Теории за полета

18.

[Сега трябва да изминеш двайсет километра, вместо десетте, които те очакваха в нача-лото.]

- Ти ни прекара оттук. - Петрович се закашля и се изплю между краката си. После се изпъна назад, подпрял кръста си с ръце. Стоеше в един глух двор между две редици празни, ръждясващи вагони и се възползваше от възможността да си почине. - Предполагам, че си имал добра причина за това.

[Когато ме накара да изчисля времето за преход, този маршрут наистина беше най-бързият.]

Аватарът стоеше с ръце в джобовете, както беше виждал стотици пъти да прави Петрович.

- Предчувствам, че сега ще последва едно „но".

[Не си в толкова добра форма, колкото ти се иска да вярваш. Мога да открия места - поне няколко, - откъдето можеш да намериш вода и храна, тъй като не си направи труда да вземеш никакви със себе си.]

- Да. Когато сутринта станах от леглото, изобщо не смятах да пробягам половината Метрозона. - Той подръпна залепналата под мишниците му тениска. - Струва ми се, че искаш да смениш темата - защо това вече не е най-добрият маршрут?

Камионът с обелена боя пред очите на Петрович беше заменен от карта в реално време на района. На север, близо до края на някогашната М1, се забелязваше концентрация от червени точки, като изприщено място; всяка една от точките представляваше Външен. Бяха повече от очакваното и Петрович тъкмо се накани да попита ИИ за точния им брой, когато картата започна да се свива, разкривайки онова, което лежеше отвъд първоначалните й граници.

Имаше още една група точки близо до Уембли и още три големи скупчвания в покрайнините на Хампстед Хийт, които се вливаха в околните улици. Перспективата му се премести още по-нататък и начупената линия от съсиреци се проточи по целия път от Раизлип до Стоук Нюингтън. Зад широкия фронт се простираха цветни артерии, които постепенно избледняваха при доближаването им до заселените територии.

- Ёбаный стос.

[Картината е непълна. По-голямото струпване на точки е в източната част на Метрозоната, но тамошните групи още не са се свързали със западните Външни. Освен това информацията се предава много по-бързо нататък по линията, отколкото в обратна посока.]

- И колко на брой са там?

[Сто и шестнайсет хиляди осемстотин четирийсет и три. Въз основа на настоящата плътност на населението предполагам, че общият брой Външни в региона е около двеста хиляди.]

Течащият по екрана текст замря и аватарът прояви благоприличието да изобрази съжаление.

[Това не се ли квалифицира с епитета пиздец?]

Сърцето на Петрович заби ускорено. Устата му пресъхна и той започна да диша плитко и учестено.

Откъде, на хуй, се взеха всичките?

[Първоначално от Външната зона. Сигурно докато са напредвали, са събирали доброволци или просто от самото начало са били толкова много. Във всички случаи представляват значителен проблем за теб.]

Аватарът сви рамене. Той не беше сгрешил, просто нямаше на разположение достатъчно информация.

[Вероятността да използваш успешно първоначалния ми маршрут, за да стигнеш до Уест Хам, се сви до минимални стойности. Препоръчвам тактическо оттег-ляне.]

Наблизо имаше друга линия, която водеше на юг - дори си имаше свой собствен мост над Темза при Кю. Петрович я виждаше добре на сателитната карта. Тя просто го приканваше да тръгне по нея.

Той се обърна на изток и погледна към веригата товарни вагони. Небето имаше аления цвят на пожар. Миямото беше приклекнал до едно колело, подпрял ръцете си върху обраслия с бурени чакъл, и дишаше тежко с наведена глава. Той усети, че го наблюдават.

- Какво?

- Имаме проблем.

- Какъв? - Миямото оголи стиснатите си зъби.

- Сътрудникът ми предполага, че между нас и мястото, накъдето сме се запътили, има около двеста хиляди Външни.

Миямото рязко погледна нагоре.

- Да - рече Петрович. - Ако искаш да се чупиш, ще те разбера. Всъщност дори предпочитам да си тръгнеш. Не бих казал, че си облечен подходящо за случая.

- Какво имаш предвид? Какво им е лошото на дрехите ми?

- Приличаш на ёбаный нинджа! Сигурно си можел да облечеш сигнално яке, за да биеш още повече на очи, но и сега върху теб е написано с големи букви „подгони ме".

- Докато вие, със съсипания ви шинел и непраните от седмици дрехи...

- Приличам ужасно на Външен. - Петрович му се ухили дивашки. - Кой би предположил, че липсата на вкус към облеклото и ужасната лична хигиена ще се окажат характерен белег на оцеляващите?

- Двеста хиляди души.

- Горе-долу. Възможно е да са повече.

Миямото се надигна и се приближи до Петрович, като едва не допряха носове.

- Мога сам да те убия и да им спестя труда.

И какво ще каже тогава госпожица Соня?

- След като те премахна, мога да се самоубия и така няма да е нужно да обяснявам каквото и да било. Поне ще легна в гроба с ясното съзнание, че съм я спасил от доживотното раболепничене пред идиот като теб.

Петрович посочи с пръст над рамото на Миямото.

- Юг е натам.

Миямото сви юмруци, изпълнен с чувство за безсилие.

- Двеста хиляди врагове. Как изобщо можеш да си помислиш, че ще успееш да им се изплъзнеш - и после да намериш жена си?

- Очевидно мога, защото иначе досега да съм се отказал и да съм се прибрал вкъщи.

- Нямах предвид това. Каква е причината да си толкова убеден в тази самозаблуда?

Петрович отстъпи встрани.

- Външните отново са се раздвижили, а ние се намираме твърде на открито. Не мога да съм отговорен за теб или за онова, което вършиш - остани, върви, последвай ме или се махай. От теб зависи. Но трябва да избереш нещо. - Той сви рамене и додаде: - Аз все пак отивам да намеря Маделин.

[Въпреки че не я обичаш.]

Ъгълчетата на устата на Петрович потрепнаха и аватарът веднага осъзна, че е престъпил позволените граници, извини се с поклон и изчезна.

- Заклех се да те защитавам - каза Миямото и косата на ниско остриганата му глава настръхна от неприкритата му ярост.

- Не и на мен. Нямаш абсолютно никакви задължения към мен.

Миямото стисна силно зъби.

- Не става въпрос за теб.

- Не, очевидно не. - Петрович наблюдаваше как червените точици бавно пъплят като зрънца от сипещ се пясък по тесните улици на Крикълууд. Той се огледа, за да се ориентира, след което се затича покрай колоната от вагони.

Когато стигна до последния, отново се консултира с картата и се насочи точно към линията, която му беше необходима. Дори не се обърна - чуваше хрущенето на разместващия се чакъл зад гърба му и което беше още по-показателно, изсъскани шепнешком японски ругатни.

Не беше сигурен дали е доволен от компанията си, или не. След като Миямото беше показал, че е готов да се жертва, за да го защити, една част от него, безскрупулната му, безстрастна страна, вече обмисляше по какъв начин да използва това оръжие за еднократна употреба.

Другата му част, която с готовност би определил като притеснително малка, просто изпитваше благодарност от присъствието на друго човешко същество, което не притежава психологическата настройка да го убие на място.

Съществуваше, разбира се, и въпросът за собствената му мотивация. Той знаеше защо Миямото не го изоставя. Знаеше защо Външните искат да изкормят града и да го проснат да съхне на телта. Кое обаче ръководеше действията на самия него?

- Някаква следа от Маделин?

[Засякох радиотрафик по МилНет. Няколко подразделения на ИВМ в момента се сражават с бойци на Външните, а други укрепяват позициите си преди настъплението. Проучих сражаващите се части и смятам, че има голяма вероятност съпругата ти да е с някоя от тях. Изнесоха данни за евакуираните ранени и името й не се появи там.]

- А ЦРУ?

[Обработката на подробни сателитни данни в реално време на няколко честоти и същевременното проследяване на движението на Външните ангажира сериозна част от ресурсите ми.]

- Това е важно.

[Ако желаеш, мога да отделя повече процесорна мощ. Това ще намали ресурсите за останалите потребители.]

- Мисля, че всички в Метрозоната са твърде заети да се притесняват от Външните, за да забележат забавянето.

[Имам предвид в глобален мащаб. Някой някъде ще започне разследване и ако е достатъчно умен, ще ме открие.]

- Да, добре. Направи каквото можеш. - От двете страни го ограждаха насипи зеленееща се земя. Погледна към гърбовете на къщите. Поне когато настъпеше моментът, щеше да има предостатъчно места, където да се скрие от Външните.

Петрович насочи вниманието си към тунела отпред, мъртво пространство, където ИИ не можеше да проникне. Най-близката група Външни - групата на Фокс - се намираше на три километра северно, но беше възможно да има други пред фронтовата линия, немаркирани, невидими.

Триста метра в мрака. Поне пътят беше прав и светещият кръг в далечината не бяха фаровете на приближаващ се влак. Този път Петрович се обърна назад, за да види как облечената в черно фигура тича към него. Движенията на мъжа бяха далеч не толкова гъвкави и свободни, както преди.

- Трябва да минем оттук.

Миямото кимна и тръгна напред, придържайки се към едната стена на тунела, за да може да вижда по - доб-ре дали на фона на далечното светло петно не се очертава някой силует. Петрович тръгна покрай другата стена, без да изпуска от очи сенките пред себе си.

Границата между светлината и тъмнината се приближи.

[Външните преминаха в движение. Пътищата ви ще се пресекат на улица Килбърн Хай, два километра по-нататък.]

Покажи ми.

Пред очите му с примигване се появи полупрозрачната карта. Петрович се намръщи.

- Пътят им минава право през жилищния комплекс „Парадайз".

[Да.]

- Колкото и да ми се иска да видя как Външните и Райската милиция се бият до смърт, никак не ми е приятно, че фронтовата линия минава точно през маршрута ни.

[Има друга линия, малко на север. Тя ще ви изведе зад подразделенията на Външните.]

- Да. Ще тръгнем по нея. - Когато стигна до изхода на тунела, Петрович забави ход и извика на Миямото: - Отклоняване.

Той притича през релсите от другата страна и продължи напред покрай неравната линия на висока дървена ограда, отделяща линията от съседната градина. От време на време побутваше дъските и една от тях се оказа по-разхлабена.

Петрович я подпря с рамо и блъсна. Нещо поддаде и той опита отново. Дървото се напука и гвоздеите изскърцаха. Миямото добави и своята сила към упражнението и накрая дъската изпращя и се откъсна от единия подпорен кол.

Петрович я подпря с гръб, придържайки я отворена настрани, докато премине Миямото, след което се извъртя и се промуши през отвора. Палтото му се закачи на стърчащите пирони - върховете им пробиха кожата и се забиха в рамото му.

Той изсъска и се освободи. Прокара ръка под тенис-ката си и когато я извади, пръстите му бяха изцапани с тъмна кръв.

- Чёрт.

Миямото вече вървеше по циментената пътека, водеща към задната врата на къщата, опитвайки се да се движи безшумно. Петрович пренебрегна парещата болка в рамото и се запромъква подире му.

Вратата беше дървена с малко стъклено прозорче. Ключовете лежаха на ръба на умивалника, до купчина мръсни съдове. Миямото отстъпи назад, за да се огледа за някой друг вход. Петрович се наведе да вдигне две тухли от купчината край бараката и когато се приближи достатъчно до къщата, хвърли едната към широкия кухненски прозорец.

Стъклото се счупи и падна навътре, а остатъците по дограмата изпопадаха от собствената си тежест и се начупиха в перваза. Миямото зяпна с отворена уста. Петрович изръмжа и използва другата тухла, за да начупи назъбените остриета, които бяха останали да стърчат от рамката.

- Прави нещата просто, разпиздяй.

Той метна тухлата към обраслата полянка, съблече шинела си и го хвърли върху морето от натрошени стъкла. После скочи, прехвърли се през стената и се приземи на пода. Стъклата захрущяха под краката му, докато отръскваше палтото си, от което заваля дъжд от проблясващи парченца.

Миямото все още стоеше отвън. Петрович грабна ключовете от умивалника, избра онзи от тях, който му се стори най-подходящ, и го пъхна в ключалката. Тя изщрака и той натисна дръжката.

- Защо се забави толкова?

- Нали трябваше да действаме тактически. - Миямото се вмъкна тромаво вътре, блъсвайки вратата в рамото на Петрович, който потрепна от болка.

- Жопа.

ИИ го прекъсна. Имаше нови контакти, на няколко улици от тях. Една дълга, тънка линия от червени маркери упорито напредваше към пътния мост, минаващ над железопътната линия.

Петрович отвори хладилника. Храната все още се изстудяваше, лампичката все още светеше. Той грабна една кутия с портокалов сок, пластмасова бутилка с прясно мляко и парче кашкавал и ги нареди сред отломките на кухненската маса.

- Външните са твърде близо. Подкрепи се - ще потеглим, след като отминат.

Той отвъртя капачето на млякото и отпи направо от бутилката, изпразвайки я наполовина на един дъх.

- Ти... ти си животно. Прасе.

Петрович избърса с ръкав млечния си мустак - като първо провери дали няма останали набити стъкълца - и погледна към Миямото над стъклата на очилата си.

- Мне насрать, что ты думаешь.

- Английски, моля.

- Ето ти груб превод, тогава: да го духаш. - Петрович отхапа парче от кашкавала, разкъсвайки със зъби опаковката му и изплю найлона на земята.

- Не е задължително да гледаш.

Той задъвка небрежно, предизвиквайки другия мъж да му отвърне. Кашкавалът имаше същия вкус като опаковката си, но притежаваше необходимите му мазнини.

От горния етаж се дочу скърцане. Петрович остави кашкавала и млякото. В стойката за ножове, тикната в ъгъла, липсваше най-големият, а след бърз поглед към сушилника установи, че не е и там.

Той притисна показалец към устните си и посочи към тавана. Миямото извади катаната с мек стоманен звън и я притисна към тялото си. Петрович си избра един двайсетсантиметров нож с назъбено острие от стойката. Преди да стисне дръжката, той омота ръката си с кухненската кърпа.

Миямото бързо отвори вратата на кухнята. Показа се входна врата -затворена - и стъпала до нея. Без да сваля поглед от стълбището, той пристъпи тихо върху тънкия килим. Отпуснал ръката си, в която държеше ножа, Петрович се опита да върви също толкова тихо.

Мъжът в черно стъпваше внимателно на всяко стъпало, преди да се отпусне с цялата си тежест, след което преминаваше на следващото. Двамата бяха стигнали до средата на стълбището, когато дъската под крака на Петрович изскърца. В тишината скърцането прозвуча като плясък на камшик.

Цялото тяло на Миямото се отпусна унило, но само за миг, колкото да покаже разочарованието си. Той прелетя през последните няколко стъпала и в бърза последователност изрита трите врати, намиращи се на площадката. И трите отскочиха от стените и се затръшнаха обратно.

Той зърна нещо и се втурна в банята, която се намираше в задната част на къщата. Петрович беше точно зад него, когато японецът вдигна меча над главата си, готов да разсече найлоновото перде, скриващо ваната.

Петрович го избута с рамо встрани към тоалетната чиния и казанчето изтрака от сблъсъка. Върхът на меча разряза полупрозрачната завеса в линия, започваща някъде от височината на шията и завършваща при гърдите.

Найлонът се сви на руло и разкри момиче, бяло като фаянсовите плочки на стената, към които се беше притиснало, и стиснало кухненския нож в треперещата си ръка.

Миямото подскочи с крясък и се накани отново да замахне. Този път Петрович се изпречи пред него и блокира ръката му със своята.

Двамата стояха лице срещу лице и ако не носеше очила, Петрович сигурно би опитал да го удари с глава.

- Какво, на хуй, ти става? - Той опря ръка в гърдите на Миямото и го избута назад.

Когато се убеди, че японецът няма да нападне отново, Петрович дръпна завесата. Момичето се беше свлякло надолу и се беше свило в единия край на ваната, все още насочило към тях треперещия връх на ножа. Беше облечена в ученическа униформа.

- Да. Виж големия лош Външен, който се крие в ёбаная баня. - Той пусна ножа и размота кърпата от ръката си. - Вече можеш да излезеш.