Ти, който не си за мен

Единайсета глава

Ако се вярва на пътеводителя ми на Ню Йорк, само за Манхатън има регистрирани тринайсет хиляди жълти таксита. И това — без да броим колите под наем, лимузините и колите с частни шофьори. Което означава, че по улиците на града би трябвало ежеминутно да пълзят буквално десетки хиляди таксита.

Обаче аз не мога да спра нито едно!

Петнайсет минути по-късно аз продължавам да си стоя на тротоара. И да чакам. Добре, не се паникьосвай! Наоколо все трябва да има някое такси! Не може да няма! Така си казвам, докато размахвам отчаяно ръка буквално пред всяка кола, която минава по улицата покрай мен, с надеждата, че може и да е такси.

Окей, ето че една спира! Най-сетне! Идеално!

Въздъхвам облекчено, но после се стряскам.

Всъщност не е идеално. Това не е никакво такси. Това е някакъв гаден мъж в кола. Който ми прави неприличен жест.

Бррр! Отскачам назад от бордюра (което, да знаете, не е никак лесно на осемсантиметрови токчета) и продължавам да се оглеждам за жълто такси. Обаче нищо. Стомахът ми се свива на топка. По дяволите! Ще закъснея! Ама много ще закъснея! Романтичната ми вечеря с Нейт ще бъде провалена от моето закъснение!

И в мига, в който тази мисъл ми минава през главата, в далечината проблясва жълта кола.

Чакайте малко, това да не би да е…

Сякаш от нищото пред мен се материализира жълто такси. Завива и спира пред мен. О, боже! И откъде се появи това? За момент наблюдавам скована как таксито оставя пътниците на тротоара до мен и превключва лампичката за свободно. Ама как стана това? В един миг го нямаше, а в следващия…

„Хайде, Луси, скачай вътре!“ — подканя ме моят тъничък гласец.

— Източна Петдесет и седма улица, моля! — казвам на шофьора, докато се вмъквам в таксито. Брей, чухте ли ме? Говоря като истинска нюйоркчанка! Усмихвам се доволно на себе си и не се сдържам да добавя: — И дай газ до ламарината!

Робин беше права — този ресторант наистина е тузарски.

Посреща ме униформен управител и ме повежда през изискан салон с приглушено осветление, в който единствените шумове са от тихи разговори и звън на сребърни прибори. Стигаме до осветена от свещ маса, скътана в ъгъла. Където ме чака Натаниел, изглежда безупречно в тъмносивия си костюм.

Разговаря с някого по айфона си. Когато ме вижда, по лицето му се разлива усмивка.

Стомахът ми се преобръща като палачинка.

— Извинявай, Джо, ще ти звънна утре — изрича в телефона, затваря и веднага ми прошепва: — Изглеждаш възхитително!

— Благодаря! — усмихвам се и аз и всичките ми притеснения за тоалета ми се изпаряват. Не знам защо въобще бях толкова нервна. Нейт ме е виждал облечена в неговите боксерки и тениска, с разрошена коса и без капчица грим. Вярно, че това беше преди десет години, но въпреки това… — Извинявай, че закъснях!

— Радвам се, че нищо не се е променило — отбелязва той, изправя се и ме целува.

В гърдите ми се надига копнеж. Така си е, той е прав. Нищо не се е променило.

— Е, как мина денят ти?

Измъкната от похотливото си мечтание, аз забелязвам, че сервитьорът ми дръпва стола.

— Ами, нали знаеш — отговарям неопределено, докато сядам.

— Много работа, нали? Аз също — кимва успокояващо Нейт. Е, аз нямах предвид точно това. Ако трябва да бъда честна, денят ми мина като в мъгла и в очакване на тази вечер. — Цял ден бях в студиото на записи. Доста изтощително.

— Какво снимате? — Като познавам Нейт, сигурно е някаква драма или документален филм за история или политика, каквото той завърши в Харвард.

— Една телевизионна игра.

— Телевизионна игра ли? — вдигам изненадано очи аз. Но веднага след изненадата като че ли следва леко разочарование. Което е нелепо. Така де, какво им е лошото на телевизионните игри? Родителите ми само тях гледат.

— Знам, че сега си мислиш: „За какво му е на Нейт да продуцира телевизионни игри.“ Но по отношение на печалбите…

— О, нищо подобно! — побързвам да го успокоя. — Аз обичам телевизионните игри!

Добре де, малко преувеличих. Не си спомням кога за последен път съм гледала телевизионна игра. Май беше миналата Коледа, у мама и татко, когато гледахме „Стани богат“. Кейт също беше с нас и по традиционния си начин отговаряше на въпросите много преди участника и на всичко отгоре винаги вярно. Що се отнася до мен, аз трябваше да използвам жокера „Позвъни на приятел“ още за първия въпрос.

— Сериозно? — поглежда ме доволно Нейт. — И коя ти е любимата?

Мамка му!

— Ами… по дяволите, толкова са много — изричам неопределено. — Трудно ми е да избера.

— Ти винаги си имала трудности при вземането на решения — отбелязва с усмивка той и се присяга за ръката ми през масата. — Спомняш ли си Италия и сладоледа?

Пръстите му се сплитат в моите и по цялото ми тяло плъзва топлина.

— Добре де, ама там имаше толкова много видове и всичките бяха толкова вкусни! — издигам глас в опит за протест аз, като си спомням как го карах да ме чака, докато опитвах по една лъжичка от всеки сладолед. А той винаги избираше ванилов. — Като стана въпрос за сладолед, най-вкусният, който съм яла, не беше в Италия. Беше в Париж, в едно приятно малко кафене край „Сакре Кьор“.

— Кога си ходила в Париж?

— За миналата Нова година.

— Хей, ама аз също бях там тогава!

— Няма начин!

Споглеждаме се.

— Виж ти какво съвпадение! А гледа ли фойерверките за Нова година?

— Над Айфеловата кула ли? Разбира се! — кима енергично той и се ухилва. — Бяха направо невероятни, нали?

— Особено онази част, когато от всички страни полетяха ракети…

— … и когато цялата кула сякаш избухна точно в полунощ! — довършва той.

И се вторачваме невярващо един в друг.

— Ти си била там — изрича тихо той.

— Ти също — прошепвам аз.

Цялата изтръпвам. Като си представя, че сме били толкова близо, че сме били в един и същи град по едно и също време, гледали сме едни и същи фойерверки в една и съща част от небето… а изобщо не сме разбрали!

— Чак не мога да повярвам! — ухилва се Нейт. — Ти и аз в Париж, за миналата Нова година! Ама че ирония!

— Така си е — съгласявам се аз и без да обръщам внимание на топката в стомаха си, се засмивам. — Голяма ирония наистина.

След няколко минути се появява сервитьорът, за да вземе поръчката ни. Всичко ми изглежда много вкусно, обаче има две неща, които никога не съм чувала, и моля сервитьора да ми ги обясни. Не съм свикнала да се храня в подобни тузарски ресторанти. В сравнение с моето квартално италианско ресторантче в Лондон с червено-белите покривки на точки и тихата италианска музика това е един съвсем различен свят.

Като се старая да не се издавам колко съм боса в подобна обстановка, аз избирам напосоки спагети с диви гъби, докато Нейт се спира на риба със зелена салата.

— И бутилка шампанско — допълва той, като ми се ухилва от другата страна на масата.

Вътрешностите ми отново се преобръщат. С тази скорост не след дълго съвсем ще си разменят местата.

— Какво празнуваме? — прошепвам, когато сервитьорът се отдалечава.

— Решението ми да вляза в галерията! — отсича категорично той, а после се заглежда продължително в мен. Усещам, че през главата му минават множество мисли. — Не възнамерявах да го направя, но ако не бях влязъл…

— А какво те накара? — питам.

— Нямам представа — свива рамене той. — Съвсем инцидентно решение. Обикновено не се мотая в тази част на града, но се бях запътил за един делови обяд и имах пет минути за убиване, така че просто надникнах. Ако трябва да бъда честен, почти я подминах, но после…

— После какво? — подканям го аз.

— Не съм много сигурен — сбърчва чело той. — Незнайно защо бях обхванат от някакво желание да вляза вътре. Странна работа. — Поклаща глава, а после се засмива. — Обаче не си мисли, че обичам да запълвам обедните си почивки с импулсивно купуване на произведения на изкуството. Обикновено се задоволявам само със салата.

Засмивам се и в този момент се появява сервитьорът с бутилка шампанско в ръка. Отваря го, както си му е редът, и умело налива вино в две тънки, високи чаши.

— За Венеция? — вдига тост Нейт, като ми подава моята чаша.

— За галерията! — казвам аз.

— За нас! — завършва тихо той, приковава погледа ми и двамата чукваме леко чашите си.

По гърба ми отново пролазва вече познатата тръпка. Побързвам да я потуша с отливане от шампанското. Студените балончета погъделичкват приятно езика ми.

Имам чувството, че сънувам. Имам чувството, че ако се ощипя, ще се събудя и ще се върна обратно в стария си живот. Вместо това обаче съм с Нейт, в някакъв фантастично луксозен ресторант, пия шампанско и го събличам с очи през масата.

Прекъсва ни иззвъняването на телефона му. Той поглежда екрана, смръщва се и казва:

— Извинявай, Луси, но се налага да отговоря. По работа е.

— Няма проблеми — кимвам щастливо.

Той ме дарява с благодарна усмивка, а после включва телефона.

— Здравей, Джон! Както говорихме и преди, в зависимост от пилотния епизод, ще ми се да пуснем шоуто колкото е възможно по-скоро на екран и много ще се радвам, ако Реджис поеме задачата на изпълнителен продуцент…

И докато той си говори по работа, аз отпивам нова глътка от шампанското си и оглеждам ресторанта. Клиентите са адски изискани. По-голямата част от тях са двойки, предимно по-възрастни. Жените изглеждат по един и същи начин — с тен от Хамптънс и професионално издухани коси, а мъжете са все прошарени и с дизайнерски костюми. Макар че ето там зървам една доста раздърпана двойка. Мъжът е небръснат и носи слънчеви очила.

Засмивам се презрително. Че кой уважаващ себе си човек носи тъмни очила в ресторант? За кого се мисли тоя? За Боно ли?

Плъзгам разсеяно поглед към него, докато той се помества леко и вече го виждам по-добре.

О, боже! Ама това наистина е Боно!

Ококорвам очи. Направо не мога да повярвам! Звезда да вечеря в един и същи ресторант като мен! Виждате ли кое му е хубавото да ходиш по тузарски ресторанти в Манхатън?! В моето скромно италианско ресторантче в Ърлс Корт такова нещо не може да се случи.

— Добре, изпрати ми данните по имейла и утре ще се чуем. Благодаря, Джон — казва Нейт и затваря. А после се обръща към мен: — Още веднъж извинявай!

— Няма проблеми, наистина! — усмихвам се аз, а после се привеждам през масата и прошепвам. — Знаеш ли, че точно зад теб седи Боно?

Очаквам от Нейт да се ококори и да опита да надникне дискретно, но вместо това той само свива безразлично рамене и казва:

— Е, и?

И взема чашата си с шампанско.

— Да бе! Сигурна съм, че е той! — кимам и хвърлям още един таен поглед през рамото му. — Така де, изглежда точно като него!

— Да не си фен на „Ю Ту“?

— Е, не съвсем, но веднъж гледах техен концерт и бяха много готини!

— Да, аз също гледах един концерт. Един мой приятел беше спечелил билети за последния им концерт на живо в Дъблин и ме покани. Беше преди няколко години.

— Да, през юни 2005 година — довършвам, преди да успея да се спра.

— Ама ти май наистина си им фен! — засмива се той.

Вторачвам се в него и изричам бавно:

— Аз бях там.

— Моля? — поглежда ме той, като че ли не ме е чул добре.

— Моето тогавашно гадже ме заведе на същия концерт. Е, не че ми беше точно гадже… — побързвам да се оправдая. — Ходихме само на няколко срещи и…

— Майтапиш се!

— Не бе, наистина! Имахме съвсем различни интереси. Той обичаше да ходи по фестивали и да взема халюциногенни вещества, а аз… Добре де, веднъж наистина хапнах курабийки с хашиш, но само защото си мислех, че са нормални курабийки и…

— Говоря за концерта — прекъсва ме Нейт и аз се изчервявам.

— Да, разбрах.

Поклащам невярващо глава. Първо Нова година в Париж, а сега това… Сякаш наистина ни е било писано пак да се срещнем. Сякаш през всичките тези години ние сме обикаляли земното кълбо, ходили сме на едни и същи места по едно и също време, но непрекъснато сме се разминавали.

Досега.

— Човек би си помислил, че си ме следила — отбелязва той, като че ли разчел мислите ми.

— Или че ти си ме следил! — възкликвам възмутено. Божичко, превръщам се в Робин! Ама, разбира се, че е просто съвпадение! На онзи концерт имаше хиляди други хора!

— Между другото, това не е Боно — доверява ми той, като ми намигва.

— Така ли? И как разбра? — Надниквам над рамото му и виждам, че човекът се изправя. И едва не подскачам на мястото си. Божичко, ама този човек е гигант! Сигурно е над два метра! Изчервявам се от срам и промърморвам: — Да де, но приликата беше много голяма.

— Предполагам смяташ, че онази, която седи ей там, в другия ъгъл, е Мадона — подхвърля закачливо той.

— А до нея са Пош и Бекс — изкисквам се високо.

— Шшшт! — смръщва се той и ми показва с жест да внимавам. — По-леко с децибелите!

— О, извинявай. — Кикотът ми автоматично утихва и аз свеждам сконфузено глава. Имам чувството, че ми е заповядано да се пръждосам. Знам си, че когато си пийна, ставам малко по-шумна от нормалното, но това шампанско ми се качи право в главата! Така става, когато пия на празен стомах. За мое щастие точно в този момент се появява сервитьорът с храната ни.

— Ммммм, божествено е! — отбелязвам, когато слагам първата вилица спагети в устата си. — Искаш ли да опиташ?

— Не, благодаря. Старая се да се пазя от въглехидрати — отговаря Нейт и се заема със зелената си салата.

— И не ядеш спагети, така ли? — възкликвам, автоматично опитвайки се да си представя живота без макарони със сирене. Но не успявам.

— Да. Както и хляб или картофи — кимва той и отваря с вилицата и ножа си един лист маруля. — Както и повечето готвени храни.

— И никакви бисквити? — изписквам.

— И без това не бих ги ял. Те са пълни с рафинирана захар.

— Аха, ясно — кимвам, като се старая да не мисля за всичките пакетчета сладки неща, които съм погълнала през живота си. — Разбирам.

— Като си помисля само с какво се хранехме, когато бяхме в Италия! — върти очи той и клати глава. — Всичката онази пица, всичкият сладолед! Представяш ли си и сега да ги ядеш, а?

Няма нужда да си представям — това е почти единственото, което двете с Робин ядем. Апартаментът ни е пълен с кутии от пица и сладолед. Ами ако Нейт реши да ми дойде на гости след вечерята? Ужас!

— Божичко, не! — побързвам да изрека на глас, а наум си напомням по някое време да отскоча до тоалетната и да изпратя един есемес на Робин, за да я помоля да скрие всички веществени доказателства. За всеки случай.

— Докато живеех в Лос Анджелис, започнах да водя доста по-здравословен начин на живот — продължава той, оставя вилицата си и се привежда към мен. — Обичам да катеря каньоните, тичам по плажа…

В главата ми се включва лента на тичащия по плажа мускулест Нейт и в гърдите ми се надига похот.

— А ти с какво се занимаваш през свободното си време?

— Кой, аз ли? — връщам се рязко от фантазията си аз и забелязвам, че той чака отговора ми.

— Да, ти. За да се поддържаш във форма — пояснява с усмивка.

Нищо. Абсолютно нищо.

Мамка му! Сети се за нещо! По-бързо! Не искам да изглеждам като някоя мързелана, която по цяла вечер си лежи на дивана, гледа Опра и яде бисквити. Добре де, не всяка вечер.

— Ами… обичам да карам ролери!

Е, „обичам“ е малко силна дума за случая. Веднъж отскочих до Хайд Парк, но не знаех как да се спра. И накрая се стоварих върху група френски туристи. Много зле за англо-френските отношения.

— Обичам и йогата.

Ходих на йога веднъж. Може би два пъти. Но иначе много я обичам. И най-вече телата като на Гуинет Полтроу.

— Така ли? Аз също! — отбелязва доволно Нейт. — Някой път трябва да отидем на йога заедно!

Мътните го взели!

— Може, обаче не съм много добра — побързвам да се оправдая. Ако трябва да бъда честна, последния път, когато ходих на йога, едва не си изкарах крака от ставата, докато се опитвах да си пипна пръстите.

— Не се притеснявай, ще ти помагам. В Лос Анджелис имах страхотен учител — отбелязва той, протяга ръка през масата и хваща моята и ми се усмихва така, че над коленете ми започват да лазят тръпки. — Или може би трябва да си правим частни уроци. Само ти и аз.

И задръжките ми автоматично падат, когато си представям как двамата с Нейт посрещаме всяка сутрин слънцето, как после пием пресен портокалов сок, облечени с онези страхотни екипи, дето подчертават фантастичните ни тела. И оттук нататък мисълта ми сама поема напред… Можем да отидем да живеем на брега на Индия и да прекарваме дните си в напяване на „Омммм“…

Не че много държа да живея на брега на Индия и да припявам „Омммм“, но все пак.

— Звучи страхотно! — усмихвам се замечтано аз.

— Нали? — ухилва се той.

А после млъкваме и започваме да се гледаме като два влюбени гълъба или по-скоро — като влюбени тийнейджъри. Ама че работа! Адски смущаващо!

Но и фантастично.

Останалата част от вечерта минава в приятна мъгла от вкусна храна, леденостудено шампанско и флирт. Пропускаме кафето и десерта, тъй като Нейт ги смята за вредни, но пък той ме кани в дома си за едно питие. По блясъка в очите му разбирам, че няма предвид чаша какао.

Докато той оправя сметката, аз изтръпвам.

Въпреки че тръпна и от представата за онези шоколадови петифури с горещ сос, за които спомена сервитьорът.

— Добре ли си? — пита той и гали косата ми, а аз се отпускам на рамото му на задната седалка на таксито.

— Да, чудесно — кимвам. През тънката коприна на роклята си усещам твърдото му бедро как се притиска в моето. Изминаха само няколко часа, откакто бяхме заедно в леглото, но вече ми се струват цяла вечност.

— Спи ли ти се? — промърморва той и прокарва пръсти по тила ми.

— Не — изричам с мъка аз, като се старая да не издам възбудата си. Това е като че ли най-дългото пътуване с такси на света. След толкова много шампанско и в очакване на онова, което предстои, всеки червен светофар ми се струва безкраен, всяка пресечка — вечност. Плъзвам ръка към скута му и усещам твърдината. Той леко потръпва и дишането му се учестява. — А на теб?

— На мен също не. — Ръката му се плъзва под роклята ми и към слабините ми се втурва топлина.

Божичко, това е сюрреалистично! Водим си напълно нормален разговор, като същевременно не можем да спрем да се опипваме.

Адски възбуждащо е!

— Та щом не ни се спи, какво предлагаш да правим, а? — питам с най-невинен глас аз, докато измъквам ризата му и плъзвам ръка под колана му.

— Амиии и аз не знам — отвръща той, влизащ успешно в ролята си. — Да гледаме дивиди?

Вече едва дишам.

— Какви филми имаш? — успявам все пак да изрека. Тялото ми пулсира и ми се налага да впрегна цялата си воля, за да не поискам от него да прави секс с мен тук и сега, на задната седалка на таксито.

Да бе, вече разбрахме каква съм.

— О, сигурен съм, че ще мога да ти предложа нещо по твой вкус! — прошепва той в ухото ми и ме пронизва с топлия си дъх.

— Така ли? — изричам дрезгаво.

— Така — прошепва той и гласът му потреперва.

А после, най-сетне, таксито спира пред неговата сграда и Нейт плаща и ние минаваме през въртящите се врати и влизаме във фоайето. Изпълнена съм с такава велика похот, че не забелязвам нито портиера, нито изкачването с асансьора. Единственото, които съзнавам, е тялото на Нейт до моето, топлото му ухание на мускус и накъсаното му дишане във врата ми.

А след това вратите се отварят и ние влизаме в апартамента и казваме „лека нощ“ на портиера, и оставаме само двамата. Най-накрая.

— Знаеш ли, нещо не съм в настроение за филми — обръщам се към него аз. Имам чувството, че тялото ми всеки момент ще експлодира.

— А за какво си в настроение? — пронизва ме той с очи.

Не мога повече! Не мога да играя тази игра повече!

— За това! — прошепвам и го придърпвам към себе си.

Целувам го. Снощи бях толкова пияна от онова червено вино, че сексът малко ми се губи. А и всичко стана толкова бързо, за да го помня. И всичките онези емоции…

Сега обаче съм твърдо решена да пренавия лентата, за да гледам филма наново. За всеки случай — ако нещо съм пропуснала. И плъзгам ръка по гърба му, докато той впива устни в моите и ме придърпва на пода.

След това просто си лежим и дремем. Лежа си блажено на гърдите му и слушам как дишането ни постепенно се успокоява. Известно време никой от нас не казва нищо. А после той обръща глава, целува ме нежно по бузата и изрича тихо:

— Искам да ти покажа нещо.

— О, мисля, че вече видях всичко — подмятам закачливо.

— Не, не си! — тръсва усмихнато глава той и се изправя.

Все така гол, той изчезва нанякъде, докато аз продължавам да си лежа на килима, затоплена и щастлива. Протягам се като котка и се прозявам. Чувствам се ленива, изчерпана, задоволена.

— Открих го днес — изрича той, когато отново се появява. — Мислех, че съм го изгубил много отдавна, но незнайно защо той отново се появи, сякаш отникъде. — Повдигам се на лакти и го поглеждам, а той се привежда да ме целуне. — Почти като теб.

Поглеждам го объркано. Но за какво ми говори? А после забелязвам, че на врата му виси нещо. Медальон. Половинка монета.

Сърцето ми прескача. В гърдите ми се надига възторг. Това май наистина е нещо повече от съвпадение. Това трябва да е повикът на съдбата!

— Странно, че го казваш… — промърморвам, претъркулвам се и протягам ръка към чантата си. Започвам да ровя и накрая го откривам. Моята половинка от монетата.

— Ето! — Поставям го триумфално на врата си и двамата се споглеждаме щастливо.

— Хей, питам се дали те… — Нейт се привежда към мен, вдига медальона ми и внимателно го доближава до своя. Двете половинки щракват една в друга. Като две парченца от пъзел.

— Перфектно пасване — промърморвам.

— За медальоните ли говориш или за… — повдига закачливо вежди той.

— Нейт! — изкисквам се аз и го плясвам игриво.

— Какво бе? — засмива се той, а после замръзва на място, плъзва пръст по рамото ми и казва: — Знаеш ли, сега, след като отново те открих, не смятам повече да те губя!

— Да бе! — подкачам го аз, но дълбоко в себе си усещам прилив на щастие.

— Говоря напълно сериозно! — прошепва той. Сините му очи се впиват в моите и той добавя: — Никога повече няма да можеш да се отървеш от мен!

— Виж на това вече му се вика съвпадение! — отсичам аз, придърпвам го надолу към себе си и прошепвам на свой ред: — Ти също никога няма да можеш да се отървеш от мен!