30.


Събуди се, без да осъзнава къде или кога се намира. Стоеше на зелен хълм, облегнат на някакъв кол, и усещаше гладкото, чворесто дърво под пръстите си. В ниското се виждаше скупчване от куполи. Единият от тях беше достатъчно голям, за да побере цял град. Сега беше празен, всички си бяха отишли, а той нямаше да ги последва.

Не и с това старо тяло.

Погледна нагоре и се взря отвъд облаците и синьото небе, покрай сиянието на яркото жълто слънце. Забеляза движещи се светли точици, които една по една угасваха. Играта беше приключила. Той бе спечелил.

Легна, вдишвайки мириса на мократа трева, която го обгръщаше, усещайки студената, тъмна почва под нея. Намираше се на земята, на Земята, и без капчица съмнение знаеше, че това не е краят, че той ще се издигне над живота и над смъртта.

Затвори очи и отново ги отвори.

Картечницата тракаше; стрелецът се беше привел пред видеоекрана с джойстик в ръка, насочвайки огъня към пикселизираните мишени, които виждаше пред себе си.

Майорът използваше друг екран, а шофьорът трети. Всички като че ли говореха едновременно в микрофоните си: къси, отсечени фрази, наситени с информация, неразбираеми за нетренираното ухо.

Танкът се наклони напред. Петрович протегна ръце, все още замаян от съня, и докосна хълбока на Валентина.

- Извинявай - прошепна само с устни той.

Това като че ли не я притесни. Тя му отвърна нещо. Петрович пусна програмата за разчитане по устните.

- Пристигнахме - беше казала тя.

Той повика картината от сателита и си спомни, че по някое време бяха изгубили инфрачервената камера с висока резолюция над хоризонта.

- Кога ще се появи окото в небето?

[След четирийсет и осем минути, за период двайсет минути. Преди това няма да успеем да постигнем пълна победа, макар че вътрешните зони ще бъдат прочистени. При положение че Външните отстъпват, ще ни бъде невъзможно да се сдобием с пълния комплект данни. Прицелването ще се затрудни и това неминуемо ще доведе до забавени ответни реакции и до увеличаване на жертвите.]

- Когато се сдобием със собствени сателити, това няма да е проблем. Сигурно не можем да използваме Хъбъл?

[Грешна орбита.]

Петрович изсумтя с досада и погледна отвисоко към мястото, където се намираха. Шестте танка се бяха разпръснали върху нещо, наподобяващо игрище за голф, и напредваха в сенките на магистралата, която се извисяваше над тях върху бетонените си колони. Надгробните камъни в близкото гробище биваха използвани за прикритие - на никого да не му минаваше през ума, че трябва да покажат уважение към мъртвите.

Техният танк се отправи към надлеза, потраквайки с веригите си, и се насочи право към барикадата от преобърнати коли, струпана върху най-високата му част. Куполният им стрелец се възползваше от предимството от височината им.

Фигурите, които се намираха в тесните пространства между колите, изглеждаха твърде изтощени, за да им помахат или да нададат радостни викове. И макар досега да не смееше да погледне от страх пред онова, което можеше да види, Петрович най-после се осмели. Той увеличи образите и огледа всеки очукан шлем, всяка гола глава в търсене на някого, който да прилича на Маделин.

Не можа да я намери.

Почувства реакцията на тялото си: сърцето му заби по-бързо, кожата му настръхна, стомахът му се сви, дишането му се учести. Той бързо потисна първичните си инстинкти. Трябваше му

Танкът продължаваше да стреля, без безопасно да излезе навън. Той се Валентина стисна своя АК и застана танка.

- Не е нужно да идваш - извика й той.

Тя поклати глава и извади тапата от едното си ухо.

– Какво?

- Не е нужно да идваш - повтори той.

- Стига глупости - отвърна тя и го зачака да се изкатери върху купола.

Петрович протегна ръка, отключи люка и подпря капака с длан, като продължи да го бута по време на изкачването си, докато той не падна с трясък назад върху бронята. Задушната смрад във вътрешността се смени със свеж въздух, а Петрович се хвана с двете си ръце за ръба на отвора, засили се и изскочи навън.

Бяха стигнали почти до барикадата. Картечницата спря да стреля, а куполът се завъртя, обръщайки се към предницата. Петрович разсеяно пое автомата на Валентина. Той беше зает да оглежда лицата, които надничаха иззад преобърнатите с тавана надолу коли.

Танкът изтрака и се спря и Петрович скочи на пътя, стискайки здраво автомата в ръка. Той отиде до барикадата, но защитниците продължаваха да мълчат и да оглеждат предпазливо него и Валентина.

- Вие с кого сте? - дочу се нечий глас.

Петрович извади изсъхналите хартиени тампони от ушите си и метна втвърдените бучки зад гърба си.

- С кого сме? - Петрович се обърна към масивния танк. - Ёбаный стос, да не мислите, че наемаме тия неща почасово? С кого мислите, че сме?

- Има маркировката на ЕОС, но никой от вас двамата не е от тях.

Петрович погледна към гърдите си. По работния гащеризон на Ошикора шареха като паяци точиците на лазерни прицели. Може би щеше да се притесни, ако милицията все още разполагаше с някакви муниции.

- Търся сержант Маделин Петрович. Мислех, че е тук.

- А вие кой сте? И какво сте направили със себе си, по дяволите?

- Аз съм съпругът ?. - Той изчака, пропускайки отговора на втория въпрос. Гласовете зад барикадата започнаха да си мърморят нещо.

- Не знам. Някак си предполагах, че те ще искат да бъдат спасени. И къде, на хуй, е Мади? - Беше му дошло до гуша, затова надигна глас: - Мади?

Мади?

- Няма я.

Петрович хвърли калашника на Валентина и започна да се прехвърля през преобърнатите коли. Някой извади лошия късмет да му се изпречи на пътя - Петрович го хвана с едната си ръка за гърлото и го метна по гръб върху тавана на една кола.

Докато продължаваше да го стиска, успя да види що за човек е този, когото бавно задушаваше. Хлапе, не по-възрастно от самия него - или поне такъв вид имаше, - от чиято бронежилетка изтичаше защитен гел от поне десетина места, а в пригладената му назад коса се виждаше дълбока отворена рана,покрита със засъхнала кръв. Умираше си от страх и се беше чувствало така почти през целия ден. За капак на всичко го беше нападнал слепец.

Но никой не се опита да отмести нападателя. Седмината оцелели бяха твърде изтощени, твърде изненадани, за да реагират. Петрович имаше на разположение достатъчно време, за да размисли върху собствената си лудост и да отпусне захвата си.

Милиционерът пухна на земята, притискайки ръце към гърлото си.

- Извинявай. - Той би трябвало да го разбере. - Къде е тя?

Когато се обърна, Петрович видя редицата трупове, която бе пропуснал да забележи от небето - безформени издутини, покрити с грапав брезент. Огледа ги, преценявайки височината и структурата им. Трудно му беше да прецени и знаеше, че има само един начин да бъде сигурен.

- Тя не е тук.

Хлапето, което едва не беше убил, бе успяло да възстанови гласа си.

- Но е била тук. - Петрович продължаваше да се взира в неподвижните фигури под общия саван.

- Замина с Андерссън. Да доведат помощ.

- Кога?

- Преди около три часа.

Петрович се опита да намести очилата си. Прокара покрития си със струпеи пръст по превръзките и осъзна колко различно изглежда. Нямаше причина да му вярват, камо ли да го разпознаят.

Заговори му нечий друг глас; ниска жена с квадратно лице и светли, трескави очи, които се взираха изпод солидния ръб на каската.

- Радиостанциите вече не работят. Нито телефоните ни. Намирахме се точно на фронтовата линия и не знаехме какво да правим. Сержантът каза, че трябва да останем, защото заповедите ни са такива.

Заткнись! Просто искам да знам къде е тя!

- Изостави ни. Каза, че ще се върне. - Жената беше притискала винтовката към бронираните си гърди така, сякаш това бе последният й контакт със света на здравия разум. Сега я захвърли с презрение на земята. - Това се случи преди цели три шибани часа. Тя ни изостави.

Петрович също изпитваше непоносима болка.

- Какво каза, преди двамата с Андерссън да тръгнат? И Андерссън? Защо с него? - Той си спомни мъжа и какво удоволствие бе изпитал, когато заби коляно в неговите яйца. - Защо ще ходи където и да било с него?

- Той каза, че знае къде има склад с тежка артилерия. Собственост на ИВМ, с тяхна охрана. Чинът му не бил достатъчно висок, за да им нареди да му предадат всичко и да тръгнат с него. Но сержантът можеше да го направи.

- И после така и не се върнаха.

- Така и не се върнаха. - Гневът, че е била изоставена, постепенно утихваше. Сега вече беше в безопасност и казваше на съпруга на нейния взводен командир, че има голяма вероятност той вече да е вдовец.

- Знаеш ли накъде заминаха?

Тя го погледна безпомощно и се обърна към другарите си за помощ.

- Към летището - рече някой. - Мисля, че беше летище Лондон Сити.

В това имаше логика. Ако самият той стоеше на барикадата, щеше да вижда летището - точно на завоя на реката, където някога се бяха намирали доковете. По-малко от пет километра. Половин час пеша. Тя знаеше как да подкара кола, като даде жиците на късо - Петрович я беше научил, - а на летището имаше автомобили, които би могла да използва. Пожарни коли дори.

Тя не се беше върнала.

Ако имаше някой, който винаги би изпълнил обещанието си, то това беше тя. Би преместила небето и земята, за да го направи. Би се била с яростта на демон и с уменията на воин. И все пак Маделин Петрович беше смъртна.

Може би беше очаквал, че ще може да усети смъртта й - да се почувства все едно са му изтръгнали сърцето и са го стъпкали в прахта. Ала в края на краищата изобщо не беше разбрал, че се е случило. Беше зает за върши други неща, които сега му се струваха празни и безсмислени. Смяташе, че всичко ще бъде както обикновено - тя ще бъде силна, ще поведе бойците си, ще оцелее и после ще се прибере вкъщи при него.

Петрович седна на колата. Седна и отпусна глава върху дланите си.

[В историята, която току-що ти разказаха, има някои несъответствия. Да ти ги обясня ли?]

- Да.

[Казват, че Маделин е напуснала това място преди три часа. Ако допуснем плюс-минус половин час възможна грешка...]

Няма нужда да ми обясняваш подробно. Просто ми кажи.

[Охраната на ИВМ е евакуирала летище Лондон Сити в два часа и седемнайсет минути, което означава, че Маделин е имала повече от достатъчно време да стигне дотам, преди те да са си тръгнали. Сегашното ти местоположение е загубило радиовръзка в дванайсет и трийсет и пет, но малко по-нататък на юг е имало връзка до два и трийсет и едно, когато Външните са унищожили електрическата подстанция.]

- Просто ми кажи.

[Когато Маделин и ефрейтор Андерссън са тръгнали оттук, околните територии са били предимно под контрола на Външните, но Норт Съркюлър все още е била безо-пасна. Външните са превзели изцяло Манър Парк едва след като съпругата ти е преминала през него. Нищо не е могло да попречи на двамата с Андерссън да достигнат крайната си цел или да изпратят съобщение, след като са се озовали в район с радиовръзка. Те не са направили нито едното, нито другото.]

- И какво от това? Какво искаш да кажеш?

[Че нещо им е попречило да изпълнят мисията си. Че тя може да не е мъртва.]

– И какво, на хуй, й се е случило тогава? – Той рязко вдигна глава. Бойците на ИВМ го бяха наобиколили. Също като него и те изглеждаха капнали от умора.

– Много съжаляваме – каза жената, – но бихме искали да се махнем оттук, преди Външните да са се върнали.

- Няма да се върнат - отвърна Валентина, която седеше върху колата, поставила калашника на коленете си. - Победени са. Бягат като нашибани с камшик кучета. Освен това вие просто няма къде да отидете. Всички мостове над реката ги няма, унищожени са от ЕОС. Вашите командири ви изоставиха.

- Тогава кой командва?

Валентина скочи на земята и преметна автомата през рамо.

- Той. Той организира защитата на Метрозоната. Той поведе войната. Той я спечели. Така че ако трябва да рапортувате пред някого, то това е Самуил Петрович. Той ви спаси и вие му дължите живота си.

- Достатъчно, Валентина. Достатъчно.

- Това е истината.

- Тя е изчезнала. Никой не знае къде. Заминала е заедно с един мъж, който смята, че на нея ще й е по-добре с него, отколкото с мен, и двамата са изчезнали. - Петрович се взря в ръцете си. Състоянието им би трябвало да му причинява разтърсваща болка, но той я блокираше по същия начин, както блокираше остатъците от очите си. Оказа се, че нищо не беше успяло да го подготви достатъчно за чувствата, които го терзаеха. Не съществуваше софтуерен хак, който да може да използва. - Вървете си. Всичките. Майорът ще ви откара обратно в централните зони. Сами решавайте какво ще правите по-нататък.

- А ти какво ще правиш? - Валентина не беше помръднала от мястото си.

Ще я търся. Няма да спра да я търся, докато не я намеря.

[Люси иска да говори с теб.]

- Важно ли е?

[Да.]

Петрович притисна длани към слепоочията си и натисна силно, докато не я почувства.

- Люси?

- Сам? Сам...

Петрович се изправи рязко.

- Какво не е наред?

Последва звук, който би могъл да е резултат от пляс-ване с длан по лице. Миг по-късно определено последва стон.

- Какво не е наред ли? - разнесе се глас. - Аз съм онова, което не е наред.

- Чёрт. Соренсън.

- Предполагам че това... това нещо е важно за теб. - Гласът й звучеше напрегнато, сякаш едва успяваше да се контролира. - Ще я нараня много, много лошо и ще продължа, докато ти не ме спреш. А ти ще се опиташ, нали? Знаеш как. По същия начин, по който спря брат ми.

Петрович бавно се изправи. Локализира местоположението на телефона, който тя използваше, и нареди на една автоматична кола да дойде да го вземе.

Само допреди малко бъдещето беше неясно и несигурно. Сега вече знаеше какво трябва да направи. Може би дори беше благодарен на Соренсън за това, че успя да отвлече вниманието му. От доста време не беше изпитвал такъв гняв. Чак от смъртта на Чейн. Поне от няколко дни.

- Да. Знам как да спирам хора като теб.

Тя като че ли отново удари Люси.

- Тогава какво чакаш?

И отново.

- Кажи й - рече Петрович, - кажи ?, че идвам.

- Направо разчитам на това. Не се бави много. - Пос-ледното изречение на Соренсън беше придружено от пляскания на всяка сричка.

Петрович прекъсна връзката и зачака треперещото му от гняв тяло да се успокои. После съсредоточи вниманието си върху Валентина.

- Забрави какво ти казах. Изскочи нещо друго.

Тя просто кимна и се изкатери обратно върху барикадата. По надлеза към тях се приближаваше кола.


Загрузка...