Ти, който не си за мен

Девета глава

През една от пролуките на щорите нахлува сноп слънчеви лъчи, затопля клепките ми и постепенно ме изважда от съня. Отварям бавно очи, очаквайки да видя бродирана индийска завивка, върху която са нахвърляни купища дрехи, крещящи аленочервени стени и всеобща натурия. Вместо това обаче ме посреща снежнобял простор. Арктически пейзаж от чисти чаршафи, празни бели стени и километри празен бял килим.

За части от секундата не мога да осъзная къде се намирам.

А после всичко се връща.

Днес е на следващата сутрин и аз съм в спалнята на Нейт. В леглото на Нейт. С Нейт.

И когато си давам сметка за това, протягам ръка към другата страна на огромното легло. Само че той не е там. За момент се вцепенявам. В гърдите ми отново се надига старата несигурност — но само докато не долавям един слаб звук от изливане на вода. Идва от съседното помещение. Разбира се. Нейт сигурно е под душа. Затварям очи и се отпускам блажено под завивките. Приласкана в меките, топли дълбини на леглото, аз се отпускам и отново се свивам като въпросителен знак. Наслаждавам се на безупречните ленени чаршафи, на огромния мек матрак, на най-меките пухени възглавници на света, на спомена от предишната нощ… Сякаш съм в някакъв суперскъп хотел.

Окей, Луси, стига с това легло! Какво ще кажеш за секса?

По гръбнака ми пролазват тръпки на върховно доволство и се разстилат като ударна вълна из цялото ми тяло. Подобно на човек с прекрасна тайна, и аз искам да скътам спомените завинаги в сърцето си и никога да не ги изпусна. Да си ги държа скрити вътре, за да мога да ги превъртам и да им се наслаждавам отново и отново, опиянявайки се от всеки отделен момент.

Беше невероятно и същевременно напълно естествено, сякаш никога не сме се разделяли. Всичко си пасна перфектно. Подобно на две парченца от пъзел ние просто се сляхме един с друг. Това е, което помня най-ярко, защото останалото ми е малко като в мъгла. Замаяна от похотта и алкохола, аз имам бегли спомени за това как се върнахме в неговия апартамент, как започнахме да се целуваме още в коридора, как събличахме една по една дрехите си и как накрая, съвсем голи, се стоварихме на леглото му. Допирът на кожа о кожа, неговите устни, пръсти, бедра…

Изчервявам се при този спомен. Стомахът ми се преобръща, когато всички усещания от предишната нощ се втурват като порой в съзнанието ми. Кожата ми отново настръхва. Долавям откъслечни сцени от сплетени крайници, следвани от нови и нови сцени, и…

— Луси?

Гласът на Нейт ме връща към реалността. Отварям очи и го виждам застанал в долната част на спалнята само с една хавлия, преметната през кръста. Мускулестото му тяло проблясва от капчиците вода и аз виждам как от врата му се спуска една струйка, минава през гърдите му, слиза до корема, а после и още по-надолу…

И макар с махмурлук, тялото ми реагира. Едва се сдържам да не го придърпам към себе си и да го завлека под завивките с мен. Всъщност защо пък не?

О, боже, ама какво ми става? Откога се превърнах в полудяла за секс нимфоманка?

„От снощи“ — припомня ми познатият тъничък гласец. Сексът с Нейт винаги е бил невероятен и изминалата нощ бе доказала, че нищо не се е променило. Усещам как само при спомена за това слабините ме заболяват. Окей, запази самообладание, Луси! Запази самообладание!

Но това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, когато си напълно гола и в неговото легло.

— Как си? — прошепва той, приближава се към мен, присяда на ръба на спалнята и отмята косата от лицето ми. По лицето му се разлива усмивка.

Загоряла. Щастлива. Влюбена.

И докато тази мисъл профучава през съзнанието ми, някъде в другия му край зазвънява аларма. Ехооо, не чак толкова бързо! Това беше просто една нощ, забрави ли? Той може да размисли. Може да съжали, че го е направил. Може да реши, че това е една огромна грешка.

— Малко махмурлия — промърморвам, като се старая да звуча спокойно, въпреки че кожата ми настръхва от допира на пръстите му. — Ами ти?

— Доста добре — кимва той и приковава очи в моите. — Невероятно добре!

Настъпва кратка тишина и ние си разменяме погледи и в този момент аз разбирам, че всичко, което той ми каза снощи, е истина. Все още важи. И нищо не се е променило. Той се чувства по същия начин. В душата ми нахлува еуфория, която срива всичките ми защити.

— Да, аз също — простенвам тихо.

По лицето му се разлива усмивка — на задоволство и видимо облекчение. Едва тогава си давам сметка, че той вероятно е бил не по-малко нервен и от мен, ако не и повече. В крайна сметка снощи нали той беше този, който разголи душата си пред мен, призна ми, че е допуснал най-голямата грешка в живота си, като си е позволил да ме изгуби, попита ме дали вярвам в душите близнаци.

Стомахът ми се преобръща.

— Да ти донеса ли нещо за закуска? — пита. — Гладна ли си?

— Ммммм — прозявам се аз. — Колко е часът?

— Шест.

— Шест ли? — стряскам се не на шега аз. — Шест?!

— Ако трябва да бъда точен, шест и десет — пояснява той, очевидно пропуснал да забележи ужаса в тона ми.

Аз? Будна? В шест сутринта?! В безсъзнание съм обикновено до осем и половина. А през уикендите — до обяд. Не си спомням кога за последен път съм била будна в шест сутринта.

Всъщност да, спомням си. Бях на двайсет и три, в един нощен клуб в Ибиса. Само дето тогава въобще не бях лягала.

— Какво ще кажеш да ти направя пресен портокалов сок?

— О, ами… може. Звучи прекрасно! — изричам с усмивка. Добре де, малко ми е раничко (едва сподавям следващата прозявка), но така и така вече съм будна, каква по-добра причина да продължа да стоя будна от един полугол Нейт!

— Окей. Идва веднага! — отсича той, изправя се бързо от леглото, взема от нощното шкафче чифт очила с тънки рамки и си ги слага.

„Да бе, той вече носи очила — сещам се аз, спомняйки си за празните кутийки от лещи в банята. — Това обяснява всичко — допълвам си, опитвайки се да свикна с този нов, изглеждащ адски сериозно Нейт.“

— Наистина ще бъде пресен — повтаря. — Имам сокоизстисквачка. — Усмихва се, привежда се към мен и ме целува.

С очила или без, той си е все така готин. Така си казвам, когато усещам устните му върху своите.

— Ще стана да ти помогна — промърморвам и правя опит да се надигна.

Обаче той ме бутна нежно назад и отсича:

— Стой си! Почивай си! — Намигва и допълва: — Знам колко много обичаш да се излежаваш! Доколкото си спомням, в Италия почти не излизахме от леглото, нали?

И ме поглежда с онзи негов поглед и аз се изпълвам с върховно блаженство. Защото не е забравил дори за онези наши лениви утрини в Италия, когато лежахме на моето малко легло с часове — преплели тела, заслушани в света навън.

— Това е вярно, но мога да направя поне кафето! — предлагам и само при споменаването на думата „кафе“ започвам да се събуждам. Обожавам сутрешното си кафе. Това е мой свещен ритуал. Нищо не може да застане между мен и силното ми кафе с мляко!

— Съжалявам, обаче нямам кафе — поглежда ме извинително той.

— Да бе, вярно — кимвам, спомняйки си, че току-що се е нанесъл. Очевидно ще има нужда от още много неща. — Е, не се притеснявай. Ще прибягам да взема по едно от… — започвам, но той ме прекъсва.

— Всъщност, аз вече не пия кафе.

Зяпвам от изумление. В главата ми нахлуват спомени как двамата се мотаем из уличките не Венеция и непрекъснато се наливаме с еспресо. Може да се каже, че онова лято живеехме само с кафе.

— Ти не пиеш кафе? — промърморвам дрезгаво.

— Не, отказах го — отговаря спокойно той. — Кофеинът е много вреден за човешкото здраве. Знаеш ли, че е по-пристрастяващ дори от никотина?

— Ами… не.

— Абсолютно! — кима сериозно той. — И ти трябва да го откажеш, Луси! Ще видиш колко добре ще се чувстваш без кафе!

И с тези думи той изчезва от спалнята, оставяйки ме в леглото. В леглото на Нейт. По лицето ми се разлива усмивка на блаженство. Все още не мога да повярвам напълно. Че ние сме тук, заедно, след всичкото това време. Удивително, нали? Между нас нищо не се е променило и въпреки това…

Спомням си за кафето и усещам леко гъделичкане под лъжичката. Не всичко е същото при Нейт. Преобръщам се по корем и заравям лице във възглавницата. Питам се какво ли още се е променило.

— Сигурна ли си, че не искаш да помоля шофьора ми да те откара до вас?

По-малко от час по-късно двамата с Нейт вече сме в асансьора, който ни откарва надолу. Заедно със същия униформен портиер, с когото се запознах вчера. Чувствам се малко неудобно. Нещо като пътеката на срама, само че в асансьор. Но дори и да ме е познал, той не казва нищо. Съзерцава дискретно излъсканите си до блясък обувки.

— Не, честна дума, няма проблеми! Ще хвана метрото.

— Ама напълно ли си сигурна? — поглежда ме Нейт разтревожено. Заменил е очилата си с контактни лещи и сега бледосините му очи търсят моите.

— Да, напълно — отсичам и не мога да не се засмея. — Всъщност смятам да отида директно на работа. В галерията ме чакат много задачи. В петък имаме откриване на една изложба.

— А аз поканен ли съм?

— Разбира се! — усмихвам се широко. — Стига да ти се идва!

— Само опитай да ме спреш! — усмихва се в отговор той, обгръща с ръка кръста ми и ме придърпва към себе си. Душата ми се изпълва с топлина. Не си спомням кога за последен път съм се чувствала толкова щастлива. Сякаш някой току-що ме е топнал в буркан разтопено щастие.

Вратите на асансьора се отварят с тих звън и ние излизаме във фоайето. Ръката на Нейт продължава да стои упорито на кръста ми. Както и усмивката на моето лице. И през целия път през въртящите се врати, навън на тротоара и под яркото утринно слънце.

— Аууу, колко красив изглежда градът! — възкликвам аз, изпълнена с еуфория. Поглеждам към парка отсреща и се изпълвам с желание всяка сутрин да ставам толкова рано. — Отсега нататък всеки ден ще ставам в шест! — отсичам безапелационно.

— Сериозно? — поглежда ме усмихнат Нейт. — В шест сутринта?

— Абсолютно! — отсичам и едва сподавям поредната си прозявка.

— Това означава ли, че тази вечер ще искаш да си легнеш рано?

Обръщам се към Нейт и забелязвам как ме наблюдава в очакване.

И се изпълвам с тих ужас. Боже, той използва това като извинение! Очевидно не иска да ме вижда тази вечер! Което, от друга страна, си е напълно естествено — така де, бях с него цялата нощ, следователно няма нищо лошо в това, че не иска да ме вижда и тази вечер. Не че съм разочарована. О, не! Нищо подобно!

— Защото, честно да ти кажа, надявах се тази вечер да излезем някъде на вечеря — изрича внезапно той, пуска кръста ми и се обръща към мен. — Обаче цял ден ще бъда в студиото, за да записвам шоуто, така че ще се освободя доста късничко.

Подобно на хвърчило, подхванато от порива на вятъра, който ме запраща високо в небето, и аз се изпълвам с неземен прилив на радост.

— Е, може би не чак всеки ден! Така де, утре може и да пропусна — побързвам да изрека.

— Хубаво! — ухилва се той. — Значи до довечера!

Целува ме директно по устата, а после се обръща и влиза в лимузината си.

Нося се към галерията в балонче от щастие. Усмихвам се на съвсем непознати хора, давам последните си десет долара на мъж, облян целия в сребрист спрей, който позира като Статуята на свободата, и си мисля за изминалата нощ.

В главата ми нахлуват откъслечни моменти от разговора ни и се превръщат във фон на пътя ми към метростанцията. Изобщо не чувам тракането на влака, скърцането на спирачките или трясъка на затварящите се врати. Чувствам се като във филм, на който са изключили звука. Единственото, което чувам, е гласът на Нейт: „Допуснах най-голямата грешка в живота си, когато си позволих да те изгубя, и оттогава насам нито за миг не съм престанал да съжалявам!“

Докато мотрисата ме отвежда далече от центъра на Манхатън, аз съзерцавам мрака на тунела и в главата ми нахлува нов спомен: „През всичките тези години не съм преставал да мисля за теб. Питах се къде си, какво правиш, дали някога ще те видя отново.“

Накрая стигам моята спирка, слизам и се изчаквам по стъпалата, за да попадна сред какофонията на града. „Понякога дори си представях как те виждам отново, как се сблъсквам с теб случайно на улицата.“

Вървя по улицата, лавирайки между коли, пешеходци, столчета пред кафенетата и ето че накрая се озовавам в галерията и бутвам вратата. „Вярваш ли, че всеки си има своята душа близнак?“

— Лууузи!

Внезапно някой пуска отново звука и като че ли е прекалил със силата му. Гласът на Магда буквално ме удря като порив на вятър и ме запраща назад.

— Какво правиш тук толкова рано?

Облечена в обичайния си безупречен черен тоалет на „Шанел“ със задължителните диаманти и упорито борещата се с гравитацията прическа, тя седи буквално замръзнала зад бюрото на рецепцията с наполовина изядена багета в едната ръка и фрапучино с обилен капак от сметана в другата. Изглежда така, сякаш е хваната насред някаква пакост.

Като побързва да изтрие издайническите бели мустачки от сметаната около устата си, тя оставя багетата и фрапучиното така, сякаш са контрабандни стоки, и потраквайки, се понася към мен на неестествено високите си токчета. Валентино подтичва до нея — перфектно копие на стопанката си с диамантената си каишка и черното палтенце.

— Реших, че трябва да започна по-навреме подготовката за изложбата в петък — изломотвам аз, докато тя сграбчва ръцете ми и ме дарява с обичайните за всяка сутрин целувки с ярко червило.

Окей, това не е съвсем вярно, но не мога да й разкажа за Нейт, нали така?

— Облечена си със същите дрехи!

— Моля? — Хммм, май нямам избор.

— Със същите дрехи като вчера! — отсича тя и очите й се плъзват по мен като скенери. — Да не би снощи да си останала с клиента?

— Ами, всъщност… — започвам и цялата се изчервявам. Мътните го взели! Разкриха ме! Тя вече знае, че съм прекарала нощта с Нейт, което е крайно непрофесионално от моя страна, нали така? Паникьосвам се. И сега как ще й обясня?

— Аха, знаех си!

И тук дойде голямата изненада. Тя не само че не ми се ядоса, ами плесна щастливо с ръце и се провикна възбудено:

— Ще се видите ли пак?

— Тази вечер. Ще ме води на вечеря — изстрелвам, преди да съм успяла да се спра. Не съм в състояние да сдържам новината в себе си. Трябва да кажа на някого! Поправка — трябва да кажа на целия свят!

Лицето на Магда светва като стоватова електрическа крушка.

— Казах ли ти, а?! — провиква се тя и ме поглежда триумфално. После обаче свъсва вежди и пита: — Погледна ли му обувките?

Поглеждам я объркано. И тогава ми просветва. Разбира се! Задължителните добри качества на всеки мъж!

— Произведени в Италия! — отсичам, досещайки се за периода на тършуването си из апартамента му. И отново се изчервявам.

Обаче Магда не страда от никакви скрупули. Дори и да й бях подарила печеливш билет от лотарията, надали щеше да бъде по-щастлива.

— Лууузи, това е невероятно! — ахва възхитена тя.

Което, според мен, е малко прекалено. Така де, на обувките от време на време им се случва да бъдат италиански — дори и на моите. Нищо, че са само от „Найн Уест“. Но въпреки това се изпълвам с невероятно задоволство, че Нейт отговаря на всички показатели от нейния велик списък.

— А часовникът му? — привежда се заговорнически към мен тя.

— Хммм…

Въобще не си спомням дали е имал часовник или не, но в крайна сметка да не съм гледала китката му, я! Сега, като си помисля, съзерцавах някои по-различни части от тялото му.

— Не съм много сигурна — отговарям неопределено. Но за мое щастие шефката ми изобщо не е разочарована.

— Не се притеснявай! — махва решително с ръка тя. — Всичко ще бъде наред! Даже повече от наред! Повярвай ми! Никога досега не съм грешала, когато се стигне до сватовничество! Не забравяй, че омъжих дори Белинда — след като я научих да използва самобръсначка, разбира се!

Сега вече разбирам защо Магда жъне толкова успехи като сватовница — прилича ми на Джейсън Бърн на мисия!

— Знаеш ли, всъщност в дадения случай нямаше нужда да се правиш на сватовница, защото… — Исках да й обясня за нас с Нейт, за това как ние вече се познаваме, за всичко.

Обаче Магда въобще не ме слуша. Размахва кльощавите си ръце като перки на самолет и непрекъснато ахка и охка.

— Божичко, колко хубаво! Ах, колко прекрасно! — Внезапно слага ръце на кръста, поглежда ме свъсено и пита: — Не е ли прекрасно, а?

— Ами… да, но… — правя нов опит, но пак млъквам. О, какво пък! Защо въобще да й обяснявам?! Нали отново се срещнахме с Нейт и всичко е идеално? Няма нужда от обяснения!

По лицето ми се разлива най-широката щастлива усмивка на света и аз отговарям:

— Всъщност е не само прекрасно! Направо е фантастично!