19.


Името й беше Люси. Успяха да го научат след цели пет минути увещания. Още пет им бяха необходими, за да я изкарат от ваната, ала тя продължаваше да стиска ножа в ръка.

- Няма да те нараним. Само недей да правиш нищо, което би привлякло Външните, а те - Петрович се консултира с картата - се намират в края на улицата.

Той седна на пода край вратата, но първо изтика Миямото и големия му меч навън. Момичето се сви в пространството между тоалетната и умивалника.

- А ако изпищя? - попита тя.

- Тогава си представям как аз и Последният самурай се спасяваме с бягство, а ти попадаш в ръцете на Външните. Сега аз нямам представа какво правят с жителите на Вътрешната зона, които успеят да заловят, но простичкият факт, че досега никой не е докладвал какво става, ме кара да мисля, че едва ли е нещо хубаво. На колко години си?

- Ч-четиринайсет.

- Добре. Не знам колко ти е развинтено въображението, но точно в този момент едва ли би искала да надникнеш в моята глава.

Тя трепереше неконтролируемо и Петрович беше повече от сигурен, че едва ли ще издаде звук, по-силен от тихичко писукане.

- Защо си още тук? Всички останали заминаха на юг и ти би трябвало да си с тях.

- Р-родителите ми. Те ме извикаха. Казаха ми да стоя тук. Казаха, че ще дойдат да ме вземат. - Пръстите й се свиха около дръжката на ножа, а побелелите й кокалчета изпъкнаха на фона на черната й униформа. - Няма, нали? Да дойдат да ме вземат, имам предвид.

- Не. Не, няма. - Петрович протегна краката си и изпъна пръстите им. - Не знам какво са си мислили - трябвало е да ти кажат да бягаш. Трябвало е направо да побегнеш.

- Но те ми казаха.

- Сбъркали са.

- Ти си стигнал дотук, нали? - За пръв път брадичката й се повдигна. Петрович побутна нагоре очилата си.

- Аз не съм майка ти или баща ти. Имам пистолет, телохранител и много добра представа за местоположението на всеки един Външен. Освен ако майка ти не е от Специалните части или баща ти не притежава хеликоптер, скоро едва ли ще видиш друго приятелско лице, освен моето.

- Какво да правя сега? - попита тя.

- Не знам - отвърна Петрович. - Още отпреди да се появим, ти вече си била изгубила всичките си възможности.

Той понечи да се изправи, но дори това леко движение я накара да се хвърли към ваната. Петрович се беше схванал, най-зле бяха прасците му. Той ги раздвижи един по един, след което разтръска краката си.

- Сериозно. Какво да правя?

- Люси, аз... - Той отново седна, този път на тоалетната чиния, за да не се налага да я гледа. - Не съм дошъл тук да те спасявам. Миямото също не е тук, за да те спаси - той трябва да дойде с мен поради причини, които са твърде сложни за обяснение. Трябва да намеря съпругата си и да я предупредя, че един симпатичен офицер от разузнаването на ИВМ, с който се срещнахме вчера, е агент на ЦРУ и като такъв е виновен за убийствата на няколко мои приятели и за малко да убие мен. Два пъти. Почти през цялото време ще се придвижваме по улици, които са контролирани от Външните, и засега шансовете ни да успеем са едно към сто хиляди. - Той си пое дълбоко дъх. - В каквато и каша да си попаднала, аз не мога да те измъкна от нея.

Тя изпусна ножа от ръката си и изхълца. Само веднъж. Отиде с олюляваща се походка до вратата и я отвори. Излезе навън и я затвори тихо след себе си, оставяйки Петрович да се чувства като пълно говно.

Външните от картата му се групираха в северния край на моста, минаващ над железопътната линия. Петрович предположи, че след няколко минути ще го прекосят и той официално ще се окаже на вражеска територия. Почти беше настъпил моментът да се изнасят оттук.

Ножът на Люси се беше забил в корковата настилка на пода. Петрович го издърпа и го повъртя в ръцете си. Липсата на предпазител го правеше оръжие, което може да се използва само в краен случай, но можеше да се каже, че сега е точно такъв момент. Петрович го уви в кухненската кърпа заедно с ножа, който беше взел от дървената стойка, и ги пъхна в джоба на шинела си.

След това слезе по стълбите и отиде в кухнята, където Миямото пиеше вода от чаша.

- Не можем да я вземем с нас - каза той.

- Обясних й го - отвърна Петрович. Взе кутията със стопления портокалов сок и я отвори. - Като се има предвид, че я обричаме на сигурна смърт или нещо по-лошо, тя го прие учудващо добре.

- Вземеш ли я, никога няма да изпълниш мисията си. Тя просто... няма късмет.

Петрович изгълта половината сок.

- Да.

- Много е млада - отбеляза Миямото.

- Без никакви полезни умения или познания. Краката й - видя ли краката ??

- Като две съчки.

- А коленете й са като ёбаные топчета памук. - Петрович започна да обикаля из кухнята, да отваря шкафовете, да рови из тях и да ги затваря отново. - Няма да издържи на темпото ни.

- Няма. Не мога да си представя, че през краткия си живот е тичала заради нещо друго, освен за да не изпусне автобуса. - Миямото стана от стола и отново си напълни чашата.

Токът спря. Дисплеят на микровълновата печка примигна и угасна, моторът на хладилника спря да мърмори, дори стенният часовник замря. Във всяка къща в района, включително и тази, в която се намираха те, се включиха домашните аларми.

Пищенето им беше оглушително, каквото трябваше и да бъде - точната честота, която да ти задълбае в черепа.

Миямото остави чашата си на масата и излезе в коридора. След няколко секунди какофонията в къщата рязко секна. Навън продължаваше да се носи вой, но вече беше доста по-поносим.

Японецът се върна в кухнята, прибирайки меча в ножницата му.

- Прекъснали са захранването.

- В електрическата подстанция, предполагам. - Петрович беше намерил няколко празни бутилки от питиета; сега се опитваше да намери капачки за тях. - Точно отвън са.

- Какво правят?

Петрович се взря в очилата си.

- Надявам се, че просто оглеждат терена. Не, идва една кола.

Той остави бутилките и се качи на горния етаж. На вратата на стаята на Люси беше написано името й с големи пластмасови букви. Той влезе тихо вътре и се сви до прозореца. Тя лежеше на леглото си напълно неподвижна, заровила лице в розовата си възглавница. Размърда се едва когато чу как вратата се затваря.

Погледна го със зачервените си очи и Петрович притисна пръст към устните си. После се надигна над перваза и погледна през прозрачната мрежа към улицата.

Колата - ниска, червена, бърза, със затъмнени стъкла и лъскави лети джанти - се движеше с пълна скорост към събралите се на пътя Външни. В първия момент те като че ли не разбраха какво става. Не се отдръпнаха встрани и макар от едната страна на пътя да имаше редица от паркирани коли, те не се опитаха да застанат зад тях или зад стълба на някоя улична лампа. Нито пък насочиха към нея оръжията си, които варираха от древни револвери до няколко карабини и една модерна щурмова пушка.

Двигателят на колата изрева. Предната й броня закачи едно от паркираните превозни средства и тя яростно се плъзна през бялата линия насред пътя, като помете огледалото за обратно виждане на друга кола.

Външният, който стоеше по средата на пътя, носеше стоманен прът, дълъг горе-долу колкото собствената му височина. Той го вдигна с прашната си ръка, подхвана го като копие и зачака. Останалите Външни бавно се отдръпнаха встрани, пристъпвайки с меките си обувки, направени от кожата на животните, които бяха убили.

Колата почти беше стигнала до него, ала той не помръдваше от мястото си.

Изведнъж подскочи така, сякаш имаше пружини в обувките си. Не направи никакво усилие да метне пръта - той просто се озова в хоризонтално положение пред приближаващата се кола.

И премина през нея. Предното стъкло се напука по цялата си ширина, а прътът продължи напред и излезе през задния прозорец, където се спря, щръкнал наполовина навън.

Последва свистене на гуми, два последователни удара и колата спря, наклонена на една страна, вклинена между два паркирани автомобила. Над смачкания преден капак се виеше дим, а от натрошеното купе се сипеше фин бял прах. Към писъка на домашните аларми се присъедини и воят на автомобилните.

Външният се приземи на асфалта, приклекна и посегна към ножа на колана си. Изправи се, вдигнал високо ръце, и останалите бързо заобиколиха разбитата кола.

Шофьорската врата се отвори. На пътя, в краката на мъжа, се свлече човешка фигура. Белият прашец се разнесе във въздуха, а спуканият еърбег се сбърчка върху таблото. Външният се пресегна, сграбчи шофьора за гърлото и го изправи на крака.

Като че ли беше мъж, но лицето му бе толкова окървавено, че беше трудно да се разпознае стар ли е, или млад. Не че имаше особено значение, защото миг по-късно Външният го прободе - заби ножа си отляво във врата му с така сила, че върхът му се показа от другата страна. Мъжът продължи да стиска дръжката, докато жертвата му се гърчеше и се опитваше да я сграбчи, което не продължи дълго.

После Външният издърпа рязко ножа, като едва не отряза главата, и пусна раздърпания труп, който се свлече на земята.

Останалите Външни не направиха никакъв опит да се намесят, да се присъединят, да разговарят един с друг - нищо. Те наблюдаваха пасивно как мъжът прикляка до колата, за да огледа вътрешността ?.

Той наклони глава и им махна със свободната си ръка.

Пасажерската врата се отвори рязко и навън изскочи момиче с вързана на опашка руса коса. След първите няколко шеметни крачки тя се спъна и се просна на пътя. Един от Външните се хвърли през смачкания преден капак, претърколи се и скочи право върху гърба на момичето точно когато тя се опита да се изправи.

Люси стоеше зад Петрович и гледаше към тихата улица на своето предградие, където никога не се беше случвало нищо особено.

Петрович я отведе обратно до леглото и я накара да седне, по-надалеч от гледката на улицата. Долавяше писъците през воя на алармите, но му се искаше да не ги чува. Почеса се по брадичката, после си свали очилата и се щипна по основата на носа.

Когато отвори очи, пред погледа му попаднаха краката ?.

- Имаш ли маратонки?

Тя носеше черни обувки с танк подметка. Сигурно ходеше в добро училище -черни обувки, черни чорапогащи, черна пола, бяла риза, сако с емблема на джобчето. Вратовръзка, за бога.

- Д-да. - Момичето посочи гардероба. Сви се от страх, когато продължителният, протяжен плач отвън премина в нисък, хриплив стон.

- Обуй ги - каза Петрович.

Размазаната й фигура кимна. Тя отиде до гардероба и извади оттам най-белите маратонки, които беше виждал в живота си.

- Чёрт. - Той си сложи отново очилата. Червените точки, които представляваха групичката отвън, се изтегляха обратно към моста и той погледна за всеки случай през прозореца, за да се убеди в това. Видя гърбовете им, докато се отдалечаваха по пътя.

Люси вече беше обула маратонките си и стоеше до вратата. Отвори уста да каже нещо, но Петрович я изпревари.

- Недей - каза той, - не ми благодари нито сега, нито когато и да било. Ясно ли е?

- Но...

- Просто недей. - Той мина покрай нея и слезе в кухнята. Напълни три малки бутилки с вода, подхвърли една на Миямото и една на Люси. Тя успя да я улови.

Миямото погледна първо към момичето, после към Петрович и присви очи.

- Ти каза.

- Пасть забей! Разполагаме най-много с пет минути, за да стигнем до следващата линия на север. - Той бръкна в джоба на шинела и извади ножа на Люси. Подаде й го с дръжката напред. Тя се поколеба и Петрович изръмжа. - Знаеш какво да правиш с него, нали?

- Да. - Тя го взе от ръцете му и се зачуди къде да го сложи. Накрая дръпна колана на плисираната си пола и пъхна ножа до хълбока си.

- Трябва да тръгваме. През входната врата.

Тримата слязоха във фоайето. Петрович дръпна резето и отвори вратата. Вътре нахлу звукът от пиукането, бибиткането и звънтенето на алармите. Той си пое дълбоко дъх и се затича.

Външните бяха поели надясно. Те тръгнаха наляво, по-надалеч от сцената на катастрофата и уголемяващите се локви кръв. Тичаха приведени, за да не се виждат главите им над колите.

Прекосиха пътя бързо, плъзгайки се по земята като носени от вятъра листа, после свиха в една странична уличка. Петрович се изправи и погледна назад. Люси тичаше зад него и безумно биещите й на очи обувки проб-лясваха като предупредителни сигнали на подплашен елен ( Когато елените са подплашени и побягнат, те вдигат опашката си, която е бяла отдолу, за да предупредят останалите елени от стадото). Следваше я Миямото, който бе толкова близо, че ако се наложеше, можеше да допре длан върху гърба й и да я бутне напред.

Пътят зави към станцията. Най-близките Външни се намираха на края на Уилсдън Грийн и се спускаха по хълма. На по-малко от километър от тях. Нищо и никакво разстояние.

Използвайки картата като пътеводител, бегълците изтичаха в частен паркинг, граничещ с линията. Висока ограда от бетонени плочи блокираше пътя им. Петрович приклекна до стената и сви дланите си в шепа между коленете.

Люси отново застина неподвижно, без да знае какво да прави. Миямото притича покрай нея и без да нарушава ритъма си, стъпи върху ръцете на Петрович.

Той го подхвърли към ръба на стената, японецът прехвърли крак през нея сръчно, като гимнастик, и я възседна.

- Затичай се - каза Петрович - и скочи. - Миямото се наведе и й протегна ръка.

Люси отстъпи две крачки назад и се затича. През повечето време очите й като че ли бяха затворени, но тя успя да скочи в правилния момент.

Миямото я хвана за лакътя и с изкривено от усилието лице я издърпа догоре. Момичето се олюля за миг, след което скочи от другата страна.

Петрович също се засили и подпря краката си на стената, увиснал на китката на Миямото. Двамата се спогледаха за миг и Петрович установи, че е напълно нес-пособен да разчете изражението на японеца.

- Извинявай - каза той. - Трябваше да я вземем.

- Искаш да кажеш, че ти трябваше да я вземеш.

- Да, точно това исках да кажа.

Петрович се захвана с лакът за ръба на стената и пусна ръката на Миямото, за да се захване и с другия. Издърпа се нагоре, преглъщайки болката, после погледна от другата страна. Люси го наблюдаваше от обрасъл с груба трева насип и отпиваше от бутилката си. Вече беше мръсна и разчорлена, а чорапогащите й бяха скъсани на коленете.

Петрович прехвърли тялото си през стената и увис-на на пръстите на ръцете си. После падна, изправи се и изтупа шинела си.

- Как да ти викам? - попита го Люси.

- Както ти харесва. Сам, предполагам.

Миямото скочи от високото и се приземи меко до него.

- Сега накъде?

Петрович посочи на североизток и без да каже нито дума повече, Миямото се затича към релсите.

Той не ме иска тук, нали?

- Няма значение какво иска той. - Петрович огледа принадлежностите си. Играчката все още се намираше на безопасно място в джоба му, пистолетът и ножът бяха в другия, а бутилката в третия. - Единственото, което има значение сега, е, че си с мен.


Загрузка...