — победа. Срещу мен е полицията, правителството, Франция, светът. Още един неприятел, нищо страшно в това. Някой си Арсен Люпен! Колкото по-ловки и повече са моите неприятности, толкова по-интересна става играта. Ето защо, превъзходни ми господине, вместо да накарам да арестуват ваша милост, което и трябва да направя, давам ви поле за действие и милостиво ви напомням, че останаха само три минути. Трябва вече да изчезвате оттук!

— Значи, не?

— Не.

— Няма ли да направиш нищо за Жилбер?

— Напротив, ще продължавам да правя онова, което върша от арестуването му досега, ще настоявам пред министъра на правосъдието процеса да се води колкото се може по-бързо, и то в този смисъл, който на мен ми харесва.

— Как! — извика вън от себе си Люпен. — Та нали всичко е по твоя вина…

— Боже мой, аз имам коз. Това е главата на сина. И го играя. Като получа смъртна присъда за Жилбер и помилването, благодарение на моето влияние изтече, можеш да бъдеш сигурен, господин Люпен, че майчето няма да има нищо против да се нарича госпожа Алексис Добрек. Този щастлив изход за мен е неизбежен, независимо от това, дали ти си съгласен, или не. Всичко, което мога да направя за теб, е да те взема за шафер на сватбата. Харесва ли ти това? Не? Ти проявяваш упорство в своите мрачни желания. Е, добре, успех! Поставяй капани, хвърляй мрежи, точи ножа и прелиствай ръководствата за крадци. Това ще ти бъде нужно. Е, засега стига. Правилата на шотландското гостоприемство ми позволяват да те изхвърля навън.

Люпен доста дълго стоя мълчалив. С устремени в Добрек очи, той като че ли измерваше ръста на противника, пресмяташе тежестта му, оценяваше физическата му сила.

Измина се повече от половин час. Люпен бръкна в джоба си. Същото направи Добрек. Люпен хладнокръвно извади златна бонбониера, отвори я и я протегна към Добрек:

— Искаш ли бонбон?

— Какво е това? — учуден запита Добрек.

— Бонбони Жеродел.

— За какво са ми?

— За хремата, която ще хванеш.

Като се възползува от объркването, което произведе неочакваната му постъпка, той бързо грабна шапката и се измъкна от стаята.

„Безспорно, бит съм по всички фронтове — каза си той, като минаваше през вестибюла. — Поне успях да се пошегувам. Да чакаш нещо по-така и да получиш бонбон Жеродел… Тази стара маймуна остана с пръст в устата.“

Той едва успя да затвори градинската порта, и пред къщата спря автомобил. От колата бързо слезе човек, последван от други. Люпен позна Прасвил.

„Поздравявам ви, господин секретар — промърмори на себе си Люпен. — Предчувствувам, че един ден съдбата ще ни срещне. Ако сега имах повече време, бих останал да изчакам излизането ви и ви бих проследил, за да разбера на кого ще предаде детето Добрек. Но бързам. При това, не се знае дали Добрек няма да си послужи с телефона. Впрочем, нека не си губим времето и нека се присъединим към Виктория, Ахил и скъпоценния куфар.“

След два часа Люпен вече стоеше край склада и видя Добрек, който излизаше от съседната улица и недоверчиво приближи.

— Вашите вещи са тук, господин депутат — каза Люпен, като отвори вратата. — Можете да ги проверите. Наблизо има таксита. Остава ви само да повикате един камион. Къде е детето?

Добрек най-напред прегледа вещите, после заведе Люпен до булевард Ньойл, където Жак и две дами с воал ги очакваха.

Люпен отведе детето до автомобила си, където беше Виктория.

Всичко бе извършено бързо, без приказки, движенията бяха пресметнати и сякаш заучени като в театър.

Според обещанието си, в десет часа вечерта Люпен върна детето на майка му. Трябваше да извикат лекар, детето беше силно възбудено и изплашено.

Минаха цели две седмици, докато то се оправи дотолкова, че да издържи ново преместване, което Люпен считаше, че трябва да се направи. Под наблюдението на Люпен, пътуването беше направено с всички предпазни мерки.

Той заведе майката и сина в Бретан, на морския бряг и ги остави на грижите на Виктория.

„Най-сетне между мен и Добрек няма никой — каза си той. — Стига. Ние извършихме достатъчно глупости, без да направим крачка напред, а след седмица Вошери и Жилбер ще бъдат изправени пред съда.“

Той беше най-много ядосан заради това, че Добрек беше разкрил жилището му на улица Шатобриан и бе съобщил за това на полицията. Полицията беше претърсила жилището, бе установила, че Люпен и Мишел Бомон са едно и също лице и, открила някои от неговите книжа, по-настойчиво, отколкото винаги, започна да търси Люпен, който бе принуден наново да организира цялата си дейност, да я постави на нови основи.

Омразата му към Добрек нарастваше. Той имаше само едно желание, да хване Добрек здраво в ръцете си, да го държи на свое разположение и доброволно, или насила да изтръгне неговата тайна.

Всеки ден Льобалу и Гроняр изучаваха пътя, който Добрек изминаваше от вкъщи до парламента и от дома си до клуба. Трябваше да се избере най-пустата улица и най-удобния час, за да отвлекат Добрек с автомобила.

От своя страна, Люпен приспособяваше в една голяма градина близо до Париж стара постройка, която напълно отговаряше на всички условия за безопасност. Той я нарече „клетката на маймуната“.

Добрек бе предпазлив. Той всеки път менеше маршрута си, вземаше ту метрото, ту се качваше на трамвай. Клетката оставаше празна.

Люпен измисли друг план. Той извика от Марсилия един от приятелите си, Брендебоа, почтен бакалин, който живееше в изборния район на Добрек и се занимаваше с политика.

Брендебоа предупреди Добрек за посещението си и депутатът подчертано сърдечно прие почтения си избирател. Решиха да обядват заедно следващата неделя.

Избирателят предложи да отидат в една малка гостилничка на левия бряг на Сена, където човек можеше чудесно да се нахрани. Добрек прие предложението.

Съдържателят на тази гостилничка беше човек на Люпен. Отвличането не можеше да претърпи несполука.

Междувременно започна процесът.

Вероятно мнозина все още добре помпят непонятното пристрастие, с което председателят на съда се беше отнесъл с Жилбер. Единствен Люпен разбираше, че това се държеше на намесата на Добрек.

Поведението на двамата обвиняеми се различаваше коренно. Вошери бе мрачен, мълчалив, признаваше всичко цинично, с къси иронични изрази, предизвикателно изброяваше миналите си престъпления. Но той отричаше участието си в убийството на лакея Леонард и винеше за него Жилбер. По този начин той искаше, като свърже съдбата си със съдбата на Жилбер, да накара Люпен да освободи двамата.

Колкото до Жилбер, откритото лице и мечтателните меланхолични очи на когото спечелиха общи симпатии, той не умееше да избегне нито уловките, които му правеше председателя на съда, нито да се защищава от лъжите на Вошери.

Жилбер плачеше, говореше много или мълчеше, когато трябваше да говори. Освен това, защитникът му, един от най-добрите адвокати в последния момент се разболя ( и в това Люпен видя намесата на Добрек) и бе заменен от някакъв секретар, който бе лош защитник, придаде неприятен обрат на делото и не съумя нито да предразположи съдиите, нито да изглади впечатлението, дошло от обвинителния акт и защитата на Вошери.

Люпен, който присъствуваше на последното съдебно заседание, не се съмняваше в резултата. Двойната смъртна присъда бе сигурна.

От самото започване на следствието, до произнасянето на присъдата, процесът беше насочен изцяло срещу Люпен, макар че поради липса на доказателства, лично него да не го вместваха в делото. В лицето на приятелите му искаха да накажат него самия, знаменитият симпатичен бандит, чийто престиж трябваше да бъде опетнен пред тълпата. Екзекуцията на Вошери и Жилбер щеше да сложи край на легендата. Ореолът на Люпен щеше да бъде премахнат.

Люпен… Люпен… Арсен Люпен… В продължение на четири часа съдът произнасяше все това име. Прокурорът, председателят, съдиите, адвокатите, свидетелите — всички го обиждаха с ругатни, оскърбления, правеха го отговорен за всичко. Люпен, грабителят Люпен, главатарят на банда, фалшификаторът на пари, подпалвачът, рецидивистът, бившият каторжник. Люпен убиецът, Люпен, опетненият с кръвта на жертвата, Люпен подло оставаше в сянка, след като беше пратил другарите си на ешафода!

— Ах, те добре знаят какво правят! — мислеше той. — Жилбер ще плати дълга ми. Истинският виновник съм аз.

Страшната драма се продължаваше.

В седем часа вечерта, след продължително заседание влязоха в съдебната зала. Съдът отхвърляше всякакви смекчаващи вината обстоятелства.

Доведоха двамата обвиняеми.

Прави, залитащи и бледи, те изслушаха смъртната присъда. В тишината надвисна гласът на председателя:

— Имате ли нещо да добавите, Вошери?

— Не, господин председател! От тази минута, в която осъдихте заедно с мен и другаря ми, аз съм спокоен. Ние и двамата сме стъпили на едно и също стъпало. Значи, шефът ще трябва да намери начин и двамата да спаси.

— Шефът?

— Да, Арсен Люпен.

Сред публиката се изсмя някой. Председателят отново попита:

— А вие, Жилбер?

Сълзи се търкаляха по бузите на нещастника, той промърмори нещо неразбираемо. Тъй като председателят повтори въпроса си, той трябваше да отвърне. Направи го с треперещ глас:

— Мога да кажа, господин председател, че съм виновен за много работи. Извършил съм не едно зло и от все сърце се разкайвам за това. Но никога не съм убивал. Не искам да умра…

Той залитна, поддържан от охраната. Чуха го да произнася като дете, което вика за помощ:

— Шефе, спасете ме! Спасете ме! Не искам да умирам!

Тогава в тълпата, сред общото вълнение се разнесе глас, който заглуши всички шумове:

— Не се страхувайте, дете, шефът е тук.

Настъпи смут, последван от блъсканица. Полицията и агентите нахлуха в залата. Като автор на вика беше посочен един дебел човек с червено лице, който се бранеше с крака и юмруци.

Разпитан веднага, той каза името си: Филип Банел, служещ в бюрото за погребения. Той заяви, че един от съседите му му предложил банкнота от сто франка, за да произнесе в един момент фразата, записана на листче. Можеше ли да откаже?

Филип Банел бе освободен.

В това време Люпен, който, от само себе си се разбира, най-усърдно беше съдействувал за задържането на този човек, излезе от съдебната зала с тревога в сърнето. Той намери на кея автомобила си и седна в него тъй отчаян, че трябваше да положи усилия, за да сдържи сълзите си. Викът на Жилбер, пълният му с отчаяние глас, изпитото му лице — всичко това преследваше Люпен, струваше му се, че никога в живота си не би го забравил. След някое време беше в новото си жилище на площад Клиши. Там трябваше да почака Льобалу и Гроняр, с които същата вечер щяха да извършат отвличането на Добрек.

По едно време се позвъни. Той отвори вратата и ахна. Пред него стоеше Кларис Мерж. Кларис се бе върнала от Бретан и бе чула за произнасянето на присъдата.

Като се овладя, без да й даде да каже и дума, Люпен каза:

— Е, да, да… Това беше предвидено. На него ние не можехме с нищо да попречим. Сега трябва да отстраним злото. Тази нощ, тази нощ това ще бъде направено.

— Тази нощ ли? — скръбно рече жената.

— Да. Приготвил съм всичко. След два часа Добрек ще бъде в ръцете ми. Тази нощ, каквито и да бъдат средствата, които трябва да употребя, той ще заговори.

— Мислите ли? — слабо попита тя и надежда освети лицето й.

— Той ще заговори. Ще узная тайната му. Ще измъкна от него списъка на двадесет и седемте. Този ©писък ще бъде освобождението на сина ви.

— Много късно! — прошепна Кларис.

— Много късно! Защо? Мислите ли, че срещу този документ няма да получа фалшивото бягство на Жилбер? След три дни Жилбер ще бъде на свобода. Само след три дни…

Силен звън го прекъсна.

— Това са приятелите ми. Вярвайте ми. Спомнете си, че аз изпълнявам своите обещания. Върнах ви малкия Жак. Ще ви върна и Жилбер.

Той посрещна Льобалу и Гроняр и им каза:

— Всичко е готово, нали? Хайде, по-бързо!

— Не си струва труда, шефе — отвърна Льобалу.

— Как! Какво искаш да кажеш?

— Има нещо ново.

— Ново? Говори…

— Добрек е изчезнал.

— А, какви ги дрънкаш? Добрек изчезнал?

— Отвлечен е посред бял ден.

— Гръм и мълния! А от кого?

— Не се знае… Четирима души… имало е стрелба. Полицията е на местопроизшествието. Прасвил ръководи следствието.

Люпен не помръдна. Той гледаше Кларис, която се бе свлякла на дивана. Самият Люпен имаше нужда да се подпре в нещо. Добрек отвлечен — това беше последната надежда, която изчезваше…