Ти, който не си за мен

Двайсет и първа глава

И както когато бяхме деца, голямата ми сестра отново ми се притича на помощ.

— Тук е необходима стратегия! — отсича тя, автоматично превключвайки на адвокатска вълна.

— О, имаш предвид да си прочете хороскопа ли? — вметва ведро Робин.

Кейт я изпепелява с поглед и отговаря:

— Не, разбира се! Имам предвид план за действие с цел постигане на определена цел! В нашата работа непрекъснато използваме такива. Към твоя случай също трябва да бъде приложен такъв — да създадем систематичен подход за разрешаване на този конкретен проблем и да заработим методично за постигане на целите до постигането ми желания резултат!

Гледам я втрещено и накрая изломотвам:

— Би ли повторила, ако обичаш, само че този път на човешки език?

Тя махва нетърпеливо с ръка и пояснява:

— Много е просто! Ти искаш да скъсаш с Натаниел, обаче нещо или някой очевидно пречи на това!

— Примерно легендата — отново се намесва Робин.

— Или самият Натаниел! — срязва я Кейт, която, след краткия миг на изумление, се е върнала бързо към първоначалното си мнение.

— Вижте какво и двете — не ми пука как, но просто искам всичко това да свърши! Веднъж завинаги!

— Окей, тогава на работа! Магия или не, легенда или не, но съм убедена, че това ще успее. Можете да ми вярвате, че който и да е на негово място, след това за нищо на света няма да се задържи около теб, Луси! И въобще не ми пука за онези глупости за вселената, които ги разправяте! — допълва и поглежда унищожително Робин.

Съквартирантката ми вирва обидено брадичка и заявява тържествено:

— Никой не може да променя хода на съдбата!

— Само гледай и се учи!

— Няма да стане! Законите на нашия свят нямат нищо общо със законите на вселената!

— Аха, значи имаш по-добър план, а? — подмята подигравателно сестра ми. — Какво предлагаш? Някакъв фокус-мокус ли? Или кристали? Или може би китайски билки? Слушай какво, момиченце, тук е необходима агресия! Агресия и безкомпромисност!

— Смятам, че имаш адски ограничено съзнание — отбелязва нацупено Робин.

— Че ти какво очакваш, а? — не й остава длъжна Кейт. — Аз съм адвокат! Не ми плащат да имам въображение!

Кейт не е от онези, дето си губят времето. Затова, въоръжена със задължителното си куфарче, пълно с бележници, химикалки, текст-маркери и нейните пословични тънкописци в различни цветове, тя ни подкарва към най-близкия ресторант за бързо хранене, за да започне подготовката на нашия случай. Никога досега не съм виждала сестра си в действие и смея да твърдя, че съм повече от впечатлена. Набързо превръщайки едно от червените сепарета в офис, тя запретва ръкави, инструктира злочестата сервитьорка „да следи чашите за кафе да са пълни“ и започва да говори за тактики и стратегии.

Шест напрегнати часа по-късно, вече окончателно бръмнала от кофеин и изтощение, тя приключва със своята СТРАТЕГИЯ. Подчертано два пъти и повдигнато във флуоресцентно оранжево, заглавието бележи началото на документ, състоящ се от четири страници, съдържаш двайсет и пет точки и носещ (също подчертано) подзаглавие „Как ефективно да разкараме Единствения“.

Това беше първата идея на Кейт — „Така де, да имаш сестра адвокат и зет ченге все би трябвало да значи нещо“, бе изтъкнала тя, но само за да признае минута по-късно, че съдията може и да не погледне благосклонно на нашия случай: „Ваша милост, тук съм, за да помоля за възбранителна заповед, която да попречи на ищеца Луси Хемингуей да бъде преследвана от обвиняемия Натаниел Кенеди чрез непрекъсната поява във фейсбук, чрез телевизионната му игра «Тлъсти мангизи» и чрез тяхната песен «Жените не плачат» на Боб Марли по радиото“.

Именно.

Затова като че ли повече ми хареса идеята й да се появя изненадващо в апартамента му и:

Лично аз намирам това за абсолютна гаранция за отблъскване. Планът е да му засвидетелствам моята вечна любов и — бум! — той ще изчезне завинаги.

Обаче в случай че са необходими повече амуниции:

Което ще рече, че трябва да се появя в къса пола.

Което означава, че трябва да се спретна с максимално разголено потниче.

А после да кръстосам крака в стил Шарън Стоун.

На пръв поглед това не е кой знае какво оръжие, обаче точно сега в Манхатън е трийсет и пет градуса. Та потните подмишници са едно, а косматите потни подмишници — съвсем друго нещо!

Примерно: „Божичко, толкова съм изтощена! Сигурно защото съм в цикъл!“ И на всяка цена да разнообразя с всички възможни думи и изрази в този дух, примерно: менструация, мензис, предменструален синдром, често пишкане и акне.

Мъжете се ужасяват от тампони така, както кучетата — от гръмотевици. Автоматично търсят къде да се скрият, треперейки от страх.

А после да му кажа, че „съм била изненадана“ и да го помоля да отскочи до аптеката, за да ми купи от гореспоменатите големи тампони. Моля ти се, скъпа тиквичке!

Което ме води до следващите точки:

Основание: така ще ме помисли за откачалка и ще изтрие номера ми от телефона си по-бързо, отколкото можете да изречете „Фатално привличане“. Резултат: Никога повече няма да набира номера ми по грешка.

А после да удвоя бройката, говорейки за мъжете, които аз пък съм имала. Не, по-добре да я утроя.

Както и да не съм си слагала грим, да съм облечена с изпомачкани дрехи и чорапи с тлъсти бримки.

Хи-хи-хи, ха-ха-ха! Намиг.

Тук трябва да си представя рибата прилепало. Или Пош и Бекс.

Добре де, тези последните са доста отблъскващи, обаче ситуацията изисква крути мерки.

Като например: „Ти си красива“ на Джеймс Блънт, „Мама миа“ и „Най-доброто от «Тейк Дет».“

Един от клиентите на Робин работи за „Директ ТВ“ и може да хакне, така де, да „погледне“, сметките на клиентите.

И непрекъснато да ги нося с мен.

„Само дано точно сега не се сблъскам случайно в него“ — казвам си аз, като надниквам иззад рафта, за да се уверя, че теренът е чист и Нейт не се спотайва някъде там.

Вече е следващият понеделник и на път за работа съм решила да се отбия в „Маккензис“ — кварталната ни книжарница. Лавирайки покрай рафтове, пълни с книги с меки корици и подписани от авторите книги с твърди корици, аз се насочвам към отдела за списания.

Божичко, никога не съм знаела, че има толкова много булчински списания! „Булка това“, „Сватба онова“… Грабвам напосоки няколко. „О, да бе! Май ще е най-добре да си грабна и няколко за бебета!“ — казвам си аз и измъквам едно с жена с голям корем на корицата и надпис: „Капан!“

Добре де, не пише това, но съм убедена, че точно това ще си помисли Нейт, когато го види. Грабвам списанието и се примолвам вътрешно великата СТРАТЕГИЯ да сработи. Кейт е напълно убедена в успеха й. „Никога досега не съм губила дело!“ — бе отсякла решително тя, подавайки ми копие от нея. А на този етап аз съм вече толкова отчаяна, че съм готова да опитам каквото и да е.

Телефонът ми пак звъни и аз поглеждам дисплея. Нейт. Отново. Само за тази сутрин вече събрах шест пропуснати телефонни обаждания. А той все така упорито настоява, че не ми е звънил нарочно, и аз вече не знам в какво да вярвам. Натискам бутона за отказ. Искрено се надявам този случай да не се окаже първата загуба на сестра ми.

— Здравейте! Открихте ли всичко, което търсите? — приближава се към мен усмихната асистент-продавачка и прекъсва мислите ми.

— Да, благодаря! — усмихвам се аз.

— Подготвяте се за големия ден, а? — подмята тя и посочва булчинските списания.

— О, ами… нещо такова — кимвам, притискайки ги до гърдите си. Да, подготвям се за големия ден, когато ще мога да забравя напълно за Нейт. И тъкмо си казвам това, когато телефонът в джоба ми отново звъни. О, не пак!

Този път обаче включвам.

— Здрасти, Нейт — изричам примирено.

— Луси? — обажда се примирено и той. Въпреки настояванията на Кейт той изобщо не ми звучи като побъркан преследвач, за какъвто го е нарочила. Звучи точно като мен — като човек, на когото му е писнало.

— Аха.

Дълбока въздишка.

— Чао.

— Чао.

Затварям. Не знам вече какво да си мисля и на кого да вярвам — на Робин или на Кейт. Затова избирам подход по средата.

— Хубаво! Ако имате нужда от помощ, аз се казвам Емили!

Това е отново асистент-продавачката. Обръщам се към нея:

— Благодаря!

И се насочвам към касата, минавам покрай отдела за книги от типа „Помогни си сам“ и внезапно вниманието мие привлечено от една друга табела на отдел: „Любов и романтика“. И очите ми се плъзват по заглавията на стотици книги. Има дори цял рафт, посветен на „Единствения“: „Как да открием Единствения“, „Как да задържим Единствения“, „Как да разберем, че той е Единствения“, „Той ли е Единствения?“ и прочее.

— Всъщност… — обръщам се към усмихнатата асистент-продавачка Емили.

— Да? — втурва се, нетърпелива да ми помогне тя.

— Имате ли някакви книги от типа „Как да се отървем от Единствения“?

Десет минути по-късно се появявам в „Номер Трийсет и осем“ и с изненада установявам, че галерията е затворена. Странна работа. Къде ли е Магда? Стоя на тротоара, с една ръка стиснала здраво списанията, а с другата — задължителното двойно кафе с мляко, оглеждам озадачено решетките пред прозорците и се чудя какво става. За цялото време, откакто работя тук, досега нито веднъж не съм виждала галерията затворена. Магда винаги е била тук, за да ме посрещне. Поглеждам часовника си. Като се познавам, нищо чудно и да съм пристигнала много рано. Обаче не — десет и десет е.

Съвсем объркана, аз хващам някак си целия си багаж с една ръка, а с другата измъквам моята връзка ключове от чантата си. В мига, в който пристъпвам в мрака на галерията, се включва алармата и започва да отброява двайсетте или не знам там колко секунди, през които трябва да набера кода и да я изключа. За момент се паникьосвам. Мамка му, и как беше сега? А после се сещам — ама, разбира се, рождената дата на Магда. Спомням си, че веднъж ми я каза.

Или по-точно годината: едно — девет — шест — пет.

Алармата автоматично замлъква. Аз натискам бутона за решетките на прозорците и включвам лампите. От сенките избухва порой от цветове, когато светлината докосва картините, и аз се изпълвам със задоволство. Винаги съм смятала, че има нещо магическо в това да бъдеш сам в галерия. Веднъж, когато бях малка, си спомням как изгубих родителите си в Лувъра и се озовах в стая, пълна с картини. Повечето деца на мое място сигурно щяха да се уплашат, да се разплачат и да започнат да тичат като побъркани, за да открият мама и татко, обаче аз и до ден-днешен си спомням онова чувство, което ме изпълни, когато осъзнах, че съм заобиколена от толкова много и различни лица, образи, цветове. Сякаш се бях изгубила в приказния свят на фантазиите.

За мое голямо нещастие майка ми беше на съвсем различно мнение по въпроса. Спомням си как ми се накара, когато най-накрая ме откри, и как после ме накара да не се отлепям от полата й до края на обиколката.

Вдигам пощата от земята, отнасям я на рецепцията и заедно със списанията си я захвърлям на плота. Започвам да пия кафето си, а после включвам компютъра и проверявам имейлите. Нищо особено — няколко прессъобщения, запитване за стаж от някакъв студент, фактура от кетъринга, който използвахме за откриването, със заглавие: „Неплатено! Спешно!“ Смръщвам се. Защо останах с впечатлението, че още миналата седмица Магда им изпрати чек? В гърдите ми се надига лека тревога, обаче аз побързвам да я забравя. Сигурно е някакво недоглеждане. Чекът на Магда и имейлът на фирмата са се разминали.

Вдигам глава от компютъра. Все още нито следа от златния кошер. Затова включвам на фейсбук. Само за минутка… Изпълнена с все по-нарастващо вълнение, аз се включвам в мрежата. През последните няколко дена двамата с Адам си разменяме имейли — нищо особено, просто приятелски закачки. Той ми писа няколко реда, за да ми разкаже за краткия филм, върху който работел, аз пък му писах за моята работна седмица.

Обаче моят имейл беше внимателно обмислен. Защо ли? Защото държа да му се представя като професионалистка, но не задръстена. Като жена, която обича да разговаря, но не прекалява. Като заета, но не чак толкова. Което ще рече, че ако той, примерно, пожелае да ме покани на кино, графикът ми не е чак толкова пълен.

Добре де, ако трябва да бъда честна, графикът ми е абсолютно празен, обаче не мога да му позволя да го разбере, нали така?! Не мога да му позволя да разбере колко енергия влагам във всеки имейл, който му изпращам, и как държа да се уверя, че е точно както трябва.

А беше къде по-лесно просто да вдигнеш телефона и да поговориш!

Я, имам непрочетено съобщение във входящата си кутия! Стомахът ми се преобръща. От Адам е.

А отдолу е добавил номера си. Вторачвам се в съобщението, сякаш се опитвам да извлека още някакъв, допълнителен смисъл от него — да подразбера нещо друго, освен това, че тази седмица той е свободен и иска да му се обадя. За бога, Луси, но какво ти става? Той просто иска да те види! Стомахът ми отново се преобръща. Ама защо трябва да съм винаги толкова нервна?!

„Защото го харесваш — прошепва едно тънко гласче в главата ми. — И защото това е първият мъж, когото съвсем сериозно харесваш след Натаниел!“ И след като това име ми бе отново припомнено, аз бръквам в джоба си, за да се уверя, че СТРАТЕГИЯТА е там. Не съм много сигурна дали ще успея да я приложа изцяло на практика. Както и дали тя въобще ще сработи. За разлика от сестра ми аз далеч не съм толкова убедена в правотата й. И не мисля, че нещата са толкова прости. Обаче точно сега като че ли нямам никакви други опции.

Някакво пронизително джафкане отвън ме кара да вдигна глава от монитора. Тъкмо навреме — за да видя как вратата се отваря и в галерията се появява Магда. Облечена е в цикламена рокля в стил „Джаки Онасис“ и същите по цвят високи обувки, а слънчевите й очила са толкова огромни, че й стоят като маска на оксиженист.

— Добро утро! — поздравявам весело аз и се втурвам да й помогна. Под едната си мишница носи Валентино, а под другата — огромен пакет.

— Ааа, Лууузи! — пуфти тя, останала без дъх. — Благодаря! Много благодаря!

Поемам пакета от ръката й и послушно тръгвам след нея, докато тя ситни по полирания под, защото роклята й е много тясна.

— Съжалявам, че закъснях — продължава и започва да потупва прическата си, за да се увери, че всеки косъм е закован с лак за коса на мястото си. — Много съжалявам!

— Няма проблеми! — усмихвам се аз. — Къде да оставя това? — питам, като кимвам към големия пакет.

— О, където и да е! Все ми е тая! — изсумтява тя и размахва обсипаната си с диаманти ръка, сякаш е освежител за въздух. После се приближава до един стол и много внимателно се сгъва върху него. — Само да не се налага да поглеждам вътре в него! — допълва.

— Защо? Какво има вътре? — питам, като оставям пакета до стената.

— Картина. От леля ми Ирина.

— Ооо! Подарила ти е картина? — провиквам се възторжено аз и се обръщам към пакета, чудейки се как ли изглежда платното.

— Може и така да се каже — отвръща мрачно шефката ми. — Оставила ми я е в завещанието си.

— Завещание ли? — Извъртам се рязко на пети и поглеждам към Магда. Предположих, че е с такива големи очила заради поредните си „подобрения“, обаче сега забелязвам, че лицето й е доста червено и подпухнало и си личи дори под множеството пластове грим. Забелязвам също, че тя подсмърча. — Божичко, съжалявам, Магда! Нямах представа! Кога…

— През уикенда — отговаря тя, вади пакетче носни кърпички от огромната си чанта и шумно издухва носа си.

— О, не! — Прикляквам до нея и стисвам приятелски ръката й. — Неочаквано ли беше?

— Нищо не е неочаквано, когато си на деветдесет и шест — свива рамене тя и пак подсмърква. — Освен това тя си поживя доста добре.

— А ти добре ли си? — питам загрижено.

— Аз просто се прехранвам — промърморва тя и пак си издухва носа.

— Не, имам предвид заради леля ти.

— Ах, това ли? Да, разбира се. Всичко е прекрасно.

Оглеждам изпъстреното й с червени петна лице, наполовина скрито под огромните слънчеви очила, и изведнъж се изпълвам със странно съчувствие към нея.

— Не, не е прекрасно — чувам се да казвам и се изненадвам не на шега от откритостта си във връзка с чувствата.

Както и Магда, която ме поглежда с шокирано изражение.

За момент се ужасявам да не ми се ядоса. Преглъщам на сухо и изричам колебливо:

— Така е, нали?

Настъпва кратка пауза, а после, изведнъж, тя като че ли се срива отвътре. Сгъва се като увехнала циклама, като отгоре остават да стърчат само подплънките на роклята й и огромният кошер. Но когато виждам, че и той започва да се тресе, си давам сметка, че тя всъщност ридае.

— О, господи! Госпожо Цукерман…

Гледам я и се чувствам напълно безполезна. Нямам представа какво да направя. Опитвам се да бъда едновременно учтива, но и да не прекрачвам границите, тъй като това все пак е ситуация тип „началник — подчинен“. Така де, не мога просто да я прегърна символично и да изрека: „Хайде, хайде!“

О, по дяволите с условностите и притесненията кое е уместно и кое — не!

— Хайде, хайде! — промърморвам аз и я прегръщам топло. Винаги съм си знаела, че тя е дребна жена, но не бях предполагала, че е дребна като дете. — Не се тревожи! Всичко ще бъде наред! Тя вече е на по-добро място!

Магда рязко спира да ридае и ме поглежда. Вдига очилата си на главата и ме поглежда възмутено.

— Тези сълзи не са за Ирина! — отсича.

— Така ли?

— Естествено, че така! — смръщва се тя. Или поне се опитва, защото лицето й вече е претърпяло толкова много инжекции, че едва се помръдва. — Ирина си живя като царица! Имаше си слуги, кожи, диаманти… — Размахва ръцете си под носа ми и допълва: — Истински диаманти, а не фалшиви като моите!

— Фалшиви ли са? — смайвам се аз.

Магда изхълцва нещастно и извива:

— Всичко е фалшиво — диамантите, „Гучи“, „Луи Вюитон“… — Захвърля чантата си, сякаш не може вече да я търпи. — Аз съм разорена, Лууузи, разорена съм!

— Ама аз си мислех… — поглеждам я ужасено аз.

Всъщност не съм много сигурна какво точно си мислех. Просто покрай тези дизайнерски дрехи, пластичните операции и адреса в Горен Уест Сайд приех, че…

— Външността често лъже, Лууузи — продължава тя. — Така казваше и леля ми Ирина. — Поклаща глава. — А в банката са истински обирджии — искат да ми вземат всичко — апартамента, галерията…

— Галерията ли? — вече се паникьосвам аз.

— Аз не мога да се оправям с пари, Лууузи! Вземам назаем за едно, а после, за да го върна, вземам друг заем и… — Отпуска безпомощно рамене и размахва вяло ръце.

Вторачвам се в нея и сърцето ми се изпълва с грозно предчувствие. Първо, естествено, си мисля за Магда — не мога да си представя какво е да изгубиш дома си, особено на нейната възраст. Но ще излъжа, ако кажа, че не свързвам загубата на галерията и с мен самата. Какво ще правя тогава? Ами самата галерия — какво ще стане с нея?

— Тази галерия не може да затвори! — провиквам се разпалено. — Просто не може!

И най-внезапно Магда се издига до всичките си сто и петдесет сантиметра, хваща двете ми ръце и ги вдига така, сякаш сме на някакъв протестен митинг, след което изкрещява:

— Ще дадем всичко от себе си, Лууузи! Ще дадем максимума си! Няма да ни победят! Няма да ни уплашат!

— О, ами… да — допълвам плахо.

— Засега не всичко още е изгубено. Има един съвсем нов и многообещаващ художник. Живее във Винярд, обаче си мисля, че ако успеем да си уредим среща с него, може би ще успеем да покажем и творбите му! Той е невероятен! Просто невероятен! И знам, че ще ни спаси!

И започва да размахва енергично ръце по така характерния за нея начин. Виждайки отново старата Магда, аз се изпълвам с радост и облекчение.

— Звучи ми добре — усмихвам се. Може пък да е права. Може би всичко ще бъде наред.

— О, да, ще бъде! — отговаря на мислите ми тя. Изпъва рамене, оправя тясната си рокля, приглажда назад косата си и си поема дълбоко въздух. — Окей, стига сълзи! Ирина би ме убила, ако беше жива! Щеше да каже: „Магда, защо се държиш като малко дете?!“ Все пак тя беше сестра близначка на майка ми, но за мен беше по-скоро като истинска майка!

Усмихвам се и се обръщам, за да се върна на мястото си, но после се сещам нещо.

— Ти не каза ли, че Ирина е била на деветдесет и шест?

— Почти на деветдесет и седем! — поправя ме гордо шефката ми.

Замислям се и изчислявам наум.

— А ти си родена през 1965 година — отбелязвам, спомняйки си кода на алармата. — Значи това означава… — Смръщвам се. Не може да е вярно. Очевидно някъде пак съм сбъркала в сметките. — Майка ти е била на петдесет и една, когато те е родила?! — възкликвам слисана.

— Ами… да — изчервява се Магда. Прочиства гърлото си, престорва се на точно толкова изненадана, колкото съм и аз, и допълва: — Лекарите направо не можели да повярват! Била съм истинско чудо на природата!