Ти, който не си за мен

Осемнайсета глава

Но въпреки това, когато на следващата сутрин тръгвам за работа, си отварям очите на четири. Както и на обяд, когато излизам от офиса, за да купя обяд. Нося кафето си супервнимателно, просто за всеки случай. Но не, наоколо не се вижда Нейт, говорещ по телефона, настъпващ право срещу мен. Не се вижда и по ресторантите. Всъщност движа се в зона, свободна от Нейт.

Вярно е, че няколко пъти зърнах мъж със сив костюм в тълпата и сърцето ми се сви, но за мое щастие се оказа грешка. Просто плод на нервите и притесненията ми.

Към края на деня вече се чувствам доста по-спокойна. Осъзнавам, че съм била голяма глупачка. Вярно е, че случилото се вчера беше малко стряскащо и доста вбесяващо — колкото и да топя блузата си във „Вениш“, петната от кафе надали ще излязат, а после, вечерта, появата му ме лиши от възможността да се насладя на сушито си — но да погледнем разумно на нещата, всичко беше просто съвпадение. Закон на Мърфи. Лош късмет.

Наречете го както желаете, но надали си струва да му обръщам голямо внимание.

— Знам, че звучи налудничаво, но по едно време започнах да ставам параноична — изричам, останала без дъх, и поглеждам към Робин, която пъшка на тренажора до мен.

Това е на следващата вечер, след работа, и двете с Робин решихме да оползотворим до максимум безплатните пропуски за частния фитнес салон на сестра ми и сега си помпим тихичко. „Помпим“ е меко казано. Ето — скоро „почти припадаме“.

И въпреки че сестра ми сама ми предложи безплатните пропуски, бе искрено изненадана от моята нетърпеливост. „Какво? Искаш да отидеш още тази вечер?!“ — бе възкликнала изумено, на което аз й бях отговорила, че нямам търпение да вляза във форма и че какъв по-подходящ момент от настоящия.

Онова, което не й споменах, бе коментарът на Нейт за моя целулит, който оттогава насам буквално изгаря мозъка ми. „Как смее той да твърди, че имам целулит?!“ — бях повтаряла пред Робин на всеки десет минути, а като добра приятелка тя послушно бе повтаряла: „Как смее, наистина?! Че какво им е на бедрата ти? Нищо им няма!“ И така си е. Защото аз съм истинска жена, а не някакво изкуствено, клечесто, насекомоподобно същество, което не яде и само ходи по гимнастики. Освен това всяка жена си има целулит. Ами да! Даже Кейт Мос! Нали го видях на снимката в онова списание!

Окей, може и да е било игра на светлината, но съм убедена, че го видях!

А после, след тази жлъчна реч в стил „Долу Нейт, да живее целулита!“, аз бях започнала да крача из дневната по боксерки, размахвайки дистанционното като знаме, след което се бях запътила към банята, за да разгледам дупето си в голямото огледало под лампата. И бях направила зашеметяващо откритие.

Някой беше откраднал дупето ми! И не само това, ами го беше заменил с каша с кожена торбичка! Нямам представа кога и как беше станало това, но знаех едно — исках си дупето обратно!

Поради което сега се намирам в „Равновесие“ — супермодерна фитнес зала в центъра на Манхатън, цялата в червени тухлички и плазмени телевизори, и всеки момент ще получа инфаркт. И не само от физическото натоварване. Имам чувството, че съм попаднала в някаква паралелна вселена. Вселена, в която всички носят дизайнерски трика от ликра, перчат се с перфектни, стегнати тела и повече мускули и от културисти. Помпат си или бягат със слушалки на главите, с хавлии, преметнати през вратовете си, размахали конски опашки и греещи от здраве и жизненост. Сякаш съм се приземила на Планетата на красотата.

А междувременно аз съм облечена със стари шорти и тениска, пуфтя като парен локомотив, а лицето ми е грейнало като домат.

— Какво? — реве Робин по начина, по който го правят хората, когато имат слушалки на ушите и си мислят, че говорят нормално, обаче звучат като пияниците, които се изсипват от нощните клубове всяка събота вечер.

— О, нищо! Просто мислех на глас.

Тя сбърчва объркано чело и измъква една от слушалките си. Слуша преносим сиди плейър. Не мисля, че от 1995 година насам съм виждала такъв. Освен това е облечена в ръчно боядисани дрехи индийски тип. В сравнение с нея аз се чувствам определено модерна, което говори много.

— Извинявай, но въобще не бях тук — провиква се тя и мята опашката си нагоре. Косата й е вързана на върха на главата й, а къдриците й се разливат по тила й като фиброоптични кабели.

— Какво слушаш? — изгрухтявам. Намирам се на нещо, наречено крос-тренажор, което има огромен контролен панел с проблясващи светлинки и циферблати. Прилича малко на кабина на самолет. Не че някога съм виждала такава, но съм сигурна, че прилича на това. „Е, може би не чак толкова сложна“ — казвам си с надежда и не малка доза страх.

След няколко фалстарта успях да я наглася на нещо, наречено „интервал“, защото бях привлечена от вида на диаграмата — високи линийки с множество ниски линийки между тях. Именно ниските линийки наклониха везните в полза на тази опция. Стори ми се лесно. В крайна сметка нали „интервал“ е синоним на „почивка“?

„Да, ама не, Луси! — мръщя се десет минути по-късно аз. — В случая очевидно е синоним на «мъчение».“

— Слушам един удивителен диск! — възкликва Робин с блеснали очи.

— Да не би да е новият на „Блек Айд Пийс“?

— „Блек Айд Пийс“ ли? — поглежда ме объркано тя. — Не, става въпрос за чудеса и как те могат да ти покажат пътя към постигането на вътрешния мир и просветлението. Адски интересно! Искаш ли да чуеш и ти? Можем да си поделим слушалките. Мисля, че са доста дългички… — И започва да ги развива.

— О, не, няма нужда — побързвам да откажа.

— Сигурна ли си? Има една много готина част за това как трябва да промениш възприятието си за света, като си представиш, че си дърво, а ръцете ти са клони… — И за да онагледи думите си, тя размахва дългите си, костеливи ръце, натежали от сребърни гривни, и ги вдига нагоре. — Протягаш клоните си към небето, достигаш облаците, а после още по-високо и докосваш цялата Вселена…

— Как мина срещата с Даниел снощи? — прекъсвам я аз, преди да ми е разказала цялото съдържание на диска. Което тя със сигурност щеше да направи, ако я бях оставила. — Когато се прибрах, още не се беше върнала.

Ръцете й се отпускат безпомощно надолу и тя промърморва:

— Не беше среща!

— Добре де, как беше твоята не-среща?

— Ами, нали се сещаш… доста добре — свива рамене.

И внезапно имам чувството, че съм ченге в един от онези сериали, в които напълно невинната на вид бабичка прави нещо крайно подозрително. Тук нещо не е наред. Репертоарът на Робин не познава думи като „доста добре“. Обичайните й прилагателни са „възхитителен“, „удивителен“ и „фантастичен“.

Да, тук нещо определено не е наред! Тя лъже!

— Само доста добре? — правя се на също толкова незаинтересована аз. Нали така постъпват в онези криминални сериали, а? Държат се съвсем небрежно, за да изловят заподозрения!

— Ами да — кимва тя, обаче устните й потръпват и на мен ми е ясно, че умира да ми разкаже повече. — Заведе ме на вечеря в едно от онези вегетариански ресторантчета, дето най-много обичам. Печената ряпа беше удивителна!

— Така ли? Бреееей!

— Да, нали? — въздиша тя и ме дарява с една от нейните мегаватови усмивки. Обаче после бързо се овладява и промърморва: — Е, не е чак толкова невероятно. Просто съвпадение…

Това е още една необичайна дума за репертоара на Робин — „съвпадение“. Тя не вярва в съвпаденията. Вярва в съдбата, в писаното.

Сигурна съм, че ако бях ченге, вече щях да имам всички основания да я арестувам.

— … А после ходихме да гледаме една африканска група за ударни инструменти.

— Ама това е възхитително! — възкликвам аз. Цялата музикална колекция на Робин се състои от свирки, африкански ударни инструменти и дискове със заглавия като „Звуци на местните народи“ с картинки на екваториални гори и дъга в далечината.

— Наистина беше така! — възкликва тя, вече неспособна да се сдържа. — Ритмите, музиката… Двамата с Даниел бяхме като хипнотизирани…

Не довършва, зарейва блеснал поглед нанякъде и се заковава на място — за разлика от тренажора, който продължава да се движи. После се овладява и отново поема напред.

— Харесваш го, нали?

— Нищо подобно! — възразява възмутено тя. — Така де, искам да кажа, че като приятел го харесвам, но само толкова!

Тя, разбира се, лъже най-безсрамно. Вече би трябвало да й сложа белезниците и да я отведа в ареста.

— Кога ще се видите пак?

— Тази вечер ме е поканил на една пиеса. Нарича се „Небесно пробуждане“ и се разказва за ангели, но му отказах.

— И няма да отидеш?! — поглеждам я втрещено. Едно от най-ценните притежания на Робин е тестето й „Ангелски карти“, тъй като вярва в ангели. Както и във феи, духове и Дядо Коледа. Всъщност не — последното си го измислих. Не ми е казвала, че вярва в Дядо Коледа. Но понякога имам чувството, че е така.

— Не, имам много работа.

— Например?

— Ами… работа — свежда очи тя с виновно изражение.

Поглеждам я подозрително и я подканям:

— Кажи де, каква?

— Например да си планирам бъдещето! — отсича възбудено тя. — Изключително важна задача!

— О, ясно — кимвам. Нямах понятие, че Робин е толкова разумен човек. — Имаш предвид спестявания и пенсионни фондове, нали?

— Да бе, нещо подобно — отговаря неопределено тя. — Както ще да е. Ти какво ще правиш тази вечер? — пита и връща темата обратно към мен.

Което също издава състоянието й. Робин никога, повтарям — никога — не отказва да говори за себе си.

— В една близка галерия има откриване на изложба. Мислех да се отбия там след работа.

— О, много интересно! — изгуква тя.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен?

Тя моментално се вдървява и отсича:

— О, не! Имам си работа! — Машината изписква и тя поглежда контролния панел. — Брей, свърши! Най-сетне! — отдъхва си доволно. — Мисля, че вече мога да се насоча към сауната.

И с треперещи крака тя бързо слиза от уреда, като едва не се спъва. И това въпреки факта, че преди малко ми разказваше как била катерила Мачу Пикчу и как „ако си се катерила на тази надморска височина в продължение на няколко часа, всичко останало ти изглежда фасулска работа“.

Да. Може би. Обаче когато инките са строили Мачу Пикчу, очевидно никой от тях не се е сетил преди това да отскочи на фитнес.

— Добре. Ще се видим там — кимвам, вече едва поемайки си дъх. — Искам да остана още няколко минутки.

Което е абсолютна лъжа. Искам да се тръшна на дивана и да се натъпча със сладолед, обаче образът на откраднатия ми задник продължава да ме възпира.

— Окей. Значи доскоро — кимва тя, грабва диска си и ръчно боядисаната хавлиена кърпа, едва не пада и промърморва: — Приятно прекарване!

Приятно прекарване ли? И от това се очаква да бъде приятно?!

С разтуптяно сърце аз се вторачвам в крос-тренажора. Сещам се за много и различни начини за описване на преживяването ми от последните двайсет минути, но думата „приятно“ въобще не е сред тях.

Мъчение, агония, досада, бяс. И това са само четири думи от много други възможни.

Избърсвам потта, която вече започва да се стича от лицето ми, сграбчвам дръжките и не обръщам внимание на факта, че гърдите ми всеки момент ще експлодират. „Това е полезно за мен“ — казвам си решително. Здравословно е.

Поглеждам отражението си в огледалото срещу мен. Потта е обградила лицето ми като шлем. А самото ми лице е подпухнало и червено. Очите ми са кървясали и изглеждат така, сякаш всеки момент ще изскочат от орбитите си — като във второразреден филм за зомбита. Не си спомням някога да съм изглеждала по-нездрава. Или по-непривлекателна.

Добре че тук никой не ме познава. Това определено е облекчение. И безсъмнено една от положителните страни да живееш отскоро в нов град. Защото си напълно анонимен. И няма опасност да се сблъскаш случайно с познат.

И в мига, в който последната мисъл минава през главата ми, забелязвам в огледалото срещу себе си как някой се качва на тренажора до мен.

Стомахът ми се преобръща така, сякаш някой току-що ме е изхвърлил от самолет. Без парашут.

О, неееее! Само това не! Не може да бъде!

Обаче е!

Нейт!

За момент имам чувството, че започват да ми се привиждат разни неща. Но това е невъзможно! То бива малшансове, ама чак пък толкова… Виждам го как се мотае на тренажора по шорти и тениска, обаче мозъкът ми отказва да възприеме този факт. Да не би някой да ми прави номер? Да не би това да е „Скрита камера“? Оглеждам се бързо, а после, давайки си сметка какво всъщност правя, се стягам. Не трябва да забравям, че това е просто съвпадение! Вярно, нещастно, но все пак съвпадение.

Като се преструвам, че не го забелязвам, тайничко намалявам скоростта на тренажора си. Ако имам късмет, може и да успея да се измъкна, преди да ме е видял.

С периферното си зрение виждам как той се разкършва, разтяга мускулите си, раздвижва ръцете си и започва да се навежда напред-назад, а после и встрани.

О, я стига с тези номера! Голямо перчене, няма що!

А после, най-неочаквано, се изпълвам със странно упорство. Но защо да си тръгвам? Нали аз дойдох първа?! Имам право да бъда тук точно толкова, колкото и той! Ще му покажа аз на него!

Изпълнена със съревнователен дух, аз изправям гръб, изпъвам рамене и започвам да се движа леко и ефирно. Перфектно! Сякаш съм на разходка в парка! Междувременно чувам как машината до мен се включва, а после чувам и стъпки. Старая се да не поглеждам встрани.

Гледам право напред. Обаче това се оказва още по-лошо, защото той е точно пред мен, отразен в огледалото.

Аз също съм право пред него.

Той, разбира се, ме вижда и по лицето му пробягва шок. Обаче после бързо идва на себе си и промърморва:

— Каква изненада да те видя точно тук!

— Теб също — промърморвам и аз, като продължавам да си ходя с широки крачки.

Имам чувството, че говоря на езика на раздялата. Трябва да направят разговорник със заглавие „Научи бързо езика на раздялата“, в който конкретни фрази да бъдат превеждани на истински английски. Например изречението „Каква изненада да те видя точно тук!“ би трябвало да се преведе като: „Какво, по дяволите, правиш пред очите ми?!“, „Доскоро“ ще се преведе като: „Само през трупа ми“. А някои съвсем прости думички, като примерно „Здравей“, ще означават: „Гледай си работата!“

Това значително би улеснило нещата. И хората съвсем бързо ще се научават да разговарят след раздялата си.

— Нямах представа, че имаш членска карта за този салон — отбелязва небрежно той.

Което също би трябвало да се преведе: „Какво, по дяволите, правиш на моя територия?!“

Както виждате, в езика на раздялата много и различни неща биха могли да означават принципно едно и също нещо. Както примерно ескимосите, които имат милиони различни думи за „лед“, докато ние си имаме само една. А при раздялата тази единствена думичка обикновено е „мамицата ти“.

— Засега само го пробвам — отговарям, като се старая също да звуча нехайно. — Да видя дали отговаря на… обичайния ми стандарт — и бързичко натискам няколко бутона на контролния панел през себе си, сякаш съм съвсем наясно какво правя. — А ти какво правиш тук? Нали си имаше личен уред?

В превод: „Разкарай се! Приличам на огромна, потна лоена буца, нямам никаква представа какво правя на този проклет уред, който незнайно защо започва да издава някакъв странен, вибриращ звук, а ти си последният човек на земята, когото искам да виждам!“

— Обичам да редувам уредите — обяснява той.

— Аха, да ги редуваш — кимвам, сякаш и аз цял живот се занимавам с редуване на фитнес уредите си.

Настъпва пауза, а после:

— Виж какво, за онзи ден… Казах някои неща, които изобщо не трябваше да казвам… — Не довършва и погледът му се плъзва към бедрата ми.

— Да, всъщност и двамата казахме такива неща — промърморвам и макар и унизена до дъното на душата си, продължавам да гледам смело напред. Обаче периферното ми зрение ми подсказва, че той почти не се поти, докато аз започвам да звуча като задъхващ се от възбуда старец по секс телефон.

Отпивам глътка вода от бутилката си и се опитвам да се концентрирам върху дишането си. Спомням си, че веднъж четох някаква статия по този въпрос, макар да не съм сигурна точно върху какво би трябвало да се концентрирам. Така де, вдишваш и после издишваш, нали! Какво друго може да има?

Той започва да ускорява, обаче аз продължавам да го следвам. Виждате ли? И аз го мога това! Въпреки че краката ми вече се тресат като желе. Защо имам чувството, че всеки момент ще се строполя на земята? О, мамка му! Машината ми май започва да се вдига! Ама какво става тук, за бога?! Свеждам очи към контролния панел, опитвайки се да измисля начин да се спася, но после се предавам. Твърде сложно е за моя мозък. Човек трябва да е член на „Менса“, за да схване тези бутони.

Направо не мога да повярвам! Той ускорява и вдига пътеката си!

Обръщам се и го виждам как си припка весело до мен със заплашителна скорост. Напълно вбесена, удрям стрелката върху панела, под която пише „Нагоре“. На ти сега!

Започвам да крача още по-широко — напред-назад, напред-назад — и да размахвам ръце. Само дето смешното е, че машината ми не става по-бърза, а някак си по-висока! Напълно объркана, започвам да удрям бутоните. Няма да му позволя да спечели! За нищо на света!

Потта вече шурти от лицето ми, обаче аз не се отказвам. Набирам скорост. Все по-бързо и по-бързо. Краката ми помпат бясно педалите. Сърцето ми бумти силно в гърдите ми. А до мен Нейт си крачи ритмично и по лицето му почти не се забелязва пот! Поглеждам към контролното му табло!

Той е на ниво 14!

Натискам моите бутони. Нагоре, нагоре, нагоре!

И внезапно осъзнавам, че уредът ми започва да издава някакъв странен, виещ звук. Чакайте малко! Ама… Защо толкова бързо?… Става много бързо!… И ускорява… ама чакайте… това са сто и двайсет километра в час… О, боже, и продължава да се вдига, о, нееее… Паникьосвам се. Ама как да накарам тази проклетия да спре?

О, боже! О, боже! О, господииии…

Ооооооооох!