Теории за полета

31.

Пред входа на университета ги пресрещна отряд от охранители на Ошикора, бронирани и въоръжени с карабини. По коланите им беше накачено хладно оръжие. В средата им стоеше Соня и косата ?, обикновено подредена в безупречна прическа, сега беше разрошена.

- Казах ти, че нямам нужда от тях - рече Петрович. Той слезе от колата и се качи на тротоара.

- Сам - каза Соня. Най-накрая тя видя в какво се беше превърнал, а не на какво се преструваше по време на видеоразговорите им. - Какво си направил?

- Да. В Русия медицинските експерименти са начин на живот. - Той разпери широко ръце и разбута охранителите. Валентина не изоставаше от него, вирнала гордо автомата си и подсмихвайки се презрително на позьорите, които не бяха и помирисали кръв.

Петрович се запъти към вратата, водеща към фоайето - тя беше автоматична, но макар да имаше захранване, не се отваряше пред никого. Петрович я хакна за по-малко от секунда и те влетяха вътре. Той прекоси мраморната зала с маршова крачка. В началото на седмицата тук бяха отеквали абсурдните спорове, съпровождащи научното му откритие. Сега се чуваше само тропането на ботуши и звънтенето на военно оборудване.

Когато стигна до стълбището, той се обърна.

- Изчакайте тук.

Соня постави ръце на кръста си.

- Сам, Соренсън ще те убие.

- Ще се опита - поправи я той. После извади бойното оръжие на майора от танка и дръпна затвора. - Хората ти ще чакат тук и няма да се намесват. Аз ще се справя сам.

- Тя ще дойде с теб, нали? - Соня посочи Валентина.

- Тя е дясната ми ръка. Никой от нас няма правото да избира дали ще дойде с мен, или не.

- Добре, тогава аз също ще дойда.

Петрович насочи камерата си към нея, преценявайки до каква степен тя може да навреди на крехката му психика за времето, докато стигнат до лабораторията му.

- Но само до вратата. - Той започна да се изкачва по стълбището. -Разкажи ми за американците.

- За пред хората няма да има промяна в политиката им. Ти, аз и всички замесени сме членове на терористичната организация Нов джихад на машините, което е толкова глупаво, колкото звучи, но тяхната външна политика не признава уточненията. Според уговорката ни президентът няма да издава повече никакви правителствени разпореждания срещу нас. Мисля, че това означава, че засега мечовете остават в ножниците.

- Това обещание е абсолютно безсмислено, ако не знаем какви правителствени разпореждания е подписал досега.

- Това е най-доброто, което успях да постигна!

- Значи трябва да се справиш по-добре. Ёбаный стос, Соня. Изкуството на лидерството се крие в прехвърлянето на пълномощия - баща ти го разбираше много добре. Ако смяташ, че твърдата игра срещу янките не ти идва отвътре, намери някой друг, който ще се върне на масата за преговори за трети път и ще заплаши Макензи да отреже неговите яйца. Оставих в ръцете ти половината град; недей да го губиш. Ако се издъниш, ИИ няма да има къде да отиде. Цялото дело на стареца Ошикора - пуф! Изчезва.

- А ти? Защо не го направиш ти?

Петрович се спря рязко, вдигнал крак над следващото стъпало. Той я погледна и започна да се навежда към нея, докато тя вече нямаше накъде да гледа освен в тъмната леща на камерата или в окървавените превръзки, покриващи очите му.

- Не искаш точно сега да взимам решения вместо теб, врубаться?

Тя кимна безмълвно.

- Добре. - Той продължи да се изкачва и да й говори - че скоро ИИ ще изгуби картата си, че нейните приоритети са да обезопаси електроцентралите и да ремонтира мрежата, че е изключително важно да осигурят на Външните изход от Метрозоната, защото на нея й трябва победа, а не кървава баня.

- Говориш така, сякаш нямаш намерение да се връщаш - каза Соня.

Което си беше истина, макар че не беше това причината.

- Нещо може да се обърка - отвърна той. После ритна вратата към коридора. Ако беше на мястото на Соренсън, той щеше да се скрие точно там, зад пантите, свит на кълбо, за да не го види никой. Щеше да преброи преминаващите хора и да се прицели между лопатките му.

Но тя не беше толкова умна. Искаше първо да го унижи, да го накара да изпита страх. Беше изгубила своята безпристрастност, докато Петрович беше съсредоточен до такава степен, че вярваше, че може да опише с подробности какво ще се случи през следващите няколко минути.

Остави вратата да се открехне, после я отвори широко и надникна през армираното стъкло. Не, определено не беше чак толкова умна.

- Добре - рече той на Валентина. - Лабораторията, в която се намират, има две редици пейки, по четири във всяка редица. Тежко дърво, добро прикритие. От дясната страна има две бюра, също добри. Купища говна край стените, панорамни прозорци вляво. В дъното има черна дъска, гледаща към вратата. Предполагам, че ще са там. Ти мини вляво, аз вдясно. Снижи се и слушай внимателно.

- Да - каза Валентина. Тя провери пълнителя на автомата, преброи лъскавите патрони и го върна на мястото му.

Лабораторията имаше двукрила врата и двамата зас-танаха от двете й страни.

Соня се поколеба.

- Сам?

- Имаш си задачи - каза той. - Аз си имам мои.

Петрович наведе глава и двамата с Валентина минаха през отвора на вратата и се насочиха към мебелите, към мястото, където трябваше да бъдат. И пак - ако Соренсън беше малко по-умна, тя щеше да използва времето си, за да премести всичко в дъното на стаята, като така щеше да лиши тях от прикритие и да го осигури за себе си.

Когато скочи и се хвърли към бюрото, Петрович успя да я зърне. Тя стоеше права, насочила пистолет към главата на Люси, която седеше, завързана за инвалиден стол.

Той опря гърба си в колоната от шкафове с чекмеджета и погледна към Валентина. Тя също бе облегнала гърба си върху дървенията, леко подвила колене, стъпила здраво на пода. Автоматът ?, също като неговия пистолет, беше насочен към таванските флуоресцентни лампи.

Петрович превъртя последния видеоклип и го прегледа кадър по кадър. Люси беше все още жива, защото когато той влетя в стаята, здраво стиснатите й очи се ококориха. Соренсън изглеждаше още по-налудничаво от предишния път, когато беше потрошила мебелите на Уонг.

Може би си мислеше, че този път наистина щеше да си отмъсти.

- Люси?

Устата й бяха залепени със сребриста лента, но тя успя да издаде звук.

- Стой напълно неподвижно. - Петрович извади камерата от гнезното й и провери дали кабелът е достатъчно дълъг. След това съвсем леко я показа иззад бюрото, за да получи ясна представа за ситуацията. - Ще те измъкна оттук.

Соренсън тикна дулото на пистолета в главата на момичето.

- Излез, Петрович, за да мога да те виждам. Както и приятелката ти.

- И защо да правим нещо толкова глупаво?

Защото иначе ще убия момичето.

- Разбираш ли, Соренсън, не си обмислила всичко както трябва. - Докато говореше, върху челото на Соренсън се появиха мерните кръстове. Можеше да я повали практически от всеки ъгъл, но щеше да има само един шанс. - Не искаш Люси, а мен.

- Използвам я, за да се добера до теб. Засега се получава шик.

- Шик? Шик? Да си беше останала на село в Небраска, Чарли.

- Не ме наричай Чарли.

- Мога да те наричам както пожелая, имайки предвид, че си опряла пистолет в главата на четиринайсетгодишно дете. Ето ти още, като за начало: сука и блядь. И така, Чарли, кажи ми какво следва.

- Мога да кажа само, че ще бъде лошо.

- Ебать мой лысый череп. Ти ще започнеш да броиш, сигурно от десет, защото не ти стига акълът да се сетиш за друго число. Ще стигнеш може би до пет, преди да осъзнаеш, че ако убиеш Люси, самата ти ще умреш в следващата наносекунда, защото ние сме двама, а ти си сама и не можеш едновременно да се прицелиш и в двама ни. Когато стигнеш до три, ще осъзнаеш, че тъй като отчаяно искаш да ме убиеш, ще се наложи да пренебрегнеш Валентина и да се опиташ да ме застреляш, преди тя да е застреляла теб. Някъде между две и едно ще разбереш, че дори Валентина да се изправи първа, ти не можеш да стреляш в нея или в Люси, защото в мига, в който го направиш, аз ще вкарам куршум в онова гов-но, което използваш вместо мозък. Стигнеш ли до нула, ще знаеш с убеждението на истински вярващ, че си се прецакала толкова яко, че щеше да е по-добре, ако беше умряла още в катастрофата, в която си изгубила краката си. - Петрович се приготви и вдигна три пръста така, че само Валентина да ги вижда. - Така че започвай да броиш, Соренсън.

Петрович започна да свива пръстите си един по един, докато Соренсън стоеше неподвижно, заплетена в изтъканата от него магия. Той стисна юмрука си и Валентина скочи, насочила калашника право в целта.

Пистолетът на Соренсън стреля по нея, след което, естествено, понечи да се върне на предишното си място. Петрович опря на бюрото дръжката на своя автоматик за по-голяма стабилност. Той установи, че разполага с цялото време на света - повече от достатъчно, за да види, че лицето на американката изразява пълно, абсолютно отчаяние.

Предната част на черепа на Соренсън се пропука като изпусната снежна топка. Ръката, с която държеше пистолета, се залюля неконтролируемо и тя падна, прос-на се на пода, блъскайки стола на Люси встрани. Кръвта продължи да блика още известно време, след което просто се събра в локва на пода.

Пръстът на Петрович все още се колебаеше на спусъка.

- Ти ли... й - попита той.

- Не.

И аз не.

Двамата веднага приклекнаха зад прикритията си. Петрович издърпа кабела на камерата си, за да може да огледа по-добре стаята.

- Люси. Не мърдай от мястото си. Не сме сами.

Нещо се размърда в задната част на лабораторията: чу се скърцане на метал и шумолене на жици. Петрович стисна тъничката като моливче камера и я вдигна над главата си, насочвайки я назад. От стената се откъсна облечена в черно фигура, с пистолет в ръка, която бавно тръгна към Люси.

- Валентина? Целта се приближава отдясно. - Той отново прикачи камерата към главата си. - Сега.

Изправи се и се прицели. Валентина го последва.

Тя носеше стелт костюм - плътно прилепнала черна тъкан, с множество малки джобчета и вградени хитроумни джаджи. Несъмнено това беше жена, но лицето й бе скрито под качулката на костюма, а очите - зад огледална лента.

Облечената й в ръкавица ръка се вдигна нагоре и хвана подгъва на качулката там, където той се сливаше с веждите. Когато я дръпна бавно назад, по раменете й се разпиля руса коса, вързана на конска опашка.

Тя се наведе също толкова бавно и остави пистолета на пода.

- Здравейте, доктор Петрович. - Тя свали инфокапаците си и леко ги завъртя между палеца и показалеца си, докато се изправяше.

Той не сваляше очи от нея.

- Не трябваше ли да си някъде по Оста Глазгоу - Единбург?

- Всъщност семейството ми не е там - отвърна тя. Наведе се настрани подчертано бавно и измъкна една кама от прикрепена към крака й ножница. -Прикритие. Но ако бяхте решили да проверите, телефона щяха да вдигнат истински хора.

Тя пусна ножа с острието надолу. Той се заби в пода и се разклати.

- Петрович. Коя е тази жена? - Валентина заобиколи масата, облегнала автомата на рамото си. Когато стигна до Люси, побутна стола й с крак към вратата. Той остави кървави следи по балатума.

- Предполагам, че не се казва Файона Макнийл, че не е от Оста и че не е една от моите специализанти. Тя е агент на ЦРУ с кодово име Сребро?

- Не, не е Сребро. Вие го убихте. Аз съм Маса.

- А Даниълс? Той кой беше?

- Макавей. - Тя се усмихна тъжно. - Очевидно никой от нас не е бил особено предпазлив.

- Да. Ако не бяха Външните, щях да ви очистя до един.

- Нищо не е станало случайно - отвърна тя. Погледна Петрович, после се обърна към Валентина, може би чудейки се кой от двамата ще я убие пръв. И със сигурност въздъхна облекчено, когато усети, че опасността е отминала.

- Осъзнаваш ли, че ще платите скъпо за тези безчинства? - Петрович сам се изненада от спокойствието си. - Да сформираш армия от фанатици и да я изпратиш срещу беззащитните граждани?

- Да - рече тя. - Знам. Само че те се оказаха не чак толкова беззащитни, както смятахме. Нали, Сам?

Той не отговори, но му се прииска да я поотдалечи от оръжията ?. Тъй като всъщност цялото й тяло представляваше оръжие, се зачуди дали да не постъпи с нея така, както беше постъпила тя със Соренсън. Което от своя страна повдигна куп нови въпроси.

- Да не би да се опитваш да дезертираш?

- Не мога повече така. Искам да живея в свят като онзи, който ме накара да си представя. Искам да бъда с... с хора като теб. Не знам дали е възможно, но знам, че не искам вече да съм тази, която съм. Тя не е добър човек. Тя е способна просто да стои и да гледа как един от сънародниците й връзва и пребива от бой едно момиче и да не направи нищо, защото не чувства нищо. - Жената наведе поглед към краката си. - Докато ти... ти си добър. Ти дойде, когато тя имаше нужда от теб, въпреки всичко останало, което се случва.

Петрович все очакваше акцентът й да се промени, но той си оставаше все така безупречно провинциален шотландски.

- Аз съм отговорен за нея. Какво друго бих могъл да направя?

- Да я изоставиш. Да изпратиш някой друг да свърши мръсната работа вместо теб. Ала всъщност на теб това изобщо не ти мина през ума, нали? Впрочем наистина е време вече да я освободиш.

- Което би означавало някой от нас да пусне оръжието си. Мисля, че трябва да изчакаме, докато повикам подкрепление. - Той прочисти гърлото си. -Соня?

Японката лекичко открехна вратата.

- Защо се забави толкова? Чух изстрел, после...

- Има усложнения, някои от които не са напълно разрешени. Ей там на пода лежи един нож. Вдигни него и пистолета и изкарай Люси отвън.

Соня надникна вътре.

- Коя е тази?

- ЦРУ. Разговаря ли отново с Макензи?

- Не. Не още.

- Недей. Искам да съсипя тоя сукин сын и нямам никакво намерение да го предупреждавам предварително. Хайде, вземи ножа.

Соня заобиколи трупа на Соренсън и локвата кръв и грабна оръжията. Възползва се от възможността да огледа противника.

- Познавам те. Ти си студентка. На Сам.

- Да. А ти си Соня Ошикора. - Тя прехапа устната си. - Една от секретарките ти се казва Миюки Йошихара. Много внимавай с нея.

Соня благодари за информацията с едва доловимо кимване. После се върна назад по стъпките си и изтика Люси през вратата. Тя се затвори с трясък зад гърбовете им.

- И сега какво да правя с теб? - попита Петрович. Той свали пистолета, макар Валентина да отказа да последва примера му. - Дори не знам как да те наричам.

- Маса. Не мога да си спомня истинското си име.

Петрович също имаше причини да забрави своето, но не защото не го знаеше.

- Не можеш?

- Отнемат ти го заедно с приятелите, семейството, всичките ти спомени, твоето минало и бъдеще. Аз им позволих. В името на нацията. - Жената, наречена Маса, допря дланите си една в друга и стисна зъби. - Ако тя не беше вече мъртва, щях да убия глупавата кучка.

Когато отново отпусна ръцете си, тя примирено им показа китките си. От тъканта стърчаха две малки остриета.

- Предлагам да я застреляме - каза Валентина. - Тя е опасна.

- Да, така е. - Петрович се почеса по брадичката. - Но не е опасна за нас. Прав ли съм?

- Да - отвърна американката. - Ще ги предам и ще ви разкажа всичко.

Той се замисли за миг върху следващата си стъпка.

- Ти... - започна той и демонстративно положи пистолета си върху бюрото. После отстъпи назад, оставяйки оръжието извън обсега на ръцете си. -Можеш ли да ми кажеш какво се е случило със съпругата ми?

- Мога повече от това - отвърна Маса. - Мога да те отведа при нея.