Ти, който не си за мен

Двайсет и пета глава

В мига, в който се появявам на работа на следващия ден, ми се съобщава, че днес летя за Мартас Винярд, за да се срещна с новия художник, за когото напоследък се превъзнася Магда.

— Каквооо? Днес ли? — вдигам глава аз от задължителното си кафе с мляко и се втрещявам.

— Днес или никога! — отсича енергично тя, отчупва голямо парче багета и я поднася на Валентино. — Ако се забавим, някой друг ще го прилапа!

— Но нали трябва да резервираме билети, след това трябва да се преспи някъде… — започвам да хвърлям срещу нея аз препятствие след препятствие.

— Всичко е уредено! — отбива ги триумфално тя, като ми подава голям кафяв плик. — Помогна ми една приятелка от козметичния център. Дъщеря й работи в туристическа агенция. Дължеше ми голяма услуга — все пак й намерих съпруг! Което, повярвай ми, не беше никак лесна работа! — цъква с език шефката ми. — Жена на четирийсет и една, с три котки, комплекс на Джуди Гарланд… Схващаш какво имам предвид, нали?

Бих схванала, ако слушах. Обаче не слушам. Разкъсвам плика и вадя оттам самолетния си билет.

— Но полетът ми е в два и половина следобед! — ахвам ужасено.

— Прекрасно! — кимва разсеяно Магда, като погъделичква Валентино под брадичката.

— Магда, но това означава, че трябва да тръгна за аерогарата след… — Поглеждам часовника. — … след по-малко от два часа!

— Да, знам. Не би ли трябвало вече да си вкъщи, за да си стягаш багажа? — смръщва се тя и ме поглежда така, сякаш е безкрайно изненадана, че все още съм тук. — Нали не искаш да изпуснеш самолета?

— Ама… — отварям уста и веднага я затварям. Няма никакъв смисъл. Когато Магда иска нещо да бъде свършено, иска го за вчера.

— А, да — ето ти и нещо за четене в самолета — допълва Магда и ми подава няколко откъснати от списание страници. — Това е статия за Артси.

— Кой е Артси?

— Нашият нов художник! — възкликва Магда, сякаш от мен се очаква да знам за кого става въпрос. Спира да храни Валентино, който й отвръща с възмутен лай, обаче тя го вдига и го успокоява с порой от целувки. — И помни, Лууузи, галерията разчита на теб!

Насилвам се да се усмихна. Окей. Значи няма проблеми. Няма какво да се притеснявам.

Връщам се с такси у дома и започвам да хвърлям разни неща в едно сакче. Нямам никаква представа какво да си взема. Никога не съм ходила в Мартас Винярд и нямам понятие какво да очаквам. Имам някакъв смътен спомен да съм го срещала в пътеводителя. Ако не се лъжа, това било малко островче близо до Кейп Код, където американските президенти обичали да ходят на почивка, но досега не съм имала време да вляза в „Гугъл“, за да получа повече информация за него. Примерно — дали там наистина има лозя2? И дали случайно няма да попадна на Барак Обама? Дали пък да не си взема официалната рокля? А може би няколко къси панталонки?

В крайна сметка вземам и двете плюс още много други неща, които изобщо не си вървят заедно, скачам в чакащото ме през цялото това време такси и тръгвам директно за аерогарата. И докато Манхатън постепенно остава зад нас, аз оглеждам останалите си документи за пътуване. Обратният ми полет е чак в петък сутринта. В петък ли? Че това си е цяла вечност!

Е, не съвсем — само два дена са. Обаче ми се струва като вечност, защото дотогава няма да мога да видя Адам.

Адам!

В мига, в който името му изниква в главата ми, си спомням за снощи. Действително ми се размина на косъм — във всяко едно отношение. За момент си мислех, че съм провалила напълно шансовете си с него заради проклетите, тъпи боксерки на Нейт, но за щастие успях да снася положението. Макар да не съм много сигурна за колко още. Изпълнена с неприятни предчувствия, вадя телефона от джоба си и изпращам на Адам есемес:

За момент пръстите ми се заковават. Питам се дали да не добавя още нещо за приятната вечер, за това колко ще се радвам отново да го видя… Започвам да набирам текста, но после спирам. Не, не мога да напиша подобно нещо. Звучи твърде похотливо. Изтривам бързо втората част и се вторачвам агонизиращо в телефона. Боже, писането на текстови съобщения наистина е трудна работа! Всяка отделна дума е натоварена с огромно значение, а после се налага да вземеш и трудното решение дали да сложиш целувка в края или не…

Вглеждам се отново в текста и добавям едно „х“. Добре де, все пак трябва да съм любезна, нали? При това наистина искам да го целуна. Ако ще и само в есемес. Побързвам да натисна бутона за изпращане на съобщението, преди да съм размислила.

Няколко секунди по-късно получавам отговор:

Разсмивам се. От скоростта на отговора му съдя, че очевидно не се е чудил и маел относно значението на всяка една дума. Затова бързо написвам отговор:

Две секунди по-късно следва нов есемес:

Потръпвам от радост.

Усмихвам се на себе си, казвам му „довиждане“ и вече се чувствам значително по-спокойна. „Може би всъщност е за добро, че ще се махна от града за няколко дена“ — казвам си аз, опитвайки се да погледна на ситуацията откъм положителната страна. По този начин ще увелича разстоянието между мен и Натаниел и няма да ми се налага да се притеснявам, че ще се сблъскам с него. Или да се сещам за него. А така ще мога да се концентрирам върху Адам.

Успокоена от тази мисъл, аз се обръщам и се вторачвам през прозореца.

Да се надяваме, че до петък връзката ни с Нейт вече ще изглежда само като лош сън.

Пристигам на летище „Кенеди“ и отивам право на гишето за чекиране, където установявам, че полетът ми не е директен и че имам прекачване в Бостън. Обаче няма проблеми — Бостън е само на час път оттук. „Тъкмо ще прочета статията за Артси“ — казвам си аз, като се настанявам на мястото си. Олеле, ама тук било много готино! Меки кожени седалки, удобна поставка за краката, собствен телевизионен екран с множество канали… Поръчвам си чаша вино, закопчавам колана си и се отпускам щастливо назад със статията в ръце. Честно да ви кажа, започвам да имам много добро предчувствие за това пътуване.

Полетът е толкова приятен, че направо не ми се иска да свършва. Прочитам си статията, прехвърлям няколко телевизионни канала, а после, преди да се усетя, сме кацнали в Бостън и аз обикалям из магазините на аерогарата, за да убия малко време. Обожавам аерогарите. В тях има нещо, което ме кара да се чувствам така, сякаш съм пристъпила в паралелна вселена — измерение, където реалният живот не съществува. Всички тези хора, които пристигат и заминават, вълнението от пътуването, усещането за преходност. Сякаш нищо повече няма значение.

„Примерно парите“ — казвам си аз, като вдигам един хидратиращ лосион. В нормалния свят ще се ококоря при вида на цената, но тук, в Света на летищата, деветдесет долара ми изглеждат като пари от „Монополи“ — без никаква стойност. И с това щастливо усещане аз подавам кредитната си карта. О, виж само тези сладки магнитчета за хладилник, на които пише „Бостън Ред Сокс“. Забелязвам ги край касата и слагам две от тях в кошницата си. Не съм много сигурна кои са тези „Бостън Ред Сокс“, обаче Робин може и да ги хареса като сувенири, защото непрекъснато лепи по хладилника листчета с хороскопи, вегетариански рецепти и списъци със задачи за свършване. Та като стана въпрос за сувенири, дали тази чаена кърпа с големия червен омар няма да хареса на мама?

В крайна сметка излизам от магазина с две издути пазарски чанти и тъкмо се запътвам към съседния, където продават странни електронни джаджи (не знам защо, обаче никога не съм проявявала интерес към вибриращи масажори за врат или към музикална машинка, която ти помага да заспиш, но в Света на летищата ми изглеждат невероятни), когато внезапно чувам името си.

— Последно повикване за госпожица Хемингуей! Моля, отправете се спешно към изход 4В! Самолетът ви всеки момент ще излети!

Поглеждам часовника си.

Мътните го взели! Сърцето ми прескача. Ама как стана това? Как така цял час и половина внезапно излетя и аз съм закъсняла? Ще изпусна полета си!

Мамка му и пак мамка му!

Като продължавам да си ругая наум, аз се втурвам към изходите, а пазарските ми чанти подскачат върху краката ми. Както и можеше да се очаква, моят изход е последният, така че към момента, когато най-сетне се озовавам там, съм цялата в пот и останала без дъх.

— Госпожица Хемингуей? — посреща ме служителка на наземния екип във флуоресцентно оранжево яке. Държи радиостанция и ме гледа сърдито.

— Да… аз… съм — изломотвам задъхано аз. Сърцето ми бие така, че ще се пръсне, и имам чувството, че ще припадна.

— Побързайте! Самолетът всеки момент ще излети! — скарва ми се служителката и дръпва бордната карта от ръката ми.

— Да, разбрах… Съжалявам — започвам да се извинявам, но тя бързо ме избутва напред.

— Автобусът ви чака, за да ви отведе до самолета!

Поглеждам през стъклените врати към минибуса отвън.

— Благодаря — издишам, а после се спирам. — Мммм… А къде точно е самолетът?

Оглеждам пистата за реактивен самолет, с какъвто току-що пристигнах, обаче навън няма нищо, с изключение на някаква миниатюрна играчка с крила.

— Ето там! — изревава служителката и ми сочи така, сякаш съм пълен кретен.

Сочи към миниатюрното нещо с крила.

Добре де, сега не е моментът да се изнервям. Така си качвам, докато се качвам в микробуса, който, автоматично се втурва напред по пистата. Полетът до Мартас Винярд е само трийсет минути. Какво толкова лошо може да има? Докато се усетим, и ще сме стигнали!

Когато най-сетне се изкачвам по металната стълбичка, перките на самолетчето вече се въртят. Господи, ама вътре е дори по-тясно и отколкото изглежда отвън! Оглеждам се. Седалките са не повече от десетина. При това какъв шум само! Привеждам глава, за да не се ударя в прага, и се гмурвам вътре. Там вече ме очаква стюардеса със слушалки на ушите, която няма търпение да ми измъкне пазарските чанти и да ме настани на последното свободно място, за да може после да се втурне обратно и да затвори вратата.

Зачервена като домат и силно запъхтяна, аз бързо заемам мястото си и си закопчавам колана. Точно на секундата! Едва поела си дъх, чувам как двигателите започват да бучат още по-силно и не щеш ли, вече се носим напред и ускоряваме по пистата. Затварям плътно очи, заслушана в гърма на двигателите, усещам как колелата на самолета се движат по макадама, а после бученето се превръща във вой и ние започваме да се издигаме във въздуха.

Въздъхвам облекчено. Страхотно! Най-страшната част свърши!

— Нещо освежаващо?

Вдигам очи и виждам до седалката си стюардесата. Вече е свалила слушалките.

— Само малко вода, благодаря — кимвам, грабвам списанието от гърба на седалката пред мен и започвам да го разлиствам разсеяно.

— А за вас, господине?

— За мен нищо — изсумтява той.

Застивам на място. Познавам този глас!

До този момент почти не си бях давала сметка, че до мен има човек и дори не бях поглеждала към него, обаче сега всяка отделна клетчица в тялото ми застава нащрек и имам чувството, че току-що някой ме е изхвърлил от самолета, обаче без парашут. Което всъщност не е никак лоша идея. Това е поне един от възможните начини за окончателното освобождаване от него.

Обаче аз продължавам да се взирам в списанието пред мен, надявайки се това да не е истина. Ще ми се човекът, който седи до мен, да не бъде този, за когото знам, че седи до мен. Забранявайки си да си помисля дори името му, мога да се престоря, че това не е истина. Че халюцинирам. Или че сънувам наяве и веейки момент ще се събудя и ще се окажа обратно в квартирата си в Ню Йорк, а не на седем хиляди метра във въздуха, в миниатюрно самолетче, седнала до…

— Не може да бъде! Луси!!

Дотук със сънищата наяве.

Снишила се все по-надолу зад списанието в опит да се скрия, аз го отмествам леко и промърморвам:

— О, здрасти, Нейт!

Старая се да не го гледам в очите. Сякаш така ще предотвратя случващото се.

Говоря съвсем сериозно.

ТОВА НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ИСТИНА!

Но естествено, че е.

— Божичко, ти си, наистина!

— Заповядайте! — Това е стюардесата, която се появява отново с моята вода.

— О, благодаря! — Благодарна за прекъсването, аз отпивам огромна глътка от чашата. Полетът е само трийсет минути, за бога. А до момента сигурно вече са минали пет. Нищо не ми пречи през следващите двайсет и пет просто да не му обръщам внимание.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Само дето това не е лесно, когато той седи на сантиметри от мен, гледа ме втрещено и настоява да разговаря с мен.

— Летя за Мартас Винярд — отговарям делово и най-сетне се обръщам към него. — Ами ти?

Той се смръщва и промърморва:

— Това въобще не е смешно, Луси!

— О, на мен ли го казваш! — съгласявам се тъжно. — Да забелязваш да се смея?

И двамата се вторачваме един в друг. Никога досега не бях виждала Нейт онемял, но сега той май наистина не знае какво да каже. Разбирам го как се чувства. Това вече става нетърпимо. Така де, какво се очаква от мен да направя сега? Не че има някакви правила за ситуации като тази, нали така?

Не, обаче има СТРАТЕГИЯ!

Внезапно сякаш чувам гласа на сестра си в ушите си и се сковавам. Може пък да е права. Може и да се получи. В крайна сметка останалите методи се провалиха. Заклинанието на Робин се оказа пълен провал — всъщност извадих късмет, че не ме пъхнаха зад решетките. А това сега е идеалната възможност за пускане на Стратегията в действие… Свеждам очи и обмислям нещата. През целия си живот съм се вслушвала в сестра си в трудни моменти. И тя винаги се е оказвала права.

По дяволите! Нямам друг избор. Ще рискувам! И без това няма какво да губя друго, освен Нейт.

Добре де, обаче първо се налага да си освежа паметта. Грабвам чантата си, която е пъхната под седалката ми, бръквам небрежно в предното джобче и тайничко изваждам документа от четири страници. Нося си го навсякъде, заедно с булчинските и бебешките списания.

— По работа — пояснявам на Нейт, който продължава да ме гледа намръщено.

Разгръщам документа и хвърлям бърз поглед на двайсет и петте точки. Окей, не е задължително да са в този ред. Ще започна с нещо по-лесно…

Когато бях малка, един от коронните ми номера беше да имитирам „Жабешкия хор“. Не съм го правила от години и вече не съм сигурна дали все още го мога, но не пречи да опитам. Поемам си дълбоко въздух.

— Ггггглллллбббббрр!

„Брей, все още се получава!“ — казвам си победоносно.

Забелязвам шокираното изражение на Нейт.

— Опа! Извинявай! Просто малко газове! — усмихвам се мило.

С абсолютно ужасено изражение той се обръща и отваря куфарчето си. Вади някакви документи и започва да чете.

А аз пак влизам в роля:

— Ггггглллллбббббрр!

Той видимо се отдръпва и промърморва:

— Не можеш ли да си вземеш нещо за това?

— Всъщност не. Все отнякъде трябва да излезе, нали? — правя се на тъжна аз. — По-добре отгоре, отколкото отдолу! — И посочвам съответното долно място.

Ноздрите на Нейт се разширяват и почти го виждам как се гърчи в седалката си. Аз се чувствам по същия начин. По-неудобно от това няма накъде.

„Неудобно, но необходимо!“ — напомням си назидателно аз.

Като изтиквам назад и последните остатъци от чувството си за приличие, аз продължавам със Стратегията и избирам да кацна на точка номер седем.

— Но и без това точно сега там, долу, си имам достатъчно много проблеми с Червен Петко.

— Червен Петко ли? — поглежда ме объркано той.

— С цикъла ми, тъпчо! — провиквам се безогледно аз, за да му обясня. — Просто съм в тази част от месеца си — болки, издуване на червата, акне, газове… — Вдигам тениската си и издувам корема си колкото ми е възможно повече. — Така де, погледни ме само! Виждал ни си някога такъв корем?

Надали някога съм виждала човек, по-ужасен от Нейт в момента. Той пребледнява и се дръпва встрани, като че ли всеки момент от издутия ми корем ще изскочи извънземно и ще го изяде жив.

— Кажи де, виждал ли си някога нещо подобно, а? — настоявам аз и повишавам още мъничко глас, за да съм сигурна, че ще успея да надвикам бръмченето на самолета. Сграбчвам колкото ми е възможно повече от плътта си, разтърсвам я заплашително срещу него и допълвам: — Виждаш ли? Приличам на бременна!

— Луси! — просъсква той, най-сетне възвърнал гласа си. Прави ми знак да смъкна тениската си и добавя: — По-тихо! Хората ни гледат!

Да де, нали това е идеята!

Най-големият кошмар на Натаниел се обобщава от израза: „Хората ни гледат.“ Пази боже да говориш високо или да кажеш нещо глупаво, или някой да те погледне по-особено! Давам си сметка, че от моя страна е много подло да го измъчвам по този начин, но побързвам да се успокоя с мисълта, че се държа жестоко с него от милост. От милост и към двама ни.

— Та като стана въпрос за това, щеше ми се да бях бременна! — продължавам с пълно гърло. — Толкова ми е самотно напоследък, че…

Брей, ама аз съм била фантастична! Вижте ме как само препускам през Стратегията на сестра ми!

Няколко човека се обръщат към нас и надникват иззад седалките си, за да ни видят. Нейт се нацупва и се опитва да не ми обръща внимание, като се вторачва в документите си, които се прави, че чете. Забелязвам, че ги стиска толкова силно, че кокалчетата на пръстите му са побелели.

— Много бих искала да имам бебе. А ти?

— Не мисля, че това е времето и мястото да говорим по този въпрос — изломотва сконфузено той и разлиства листите си.

Преглъщам на сухо, като се опитвам да събера достатъчно кураж за последния си удар. За моя шедьовър. За капката, която — надявам се — ще прелее чашата. Озъртам се, забелязвам, че вече разполагаме с достатъчно публика и се провиквам:

— Какво ще кажеш да си имаме наше бебче, а? Ще бъде най-сладкото бебе на света!

Нейт свежда измъчено очи, въздъхва, умиращ от срам, и промърморва с пламнали бузи:

— Засега нищо не мога да кажа.

— Ами за името „Дейзи“, ако е момиче, а? Какви имена ти харесват?

Нейт стиска здраво челюсти и аз виждам, че вече едва се сдържа. Поглежда смръщено публиката ни, а после се обръща към мен и бясно отсича:

— Виж какво, ако нямаш нищо против, трябва да прегледам едни документи.

Ако погледите можеха да убиват, сега вече нямаше да бъда на седем хиляди метра над земята, а на два метра под нея.

— Разбира се, патенце! — изричам закачливо.

Умалително име с животинче. И глезлив глас. Брилянтно!

— Аз също трябва да прегледам нещо — отсичам, измъквам от чантата си едно от списанията за бременни и започвам да разлиствам страниците. Те са пълни със снимки на бебета в кореми и на други, вече излезли оттам. Забелязвам как Нейт поглежда крадешком към списанието ми, обаче бързо отмества очи. Усмихвам се вътрешно.

С малко повечко късмет за нула време ще сме скъсали.