Ти, който не си за мен

Шестнайсета глава

Та значи това е. Между нас с Нейт е свършено. Голямата ни любов приключи.

Продължи всичко на всичко една седмица.

— Ако трябва да бъдем по-точни, продължи по-малко от седмица — изтъква безмилостно Робин. А после, забелязвайки изражението ми, побързва да добави: — Продължи десет години и малко по-малко от седмица!

Неделя сутрин е и двете с Робин сме извели кучетата на разходка в парка, което на практика означава, че ние си седим на тревата и ядем сладолед, а Саймън и Джени обикалят около краката ни и душат.

— Все още не мога да повярвам какво стана! — промърморвам и си близвам предизвикателно от вкусния сладолед.

— Имаш предвид скъсването или думите му? — пита тя и ме поглежда многозначително.

Разказах на Робин целия ни скандал, като й го предадох дума по дума. И тя кимаше ентусиазирано и викаше „Браво, момиче!“ точно на правилните моменти. А когато дойде ред на коментара му за бедрата ми, тя буквално ахна и онемя от изумление. Което при Робин означава невероятно много.

Или може би не, както като че ли се оказва.

— И двете — отговарям и в пристъп на бунтарство отхапвам поредната огромна хапка от шоколадовия си сладоледен сандвич. — Само като си помисля, че съм го обичала десет години!

— По-добре е да си обичал и изгубил, отколкото… — напомня ми мъдро съквартирантката ми.

— Но аз не съм го изгубила! — провиквам се възмутено. Саймън прекратява душенето на тревата и наостря стреснато уши. — Аз скъсах с него!

— А аз останах с впечатлението, че той е скъсал с теб! — възкликва объркано Робин.

— Е, и така може да се каже. Донякъде — признавам неохотно. — Всъщност двамата взаимно скъсахме един с друг. След онзи огромен скандал в таксито.

— Погледни го откъм добрата страна — поне по един въпрос сте били на еднакво мнение!

Робин никога няма да престане да ме удивлява с упоритата си решимост да вижда положителната страна във всяка една ситуация. Каквото и да я сполети, тя никога не губи присъствие на духа. Ако ще и да я арестуват погрешка в Тайланд за пренасяне на наркотици и да я осъдят на доживотен затвор в страна, където никой не говори английски, тя сигурно ще отсече, че това е прекрасна възможност да остане насаме със себе си и да научи нов език.

— Може и така да се каже — съгласявам се не особено уверено аз.

— Разстроена ли си?

Замислям се. Разстроена ли съм наистина?

— Не — отговарям след кратка пауза.

И докато го изричам, се изненадвам сама на себе си. В една такава евентуална ситуация се виждах не само разстроена, а буквално съсипана. В крайна сметка нали той беше моята сродна душа?! Мъжът, без когото не можех да живея. Човекът, който ме допълваше.

Пак бъркаш, Луси! Това беше „Джери Макгуайър“!

— Браво на теб! — възкликва весело Робин. — Защото скъсването с едно, а разбитото сърце — съвсем друго нещо. — Завърта очи, за да ми подскаже, че много добре знае какво говори, и аз кимвам в знак на съгласие.

Само дето този път въобще не се чувствам с разбито сърце.

— Мисля, че по-скоро съм сащисана — признавам аз. — И много разочарована. Той не е онзи, за когото го мислех. Но може би и аз не съм вече същата. — Свеждам очи към сладоледа си. Топи се така, както и моето предизвикателно отношение към живота. — Очевидно съм обичала не самия него, а представата си за него. Идеалът, който тази представа е била за мен. И спомена за човека, който той беше някога.

Давам си сметка, че по-скоро разсъждавам на глас. Миналата седмица мина като сън. И всичко ми е като в мъгла. Истинска вихрушка от емоции. Всичко се случи толкова бързо, че въобще не спрях, за да се замисля. По-скоро не исках да спирам, за да се замислям. Просто отново бях влюбена и всичко беше невероятно. Това, че отново го срещнах. Че разбрах, че той все още ме обича. И двамата се пуснахме по течението на емоциите си. И пропуснахме да забележим, че всъщност се влюбваме в съвсем различни хора. Попаднали в плен на страстта и на момента, ние просто се гмурнахме в океана на любовта, без да мислим.

И сега, най-накрая, се сетихме да си покажем главите над повърхността, за да си поемем въздух.

— Бях влюбена в романтиката на представата за повторното събиране с първата любов. Мисля, че и при двама ни беше така — изричам накрая.

— Съвсем естествено — всичко беше толкова романтично — съгласява се вярно Робин.

— Искам да кажа, че наистина вярвах, че той е моята душа близнак. Обаче сега… — въздъхвам тъжно.

— Обаче сега си даваш сметка, че не е така, и в това няма нищо лошо — пояснява Робин, но забелязвайки мрачното ми изражение, бързо превключва на мажорно настроение. — И какво от това, че за да го осъзнаеш, ти трябваха цели десет години, а?! По-добре късно, отколкото никога!

— Не беше ли ти тази, която каза, че на нас с Нейт ни е писано да бъдем заедно? Че сме просто марионетки в ръцете на съдбата и че всичко се ръководело от силите на вселената? — сопвам се аз.

Робин се изчервява и смотолевя:

— Ами това си е вярно. Срещата ви изглеждаше като нещо много повече от плод на случайно съвпадение, а и вие действително бяхте много хубава двойка! — Замълчава за миг, а после пита: — Сигурна ли си, че всичко наистина е приключило?

— Сто процента!

— Хммм — близва замислено тя от сладоледа си. Не изглежда особено убедена.

— Мисля, че освен това съм и малко ядосана — признавам си аз.

— Честно да ти призная, той надали е мислел сериозно онова, което ти е казал! — побързва да ме успокои съквартирантката ми.

— О, не ме разбра! — тръсвам глава. — Ядосвам се не на него, а на себе си! Чувствам се като глупачка. През всичките тези години бях абсолютно убедена, че не бих могла да бъда щастлива без него. Превъзнасях го, бях го издигнала в култ. — Свеждам глава, откъсвам малко трева и промърморвам: — А сега се чувствам като Дороти от „Вълшебника от Оз“, когато дръпва завесата и вижда, че вълшебникът е просто дребно старче, натискащо множество лостове!

— И аз се чувствах по същия начин, когато отидох на срещата на класа и видях Брад Полески — побързва да ме успокои Робин. — Когато бях на шестнайсет, се бях влюбила до полуда в него. Не можех даже да го погледна. За мен той беше като бог. А после, когато го видях миналата година, осъзнах, че той е просто някакъв смешен дребосък, който има фирма за химическо чистене и живее в Охайо. Оказа се съвсем нормален и скучен чичко. — Поклаща глава и зелените й очи проблясват при спомена.

— Странна работа — в един миг бях луда по него, а в следващия… — промърморвам.

Божичко, нямах престава, че съм толкова непостоянна!

— Случва се — кимва Робин. — Веднъж дори ми се случи точно насред… — не довършва и многозначително повдига вежди.

— Насред какво? — поисквам от нея да уточни.

— Насред разгара на… сещаш се.

— О, боже! — светва ми най-накрая. — И какво стана?

— Ами, той беше Харе Кришна и…

— Кришнарите правят ли секс?

— Донякъде. Не че беше кой знае колко добър, а и напевите му бяха малко разсейващи, ама… — Прави пауза. — О, да! Питаш дали им е позволено да правят секс заради религиозните им вярвания, нали? Честно да ти кажа, не знам. — Сбърчва чело в тежък размисъл. А после се обажда: — Та докъде бях стигнала?

— До секса — напомням й аз.

— А, да. — Отмята къдриците от лицето си и продължава: — Та той беше върху мен и аз вдигнах очи и видях плешивата му глава и внезапно, не знам откъде, в съзнанието ми изплува Фред — костенурката на племенницата ми. Нали се сещаш как изпъват глави от черупките си? — Показва ми. — И от този момент нататък нищо повече не беше същото. Което беше много жалко, защото той беше страхотен готвач. Разни пикантни ястия и… Мммм…

И докато Робин бърбори със сто думи в секунда, аз усещам, че настроението ми постепенно се възвръща. В нейно присъствие е напълно невъзможно да останеш тъжен.

— От друга страна обаче, да знаеш само какви газове получавах от тези ястия… Ужас!

Тук вече не мога да не се изкискам с глас.

— Ама и ти си една! — провиквам се през смях.

— Да бе, знам си се — хили се тя. А после, най-внезапно, застава на колене като сурикат. Тялото й се изпъва и очите й се ококорват като на Саймън и Джени, когато забележат катеричка.

— Какво видя? — питам.

— Тъмен, красив непознат. На два часа! — И посочва към езерото.

Аха. Ясно.

— Харолд ли? — питам.

— Възможно е — кима тя, слага си слънчевите очила и се отпуска в тревата.

И започва да дебне в засада.

— А какво стана с Даниел онази вечер? — питам, за да изместя темата от въображаемия мъж към реалния. — Когато си тръгвах, двамата изглеждахте много добре заедно.

— О, да, беше ни много забавно. Той е приятен мъж — отговаря разсеяно тя, без да сваля очи от тъмния, красив непознат. Не бих се изненадала в следващата секунда да извади отнякъде и бинокъл. — Покани ме на среща утре вечер…

— На среща ли? — скачам аз. — И още не си ми казала?!

— Но аз, разбира се, отказах.

— Защото не е Харолд — изричам безизразно аз.

— Именно — кимва тя, без да обръща внимание на моето неодобрение. — Казах му, че с него нямаме никакво бъдеще.

— Ти сериозно ли? — ококорвам се смаяно. — Казала си му за Харолд?!

— Разбира се — кимва тя, сякаш да откажеш среща под претекст, че някаква врачка ти е казала, че ще срещнеш красив, тъмен непознат на име Харолд, е най-нормалното нещо на света.

Но за Робин всичко е нормално.

— И защо да не му кажа? — пита тя.

„Защото ще те помисли за пълно хахо“ — иска ми се да й отговоря аз, но избирам по-дипломатичния подход.

— Защото, ако излезеш на среща с него, нищо чудно да установиш, че ти харесва!

— Даде, нали и аз от това се опасявам! — поглежда ме раздразнено тя. — И после, когато срещна Харолд, какво ще правя, а? — Погледът й отново се стрелка към езерото. — По дяволите!

Проследявам погледа й. Тъмният, красив непознат е прегърнал през рамо жена в напреднала бременност.

— Но иначе се съгласих да изляза с него — пояснява. — Обаче не като гаджета, а като приятели! — въздъхва, изправя се, бръсва тревата от полата си и се приготвя за тръгване.

— Хубаво — кимвам одобрително, докато също се изправям. — Така може би ще започнеш да го харесваш.

— Пепел ти на устата! — провиква се уплашено тя. — За нищо на света! И какво ще правя, когато накрая срещна Харолд?

Забележете, че не е „ако го срещна“, а „когато“.

— Ами ако, след като се срещнете с този Харолд, установите, че не се разбирате? — изтъквам очевидното, когато се насочваме към изхода на парка.

Тя ме поглежда така, сякаш иска да каже: „Това не е никак хубаво от твоя страна, Луси“, и отказва да отговори. Вместо това бързо сменя темата.

— Между другото, един клиент ми даде два безплатни билета за театър за следващата седмица. За онази нова пиеса на Бродуей — „Утрешен живот“. Искаш ли да отидеш?

— Разбира се! — възкликвам аз. — Никога не съм ходила на театър на Бродуей! — А наум си казвам: „На ти, Натаниел Кенеди! Да не си въобразяваш, че ще си седя и ще роня сълзи по теб?!“

— Проблемът обаче е, че аз не мога да отида. Имам конференция. Но ако искаш, можеш да поканиш друг с теб, примерно… не знам… — И почти я чувам как произнася името „Нейт“.

— Ще поканя сестра си! — отсичам твърдо.

Робин свежда очи, започва да навива една къдрица на пръста си и по едно време предпазливо подхвърля:

— Луси, не искам да ти се меся, но… Сигурна ли си, че това не е просто любовна свада?

— Абсолютно сигурна! — тръсвам решително глава. — Всъщност…

Внезапно спомняйки си нещо, аз се заковавам на място, бръквам под тениската си и вадя медальона с половинката монета, който не съм сваляла, откакто с Нейт отново си ги сложихме. Измъквам го през глава и го захвърлям в най-близкото кошче. После се обръщам към Робин, която ме е зяпнала, и отсичам:

— Е, сега вярваш ли ми?

Всеки край е ново начало. Въоръжена с тази мъдра мисъл, аз решавам да прекарам остатъка от неделята в почистване на апартамента. Да обърна нова страница и прочее. И тъй като натурията в стаята ми е повсеместна, се заемам с подреждане на една част от нещата си и на изхвърляне на друга. В това число и „Папката Нейт“, която съдържа стари снимки, писма и дребни спомени, които съм пазила през всичките тези години и които навсякъде мъкнех със себе си.

А вече е време да изхвърля!

С тази мисъл в главата аз мятам всичко в контейнера.

Време е да продължа напред.

Тази вечер, преди лягане, слагам телефона си да се зареди. Нейт не ме е търсил, но и аз не съм го очаквала. За миг се чудя дали да не му изпратя кратък есемес в стил „довиждане, но без лоши чувства“, а после се отказвам. По-добре е първо да се поуспокоя. Да изчакам емоциите ми да се поуталожат, а после, на свежа глава, да му изпратя нещо зряло и философско за любовта и човешките отношения.

Може пък някой ден да станем истински приятели, като Брус Уилис и Деми Мур, и да ходим на почивки заедно с новите си партньори. И когато някой попита, да говорим мили неща един за друг и да се смеем. Нямам нищо против да се посмея на онези негови гащи на ананасчета и за това как вечно говореше по телефона. Ще бъде мил спомен — като моята склонност да закъснявам, непохватността ми и виолетовата ми коса.

Но що се отнася до онзи коментар за бедрата ми, все още ми се иска да го убия!

Понеделник сутрин посрещам с позитивно настроение. Това е първият ден от остатъка от моя живот. След вчерашния катарзис на изхвърляне на старото е време да погледна към новото. Представете си само — никога повече няма да ми се налага да мисля за Нейт! Той никога повече няма да се появява в съзнанието ми, когато дочуя някоя тъжна песен, никога повече няма да изпитвам болка по него, когато видя щастливо влюбена двойка. Невероятно!

Имам чувството, че от раменете ми се е смъкнал огромен товар. Това си мисля, докато си пия двойното кафе с мляко на път за работа. Слушам си музика от телефона, нося се по улицата с лека, пружинираща походка, чувствам се все по-ефирна и свободна…

— Май чувам сватбени камбани! — провиква се още от вратата Магда и се втурва към мен барабанейки с високите си токчета по излъскания под.

— Какво? — смъквам слушалките си аз и я поглеждам неразбиращо.

— Ти и Натаниел! Вече ги чувам! — провиква се тя и подлага ръка на ухото си.

Вцепенявам се. И всички мисли за това колко съм лека и свободна и как никога повече няма да чуя името му се изпаряват.

— Ще бъде възхитителна сватба! Смятам, че трябва да я направите в хотел „Плаза“! Имам един приятел, Ърни Уайзман, който може да ви направи жестока отстъпка за цветята!

Внезапно започва да ми прилошава. И как сега да кажа на шефката си, че всичко приключи?

— Ъхъмм… — прокашлям се тактично. — Не мисля, че изобщо ще има сватба.

Така де, да започнем с очевидното.

— Да бе, знам — искате дълъг годеж — свива тя миниатюрните си, подсилени от големи подплънки рамене. — Имате нужда от време да планирате, да организирате, да направите всичко както трябва. Но един съвет от мен — трябва да го закараш до олтара още през първите три месеца! Три месеца, запомни!

Изправена пред десеттонния камион, наречен Магда в пълно сватбено настроение, аз осъзнавам, че тактичният подход няма да свърши работа.

— Ние скъсахме — изтърсвам.

В продължение на няколко секунди устните на Магда продължават да се движат по инерция, но от тях не излиза нищо. А после от гърдите й се изтръгва вой като на ранено животно, токчетата й „Гучи“ се огъват под краката й и тя е принудена да се хване за плота на рецепцията, за да не се търколи на пода.

— О, неееее! — започва да вие тя. — Не може да е истина!

— Съжалявам, но е така. Просто не се получи — опитвам се да обясня.

Обаче Магда е пребледняла дотолкова, че дори тенът й и дебелият слой бляскав руж не са в състояние да го скрият. Гледа ме като попарена. Макар че, като забелязвам издайническите ранички около очите, нищо чудно това да се дължи на поредната й среща с нейния приятел доктор Розенбаум.

— Ама той има италиански обувки! — изфъфля накрая.

— Грешката е моя — опитвам се отчаяно да сложа нещата в ред. — Обувките му се оказаха „Банана Рипъблик“.

Обаче никоя трудност не е достатъчно голяма, за да възпре моята шефка.

— О, няма проблеми! — отсича тя. — Ще го оправим. Познавам мениджъра на „Бергдорф“. Ще ми отпусне един чифт „Прада“ с петдесет процента отстъпка!

— Не, няма проблеми! Наистина! — побързвам да я откажа аз. — Ние просто не бяхме подходящи един за друг!

Магда ме поглежда така, сякаш й говоря на непознат език.

— И какво общо има това с брака? — ококорва се тя. — Аз имах трима съпрузи и нито един от тях не беше подходящ за мен!

Изрича го толкова възмутено, че ми трябва известно време, за да осъзная какво казва. А когато го осъзнавам, не съм много сигурна как да го разбирам.

Но вместо да питам, решавам да сменя темата.

— Но пък откриването на изложбата мина добре, нали? — възкликвам, отивам бързо при компютъра и започвам да проверявам имейлите ни. — Да се надяваме, че ще се отрази добре на бизнеса!

— Хмммм — избоботва нацупено шефката ми.

— О, имаме няколко имейла и за храната! Всички превъзнасят кюфтетата! Пишат, че никога досега не са яли толкова вкусни кюфтета! — Започвам да следя за реакция и забелязвам леко помръдване на глава и поклащане на златистия кошер.

— Знаеш ли, вчера видях приятелката ми Робин и тя ми се похвали, че с Даниел са си уговорили среща! — прибягвам до последния си коз аз. Знам, че не е съвсем вярно и че така буквално предавам приятелката си, обаче нямам никакъв друг избор. Отчаяна съм.

И най-сетне се получава! Главата на Магда се стрелва нагоре, както на Джени и Саймън, когато им кажеш: „Напред!“

— Така ли? Знаех си! Какво ти казах, а?! Когато се стигне до сватосване, никога не греша! — И ме поглежда многозначително, но аз се правя, че не съм забелязала.

— Да, не е ли страхотно! — разливам се аз. — Изглеждат толкова хубава двойка!

— Хубава ли? Че те направо са идеалната двойка! — отсича тя и се изпъва в цялото величие на своите сто и петдесет сантиметра. После се сеща нещо, нацупва се и промърморва: — Макар че моят син никога нищо не ми казва. Смята, че веднага ще се раздрънкам пред хората. Че имам голяма уста. Представяш ли си, моля ти се?! Аз и голяма уста! — възкликва възмутено. После се хваща за сърцето, въздъхва театрално и прошепва: — Аз, която съм самата дискретност!

— Така си е — кимам сериозно и отварям имейла на фотографа, когото бяхме наели за откриването. — Хей, коя е тази? — възкликвам и посочвам снимката на една доста привлекателна зряла жена. — Изглежда много бляскава!

Обръщам монитора, така че Магда да види, и тя цъква пренебрежително.

— Че какво друго може да се очаква от Мелиса Силвърстайн?! Когато разбра, че съпругът й има извънбрачна връзка, започна да го изнудва! А той е милионер! — Привежда се към мен, снишава глас и допълва: — Не би трябвало да ти казвам, защото тя ме помоли да си мълча, обаче го заварила в леглото им с градинаря! Представяш ли си?!

След като Магда ме запозна с най-големите тайни на своята приятелка, с което доказа, че синът й вероятно е прав да не й се доверява, ние превключваме на работна вълна и сутринта ми минава в административни задачи и бумащина.

А после идва обяд и аз отивам в „Кац“ за обичайното ни меню, където ме обслужва обичайният сърдит мъж, който никога не говори. А после поемам обратно към галерията с горещата супа топчета на шефката ми и с ръжения й сандвич с пастърма. Единствената разлика е, че днес съм решила да пропусна обичайния си сандвич с риба тон и топено сирене и съм го заменила с кафе и една ябълка.

Без някаква особена причина. Това няма нищо общо с коментара на Нейт за бедрата ми. Или защото вече знам, че от топеното сирене се пълнее ужасно, тъй като преди няколко часа потърсих за него информация в „Гугъл“ и разбрах, че имало милиони калории и че просто само се чуди как да скочи върху бедрата ти и да ги покрие с вдлъбнатини.

„Да бе, странна работа. Днес просто нямам никакъв апетит“ — казвам си аз, докато вървя по тротоара и отпивам от кафето си. И стомахът ми не къркори, защото съм гладна. Просто издава някакви чудати звуци, защото… Е, не съм много сигурна защо, но очевидно има много причини.

— Ох! — провиквам се аз, когато някой се блъсва право в мен и разлива кафето по цялата ми блуза. — Гледай къде вървиш, кретен такъв! — изревавам.

Виждате ли каква нюйоркчанка ще стане от мен, а? Съвсем доскоро най-вероятно щях да започна да ломотя някакви извинения и съжаления, но сега вече се чувствам истински вбесена. Особено когато свеждам очи към блузата си и виждам как кафявите петна от кафето проникват все по-дълбоко в нея.

— Ти гледай къде вървиш! — реве в отговор човекът, който току-що ме блъсна.

Ама че нахалство!

Вдигам глава и се завъртам на пета. Чакай малко, това не е ли…

— Ти?!

Изкрещяваме го заедно така, че прозвучава като стерео. Вдигам очи към човека в елегантния сив костюм, застанал срещу мен, към човека, който току-що се блъсна в мен, защото не гледаше къде върви, и който току-що унищожи блузката ми и ме изгори с кафе, защото беше твърде зает да си говори по телефона, за да гледа къде върви.

И се оказва Нейт.

Вторачва се в мен с шокирано изражение на лицето.

— Ще ти звънна по-късно — изрича рязко в блутута си.

Гледам го и не мога да повярвам на очите си. Това е той! От всичките хора в Манхатън да се сблъскам точно с него!

Поправка — той да се сблъска с мен!

И не щеш ли, изумлението ми е изместено от гняв.

— Гледай къде вървиш, когато говориш по телефона! — тросвам се аз.

— Ти ми налетя! — смръщва се като градоносен облак той.

— Не е вярно! — ахвам аз и гласът ми се извисява възмутено. Но пък какво друго може да се очаква от Нейт, освен да прехвърли вината върху мен! — Ти беше този, който си говореше по телефона и не обръщаше внимание къде върви! И погледни, заля ме с кафе! — И посочвам вбесено към блузата си, която вече започва да заприличва на ръчно боядисаните дрехи на Робин.

И ако бях очаквала той да се извини, се оказва, че дълбоко съм се лъгала.

— Предупредих те за вредите от пиенето на кафе — изрича с безстрастен тон той.

— Какво? — ококорвам се аз, неспособна да повярвам на наглостта му. — Значи сега аз съм виновна, така ли?!

— Е, не аз бях този, който пиеше кафе, нали?

— Ти беше този, който си говореше по телефона и не гледаше къде върви! И ме блъсна по най-безочлив начин! — срязвам го нетърпеливо.

— Не, ти се блъсна в мен!

Осъзнали, че започваме да се въртим в порочен кръг, двамата спираме едновременно и се гледаме на кръв. Не мога да повярвам! До миналата седмица не го бях виждала десет години. И всичките тези десет години прекарах във фантазии за него как се сблъскваме на улицата, обаче нищо не ставаше. И ето че най-сетне се сблъскахме на улицата, а ще си извадим очите.

— Между другото, забравила си някои твои тоалетни принадлежности у дома — изрича неловко той, пъхва ръце в джобовете си и раздрънква дребните си монети. — Смятах да ги изпратя до галерията.

— Изобщо не си прави труда! Изхвърли ги! — отсичам бързо.

Божичко, как се стигна до тази ситуация? В един момент си разкъсваме взаимно дрехите, а в следващия обсъждаме изхвърлянето на моята четка за зъби.

— Ами, значи това е…

— Да, това е.

Няколко секунди никой от нас не казва нищо. А после телефонът му започва да звъни като камбана, отброяваща края на връзката ни. Какъв по-подходящ начин да сложим точка, наистина!

— Извинявай, но трябва да се обадя и…

— Да, естествено — кимвам. — Довиждане, Нейт!

Оставям го на средата на тротоара, обръщам се и тръгвам напред.

След всичките тези години най-сетне успях да го оставя зад гърба си и този път вече няма връщане назад.