Теории за полета

32.

- И къде отиваме, значи? - Петрович беше зад волана, а до него седеше Маса. Отзад бяха Соня, Люси и Валентина - която продължаваше да държи калашника насочен към пасажерската седалка.

- Те се крият в къщата на Чейн и чакат да ги изтеглят.

- Не можахте ли да стигнете до Епинг Форест?

Не. Вече не. Не очаквахме, че ще победите Външните.

- Ха. - Той се сети за района, за къщата на Севън Систърс Роуд, и двигателят на колата изръмжа. Забеляза, че Маса го наблюдава напрегнато, опитвайки се да предугади следващите му действия. - Кой я пази?

- Макавей. - Тя се поколеба. - И Ритъм.

Петрович вдигна ръка.

- Не, не ми казвай. Нека сам се сетя. - Миг по-късно усещането беше като да е глътнал нещо вкиснало. - Онзи пидорас Андерссън. Трябваше да го ударя по-силно, когато имах тази възможност.

- Той каза, че си го победил само защото си действал изненадващо.

- Това е нищо в сравнение с онова, което ще му причиня. - Петрович се погледна в огледалото за обратно виждане, опитвайки се да открие нещо, което да му подскаже какво е настоящото му състояние. Направи гримаса и зърна Люси над рамото си. Извърна се и я погледна изпитателно. - А ти какво правиш тук?

Устните й все още кървяха, а лицето й представляваше карта от драскотини и потъмнели отоци. Тя повдигна една чанта, която изглеждаше обещаващо тежка.

- Нали ми каза да ти донеса тези неща.

- Да. Намери ли ги всичките?

Тя му подаде чантата и Петрович надникна вътре. Намери всичко необходимо: кабели, батерии, електропроводимо лепило, изолирбанд, найлонов плик с мънички цилиндърчета и черната сфера, прорязана със сребристи линии.

- Задобряваш.

- Достатъчно, че да дойда с теб?

- Аз...

Соня изсумтя.

- Когато те срещнах за пръв път, беше неспособен да разговаряш с жена, без да я обидиш. Сега вече си имаш харем.

Петрович рязко се обърна напред, нагласявайки камерата.

- А ти сигурно си нямаш друга работа.

- Не, след като ми каза, че искаш да превърнеш Макензи в сашими.

Зад тях охранителите на Ошикора се качваха в своите коли, затваряха вратите и пускаха фаровете.

- Последен шанс да си тръгнете - каза Петрович.

Никой не прояви желание да помръдне и най-накрая той посочи напред. Колата слезе от тротоара и потегли по пътя. След нея потеглиха другите три вана.

[Сателитът слиза под хоризонта след седем минути.]

- Постарай се. Предполагам чу какво каза Макнийл за Външните.

[Обяснението й отговаря на известните ми факти. Съществуват и други сценарии, които също биха били подходящи, но ако приложа Скалпела на Окам, нейната версия изглежда най-вероятна.]

- Трябва да се чувстваш поласкан. Опитаха се да унищожат цял един град само за да се доберат до теб.

[Действията им са грубо преекспонирани. Възнамеряваш ли да съсипеш репутацията на президента Макензи пред избирателите му?]

- Честно казано, не ми пука за репутацията му сред Реконструкционистите - те сигурно го обожават, защото според тях сме безбожни непросветени чужденци. Ала ще бъда много разочарован, ако след като приключа, са останали повече от пет-шест страни, които все още поддържат дипломатически отношения с тях. Но стига сме говорили за бъдещите забавления. Финсбъри Парк - безопасен ли е?

[Забелязвам няколко струпвания на Външни, най-вече в източната част на Лий Вали, но и из Финсбъри Парк има разпръснати групички. Всички се движат на север и може да се откажат да влизат в сблъсъци с въоръжени колони като тази, която си събрал. Въпреки това препоръчвам да се действа предпазливо.]

- Добре. Сега ми кажи мога ли да й вярвам.

[Остатъкът от живота на тази вселена няма да ми стигне, за да изчисля всички възможни отговори. Или, ако предпочиташ - не, разбира се, че не, и ти самият го знаеш. Но, така или иначе, си тръгнал с нея, защото си длъжен.]

- Гадно е човек да е на мое място.

[При всяка възможност ще помагам. Би трябвало да мога да блокирам въздушното пространство. Как предпочиташ - да бъдат заловени или убити?]

- Трябват ми козове при преговорите. Добре ще е някои от тях да останат живи.

[Смяташ ли да убиеш агентите, които държат съпругата ти?]

- Смятам да помисля по този въпрос, след като тя вече бъде в безопасност.

Петрович бръкна в чантата, която му беше дала Люси, и извади сферата. Тя беше запечатана в опаковка с въздушни мехури и той започна да дърпа и да къса, докато не успя да провре пръста си отдолу.

- Защо поиска да ти донесат това? - попита Соня.

- Защото реших, че може да ми потрябва. - Петрович подаде сферата на Маса. - Подръж така.

Той залепи два кабела към кръглите терминали и ги обви с изолирбанд, за да не могат да се разлепят.

- Различна е, нали? - попита Люси. - Не е същата, която дадоха по новините.

- Само един на милион души би забелязал това. - Той отвори пакета с електронни компоненти и ги изсипа в шепата си. Камерата му не можеше да се фокусира върху мъничките надписи върху тях, затова той ги подаде назад. - Трябва ми нещо с капацитет в диапазона на мик-рофарадите и най-големия резистор, който успеете да намерите.

Само Валентина можеше да разчете цветовата кодировка. Тя обясни системата на Люси, докато се подсмиваше подигравателно на невежеството на Соня.

- Какво ти е пусковото напрежение?

- Добър въпрос. Около девет волта и половина.

- Около? Ако бъркаш, всички ли ще умрем?

Петрович се намръщи.

- Вероятно.

Соня се наведе напред.

- Наистина ли не знаеш какво ще се случи?

- На теория знам.

Тя се облегна назад.

- Значи нямаш никаква представа.

Той протегна ръка и Валентина пусна в шепата му един резистор и един кондензатор. Вече беше свързала две от жичките им, за да сформира верига.

- Там има стационарно оръдие - каза той. - Ще трябва да го обезвредим по някакъв начин. Не разполагаме с никакви експлозиви и единственото, което ни остава, е експерименталната физика.

- Превземи го - изсумтя Соня. - Превземи го, както правиш с колите.

Маса погледа над сферата, която държеше в ръка, докато лепилото не изсъхна.

- Вече обмислихме този вариант. При оръдието става само ръчно.

- Което означава, че не е толкова умно, но пък е по-бързо. - Петрович взе тубата с лепило и с негова помощ сглоби верига от компонентите. - Ако беше програмирано да стреля през стени, в тази кола сега щеше да има много по-малко хора.

Колата подскочи и той погледна напред. Навсякъде по пътя се въргаляха тела - достатъчно нагъсто, за да наподобяват килим от раздрани дрехи и разкъсана плът.

Външни, служители на Ошикора, цивилни, милиционери на ИВМ - от всички по много. Автомобили, забити във витрините на магазините или във вратите на къщите. Улични стълбове, огънати от сблъсъци, и изгорели развалини.

Колата им почти пълзеше по пътя, а широките гуми се опитваха да намерят сцепление с нестабилната повърхност. Петрович погледна назад и установи, че Валентина е прикрила с длан очите на Люси.

- Много е млада. - На лицето й потрепна мускулче. - А аз съм твърде стара.

Маса се взираше със зяпнала уста през предното стъкло. Когато в един момент изглеждаше, че ще изпусне сферата, Петрович протегна ръка и подложи длан под нея, като в другата си ръка стискаше конструкцията от кабели и кондензатори, а тубата с лепило бе пъхнал между зъбите си.

С приближаването им към Юстън Стейшън нещата се влошаваха все повече и повече.

Накрая Петрович остави сглобената електрическа верига на таблото и извади тубата с лепило от устата си.

- Ядоса ли се вече?

- Какво сме направили? - промълви Маса.

- Когато тази сутрин слънцето изгря, всички тези хора бяха живи. Повечето от тях щяха да са живи и тази вечер, ако не бях решил да отвърна на удара. Така че донякъде вината е и моя. За останалото ще си платят господарите ти. Ще се погрижа за това.

- Когато всичко приключи, какво ще правиш с мен? Мислех си, че мога да ти помогна да построиш новото бъдеще, но това, това... - Гласът й заглъхна и тя бързо избърса бузите си. - Трябва да ме изправиш пред стената заедно с другите и да ни разстреляш.

- Колкото и да е изненадващо, не аз командвам тук. Не знам до каква степен ще се чува думата ми.

Маса погледна към Соня, която издържа погледа й с такава непоколебима враждебност, че американката предпочете да се съсредоточи върху мъртъвците, които те бяха на път да прегазят.

- И все пак смея да твърдя, че ако успеем сега да си върнем Мади, а малко по-късно и Пиф, има някакви шансове за снизходителност. - Петрович й подаде отново сферата. - Сега дръж това неподвижно.

През следващите няколко минути той се съсредоточи върху работата си -лепеше и облепяше шарнири и жици, свърза батериите помежду им и прокара електропроводимо лепило през клемите им.

Пътят постепенно започна да се разчиства и гумите на колата вече можеха да заобикалят препятствията. Когато стигнаха до Каледониън Роуд, Валентина реши, че вече може да свали ръката си.

Люси примигна под силната светлина.

И без това нямаше да гледам - каза тя.

- Видяното веднъж не може да бъде забравено, малка моя - рече Валентина.

- Не е вярно - вече не си спомням как изглеждаха родителите ми - каза Маса. - Нито мога да си спомня как ЦРУ ме накара да забравя; просто трябва да приема факта, че са го направили.

В страничното огледало се видя, че една от следващите ги коли отбива към тротоара и спира. Шофьорът се подаде през вратата и започна да повръща върху пътя.

- Може би - каза Петрович - трябва да намерим отговорите и на двата въпроса. - Той внимателно свърза двете черни жици, оставяйки двете червени да висят. Дори нарочно уви краищата им с изолирбанд, за да попречи на случайния им контакт.

- Готово ли е? - попита Люси.

- Няма как да проверя електропроводимостта, нито колко енергия има в батериите. Или ще проработи, или не. - Той пъхна останалата част от изолирбанда в гащеризона си.

- И какво трябва да направи?

- Той няма да ти каже - обади се Маса. - На мен не ми каза предишния път.

- Какво да се прави. Някои хора обичаме да се фукаме. - Той нагласи камерата си така, че да гледа назад. - Би трябвало за части от секундата да отвори малка дупка в тъканта на пространство-времето. Всъщност дори за по-малко. Ефектът ще е като от малка експлозия, само че наобратно.

Имплозия. Гравитационни вълни. Все едно съм създал безкрайно тежка маса и в същия момент съм я накарал да изчезне.

Жените се спогледаха. Маса се вторачи в купчината жици, която лежеше в скута на Петрович.

- Искаш да създадеш сингуларност. С това.

Той се поколеба за секунда-две.

- Горе-долу.

- Откъде можеш да си сигурен, че няма да изравниш със земята цялата

Метрозона?

- Защото в мига на появяването й машината, която я е създала, се унищожава. Мога да ви покажа разработките ми. - Петрович се намръщи и отново обърна камерата напред. - Ти наистина ли си физик, защото говориш така, сякаш много добре разбираш материята.

Тя се замисли за миг.

- Сигурно съм била. Тези знания трябва да са дошли все отнякъде.

- Ако съм объркал нещо, се извинявам предварително. - Той погледна през прозореца. - Почти пристигнахме.

Валентина провери пълнителя на калашника. Той беше все така пълен с патрони, както и последния път, когато го беше проверила.

- Какъв е планът?

- Ще се опитам да ги накарам да се предадат. - Петрович се почеса по главата. Коричките от раните се обелиха и се набиха под ноктите му. - Ще им обясня, че ситуацията, в която се намират, е истински пиздец, и няма да е зле да се предадат.

- Мога ли да ти кажа, че няма да се получи? - предложи Маса. - Макавей може и да се замисли върху предложението ти, но Ритъм веднага ще откаже. Можеш само да се радваш, че Запасняк не е с тях...

Соня се обади от задната седалка:

- Зашеметихме я с електрошок, а после я вкарахме в кома.

- ...защото тя щеше да застреля жена ти, останалите от екипа и накрая себе си, но преди това щеше да подпали сградата.

- Другият. Чехъл. Къде е той? В Епинг Форест?

- Да. Но се намира твърде далеч, за да успее да се намеси.

Петрович изпуфтя с досада.

- Доскоро разполагах с бойни хеликоптери, но ЕОС ги отзова. Жалко.

Стигнаха до Севън Систърс Роуд и колата плавно спря. Останалите три автомобила също спряха, блокирайки улицата. От тях започнаха да излизат облечени в черно мъже, въоръжени с карабини.

Петрович слезе, стиснал устройството под мишница. От мястото си можеше да види входната врата на Чейн.

- Файона, Маса или както там трябва да те наричам. Искам да те използвам.

Тя послушно се приближи до него и двамата се отдалечиха леко встрани от останалите.

- Ще вляза вътре и ще ги убия. Няма да заподозрат нищо и няма да имат време да наранят жена ти.

- Изкушаваш ме - отвърна Петрович. - Но както правилно бе изтъкнато, не бих могъл да ти се доверя изцяло.

- Искаш ли да се свържа с тях?

- Не. Можеш да използваш кодови думи, за които няма и да се досетя, че означават нещо. Просто искам да ми кажеш честоти, метод на кодировка, такива неща. Оттам нататък поемам аз. - Той въздъхна. - Ако ти позволя да предприемеш нещо и Мади умре, ще поискам да превърна цялата ти страна в пустош. Затова е по-добре сам да прецакам нещата.

Костюмът й притежаваше няколко превключвателя от вътрешната страна на китката и тя ги включи. Петрович предполагаше, че ако намерението й е да го убие, сега беше също толкова удобен момент, колкото и всеки друг. Намираше се толкова близо до колегите си - би мог-ла просто да им извика.

Но след всеки натиснат превключвател той виждаше как костюмът й постепенно оживява. Тя имаше подсилена мускулатура и медицински комплект, който можеше да притъпи болката, да вдигне адреналина, да съсири кръвта. Той знаеше за навигационната система, но не и за нощното виждане или разнообразието от скрити оръжия. Костюмът й можеше да поддържа топло или студено, можеше да отбие острието на хладно оръжие, можеше да пусне петдесет хиляди волта през пръстите ?.

Петрович проникна в компютъра на костюма и хакна диагностичната програма. Сега се намираше по-близо до нея от собствената й кожа и побърза да вземе онова, от което се нуждаеше. Антената се простираше по дължината на гръбначния й стълб, а късовълновият предавател представляваше незначително петно върху единия от бъбреците ?.

- Готов ли си?

- За какво?

- Извинявай - рече Петрович. - Не исках да го казвам на глас.

[Долавя се нещо, което прекосява Ирландско море. В момента е в безмоторен режим, но от време на време коригира курса си. Ще го атакувам в първия удобен момент.]

- Благодаря. Да видим какво ще каже Даниълс.

И тъй като Петрович използваше позивната на Маса, агентът предположи, че го търси тя.

- Какъв е статусът ти? - Гласът му беше неразпознаваем: дигитализиран, механичен и монотонен.

- Добрый вечер, капитан Даниълс. Как поживаешь?

Радиовълните съскаха достатъчно дълго, за да го изнервят.

Най-накрая през тях се чу съвършено ясно една-единствена дума.

- Ти.

- Ела да пообсъдим някои неща - каза Петрович.