7.


Петрович усещаше вкуса на кръв и беше сигурен, че е неговата. Край него се вихреха прах и дим; дробовете му се бяха задръстили, а кожата на лицето му бе ожулена до кръв от грубата пътна настилка. Ушите му звънтяха.

Лежеше на пътя и примигваше, опитвайки се да осъзнае какво се беше случило току-що. Очилата му се бяха изкривили и той измъкна ръка изпод тялото си, за да ги оправи. По дланите му също имаше кръв.

Пое си дъх, закашля се силно и се съсредоточи върху карабината, която лежеше пред него. Пресегна се, придърпа я към себе си и я използва като опора, за да се изправи.

Взривената сграда се беше срутила върху себе си, угасвайки пожара, но навсякъде се виждаха потрошени прозорци, от които се извиваха огнени езици. Във въздуха се издигна колона от черна пепел, която бързо беше разнесена от вятъра. През бученето в главата му се долавяше воят на алармите.

Колата на Чейн се намираше между него и останките от оградата. Върху боята й вече се виждаха не само следите от възрастта и случайните удари.

Отворените врати бяха останали без стъкла, а предните гуми бяха спаднали напълно.

Петрович докуцука до мястото, където лежеше сплесканата порта.

- Чейн!

От него нямаше и следа. Виждаха се напукани колони, рушащи се стени, натрошени греди, но не и Чейн.

Петрович преметна карабината през рамо и събра шепи пред устата си.

- Чейн!

Усещаше топлината от мястото, на което бе застанал. Изпод краката му се издигаше пара. Извърна се назад и забеляза рехавата тълпа, която бе започнала да се събира на кръговото.

- Чейн!

Тогава го видя. Забеляза стъпалата му и долната половина на краката му, легнали върху предния капак на колата. Останалата част от тялото му бе вкарана насила през вдлъбнатото предно стъкло.

Петрович се приближи бавно до него. Направи му впечатление, че износените обувки на Чейн не потрепват дори конвулсивно.

- Чейн?

Длъжен беше да провери. Колкото и да не му се искаше. Хвана се за рамката на вратата, пое си дълбоко дъх и се наведе да погледне.

В първия момент не можа да осъзнае какво вижда. Главата на Чейн сякаш липсваше, но в следващия момент я забеляза, извита назад под неподвижното му, потрошено тяло, заклещена между двете предни седалки.

Петрович се изправи, дишайки учестено. Всичко се въртеше пред очите му -небето, пушекът, улицата. Наоколо тичаха хора и му крещяха непонятни неща. Той не разбираше какво му казват.

В този миг нещо привлече погледа му.

Някаква фигура, облечена изцяло в черно, се отдалечаваше към Панкрас Роуд. Пешком. Стигна до групичката зяпачи и си проправи път сред тях, а те се обърнаха след нея, размахали гневно ръце.

- Хей. - Петрович свали карабината от рамото си и я стисна в ръце. - Хей, ти!

Вкара един патрон в патронника и тръгна подир непознатия. След няколко крачки се затича; побягна и мъжът. Поне изглеждаше като мъж - висок, атлетичен, дори беше облечен като спортист, с нещо като гащеризон без развяващи се пешове. Ако беше куриер, поне щеше да носи куриерската си чанта. А ръцете на този мъж бяха празни.

Петрович ускори ход и побягна с големи скокове, опит-вайки се да скъси разстоянието между тях. Мъжът веднага реагира и гоненицата бързо премина в преследване.

И двамата тичаха с всички сили. Петрович достигна групичката зяпачи и те бързо се пръснаха настрани, забелязали изражението на лицето му, голямата карабина, която държеше притисната към гърдите си, и аурата му на сляпа ярост, струяща от всяка пора на мръсната му, опушена кожа.

Внезапно мишената се появи пред очите му. Петрович рязко притисна приклада към рамото си и пръстът му конвулсивно натисна спусъка. Откатът едва не му откъсна ръката. Петрович се завъртя и падна на земята, но болката само разпали огъня в гърдите му.

Изправи се с ръмжене и отново се затича. Мъжът беше дръпнал доста напред и продължаваше да крачи бързо. Миг по-късно просто изчезна.

Петрович дотича до мястото, където го беше видял за последен път. Пътят вляво се спускаше под станцията на метрото и преминаваше в дълъг тунел с няколко ленти, разделен от редицата колони, поддържащи надземните постройки. Реши да рискува и тръгна по него. Колонадите от двете му страни осигуряваха убежище на бездомници. Когато притича покрай тях, те обърнаха глави към него, но само миг преди това всички бяха вперили поглед в малкия правоъгълник от дневна светлина, проблясващ в другия край на тунела.

За миг на светлия фон се очерта фигурата на мъжа. Той се поколеба, погледна назад и Петрович стреля отново. Този път разкрачи крака за по-добра опора и макар че прикладът го изрита силно в рамото, не помръдна от мястото си.

От асфалта пред краката на мишената му изскочиха искри, мъжът се хвана за пищяла и побягна отново. Зави надясно и се отправи на север.

Петрович го последва. Ръцете и краката му пулсираха, шинелът се ветрееше зад гърба му, а сърцето му туп-каше толкова бързо, както не бе туптяло никога. Дишането му следваше бързия ритъм - вдишване, издишване, издишване, вдишване, издишване, издишване. Опитваше се да си спомни всичко, на което го беше научила Маделин - за дължината на крачката, баланса, как да държи главата си изправена дори когато му се иска да се прегърби, дори когато му се иска да падне на колене и да зарови лице в шепите си.

И продължаваше да напредва. Беше ранил мъжа, беше напълнил краката му с остри парчета пътна настилка; дори и да не бяха успели да проникнат през кожата, все пак го бяха забавили. От друга страна, раните, драскотините и бодежите в лицето, които Петрович усещаше всеки път, когато кракът му докосваше асфалта, го караха да тича все по-бързо.

Колкото повече се отдалечаваха от мястото на експлозията, толкова повече хора се появяваха по улиците. Те гледаха към черния конус на издигащия се дим или към нещо съвсем различно, или просто се оказваха на пътя на облечения от глава до пети в черно мъж, който тичаше накуцвайки, а няколко секунди по-късно и на пътя на слабия мъж с руса коса и лице, изцапано с яркочервена кръв. Почти никой не обръщаше внимание на карабината.

Петрович видя как мъжът хвърля поглед назад и зърна широката огледална лента над очите му. Той използваше навигационна система - знаеше точно къде се намира и откъде трябва да мине. Кутията с капаците на Петрович се намираше в джоба му и непрекъснато се блъскаше в бедрото му, но той не можеше да си позволи да изгуби време, за да ги сложи.

Звукът на сирените, идващ откъм двора зад Кингс Крос, леко се промени. Те се приближаваха изотзад към него.

Мъжът, когото Петрович преследваше, знаеше това - беше хакнал комуникациите на контролния център на ИВМ. Той сви рязко вдясно и нахълта в някаква ниска и мръсна офиссграда, с натрошени стъкла на прозорците и изкъртени врати.

Петрович също влетя вътре, а зад гърба му вече проб-лясваха синьо-червените полицейски лампи. Във фоайето цареше сумрак, лампите и кабелите бяха изтръгнати от облицовката на тавана, виждаха се скелетите на някогашните прегради, разделяли залите на малки офиси. Глупаво беше да влиза тук - лесно можеше да бъде нападнат от засада, а криенето беше още по-лесна работа.

Той вдигна карабината и огледа през мерника й потрошеното офисобзавеждане и птичите нечистотии.

Над главата му се разнесе шум. Цевта подскочи нагоре, той стреля и проби дупка в останките от висящия таван. В бетонената стена над него се оформи кратерче.

Бойците на ИВМ се намираха пред входа. Не му оставаше много време, преди да го спрат.

Нагоре по стълбите. Мъжът се беше запътил към покрива. Докато Петрович изкачваше с пъхтене стълбището, осъзна, че в това няма никакъв смисъл. На мястото на мъжа той щеше да предпочете да остане на приземния етаж. Площта беше огромна и осигуряваше добро прик-ритие. Изкачвайки се нагоре, попадаше в капан. ИВМ просто трябваше да го изчака да се покаже.

Тогава, значи, имаше друга причина, друг план, освен ако мъжът не беше просто болван. Което беше напълно възможно.

Откъм стълбите се разнесе шум. Отвори се врата, проблесна слънчев лъч и вратата отново се затвори - мъжът беше стигнал до покрива, и само след няколко секунди Петрович също се озова там.

Той отвори вратата с рамо и се претърколи през глава по покрива. Тъмната фигура вече осезаемо накуцваше, но въпреки това се придвижваше достатъчно бързо, че да стигне почти до средата на сивкаво-зеленикавата плоскост.

Би могъл да стреля и да пропусне. Би могъл да го притисне до ръба на покрива, за да е в по-сигурна позиция. Петрович продължи напред.

Мъжът скочи върху парапета и полетя напред. В движенията му не се забелязваше никакво колебание, не се спря дори за миг. Петрович се блъсна в преградата и погледна надолу. Видя покрива на по-ниската сграда и тичащия по него мъж, който продължаваше да накуцва с левия крак.

Петрович реши, че това е почти на ръба на възможностите му, но, така или иначе, реши да се пробва. Пое си дълбоко дъх, задържа го и се прицели. Внезапно го обзе свирепо спокойствие.

Натисна спусъка.

И мъжът рязко отскочи встрани. Мястото, на което се бе намирал допреди миг, цъфна и във въздуха се разхвърчаха парчета изолация.

Той получаваше сателитна информация в реално време. Което струваше маса пари.

Разстоянието до долния покрив беше доста голямо. Мъжът беше успял да го преодолее, така че Петрович също реши да опита. Приземи се върху настилката и успя да си навехне китката при опита да се претърколи, за да смекчи удара. Изправи се и поднови монотонния си бяг. Трябваше да поддържа мишената си в движение и да не му позволява да отдъхне дори за миг.

Пред тях се появи недовършена сграда, по която като че ли не беше работено от доста дълго време. Етажите без стени и оголените греди бяха скрити под покривало от парцалив найлон.

Ако Петрович успееше да вкара плячката си вътре, връзката с небесния й шпионин щеше да стане напълно безполезна.

Мъжът като че ли беше решил да улесни задачата му. Той прескочи парапета и се вкопчи в скелето, прикрепено към едната страна на строящата се сграда. Увисна на една от траверсите и започна да се плъзга надолу, като редуваше захвата на ръцете си, за да забави падането.

В мига, в който Петрович застана на ръба, мъжът се спря и се шмугна под покривалото на сградата три етажа по-долу, от другата страна на триметровата пропаст.

Петрович метна карабината през рамо, прекрачи парапета и се стегна. Ако паднеше, преди да е стигнал до скелето, щеше да умре. И по-важното беше, че мъжът щеше да се измъкне. Приклекна и се оттласна от стената.

Прелетя разстоянието с протегнати ръце. Пред пог-леда му прелетя първото ниво. Инерцията го отведе до долната платформа и го стовари върху дървените дъски, които бяха наредени върху скелето.

Цялата конструкция се разклати. Очевидно някой си беше присвоил парчета от приземната й част. Самата сграда изглеждаше в доста добро състояние -нямаше никакви стени, никаква канализация, беше празна като автомобилен паркинг. Петрович се изправи и отново стис-на в ръце карабината.

Промъкна се между подпорните стълбове и стигна до стълбището. Нямаше стъпала, само черна пропаст чак до най-долния етаж. Беше стигнал твърде далеч, за да се отказва точно сега; а и това си беше точно в негов стил -да продължи да действа, въпреки че здравият разум го призовава да спре.

Хвърли карабината на долния етаж, увисна на ръба с побелели от усилието пръсти и краката му се залюляха над пропастта. Засили се и скочи.

Падна лошо. Отново. Този път натърти гърба си от опашната кост до лопатките. Огледа се, не забеляза никого и повтори упражнението. Карабината на долния етаж. Увисване на ръба и скок. Натъртване на гърба.

Отново нищо. Мъжът беше минал през това ниво, а Петрович бе пристигнал твърде късно. Скочи на долния етаж - ударът му изкара въздуха и той остана да лежи там, опитвайки се да си поеме дъх.

От сумрака се появи сянка и накуцвайки, се затича към него. Петрович сграбчи карабината и с усилие се надигна до седнало положение.

Преди да успее да се прицели, фигурата го прескочи и пропадна в отвора на стълбището. Петрович се извърна несръчно, опитвайки се да не я изпуска от погледа си. С неуловимо движение мъжът измъкна отнякъде нож и го метна нагоре, преди да се озове в безопасност на долния етаж.

Той погледна нагоре към Петрович; носът, устата и брадичката му се белееха като блед полумесец. Петрович отвърна на погледа му, без да обръща внимание на ножа, стърчащ от гърдите му - стоманеното острие проблясваше между пластмасовата дръжка и уголемяващото се кърваво петно върху тениската му.

Може би мъжът очакваше Петрович да полети нап-ред през отвора на стълбищната шахта и да умре - ако не още преди да се стовари на дъното ?, и със сигурност след това. Или може би се надяваше карабината да се изплъзне от безсилните му пръсти, а той да се свлече назад, докато животът му бавно напуска тялото.

Петрович притисна приклада към рамото си и изстреля последния патрон. Солидният куршум проби дупка в гръдния кош на мъжа и прекъсна гръбнака му. Бездушното тяло се свлече на купчинка на пода, а бетонената стена зад него се оцвети в алена шарка.

Ехото от изстрела заглъхна. Петрович беше готов да сграбчи карабината за дулото и да довърши противника си с приклада. След като разбра, че това няма да е необходимо, той остави празната карабина на пода до себе си и обхвана с пръсти дръжката на ножа.

Подръпна я леко, но усещането беше като че ли се опитва да изтръгне сърцето си, затова се отказа. Можеше да се опита да го извади, като го разклати настрани, но така щеше да разреже още повече плът. Върхът на ножа бе прерязал мускул, беше проникнал между ребрата и се бе заклещил в кевларената обвивка на импланта му.

Когато му се отвореше повече време, можеше дори да се порадва на късмета си.

Преследването приключи. Адреналинът, който беше подклаждал яростта му, постепенно се отдръпваше. Сега вече го болеше цялото тяло - от острата болка в лицето до тъпото, вцепеняващо пулсиране на краката му. И не беше само това.

Той се изправи и залитайки като пияница, се затътри към скелето, използвайки колоните за опора.

Повечето от бойците на ИВМ все още се намираха в първата офиссграда. Двама от тях бяха чули последния изстрел и колебливо се опитваха да убедят началниците си, че трябва да проведат разследване.

Петрович преметна ръка през пръчките на скелето и се овеси навън. Не беше високо, но не беше и ниско. Той уви крака около тръбата и се спусна надолу, като внимаваше да не закачи дръжката на ножа.

Първият боец на ИВМ насочи пистолета си към него, но вторият натисна ръката му надолу и посочи с пръст.

- Да. Този мудак реши да вкара нож в престрелката.

Внезапно го връхлетя умора, той се свлече на колене пред тях и наведе ниско глава. В прахта закапаха сълзи и кръв.

Бяха убили Хари Чейн.


Загрузка...