Тил Уленшпигел

I

Уленшпигел, син на Клаас, се роди в град Дамме5, във Фландрия6, когато май разпукваше пъпките на глога.

Съседката Катлин, която бабуваше на родилките, го пови в топли пелени и като погледна главата му, посочи върху нея една ципа.

— Роден с риза, късметлия! — рече весело тя.

Но веднага изохка, като показа едно черно петънце върху рамото на детето, и рече плачливо:

— Уви, това е черният белег от пръста на дявола.

— Мигар господин Сатаната — обади се Клаас — е станал толкова рано, че е имал вече време да отбележи със знак сина ми?

— Той не си е лягал още — каза Катлин, — защото петелът едва сега събужда кокошките.

Сложи детето в ръцете на Клаас и излезе.

След малко зората проби нощните облаци, лястовиците захвърчаха с цвъртене ниско над ливадите и слънцето показа на кръгозора своето пурпурноослепително лице.

Клаас отвори прозореца и рече на Уленшпигел:

— Сине, роден с риза, ето Царя-Слънце, който иде да поздрави земята на Фландрия. Погледни го, когато ще можеш да виждаш, а по-късно, когато някое съмнение те омотае и не знаеш какво да сториш, за да постъпиш добре, помоли го да ти даде съвет; то е светло и топло; бъди чистосърдечен, както то е светло, и добър, както то е топло.

— Клаас, мъжо — рече Зуткин, — ти проповядваш на глух; ела, синко, да си пийнеш.

И майката приближи до новороденото своите хубави, сътворени от природата бутилки.

II

Докато Уленшпигел пиеше от тях, всички птичета в полето се пробудиха.

Клаас, който връзваше сноп дърва, гледаше как булката му даваше гръдта си на Уленшпигел.

— Жено — рече той, — имаш ли достатъчно запас от това хубаво мляко?

— Кърчазите са пълни — каза тя, — но за да бъда щастлива, това не ми стига.

— Как можеш да се оплакваш в такъв радостен час!

— Мисля си — каза тя, — че в кесията, която виси там на стената, няма пукната пара.

Клаас взе кесията; но колкото и да я разтърсваше, не чу приятния звън на пари. Той се смути. Все пак поиска да ободри булката си и каза:

— За какво се тревожиш? Нали в раклата е баницата, която вчера ни донесе Катлин? Та не виждаш ли там и голям къс говеждо месо, от което детето ще има хубаво мляко поне три дни? Ами тая торба с бакла, пъхната в ъгъла, глад ли предвещава? Това каче с масло да не би да ми се привижда? И тия ябълки, наредени на тавана като войници със знамена, по единадесет в редица, да не са призраци? Ами това буре-шишко с бира от Брюге, в което е затворено нашето подкрепително питие, не ти ли говори, че ще си сръбнем?

— Когато занесем детето за кръщаване — каза Зуткин, — трябва да дадем два патара7 на свещеника и да имаме един флорин8 за гощавката.

Тъкмо в това време влезе Катлин с голяма китка билки и рече:

— Нося на роденото с риза дете горски бучиниш, който предпазва човека от плътски грехове; копър, който пропъжда сатаната…

— Нямаш ли — попита Клаас — билка, която привлича флорините?

— Не — каза тя.

— Тогава — рече той — ще отида да видя дали няма да намеря в канала.

Той излезе с въдицата и мрежата си, уверен, че няма да срещне никого, защото имаше още един час до oosterzon, което във Фландрия ще рече шест часа сутринта.

III

Клаас отиде до канала на Брюге9, недалеч от морето. Там той закачи стръв на въдицата си, метна я във водата и постави мрежата. На отсрещния бряг едно добре облечено момченце спеше като пън върху купчина миди.

Шумът, вдигнат от Клаас, го събуди и то понечи да бяга, страхувайки се да не би да е някой общински пазач, дошъл да го изгони от леглото му и да го заведе в полицията, задето скита въпреки забраната.

Но то се успокои, като позна Клаас, който му извика:

— Искаш ли да спечелиш шест лиара10? Подгони рибата насам!

При тия думи момченцето, което имаше вече малко, издуто тумбаче, нагази във водата и като взе един изресил стрък от високите тръстики, подгони рибата към Клаас.

Когато свърши риболова, Клаас измъкна въдицата и мрежата си, тръгна по бента и отиде при момченцето.

— Тебе те казват — рече той — Ламме, това е кръщелното ти име, а презимето ти е Гудзак11 поради добродушието ти; ти живееш на улица „Херон“, зад църквата „Света Богородица“. Я какъв си малък и добре облечен, бива ли така да спиш на публично място?

— Ах, господин въглищарю — отговори момченцето, — в къщи имам сестра, година по-малка от мене, която при най-малкото спречкване ме налага с юмруци. Но аз, господин въглищарю, не смея да й отвърна, да я напердаша, защото ще я заболи. Снощи на вечеря бях много гладен и обирах с пръсти по дъното на паницата ястието от говеждо с бакла, от което искаше да яде и тя. А то не стигаше само за мене. Когато видя, че аз се облизвам, тъй като сосът беше много вкусен, тя побесня и с все сила ми удари такива плесници, че избягах от къщи пребит.

Клаас го попита какво са правили баща му и майка му, когато е получавал тия плесници.

Ламме Гудзак отговори:

— Баща ми ме удряше по едното рамо, а майка ми — по другото и ми викаха: „Отвърни й, страхопъзльо!“ Ала аз не исках да бия момиче и избягах.

Изведнъж Ламме побледня и цял затрепера.

Клаас видя, че към тях идеше една едра жена и заедно с нея едно слабо момиченце, наглед много зло.

— Ах — рече Ламме, като се хвана за панталоните на Клаас, — майка ми и сестра ми са тръгнали да ме търсят. Защитете ме, господин въглищарю!

— Чакай — каза Клаас, — най-напред вземи тези седем лиара за труда си и да отидем да ги посрещнем без страх.

Когато двете жени видяха Ламме, изтичаха към него и се нахвърлиха и двете да го бият — майката, защото се беше тревожила за него, а сестрата — защото беше свикнала с това.

Ламме се криеше зад Клаас и викаше:

— Спечелих седем лиара, спечелих седем лиара! Не ме бийте!

Майката почна да го прегръща, а момиченцето се опитваше да отвори насила ръцете на Ламме, за да вземе парите му. Но Ламме викаше:

— Те са мои, няма да ти ги дам.

И стискаше пестници.

Клаас веднага хвана за ушите момиченцето, раздруса го и му каза:

— Ако почнеш пак да се караш с брат си, който е добър и кротък като агне, ще те пъхна в една черна дупка сред въглищата и там не аз, а червеният дявол от пъкъла ще ти дърпа ушите и ще те разкъса на парчета със своите големи нокти и със зъбите си, които са като вилици.

При тия думи момиченцето не посмя вече да погледне Клаас, нито се приближи до Ламме, а се скри зад роклята на майка си. Но щом влязоха в града, то почна да крещи наляво и надясно:

— Въглищарят ме би; той крие дявола в зимника си.

Все пак тя вече не биеше Ламме; но тъй като беше по-едра, караше го да работи вместо нея. Кроткият глупак драговолно вършеше всичко.

Пътем Клаас продаде, както и друг път, уловената риба на един чифликчия. Когато се прибра в къщи, той каза на Зуткин:

— Виж какво намерих в коремите на четири щуки, на девет шарана и на цяла кошница змиорки.

И хвърли на масата два флорина и един патар.

— Защо не ходиш всеки ден на риба, мъжо? — попита го Зуткин.

Клаас отговори:

— За да не попадна аз самият като риба в мрежата на общинските пазачи.

IV

В Дамме наричаха Клаас, бащата на Уленшпигел, въглищаря. Клаас беше чернокос, с блестящи очи и кожа, черна като въглищата, които продаваше, освен в неделя и празнични дни, когато в къщурката имаше сапун в изобилие. Той беше дребен, набит, як и имаше весело лице.

Когато свършеше дневната си работа и тръгнеше привечер по пътя за Брюге към някоя кръчма, за да изплакне измърсеното си от въглищата гърло, всичките жени, излезли на портите си, за да подишат вечерната хладина, му викаха приятелски:

— Добър вечер и сладка бира, въглищарю.

— Да ви даде господ добро и мъж, който си отваря очите — отговаряше Клаас.

Девойките, които се връщаха на групи от полето, му препречваха пътя и думаха:

— Какво ще ни дадеш, за да те пуснем да минеш: червена панделка или златен чапраз, кадифени пантофки или пък един флорин за кесията?

Клаас хващаше някоя от тях през кръста, целуваше я по бузите или по шията, според това коя част от младото тяло беше по-близо до устните му, и казваше:

— Останалото, девойчета, останалото искайте от възлюблените си.

И те си отминаваха, залени от смях.

Децата познаваха Клаас по дебелия му глас и по тропота на обущата му. Те изтичваха при него и му казаха:

— Добър вечер, въглищарю.

— Дал ви господ добро, ангелчета — отговаряше Клаас; — но не се приближавайте до мене, защото ще ви направя арапчета.

Ала въпреки това децата не се страхуваха и се приближаваха. Тогава той хващаше някое от тях за дрешката, натъркваше с черните си ръце свежата му муцунка, засмиваше се и го пускаше да си иде за голяма радост на останалите.

Зуткин, жената на Клаас, беше добра булка, ранобудна като зората и работлива като мравка.

Тя и Клаас обработваха заедно имота си и се впрягаха като волове в ралото. Ралото се влачеше мъчно, но още по-мъчно биваше с браната, когато тя трябваше да разравя със своите дървени зъби коравата земя. И все пак те вършеха това с леко сърце, пеейки някоя старинна песен.

И макар че земята биваше корава, макар че слънцето ги пронизваше с най-горещите си лъчи, макар че, за да влекат с подгънати колене браната, трябваше да пресилват кръста си — когато се спираха и Зуткин обръщаше към Клаас своето кротко лице, а Клаас целуваше това огледало на нейната нежна душа, те забравяха голямата си умора.

V

Предната вечер пред кметството глашатаят бе оповестил, че тъй като императрицата, съпруга на император Карл12, е бременна, трябва да се четат молитви за скорошното й освобождаване.

Цяла разтреперана, Катлин отиде у Клаасови.

— От какво си толкова разстроена, сватя? — попита Клаас.

— Ах! — отговори тя бързо и отсечено. — Нощес призраци косяха хората, както косачи тревата. Заравяха живи девойки! Върху труповете им танцуваше палачът. От девет месеца кървавият камък сълзи кръв, нощес се пръсна.

— Смили се над нас, господи боже — простена Зуткин. — Смили се над нас, това е лоша поличба за Фландрия.

— Ти видя ли го с очите си, или сънува? — попита Клаас.

— С очите си — рече Катлин.

Цяла побледняла и разплакана, Катлин продължи да разправя:

— Две деца се родиха — едното в Испания, инфантът13 Филип14, а другото във Фландрия, синът на Клаас, който по-късно ще бъде наречен Уленшпигел. Филип, роден от Карл V15, убиеца на нашата страна, ще стане палач. Уленшпигел ще бъде голям майстор на шеги и на младежки лудории, но сърцето му ще бъде добро, тъй като негов баща е Клаас, сърдечният работник, който знае доблест — но, честно и кротко да изкарва прехраната си. Император Карл и крал Филип ще минат през живота, вършейки зло с войни, непосилни данъци и други престъпления. Клаас, който работи през цялата седмица и живее честно и почтено, който върши своя тежък труд със смях вместо със сълзи, ще бъде образец за добрите работници във Фландрия. Уленшпигел, който ще остане вечно млад и никога няма да умре, ще върви през света, без да се установи някога на едно място. Той ще бъде и селяк, и благородник, и живописец, и скулптор, всичко заедно. И ще ходи по света, възхвалявайки хубавите и добри неща и гаврейки се открито с глупостите. Благороден народе на Фландрия, Клаас е твоята смелост, Зуткин — твоята храбра майка, Уленшпигел — твоят дух; една млада и хубавичка девойка, другарка на Уленшпигел и безсмъртна като него, ще бъде твоето сърце, а един голям шишко, Ламме Гудзак — твоят стомах.

Горе ще стоят народните изедници, долу — жертвите; горе осите-хайдути, долу — работливите пчели, а в небето от раните Христови ще тече кръв.

И като каза това, Катлин, добрата магьосница, заспа.

VI

Занесоха да кръщават Уленшпигел; изведнъж рукна пороен дъжд и го измокри цял. Това беше първото му кръщение.

Когато го внесоха в църквата, клисарят, който бе и учител, каза на кръстника и кръстницата, на бащата и майката да застанат около купела и те застанаха.

Но на свода над купела имаше дупка, пробита от един зидар, за да може да окачи лампата в една звезда от позлатено дърво. Зидарят, като видя отгоре кръстника и кръстницата, изправени вдървено около купела, който бе още закрит с капака, изля за пакост през дупката на свода една кофа вода, която плисна върху капака и пръсна наоколо. И измокри най-много Уленшпигел. Това беше неговото второ кръщение.

Дойде свещеникът и те му се оплакаха, но той им каза да не се маят и че това е станало случайно. Уленшпигел се разрита силно, защото водата го бе измокрила. Свещеникът го кръсти със сол и вода и му даде името Тилбер16, което ще рече „бързоподвижен“. Това бе третото му кръщение.

Когато излязоха от църквата, те отидоха в насрещната улица „Лонг“ и влязоха в кръчмата Броеница от бутилки17, дето една кана за бира изобразяваше „Веруюто“. Изпиха там седемнадесет пинти18, а може би и повече. Защото във Фландрия измокрените хора се сушат най-добре по тоя начин: запалват огън от бира в корема си. И това бе четвъртото кръщение на Уленшпигел.

Когато тръгнаха да се връщат в къщи и вървяха зигзагообразно из пътя, с глави по-тежки от телата им, стигнаха до едно мостче над локва. Катлин, която беше кръстницата и носеше детето, се препъна и падна в калта заедно с Уленшпигел. Това бе петото негово кръщение.

Измъкнаха го от локвата, изкъпаха го с топла вода в къщата на Клаас и това беше неговото шесто кръщение.

VII

В същия ден по случай рождението на сина си негово свето величество император Карл реши да устрои големи празненства. Също като Клаас той реши да отиде на риболов, но не на канал, а в кесиите на своите народи. Тъкмо оттам царските въдици измъкваха разни златни и сребърни монети и всички тия чудодейни риби се превръщаха по волята на рибаря в кадифени рокли, скъпи накити, изискани вина и префинени ястия. Защото най-богатите с риба реки не са тези, дето има най-много вода.

Като свика съвета си, негово свето величество реши риболовът да стане по следния начин:

Негово височество инфантът ще бъде занесен на кръщаване между девет и десет часа; за да изразят радостта си, жителите на Валядолид19 ще се веселят и танцуват през цялата нощ на свои разноски и ще хвърлят на Големия площад свои пари за бедните.

На пет кръстопътя ще има по един голям фонтан, отдето ще тече до зори силно вино, платено от града. На други пет кръстопътя ще бъдат наредени по дъсчени сергии луканки, колбаси, хайвер, наденици, говежди езици и разни други меса, също за сметка на града.

По пътя, дето ще мине шествието, жителите на Валядолид ще издигнат пак на своя сметка многобройни триумфални арки, които да представят алегорично мира, благоденствието, изобилието, щастието, както и всякакви други небесни дарове, с които населението е било обсипано през царуването на негово свето величество.

Най-сетне освен тия мирни арки ще бъдат издигнати още няколко други, дето ще се нарисуват с ярки бои не толкова благи символи на властта като например: орли, лъвове, копия, алебарди20, пики с огнени езици накрая, аркебузи21 с куки, топове, фалконети, мортири22 с широки дула и други оръдия23, които показват образно силата и военното могъщество на негово свето величество.

Колкото до осветлението в църквата на гилдията24 на свещолеярите ще бъде позволено да изработят безплатно повече от двадесет хиляди свещи, неизгорелите угарки, от които ще се предадат на църквата.

Всички останали разходи ще бъдат доброволно поети от императора, който с това иска да покаже доброто си желание да не обременява много своите народи.

Тъкмо когато общината се готвеше да изпълни тия заповеди, от Рим25 дойдоха тъжни известия. Принц Орански26, херцог д’Алансон27 и Фрюндсберг28, императорски военачалници, бяха нахълтали в светия град и бяха разрушили и ограбили църкви, параклиси и къщи, без да пощадят никого — нито свещеници, нито монахини, нито жени и деца. Бяха пленили Светия отец. Грабежите продължаваха вече цяла седмица, без да спрат, и райтери29 и ландскнехти30 вилнееха в Рим31, замаяни от преяждане и пиене, размахваха оръжия и търсеха кардиналите32, като казваха, че така ще им изрежат кожата, та да не могат никога да станат папи. Други бяха вече изпълнили тая закана и се разхождаха гордо из града, на гърдите с броеници, които наброяваха двадесет и осем, може би и повече зърна, големи колкото орехи и целите в кръв. Някои улици бяха като червени потоци, в които лежаха оголените трупове на мъртвите.

Някои казваха, че тъй като се нуждаел от пари, императорът искал да спечели от кръвта на духовенството и че когато научил за наложения от неговите военачалници договор на пленения папа, принудил папата да му отстъпи всички крепости в неговите владения, да му заплати 400000 дуката и да остане затворен, докато не изпълни всички тия условия.

Все пак скръбта на негово величество бе голяма; той отмени всички приготовления за веселбите, празненствата и увеселенията и заповяда да се обяви дворцов траур.

И инфантът бе кръстен в бели пелени, което ще рече траурни пелени за кралския двор.

Придворните дами и господа изтълкуваха това като злокобна поличба.

Все пак госпожа дойката показа инфанта на придворните дами и господа, за да могат те според обичая да му направят благопожелания и подаръци.

Госпожа дьо ла Коена окачи на шията му един черен камък, който предпазвал от отрова и имаше формата и големината на лешник, а черупката му беше от злато. Госпожа дьо Шофад му върза на копринен конец един лешник, който висеше над стомаха и който помагал за ускоряване на храносмилането; достопочтеният господин ван дер Стин от Фландрия му подари една луканка от Ганд, дълга пет лакти и дебела половин лакът, и пожела смирено на негово височество, щом само я помирише, да усети жажда за бира от Ганд, като добави, че който обича бирата на някой град, не може да мрази тамошните производители на бира; достопочтеният кралски щитоносец Якоб Кристоф от Кастилия помоли негово височество инфанта да носи на сладките си крачета скъпоценния зелен камък яспис, който ще го направи бързоход. Ян дьо Папе, придворният шут, каза:

— Достопочтени, подарете му по-добре тръбата на Исус Навин33, от звука на която всички градове хуквали да бягат от него, като бързали да пренесат другаде имуществото и жителите си — мъже, жени и деца. Защото негово височество не бива да се учи да бяга, а да кара другите да бягат.

Неутешимата вдовица на Флорис ван Борселе, някога владетел на Веере в Зеландия, подари на негово височество Филип един камък, който според нея правел мъжете влюбени, а жените — неутешими.

Но детето ревеше като теле.

А в това време Клаас пъхаше в ръцете на сина си една дрънкалка от върба и като подхвърляше Уленшпигел на ръце, думаше: „Дрън, дрън, звънчета, дано винаги ги имаш на шапката си, мое момче; защото само на шутовете е дадено да живеят леко на тоя свят.“

И Уленшпигел се смееше.

VIII

Клаас улови една голяма лакерда и тая лакерда един неделен ден я изядоха — той, Зуткин, Катлин и малкият Уленшпигел, но Катлин ядеше колкото птиче.

— Кума — каза й Клаас, — мигар въздухът на Фландрия е толкова хранителен сега, че е достатъчно човек да го диша, за да се насити, като че е ял месна гозба? Де да можеше да се живее тъй! Дъждовете щяха да са хубави супи, вместо град щеше да вали бакла, а снегът щеше да се превърне в небесна яхния, която ще подкрепя силите на клетите пътници.

Катлин поклати глава и не пророни нито дума.

— Я погледнете — рече Клаас — колко е тъжна кумата. За какво ли й е толкова мъчно?

Катлин заговори, но гласът й беше като въздишка:

— Нечестивият… пада черна нощ. Чувам го, вика като морски орел, съобщава, че иде. Разтреперана моля света Богородица — напразно. За него няма ни стени, ни плетища, ни врати, ни прозорци. Влиза навред като дух. Стълба скърца. Ей го до мене, на тавана, дето спя. Хваща ме с ръцете си, студени и корави като мрамор. Лицето му ледено, целувките — влажни като сняг. Колибката се тресе, люшка се като ладия в бурно море…

— Трябва — рече Клаас — да ходиш всяка сутрин на литургия, та спасителят Исус да ти даде сили, за да пропъдиш това привидение, дошло от пъкъла.

— Той е толкова хубав! — каза тя.

IX

След като го отбиха, Уленшпигел израсна като млада топола.

Клаас вече не го целуваше често и проявяваше обичта си някак сърдито, за да не го разгали.

Когато Уленшпигел се връщаше в къщи и се оплакваше, че са го пердашили в някое сбиване, Клаас го биеше, задето той не е бил другите, и това възпитание направи Уленшпигел храбър като лъвче.

Когато Клаас го нямаше, Уленшпигел поискваше от Зуткин един лиар, за да отиде да играе. Зуткин се ядосваше и му думаше: „Защо ти е потрябвало да играеш? По-добре остани тук и връзвай снопове дърва.“

Виждайки, че тя не му дава нищо, Уленшпигел почваше да кряска като орел, но Зуткин вдигаше силен шум с котлите и паниците, които миеше в едно дървено ведро, та да изглежда, че не го чува. Тогава Уленшпигел заплакваше и нежната майка забравяше своята престорена строгост, отиваше при него, почваше да го милва и му думаше: „Ще ти стигне ли едно дение?“ А забележете, че едно дение правеше шест лиара.

Тя го обичаше премного и когато Клаас отсъствуваше, Уленшпигел беше царят в къщи.

X

Една сутрин Зуткин видя, че Клаас крачеше из кухнята с клюмнала глава като човек, потънал в мисли.

— Какво те мъчи, мъжо? — каза тя. — Ти си блед, ядосан и разсеян.

Клаас отговори с глух глас, като куче, което ръмжи:

— Пак ще почнат с тия жестоки императорски наредби. Смъртта отново ще надвисне над земята на Фландрия. Доносчиците ще получават половината от имуществото на жертвите, ако то не надминава сто флорина.

— Ние сме бедни — каза тя.

— Не толкова бедни — отговори той. — Има мръсни хора, лешояди и гарвани, които се хранят от трупове и които с удоволствие биха направили донос и срещу нас само за да разделят с негово свето величество една кошница въглища, както биха разделили една торба пари. Какво имаше бедната Танекен, вдовицата на шивача Сейс, която умря в Хейст жива заровена? Една библия на латински, три златни флорина и няколко съдини от английски калай, за които съседката й завидяла. Йохана Мартенс бе хвърлена във водата и тъй като изплува отгоре, решиха, че това е магьосничество и я изгориха. Тя имаше малко сиромашка покъщнина и в една кесийка седем златни монети и доносчикът пожелал да вземе половината. О, аз бих могъл да ти разправям така до утре, но да се махнем оттук, жено, поради тия наредби вече не е възможно да се живее във Фландрия. Скоро всяка нощ колата на смъртта ще минава из града и ние ще чуваме как костите на скелета тракат в нея.

Зуткин каза:

— Не ме плаши, мъжо. Императорът е баща на Фландрия и на Брабан и като всеки баща е изпълнен с дълго търпение, доброта и милосърдие.

— Няма сметка да бъде такъв — отговори Клаас, — защото той наследява конфискуваното имущество.

Неочаквано прозвуча тръбата и звъннаха чинелите на градския глашатай. Клаас и Зуткин изтичаха навън подир тълпата, като ту единият, ту другият носеше Уленшпигел.

Те стигнаха до кметството, пред което бяха застанали конните глашатаи, които тръбяха и удряха чинелите, началникът на полицията със съдийски жезъл и общинският прокурор, на кон, който държеше с две ръце една императорска заповед34 и се готвеше да я прочете на събраното множество.

Клаас чу, че сега отново се забраняваше на всички изобщо, и на всекиго поотделно да отпечатват, да четат, да притежават или да разпространяват писанията, книгите или учението на Мартин Лютер35, на Йоан Виклиф36, на Ян Хус37, на Марцилий Падуански, на Еколампадий38, на Улрих Цвингли39, на Филип Меланхгтон40, на Франциск Ламберт, на Йоан Померан41, на Отто Брунселсиус, на Жуст Йонас42, на Йоан Пуперис и на Горциан, както и книгите на Новия завет, отпечатани от Адриан дьо Берг, Кристоф дьо Ремонда и Йоан Цел, изпълнени с лютерански и други ереси, неодобрени и осъдени от богословския факултет на университета в Лувен.

— Също така се забранява да се изобразяват или рисуват, или да се поръчват картини и изображения, позорящи бога и пресвета Дева Мария или светиите; както и да се късат, трошат или заличават изображенията и фигурите, направени за възхвала или прославяне на бога и на Дева Мария или на признатите от църквата светци.

Освен това — продължаваше наредбата — никой, каквото и положение да заема, не бива да си позволява да тълкува или да спори по светото писание, дори ако има нещо съмнително, освен ако е именит богослов, признат от някой прочут университет.

Между другите наказания негово свето величество постановяваше, че заподозрените лица не ще могат никога да упражняват почтени занятия. Мъжете, които отново са изпаднали в заблуждения или които упорствуват на тях, ще бъдат осъждани по усмотрение на съдията на по-бавно или по-бързо изгаряне в някоя плевня или вързани на стълб. Ако са благородници или почтени граждани, мъжете ще бъдат съсичани с меч, селяните — обесвани, а жените — живи погребвани. Главите им ще бъдат набучени на върлини за назидание. Имуществата на всички осъдени в местата на конфискацията се вземаха в полза на императора.

Негово свето величество отстъпваше на доносчиците половината от всичко, което притежаваха осъдените, ако тяхното имущество не беше повече от сто фландърски ливри43 — за едно провинение. Императорът си запазваше правото да употреби своя дял за благочестиви и благотворителни цели, както бе сторил при разграбването на Рим.

И Клаас си отиде натъжен заедно със Зуткин и Уленшпигел.

XI

Годината беше добра и Клаас купи за седем флори на едно магаре и девет мери грах и една заран яхна магарето. Уленшпигел се качи отдире му. Така те тръгнаха да навестят по-стария брат на Клаас, чичото на Уленшпигел — Йос Клаас, който живееше недалеко от Майборг, в Немско.

Йос, който на млади години беше простодушен и мек по сърце, страда много от разни неправди и стана опак; кръвта му се превърна в черна жлъчка, той намрази хората и заживя усамотено.

Сега той много обичаше да докара до бой двама, тъй наречени верни приятели и даваше три патара на оня от двамата, който хубаво натупваше с юмруци другия.

Също така обичаше да събере в топла стая много клюкарки, и то най-старите и най-заядливите, и да ги нагости с препечен хляб и подсладено, подправено с канела вино.

На по-старите от шестдесет години той даваше да предат вълна, като им нареждаше да оставят ноктите си по-дълги. И цяло удоволствие бе да слуша къркането, ломотенето на езици, злобните брътвежи, кашлиците и неприятното храчене на тия стари кукумявки, които с куки за плетене под мишница гризяха вкупом честното име на ближния си.

Когато Йос виждаше, че са силно възбудени, хвърляше в огъня някоя четка, която изгаряше и веднага увоняваше въздуха.

Тогава всички баби заговаряха едновременно и всяка обвиняваше другата, че тя е увонила въздуха; всички отричаха и почваха да си дърпат косите, а в това време Йос хвърляше в огъня още няколко четки, а на земята нарязана четина. Когато гъстият дим, вдигнатият прах и яростното сбиване пречеха вече да се вижда какво става, той довеждаше двамина свои слуги, преоблечени като общински пазачи, и те изгонваха бабите с тояги като ято разкрякани гъски.

А Йос разглеждаше бойното поле и намираше парчета от фусти, чорапи, ризи и старешки зъби.

И си казваше доста разтъжен:

— Отиде ми напразно денят. Ни една от тях не си е изгубила езика в бъркотията.

XII

Близо до Майборг Клаас трябваше да мине през една горичка; пътем магарето ядеше тръни; Уленшпигел хвърляше шапката си по пеперудите и веднага я хващаше, без да слиза от магарето. Клаас ядеше резен хляб и смяташе да го намокри в най-близката кръчма. Той чу в далечината някаква камбана и глъчка от много хора, които говорят едновременно.

— Това са някакви поклонници — рече той — и сигурно не са малко. Дръж се добре на магарето, синко, за да не те съборят. Я да идем да видим. Хайде, муленце, по-бързо.

И магаренцето запрепуска.

Когато излизаха от гората, те се смъкнаха към едно плато, заградено откъм западния му стръмен склон с река. На източния му склон се издигаше малък параклис, на покрива на който имаше статуя на Богородица, а при нозете й — два малки изваяни бика. На стъпалата на параклиса се бе изправил един отшелник, който се смееше високо и биеше камбаната, а около него петдесетина въоръжени слуги, всеки със запалена свещ в ръка, свинари, звънари, барабанчици, тръбачи, флейтисти, гайдари и цяла дружина весели другари, които държаха в ръце тенекиени кутии, пълни с железарии; но сега всички мълчаха.

Пет хиляди, а може би и повече поклонници вървяха в гъсти редици по седмина, с шлемове на главите, носеха прясно отрязани зелени тояги. Щом пристигнаха нови, също тъй с шлемове и с тояги, и те с голяма врява се нареждаха зад другите. След това минаваха в редица по седем пред параклиса, за да им благославят тоягите, получаваха от слугите по една свещ и срещу това плащаха по половин флорин на отшелника.

И тяхното шествие беше толкова дълго, че докато свещите на първите изгаряха с фитила, на последните насмалко не угасваха поради многото лой.

И тъй Клаас, Уленшпигел и магарето гледаха смаяни голямото разнообразие от кореми — широки, високи, дълги, шилести, горди, твърди или увиснали отпуснато на естествените си подпорки. И всички поклонници бяха с шлемове.

Някои от тия шлемове като че идеха от Троя и приличаха на фригийски шапчици44 или пък бяха окичени с кичури от червени конски косми; други носеха шлемове с разперени крила, макар че каквито бяха бузести и шишкави, нямаха представа как се лети; най-отдире вървяха ония, които имаха на главите си салати45, но тях дори охлювите не биха погледнали, понеже бяха опърпани.

Ала повечето носеха толкова стари и ръждясали шлемове, сякаш бяха от времето на Гамбривиус46, краля на Фландрия и на бирата, който е живял деветстотин години преди нашия спасител и е носел на главата си вместо шапка кана за бира, за да не би, ако случайно няма чаша, да не може да пие.

Изведнъж зазвъняха, запищяха загърмяха, заудряха, зашумяха, задумкаха, затракаха камбани, гайди, флейти, барабани и железа.

Тая дандания беше сякаш знак за поклонниците: те се обърнаха, застанаха в редици по седем, един срещу друг, почнаха да се предизвикват взаимно, като бутаха в лицата си пламтящите свещи.

Това причини силна кихавица. И зелените тояги се развъртяха и започнаха взаимно да се пердашат — с крака, с глави, с токове, с каквото можеха. Някои се хвърляха срещу противниците си като овни, нахлупили до рамене шлемовете си, и без да виждат, втурваха се напред против седмина разярени поклонници, които ги посрещаха безмилостно.

Други, плачльовци и пъзльовци, се оплакваха от ударите, но докато мълвяха своите жални молитви, две редици от биещи се седморки се нахвърляха светкавично отгоре им, събаряха на земята клетите ревльовци и минаваха отгоре им немилостиво.

А отшелникът се смееше.

Други седморки, струпани като гроздове, се изтърколваха от стръмнината на високата равнина в реката и там пак продължаваха да се бият, без да спре яростта им.

А отшелникът се смееше.

Които бяха останали горе, си избиваха очите и зъбите, скубеха си косите и късаха дрехите и панталоните си.

А отшелникът се смееше и думаше:

— Смелост, драги, който знае да се бие, знае още по-добре да люби. Хубавиците обичат юнаците! Богородице Риндбисбелска, ей тука може да се види кой е истински мъж.

През това време Клаас се беше приближил до отшелника, а Уленшпигел със смях и викове ръкопляскаше на биещите се.

— Отче — рече Клаас, — какво престъпление са извършили тия клети хорица, че са принудени да се бият тъй жестоко?

Но отшелникът не го чу и продължи да вика.

— Мързеливци! Загубихте смелост. Ако юмруците ви са уморени, краката не ви ли държат? Слава богу, ако е за бягане, краката на някои от вас са като на зайците. Кой изкарва искри от кремъка? Огнивото, с което удрят кремъка. Кое може да съживи мъжката сила на старите хора, ако не едно хубаво пердашене, посолено с мъжка ярост?

При тия думи богомолците продължиха да се бият с шлемове, с ръце и крака. Беше страхотна бъркотия, дете дори и Аргус47 със стоте си очи не би могъл да види нищо друго освен прах и крайчеца на някой шлем.

Изведнъж отшелникът удари камбаната. Флейтите, барабаните, тръбите, гайдите, свирките и железата спряха. Това беше сигнал за мир.

Поклонниците прибраха ранените. Между тях имаше мнозина с изплезени, подути от гняв езици. Но езиците си влязоха сами там, дето им е мястото. Най-мъчното беше да се свалят шлемовете на ония, които ги бяха нахлузили чак до раменете си и клатеха глави, но не можеха да ги свалят, също както зелени сливи не падат, ако раздрусаш клона.

Отшелникът им каза:

— Сега нека всеки прочете молитвата „Ave“48 и всички се върнете при булките си. След девет месеца в околността ще има толкова новородени деца, колкото юнаци е имало днес в битката.

И отшелникът запя „Ave“ и всички запяха заедно с него. А камбаната биеше.

После отшелникът ги благослови в името на риндбнебелската Богородица и каза:

— Вървете си с мир!

Те си тръгнаха с викове, блъсканици и песни чак до Майборг. Всички жени, стари и млади, ги чакаха на къщните прагове и те влязоха в домовете си като войници в превзет с пристъп град.

Камбаните на Майборг биеха с все сила; хлапетата свиркаха, викаха и свиреха на rommel-pot.

Кани, потири, канчета, чаши, бутилки, шишета звънтяха чудодейно. И потоци вино се изливаха в гърлата.

Докато се чуваше тоя звънтеж, а вятърът носеше от време на време до слуха на Клаас песни на мъже, жени и деца, той пак се обърна към отшелника и го запита какво небесно благоволение смятат, че са получили тия хорица чрез това тежко изпитание.

Отшелникът отговори със смях:

— Виждаш ли над покрива на параклиса двете скулптурни фигури на биковете? Те са поставени там в памет на чудото, извършено от свети Мартин, който превърнал два вола в бикове и ги накарал да се бият с рогата си. След това той им търкал муцуните един час и нещо с една свещ и с една зелена тояга.

Знаейки за чудото, аз се снабдих с папско писмо, за което платих скъпо на негово светейшество, и се установих тук.

Оттогава всички кашлящи старчета и шишкави мъже в Майборг и околностите съгласно проповедите ми смятат, че след като са се били здравата със свещта, което значи миропомазване, и с тоягата, което значи сила, ще измолят благоволението на Богородица. Жените изпращат тук своите стари мъже. Децата, които се раждат след това поклонничество, са буйни, смели, свирепи, пъргави и стават много добри войници.

Изведнъж отшелникът каза на Клаас:

— Познаваш ли ме?

— Да — отговори Клаас. — Ти си брат ми Йос.

— Аз съм — отговори отшелникът, — но кое е това човече, което ми се криви?

— Племенникът ти — рече Клаас.

— Каква е според тебе разликата между мен и императора Карл?

— Голяма — отговори Клаас.

— Малка — отвърна Йос, — и двамата вършим едно и също нещо: той кара хората да се избиват взаимно, а аз само да се бият — и всичко това за наша полза и удоволствие.

След това той ги заведе в скита си и там те ядоха и пиха единадесет дни непрекъснато.

XIII

След като се раздели с брат си, Клаас яхна магарето и качи Уленшпигел отзад. Той мина през големия площад на Майборг и видя на групи голям брой поклонници, които, щом го съзряха, разяриха се, размахаха тояги и закрещяха: „Безобразник!“ на Уленшпигел, който, разкопчал гащичките си и вдигнал ризата си, им показваше другото си лице.

Клаас разбра, че заплашват сина му и каза:

— Какво стори, че толкова са се разгневили срещу тебе?

— Татко — отговори Уленшпигел, — аз си седя върху магарето и никому нищо не казвам, а пък те викат, че съм безобразник.

Тогава Клаас го взе пред себе си.

Сега пък Уленшпигел взе да се плези на поклонниците, които се развикаха, почнаха да му сочат юмруци, вдигаха тояги и искаха да удрят Клаас и магарето.

Но Клаас подкара бързо магарето, за да избяга от тяхната ярост, и докато го гонеха, той каза задъхан на сина си:

— Личи, че си роден в много лош ден — седнал си пред мене, не правиш никому зло, а пък искат да те пребият.

Уленшпигел се смееше.

Когато минаваха през Лиеж49, Клаас узна, че сред бедните жители на крайбрежието върлувал голям глад и че са ги поставили под властта на съд, съставен от духовни лица. Те се разбунтували и искали хляб и мирски съдии. Някои били обезглавени или обесени, а други осъдени на изгнание — такова беше тогава снизхождението на господин дьо ла Марк, благия архиепископ.

По пътя Клаас видя изгнаниците, които напускаха тихата Лиежка долина, а по дървесата около града — телата на хората, обесени, защото са били гладни. И той ги оплака.

XIV

Когато се върна у дома си, яхнал магарето и с пълна торба патари, която му бе подарил брат му Йос заедно с един хубав потир от английски калай, в къщицата и празник, и делник имаше пиршества, защото всеки ден ядяха месо и бакла.

Клаас често пълнеше догоре големия потир от английски калай и го изпиваше до капка.

Уленшпигел ядеше за троица и лапаше от паниците като врабец в купчина зърна.

— Гледай — рече Клаас, — той ще изяде май и солницата.

Уленшпигел отговори:

— Ако солницата е направена както нашата от издълбан крайшник хляб, трябва от време на време да се изяжда, защото инак ще завъди червеи.

— Защо избърсваш омазаните си ръце в гащите? — рече Зуткин.

— За да не си измокрям кълките — отговори Уленшпигел.

При тия думи Клаас изпи от потира си голяма глътка бира.

Уленшпигел му каза:

— Защо ти пиеш с тоя голям потир, а аз с такова мъничко канче?

Клаас отвърна:

— Защото съм ти баща и господарят в къщи.

Уленшпигел каза:

— Ти пиеш от четиридесет години, а аз само от девет: твоето време е минало, сега е мой ред да пия и затова аз трябва да взема потира, а ти — канчето.

— Синко — рече Клаас, — който иска да налее бъчва в буре, все едно, че излива бирата в канавката.

— Тогава бъди умен и налей твоето буре в моята бъчва, тъй като аз съм по-голям от твоя потир — отговори Уленшпигел.

Доволен от отговора, Клаас му даде потира си да го изпие. Така Уленшпигел се научи как трябва да приказва, за да си спечелва пиене.

XV

Под колана на Зуткин личеше, че тя пак ще става майка. И Катлин също така беше бременна, но от страх не се решаваше да излиза от дома си.

Когато Зуткин я навестяваше, Катлин, натъжена и натежняла, й казваше:

— Ах, какво ще правя с клетия плод на утробата си? Да го удуша ли? По-добре да умра. Ако общинските стражари ме хванат, задето имам дете, без да съм омъжена, ще постъпят с мене като с безпътница — ще ме глобят двадесет флорина и ще ме бият публично на Пазарния площад.

Зуткин й казваше по някоя утешителна дума и си отиваше в къщи замислена. И един ден каза на Клаас:

— Мъжо, ако вместо едно дете родя две, ще ме биеш ли?

— Не знам — отговори Клаас.

— Но — добави тя — ако второто не съм го родила аз, а както детето на Катлин — е от някой непознат или пък от дявола?

— Дяволите — отговори Клаас — произвеждат огън, смърт и дим, но не и деца. За мене детето на Катлин ще бъде като мое дете.

— Право ли казваш? — рече тя.

— Нали ти казах вече — отвърна Клаас.

Зуткин отиде да съобщи на Катлин новината.

Когато Катлин я чу, не можа да сдържи радостта си и възкликна от възторг:

— Той е добър човек и затова ти е казал така, за да ме спаси. Бог ще го благослови и дяволът ще го благослови — каза тя разтреперана, — ако дяволът те е създал, клето мое дете, което мърдаш под сърцето ми.

Зуткин и Катлин родиха, едната момче, другата — момиче. И двете деца бяха кръстени като син и дъщеря на Клаас. Синът на Клаас бе наречен Ханс и скоро умря, дъщерята на Катлин бе наречена Нел и растеше добре.

Тя пиеше питието на живота от четири бутилки, двете на Катлин и другите две — на Зуткин. И двете жени се препираха кротко коя да даде на детето да бозае. Ала въпреки желанието си Катлин трябваше да остави млякото й да престане, за да не би някой да я попита отде има мляко, като не е раждала.

Когато отбиха малката Нел, тя я прибра в своя дом и почна да я пуска при Зуткин само когато малката свикна да й казва „мамо“.

Съседите казваха, че Катлин, която бе състоятелна, е сторила добре, като е взела да отгледа детето на Клаасови, които винаги караха сиромашки своя тежък живот.

XVI

Една заран Уленшпигел остана сам в къщи и от нямане какво да прави, разряза една обувка на баща си и се опита да стъкми от нея корабче. Той бе вече забучил в подметката главната мачта и пробил горната част на носа, за да постави предната мачта, когато видя, че през вратата се провря горната част на тялото на един конник и главата на коня.

— Има ли някой тука? — попита конникът.

— Има — отговори Уленшпигел, — един човек и половина и една конска глава.

— Как така? — попита конникът.

— Ами така: целият човек — това съм аз, половината човек е горната част на твоето тяло, а конската глава е главата на твоето добиче.

— Де са баща ти и майка ти? — попита човекът.

Уленшпигел отговори:

— Баща ми отиде да върши от лошо по-лошо, а майка ми — да ни опозори или да ни ощети.

— Говори по-ясно — рече конникът.

Уленшпигел отговори:

— Баща ми копае сега в нивата много дълбоки дупки, та ловците, които тъпчат житото, да падат в тях. Майка ми отиде да вземе пари в заем; ако върне по-малко, отколкото е взела — тя ще ни опозори, а ако върне повече — ще ни ощети.

Тогава човекът го попита през къде да мине.

— През там, дето са гъските — отговори Уленшпигел.

Човекът си отиде, но пак се върна, когато Уленшпигел правеше от втората обувка на Клаас едно корабче с весла.

— Ти ме излъга — каза конникът, — там, дето са гъските, има само кал и локви, в които те цапат.

Уленшпигел отговори:

— Не съм ти казвал да вървиш, дето цапат гъските, а през където минават те.

— Поне покажи ми пътя, който върви към Хейст — каза човекът.

— Във Фландрия вървят пешеходците, а не пътищата — отговори Уленшпигел.

XVII

Един ден Зуткин каза на Клаас:

— Мъжо, сърцето ми се къса: от три дни Уленшпигел не се е връщал в къщи; не знаеш ли де е?

Клаас отговори тъжно:

— Той е при бездомните кучета, по друмищата, заедно с разни безделници като него. Бог ни наказа жестоко с такъв син. Когато се роди, аз си казах, че той ще ни бъде радостта на старини, още един помагач в къщи; смятах, че ще го направя добър работник, а злата съдба направи от него крадец и мързеливец.

— Не бъди толкова строг, мъжо — рече Зуткин, — нашият син е само деветгодишен и тъкмо сега е време да лудува. Мигар той не е като дърветата, които оставят да паднат на земята шушулките им, преди да се накичат с листа — честта и добродетелта на хората? Той е закачлив, зная, но тая закачливост ще бъде по-късно в негова полза, ако вместо да си служи с нея за лоши шеги, я употреби в някой полезен занаят. Той обича да се подиграва с ближния, но затова пък след време ще заеме прекрасно своето място в някое весело сдружение. Той се смее непрестанно: но на млади години киселият израз е лош белег за бъдещата физиономия. Той тича, защото трябва да расте; а не работи, защото не е още на години, когато човек разбира, че трудът е дълг; а дето понякога прекарва денем и нощем извън къщи, дори и половин седмица, то е, защото не знае каква скръб ни причинява — а той има добро сърце и ни обича.

Клаас клатеше глава и не отговаряше нищо, а когато той спеше, Зуткин плачеше сама. На сутринта й минаваше през ума, че синът й може да се е разболял нейде по друмищата и отиваше на прага на портата, да види дали не се връща; но не виждаше нищо и сядаше до прозореца, за да гледа на улицата. И неведнъж сърцето й подскачаше в гърдите, когато дочуваше леките стъпки на някое момченце; но когато то отминаваше, натъжената майка виждаше, че го не е Уленшпигел и се разплакваше.

А през това време Уленшпигел беше със своите другари нехранимайковци в Брюге на съботния пазар.

Там имаше обущари и кърпачи в отделни бараки, шивачи — продавачи на дрехи, ловци на птици от Анверс, които нощем хващат с бухал синигери; птицепродавци, мошеници, които задигат кучета, продавачи на котешки кожи за ръкавици, нагръдници и дрехи и купувачи на какво ли не, граждани, гражданки, слуги и слугини, разносвачи на хляб, икономи, готвачи и готвачки и всички вкупом, търговци и купувачи, всеки посвоему, викаха, хулеха, хвалеха и коряха стоките.

В един ъгъл на пазара беше опъната върху четири кола хубава палатка. При входа на палатката един селяк от равнината Алост50 заедно с двамата монаси, дошли тук да печелят, показваше на любопитните вярващи срещу един патар кост от ключицата на света Мария Египетска. Той изреждаше с пресипнал глас добродетелите на светицата и не пропускаше в славословието си да разкаже как веднъж, когато нямала пари, платила на един млад лодкар с прекрасната монета на тялото си, за да не би, ако ме плати на работника, да сгреши пред светия дух.

И двамата монаси кимаха с глава, за да потвърдят, че селянинът казва истината. Досам тях дебела, червендалеста, похотлива като Астарта51 жена надуваше с все сила ужасна гайда, а едно миличко девойче пееше до нея като циганско славейче: но никой не го слушаше. Над входа на палатката, увиснало на две върлини и вързано с въже през ушите, се полюшваше каче със светена вода от Рим, както казваше дебелата жена, а двамата монаси клатеха глави утвърдително. Уленшпигел, загледан в качето, се замисли.

За един от коловете на палатката беше вързано магаре, хранено повече със сено, отколкото с овес: навело глава, то гледаше отчаяно земята, защото не виждаше никъде поникнали тръни.

— Другари — каза Уленшпигел, като им посочи с пръст дебелата жена, двамата монаси и тъжното магаре, — щом господарите пеят толкова хубаво, трябва да накараме магарето да поиграе.

И като каза това, той отиде до близката бакалница, купи за шест лиара пипер, вдигна опашката на магарето и сложи пипера под нея.

Щом усети пипера, магарето изви глава към опашката си, за да види отде иде тая необикновена горещина. То помисли, че там е влязъл някой огнен дявол, реши да бяга, за да се отърве, почна да реве, да рита и с все сила разклати кола. При тоя пръв удар качето между двете върлини изля всичката светена вода върху палатката и върху ония, които бяха вътре в нея. Палатката начаса се събори и покри с мокрото си платнище ония, които слушаха историята на Мария Египетска. А Уленшпигел и другарите му чуха изпод платнището силни охкания и стенания, защото благочестивите, които бяха там, се обвиняваха един друг, че са обърнали качето, и разярени си нанасяха жестоки удари. Платнището се повдигаше от блъсканицата на биещите се. Щом видеше, че по него се очертава някаква заоблена част, Уленшпигел я бодваше с игла и веднага под платнището се разнасяха още по-силни викове и почваше още по-голяма тупаница.

Той беше много весел, но се развесели още повече, когато магарето побягна, като повлече и платнището, и качето, и коловете, докато стопанинът на палатката, жена му и дъщеря му се бяха вкопчили за вещите си. Най-сетне магарето се умори да тича, вдигна муцуна нагоре и спираше да реве само когато поглеждаше към опашката си, за да види дали пламналият там огън няма скоро да угасне.

А през това време благочестивите зрители продължаваха боя си; без да ги е грижа за тях, монасите събираха изпопадалите от подносите пари и Уленшпигел им помагаше благочестиво, като не забравяше и себе си.

XVIII

Докато тая хаймана, синът на въглищаря, растеше, като лудуваше весело, жалкият потомък на великия император влачеше съществованието си в тъжна безжизненост. Придворните дами и господа гледаха как клетникът тътри хилавото си тяло и клатещите си нозе из стаите и коридорите на Валядолид, като едва мъкнеше своята голяма тежка глава, обрасла с твърди руси коси.

Тон непрекъснато се пъхаше из тъмните коридори и там седеше по цели часове с изпънати нозе. Ако някой от прислугата не го съгледаше и стъпеше върху краката му, той заповядваше да го бият с камшици и се наслаждаваше на неговите викове, но никога не се засмиваше.

На другия ден той поставяше другаде същия капан: пак сядаше в някой коридор и просваше крака. Придворните дами, господа и пажове, които минаваха там тичешком или бавно, се спъваха в него, падаха и се нараняваха. И това му създаваше радост, но той не се засмиваше.

Ако някой се спънеше, без да падне, той извикваше, като че го бяха ударили, и се радваше, че са се уплашили, ала не се засмиваше.

Негово свето величество узна за тия негови прояви и заповяда да не обръщат внимание на инфанта, като каза, че който не иска да му тъпчат краката, не трябва да ги простира там, дето другите ходят.

Това не се хареса на Филип, но той не каза нищо и вече не го виждаха освен в ясни летни дни, когато седеше на двора и приличаше на слънце своето зъзнещо тяло.

Един ден Карл, върнал се от война, го видя така, цял потънал в тъга.

— Сине — рече му той, — ти съвсем не приличаш на мене! На твоите години аз обичах да се катеря по дърветата, за да гоня катеричките; спусках се по въже от някоя скала право надолу, за да хващам орлетата в гнездата им. При тия игри можех да си строша костите, но от това те само повече заякваха. Когато ходех на лов, щом ме виждаха, че отивам към тях с хубавата си пушка, зверовете веднага избягваха в гъсталаците.

— Ох, господарю татко, боли ме коремът — въздъхна инфантът.

— Паксаретското вино — рече Карл — е великолепно лекарство.

— Не обичам виното, боли ме главата, господарю татко.

— Сине — каза Карл, — трябва да тичаш, да лудуваш, да скачаш, както правят децата на твоя възраст.

— Краката ми са вцепенени, господарю татко.

— Ами че как ще бъде инак, щом не си служиш с тях, като че те са от дърво? Ще заповядам да те покачат и вържат за някой кон-бегач.

Инфантът заплака.

— Не ме връзвайте — каза той, — боли ме кръстът, господарю татко.

— Та тебе май навсякъде те боли? — рече Карл.

— Ако ме оставят на мира, нищо няма да ме боли — отговори инфантът.

— Да не мислиш — продължи изгубилият търпение император — да прекараш своя царствен живот в заплесване като книжник? Само на тях им е нужна тишина, самотия и вдълбочаване, за да цапат с мастило пергаментите си; на тебе, син на меча, ти трябва гореща кръв, око на рис, хитрина на лисица и сила на Херкулес. Защо се кръстиш? Дявол да го вземе! Не прилича на лъвчето да подражава на жените, които прехвърлят зърната на броениците си и шепнат молитви.

— Вечерня звъни, господарю татко — отговори инфантът.

XIX

Тая година месеците май и юни бяха наистина месеци на цветята. Никога не бяха виждали във Фландрия толкова благоуханни глогове, толкова рози, жасмини и орлови нокти в градините. Когато вятърът, който духаше от Англия, понесеше към изток ароматите на потъналата в цвят земя, всички, а особено в Анверс, душеха въздуха радостно и казваха:

— Усещате ли какъв благоуханен вятър лъха откъм Фландрия?

Трудолюбивите пчели смучеха мед от цветовете, правеха восък и снасяха яйца в кошерите, които не можеха да поберат вече техните роеве. Каква музика на трудолюбие под синьото небе, което къпеше в блясък богатата земя!

Изработваха кошери от тръстика, от слама, от върба и от сплетени треви. Кошничари, кацари, бъчвари ощърбиха инструментите си от много работа. А пък дърводелците, които правеха нощви — отдавна не можеха да насмогнат.

Всеки пчелен рой имаше около тридесет хиляди пчели и около две хиляди и седемстотин търтеи. Медените пити бяха толкова хубави, че поради рядкото им качество старшият свещеник на Дамме изпрати единадесет пити на император Карл, за да му благодари, дето със своите нови наредби е възстановил Светата инквизиция. Филип изяде меда, но няма никаква полза от него.

Нехранимайковци, просяци, скитници и цялата оная паплач от мързеливи крадци, които се влачат по друмищата и предпочитат да бъдат обесени, отколкото да работят, пристигнаха привлечени от меда, за да вземат своя дял. И бродеха нощем на тълпи.

Клаас бе приготвил кошери, за да събере роеве пчели; някои бяха пълни, други — празни още и чакаха пчелите. Когато биваше уморен, Клаас казваше на Уленшпигел да го замести. И Уленшпигел на драго сърце вършеше това.

Една нощ поради хладината той влезе в един празен кошер, сви се там и се загледа през отворите. Имаше два отвора горе.

Когато вече заспиваше, чу, че съчките на плета скърцат, долови и гласовете на двама души, които сметна за крадци. Той погледна през една от дупките на кошера и видя, че и двамата имаха дълги коси и дълги бради, а дългата брада беше белег на благородство.

Те ходеха от кошер на кошер, стигнаха до оня, дето бе той, и повдигайки го, казаха:

— Ще вземем тоя: той е най-тежък.

След това го вдигнаха на тоягите си и го понесоха.

На Уленшпигел не беше никак приятно да го носят така в кошера. Нощта беше ясна и крадците вървяха, без да промълвят дума. На всеки петдесет крачки те спираха задъхани, за да починат, и поемаха отново. Тоя, който беше отпред, ругаеше яростно, че трябва да пренася такъв тежък товар, а задният пъшкаше жаловито. Защото на тоя свят има два вида страхливи лентяи — едни, които се ядосват от всяка работа, и други — които хленчат, когато трябва да работят.

Като нямаше какво да прави, Уленшпигел дърпаше косата на крадеца отпред и брадата на оня отзад, докато най-сетне първият изгуби търпение и рече на хленчещия:

— Престани да ми дърпаш косата или така ще те цапна по главата, че тя ще хлътне в гърдите ти и ти ще гледаш, през ребрата си, както гледа крадец през тъмнична решетка.

— Как бих дръзнал да правя такова нещо, приятелю — рече хленчещият, — всъщност ти ми дърпаш брадати.

Сърдитият отговори:

— Аз не ловя въшки в брадите на крадци.

— Моля ти се — рече хленчещият, — не друсай тъй силно кошера, че клетите ми ръце не държат вече.

— Аз ей сега ще ги откъсна съвсем — отговори сърдитият.

И той махна ремъка си, сложи кошера на земята и се спусна срещу другаря си. И почнаха да се бият, като единият ругаеше, а другият се молеше за милост.

Щом чу, че тупаницата почна, Уленшпигел излезе от кошера, завлече го до близката гора, остави го там, за да го вземе по-късно, и се върна в къщи.

Така, когато двама се бият, третият печели.

XX

Когато беше на петнадесет години, Уленшпигел направи в Дамме палатка на четири кола и почна да кани с висок глас всички, които искат да видят в хубава, изплетена от слама рамка сегашния си и бъдещ образ.

Когато дохождаше някой човек на закона, много надут и важен, Уленшпигел провираше главата си през рамката и като подражаваше с гримаси някоя древна маймуна, казваше:

— Старо магаре може да пукне, но не и да се подмлади; та не съм ли аз вашият образ, господине с докторски сурат?

Когато дойдеше някой клиент — здравеняк войник, Уленшпигел се скриваше и показваше насред рамката, вместо своето лице паница с месо и хляб и казваше:

— Битката ще те направи на каша; какво ще ми дадеш за моето предсказание, войниче, обичан от топовете с широки дула?

Когато някой стар мъж, който разхождаше безславно побелялата си глава, довеждаше при Уленшпигел жена си, млада булка, Уленшпигел се скриваше също както при войника и показваше в рамката едно дръвче, по клоните на което бяха на качени дръжки на ножове, ковчежета, гребени, мастилници, всичко изработено от рог, и се провикваше:

— От какво са направени тия хубави дреболии, уважаеми? Не са ли от роговете, които растат в градините на старите съпрузи? И кой може да каже сега, че рогоносците са безполезни хора в държавата?

И показваше в рамката редом с дръвчето младежкото си лице.

Старият мъж го слушаше, закашляше се от ярост, но хубавичката му жена го погалваше с ръка, за да го успокои, и се приближаваше усмихната до Уленшпигел.

— Ами моя образ — казваше тя — ще ми го покажеш ли?

— Ела още по-близо — отговаряше той.

Тя се приближаваше. Тогава той я целуваше, дето свареше, и отговаряше:

— Твоят образ е щръкналата младост в мъжките панталони.

И хубавичката булка си отиваше, като му даваше един-два флорина.

На някой тлъст и дебелобърнест калугер, който искаше да види сегашния си и бъдещ образ, Уленшпигел отговаряше:

— Сега си долап за шунка, а ще станеш зимник за бира; защото соленото кара човека да пие, не е ли тъй, шишко? Дай ми един патар, задето не те излъгах.

— Чадо — отговаряше калугерът, — ние никога не носим пари.

— Защото парите ви носят — отвръщаше Уленшпигел, — аз зная, че ти ги слагаш в подметките си. Дай ми единия си сандал.

А калугерът казваше:

— Чадо, това са пари на манастира, по все пак за твоя труд аз ще извадя два патара.

Калугерът му ги даде и Уленшпигел ги взе любезно.

Така показваше той образите на жителите на Дамме, на Брюге, на Бланкенберге, че дори и на Остенде.

Вместо да им казва на фламандски: „Jk ben u lieden spiegeb“ — „аз съм вашето огледало“, той им казваше съкратено „Jk ben ulen Spiegel“, тъй както говорят и днес още в Източна и Западна Фландрия.

И оттам му излезе прякорът Уленшпигел.

XXI

Когато поотрасна, той обичаше да скита по панаирите и пазарите. Щом видеше някой свирач на обой, гъдулар или гайдар, той ги караше да го научат срещу един патар да свири на тия инструменти.

Но особено се измайстори той да свири на rommel-pot, инструмент, направен от гърне, от говежди мехур и от твърда сламка. Ето как правеше той инструмента: вечер опъваше намокрения мехур върху гърнето, връзваше с едно канапче средата на мехура за сламката, която опираше до дъното на гърнето, и опъваше после почти до скъсване мехура. До сутринта мехурът изсъхваше и щом го чукнеха, издаваше звук на дайре, а ако се досягаше сламката, инструментът звънтеше по-хубаво от виола. И Уленшпигел със своето звънтящо гърне, което приличаше на кучешки лай, ходеше да пее от порта на порта коледни и други песни, придружен от дечурлига, едно от които носеше на Богоявление звезда от лъскава хартия.

Когато пристигнеше някой живописец в Дамме, за да изрисува на платно коленичилите членове на някоя гилдия, Уленшпигел, който искаше да види как работи той, помолваше живописеца да му позволи да бърка боите и срещу тоя труд не искаше нищо друго освен резен хляб, три лиара и канче бира.

Като разбъркваше боите, той се учеше как работи майсторът. Когато живописецът отсъствуваше, той се опитваше да рисува като него, но прекаляваше с червената боя. Опита се да изрисува Клаас, Зуткин, Катлин и Нел, а също така кани и готварски съдове. Гледайки картините му, Клаас му предсказа, че ако постоянствува, един ден ще може да печели десетки флорини, като рисува надписи по speel wagen — както наричат във Фландрия и Зеландия колите на пътуващите комедианти.

Той научи също така резба върху дърво и камък от един майстор зидар, който бе дошъл да направи пред олтара в църквата „Света Богородица“ един такъв трон, че когато старшият свещеник, който бе възрастен човек, седне в него, да изглежда, че стои прав.

Уленшпигел пръв изряза дръжка за нож, такива дръжки и сега се употребяват в Зеландия. Той я изряза във вид на клетка за птици. Вътре в нея изобрази подвижна мъртвешка глава, а над нея — легнало куче. Това значеше: „Нож, верен до смърт“.

Така Уленшпигел почна да оправдава предричането на Катлин, проявявайки се като живописец, скулптор, селянин и благородник, всичко заедно, защото гербът на Клаасовци, предаван от баща на син, беше три сребърни кани върху фон от тъмна бира.

Но Уленшпигел не се установи ни на един от тия занаяти и Клаас му каза, че ако продължава да си играе така, ще го изпъди от къщи.

XXII

Когато императорът се върна от война, попита защо синът му Филип не е дошъл да го поздрави.

Архиепископът-възпитател отговори, че инфантът не искал, защото обичал, както казвал сам той, единствено книгите и самотията.

Императорът попита де е сега той.

Възпитателят отговори, че трябва да го търсят навред, дето е тъмно, и тръгнаха да го търсят.

След като минаха през много зали, стигнаха най-сетне до някакво килерче без под, осветено от едно малко прозорче. Те видяха там един стълб, забит в земята, на който бе вързана съвсем малка и хубавичка маймунка, изпратена от Индия на негово височество, за да го забавлява с лудориите си. Долу, под стълба, димяха още тлеещи дърва и стаичката миришеше ужасно на изгорена козина.

Животинчето толкова се бе мъчило, докато умре на тоя огън, че телцето му съвсем не приличаше на тяло на животно, а на възлест и крив корен, а в устата му, отворена сякаш за предсмъртен вик, се виждаше кървава пяна и сълзи бяха облели личицето му.

— Кой е направил това? — попита императорът.

Възпитателят не се реши да отговори и двамата мълчаха тъжни и ядосани.

Неочаквано тишината бе нарушена от леко покашляне, което идеше от един тъмен ъгъл зад тях. Негово величество се обърна и видя инфанта Филип, облечен цял в черно и засмукал един лимон.

— Дон Филип — каза императорът, — ела да ме поздравиш.

Без да помръдне, инфантът го погледна със своите страхливи очи, в които нямаше никаква обич.

— Ти ли изгори това животинче на огъня? — попита императорът.

Инфантът наведе глава.

Но императорът продължи:

— Ако си бил толкова жесток да направиш това, бъди така доблестен да го признаеш.

Инфантът не отговори.

Негово величество грабна лимона от ръцете му, запрати го на земята и щеше да набие сина си, който се напиха от страх, но архиепископът го спря, като му пошепна на ухото:

— Един ден негово височество ще гори чудесно еретиците.

Императорът се усмихна и двамата излязоха, като оставиха инфанта сам с маймунката си.

Ала други не бяха маймунки и умираха в пламъците на кладите.

XXIII

Настъпи ноември, мразовитият месец, когато ония, които кашлят, се радват на музиката на храчките. През тоя месец също така момчетиите лудуват на тумби из полята, засети с ряпа, като крадат, каквото могат, за голям яд на селяните, които напразно ги гонят с тояги и вили.

Една вечер, когато се връщаше от едно такова плячкаджийство, Уленшпигел чу наблизо, откъм плета, някакво скимтене. Той се наведе и видя простряно на камъните куче.

— Ха — рече той, — скимтящо животинче, какво правиш тук в тоя късен час?

Той помилва кучето и усети, че гърбът му е мокър; помисли, че са се опитвали да го давят и го прегърна, за да го стопли.

В къщи той каза:

— Водя ви един ранен, какво ще го правим?

— Трябва да се превърже — отговори Клаас.

Уленшпигел сложи кучето на масата: тогава под светлината на лампата Клаас, Зуткин и той видяха едно малко червеникаво кученце, люксембургска порела, ранено в гърба. Зуткин изчисти раните, намаза ги с мехлем и ги превърза. Уленшпигел занесе животното в леглото си, макар че Зуткин искаше да го вземе в своето, защото, както каза тя, страхувала се да не би Уленшпигел, който се въртял в леглото си като дявол в съд със светена вода, да го задуши в съня си.

Но Уленшпигел направи, както си искаше, и тъй хубаво го гледа, че след шест дни раненото тичаше като другите кучета с надменното самодоволство на дребно пале.

И учителят го нарече Тит Бибулус Шнуфиус: Тит — в чест на един добър римски император, комуто правело удоволствие да прибира бездомни кучета; Бибулус, защото кучето обичаше като пияница тъмната бира, и Шнуфиус, защото душеше и непрестанно тикаше муцуната си в дупките на плъховете и на къртиците.

XXIV

В края на Катедралната улица имаше две върби, една срещу друга, на двата бряга на дълбоко езеро.

Уленшпигел опъна въже между двете върби и в един неделен ден след вечернята игра по въжето толкова изкусно, че тълпата безделници му изказа възторга си с ръкопляскания и викове. След това той слезе от въжето и обиколи всички с една паница, която скоро се напълни с пари, но той я изпразни в престилката на Зуткин, като остави за себе си само единадесет лиара.

На следния неделен ден той отново се приготви да поиграе ма въжето, но няколко немирни хлапета, които му завиждаха, че е толкова ловък, рязнаха на едно място въжето, след няколко скока въжето се скъса и Уленшпигел цамбурна във водата.

Докато той плуваше към брега, хлапетиите, които бяха прерязали въжето, му викаха:

— Как си със здравето, Уленшпигел? Да не смяташ, безподобен въжеиграчо, да учиш шараните в езерото да играят на въже?

Уленшпигел излезе от водата, изтърси се и викна подире им, защото те бяха избягали от страх да не ги бие:

— Не се страхувайте; елате следния неделен ден, аз ще ви покажа нови номера и вие ще получите дял от печалбата.

На следния неделен ден момчетата не срязаха въжето, но всички застанаха на стража наоколо, за да не би някой друг да го повреди, защото сума свят се бе събрал.

Уленшпигел им каза:

— Нека всеки от вас ми даде едната си обувка и аз се обзалагам, че каквито и да са те — малки или големи, — ще играя по въжето с тях.

— Какво ще ни дадеш, ако изгубиш? — попитаха те.

— Четиридесет кани бира — отговори Уленшпигел, — а ако спечеля аз, ще ми платите три патара.

— Добре — казаха те.

И всяко от тях му даде една обувка. Уленшпигел сложи всичките в престилката, с която беше препасан, и с гоя товар танцува, наистина доста мъчничко, по въжето.

Момчетата му викаха отдолу:

— Ти каза, че ще ходиш по въжето обут с нашите обуща; хайде обувай ги и изпълни облога си.

Уленшпигел, продължавайки да играе по въжето, отговори:

— Никога не съм казвал, че ще обувам вашите обуща, но че ще играя по въжето с тях. И ето аз танцувам и те всички танцуват заедно с мене в престилката ми. Не виждате ли с вашите ококорени жабешки очи? Дайте ми трите патара.

Но те му дюдюкаха и викаха, че трябва да им върне обувките.

Уленшпигел им ги хвърли една след друга накуп. Произлезе яростно сбиване, защото никой от тях не можеше да познае своята обувка в общия куп, нито пък да я вземе без караница.

Тогава Уленшпигел слезе от дървото и поля биещите се, но не с чиста вода.

XXV

Инфантът изпълни петнадесет години и по навик продължаваше да скита из коридорите, стълбищата и стаите на двореца. Ала най-често го виждаха да се върти около апартаментите на придворните дами, за да се заяжда с пажовете, които подобно на него дебнеха като котки из коридорите. Други пък, застанали в двора, дигнали глави нагоре, пееха някоя нежна песен.

Щом ги чуеше, инфантът се показваше на някой прозорец и изплашваше клетите пажове, които виждаха тая бледа муцуна вместо милите очи на възлюблените си.

Между придворните дами имаше една прелестна фламандка от Дюдзееле, близо до Дамме, пълничка, великолепен узрял плод, чудно хубава със своите зелени очи и червеникави вълнисти коси, които блестяха като злато. Весела по нрав и пламенна по темперамент, тя не скриваше никога от никого своята благосклонност към щастливия кавалер, комуто даваше божествената привилегия — открит лист за любов в нейните прекрасни владения. По онова време имаше един хубав и горд благородник, когото тя обичаше. Всеки ден в определен час тя отиваше при него и Филип узна това.

Той се настани на пейка до един прозорец, задебна и когато тя мина край него с пламнали очи, полуотворена уста, прелестна, току-що изкъпана, зашумоляла с роклята си, извезана с жълта сърма, тя видя инфанта, който й каза, без да става от пейката:

— Госпожо, бихте ли се спрели за един миг?

Нетърпелива като кобила, която са задържали в нейния устрем, тъкмо когато препуска към красавеца жребец, цвилещ в ливадата, тя отговори:

— Ваше височество, тук всеки трябва да се подчинява на вашата княжеска воля.

— Седнете до мене — рече той.

Изгледа я похотливо, остро и лукаво й каза:

— Кажете ми Отче наш на фламандски; учеха ме, но аз го забравих.

И клетата придворна дама трябваше да му прочете Отче наш, а той я накара да го повтори по-бавно.

Така той принуди бедничката дама да го повтори десет пъти тъкмо когато тя смяташе, че е дошло време за други молитви.

След това почна да я превъзнася, приказва й за нейните хубави коси, за свежия цвят на лицето й, за бистрите й очи, но не посмя да каже нищо за облите й рамене, нито за закръглените й гърди, нито за каквото и да е друго нещо.

Когато тя реши, че може вече да си тръгне и дори погледна към тъмния ъгъл, дето я чакаше нейният избраник, инфантът я попита дали знае кои са добродетелите на жената.

От страх да не сбърка, тя не отговори и тогава той й каза наставнически:

— Добродетелите на жената са да бъде целомъдрена, да пази честта си и да води скромен живот.

Той я посъветва също така да се облича благопристойно и да прикрива тялото си.

Тя кимна утвърдително и рече, че за негово хиперборейско52 височество би се покрила по-скоро с десет мечи кожи, отколкото с един аршин муселин.

И след като го засрами така, тя изтича весело.

Ала младежкият огън бе пламнал и в гърдите на инфанта, но той съвсем не бе оня буен огън, който кара силните души да вършат подвизи, нито тихият огън, от който нежните сърца плачат, а зловещ огън, изскочил от преизподнята, запален навярно от сатаната. И той блестеше в сивите му очи, тъй както блести луната зиме над костница. И жестоко го изгаряше.

Не чувствувайки обич към никого, нещастният потаен младеж не смееше да се предлага на жените; затова се отдалечаваше в някой потулен ъгъл, в някоя малка варосана стая с тесни прозорци, дето обикновено гризеше сладкиши и дето поради трохите се събираха множество мухи. Там той сам си доставяше наслада, като мачкаше бавно главите на мухите по стъклата и убиваше така стотици, докато пръстите му почваха да треперят много силно и той вече не можеше да продължава своето кърваво занятие. И той изпитваше някакво отвратително удоволствие от това жестоко премаляване, защото сладострастието и жестокостта са две безсрамни сестри. Той излизаше от стаичката по-тъжен от преди и всеки — мъж или жена — избягваше, когато можеше, да срещне лицето на тоя принц, тъй бледо, сякаш бе се хранил само със струпеи.

И тъжното височество страдаше, защото злото сърце е истинска мъка.

XXVI

Един ден прелестната хубавица напусна Валядолид, за да отиде в замъка си Дюдзееле във Фландрия.

На път през Дамме, придружена от своя дебел иконом, тя видя седнал до стената на една къщурка младеж на около петнадесет години, който надуваше гайда. Срещу него бе застанало червеникаво куче, което явно не обичаше тая музика и виеше тъжно. Слънцето светеше силно. До младежа се бе изправило хубавичко девойче, което примираше от смях при всяко жално квичене на кучето.

Когато минаваха край къщурката, хубавата придворна дама и дебелият иконом се загледаха в Уленшпигел, който надуваше гайдата, в Нел, която се смееше, и в Тит Бибулус Шнуфиус, който виеше.

— Лошо момче — рече дамата на Уленшпигел, — защо не умириш това клето кученце да не вие толкова?

Но Уленшпигел я погледна и наду още по-силно гайдата. А Бибулус Шнуфиус зави още по-жаловито и Нел избухна в още по-силен смях.

Икономът се ядоса, посочи Уленшпигел и каза на дамата:

— Ако цапна с ножницата на шпагата си това нищожно човече, то ще спре безсрамната си врява.

Уленшпигел погледна иконома, нарече го поради търбуха му Жан Папзак и продължи да надува гайдата. Икономът се запъти към него, като му се заканваше с юмрук, но Бибулус Шнуфиус се хвърли срещу него и му ухапа крака; от страх икономът падна и почна да вика:

— Помощ!

Дамата се усмихна и рече на Уленшпигел:

— Можеш ли да ми кажеш, гайдарю, дали пътят, който води от Дамме за Дюдзееле, е все същият?

Уленшпигел продължи да свири, поклати глава и се загледа в дамата.

— Какво си ме загледал тъй? — попита тя.

Но той продължи да свири и блещеше очи, като че бе прехласнат от възторг.

Тя му каза:

— Не те ли е срам — толкова си млад, а гледаш дамите така?

Уленшпигел се позачерви, наду пак гайдата и още по-упорито се загледа в дамата.

— Питах те — поде тя — дали пътят, който води от Дамме за Дюдзееле, е все същият?

— Той вече не зеленее, откак вие го лишихте от щастието да вървите по него — отвърна Уленшпигел.

— Не искаш ли да ме водиш? — рече дамата.

Но Уленшпигел все така си седеше и продължаваше да я гледа. А тя видя, че той беше дяволит, разбра, че се държеше тъй само защото бе млад и му прости на драго сърце. Той стана и тръгна към къщи.

— Де отиваш? — попита тя.

— Да си облека най-хубавите дрехи — отговори той.

— Иди — рече дамата.

Тя седна на пейката до прага на портата; и икономът стори същото. Дамата се опита да заприказва с Нел, но Нел не й отговори, защото беше ревнива.

Уленшпигел се върна измит и облечен в дрехи от памучен плюш. В празничната си премяна момчето се бе разхубавило.

— Наистина ли ще отидеш с тая красива дама? — попита го Нел.

— Ще се върна скоро — отговори Уленшпигел.

— Да отида аз вместо тебе?… — рече Нел.

— Не — каза той, — пътищата са разкаляни.

— Защо — рече дамата, която също така се ядоса и почна да ревнува, — защо, девойче, не го пускаш да дойде с мене?

Нел не отговори нищо, но в очите й бликнаха едри сълзи и с тъга и яд гледаше хубавата дама.

Тръгнаха на път четворицата; дамата седна като царица върху бялата си кобила с хамут от черно кадифе; икономът, чийто корем се друсаше при вървежа; Уленшпигел, който водеше кобилата за юздата, и Бибулус Шнуфиус, закрачил до него с гордо вирната опашка.

Пътуваха така известно време, но Уленшпигел не се чувствуваше добре; ням като риба, той вдъхваше тънкия мирис на смирна, който лъхаше от дамата, и поглеждаше с крайчеца на окото си хубавите украшения, редките скъпоценности и висулки, както и нежното й лице с блестящи очи, откритите й гърди и косите, светнали от слънцето като златна шапчица.

— Защо не приказваш, момко? — рече тя.

Той не отговори нищо.

— Толкова ли си вързан в езика, че не те бива да предадеш една моя поръчка?

— Да — рече Уленшпигел.

— Трябва — каза дамата — да се отделиш сега и да отидеш в Коолкерке и да кажеш на един благородник, облечен в дрехи, половината черни, половината червени, да не ме чака днес, а да дойде в неделя, в десет часа вечерта, в моя замък през тайната вратичка.

— Няма да отида! — рече Уленшпигел.

— Защо? — попита дамата.

— Не, няма да отида! — повтори Уленшпигел.

Дамата му каза:

— Какво ти стана, сърдито петле, та се толкова разяри?

— Няма да отида! — рече Уленшпигел.

— Ами ако ти дам един флорин?

— Не! — каза той.

— А един дукат?

— Не.

— А един каролус53?

— Не — каза пак Уленшпигел. — Макар че го предпочитам — добави с въздишка той — вместо някоя мидена черупка в кесията на майка ми.

Дамата се усмихна и извика неочаквано:

— Загубила съм си хубавата, ценна кесия, направена от коприна и извезана със ситни бисери! В Дамме тя още висеше на пояса ми.

Уленшпигел не мръдна, но икономът отиде до дамата и каза:

— Госпожо, по никакъв начин недейте праща тоя млад крадец да я търси, защото няма да го видите вече.

— Че кой ще иде тогава? — попита дамата.

— Аз — отговори той, — макар че съм стар.

И той отиде.

Удари дванадесет, жегата бе голяма, наоколо нямаше жива душа; Уленшпигел съблече мълчаливо новата си дреха и я постла на сянка под една липа, за да може дамата да седне, без да се страхува от влажната трева. Той се изправи до нея и почна да въздиша.

Тя го погледна, дожаля й за боязливото момче и го попита не е ли уморен, та стои така нрав на незаякналите си нозе. Той не отговори нищо и когато се тръшна до нея, тя се опита да го задържи и го привлече към откритите си гърди, дето той остана с такова удоволствие, че от страх да не извърши грях на жестокост, тя не се реши да му каже да си потърси друга възглавка.

Ала икономът се върна и каза, че не е намерил кесията.

— Аз си я намерих — рече дамата, — когато слязох от коня, закачила се била за стремето. Сега — каза тя на Уленшпигел — води ни право в Дюдзееле и кажи ми как се казваш.

— Моят покровител — отговори той — е свети Тилбер, име, което значи пъргав в краката, за да може да тича подир хубавите неща; презимето ми е Клаас, а прякорът ми — Уленшпигел. Ако искате да се погледнете в моето огледало, ще видите, че в цялата земя на Фландрия няма друго цвете с такава ослепителна красота каквато е вашата благоуханна прелест.

Дамата се изчерви от удоволствие и никак не се разсърди на Уленшпигел.

А Зуткин и Нел плакаха през време на неговото дълго отсъствие.

XXVII

Когато се върна от Дюдзееле, Уленшпигел видя Нел в края на града, облегната на една ограда. Тя зобеше чепка черно грозде. Като хрускаше едно по едно зърната, тя навярно се разхлаждаше и изпитваше наслада, но по лицето й не се виждаше никакво удоволствие. Напротив, изглеждаше ядосана и късаше сърдито зърната. Тя беше толкова печална и лицето й беше тъй угрижено, тъжно и кротко, че Уленшпигел, обзет от любовно състрадание, приближи зад нея и я целуна по тила.

Ала тя се обърна и му удари една хубава плесница.

— От това не ми става по-ясно — рече Уленшпигел.

Тя почна да ридае.

— Нел — каза той, — да не би да поставят вече чешмите накрай селищата?

— Махай се! — рече тя.

— Не мога да си отида, докато плачеш така, миличка.

— Аз не съм миличка и не плача! — каза Нел.

— Да, ти не плачеш, но все пак от очите ти тече вода.

— Няма ли да се махнеш? — каза тя.

— Не — рече той.

Но тя държеше с треперещите си ръчички своята престилка, подръпваше плата, а сълзите се лееха отгоре и я измокряха.

— Нел — попита я Уленшпигел, — ще се проясни ли скоро времето?

И я погледна, усмихнат любовно.

— Защо питаш? — каза тя.

— Защото, когато е ясно, не падат капки — отговори Уленшпигел.

— Махай се — каза тя. — Върви при твоята хубава дама със сърмената рокля: ти я развесели много добре.

Тогава Уленшпигел изпя:

— Долен човек — рече тя. — Отгоре на всичко ти ми се присмиваш.

— Нел — каза Уленшпигел, — аз съм човек, но не съм долен, защото нашият благороден род, род на помощник-кметове, има на герба си три сребърни кани на фон от тъмна бира. Кажи ми, Нел, наистина ли във Фландрия, когато посееш целувки, жънеш плесници?

— Не ща да приказвам с тебе — рече тя.

— Защо тогава си отваряш устата да кажеш това?

— Яд ме е на тебе — каза тя. Уленшпигел я тупна лекичко по гърба и каза:

— Целунеш ли някое лошо девойче — то почва да ти се надува; натупаш ли го — става нежно. Хайде бъди нежна, миличка, аз те натупах.

Нел се обърна. Той разтвори прегръдки, тя се хвърли на шията му и каза разплакана:

— Ти няма да ходиш вече там, нали, Тил? Но той не можеше да й отговори, тъй като стискаше нейните клети треперещи пръстчета и избърсваше с устните си топлите сълзи, които валяха от очите на Нел като едри капки на бурен дъжд.

XXVIII

По онова време Ганд, благородният град54, отказа да плаща припадащата му се част от налога, който искаше от него Карл, син на града и император. Той не можеше да плати, тъй като бе разорен парично от Карл. Това беше тежко престъпление и императорът реши да отиде сам да го накаже.

Защото на бащиния гръб синовната тояга боли повече от другите.

Франсоа Дългоносия, негов противник, му предложи да мине през Франция. Карл прие и вместо да бъде задържан като пленник, бе чествуван и славословен като император. Владетелите винаги се споразумяват, когато трябва да се подпомагат срещу своите народи.

Карл остана дълго време във Валансиен55, без да показва с нищо, че е разгневен. Ганд, бащата, не се боеше, уверен, че синът-император ще му прости, защото е постъпил правилно.

Карл стигна до стените на града с четири хиляди конници. Придружаваше го Алба56, както и принц Орански. Простият народ и дребните занаятчии искаха да се възпротивят на това синовно влизане и да вдигнат на крак осемдесетте хиляди жители на града и околностите; едрите буржоа се противопоставиха от страх, че простият народ ще вземе надмощие. А Ганд би могъл въоръжен да насече на парченца сина си и четирите му хиляди коня. Но той го обичаше и дори дребните занаятчии отново се изпълниха с упование.

И Карл обичаше града, но го обичаше заради сандъците с пари, които бе получил и които още искаше да получи от него.

Щом завзе Ганд, той постави навсякъде военни постове, а денем и нощем из града сновяха патрули. След това с голяма тържественост той обяви присъдата над града.

Най-личните граждани трябваше да се явят с въже на шията пред неговия престол и да молят за прошка; Ганд бе обявен за виновен в престъпления, за които се плаща най-скъпо; измяна, нарушение на договори, неподчинение, размирици, въстание и оскърбление на величеството. Императорът като бог обяви, че отменя всички привилегии, права, свободи и обичаи, издаде постановление, което засягаше бъдещето: когато неговите наследници приемат властта, трябва да дадат клетва, че няма да се съобразяват с нищо друго освен с Caroline concession57 — т.е. с правото на робство, дадено от него на града.

Той сравни със земята манастира „Сен Бавон“, за да издигне на негово място крепост, отдето лесно би могъл да пробие с гюллета гърдите на своя родител.

Като добър син, който бърза да вземе наследството, той конфискува всички имоти на Ганд, доходи, къщи, оръдия и военни муниции.

Той сметна, че градът е прекалено добре защитен и затова заповяда да съборят Червената кула, кулата при Жабешката дупка, градските порти Браампорт, Стеенпорт, Ваалпорт, Кетелпорт и много други, изработени и скулптирани като скъпоценности от камък.

По-късно, когато в Ганд идваха чужденци, те си говореха:

— Тоя ли неукрепен и опустошен град хвалеха толкова много?

А жителите на Ганд отговаряха:

— Император Карл неотдавна срина великолепния пояс на града.

И като казваха това, те изпитваха срам и яд. А от срутените порти императорът вземаше тухли за крепостта, която строеше.

Той искаше Ганд да бъде беден, та да не може нито чрез труда си, нито с производството си, нито с пари да се противопоставя, на неговите горди замисли; и затова го осъди да плати частта от налога, която бе отказал, т.е. четиристотин хиляди каролуса еднократно и още по шест хиляди каролуса ежегодно — за вечни времена. Градът му бе заел пари и той трябваше да му плаща рента от сто и петдесет ливри. Но той го принуди да му върне записите и като плати по тоя начин дълга си, истински се обогати.

При не един случай Ганд му бе проявявал обичта си и му бе помагал, но той заби меч в гърдите на родината си, за да търси кръв, тъй като не можеше вече да бозае оттам мляко.

След това той погледна Roelandt, хубавата камбана, и заповяда да обесят на нейния език оня, който бе забил тревога, за да призове гражданите да защитят правата си. Той няма милост към Roelandt, езика на неговата родина, езика, чрез който тя говореше на Фландрия; Roelandt, гордата камбана, която казваше за себе си:

Той сметна, че неговият роден край говори много високо и махна камбаната. И жителите от равнината казаха, че Ганд е умрял, защото синът му е изтръгнал езика с железни клещи.

XXIX

През тия пролетни дни, светли и прохладни, когато земята цяла е любов, Зуткин шиеше до отворения прозорец, Клаас си тананикаше някакъв припев, а Уленшпигел бе сложил на главата на Тит Бибулус Шнуфиус съдийска шапчица. Кучето движеше крака, като че искаше да обяви някакво решение, но то беше, за да се отърве от шапчицата.

Изведнъж Уленшпигел затвори прозореца, разтича се из стаята, започна да се качва по столове и маси, запротяга към тавана ръце. Зуткин и Клаас видяха, че той се е засилил да хване едно съвсем малко птиченце с трептящи криле, което пищеше от страх, свито до една греда в ъгъла на тавана.

Тъкмо Уленшпигел щеше да го хване и Клаас рязко го запита:

— Защо скачаш тъй?

— За да го хвана — отговори Уленшпигел. — Ще го сложа в клетка, ще му дам зрънца и ще го накарам да ми пее.

През това време птиченцето с тревожен писък хвърчеше из стаята и удряше главичката си в стъклата на прозореца.

Уленшпигел продължаваше да го гони, но Клаас сложи тежко ръка върху рамото на сина си:

— Хвани го — рече той, — тури го в клетка и го накарай да ти пее, ала да знаеш, че и аз ще те сложа в клетка с яки железни пръчки и също така ще те накарам да пееш. Ти обичаш да тичаш, но няма вече да тичаш; когато ти е студено, ще стоиш на сянка, а когато ти е горещо — ще бъдеш на слънце. И някой неделен ден ние ще заминем и ще забравим да ти оставим храна, а когато се върнем в четвъртък и се приберем в къщи, ще намерим Тил умрял от глад и целия вдървен.

Зуткин заплака, а Уленшпигел скочи:

— Какво правиш? — попита Клаас.

— Отварям прозореца за птичето — отговори той.

И наистина птичето, което беше кадънка, изхвръкна през прозореца, изцвъртя весело, дигна се като стрела във въздуха, след това кацна на едно близко ябълково дърво, изчисти крилца с човката си, отърси перушинките си и ядосано отправи на своя птичи език хиляди проклятия към Уленшпигел.

Тогава Клаас му каза:

— Сине, никога не отнемай — нито на човек, нито на животно — свободата, която е най-скъпото нещо на света. Остави всеки да отиде на слънце, когато му е студено и на сянка — когато му е горещо. А нека бог съди негово свето величество, който, след като окова във вериги свободната вяра във Фландрия, сега пък е поставил благородния Ганд в клетката на робството.

XXX

Филип се ожени за Мария Португалска58 и присъедини нейните владения към испанската корона. Тя му роди дон Карлос, жестокия безумец. Но кралят не обичаше жена си!

Като последица от раждането кралицата се разболя. Тя лежеше и около нея бяха почетните й дами, между които бе херцогиня Алба.

Филип често я оставяше самичка, за да отиде да гледа как горят еретиците. Всички придворни мъже и жени нравеха като него. Същото правеше и херцогиня Алба, благородната болногледачка на родилката-кралица.

По това време духовният съд59 бе арестувал някакъв фламандски скулптор, католик, защото, след като един монах му поръчал да изреже от дърво статуя на Богородица и той изпълнил поръчката, монахът отказал да му плати уговореното и той накълцал с длетото си лицето на статуята, като казал, че предпочита да унищожи произведението си, отколкото да го даде на безценица.

Наклеветен от монаха, че е иконоборец60, той беше измъчван безмилостно и осъден на изгаряне.

През време на мъченията бяха изгорили ходилата му и когато го водеха от тъмницата за кладата, облечен със санбенито61, той викаше:

— Отрежете ми краката! Отрежете ми краката!

Филип чуваше отдалеч тия викове и му беше приятно, но не се засмиваше.

Почетните дами на кралица Мария я оставиха, за да присъствуват на изгарянето, а след тях и херцогиня Алба, чула виковете на скулптора, поиска също така да види зрелището и остави кралицата сама.

Филип, неговите висши придворни, князе, графове, кавалери и дами гледаха скулптора привързан с дълга верига за един стълб, поставен в средата на пламтящ кръг от връзки слама и снопове пръчки, така че да го пече бавно, ако той застанеше до стълба, за да избегне буйния огън.

И те гледаха с любопитство как той почти гол, напрягаше всичките си душевни сили, за да устои срещу горещината на огъня.

Тъкмо в това време кралица Мария, легнала в постелята си на родилка, усети жажда. Върху един поднос видя половин пъпеш. Тя стана, повлече се из стаята, взе пъпеша и го изяде.

След това поради студенината на плода тя се изпоти, затрепера и остана на пода, без да може да мръдне.

— Ох — рече тя, — как бих се стоплила, ако имаше кой да ме занесе до леглото ми!

И тогава тя чу клетия скулптор, който викаше:

— Отрежете ми краката!

— Ах — рече кралица Мария, — това не е ли куче, което вие за моята смърт?

В тоя миг скулпторът, който виждаше наоколо си само лица на врагове-испанци, помисли за Фландрия, за тая страна на мъжествени хора, скръсти ръце и като повлече дългата верига, тръгна към пламналите връзки слама и пръчки, изправи се там и извика:

— Ето как умират фламандците пред очите на испанските палачи. Отрежете краката, но не моите, а техните, за да не тичат за убийства! Да живее Фландрия! Фландрия — на вечни времена!

И дамите, като видяха колко гордо се държи той, почнаха да ръкопляскат и да викат за милост.

Но той умря.

Кралица Мария цяла трепереше, плачеше, зъбите й тракаха от студа на близката смърт, тя изпъна ръце и крака и каза:

— Сложете ме в леглото, за да се стопля.

И умря.

Така според предсказанието на добрата магьосница Катлин Филип сееше навсякъде смърт, кръв и сълзи.

XXXI

А Уленшпигел и Нел се топяха от любов.

Беше краят на април, всички дървета бяха цъфнали, всички растения, напращели от мъзга, очакваха май, който пристига на земята придружен от паун, цъфнал като китка, и кара славеите да пеят по дървесата.

Уленшпигел и Нел често бродеха сами из друмищата. Нел се държеше с двете си ръце за ръката на Уленшпигел. Това беше приятно на Уленшпигел и той често хващаше Нел през кръста, за да я крепи — както казваше той — по-здраво. Тя беше щастлива, но не промълвяше ни дума.

Вятърът разнасяше по пътищата благоуханния лъх на ливадите; в далечината морето въздишаше лениво, огряно от слънцето; Уленшпигел беше горд като млад дявол, а Нел се срамуваше от своето щастие като някоя малка светица от рая.

Тя скланяше глава на рамото му, той вземаше ръцете й и както вървяха, целуваше челото, бузите и прелестната й уста. Но тя не промълвяше ни дума.

След няколко часа те се сгорещяваха и ожадняваха, пиеха мляко у някой селянин, но не се разхлаждаха.

И те сядаха върху тревата край някой ров. Много бледа, Нел беше замислена и Уленшпигел я гледаше боязливо:

— Тъжно ли ти е? — питаше тя.

— Да — отговаряше той.

— Защо? — питаше тя.

— Не знам — отговаряше той, — но всички тия ябълкови и черешови дръвчета, потънали в цвят, тоя марен въздух, натежал сякаш от топлината на мълниите, тия великденчета, които разцъфват поруменели из ливадите, глогът, целият бял, ей тук до нас, в живия плет… Кой ще ми обясни защо се чувствувам смутен и готов всеки миг да умра или да заспя? Сърцето ми забива толкова силно, когато чувам, че птиците се събуждат по дърветата и когато виждам върналите се лястовици; и тогава ми се поисква да отида по-далеч от слънцето и от луната. И ту ми е студено, ту ми е горещо. Нел, бих искал да ме няма вече на тоя свят или да подаря хиляди живота на оная, която би ме обичала…

Но тя не промълвяше ни дума и радостно усмихната, гледаше Уленшпигел.

XXXII

На задушница Уленшпигел излезе от катедралата заедно с няколко хаймани на негова възраст. Ламме Гудзак се бе заблудил между тях като овца сред вълци.

Ламме щедро почерпи всички, тъй като всеки неделен и празничен ден получаваше от майка си по три патара.

Той тръгна заедно с другарите си и отиде в Червения щит, у Ян Ван Либеке, който им поднесе бира от Куртре.

Пиенето ги сгорещи и като почнаха да приказват за молитви, Уленшпигел заяви, че от задушницата имат сметка само свещениците.

Но в компанията им имаше един Юда: той направи донос, че Уленшпигел е еретик. Въпреки плачовете на Зуткин и молбите на Клаас Уленшпигел бе хванат и затворен. Той с гоя месец и три дни в един зимник с железни решетки, без да види никого. Тъмничарят изяждаше три четвърти от храната му. През това време събраха добри и лоши сведения за него. Установи се, че той бе само един зъл присмехулник, който непрекъснато се подиграва над ближния, но никога не е злословил срещу господа бога, срещу Богородица Дева, нито срещу преподобните светии. И затова присъдата беше мека; защото биха могли да го жигосат по лицето с нажежено желязо и да го бият с камшик до разкървяване.

Но пред вид на младостта му съдиите го осъдиха само да върви със свещ в ръка сред първото църковно шествие след свещениците по риза, гологлав и бос.

Това стана в деня на Възнесение.

Когато шествието се връщаше вече в църква, той се спря пред входа на катедралата и каза високо:

— Благодаря на господа Исуса! Благодаря на отците свещеници! Техните молитви носят сладост и дори прохлада на душите в чистилището. Защото всяка „Ave“ е кофа вода, изляна върху гърба ми, и всяка Отче наш — цяло каче.

И народът го слушаше много набожно, но се смееше.

На Петдесетница той трябваше пак да върви след шествието: беше по риза, гологлав, бос и със свещ в ръка. Когато се върнаха, той се изправи пред входа на църквата, хванал почтително свещта, но все пак с подигравателни гримаси, и каза високо и ясно:

— Ако молитвите на християните носят голямо облекчение на душите в чистилището, молитвите на старшия отец на катедралата, човек свети съвършен във всички добродетели, така успокояват мъките от огъня, че те изведнъж се превръщат в студен шербет. Но за дяволитепалачи няма ни капчица.

Народът и сега пак много набожно го слушаше, но се смееше, а старшият свещеник на катедралата се усмихваше пастирски.

След това Уленшпигел бе изгонен за три години от Фландрия с условие да отиде на поклонение в Рим и да донесе опрощение от папата.

За тая присъда Клаас плати три флорина; но той даде един флорин и на сина си и му набави поклонническо облекло.

В деня на заминаването, когато прегръщаше Клаас и тъжната си, обляна в сълзи майка, Уленшпигел беше много разстроен. Те го изпратиха доста надалеч по пътя заедно с мнозина граждани и гражданки.

Когато се прибраха в къщурката си, Клаас каза на жена си:

— Жено, много жестоко е да се наказва с такова тежко наказание един младеж за няколко глупави думи.

— Ти плачеш, мъжо — каза Зуткин, — ще рече, ти го обичаш повече, без да си го проявявал, защото ридаеш, а мъжките ридания са като плач на лъв.

Но той не отговори нищо.

Нел се бе скрила в плевнята, за да не я видят, че и тя плаче за Уленшпигел. Тя вървеше отдалеч след Зуткин, Клаас, гражданите и гражданките; когато видя, че приятелят й продължи пътя си самичък, тя се завтече и увисна на шията му.

— Ти ще срещнеш там много хубави дами — каза тя.

— Хубави, не зная, може би — отговори Уленшпигел, — но свежи като тебе — не, защото те всички са изпечени от слънцето.

Те дълго вървяха заедно. Уленшпигел бе потънал в размисъл и от време на време казваше:

— Добре ще ми платят те за своите задушници!

— Какви задушници и кой ще плаща? — попита Нел.

Уленшпигел отговори:

— Всички тия старши свещеници, попове, духовници, клисари и други висши и низши дръвници, които ни хранят с глупости. Ако бях добър работник, с това изгнание те щяха да ми откраднат плода на тригодишен труд. Сега плаща клетият Клаас. Те ще ми платят стократно тия три години и аз ще им отслужа една задушница, заплатена с техни пари.

— Ах, Тил, бъди предпазлив: те ще те изгорят жив — отговори Нел.

— Мене огън ме не хваща — каза Уленшпигел.

И се разделиха, тя — потънала в сълзи, той — тъжен и озлобен.

XXXIII

Когато минаваше през Брюге, той видя на пазара, който става всяка сряда, една жена, развеждана от палача и от слугите му и придружена от голяма тълпа жени, които викаха около нея и изричаха с вой хиляди мръсни хули.

Щом видя, че по горната част на роклята й бяха накачени червени парцали, а на шията й висеше камъкът на правосъдието с неговите железни вериги, Уленшпигел разбра, че тая жена, за да печели, е продавала младите и свежи тела на своите дъщери. Казаха му, че тя се нарича Барбара, че е омъжена за Ясон Дарю и че щяла да бъде развеждана в това облекло от площад на площад, докато я върнат пак на Големия пазар, дето ще я качат на лобното място, вече издигнато за нея. Уленшпигел тръгна подире й заедно с множеството, което крещеше. Когато се върнаха на Големия пазар, качиха я на мястото, вързаха я за един стълб и палачът сложи пред нея снопче трева и буца пръст, което означаваше гроб.

Казаха също така на Уленшпигел, че преди това в тъмницата тя е била бита с камшик.

По-нататък той срещна из пътя си Анри Маришал, нехранимайко-скитник, когото бяха бесили веднъж във владенията на замъка Вест Ипр и още сочеше по шията си белезите от въжето. Спасил се — разправяше той — с това, че когато увиснал във въздуха, прочел една хубава молитва към халската Богородица, така че по някакво истинско чудо, след като съдиите и чиновниците си отишли, въжето, което вече не го стягало, се скъсало, той паднал на земята и така останал жив и здрав.

Но по-късно Уленшпигел узна, че тоя нехранимайко, спасен от бесилото, не бил Анри Маришал и че са го оставили да ходи да пръска лъжата, защото носел грамота, подписана от старшия свещеник на халската катедрала, който виждал, че от тия приказки на Анри Маришал се стичат в църквата му тълпи богомолци и че ония, които рано или късно щяха да отидат на бесилото, му плащат добре. И дълго време още халската катедрала бе наричана „Катедрала на обесените“.

XXXIV

По него време инквизиторите и богословите заявиха за втори път на император Карл, че църквата загива, че нейният авторитет не се зачита и че ако той е спечелил толкова бляскави победи, дължи го на молитвите на католическия свят, който поддържа императорската власт високо на нейния престол.

Един испански архиепископ поиска от него да бъдат отрязани шест хиляди глави или да бъдат изгорени толкова тела, та по тоя начин да се изкорени в Нидерландия средната лютеранска ерес. Негово свето величество отсъди, че това съвсем не е достатъчно.

Така че през където и да минеше клетият Уленшпигел, навсякъде виждаше ужасен само набучени на колове глави, девойки, тикнати в чували и хвърлени живи в реката; мъже, проснати по гръб на колело и удряни с железни пръти, жени, заравяни живи и върху пръстта над тях палача, който скача, за да ги смаже. А изповедниците на ония мъже и жени, които се покайваха предварително, печелеха по дванадесет петачета на душа.

В Лувен той видя как палачите изгориха на клада тридесет лютерани наведнъж, като запалиха огъня с барут за топове. В Лимбург видя как цяла челяд — мъже и жени, дъщери и зетьове — отива на лобното място, пеейки псалми. Само един старец извика, когато гореше.

И Уленшпигел, уплашен и изтерзан, вървеше по злочестата земя.

XXXV

В полето той се отърсваше като птица, като отвързано куче и сърцето му укрепваше сред дървесата, ливадите и ясното слънце.

След като бе вървял три дни, той стигна в околностите на Брюксел, в богатата община Уккле. Когато минаваше край странноприемница Ловджийски рог, привлече го божествената миризма на фрикасе62. Той попита елин млад просяк, който душеше с вдигнат нос и се наслаждаваше от аромата на соса, в чест на кого се кади към небето това празнично благоухание. Просякът му отговори, че братята от ордена „Гуляйджийското лице“63 ще се съберат след вечернята да отпразнуват деня на освобождението на селото, извършено преди години от жените и девойчетата.

Уленшпигел видя в далечината един прът, на върха на който имаше изкуствена птица-мишенка, а наоколо жени, въоръжени с лъкове; той попита да не би сега жените да са станали стрелци.

Младият просяк, който вдишваше мириса на соса, отговори, че с тия лъкове през времето на Добрия херцог жените от Уккле изпратили на оня свят повече от сто разбойника.

Уленшпигел искаше да узнае нещо повече, но момъкът му каза, че е гладен и жаден и че докато той не му даде един патар да се нахрани и напие, няма да каже ни дума повече. Уленшпигел го съжали и му даде.

Щом получи патара, момъкът влезе в странноприемницата „Ловджийски рог“, както лисица влиза в кокошарник, и се върна тържествено с половин наденица и голям самун хляб.

Неочаквано Уленшпигел чу приятни звуци от тамбурини и виоли64 и видя голяма група танцуващи жени, а между тях една хубава булка със златна огърлица.

Просякът, доволен и засмян, че се е нахранил, каза на Уленшпигел, че младата хубавица била царицата в стрелбата с лък, казвала се Миетже и била съпруга на уважаемия господин Ренонкел, помощник-кмет в общината. След това поиска от Уленшпигел шест лиара, за да се почерпи. Уленшпигел му даде. И като си хапна и пийна, просякът седна на задника си на припек и почна да си чисти зъбите с нокти.

Когато жените-стрелци съзряха Уленшпигел, облечен като поклонник, завъртяха се на хоро около него и му казаха:

— Добър ден, хубаво поклонниче; отдалеч ли идеш, младо поклонниче?

Уленшпигел отговори:

— Ида от Фландрия, хубавата страна, пълна с влюбени девойчета.

И с тъга си помисли за Нел.

— Какъв грях си извършил? — попитаха го жените и престанаха да играят.

— Не мога да го кажа — той е много голям. Но аз имам и други работи, които съвсем не са малки.

Те се засмяха и го попитаха за какво е трябвало да тръгне и да пътува така — с поклонническа тояга, с просяшка торба и с навървени черупки от стриди.

— Защото — отговори той, като поизлъга — казах, че панихидите са изгодни за свещениците.

— Да, вярващите дават последните си пари за панихиди — отговориха жените. — Но те са полезни за душите на грешниците, които са в чистилището.

— Не знам, никога не съм бил там — отговори Уленшпигел.

— Искаш ли да хапнеш с нас, поклонниче? — каза му най-хубавичката от жените.

— Искам — рече той, — искам да ям с вас, да те изям тебе и всички останали една след друга, защото вие сте царски мръвки, по-сладки за хрускане от жълтунките, дроздовете и бекасите.

— Тогава господ да те нахрани — казаха те. — Тоя дивеч е страшно скъп.

— Като вас, милички — отговори той.

— И тъй да е — казаха те, — ала ние не се продаваме.

— Ами давате ли се? — попита той.

— Даваме бой на нахалниците. Ако искаш да опиташ — ще те бъхтим като гръсти.

— Отказвам се — рече той.

— Ела да ядеш — казаха те.

Той тръгна подире им през двора на странноприемницата, щастлив, че е заобиколен от такива свежи лица. Ала неочаквано видя, че в двора влизат много тържествено — със знаме, с тръба, флейта и тамбурин — братята от „Гуляйджийското лице“, които наистина оправдаваха с тлъстината си веселото име на техния орден. Те го изгледаха любопитно, но жените им казаха, че той е поклонник, че са го намерили на пътя и тъй като неговото лице им се сторило весело като лицата на техните съпрузи и годеници, решили да го вземат да участвува и той в тяхното угощение.

Мъжете казаха, че жените са направили добре и един от тях рече:

— Поклоннико пътешествуващ, искаш ли да пътешествуваш през сосове и фрикасета?

— Ще пътешествувам през тях с бързоходи ботуши — отговори Уленшпигел.

Тъкмо когато щеше да влезе в залата на угощението заедно с тях, той съгледа по пътя за Париж дванадесет слепци. Когато минаха край него, те се оплакаха, че са гладни и жадни и Уленшпигел реши, че те трябва да вечерят днес царски за сметка на старшия свещеник на Уккле в памет на панихидите.

Той се приближи до тях и им каза:

— Ето девет флорина, елате да ядете. Усещате ли мириса на фрикасето?

— Уви! — казаха те. — Усещаме го от половин левга, но без никаква надежда.

— Сега, щом имате девет флорина, ще ядете — рече Уленшпигел. Но не им даде нищо.

— Бог да те благослови — отговориха те.

Уленшпигел ги поведе и те насядаха около една малка маса, а братята от ордена „Гуляйджийското лице“ се настаниха заедно с жените и щерките си около една голяма маса.

Слепите, уверени, че имат девет флорина, казаха гордо на съдържателя:

— Дай ни ядене и пиене от най-хубавото, което имаш.

Съдържателят, който бе чул да се споменава за девет флорина, помисли, че флорините бяха в кесиите им, и ги попита какво желаят.

Тогава всички едновременно се развикаха:

— Сланина с грах, яхния от говеждо, от телешко, от овнешко, от пиле. — Ами надениците да не са за кучетата? И кой не е грабвал кървавица и черна, и бяла, щом подуши миризмата й? Ох, колко кървавици съм виждал аз, когато очите ми гледаха. — Де са андерлехтските Koekebakken65 с масло? Те пеят в тигана сочни, хрупкави и отварят страшна жажда. — Кой ще ми донесе яйца с шунка или шунка с яйца, тия двама побратими, толкова приятни за устата? — Де сте вие, небесни choesels66, гордо плаващи мръвки месо сред бъбреци, гребени на петли, телешки ядки, волски опашки, овнешки крака и много лук, пипер, карамфил, мускатово орехче, всичкото задушено с три кани бяло вино вместо сос? — Кой ще ви донесе при мене, божествени свински суджуци, толкова кротки, че не промълвите думица, когато човек ви поглъща? Вие пристигате направо от Страната на изобилието, тлъстата страна на лентяите, които вечно ближат сосове. Но де сте вие, изсъхнали листа от миналите есени! — Аз искам яхния с бакла! — За мене свински уши. — За мене молитвена броеница от жълтунки, в която бекасите ще бъдат Отче наш, а Веруюто — един тлъст петел.

Съдържателят отговори добродушно:

— Ще ви се донесе един омлет от шестдесет яйца, а като пътепоказатели за вашите лъжици — петдесет черни кървавици, забучени и изпускащи пара над тая планина от ядене, а отгоре на това големи чаши бира — то пък ще бъде реката.

Лиги потекоха от устата на клетите слепци и те казаха:

— Давай тук и планината, и пътепоказателите, и реката.

А братята от ордена „Гуляйджийското лице“ и жените им, седнали вече заедно с Уленшпигел на масата, си говореха, че за слепите тоя ден е ден на невидимо угощение и че затова тия нещастници губят половината от удоволствието си.

Когато омлетът, украсен с магданоз и латинка, носен от съдържателя и четворица готвачи, пристигна, слепите се нахвърлиха веднага върху му и почнаха да бъркат вътре. Но съдържателят с доста усилия сложи на всекиго по равна част в паницата.

Жените се трогнаха, като видяха как лапат слепите, въздишайки блажено, тъй като бяха много гладни и гълтаха кървавиците като стриди. А пълните чаши бира се изливаха в стомасите им като водопад от върха на планина.

Когато облизаха паниците си, те отново поискаха Koekebakken, жълтунки и нови фрикасета.

Но съдържателят им поднесе голям съд, пълен само с говежди, телешки и овнешки кокали, които плаваха в хубав сос. Сега той не им раздели гозбата.

Когато натопиха хубаво в соса парчета хляб и ръцете си до лактите и измъкнаха само телешки ребра и овнешки кокали, та дори и говежди челюсти, всеки от тях помисли, че неговият съсед е взел всичкото месо и почнаха да се удрят яростно един друг с кокали по лицата.

Братята от „Гуляйджийското лице“, след като се смяха до насита, пресипаха част от своите ястия в чиниите на бедняците и когато някой от тях потърсваше кокал, за да удря, намираше дрозд, пиле, една-две чучулиги, а през това време жените дърпаха главите им назад и наливаха изобилно в устата им брюкселско вино. И когато те опипваха слепешката, за да разберат отде идеха тия ручеи от амброзия, хващаха някоя фуста и се мъчеха да я задържат. Но жените веднага се изплъзваха.

Така слепите се смяха, пиха, ядоха и пяха. Някои от тях, подушили хубавичките жени, тичаха като побъркани из залата, пощръклели за любов, но дяволитите девойчета ги объркваха, като се криеха зад някой брат от „Гуляйджийското лице“, и казваха: „Целуни ме де“. Слепите се опитваха, но вместо жена целуваха брадатото лице на някой мъж, като получаваха и по една ругатня.

Братята от „Гуляйджийското лице“ пяха и слепите пяха. И веселите булки се смееха, трогнати от тяхната радост.

Когато минаха тия сладостни часове, съдържателят на странноприемницата им каза:

— Добре си хапнахте и пийнахте, дайте сега седемте флорина.

Всеки от тях почна да се кълне, че кесията не е у него и посочваше съседа си. Поради това избухна помежду им ново сбиване, като се мъчеха да се удрят с крак, с юмрук или с глава, но не сполучваха и удряха напосоки, защото братята от „Гуляйджийското лице“, като виждаха какво става, ги разделяха един от друг. И ударите се сипеха напразно освен един, който за зла чест улучи лицето на съдържателя; той се ядоса, претърси ги поред и намери у тях всичко на всичко една стара иконка за шия, седем лиара, три копчета от панталони и броениците им.

Той реши да ги затвори в кочината и да ги остави там на хляб и вода, докато получи парите, които му дължаха.

— Ако искаш — рече Уленшпигел, — аз ще гарантирам за тях.

— Добре — отговори съдържателят, — но ако някой гарантира за тебе.

Братята от „Гуляйджийското лице“ щяха да сторят това, но Уленшпигел не им позволи, като каза:

— Гарант ще бъде старшият свещеник, аз ще отида при него.

Той си спомни за панихидите, отиде при свещеника и му разправи, че съдържателят на странноприемницата „Ловджийски рог“ бил обсебен от дявола и че приказвал непрестанно само за свини и за слепи, как свините ядели слепите или слепите — свините, в най-различни и нечестиви видове на печено и на фрикасе. И — разправяше той — през време на тия припадъци съдържателят изпочупил всичко в хана, поради което го молеше да отиде и да спаси клетия човек от злия демон.

Свещеникът обеща, но каза, че не може да отиде тутакси — в това време той правеше сметките на църковното настоятелство и се мъчеше да изкара нещо и за себе си.

Уленшпигел видя, че духовникът нямаше търпение да го слуша и му рече, че ще дойде втори път с жената на съдържателя и свещеникът ще й каже лично.

— Елате и двамата — рече свещеникът.

Уленшпигел се върна при съдържателя и му каза:

— Току-що бях при свещеника. Той ще стане гарант за слепите. Докато вие тук ги пазите, нека стопанката ти дойде да идем при него и той ще й повтори онова, което ви казах.

— Иди, жено — рече съдържателят.

Жената и Уленшпигел отидоха у свещеника, който все още пресмяташе, за да изкара някаква печалба и за себе си. Когато тя влезе при него заедно с Уленшпигел, той нетърпеливо направи знак с ръка да си излязат и рече:

— Успокой се, след ден-два ще дойда да помогна на мъжа ти.

И когато наближаваха „Ловджийски рог“, Уленшпигел си каза: „Той ще плати седем флорина и това ще бъде моята първа панихида.“

И той си тръгна; тръгнаха си и слепите.

XXXVI

На следния ден Уленшпигел попадна из пътя сред голямо множество хора, тръгна подире им и скоро узна, че тоя ден бе ден за поклонение в Алземберг.

Той видя бедни стари жени, боси, запътени заднишком, защото някои знатни дами заради опрощение на греховете си им плащаха по един флорин, за да вървят така. От двете страни на пътя доста поклонници ядяха лакомо пържени неща и ги поливаха с тъмна бира под звуците на гъдулки, виоли и гайди. А парата от вкусните яхнии възлизаше към небето като приятен тамян от гозби.

Но имаше и други поклонници — прости, бедни, жалки, които получаваха по шест петачета от църквата, за да вървят заднишком.

Едно дребно плешиво човече, ококорено, с диво лице, скачаше заднишком подир тях и си мърмореше молитви.

Уленшпигел поиска да разбере защо то подражава на раците и затова отиде пред него и смеейки се, почна и той да подскача. Гъдулките, флейтите, виолите и гайдите, жалбите и тихата глъчка на поклонниците бяха музиката на тоя танц.

— Дяволски сине — рече Уленшпигел, — защо си се разскачал тъй? Да не би да искаш без друго да паднеш?

Човекът не отговори и продължи да мърмори молитвите си.

— Да не би да искаш — рече Уленшпигел — да преброиш крайпътните дървета? Няма ли да преброиш и листата им?

Човекът, който четеше в това време Верую, направи знак на Уленшпигел да млъкне.

— Да не би да си се побъркал внезапно — рече Уленшпигел, като все така скачаше, — та си тръгнал да вървиш заднишком, не както другите? Ала който се опитва да получи разумен отговор от луд човек, сам не е с ума си. Не е ли тъй, оскубан господине?

Човекът пак не отговори и Уленшпигел продължи да скача, но почна да прави такъв шум с подметките си, че пътят закънтя като дървен сандък.

— Да не би да сте ням, господине? — рече Уленшпигел.

— Ave Maria — рече човекът, — gratia plena et benedictus fructus ventris tui Yesus67.

— Или пък сте глух? — каза Уленшпигел. — Ще видим: казват, че глухите не чуват нито хвалби, нито хули. Я да видим от какво са тъпанчетата на ушите ти — от кожа или от пиринч: да не мислиш ти, фенер без свещ, подобие на пешеходен, че приличаш на човек? Това може да бъде, когато почнат да правят хората от стари парнали. Ами че такъв жълт сурат и такава оскубана глава могат да се видят само по бесилките. Не са ли те бесили някога?

И Уленшпигел продължи да танцува, а човекът, който почваше вече да кипи, подскачаше заднишком разгневен и мърмореше молитвите си със скрита ярост.

— Може би — продължи Уленшпигел — ти не проумяваш учения фламандски език и затова ще ти приказвам на простия: ако не си лакома уста, тогава си пияница; ако и си пияница, а гълташ вода, тогава имаш лош запек някъде; ако нямаш запек, имаш дрисък; ако не си развратник, тогава си скопен; ако на тоя свят има умереност, то не тя пълни бъчвата на корема ти и ако от хилядата милиони хора на земята има само един рогоносец — това си ти.

При тия думи Уленшпигел падна на задника си с вирнати във въздуха крака, защото човекът така го цапна с юмрук под носа, че пред очите му блеснаха повече от сто искри. Сетне, като се хвърли бързо отгоре му, макар те коремът му бе тежък, той почна да го бъхти навсякъде и ударите заваляха като град по мършавото тяло на Уленшпигел. И тоягата му падна на земята.

— Нека това ти бъде за урок — рече му човекът. — Да не закачаш почтените хора, тръгнали на поклонение. Защото запомни хубаво това: и аз отивам в Алзенберг, както е обичаят, да моля пресвета Дева Мария жена ми да пометне детето, заченато, когато бях на път. За да бъде удостоен с такава голяма милост, човек трябва да върви и подскача заднишком, почвайки от двадесетата стъпка с жилището си, докато стигне първите стъпала на църквата, но без да проговори през всичкото време. А сега, уви, ще трябва да почна отново.

Уленшпигел вдигна тоягата си и рече:

— Аз ще ти дам да разбереш, нехранимайко, как се иска от Богородица да убива децата в утробата на майките.

И почна да удря злия рогоносец тъй жестоко, че го остави насред пътя ни жив, ни умрял.

А през това време към небето непрекъснато възлизаха жалбите на поклонниците, звуците на флейтите, виолите, гъдулките и гайдите и — подобно на чист тамян — димът от пържените гозби.

XXXVII

Край огнището Клаас, Зуткин и Нел разговаряха за пътуващия поклонник.

— Щерко — рече Зуткин, — как не успя с прелестите на младостта си да го задържиш завинаги при нас!

— Уви! — рече Нел. — Не мога.

— То е, защото — отговори Клаас — той е обзет от съвсем друга сила, която то кара да се скита непрестанно, без да си почива, освен когато трябва да напълни устата си.

— Лош човек, грозен човек — рече Нел.

— Лош — каза Зуткин, — да, да речем, че е лош, но грозен не е. Макар да няма гръцко или римско лице, неговото е още по-хубаво; защото неговите пъргави нозе са фламандски, острите му кафяви очи са като очите на Франк от Брюге, а носът и устата му — направени сякаш от две лисици, изкусни в хитрините и скулптурата.

— Но кой направи — попита Клаас — неговите лентяйски ръце и нозете му, които тъй бързо тичат да търсят удоволствия?

— Неговото много младо сърце — отговори Зуткин.

XXXVIII

По него време Катлин изцери с билки един вол, три овце и една свиня на Спилман, но не можа да изцери кравата на Жан Белун. И той я обвини, че е магьосница. Каза, че тя е направила магия на животното, тъй като, когато давала билките, я милвала и й приказвала сигурно на някакъв дяволски език, защото почтен християнин не бива по никакъв начин да говори на животно.

Споменатият Жан Белун добави, че е съсед на Спилман, чиито вол, овце и свиня тя бе изцерила, и че щом е убила неговата крава, тя несъмнено е била подбудена от Спилман, който завиждал, че земите на Жан Белун са по-добре обработени и по-доходни, отколкото неговите, на Спилман. По свидетелствуването на Питер Мьолмистер, почтен и с добро име човек, както и на Жан Белун, който удостовери, че в Дамме Катлин е известна като магьосница и че сигурно е убила кравата, Катлин беше арестувана и осъдена да бъде подложена на мъчения, докато признае престъпленията и злодеянията си.

Тя беше разпитвана от един съдия, обзет от непрекъсната ярост, тъй като през целия ден пиеше ракия.

Той нареди да подложат Катлин пред него и пред съда на първите мъчения.

Палачът я съблече съвсем гола, след това острига косите и космите по цялото й тяло, като прегледа дали няма скрита някъде някаква магия.

След като не намери нищо, той я върза с въже го за пейката на мъченията. Тогава тя каза:

— Света Дево Марийо, срам ме е, че стоя гола пред тия мъже! Изпрати ми смърт!

Тогава палачът сложи мокри кърпи на гърдите, корема и бедрата, след това вдигна пейката и наля толкова много гореща вода в стомаха на Катлин, че тя цялата се изду. После смъкна пейката.

Съдията попита Катлин ще признае ли престъпленията си. Тя кимна отрицателно с глава. И палачът отново наля в нея гореща вода, но Катлин я повърна.

Тогава по нареждане на лекаря я развързаха. Тя не каза нищо, но се удряше в гърдите, за да покаже, че горещата вода я е изгорила. Когато съдията видя, че тя си е починала от първото мъчение, каза й:

— Признай, че си магьосница и че си направила магия на кравата.

— Нищо няма да призная — каза тя. — Аз обичам всички животни толкова, колкото е по силите на моето слабо сърце, и по-скоро бих причинила болка на себе си, отколкото на тях, защото те не могат да се бранят. За да изцеря кравата, аз й давах билки, каквито трябваше.

— Ти си й дала отрова — рече той, — защото кравата умряла.

— Господин съдия — отговори Катлин, — аз съм във ваша власт тук; и все пак се осмелявам да ви кажа, че животното може да умре от болест, както човекът въпреки грижите на лекар и на хирург. И аз се кълна в името на господа Исуса Христа, който умря на кръста заради нашите грехове, че не съм желала нищо лошо на тая крава, а просто да я излекувам с билки.

Тогава съдията се разлюти:

— Тая дяволска брантия ще престане да отрича, щом я подложим на второ мъчение!

И глътна голяма чаша ракия.

Палачът намести Катлин върху капака на един дъбов ковчег, сложен на дървени магарета. Капакът, който имаше формата на покрив, бе остър като нож. Беше месец ноември и в огнището пламтеше буен огън.

Както бе седнала върху капака и върху една чивия от заострено дърво, обуха Катлин в много тесни обувки от прясна кожа и я туриха точно пред огъня. Когато усети как режещото дърво на капака и на чивията се забива в тялото й, а огънят я сгорещява и свива кожата на обувките й, тя извика:

— Страшно ме боли! Няма ли кой да ми даде отрова?

— Приближете я до огъня — рече съдията.

И се обърна към Катлин:

— Колко пъти си яхвала метлата, за да идеш на магьосническо сборище? Колко пъти си унищожавала житата още на клас, плодовете още по дърветата и деца в утробите на майките им? Колко пъти си превръщала родни братя в смъртни врагове и родни сестри — в омразни съперници?

Катлин искаше да отговори, но не можеше и само мръдна ръка, като че искаше да каже — не. Тогава съдията рече:

— Тя ще заговори само когато усети как всичката й магьосническа тлъстина се топи на огъня. Приближете я още повече.

Катлин изрева. Съдията й каза:

— Моли се на сатаната да те разхлади.

Тя направи движение, като че искаше да махне обущата си, които димяха на буйния огън.

— Моли се на сатаната да те събуе — рече съдията.

Удари десет часът, часът, когато тоя свиреп човек обядваше; той излезе заедно с палача и писаря на съда и остави Катлин сама срещу огъня в бараката за мъченията.

В единадесет часа те се върнаха и намериха Катлин седнала, вцепенена и неподвижна. Писарят каза:

— Май че е умряла.

Съдията заповяда на палача да вдигне Катлин от ковчега и да изуе обущата й. Като не можа да ги събуе, палачът ги разряза и нозете на Катлин се показаха — червени и разкървавени.

Съдията мислеше за обеда си и я гледаше, без да каже ни една дума; но скоро тя се свести, падна на земята и като не можа да стане отново въпреки всичките си усилия, каза на съдията:

— Някога ти искаше да се омъжа за тебе, но и сега няма да успееш. Четири пъти по три е свещено число, а тринадесетият е съпругът.

И като видя, че съдията искаше да каже нещо, той продължи:

— Не говори, той има по-тънък слух от архангела, който брои в рая ударите на сърцата на праведните. Защо идваш толкова късно? Четири пъти по три е свещено число. То убива ония, които ме пожелават.

Съдията каза:

— Тя блудствува с дявола.

— Побъркала се е от мъченията — рече писарят.

Отведоха Катлин в тъмницата. След три дни съдебните заседатели се събраха в съда и след съвещание осъдиха Катлин на наказание с огън.

Палачът и помощниците му отведоха Катлин на площада на Големия пазар в Дамме и я качиха на издигнатия там ешафод. На площада бяха комендантът и съдиите.

Тръбата на градския глашатай протръби три пъти и той, като се обърна към народа, каза:

— Съдът на Дамме се съжали над обвиняемата Катлин и не пожела да й се наложи наказание съгласно най-строгите закони на града, но за да се подчертае, че тя е магьосница, косата й ще бъде изгорена, тя ще трябва да плати двадесет жълтици глоба и ще бъде изгонена за три години от територията на Дамме под страх на отсичане на един крайник.

И народът одобри гласно това жестоко снизхождение.

Тогава палачът върза Катлин за стълба, сложи на остриганата й глава снопче от кълчища и ги запали. Кълчищата горяха дълго и Катлин викаше и плачеше.

След това я отвързаха и отведоха извън територията на Дамме с каруца, защото краката й бяха изгорени.

XXXIX

Когато Уленшпигел беше в Боа льо Дюк в Брабан, достопочтените управници на града поискаха да го назначат за свой шут, но той се отказа от тая чест, като рече:

— Пътуващият поклонник не може да бъде шут на едно място, а само в странноприемниците и из пътищата.

По същото време Филип, който беше крал и на Англия68, дойде да посети бъдещите си наследствени страни — Фландрия, Брабан, Хенау, Холандия и Зеландия. Той бе подкарал тогава двадесет и деветата си година; в неговите сиви очи личеше черна меланхолия, дива потайност и жестока решителност. Студено бе лицето му, вцепенена — покритата с червеникави коси глава, вцепенени — мършавото тяло и хилавите му крака. Той говореше бавно и неясно, сякаш имаше вълна в устата си.

Между турнирите, борбите с копие и празненствата той посети веселото херцогство Брабан, богатото графство Фландрия и други свои владения. Навсякъде той се закле, че ще спазва дадените привилегии, ала когато в Брюксел се заклеваше върху евангелието, че ще зачита Златната була69, дадена на Брабан, ръката му се сгърчи така силно, че трябваше да я дръпне от светата книга.

Той отиде в Анверс, дето издигнаха за посрещането му двадесет и три триумфални арки. Градът изразходва двеста осемдесет и седем хиляди флорина за тия арки и за костюмите на хиляда осемстотин седемдесет и девет търговци, всичките облечени в алено кадифе, както и за скъпите ливреи на четиристотин и шестнадесет лакеи и блестящите копринени облекла на четири хиляди граждани, облечени еднакво. Бяха устроени многобройни празненства от риториците на почти всички нидерландски градове.

Между различните шутове-мъже и жени, там можеше да се види „Принцът на любовта“ от Турне, яхнал свиня, която се казваше Астарта; „Кралят на глупаците“ от Лил, който бе хванал един кон за опашката и вървеше отзад; „Принцът на забавите“ от Валансиен, който се забавляваше, като броеше колко пъти пърди магарето му; „Абатът на радостта“ от Аррас, който пиеше брюкселско вино от шише с формата на молитвеник и това четиво беше весело; „Абатът от Ат“, който носеше само изпокъсани долни дрехи и изтъркани обуща, но държеше една наденица, с която добре хранеше корема си; „Главатарят на лекомислените“, момче, яхнало една плашлива коза, което препускаше сред множеството и получаваше заради нея чести удари с юмрук; „Абатът на сребърната чиния“ от Кенуа, който бе яхнал коня си и се преструваше, като че ще седне в чиния, и казваше: „Няма толкова голямо животно, което да не може да се опече на огън.“

Те вършеха всевъзможни безгрижни лудории, но кралят си остана тъжен и строг.

Същата вечер маркграфът на Анверс заедно с кметовете, военачалниците и висшите духовници се събраха, за да измислят игра, която би могла да разсмее крал Филип.

Маркграфът каза:

— Не сте ли чували за някой си Перкин Якобсен, шут на град Боа льо Дюк, много известен със смехориите си?

— Да — отговориха другите.

— Тогава — рече маркграфът — нека дойде тук и да покаже някой хубав номер, защото краката на нашия шут са сякаш от куршум.

— Да го повикаме — рекоха другите.

Когато анверският пратеник отиде в Боа льо Дюк, казаха му, че шутът Перкин пукнал от смях, но че в града се намира пътем друг един шут, който се нарича Уленшпигел.

Пратеникът го намери в една кръчма, дето ядеше фрикасе от миди и от черупките им правеше пола на девойче.

Уленшпигел изпадна във възторг, като разбра, че заради него е дошъл от Анверс общински пратеник, яхнал хубав кон от Вьорн-Амбахт и водещ за юздата друг.

Без да слиза от коня, пратеникът го попита знае ли, или може ли да измисли някой нов номер, който би могъл да разсмее крал Филип.

— Под косите си имам цял рудник от шеги — отговори Уленшпигел.

Тръгнаха. Двата коня препускаха и носеха към Анверс Уленшпигел и пратеника.

Уленшпигел се представи на маркграфа, на двамата кметове и на общинарите.

— Какво мислиш да правиш? — попита го маркграфът.

— Да хвърча във въздуха — отговори Уленшпигел.

— Как ще направиш това? — попита го маркграфът.

— Знаете ли — каза Уленшпигел — кое струва по-малко от един пукнат мехур?

— Не знам — отговори маркграфът.

— Една разкрита тайна — рече Уленшпигел.

А през това време глашатаите за празненството, яхнали хубавите си, покрити с червено кадифе коне, шествуваха из всички главни улици, площади и кръстопътища на града, тръбяха и биеха барабани. Те обявяваха на господата и госпожите, че Уленшпигел, шутът на Дамме, ще хвръкне във въздуха от кея, а на естрадата ще бъде крал Филип със своята благородна бляскава и знатна свита.

Срещу естрадата имаше къща, построена по италиански образец с капчук, който обикаляше целия покрив. Един прозорец на тавана гледаше към капчука.

През деня Уленшпигел, яхнал магаре, обиколи града. Един слуга тичаше пешком до него. Уленшпигел бе облякъл хубавата дреха от алена коприна, която му бяха дали господа общинарите. Вместо шапка носеше също такава червена качулка, на която стърчаха две магарешки уши с по едно звънче на всяко ухо. На врата му имаше огърлица от медни медали с герба на Анверс. По ръкавите на дрехата звънтеше на лактите по едно позлатено звънче. Обувките му с дебели позлатени подметки бяха също с по едно звънче на върха.

Магарето, което яздеше, бе покрито с алена коприна и носеше на всеки бут герба на Анверс, извезан със златна сърма.

Слугата размахваше с едната си ръка магарешка глава, а с другата — прът, със закачен на края му кравешки звънец.

Уленшпигел остави на улицата слугата и магарето и се качи на стряхата.

Там той раздрънка звънчетата и разпери нашироко ръце, като че се канеше да хвръкне. После се наведе към крал Филип и каза:

— Аз мислех, че в Анверс няма други луди освен мене, но сега виждам, че градът е пълен с луди. Ако вие ми бяхте казали, че ще хвърчите, аз нямаше да го повярвам; а когато един луд ви казва, че ще хвръкне — вие му вярвате. Как мога да хвърча, като нямам криле?

Някои от хората се разсмяха, други ругаеха, но всички думаха:

— Всъщност тоя луд — казва истината.

Но крал Филип остана вцепенен като истукан.

А общинарите си говореха съвсем тихичко:

— Не струваше да уреждаме такова голямо празненство за такова кисело лице.

Те дадоха на Уленшпигел три флорина, за да си върви, и едва със сила можаха да му вземат дрехата от алена коприна.

— Какво са три флорина в джоба на един младеж? Снежна топка пред огнище, пълна бутилка, сложена пред нас, гороломни пиячи! Три флорина! Листата падат от дървесата и отново покарват, но флорините излизат от джобовете и не се връщат никога; пеперудите отлитат ведно с лятото — и флорините също, макар че тежат два естрелина70 и девет аса.

И като казваше това, Уленшпигел разглеждаше трите си флорина.

— Какъв горд вид — измърмори той — има върху лицето на монетите imperator Карл — в броня, с шлем, с меч в едната ръка и с глобуса на тоя нещастен свят в другата. По милост божия той е император на римляните, крал на Испания и т.н. и тоя брониран император е много милостив към нашата страна. А ето от другата страна щит, дето личи гравиран гербът на херцог, граф и пр. на неговите различни владения с хубавия девиз:

„Da mihi virtutem contra hostes tuos“. — „Дай ми храброст срещу твоите врагове“. Той беше храбър действително срещу протестантите, чиито имоти се конфискуваха, а той ги наследяваше. Ах, ако аз бях император Карл, бих поръчал да насекат флорини за всички и когато всички станат богати, никой вече не би работил.

Но Уленшпигел напразно гледаше хубавите пари — че отидоха в страната на разорението при тракане на кани и звън на бутилки.

XL

Когато Уленшпигел се появи на стряхата облечен в алена коприна, той не видя Нел, която беше сред тълпата и го гледаше усмихната. По това време тя пребиваваше в Поргорхут край Анверс и като научи, че някакъв шут щял да хвърчи пред крал Филип, каза си, че това не може да бъде никой друг освен нейния приятел Уленшпигел-.

Както вървеше замечтан по пътя, той не чу шум от бързи стъпки подире си, но усети, че две ръце закриха очите му. Разбра, че това е Нел, и каза:

— Ти ли си?

— Да — отговори тя, — тичам подире ти още откак напусна града. Ела с мене.

— Но де е Катлин? — рече той.

— Ти не знаеш, че тя бе несправедливо мъчена като магьосница, след това изгонена от Дамме за три години и че изгориха краката й, а на главата й запалиха кълчища. Казвам ти го, за да не се уплашиш от нея, защото от ужасните болки тя се побърка. Понякога по цели часове гледа краката си и говори: „Ханске, мили мой дяволе, виж какво направиха от твоята любима.“ И клетите й нозе са като две рани. След това тя заплака и казва: „Другите жени имат мъж или любовник, а аз живея на тоя свят като вдовица.“ Тогава аз й казвам, че нейният Ханске ще я намрази, ако говори за него и пред други хора освен пред мене. Тя ме слуша като дете, но види ли някоя крава или вол — причина за нейните мъчения, — тя хуква да бяга и нищо не може да я спре — нито огради, нито потоци, нито канавки, докато падне от умора до завоя на някой път или край зида на някоя селска къща, дето отивам да я прибера и да превържа разкървавените й крака. И аз мисля, че когато са горили кълчищата, изгорили са и мозъка в главата й.

И мислейки за Катлин, и двамата се натъжиха.

Те стигнаха до жилището в и я видяха седнала на слънце, върху пейка до стената на къщата. Уленшпигел я попита:

— Познаваш ли ме?

— Четири пъти по три — каза тя — прави свещеното число, а тринадесетият е Тереб. Кой си ти, дете на тоя лош свят?

— Аз съм — отговори той — Уленшпигел, синът на Зуткин и на Клаас…

Тя поклати глава и го позна; сетне го повика с пръст, наведе се до ухото му и каза:

— Ако видиш оня, чиито целувки са като сняг, кажи му да се върне, Уленшпигел.

След това му показа изгорените си коси и рече:

— Боли ме; те ми взеха ума, но когато дойде той, ще напълни главата ми, която сега е съвсем празна. Ето чуй — тя звънти като камбана; това е душата ми, която чука на вратата, за да излезе, защото там гори. Ако Ханске дойде и не поиска да напълни главата ми, аз ще му кажа да пробие в нея една дупка с нож: душата ми чука непрестанно, за да излезе, измъчва ме ужасно и аз ще умра, да, да. И вече не мога да спя, и непрекъснато го чакам — той трябва да ми напълни главата, да, да.

И отмаляла, тя застена.

И селяните, които се връщаха от нивята за вечеря, докато камбаната ги зовеше в църква, минаваха край Катлин и думаха:

— Ето лудата.

И се кръстеха.

А Нел и Уленшпигел плачеха, но Уленшпигел трябваше да продължи пътуването си.

XLI

По него време, продължавайки поклонничеството си, той се глави за слуга при някой си Йос по прякор Kwaebakker, сърдития хлебар, поради киселото му лице. Хлебарят му даваше за храна три сухи хляба седмично, а за жилище — един ъгъл от тавана, дето здравата валеше и духаше.

За да си отвърне за лошото му държане, Уленшпигел му правеше какви ли не дяволии, между които и тая: когато печаха хляб призори, брашното се пресяваше през нощта. През една лунна нощ Уленшпигел поиска свещ, за да може да вижда, но господарят му отговори:

— Пресей брашното на лунна светлина.

Уленшпигел го послуша и преся брашното на земята, дето бе огряла луната.

На сутринта хлебарят отиде да види какво е свършил Уленшпигел, намери го, че още пресява брашното и му каза:

— Да не би брашното да е вече без пари, та го сееш върху земята?

— Аз пресявах брашното на лунната светлина, както ми заповядахте — рече Уленшпигел.

Хлебарят каза:

— Глупаво магаре, трябваше да го пресяваш със сито.

— Помислих, че луната е новоизобретено сито — отговори Уленшпигел. — Но не е голяма загуба, аз ще събера брашното.

— Много е късно — рече хлебарят — да се приготви тесто и да се пече.

Уленшпигел отвърна:

— Господарю, в мелницата тестото на съседа е втасало: да ида ли да го взема?

— Върви на бесилото — отвърна хлебарят — и донеси, каквото намериш там.

— Отивам, господарю — отговори Уленшпигел.

Той отърча до мястото на бесилките, намери там една изсъхнала ръка на крадец, занесе я на хлебаря и каза:

— Ето една знаменита ръка, която прави невидим всеки, който я носи. Не искаш ли да скриваш отсега нататък лошотията си?

— Аз ще те обадя в общината — рече хлебарят, — ти ще видиш, че си нарушил правото на господаря.

Когато и двамата се изправиха пред кмета, хлебарят започна да изрежда злочинствата на Уленшпигел, но видя, че той се бе ококорил и така се ядоса, че прекъсна показанията си и каза:

— Какво искаш?

Уленшпигел отговори:

— Ти ми каза, че ще ме обвиниш по такъв начин, та съм щял да видя. И аз гледам, за да видя.

— Махай се от очите ми! — извика хлебарят.

— Ако бях в очите ти — отвърна Уленшпигел, — не бих могъл да изляза от тях, когато ги затваряш, освен като мина през ноздрите ти.

Кметът видя, че през тоя ден се дрънкат само глупости и отказа да ги слуша повече.

Уленшпигел и хлебарят излязоха заедно и хлебарят вдигна бастуна си срещу него; Уленшпигел се дръпна и му каза:

— Господарю, щом искаш да пресяваш с тояги моето брашно, вземи триците: това е твоят гняв; аз ще взема чистото: то е моята веселост.

След това му показа задника си и рече:

— А пък ако искаш да печеш, това е вратата на фурната.

XLII

Пътувайки така, Уленшпигел на драго сърце би станал крадец, но по пътя имаше само камъни, а те бяха тежки за носене.

Той вървеше наслуки по пътя за Оденерде, дето имаше тогава гарнизон от фламандски райтери, за да пазят града от френските банди, които опустошаваха страната, като скакалци.

Войскарите бяха под началството на някой си капитан, фрисландец по произход, на име Корнжуен. И те скитаха из околността и ограбваха населението, което по тоя начин, както става обикновено, бе изсмуквано от двете страни.

Те вземаха всичко — кокошки, пилета, патици, гълъби, телета и свини. Веднъж, когато се връщаха натоварени с плячка, Корнжуен и лейтенантите му съзряха Уленшпигел заспал под едно дърво и сънуващ фрикасета.

— От какво живееш? — попита го Корнжуен.

— Не живея, а умирам от глад — отговори Уленшпигел.

— Какъв ти е занаятът?

— Отивам на поклонение заради греховете си, гледам как работят другите, играя по въже, рисувам хубавички личица, украсявам с резба дръжки на ножове, свиря на rommel-pot и тръбя с тръба.

Уленшпигел каза смело, че е тръбач, защото бе научил, че мястото на тръбача в оденердската крепост е свободно, тъй като старецът, който заемаше тази длъжност, бе умрял.

Корнжуен му каза:

— Ще те направим градски тръбач.

Уленшпигел тръгна след него и бе оставен на най-високата кула на укрепленията в една стаичка, дето духаха всички ветрове освен обедния, който духаше само с едното си крило.

Поръчаха му да тръби, щом види, че неприятелят иде, и за да си държи главата бистра и очите бодри, не му даваха много да яде и пие.

Капитанът и войскарите му живееха в кулата и пируваха там по цял ден за сметка на околните села. Не един петел беше заклан и изяден тук, едничкият грях на който бе, че бе много угоен. Уленшпигел, когото постоянно забраниха и който трябваше да се задоволява с постната си чорба, никак не се радваше на миризмите на сосовете. Французите дойдоха и откараха много добитък; Уленшпигел не издаде звук с тръбата.

Корнжуен се качи при него и го попита:

— Защо не изсвири с тръбата?

— Не мога да ви благодаря за храната — отговори Уленшпигел.

На следния ден капитанът поръча да устроят голямо пиршество за него и за войниците му, но Уленшпигел пак беше забравен. Тъкмо когато бяха почнали да лапат, Уленшпигел засвири с тръбата.

Корнжуен и войскарите помислиха, че са французите, оставиха виното и месото, яхнаха конете и излязоха от града, но не намериха в полето нищо освен един вол, който преживяше на слънце, и го задигнаха.

През това време Уленшпигел се натъпка с месо и вино. Когато капитанът се върна, намери го засмян и с разлюлени крака до залата на пиршеството. Той му каза:

— Предателство е да тръбиш тревога, когато не си видял никакъв неприятел, а когато си видял — да не тръбиш.

— Господин капитан — отговори Уленшпигел, — в кулата, дето съм на пост, ветрищата така ме надухаха, че ако не бях свирил с тръбата, за да ми олекне, щях да хвръкна като мехур? Заповядайте да ме обесят сега или друг път, когато ви потрябва магарешка кожа за барабан.

Корнжуен си отиде, без да каже думица.

По това време в Оденерде се получи вестта, че милостивият император Карл ще дойде в града, придружен от скромна свита. По тоя случай градските власти дадоха на Уленшпигел далекоглед, за да може да види добре кога ще пристигне негово величество. Забележеше ли, че императорът отива към Лупегем, който е на четвърт левга от Боргпур, Уленшпигел трябваше да протръби три пъти.

Жителите на града щяха тогава да имат време да бият камбаните, да приготвят фойерверките, да сложат месото във фурните и чеповете на бъчвите.

Един ден към обяд, когато вятърът духаше откъм Брабан и небето беше чисто, Уленшпигел видя по пътя за Лупегем голяма група ездачи на вървящи в тръс коне и с развеяни от вятъра пера на шапките. Някои от тях носеха знамена. Оня, който гордо яздеше начело, имаше шапка от златна сърма, с големи пера. Дрехите му бяха от тъмно кадифе, извезано със сърма.

Уленшпигел си сложи далекогледа и видя, че това е император Карл V, който идеше да разреши на оденерденските жители да го угостят със своите най-хубави вина и с най-хубавите си месни гозби.

Ездачите вървяха бавно, вдишвайки свежия въздух, който отваря апетит, но Уленшпигел си помисли, че те винаги ядат доста блажно и пият здравата, та могат да постят един ден, без да има опасност, че ще пукнат. И затова ги гледаше как идат, но не изсвири нито веднъж с тръбата.

Те се приближаваха със смехове и разговори, а негово свето величество мислеше дали в стомаха му ще има много място за вечерята, която ще му дадат жителите на Оденерде. Той изглеждаше изненадан и недоволен, че ни една камбана не звънеше, за да извести за неговото пристигане.

А в това време дойде тичешком един селянин, който съобщи, че видял банда французи, запътени към града, за да изядат и ограбят всичко.

При тая новина пазачът заключи портите и изпрати един общински прислужник да съобщи на другите градски вратари. Но райтерите пируваха, без да знаят за това.

Негово величество все повече се приближаваше, ядосан че не чува нито биене на камбани, нито гърмежи от топове, нито пукот от аркебузи71. Той напразно се ослушваше, но чу само биенето на часовника, който удряше всеки половин час. Когато стигна до градските порти и видя, че са затворени, заудря с юмрук да му отворят.

А господата от свитата, ядосани като величеството, мърмореха сърдито. Пазачът при портите, който се бе качил на крепостния зид, им викна да престанат да вдигат шум или ще ги поръси с картеч и ще охлади нетърпението им.

Но разяреният император извика:

— Сляпа свиня, не познаваш ли своя император?

Пазачът отговори:

— Накичените със злато не са по-малки свини; а пък известно е, че французите са майстори-шегаджии и тъй като император Карл воюва сега в Италия, той не може да се намира пред портите на Оденерде.

Долу Карл и благородниците викнаха още по-силно:

— Ако не отвориш, ще те опечем на копие като шиш. А преди това ще глътнеш ключовете си.

От шума, който вдигнаха, един стар войник излезе от помещението, дето бяха гюллетата, показа си носа над зида и рече:

— Вратарю, ти се заблуждаваш, това е нашият император; аз го познах, макар че е остарял от деня, когато отведе оттук Мария ван дер Гейнст72 в замъка Лаленг.

От страх вратарят падна вцепенен като мъртвец, а войникът взе ключовете и отиде да отвори портите.

Императорът попита защо са го накарали да чака толкова дълго; и когато войникът му каза, негово величество заповяда да затворят отново портите и да доведат райтерите на Корнжуен и изкомандува да тръгнат пред него, като бият барабани и свирят с флейтите си.

Скоро камбаните почнаха да се събуждат една по една и да звънят с все сила. Предшествуван от всичко това, негово величество пристигна с царствен трясък на Големия пазар. Там се бяха събрали помощник-кметовете и общинските съветници; чул шума, дойде и общинският съветник Ян Гигелер. Той влезе в заседателната зала и каза:

— Keyser Karel is alhier! — Императорът Карл е тук!

Помощник-кметовете и общинските съветници се уплашиха много от новината и излязоха от кметството, за да отидат вкупом да поздравят императора, а през това време техните слуги се разтичаха из целия град, за да приготвят фойерверките, да сложат птиците във фурните и да турят чеповете на бъчвите.

Мъже, жени и деца тичаха навсякъде с викове:

— Keyser Karel is op’t groot markt! — Императорът Карл е на Големия пазар!

Императорът беше страшно разгневен и попита двамата помощник-кметове не заслужават ли да бъдат обесени, задето бяха показали такава липса на почит към владетеля си.

Помощник-кметовете отговориха, че наистина заслужават, но че тръбачът от кулата, Уленшпигел, много повече от тях заслужава това, тъй като, когато чули, че ще дойде негово величество, дали му хубав далекоглед и му заповядали, щом види кралското шествие, да изсвири с тръбата три пъти. Ала той не сторил нищо.

Все още разгневен, императорът заповяда да му доведат Уленшпигел и го попита:

— Защо, като си имал такъв хубав далекоглед, не си протръбил, че пристигам?

При тия думи той сложи ръка над очите си, за да се запази от слънцето, и погледна Уленшпигел.

Уленшпигел също сложи ръка над очите си и отговори, че като видял как негово величество гледа през пръсти, гой не искал вече да си служи с далекогледа.

Императорът му каза, че ще бъде обесен, градският вратар рече, че така трябва, а кметовете бяха толкова ужасени от решението, че не промълвиха думица нито в подкрепа, нито срещу него.

Повикаха палача и общинските съветници. Те дойдоха със стълба и ново въже и хванаха за яката Уленшпигел, а той тръгна пред стоте райтери на Корнжуен, като се държеше спокойно и четеше молитвите си. Но те се гавреха безмилостно с него.

Народът, който вървеше подире им, казваше:

— Голяма жестокост е да осъдиш на смърт един нещастен младеж за такава малка грешка.

Тъкачите също бяха тук, многобройни и въоръжени, и казваха:

— Ние няма да позволим да обесят Уленшпигел, това е противно на оденердските закони.

Когато стигнаха до мястото на бесилките, качиха Уленшпигел на стълбата и палачът му метна въжето. Тъкачите се стекоха около бесилото. Там беше комендантът на кон, опрял върху плешката на коня жезъла на правосъдието, с който щеше да даде, по заповед на императора, знак за изпълнение на наказанието.

Целият събран народ викаше:

— Милост, милост за Уленшпигел!

А Уленшпигел от стълбата викаше:

— Милост, милостиви господарю!

Императорът дигна ръка и каза:

— Ако тоя нехранимайко ми поиска нещо, което не мога да направя, ще отърве главата си!

— Говори, Уленшпигел! — извика народът.

Жените плачеха и думаха:

— Горкичкият, той няма какво да поиска, защото императорът може всичко.

— Говори, Уленшпигел!

— Свето величество — каза Уленшпигел, — няма да ви моля нито за пари, нито за заеми, нито за живот, а само за едно нещо, но обещайте, че ако се осмеля да го кажа, вие няма да ме накажете с камшици, нито на колело, преди да отида на оня свят.

— Обещавам ти — каза императорът.

— Ваше величество — рече Уленшпигел, — искам, преди да бъда обесен, да целунете устата ми, с която не говоря по фламандски.

Императорът, смеейки се както целият народ, отговори:

— Не мога да направя това, което ми искаш, и затуй няма да бъдеш обесен, Уленшпигел.

Ала той наказа кметовете и помощниците им да носят шест месеца далекогледи на тила си: щом жителите на Оденерде не виждат напреде си, да виждат поне отзад.

И с императорски указ тия далекогледи още личат в градския герб.

А Уленшпигел се измъкна тихомълком с торбичка сребро, което му дадоха жените.

XLIII

Когато беше на рибния пазар в Лиеж, Уленшпигел тръгна след един дебел момък, който носеше в двете си ръце кошници — едната пълна с най-различни птици, а другата с риби треска, пъстърви, змиорки и щуки.

Уленшпигел позна Ламме Гудзак.

— Нали знаеш — отговори Ламме — колко добре ни посрещат нас, фламандците, в тоя приятен лиежки край: аз вървя подир любовта си. Ами ти?

— Търся да служа на някого за хляба — отговори Уленшпигел.

— Много суха е тая храна — каза Ламме. — По-хубаво би било да прехвърлиш от чинията в устата си някоя броеница от жълтунчета, в която Веруюто ще бъде един Дрозд.

— Богат ли си? — попита го Уленшпигел.

Ламме Гудзак отговори:

— Аз загубих баща си, майка си и по-малката си сестра, която много ме биеше; наследих имота им и живея заедно с една едноока слугиня, която е голям майстор на фрикасетата.

— Да ти нося ли рибата и птиците? — попита Уленшпигел.

— Носи ги — рече Ламме.

И заскитаха двамата из пазара.

Неочаквано Ламме каза:

— Знаеш ли, че ти си глупак?

— Не — отговори Уленшпигел.

— Носиш рибата и птиците в ръце вместо в стомаха си.

— Право казваш, Ламме — отговори Уленшпигел, — но откак нямам хляб, жълтунките не ме поглеждат.

— Ти ще ядеш жълтунки, Уленшпигел — рече Ламме, — и ще ми слугуваш, ако моята готвачка те приеме.

Както вървяха, Ламме посочи на Уленшпигел една хубава, приятна и мила девойка в копринена рокля, която сновеше из пазара и погледна Ламме с кротките си очи.

Един стар човек, баща й, вървеше след нея и мъкнеше мрежи — едната с риба, другата с дивеч.

— Тази ще бъде моята жена — рече Ламме, като я посочи.

— Да — каза Уленшпигел, — аз я познавам, тя е фламандка от Зотегем, живее на улица „Винав д’Ил“ и съседите разправят, че майка й мете вместо нея улицата пред къщи, а бащата глади ризите й.

Но Ламме не отговори нищо и каза блажено:

— Тя ме погледна.

Те стигнаха до жилището на Ламме до Пон де з’Арш и почукаха на портата. Отвори им едноока слугиня. Уленшпигел видя, че тя беше стара, дългунеста, мършава и зла.

— Санжин — каза й Ламме, — съгласна ли си тоя човек да ти помага в работата?

— Съгласна съм да опитаме — рече тя.

— Я го вземи — каза той — и му дай да опита сладостите на твоята кухня.

Санжин сложи на масата три черни кървавици, кана с бира и един голям самун.

Докато Уленшпигел ядеше, Ламме дъвчеше една кървавица.

— Знаеш ли — каза му той — де обитава нашата душа?

— Не зная, Ламме — рече Уленшпигел.

— В стомаха — продължи Ламме, — за да го дълбае непрекъснато и да подновява нашата жизнена сила. А кои са най-добрите другари? — Хубавите и вкусни гозби и отгоре на всичко вино от областта край Мьоза.

— Да — рече Уленшпигел, — кървавиците са приятни фугари на самотната душа.

— Той иска още, дай му, Санжин — каза Ламме.

Сега Санжин донесе на Уленшпигел бели кървавици.

Докато той ги лапаше, Ламме се замисли и рече:

— Когато умра и коремът ми ще умре заедно с мене, а там долу в чистилището ще ме накарат да постя и ще се разхождам с увиснал и празен стомах.

— Черните май бяха по-хубави — рече Уленшпигел.

— Ти изяде шест — отговори Санжин — и няма да ти дам повече.

— Знаеш ли — рече Ламме, — тебе ще те гледат добре тука и ще ядеш, каквото ям аз.

— Няма да забравя тия думи — отговори Уленшпигел.

Като видя, че той яде същото, каквото и Ламме, Уленшпигел се почувствува щастлив. Излапаните кървавици така го ободриха, че през тоя ден той лъсна котлите, тиганите и съдовете като слънца.

Той живееше добре в тая къща и с удоволствие се навърташе в зимника и в готварницата, а тавана остави на котките. Веднъж Санжин щеше да пече две пилета и каза на Уленшпигел да върти шиша, докато тя отиде на пазара да вземе ароматни треви за подправка.

Когато пилетата се опекоха, Уленшпигел изяде едното.

Санжин се върна и каза:

— Пилетата бяха две, а виждам само едно.

— Отвори си и другото око и ще видиш и двете — отговори Уленшпигел.

Тя се ядоса и отиде да разправи за станалото на Ламме Гудзак; гой слезе в готварницата и каза на Уленшпигел:

— Защо се подиграваш с моята прислужница? Пилетата бяха две.

— Вярно е, Ламме — рече Уленшпигел, — но когато аз постъпих тук, ти ми каза, че ще ям и пия като тебе. Пилетата бяха две: аз изядох едното, ти ще изядеш другото; моята радост свърши, твоята тепърва започва: мигар ти не си по-щастлив от мене?

— Да — каза усмихнат Ламме, — но прави, каквото ти заповядва Санжин, и ще имаш работа само наполовина.

— Ще се опитам — отговори Уленшпигел.

Така че всеки път, когато Санжин му заповядваше да свърши нещо, той го извършваше наполовина; ако му кажеше да нагребе две кофи вода, той донасяше само една; ако му кажеше да наточи от бъчвата една кана бира, той изливаше, докато я донесе, в гърлото си половината и така нататък.

Най-сетне на Санжин дотегнаха тия истории и тя каза на Ламме, че ако тоя нехранимайко остане в дома му, тя веднага ще си отиде.

Ламме слезе при Уленшпигел и му каза:

— Трябва да си вървиш, синко, макар че в тая къща лицето ти се заглади. Чуй, петел пее, сега е два часът след обяд и това предсказва дъжд. Не ми се иска да те изпъждам тъкмо сега, когато времето ще се развали, но не забравяй, синко, че Санжин със своите фрикасета е пазителка на живота ми; и ако ме напусне — значи, да се изложа на скорошна смърт. Хайде върви си, моето момче, с божията пишещ и вземи тези три флорина и тая броеница от суджуци, за да ти бъде весело по пътя.

И Уленшпигел си отиде засрамен, съжалявайки Ламме и за неговата готварница.

XLIV

Ноември настъпи в Дамме и другаде, но зимата закъсня.

Нямаше сняг, ни дъжд, ни студове; от сутрин до вечер слънцето светеше, без да отслабне; децата се въргаляха в праха по улиците и друмищата; в часа за почивка след вечеря търговците, бакалите, златарите, коларите и работниците излизаха на портите си, за да гледат все така синьото небе, дървесата, листата на които не падаха още, щъркелите по върха на покривите и лястовиците, които още не бяха отлетели. Розите бяха цъфтели три пъти и бяха напъни ли за четвърти; нощите бяха топли, славеите не преставаха да пеят.

Жителите на Дамме казваха:

— Зимата е умряла, да изгорим зимата.

И направиха грамадно чучело с мечешка муцуна, с дълга брада от талаш и с гъста коса от лен. Облякоха го в бели дрехи и го изгориха с голяма тържественост.

Клаас беше тъжен и не се радваше нито на вечно синьото себе, нито на лястовиците, които нямаха намерение да отлитат. Защото в Дамме никой вече не гореше въглища освен за кухнята, всички имаха, колкото им трябваше, и не ходеха да купуват от Клаас, а той бе похарчил всичките си спестявания, за да натрупа запаси.

Затова когато споеше на портата си и лосът му усещаше хлад от полъхване на резлив вятър, въглищарят казваше:

— Ех, ще има хляб за ядене!

Но резливият ветрец преставаше, небето си беше все по-синьо и листата не искаха да падат. Клаас отказа да продаде на половин цена зимния си запас на скъперника Грипстюивер — старейшината на рибарите. И скоро в къщурката му почнаха да гладуват.

XLV

Алш крал Филип не гладуваше, а ядеше сладкиши при жена си Мария Уродливата73, от кралския двор на Тюдорите. Том не изпитваше никаква любов към нея, но се надяваше, че като оплоди това хилаво създание, ще даде на английския народ един испански владетел.

Но тоя брак, който приличаше на брак между студен камък и пламтяща главня, не му донесе добро. И все пак те биваха единодушни, когото заповядваха да бъдат удавени или изгорени стотици нещастни протестанти.

Когато Филми отсъствуваше от Лондон, когато не излизаше преоблечен, за да отиде да се забавлява в някой бордей, часът за лягал е събираше съпрузите.

Тогава кралица Мария в хубава ленена нощница от Турне и с ирландски дантели се облягаше на брачното легло, а Филип, изправен пред нея като върлина, я разглеждаше, за да провери дали няма да открие в жена си някакъв признак за майчинство; но той не виждаше нищо, ядосваше се, не промълвяше дума и гледаше ноктите си.

А тая ялова жена-вампир почваше да говори нежно, опитваше се да направи погледа си мек и молеше за любов ледения Филип. Сълзи, викове, молби — тя не се скъпеше за нищо, за да получи една негореща милувка от оногова, който не я обичаше.

Напразно, сплела ръце, тя се минеше в нозете му; напразно като безумна жена тя плачеше и се смееше едновременно, за да го трогне; но нито смехът, нито сълзите стопяваха твърдото каменно сърце.

Напразно като влюбена змия обвиваше тънките си ръце около него и притискаше до плоските си гърди тясната клетка, дето живееше обезобразената душа на тоя родовит крал; той бе неподвижен като гранитен камък.

Клетата грозна жена се мъчеше да стане мила: тя го наричаше с всичките гальовни имена, с които полуделите от любов жени се обръщат към избраните от тях любовници; Филип гледаше ноктите си.

Понякога той я запитваше:

— Няма ли да имаш деца?

При тия думи главата на Мария клюмваше на гърдите й.

— Виновна ли съм, че не мога да имам деца?74 Смили се над мене; аз живея като вдовица.

— Защо нямаш деца? — питаше Филип.

Тогава кралицата се строполяваше върху килима като поносена от смърт. В очите й имаше само сълзи и ако би могла, тая клета жена-вампир би плакала с кървави сълзи.

Така бог отмъщаваше на палачите заради жертвите, с които те бяха застлали английската земя.

XLVI

Из народа се носеше слух, че император Карл щял да отнеме правото на монасите да наследяват ония, които умираха в манастирите им; това никак не се харесваше на папата.

Уленшпигел се скиташе тогава на бреговете на Мьоза и си мислеше, че императорът умее да извлича полза от всичко, защото гой вземаше наследствата, които трябваше да получат семействата. Уленшпигел седна на брега на реката и пусна въдицата с хубава стръв. След това загриза къшей стар, твърд хляб и съжали, че няма вино от Романя, за да го накваси, но се утеши с мисълта, че невинаги може да има пълно блаженство.

И той хвърляше във водата късчета хляб, като си казваше, че който не поделя храната си със своя близък, не е достоен да я яде.

Приближи се една кротушка, най-напред подуши някаква троха, близна я с устнички и отвори невинната си уста, смятайки сигурно, че хлябът ще се намъкне от само себе си. Докато гледаше наоколо си, тя бе лапната от една коварна щука, която се хвърли отгоре й като стрела.

Щуката погълна също така един шаран, който лапаше мухи във въздуха, без да помисли за някаква опасност. Щом се насити, тя остана неподвижна във водата, като гледаше презрително дребните рибки, които въпреки това бягаха от нея с все сила. Но нейното спокойствие бе нарушено от друга щука — пъргава, лакома, с разтворена уста, която не бе яла нищо, и с един скок се хвърли върху нея. Започна яростна борба помежду им; устите ръфаха знаменито; водата почервеня от кръвта им. Нахранената щука се бранеше недостатъчно срещу гладната; изведнъж гладната се поотдръпна, събра всичките си сили и се хвърли като куршум срещу врага си, който я очакваше с разтворена уста, налапа повече от половината й глава и се опита да я пусне, но не можа поради извитите си зъби. И двете се мятаха безнадеждно.

Вкопчани така една в друга, те не съгледаха яката кука, вързана с копринена връвчица, която се издигна от дъното на водата, заби се под перката на ситата щука, измъкна я от реката заедно с противника й и ги метна безцеремонно двете на тревата.

Като ги изкормяше, Уленшпигел каза: — Мили мои щукички, не сте ли вие като папата и императора, които се ядат един друг, а не съм ли аз народът, който в отредения от бога час ви хваща в разгара на борбата и двете на куката си?

XLVII

През това време Катлин, която още живееше и Боргеру, продължаваше да броди из околностите и си приказваше: „Ханске, мъжо, те запалиха огън на главата ми; пробий една дупка в нея, за да излезе душата ми. Ах! Тя непрекъснато чука вътре и всеки удар е люта болка.“

А Нел се грижеше за лудата и в същото време мислеше натъжена за приятеля си Уленшпигел.

А в Дамме Клаас правеше пак връзки дърва, продаваше въглищата си и често го обземаше тъга, когато мислеше за изгнаника Уленшпигел, който дълго още нямаше да се върне в къщи.

Зуткин по цял ден седеше на прозореца и гледаше дали няма да си дойде синът й Уленшпигел.

А Уленшпигел, който бе стигнал в околността на Кьолн, реши, че сега има влечение към градинарство.

Той се глави за слуга у Ян дьо Зуурсмул, началник на ландскнехтите, който насмалко щеше да бъде обесен, тъй като не даде откуп, и затова изпитваше голям ужас от коноп, който тогава на фламандски се наричаше кенип.

Един ден Ян дьо Зуурсмул тръгна да покаже на Уленшпигел какво трябва да върши, заведе го чак до края на оградения си имот и там видяха една малка нива, цялата засята с кенип.

Ян дьо Зуурсмул каза на Уленшпигел:

— Всякога, когато видиш това грозно растение, трябва да го измърсяваш, защото то се употребява и при мъченията с колело, и на бесилото.

— Ще го измърсявам — отговори Уленшпигел.

Един ден, когато Ян дьо Зуурсмул беше на трапезата заедно с неколцина приятели, лакоми като него, готвачът рече на Уленшпигел:

— Иди в зимника и донеси зенип (което значи горчица).

Уленшпигел се престори, че уж е чул кенип вместо зенип, измърси отвратително паничката със зенип в зимника и се върна, за да го занесе на трапезата, като все пак се смееше.

— Защо се смееш? — попита Ян дьо Зуурсмул. — Да не мислиш, че носовете ни са запушени? Яж тоя зенип, щом сам си го приготвил.

— Аз предпочитам печено с канела — отговори Уленшпигел.

Тогава Ян дьо Зуурсмул стана, за да го набие.

— В тая паничка с горчица — рече том — има човешки мръсотии.

— Господарю — отвърна Уленшпигел, — не си ли спомняте деня, когато отидох с вас до края на имота ви? Там още ми посочихте зенипа и ми казахте: „Навсякъде, дето видиш това растение, измърсявай го, защото то се употребява и при мъченията с колело, и на бесилото.“ Аз го измърсих, господарю, аз го измърсих много срамотно; недейте ме би заради послушанието ми.

— Аз казах кенип, а не зенип — викна яростно Ян дьо Зуурсмул.

— Господарю, вие казахте зепип, а не кенип — отговори Уленшпигел.

Така те дълго се препираха: Уленшпигел говореше смирено. Ян дьо Зуурсмул крещеше като орел и смесваше едно с друго — зенип, кенип, кемп, земп, земп, кемп, земп, сякаш клъбце усукана коприна.

А сътрапезниците се смееха както дяволите, когато ядат котлети от доминиканци75 и бъбреци от инквизитори.

Но Уленшпигел трябваше да напусне Ян дьо Зуурсмул.

XLVIII

Нел постоянно оплакваше себе си и лудата си майка.

Уленшпигел се нае да работи при един шивач, който му каза:

— Когато шиеш, ший нагъсто, та да не се вижда нищо.

Уленшпигел седна в едно буре и започна да шие.

— Не ти казах това — извика шивачът.

— Аз се свих в бурето, може ли да се вижда така? — отговори Уленшпигел.

— Ела тук — рече шивачът, — седни върху масата и почвай да правиш гъсти, един до друг бодове и уший дрехата като тоя вълк (вълк наричаха дълга селска дреха).

Уленшпигел взе дрехата, разряза я на парчета и я уши по такъв начин, че заприлича на вълк.

Когато шивачът видя това, извика:

— Какво направи, дявол да те вземе?

— Вълк — отговори Уленшпигел.

— Зъл присмехулнико! — рече шивачът. — Вярно, аз ти казах вълк, но ти знаеш, че вълк значи дълга селска дреха.

След някое време той му каза:

— Калфа, преди да си легнеш, нахвърляй ръкавите на тая куртка („нахвърлям“ на шивашки език значи тропосвам).

Уленшпигел закачи куртката на един гвоздей и цялата нощ хвърля отгоре й ръкавите.

От дигнатия шум дойде шивачът:

— Нехранимайко — каза му той, — каква нова и лоша шега си измислил?

— Че това лоша шега ли е? — отвърна Уленшпигел. — Вижте тия ръкави: цяла нощ съм ги хвърлял върху куртката и пак не можаха да се задържат.

— То се знае — рече шивачът — и затуй аз ще те изхвърля на улицата; ще видиш дали ще можеш да се задържиш там.

XLIX

През времето, когато Катлин биваше у някои добри съседи, които я пазеха добре, Нел отиваше сама далеч, много далеч, до Анверс, покрай Еско или другаде, търсейки непрекъснато да зърне в лодките по реката и по прашните пътища своя приятел Уленшпигел.

А Уленшпигел, който беше по това време в Хамбург, отиде един ден на панаира; там той видя, че е пълно с търговци, между тях няколко стари евреи, които живееха от лихварство и вехтошарство.

И Уленшпигел пожела да почне търговия и затова събра от земята конски лайна и ги занесе в жилището си, което беше някаква издатина от крепостната стена. Там той ги изсуши. След това купи червена и зелена коприна, направи малки торбички, сложи вътре лайната и ги завърза отгоре с панделки, като че бяха пълни с мускус. После скова от няколко дъски сандъче, окачи го със стари въжета за врата си и отиде на пазара, като носеше пред себе си сандъчето, пълно с торбички. Вечер той запалваше сред тях една свещица, за да се виждат.

Когато някой го попиташе какво продава, той отговаряше загадъчно:

— Ще ви кажа, само че говорете тихо.

— Но какво е това? — питаха купувачите.

— Това са — отговаряше Уленшпигел — зърна, по които се предсказва бъдещето, донесени направо от Арабия във Фландрия и приготвени най-изкусно от известния Абдул Медил, потомък на великия Мохамед.

Някои купувачи си приказваха:

— Турчин е.

Други:

— Поклонник е, дошъл от Фландрия; не го ли познавате по изговора му?

И бедняците, окаяни и дрипави, идваха при Уленшпигел и му казваха:

— Дай ни от тия зърна, които предсказват.

— Ако имате да платите по един флорин — отговаряше Уленшпигел.

И бедняците, окаяни и дрипави, си отиваха тъжни и думаха:

— Радостите на тоя свит са само за богатите.

Мълвата, че се продават такива зърна, скоро се пръсна из пазара. Гражданите си казваха:

— Там някакъв фламандец има зърна, по които се предсказва бъдещето, осветени в Ерусалим, на гроба на нашия спасител Исус; но казват, че не искал да ги продава.

И всички граждани отиваха при Уленшпигел и искаха да купят от зърната.

Но Уленшпигел, който търсеше големи печалби, отговаряше, че те не са още достатъчно узрели и окото му гледаше към двама богати евреи, които се разхождаха из пазара.

— Много бих искал да зная — рече един гражданин — какво ще стане с моя кораб, който е сега по морето.

— Ще се издигне до небето, ако вълните са много високи — отговори Уленшпигел.

Друг един му посочи своята хубавичка, цяла поруменяла щерка и му каза:

— Тя ще върви добре, нали?

— Всичко върви нататък, където природата иска — отговори Уленшпигел, защото бе видял как девойчето даде ключ на един момък, а той, надул се от доволство, каза на Уленшпигел:

— Господин търговецо, дайте ми една от вашите предсказващи торбички, за да видя сам ли ще спя тая нощ.

— Писано е — отговори Уленшпигел, — че който сее ръжта на съблазънта, пожънва рогатината76 на рогоносците.

Младежът се ядоса:

— За кого подмяташ? — рече гой.

— Зрънцата казват, че ти пожелават щастлив брак и съпруга, която да не те премени с шапката на Вулкан. Ти знаеш ли тая шапка?

И добави проповеднически:

— Защото жена, която дава капаро още при пазарлъка за женитба, по-късно раздава на безценица на другите цялата стока.

А девойчето, което искаше да се представи за самоуверено, рече:

— Всичко това вижда ли се в предсказващите торбички?

— Там се вижда и един ключ — пошепна й на ухото Уленшпигел.

Но момъкът си беше отишъл вече заедно с ключа.

Неочаквано Уленшпигел забеляза как един крадец измъкна от сергията на един саламджия наденица, дълга около аршин, и я пъхна над наметката си. Продавачът не го видя. Крадецът се приближи много весело до Уленшпигел и му каза:

— Какво продаваш, пророче на злочестини?

— Торбички, в които ще видиш, че ще бъдеш обесен, защото много си обичал надениците — отговори Уленшпигел.

При тия хуми крадецът избяга бързо, а окраденият продавач се развика:

— Крадец! Дръжте крадеца!

Но беше вече много късно.

Докато Уленшпигел приказваше, двамината богати евреи, които слушаха много внимателно, се приближиха до него и му казаха:

— Какво продаваш, фламандецо?

— Торбички — отговори Уленшпигел.

— Какво се вижда — попитаха те — с твоите предсказващи зрънца?

— Бъдещето, щом човек ги посмуче — отвърна Уленшпигел.

Двамата евреи си поговориха и по-възрастният каза на другия:

— Така ще можем да видим кога ще дойде нашият месия; това ще бъде голяма утеха за нас. Хайде да купим една торбичка. По колко ги продаваш?

— По петдесет флорина — отговори Уленшпигел. — Ако не ви отърва, пръждосвайте се. Който не купува нива, няма нужда да пренася тор.

Като видяха, че Уленшпигел е неотстъпчив, те му броиха парите, взеха една торбичка и тръгнаха към мястото, дето се събираха и дето скоро се струпаха всички евреи, научили, че един от двамата старци бе купил някаква тайна, с която можеха да узнаят и да разгадаят за дохождането на месия.

Тъй като знаеха цялата работа, те пожелаха да посмучат торбичката, без да плащат, но най-старият Йеху, който я бе купил, заяви, че той ще опита.

— Синове на Израел — рече той, като държеше в ръка торбичката, — християните се подиграват с нас, гонят ни и викат подире ни като след крадци. Филистимляните искат да ни превият по-ниско от земята; те плюят в лицата ни, защото бог отслаби тетивата на нашите лъкове и вдигна ръката си от нас. Дълго ли още, боже, господ на Аврам, на Исак и на Яков, когато чакаме добро, ще ни връхлита зло, а когато се надяваме на светлина, ще идва мрак? Ще се явиш ли скоро на земята, божествен местя? Кога християните ще се изпокрият в пещерите и дупките на земята от страх пред тебе и пред твоята величава слава, ако ти се вдигнеш, за да ги накажеш?

И евреите възкликнаха:

— Ела, месия! Смукни, Йеху.

Йеху смукна, повърна и извика жаловито:

— Истина ви казвам, това са само лайна, а фландърският поклонник е мошеник.

Тогава всички евреи се спуснаха към него, отвориха торбичката, видяха какво съдържа тя и хукнаха яростно към панаира, за да търсят Уленшпигел, но той беше офейкал.

L

Един жител на Дамме, който не можеше да плати на Клаас за въглищата, му даде най-ценното, което имаше: арбалет77 с дванадесет остри железни стрели.

През часовете, когато нямаше работа, Клаас стреляше с арбалета и не един заек бе убит от нето и сготвен на фрикасе, задето бе обичал много зелето.

Тогава Клаас ядеше лакомо, а Зуткин, загледана в широкия безлюден път, казваше:

— Тил, сине, не усещаш ли миризмата на соса? Той сигурно е гладен. — И унесена, тя искаше да запази неговата част от яденето.

— Ако е гладен — рече Клаас, — той си е виновен; нека си дойде и ще яде като нас.

Клаас имаше гълъби; той обичаше освен това пеенето и цвъртежа на жълтунките, кадънките, врабците и на другите пойни и чуруликащи птичета. И затова с удоволствие стреляше соколите и ястребите, царствените хищници на тоя птичи народ.

Веднъж, когато мереше въглища в двора, Зуткин му посочи една голяма птица, която се рееше във въздуха над гълъбарника. Клаас взе арбалета си и каза:

— Дяволът да е на помощ на негово ястребско величество!

Той сложи стрела на лъка и остана в двора да следи всяко движение на птицата, за да не я изпусне. Беше по здрач. Клаас съзираше само една черна точка. Той пусна стрелата и видя как в двора падна един щъркел.

Клаас много се огорчи, ала Зуткин бе още по-огорчена и извика:

— Какъв си лош! Уби божията птица!

Тя взе щъркела, видя, че той бе ранен само в крилото, отиде да търси мехлем и като превързваше раната му, думаше:

— Щъркелче, приятелче, ние те обичаме и не е редно да се рееш из небето като ястреба, който хората мразят. Затова и народните стрели объркват. Боли ли те клетото крилце, щъркелче? Колко търпеливо оставяш да се занимавам с него, като знаеш, че нашите ръце са приятелски ръце!

Когато щъркелът оздравя, даваха му да яде всичко, каквото искаше, но той предпочиташе рибата, която Клаас ловеше за него в канала. И всеки път, когато божията птица го виждаше, че иде, отваряше дългия си клюн.

Щъркелът вървеше подир Клаас като куче, но повече обичаше да стои в готварницата, дето се топлеше на огъня и чукаше с клюн по корема на Зуткин, която готвеше яденето, сякаш искаше да й каже: „Няма ли нещичко за мене?“

И приятно бе да гледа човек в къщицата как се разхожда на дългите си крака тоя важен вестител на щастие.

LI

Но лошите дни се върнаха: Клаас сам обработваше с тъга земята си, защото нямаше работа за двама. Зуткин оставаше самичка в къщурката и приготвяше баклата, тяхното, всекидневно ядене, по най-различни начини, за да възбуди апетита на своя мъж. И пееше, и се смееше, за да не му е тежко, като я гледа натъжена. Щъркелът стоеше на един крак до нея, заровил клюн в перушината си.

Пред къщурката спря конник; той беше целият облечен в черно, съвсем слаб и с много тъжен вид.

— Има ли някой тук? — попита той.

— Бог да благослови вашата тъга — отговори Зуткин; — но аз да не съм привидение, та след като ме виждате, питате — има ли някой тук?

— Де е баща ти? — попита конникът.

— Ако баща ми се казва Клаас, той е ей там — отговори Зуткин — и ти виждаш, че сее жито.

Конникът си отиде, а Зуткин остана все така тъжна, защото трябваше да ходи за шести път вече да иска от хлебаря хляб на вересия. Когато се върна с празни ръце, тя се смая, като видя, че Клаас се прибира в къщи тържествуващ и величав, яхнал коня на облечения в черно човек, който вървеше до него и държеше юздата на коня. С едната си ръка Клаас притискаше гордо към бедрото си кожена торба, която изглеждаше добре напълнена.

Като слезе от коня, той прегърна човека, тупна го весело, раздруса торбата и възкликна:

— Да живее брат ми Йос, добрият отшелник! Дано бог даде да бъде винаги весел, пълен, радостен и здрав! Той е Йос, който носи благодат, Йос, който пръска изобилие, Йос, който дава тлъсти супи! Щъркелът не излъга!

И сложи торбата на масата.

Тогава Зуткин се обади жаловито:

— Мъжо, днес няма да ядем: хлебарят отказа да ни даде хляб.

— Хляб ли? — рече Клаас, като отвори торбата и изсипа на масата поток от злато. — Хляб ли? Ето ти хляб, масло, месо, вино, бира! Ето ти шунка, кокали с мозък, пастет от чапли, жълтунки, угоени кокошки и петли, както е в къщите на най-знатните господа! Ето ти бъчви с бира и бурета с вино! Само луд хлебар може да не ни даде хляб, няма да купим нищо вече от него.

— Но, мъжо… — рече слисана Зуткин.

— Сега слушай — каза Клаас — и се радвай. Вместо да чака в Анверското маркграфство края на своето изгнание, Катлин била отведена от Нел пешком от Майборг. Там Нел казала на брат ми Йос, че ние често гладуваме, макар да се трудим много. Както ми каза тоя добър пратеник преди малко — Клаас посочи конника в черно облекло, — Йос е напуснал светата римска вяра и е възприел лютеранската ерес.

Човекът в черните дрехи се обади:

— Еретици са ония, които вярват във великата блудница. Защото папата е отстъпник и продава свети неща.

— Ах — каза Зуткин, — не приказвайте толкова високо, господине, че заради вас всички ни ще изгорят.

— Та — рече Клаас — Йос казал на тоя почтен пратеник, че постъпва във войската на Фредерик Саксонски78 и води със себе си петдесет добре въоръжени войници и затова, щом е тръгнал на война, няма нужда от толкова пари, които при нещастие с него биха попаднали у някой нехранимайко-ландскнехт. „Та — рекъл той — занеси заедно с благословията ми тия седемстотин жълтици на брат ми Клаас, кажи му да живее добродетелно и да мисли за спасението на душата си.“

— Да — рече конникът, — време е вече за това, защото бог ще въздаде всекиму според делата му и ще постъпи с всекиго според това, какъв е бил животът му.

— Господине — каза Клаас, — все пак няма да ми бъде забранено да се порадвам временно на добрата новина; моля ви да останете у нас, ние ще отпразнуваме този случай, като хапнем прекрасни шкембета, много кебап и едно пушено свинско бутче, така закръглено и съблазнително, че когато го видях преди малко в колбасницата, зъбите ми изскочиха една педя вън от устата.

— Уви! — каза човекът. — Безумните се радват, но божите очи следят техните пътища.

— Кажи, пратенико — рече Клаас, — искаш ли да хапнеш и да пийнеш с нас?

Човекът отговори:

— Ще дойде време, когато великият Вавилон ще падне и тогава душите на вярващите ще се отдадат на земните радости!

Зуткин и Клаас се прекръстиха, а той тръгна да си ходи.

Клаас му каза:

— Щом искаш да си отидеш, без да сме те гостили както трябва, целуни брат ми Йос в името на мира и го пази в битките.

— Ще го сторя — рече конникът.

И пое пътя си, а Зуткин отиде да се погрижи за отпразнуване на щастливия случай. Тоя ден щъркелът получи за вечеря две кротушки и една глава на дребна моруна.

В Дамме веднага се пръсна новината, че чрез брата си Йос бедният Клаас станал Клаас богатият, а свещеникът разправяше, че Катлин сигурно е направила магия на Йос, тъй като Клаас без друго е получил от него голяма сума, а не е подарил поне едно скромно одеяние на Богородица.

Клаас и Зуткин бяха щастливи. Клаас работеше на нивата или продаваше въглища, а в къщи Зуткин беше отлична домакиня.

Ала Зуткин, която постоянно тъгуваше, търсеше непрекъснато с поглед из пътищата своя син Уленшпигел.

И те се радваха на щастието, което им дойде от бога, и чакаха какво ще им дойде от хората.

LII

Него ден император Карл получи от Англия писмо, в което синът му пишеше следното:

На това писмо императорът отговори:

LIII

Уленшпигел, след като бе вървял дълго време и нозете му се разкървавиха, срещна в Майнцската епархия една каруца с поклонници, която го закара до Рим.

Когато стигна в града и слезе от колата, на прага на една странноприемница той съзря хубавичка булка, която му се усмихна, щом видя, че той я гледа.

Насърчен от любезността й, той каза:

— Стопанке, ще подслониш ли един пътуващ поклонник? Дойде време да се освободя от греховете си.

— Ние даваме подслон на всички, които ни плащат.

— Аз имам в кесията си сто дуката — отговори Уленшпигел, който имаше всъщност само един — и искам да похарча заедно с тебе първия от тях, като изпием бутилка старо римско вино.

— В тия свети места — рече тя — виното не е скъпо. Влез и пий за едно солдо.

Те пиха заедно толкова дълго, като дрънкаха за празни работи, и изпразниха толкова бутилки, че стопанката се принуди да каже на прислужницата да се занимава вместо нея с клиентите, а тя и Уленшпигел се оттеглиха в една вътрешна стая, цялата от мрамор и студена като самата зима.

Склонила глава на рамото му, тя го попита кой е. Уленшпигел отговори:

— Аз съм сир Развейпрах, граф Скитнишки, барон Фукара и в Дамме, моя роден град, имам двадесет и пет хектара лунна светлина.

— Коя е тази страна? — попита стопанката, като пи от потира на Уленшпигел.

— Тя е една страна — рече той, — дето хората сеят илюзии, лудешки надежди и празни обещания. Но ти не си родена под лунна светлина, ти, сладка стопанке, чиято кожа благоухае на амбра, а очите блестят като бисери. Тъмното злато на твоите коси е цветът на слънцето; и само Венера без всякаква завист е могла да създаде твоите обли рамене, твоите трепкащи гърди, твоите закръглени ръчички. Ще вечеряме ли заедно?

— Хубавецо, поклонниче от Фландрия — каза тя, — защо си дошъл тук?

— За да приказвам с папата — отговори Уленшпигел.

— О — каза тя, като сключи ръце, — да приказваш с папата! Ами че аз съм оттук и никога не съм могла да говоря с него.

— А аз ще говоря — каза Уленшпигел.

— Но — рече тя — знаеш ли де живее той, как изглежда, какви навици има, какъв е начинът на живота му?

— Разправиха ми по пътя — отговори Уленшпигел, — че името му е Юлий III80, че е гуляйджия, веселяк и развратен, добър събеседник и изкусен в препирните. Казаха ми също така, че се сприятелил извънредно много с някакъв просяк, черен, мръсен и див, който просел милостиня с една маймуна, и че когато се възкачил на папския престол, той го направил монтски кардинал и че се разболява, щом не го види един ден.

— Пий — рече тя — и не говори толкова високо.

— Разправят също така — продължи Уленшпигел, — че един ден, когато не намерил за вечеря студения паун, който той казал да му запазят, изпсувал като простите войници „Al dispett di Dio, pottadi Dio“. — „Аз, наместник божи, мога да напсувам заради един паун, щом господарят ми се е ядосал за една ябълка!“ Виждаш, нали, миличка, че познавам папата и знам какъв човек е той.

— Ох — рече тя, — не приказвай за това на други хора. И все пак ти няма да го видиш.

— Ще говоря с него — рече Уленшпигел.

— Ако това стане, ще ти дам сто флорина.

— Спечелени са вече — каза Уленшпигел.

На следната сутрин, макар че краката му бяха изморени, той се завтече до града и узна, че тоя ден папата ще служи литургия в църквата „Сан Джиовани Латрански“, Уленшпигел отиде там, настани се, колкото можеше по-напред, за да го види папата, но всеки път, когато папата вдигаше потира с причастието или светите дарове, Уленшпигел се обръщаше гърбом към олтара.

До папата се бе изправил един кардинал, който служеше заедно с него, с мургаво присмехулно и дебело лице, на рамото си имаше маймуна и причестяваше народа с твърде неприлични движения. Той обърна вниманието на папата върху Уленшпигел и веднага след литургията папата изпрати четворица здравеняци войскари, каквито има в тези войнствени страни, да му доведат поклонника.

— От каква вяра си ти? — попита го папата.

— Ваше светейшество — отговори Уленшпигел, — от същата вяра, от каквато е стопанката, дето съм отседнал.

Папата каза да доведат и нея.

— От каква си вяра? — попита я папата.

— От каквато е и ваше светейшество — отговори тя.

— И аз също — каза Уленшпигел.

Папата го попита защо се е обръщал гърбом към светото причастие.

— Чувствувах се недостоен да го гледам — отговори Уленшпигел.

— Поклонник ли си? — рече му паната.

— Да — каза Уленшпигел, — ида от Фландрия, за да измоля опрощение на греховете си.

Папата го благослови и Уленшпигел си отиде заедно със стопанката, която му наброи сто флорина. С тоя товар той напусна Рим и тръгна обратно за Фландрия.

Но трябваше да плати седем дуката за написаното на пергамент опрощение.

LIV

По същото време двама братя от ордена на премонтренците81 пристигнаха в Дамме, за да продават индулгенции82. Над монашеското си одеяние те носеха хубави, украсени с дантели ризи.

В слънчево време изправени до портата на църквата, а в дъждовно — под притвора й, те обявяваха ценоразписа си, по който за шест лиари, за един патар, за половин парижка лиара, за седем или дванадесет флорина те даваха за сто, за двеста, за триста, за четиристотин години индулгенции и според цената — половина или пълно опрощение, както и опрощение за най-страшните грехове, например пожеланието да изнасилиш пресветата Дева. Но това струваше седемнадесет флорина.

На купувачите, които им плащаха, те даваха малки късчета пергамент, дето бяха написани цифрите за годините на индулгенциите. Отдолу бе написано следното:

И от десетина левги наоколо идваха при тях купувачи.

Единият от братята често проповядваше на народа; той имаше цъфтящо лице и леко носеше тройната си гуша и корема си.

— Клетнико! — казваше той, впил очи ту в един, ту в друг от слушателите си. — Клетнико! Виж, ти си вече в пъкъла! Огънят те гори жестоко: варят те в котел, пълен с дървено масло, в който се приготовляват мекиците на Астарта; ти си само една кървавица в тигана на Люцифер или задушено в тигана на Гилгирот, великия дявол, защото предварително са те нарязали на късове. Виж тоя голям грешник, който не искаше да знае за индулгенциите; виж тая паница с фрикасе, това е той, неговото нечестиво тяло, неговото прокълнато тяло, преобразено така.

И какъв сос! Сяра, смола и катран! И всички тия нещастни грешници биват изяждани, но така че непрекъснато възкръсват, за да бъдат измъчвани. И тъкмо там са истинските сълзи и скърцането на зъби. Смили се, боже милостиви! Да, ето те в ада, клети грешнико, за да търпиш всички тия мъки. А само една аспра — и ти веднага ще почувствуваш облекчение на дясната ръка; още половин аспра — и двете няма вече да са в огъня. А останалото тяло? Един флорин и росата на опрощението ще те поръси. О, сладостна прохлада! И за десет, и за сто дни, за хиляда години, според това, колко е платено — няма да има печено, нито тиганици, нито фрикасе! И дори да не е за тебе, грешнико, няма ли там някъде, в скритите дълбочини на огъня, нещастни души, твои роднини, любима съпруга или някоя хубавичка девойка, с която ти с удоволствие си съгреша вал?

И като каза това, монахът бутна с лакът другия, който се бе изправил до него със сребърно блюдо в ръце. А братът, навел сега очи, раздвижваше умилително съда, за да примами парите.

— Нямаш ли — продължаваше другият, — няма ли в тоя ужасен огън син или дъщеря, някое любимо детенце? Те крещят, те плачат, те те викат. Може ли да останеш глух към тия жални гласове? Не, не можеш, твоето ледено сърце ще се разтопи и това ще ти струва само един флорин. Виж, при звука на монетата върху тоя презрян метал… (другият монах отново раздвижи блюдото) в огъня се образува празнина и злочестивата душа възлиза до кратера на някой вулкан. Тя вече е на чист въздух, на свобода! Няма огнени мъки! Наблизо е морето, тя се гмурка в него, плува по гръб, по корем, по вълните и под тях. Чуй как вика от радост и лети, тъй както плува във водата! Ангелите я гледат и са щастливи. Те я очакват, но тя още не се е наситила, иска й се да стане риба. Тя не знае, че там, горе, има приятни води, изпълнени с благоухания, дето се търкалят големи късове бяла кристална захар, студени като лед. Идва някоя акула, но тя не се бои. Тя се качва на гърба й, но акулата не я усеща, душата иска да отиде с нея в дълбочината на морето. Тя отива там, за да поздрави водните ангели, които ядат waterzoey в котлета от корал и пресни стриди в седефени чинии. И как я посрещат там, как я приветствуват, как я галят; а ангелите непрестанно я викат отгоре. И най-сетне не я ли виждаш как тя, разхладила се и щастлива, възлиза и пее като чучулига до седмото небе, дето бог седи на своя престол в пълната си слава! Тя среща там всичките си земни роднини и приятели освен тия, които са злословили за индулгенциите и за нашата майка светата църква и които горят вдън пъкъла. И така непрекъснато, непрекъснато, непрекъснато, чак вовеки веков във вечния всеизгарящ огън. Но оная душа, другата, тя е от бога, тя се разхлажда в приятни води и хруска кристална захар. Купете си индулгенции, братя: те се продават срещу крузати83, срещу златни флорини, срещу английски суверени! Не се отказваме и от медни пари. Купете си! Купете! Това е свето дюкянче: тук има и за бедни, и за богати, но за зла чест не продаваме на вересия, братя, защото престъпление пред господа-бога е да купуваш, без да плащаш веднага.

Братът, който не проповядваше, клатеше блюдото. Флорини, крузати, дукати, патари, петачета и аспри валяха вътре като град.

Клаас, който се чувствуваше богат, плати един флорин срещу една индулгенция за десет хиляди години. Монасите му дадоха едно парче пергамент.

Скоро след това, като видяха, че в Дамме само крадците не си бяха купили индулгенции, двамата монаси заминаха за Хейст.

LV

Облечен в поклонническите си дрехи и с опростени грехове, Уленшпигел напусна Рим, тръгна все направо и стигна до Бамберг, града с най-хубавите зеленчуци.

Той влезе в една странноприемница, дето веселата стопанка му каза:

— Майсторче, искаш ли да се нахраниш срещу заплащане?

— Да — рече Уленшпигел. — Но за колко пари се яде тук?

Стопанката отговори:

— Шест флорина — на масата на господата; четири — на масата на обикновените граждани и два — на общата маса.

— Щом е по-скъпо, ще бъде по-хубаво за мене — отговори Уленшпигел.

И седна на масата на господата. Когато се нахрани добре и поля вечерята си с рейнско вино, той каза на стопанката:

— Булка, нахраних се добре, дай ми шестте флорина.

Стопанката му каза:

— Ти подиграваш ли се? Плащай, каквото си изял.

— Мила стопанке — отговори й Уленшпигел, — лицето ви не е лице на лоша длъжница; напротив, по него личи, че сте много добросъвестна, че сте изпълнена с почтеност и любов към ближния и че по-скоро бихте ми платили осемнадесет флорина, отколкото да не ми дадете шестте, които ми дължите. Ах, какви хубави очи! Сякаш самото слънце ме пронизва и от лъчите му любовната лудост расте в мене по-буйно от бурен в запуснат имот.

Тя отговори:

— Не ми трябва нито твоята лудост, нито твоят бурен: плати и си върви!

— Да си отида — рече Уленшпигел — и да не те видя вече! По-добре тутакси да пукна! Стопанке, миличка стопанке, аз не съм свикнал да се храня за шест флорина, аз съм беден човек, който скита през поля и гори; така се натъпках, че скоро ще изплезя език като куче на слънце; благоволете да ми платите, аз наистина спечелих шестте флорина с тежкия труд на челюстите си; дайте ми ги и аз ще ви милвам, ще ви целувам, ще ви прегръщам с такава гореща признателност, че дори двадесет и седем любовници заедно не биха могли да свършат тая тежка работа.

— За пари ли казваш това? — рече тя.

— А ти да не искаш да те изям безплатно? — каза той.

— Не — рече тя, като се бранеше от него.

— Ах — въздъхна той, като вървеше подире й, — твоята кожа е като каймак, косите ти като зачервен на шиш фазан, устните ти като череши! Има ли някоя по-вкусна от тебе?

— И имаш още лице, селяко противен — рече тя усмихната, — да ми искаш шест флорина! Бъди благодарен, че те нахраних, без да ти искам нещо.

— Да знаете само — каза Уленшпигел — колко място още има в стомаха ми!

— Върви си — рече стопанката, — докато не е дошъл мъжът ми.

— Аз ще бъда отстъпчив кредитор — каза той, — дай ми само един флорин, за да утоля бъдещата си жажда.

— Вземи — рече тя, — негоднико. И му даде един флорин.

— Ще ми позволиш ли да дойда пак? — попита я Уленшпигел.

— Ще си вървиш ли най-сетне по правия път? — рече тя.

— По правия път, ще рече, към тебе, миличка — каза Уленшпигел, — да вървя по кривия, ще рече, да се разделя с хубавите ти очи. Ако позволиш да остана тук, няма да ям за повече от един флорин дневно.

— Май че ще играе тоягата — рече тя.

— Вземи моята — отговори Уленшпигел. Тя се разсмя, но той трябваше да си тръгне.

LVI

По него време Ламме Гудзак се настани отново да живее в Дамме, тъй като поради еретиците в лиежкия край съвсем не бе спокоен. Жена му на драго сърце тръгна с него, защото жителите на Лиеж, шегобийци по природа, се подиграваха с добродушието на мъжа й.

Ламме навестяваше често Клаас, който, откак бе получил наследството, ходеше в кръчмата „Синята кула“ и имаше запазена там маса за себе си и за приятелите. На съседната маса пиеше стиснато своето половин канче Йос Грипстюивер, старейшината на рибарите, страшен вариклечко, който се хранеше само с пушени херинги и мислеше повече за парите, отколкото за спасението на душата си. Клаас държеше в кесията си пергамента, на който бяха написани неговите десет хиляди години с опростени грехове.

Една вечер той седеше в „Синята кула“ заедно с Ламме Гудзак, Ян ван Рузбеке и Матис ван Аш. Там беше и Йос Грипстюивер. Клаас пийна здравата и Ян Рузбеке му каза:

— Грехота е да се пие толкова много!

Клаас отговори:

— За всяко канче, което изпиеш в повече, ще гориш в ада само половин ден. А аз имам в кесията си индулгенции за десет хиляди години. Иска ли някой да му дам сто от тях, та да може без страх да си напълни стомаха?

Всички почнаха да викат:

— По колко ги продаваш?

— По едно канче — отговори Клаас, — по за порция заек давам сто и петдесет.

Неколцина от пиещите платиха на Клаас — кой канче, кой шунка — и той откъсна на всички по едно парченце от пергамента. Но не Клаас изяде и изпи платените пари за късчетата от индулгенцията, а Ламме Гудзак, който яде толкова, че личеше как се надува, а през това време Клаас кръстосваше из кръчмата, продавайки стоката си.

Грипстюивер изви към него киселото си лице и рече:

— Ще ми продадеш ли за десет дни?

— Не — отговори Клаас, — мъчно може да се откъсне.

Всички се разсмяха, а Грипстюивер преглътна горчилката.

След това Клаас си тръгна за в къщи, следван от Ламме, който вървеше така, като че краката му бяха от вълна.

LVII

Към края на третата година от изгнанието си Катлин се върна у дома си в Дамме и в безумието си непрестанно повтаряше: „Огън на главата ми… душата чука… пробийте дупка… тя иска да излезе“. И щом видеше волове и овце, бягаше. Сядаше зад къщурката си на пейката под липите, клатеше глава и гледаше, без никого да познава. Жителите на Дамме, които минаваха, думаха: „Виж лудата“.

През това време Уленшпигел, който кръстосваше из друмища и пътеки, видя на широкия път едно магаре с кожени такъми, украсени с медни пулове, а главата му окичена с висулки и пискюли от червена вълна.

Няколко стари жени бяха наобиколили магарето и всички говореха едновременно: „Никой не може да го откара, то е проклетото добиче на големия магьосник барон дьо Ре84, жив изгорен, защото пожертвувал осем деца на дявола. То избягало толкова бързо, че не могли да го хванат. Сатаната го пази. Когато се уморило и спряло на пътя, общинските пазачи отишли да го заловят, но то почнало така ужасно да реве и да рита, че те не посмели да се приближат.“

— И това не било магарешки рев, а рев на дявол.

— Затова го оставили да пасе тръни, без да го съдят, нито да го изгорят живо като магьосник. Големи страхливци са тия мъже.

Но въпреки тия хубави приказки, щом магарето наостряше уши или почваше да шиба хълбоците си с опашката, те се разбягваха с викове, сетне пак се събираха — загракали и забъбрили, — за да хукнат отново при най-малкото мръдване на магарето.

А Уленшпигел ги гледаше разсмян.

— Ах — рече той, — какво безкрайно любопитство и какъв неспирен бъбреж извират като река от устата на жените, особено на старите, защото у младите потокът поспирва понякога поради любовните им занимания.

После погледна магарето и каза:

— Тоя четирикрак магьосник е пъргав и сигурно не друса никак, аз мога да го яздя или да го продам.

И без да промълви дума, той намери една мяра овес, даде го на магарето, метна се бързо на гърба му, дръпна юздата, обърна се на север, изток и запад и благослови отдалеч бабите. Те примряха от страх, коленичиха, а вечерта на седянката им се разправяше, че бил долетял един ангел с филцова шапка и с перо от фазан, благословил всичките и по особено божие благоволение откарал магарето на магьосника.

А Уленшпигел, яхнал магарето, пое из тучните ливади, дето тичаха на свобода коне, дето пасяха крави и телици или лежаха мързеливо на слънцето. И той го нарече Иеф.

Магарето спря и с голямо удоволствие почна да яде тръни. Ала от време на време цялата му кожа потръпваше, а опашката му шибаше хълбоците, за да разпъди лакомите конски мухи, които също така искаха да ядат — но да ядат неговото месо.

Уленшпигел, чийто стомах пищеше от глад, беше тъжен.

— Ти ще бъдеш много щастливо — каза той, — достопочтено магаре, ако си хапваш тлъсти тръни както сега, ако никой не дойде да наруши удоволствието ти и да ти припомни, че си смъртно, тоест родено, за да търпиш какви ли не подлости.

— Също като тебе — продължи той и стисна магарето с колене, — също като тебе носителят на светата папска пантофка има своята конска муха — тя е господин Лютер; и негово величество Карл има своята конска муха — тя е господин Франциск, наречен Първи, кралят с дългия нос и с още по-дълъг меч. Позволено е, значи, достопочтено магаре, и на мене, дребен човечец, който скита като евреин, да имам и аз своята конска муха. Уви! Всичките ми джобове са скъсани и през дупките се изнизват, тръгнали да скитосват, всичките ми хубави дукати, флорини и делдери като легион мишки, хукнали пред озъбена котка. Не знам защо парите никак не ме обичат, когато аз толкова ги обичам. Каквото и да казват, Фортуна не е никаква жена, защото обича само алчните скъперници, които я затварят в сандъци, в чували, затварят я с двадесет ключа и не й позволяват никога да покаже на прозореца дори крайчеца на своя позлатен нос. Ето това е конската муха, която ме гложди и причинява сърбеж и ме гъделичка, без да ме разсмива. Но ти съвсем не ме слушаш, достопочтено магаре, гледаш само да пасеш. Ах, шишко, ти пълниш търбуха, а дългите ти уши не чуват воплите на гладните кореми. Слушай, искам да ме чуеш.

И го шибна силно. Магарето почна да реве.

— Хайде сега, щом пропя, да вървим — рече Уленшпигел.

Но магарето стоеше като пън и сякаш бе решило да изяде без остатък всички тръни по пътя. А те бяха много.

Виждайки това, Уленшпигел слезе от магарето, набра тръни, яхна го отново и като държеше тръните пред муцуната му, води го за носа чак до земите на хесенския ландграф85.

— Достопочтено магаре — каза той, като го яздеше, — сега ти тичаш след тръните, тая слабовата храна, а оставяш зад себе си хубавия път, цял изпълнен с тия вкусни растения. Тъй правят всички хора: едни вдъхват мириса на букета на славата, който Фортуна слага пред носа им, други — букета на печалбата, трети — на любовта. Когато завършат пътя си, те виждат, както и ти, че са гонили дребното, а са оставили зад себе си значителното — тоест здравето, работата, почивката и доброто си домашно спокойствие.

Разговаряйки така с магарето, Уленшпигел стигна пред двореца на ландграфа.

Двама аркебузиери играеха на зарове на стълбището.

Единият — червенокос и грамаден на ръст, забеляза Уленшпигел, който седеше скромно на Иеф и гледаше играта им.

— Какво искаш — рече той, — гладна поклонническа муцуно?

— Аз наистина съм много гладен — отговори Уленшпигел — и съм поклонник против волята си.

— Щом си гладен — отвърна офицерът, — изяж с врата си въжето, което се клати на близкото бесило за скитници.

— Уважаеми господин офицер — рече Уленшпигел, — ако ми дадете хубавия златен ширит, който носите на шапката си, ще се обеся, като забия зъби в тлъстия свински бут, провесен там у гостилничаря.

— Отде идеш? — попита офицерът.

— От Фландрия — отговори Уленшпигел.

— Какво искаш?

— Да покажа на негово ландграфско височество една картина, мое произведение.

— Ако си живописец, и то от Фландрия — рече офицерът, — влез вътре, аз ще те заведа при моя господар.

Когато застана пред ландграфа, Уленшпигел му се поклони три пъти, че дори и повече.

— Ваше височество — каза той, — благоволете да извините моята дързост да сложа пред вашите благородни нозе една картина, която направих за вас и на която имах честта да изрисувам Дева Мария в императорски накити.

— Може би — продължи той — тая картина ще ви се хареса и в такъв случай аз ще оценя толкова високо изкуството си, че ще се надявам да издигна моето място до това хубаво кресло от червено кадифе, дето приживе е седял достойният за вечно оплакване живописец на ваша светлост.

Ландграфът разгледа картината, която беше хубава, и рече:

— Ти ще бъдеш наш живописец, седни в креслото.

И весело го целуна по двете бузи. Уленшпигел седна.

— Виждаш ми се доста измършавял — рече ландграфът, след като го изгледа.

Уленшпигел отговори:

— Вярно е, господарю. Иеф, моето магаре, намираше да яде тръни, но аз от три дни живея в немотия и се храня само с дима на надеждата.

— След малко ще вечеряш най-хубаво месо — отговори ландграфът, — но де е магарето ти?

Уленшпигел отговори:

— Оставих го на Големия площад срещу двореца на ваша благост; ще бъда много доволен, ако Иеф има за през нощта подслон, слама за настилане и зоб.

Ландграфът веднага заповяда на един от пажовете си да се грижат за магарето на Уленшпигел като за негово собствено.

Скоро дойде време за вечеря и тя беше същинско сватбено угощение. Месата изпускаха пара, а вината се изливаха в гърлата.

И Уленшпигел, и ландграфът бяха червени като жарава. Уленшпигел се развесели, но ландграфът беше замислен.

— Художнико — каза неочаквано той, — ти трябва да ме изрисуваш, защото голямо е задоволството за един смъртен владетел да остави на потомството спомена за своя образ.

— Господин ландграф — отговори Уленшпигел, — вашето желание е и мое желание, но аз, недостойният, мисля, че ако ви нарисувам съвсем сам, ваша светлост, няма да изпитате голяма радост в идните векове. Вие трябва да бъдете заобиколен от благородната си съпруга, госпожа ландграфката, от вашите придворни дами и господа, от най-храбрите ви военачалници и офицери, между които господарят и господарката ще греят като две слънца посред фенери.

— Вярно е, художнико — отговори ландграфът, — и колко ще трябва да ти платя за тоя голям труд?

— Сто флорина в предплата или накрая — отговори Уленшпигел.

— Ето ти ги в предплата — каза ландграфът.

— Милостиви господарю — подзе Уленшпигел, — вие наляхте масло в моята лампа и сега тя ще свети във ваша чест.

На следния ден той помоли ландграфа да му представи ония, които ландграфът щеше да удостои с честта да бъдат нарисувани.

Дойде люнебургският херцог, командуващ ландграфските ландскнехти. Беше дебел мъж, който едва мъкнеше надутия си от, месо корем. Той се приближи до Уленшпигел и му пошепна:

— Когато ме рисуваш, ако не намалиш тлъстините ми наполовина, ще заповядам на моите войскари да те обесят.

Херцогът си отиде.

След това дойде една високопоставена дама с гърбица и с плоски като меча на правосъдието гърди.

— Господин художнико — рече тя, — ако не махнеш гърбицата, която е отзад, и не ми сложиш две отпред, ще заповядам да те разчекнат на четири като отровител.

Дамата си отиде.

След нея дойде една млада, руса, свежа и хубавичка госпожица, но с три паднали зъба под горната устна.

— Господин художнико — каза тя, — ако не ме нарисуваш засмяна и така, че да се виждат тридесет и два зъба, ще кажа на моя поклонник, който е ей там, да те накълца.

И тя му посочи офицера-аркебузиер, който преди малко играеше на зарове на стълбището, и си отиде.

Шествието продължи; най-после Уленшпигел остана с ландграфа.

— Ако ти хрумне за зла чест да хитруваш — рече ландграфът — и да промениш дори една чертичка във всички тия лица, ще заповядам да ти отрежат главата като на пиле.

„Обезглавен — помисли си Уленшпигел, — разчекнат на четири, насечен на парчета или най-малкото обесен… я по-добре да не рисувам нищо. Ще видя.“

Той попита ландграфа:

— Де е залата, която трябва да украся с всички тия картини?

— Ела с мене — рече ландграфът.

И му посочи една голяма стая с широки, съвсем голи стени:

— Ето залата — рече той.

— Ще бъда доволен — рече Уленшпигел, — ако на тия стени се сложат големи завеси, за да се запазят картините ми от мухите и праха.

— Ще бъдат сложени — рече ландграфът.

Когато поставиха завесите, Уленшпигел поиска да му дадат трима чираци, за да му приготвят боите.

Цели тридесет дни Уленшпигел и чираците само ядоха и пиха, без да щадят нито вкусните гозби, нито старите вина. Ландграфът се грижеше да имат всичко.

Но на тридесет и първия ден той подаде нос през открехнатата врата на залата, дето Уленшпигел бе казал, че не бива да се влиза.

— Е, Тил — рече той, — де са портретите?

— Съвсем не са готови — отговори Уленшпигел.

— Не мога ли да ги видя?

— Още не.

На тридесет и шестия ден той пак пъхна носа си през открехнатата врата.

— Е, Тил, как е? — попита той.

— О, господин ландграф, наближават към края.

На шестдесетия ден ландграфът се ядоса и влезе в стаята:

— Покажи ми веднага портретите — рече той.

— Слушам, страшни господарю — отговори Уленшпигел, — но благоволете да не вдигате завесата, докато не дойдат тук господа военачалниците и придворните дами.

— Добре — каза ландграфът.

По негова заповед дойдоха всички.

Уленшпигел се бе изправил до плътно спуснатата завеса.

— Господин ландграф — рече той, — госпожо ландграфке, господин люнебургски херцог и вие всички хубави дами и храбри военачалници, зад тая завеса аз нарисувах, колкото можах, вашите хубавички или войнствени лица. Всеки от вас лесно ще се познае. Зная, че сте любопитни да се видите по-скоро и имате право, но благоволете да потърпите и да ми позволите да ви кажа една или няколко думи. Хубави дами и храбри военачалници, всички от благородно потекло, вие можете да видите и се възхитите от моето художество; но ако между вас има някои от долен произход, той няма да види нищо друго освен бяла стена. Сега благоволете да отворите благородните си очи.

Уленшпигел дръпна завесата.

— Само благородниците, господа и дами, могат да видят и затова скоро вече ще се казва: „Сляп за живописта като селяк, проницателен като благородник!“

Всички се пулеха, твърдяха, че виждат, сочеха се, показваха се и се познаваха, но в действителност виждаха само гола стена и от това се чувствуваха посрамени.

Изведнъж шутът, който също беше там, подскочи три педи високо във въздуха и раздрънка звънчетата си.

— Нека ме смятат — рече той — за простак, за прост селяк, за простотия, но ще кажа и ще крещя с тръби и с фанфари, че виждам гола стена, бяла стена, гола стена. Нека бог и всички светци са ми на помощ.

Уленшпигел отговори:

— Намесят ли се безумните в разговора, време е умните да си вървят.

Той вече излизаше от двореца, когато ландграфът го спря:

— Луд щурако — каза му той, — който минаваш през света, като хвалиш хубавите и добрите неща, а се подиграваш смело с глупостта, ти посмя в лицето на толкова знатни дами и висши и големи благородници да се подиграеш, както прави народът с родовата и благородническа гордост, и затова някой ден ще те обесят за твоя волен език.

— Ако въжето е златно — отговори Уленшпигел, — още щом ме види, то ще се скъса от страх.

— Вземи — каза ландграфът, като му даде петнадесет флорина, — ето ти началото на въжето.

— Много благодаря, господарю — отговори Уленшпигел, — всяка странноприемница по пътя ще получи по една нишка от него, една златна нишка, която ще направи крезовци всички тия мошеници — съдържатели на странноприемници.

И той тръгна радостен, яхнал магарето, с вдигната дръзко шапка и вирнато перо.

LVIII

Листата на дърветата жълтееха и есенният вятър почваше да духа. От време на време разумът на Катлин се връщаше за час-два. Тогава Клаас казваше, че божият дух в своето благо милосърдие слиза в нея. В такива мигове тя омагьосваше с думи и движения Нел и я караше да вижда през повече от сто левги разстояние какво става по площади, улици и къщи.

И тъй тоя ден Катлин беше с ума си, ядеше заедно с Клаас, Зуткин и Нел тиганици и добре ги поливаше с бира.

Клаас каза:

— Днес е денят на отричането от престола на негово свето величество император Карл V86. Нел, миличка, ще можеш ли да видиш какво става в Брюксел, в Брабан?

— Ако Катлин поиска, ще мога — отговори Нел.

Тогава Катлин накара девойката да седне на една пейка, чрез думи и жестове я омагьоса и Нел заспа дълбоко.

Катлин й каза:

— Влез в малката къща в парка, любимото жилище на император Карл V.

— Намирам се — почна Нел тихо и като че се задъхваше — в малка стая, боядисана със зелена блажна боя. Тук има един човек около петдесет и четири годишен, посивял и плешив, с руса брада на силно изпъкнала долна челюст, със зъл поглед в сивите очи, изпълнен с хитрина, жестокост и лицемерно добродушие. И на тоя човек казват ваше свето величество. Той има катар и много кашля. До него е един друг млад с грозна мутра като на едроглава маймуна: него съм виждала в Анверс, той е крал Филип. Негово свето величество тъкмо го мъмри, че нощес не е спал в къщи; сигурно е бил, казва негово свето величество, във вертеп при някоя развратница. Казва, че косите му миришат на кръчма и че това не са удоволствия за един крал, който трябва да избира само прелестни тела, атлазени кожи, освежени в ароматни вани, и ръце на влюбени високопоставени дами; а това струва — казва той — много повече от някоя пощръкляла свиня, която иде едва умита от прегръдките на някой пиян войник. Няма — каза той — жена — девица, омъжена или вдовица, — която би му се съпротивявала между най-благородните и хубавите, на които в любовните часове светят благоуханни свещи, а не мътният зрак на смърдящи лоени свещи.

Кралят отговаря на негово свето величество, че ще му се подчинява във всичко.

После негово свето величество кашля и сръбва няколко глътки топло, с разни подправки вино.

— „След малко — казва той на Филип — ти ще видиш Генералните щати87 — висши духовници, благородници и граждани: Вилхелм Орански — Мълчаливия88, Егмонт Суетния89, Хоорн Нелюбимия90, Бредероде Лъва, както и всички братя от Златното руно91, над които ще те поставя за първомайстор. Ще видиш там стотици, окичени с дрънкулки хора, които биха дали да им отрежат носа, стига да могат да го окачат на златна верижка и да го носят на гърдите си като знак за висше благородство.“

Сетне с променен тон и доста тъжно негово свето величество казва на крал Филип:

„Ти знаеш, сине, че аз ще се отрека от престола в твоя полза, ще дам на целия свят бляскаво зрелище, ще говоря пред голямо множество, макар че хълцам и кашлям, защото през целия си живот, сине, премного ядох и твоето сърце ще бъде много кораво, ако след като ме чуеш, не отрониш няколко сълзи.“

„Ще плача, татко“ — отговори крал Филип.

След това негово свето величество казва на един слуга, на име Дюбоа.

„Дюбоа — казва той, — дай ми късче захар от Мадейра: имам хълцукане. Дано не ме хване, когато ще трябва да говоря пред множеството! Вчерашната гъска няма ли най-сетне да се смели!92 Дали да сръбна орлеанско вино? Не, то още не е втасало! Или да хапна няколко аншуа? Много са мазни. Дюбоа, дай ми вино от Романя.“

Дюбоа дава на негово свето величество, каквото е поискал, след това го облича в дреха от червено кадифе, намята го със златна наметка, препасва му сабя, слага в ръцете му скиптър и глобус, а на главата — корона.

След това негово свето величество излиза от къщата в парка, яхнал едно дребно муле и следван от крал Филип и много висши придворни. Така те отиват в едно голямо здание, на което казват дворец, и там ги чака в една стая висок и тънък, богато облечен човек, когото наричат Орански.

Негово свето величество казва на тоя човек:

„Добре ли изглеждам, братовчеде Вилхелм?“

Но човекът не отговаря.

Тогава негово свето величество, полусърдит-полузасмян му казва:

„Та винаги ли ще бъдеш ням, братовчеде, дори когато трябва да кажеш истината на старчетата? Трябва ли да царувам още, Мълчаливи, или да се отрека от престола?“

„Ваше свето величество — отговаря тънкият мъж, — когато настъпи зимата, и най-ярките дъбове оставят листата си да паднат.“

Бие три часът.

„Мълчаливи, дай да се облегна на рамото ти.“

И влиза с него и със свитата си в голяма зала, сяда под балдахин на естрада, покрита с копринен плат и алени килими. Там има три кресла: негово свето величество сяда на средното, което е по-украсено от другите и над което има императорска корона, крал Филип сяда на второто, а третото е за една жена, която сигурно е кралица. Вдясно и вляво са насядали по тапицирани пейки мъже в червени облекла и с провесена на шията емблема на Златното руно. Зад тях са застанали много личности, които навярно са князе и благородници. Срещу тях, по-ниско от естрадата, са насядали върху непокрити пейки хора, облечени в сукнени дрехи. Чувам ги, като си приказват, че седят тъй скромно и са облечени тъй просто, защото единствено те плащат всички данъци. Когато негово свето величество влиза, всички стават, но негово величество скоро сяда и прави знак на всички също да седнат.

Сега един стар човек93 говори надълго за подагра, след това жената, която навярно е кралица, подава на негово свето величество пергаментов свитък, дето има написани неща, които негово свето величество чете, кашляйки с нисък сух глас, и като говори за себе си, казва:

„Пътувах много из Испания, Италия, Нидерландия, Англия и Африка, все за слава на бога, за прослава на моето оръжие и за благото на нашите народи.“

Сетне, след като говори надълго, негово величество казва, че е немощен и уморен и че иска да даде короната на Испания и графствата, херцогствата и маркграфствата в тия страни в ръцете на своя син.

След това той заплаква и всички заплакват заедно с него.

Тогава крал Филип става, коленичи и казва:

„Ваше свето величество, как мога да си позволя да получа от вашите ръце тая корона, когато вие сте толкова способен да я носите още!“

После негово свето величество му пошепва на ухото да каже няколко добри думи на хората, насядали по тапицираните пейки.

Крал Филип се обръща към тях и им казва грубо, без да става:

„Аз разбирам доста добре френски език, но не дотам, че да ви приказвам на него. Чуйте какво ще ви каже от мое име владиката на Аррас, господин Гранвелл94.“

„Тъй не се приказва, сине“ — казва негово свето величество.

И наистина, когато виждат колко горд и надменен е младият крал, хората в събранието почват да шушнат. Жената, която е кралицата, също говори, за да го възхвали; сега идва редът на един стар доктор и когато той завършва, негово свето величество му маха с ръка в знак на благодарност.

След всички тия церемонии и тържествени слова, негово свето величество обявява на всички свои поданици, че ги освобождава от клетвата им за вярност към него, подписва документите за това, става от престола си и туря своя син да седне там. Всички в залата плачат. След това се връщат в къщата в парка.

Отново в зелената стая, сами и при заключени врати, негово свето величество избухва в гръмогласен смях и казва на крал Филип, който не се засмива:

„Видя ли — казва той, като хълца и се смее едновременно — колко малко е потребно, за да трогнеш тия хорица? Какъв потоп от сълзи! И тоя дебел Маас, който в края на дългото си слово ревеше като теле. Дори и ти изглеждаше развълнуван, но не достатъчно. Ей такива зрелища са потребни на народа. Сине мой, колкото по-скъпо ни струват нашите любовници, толкова по-мили ни стават те. Така е и с народите. Колкото повече ги караме да плащат, толкова повече ни обичат. В Германия аз търпях протестантизма, но в Нидерландия го наказвах строго. Ако германските владетели бяха католици, аз щях да стана лютеран и щях да конфискувам имуществата им. Те вярват, че моето усърдие за католичеството е искрено и съжаляват, че ги напускам. В Нидерландия загинаха като еретици по моя вина петдесет хиляди техни хора, най-доблестните мъже и най-хубавите девойки. Аз ги напускам — те плачат. Без да смятаме конфискациите, аз ги принудих да ми платят повече, отколкото Индия и Перу, а те са нажалени, че ме загубват. Аз скъсах Кадзенския мирен договор95, усмирих Ганд, отмених всичко, което можеше да ми пречи; свободи, права, привилегии — всичко е подвластно на волята на кралските чиновници, а тия хора се смитат още свободни, защото им позволявам да стрелят с лък и да носят в шествията знамената на своите еснафски сдружения. Те почувствуваха моята господарска ръка: затворени в клетка, те се чувствуват добре там — пеят и плачат за мене. Сине мой, бъди с тях такъв, какъвто бях аз: на думи благ, на дело — твърд; когато не е необходимо да хапеш — ближи. Кълни се, непрекъснато се кълни, че ще пазиш техните права, свободи и привилегии, но ако те могат да станат опасни за тебе — унищожи ги. Пипаш ли ги със страхлива ръка — те стават от желязо, но щом усетят яка ръка — те се чупят като стъкло. Удряй ереста не поради различието й от римската вяра, а затова, че в Нидерландия тя би унищожила нашия авторитет; ония, които надигат глава срещу папата, който носи три корони, твърде скоро ще се разправят с владетелите, които носят само една. Като мене прави от свободата на съвестта оскърбление на величеството с конфискация на имуществата и ти ще ги наследяваш, както правех аз през целия си живот; и когато дойде време да ги напуснеш, било като абдикираш или умреш, те ще кажат: «О, какъв добър владетел беше той!» И ще те оплакват.“

— Не чувам вече нищо — завърши Нел, — защото негово свето величество си легна и заспа, а крал Филип — горд и надменен — го гледа без обич.

След тези думи Катлин я събуди.

А Клаас гледаше замислен как пламъкът на огнището осветяваше камината.

LIX

Уленшпигел напусна хесенското ландграфство, яхнал магарето си, и когато минаваше през Големия площад, видя няколко сърдити лица на господа и дами, но никак не се обезпокои.

Скоро той стигна до земите на люненбургския херцог и срещна там група Smaedelyke broeders, весели фламандци от Слюис, които всяка събота слагаха по някоя пара настрана, за да отидат веднъж на годината в Германия.

Те пътуваха с песни в открита каруца, карана от силен вьорнамбахски кон, който ги возеше лекичко като на шега из пътищата и блатата на люнебургското херцогство. Някои от тях свиреха на малки флейти, гусли, виоли и гайди и вдигаха голям шум. Край каруцата често пъти крачеше някой шишко, който свиреше на rommel pot u вървеше пешком с надежда да смъкне корема си.

Те бяха попривършили парите си и като видяха Уленшпигел, пълен със звънтящи монети, влязоха в една странноприемница и го почерпиха. Уленшпигел прие на драго сърце. Но като забеляза, че Smaedelyke broeders го поглеждат, смигат си и се усмихват, когато му наливаха да пие, той подуши, че тук има някаква хитрина и заради това излезе и се изправи до вратата, за да слуша приказките им. И той чу как шишкото каза за него: „Това е живописецът на ландграфа; ландграфът му даде повече от хиляда флорина за една картина. Да го почерпим с бира и вино и той ще ни се отплати двойно.“

„Амин“ — рекоха останалите.

Уленшпигел върза оседланото магаре на около хиляда крачки оттам, в двора на един чифликчия, даде два патара на едно девойче да го пази, върна се в странноприемницата и без да промълви дума, седна на масата на Smaedelyke broeders. Те му наливаха да пие и плащаха. Уленшпигел раздрънкваше в кесията си флорините на ландграфа и казваше, че е продал магарето си на един селянин за седемнадесет сребърни делдера.

Те продължиха пътя си, като ядяха и пиеха, свиреха на флейти, на гайди и на rommel pot и отвеждаха срещнатите жени, които си харесваха. Така създадоха незаконни деца, а също и Уленшпигел, приятелката на когото роди по-късно син и го нарече Ойленшпигелчо96, което на немски ще рече малко огледало и бухал, защото жената не разбираше много добре значението на името на своя случаен приятел, а може би и в спомен за часа, в който е било заченато детето. За тоя именно Ойленшпигелчо се разправя, но то не е вярно, че е роден в Книтинген, в Саксония.

Мъкнати от якия кон, те минаваха по едно шосе, край което имаше село и странноприемница с надпис „Котелът“. Оттам се носеше хубава миризма на фрикасе.

Шишкото, който свиреше на rommel pot, отиде при съдържателя и му каза, сочейки Уленшпигел:

— Това е художникът на ландграфа; той ще плати всичко.

Съдържателят се вгледа в лицето на Уленшпигел, което бе прилично, и като чу звъна на флорините и делдерите, донесе на масата ядене и пиене. Уленшпигел не пропусна нищо, и непрекъснато раздрънкваше монетите в кесията си. Често той почукваше шапката си и казваше, че там е най-голямото му богатство. Яденето и пиенето продължи два дни и една нощ и накрая Smaedelyke brooders казаха на Уленшпигел:

— Да ставаме и да плащаме! Уленшпигел отговори:

— Когато плъхът се е пъхнал в сиренето, иска ли му се да излезе?

— Не — отговориха те.

— И затуй — продължи Уленшпигел — да седим тук, докато моите флорини и делдери ни служат като фуния, за да наливаме в гърлата си питиета, които ни развеселяват.

И поръча на стопанина да донесе още ви по и наденици. Докато ядяха и пиеха, Уленшпигел каза:

— Сега аз съм ландграф и аз плащам. Но какво щяхте да правите, другари, ако кесията ми беше празна? Ще вземете меката ми филцова шапка и ще видите, че и на дъното, и по краищата е пълна с жълтици.

— Я дай да я пипнем — казаха всички заедно.

И въздъхвайки, усещаха между пръстите си големи колкото жълтици монети. Но един от тях опипваше шапката с такава любов, че Уленшпигел я дръпна от ръцете му и каза:

— Доячо невъздържан, имай търпение да дочакаш часа за доене.

— Дай ми половината от шапката си — рече той.

— Не — отговори Уленшпигел, — не искам да имаш побъркана глава — едната половина на сянка, другата на слънце.

След това даде шапката си на съдържателя и каза:

— Подръж я малко, защото е топло. А пък аз ще отида вън да се облекча.

И излезе, а съдържателят взе шапката да я пази. Уленшпигел излезе от странноприемницата, отиде у селянина, яхна магарето и препусна по пътя за Емден.

Когато Smaedelyke broeders видяха, че не се връща, почнаха да се питат:

— Да не е офейкал? Кой ще плаща? Съдържателят се уплаши и разряза с нож шапката на Уленшпигел. Ала вместо жълтици намери между филца и подплатата само медни жетони, които не струваха нищо. Той кипна срещу Smaedelyke broeders и им каза:

— Братство на мошеници, няма да излезете оттука, докато не ви съблека и останете само по ризи.

И те трябваше да се съблекат, за да платят сметката.

И тръгнаха така по ризи през планини и долини, защото не искаха да продадат нито коня, нито каруцата си.

И всеки, който ги виждаше тъй жалки, им даваше от сърце хляб, бира, а понякога и месо; защото те разправяха навсякъде, че са били ограбени от крадци.

И от всички само един имаше панталони.

И така се върнаха по ризи в Слюис, като танцуваха в каруцата и свиреха на rommel pot.

LX

А през това време Уленшпигел, възседнал Иеф, пътешествуваше през земите и блатата на люнебургския херцог. Фламандците наричаха тоя херцог Water Signorke (Водния господар), тъй като във владенията му беше винаги влажно.

Иеф слушаше като куче Уленшпигел, пиеше бира, танцуваше по-хубаво от някой унгарец — майстор на танците и акробатството, преструваше се на умрял и лягаше по гръб при най-малкия знак.

Уленшпигел знаеше, че люнебургският херцог, който бе недоволен и ядосан, задето Уленшпигел се беше подиграл с него в Дармщат в присъствието на хесенския ландграф, му бе забранил под страх на обесване да влиза във владенията му.

Но неочаквано той видя, че насреща му иде лично негова херцогска светлост и тъй като знаеше, че той е лют човек, обхвана го страх. И почна да приказва на магарето си.

— Иеф — рече той, — насреща ни иде люнебургският владетел. Усещам сърбеж по врата си, дано не ме начеше палачът! Иеф, иска ми се да ме начешат, но не и да ме обесят. Спомни си, че ние сме побратими по сиромашия и по дълги уши и помисли от какъв голям приятел би се лишил, ако ме загубиш.

И Уленшпигел избърса очите си, а Иеф започна да реве.

Уленшпигел продължи да му приказва:

— Ние двамата с тебе живеем весело или тъжно, както се случи, нали, Иеф? — Магарето продължаваше да реве, защото беше гладно. — И ти никога не можеш ме забрави — продължи господарят му, — защото няма по-голямо приятелство от онова, когато се смееш над едни и същи радости и плачеш над едни и същи мъки! Иеф, лягай по гръб.

Кроткото магаре се подчини и херцогът го видя така — с четирите копита, вирнати нагоре. Уленшпигел бързо седна на корема му. Херцогът се приближи до него.

— Какво търсиш тук? — рече той. — Забрави ли, че с последната си заповед ти забраних, под страх на обесване, да стъпваш с прашните си крака в моите владения?

Уленшпигел отговори:

— Милостиви господарю, съжалете се над мене!

И като посочи магарето си, добави:

— Вие знаете, че по право и закон всеки, който пребивава между четирите стълба на жилището си, е свободен.

Херцогът отговори:

— Напусни страната ми или ще умреш.

— Господарю — отговори Уленшпигел, — ще я напусна по-бързо, ако препусна върху един-два флорина!

— Нехранимайко — рече херцогът, — не стига, че не се подчиняваш, ами отгоре на всичко искаш и пари!

— Трябва да искам, господарю, щом не мога сам да си ги взема…

Херцогът му даде един флорин.

Уленшпигел се обърна към магарето си и рече:

— Иеф, стани и поздрави господаря!

Магарето стана и зарева. Сетне и двамата си отидоха.

LXI

Зуткин и Нел бяха седнали до един от прозорците на къщицата и гледаха към улицата.

Зуткин каза на Нел:

— Миличка, кажи, не виждаш ли да иде син ми Уленшпигел?

— Не — рече Нел, — ние няма вече да видим тоя лош скитник.

— Нел — рече Зуткин, — не бива да му се сърдиш, а трябва да го съжаляваш, дето той, бедничкият, не си е в къщи.

— Знам — рече Нел, — че далеч оттук той има друга къща, по-богата от родната му и там сигурно го е прибрала някоя хубава дама.

— Много добре ще е, ако е тъй — рече Зуткин, — там може да го хранят с жълтунки.

— Дано камъни му дадат да яде — рече Нел, — тогава тоя ненаситник по-скоро ще се върне!

Зуткин се разсмя и каза:

— Миличка, защо си толкова сърдита?

Клаас, който връзваше замислен в един ъгъл снопове дърва, рече:

— Не виждаш ли, че тя е полудяла за него?

— Я гледай каква хитруша — рече Зуткин, — думичка не ми е споменала! Вярно ли е, миличка, че го обичаш?

— Да не вярваш — рече Нел.

— Добър мъж ще вземеш — рече Клаас, — с лакома уста, празен корем и дълъг език, съпруг, който превръща флорините в лиари, никога не спечелва ни пара с труд и винаги бъхти пътищата като скитник.

Зачервена от яд, Нел отговори:

— А защо не сте го направили по-друг?

— Видя ли — рече Зуткин, — разплака момичето; я мълчи, мъжо!

LXII

Един ден Уленшпигел пристигна в Нюренберг и се представи за голям лекар — победител на болестите, знаменит разслабител, прочут укротител на треската, известен унищожител на чумата и ненадминат изцерителна крастата.

В болницата имаше толкова много болни, че се чудеха де да ги настанят. Щом управителят на болницата узна, че Уленшпигел е дошъл, отиде да се срещне с него и да разбере вярно ли е, че той изцерява всички болести.

— Всички освен последната — отговори Уленшпигел; — но обещайте, че ще ми дадете двеста флорина, ако изцеря всички останали и няма да ви взема нито лиар повече, ако всичките ви болни не кажат, че са излекувани и не напуснат болницата.

На следния ден той отиде в болницата със самоуверен поглед и тържествено учен вид. Когато влезеше в някоя стая, той дръпваше всеки болен настрана и му казваше:

— Закълни се, че няма да кажеш никому това, което ти пошепна. От какво си болен?

Болният казваше и се заклеваше във всемогъщия, че ще мълчи.

— Ето какво — казваше му Уленшпигел, — аз трябва да изгоря едного от вас, от праха му да направя чудодейно лекарство и да дам на всички болни да пият от него. Оня, който не ще може да върви, ще бъде изгорен. Утре ще дойда пак, ще застана на улицата заедно с управителя на болницата и ще извикам: „Който не е болен, да събере нещата си и да дойде при мене!“

На сутринта Уленшпигел дойде и извика, както бе казал. Всички болни — куци, страдащи от катар, кашлящи и трескави — тръгнаха изведнъж и излязоха вкупом. Всички се намериха на улицата, дори и ония, които десет години не бяха ставали от леглата си.

Управителят на болницата ги попита оздравели ли са и могат ли да ходят.

— Да — отговориха те, като смятаха, че едного от тях вече горят в двора.

Тогава Уленшпигел каза на управителя:

— Плати ми — всички излязоха и казват, че са излекувани.

Управителят му плати двеста флорина. И Уленшпигел си отиде.

Ала на втория ден управителят видя, че болните се връщат в болницата в по-лошо състояние от преди освен един, който се беше изцерил от чистия въздух; намериха го пиян да пее из улиците: „Хвала и чест на големия доктор Уленшпигел!“

LXIII

Тъй като двестате флорина се изпариха бързо, Уленшпигел отиде във Виена, дето се нае при един колар, който постоянно хокаше работниците си, защото не можеха да надуват силно мяха на огнището.

— Карайте едновременно — викаше той непрекъснато, — бързайте с меховете!

Един ден, когато стопанинът тръгна за градината, Уленшпигел вдигна единия мях, метна го на рамене и пое след господаря си. Като го видя с тоя чудноват товар, той се удиви, а Уленшпигел му каза:

— Господарю, вие ми бяхте поръчали да бързам с меховете. Де да оставя тоя, докато донеса и другия?

— Слушай, момчето ми — отговори стопанинът, — не съм ти казвал такова нещо, иди и занеси мяха на мястото му.

И си мислеше как да му отплати за тоя номер. От тоя ден нататък той ставаше всяка нощ точно в дванадесет часа, събуждаше работниците си и ги караше да работят.

Работниците му казаха:

— Господарю, защо ни събуждаш посред нощ?

— Свикнал съм — отговори той — да не оставям работниците си през първите седем дни да спят повече от половината нощ.

На следната нощ той пак събуди работниците си в дванадесет часа. Уленшпигел, който спеше на тавана, метна постелята си на гърба и слезе така натоварен в ковачницата.

Стопанинът му каза:

— Да не си полудял? Защо си помъкнал постелята си?

— Свикнал съм — отговори Уленшпигел — първите седем дни да прекарвам половината нощ върху леглото си, а другата половина — под него.

— Добре — каза господарят, — аз пък имам и друг навик — да изхвърлям на улицата безочливите си работници, като им разрешавам да спят първата седмица на каменната настилка, а втората — под нея.

— Значи, в зимника ви, господарю, до бъчвите с бира — отговори Уленшпигел.

LXIV

След като напусна коларя, Уленшпигел се върна във Фландрия и трябваше да постъпи като чирак при един обущар, който обичаше повече да стои на улицата, отколкото в дюкяна с шило в ръка. Когато го видя, че излиза за стотен път, Уленшпигел го попита как да крои горните части на обувките.

— Крой ги — отговори обущарят — за големи и средни нозе, така, че да стават на всички, които водят едър и дребен добитък.

— Така ще направя, господарю — отговори Уленшпигел.

Щом излезе обущарят, Уленшпигел накрои горните части така, че да стават за обувки само на кобили, магарици, телици, свини и овце.

Когато се върна в работилницата и видя, че кожата е нарязана на късове, господарят рече:

— Какво си сторил, некадърнико безобразен?

— Каквото ми казахте — отговори Уленшпигел.

— Аз ти поръчах — продължи обущарят — да накроиш обувки, удобни за всички, които водят волове, свини, овни, а ти си ми накроил обувки за самите животни.

Уленшпигел отговори:

— Господарю, през любовния период на животните нали свинята води нереза, магарицата — магарето, телицата — бика, овцата — овена?

И той си отиде и не се върна вече.

LXV

Беше април, времето бе меко, после изведнъж застудя и небето стана сиво като небето по задушница. Третата година от изгнанието на Уленшпигел отдавна бе изтекла и Нел очакваше всеки ден своя приятел.

— Уви — казваше си тя, — ще падне сняг над крушовите градини, над цветовете на жасмина, над всички клети разцъфнали растения, които бяха повярвали в меката топлота на много ранната пролет. Малки снежинки вече падат от небето над пътищата. Пада сняг и върху моето клето сърце.

Де са ярките лъчи, които играят по веселите лица, правят покривите още по-червени и запалват с блясък прозорците? Де са те, които стоплят земята и небето, птиците и буболечките? Уви! Денем и нощем аз съм смразена сега от тъга и дълго очакване. Де си ти, мили Уленшпигел?

LXVI

Уленшпигел наближаваше Рене във Фландрия, бе гладен и жаден, но не искаше да се оплаква, а се опитваше да разсмива хората, за да му дават хляб. Но се шегуваше не от сърце и хората отминаваха, без да му дадат нещо.

Беше студено; по гърба на скитника непрекъснато валеше — ту сняг, ту дъжд, ту градушка. Когато минаваше през някое село, лигите му потичаха само като видеше до някоя стена куче да гложди кокал. Много му се искаше да спечели един флорин, но не знаеше как би могъл флоринът да влезе в кесията му.

Потърсеше ли нагоре, той виждаше върху покрива на някой гълъбарник гълъби, които изпускаха нещо бяло, но то не беше флорин. Търсеше по земята, но флорините не цъфтяха между камъните на настилката.

Потърсеше ли вдясно, виждаше някой грозен облак, който се носеше по небето като грамадна лейка, но той знаеше, че ако паднеше нещо от тоя облак, то съвсем нямаше да бъде пороен дъжд от флорини. Потърсеше ли вляво, виждаше голямо индийско кестеново дърво, което си живееше, без да върши нищо.

„Ах — мислеше си той, — защо няма флоринови дървета? Какви хубави дървета биха били те!“

Изведнъж големият облак се продъни и по гърба на Уленшпигел зачука силен, като че от камъни град.

— Ех — рече той, — така е, камъни се хвърлят само по бездомни кучета.

След това почна да тича:

— Не съм виновен аз, че нямам дворец или поне палатка, за да подслоня слабото си тяло. О, каква страхотна градушка, зърната, твърди като гюлета. Не, не съм виновен аз, че мъкна из света дрипите си — то е, защото така ми се харесва. Защо не съм император! Тия зърна искат да влязат насила в ушите ми като лоши думи. — Той продължаваше да тича: — Клети нос — добави той, — ти скоро ще бъдеш надупчен и ще можеш да служиш за пиперница при пиршествата на големците, които градушка никога не бие. — След това избърса страните си и продължи: — А тия пък могат да послужат като лъжици за пяна на готвачите, на които им е горещо около печките. Ах, далечен спомен за някогашните сосове! Гладен съм.

Празно мое коремче, не се оплаквай. Тъжни черва, недейте курка повече. Де се криеш, благосклонна съдба? Заведи ме, дето има нещо за плюскане.

Докато си приказваше тъй, светналото слънце изчисти небето, градушката престана и Уленшпигел рече:

— Добър ден, слънце, единствен мой приятелю, който идеш да ме изсушиш!

Но продължи да тича, защото му беше студено. Изведнъж той видя по пътя едно куче на бели и черни петна, което тичаше право срещу него с изплезен език и силно изпъкнали очи.

— Това животно — рече Уленшпигел — е бясно! — Той бързо грабна голям камък и се качи на едно дърво; едва се покатери до първия клон, кучето мина отдолу и Уленшпигел го улучи с камъка си по главата. Кучето се спря и нажалено и изпънато се опита да се качи на дървото и да ухапе Уленшпигел, но не можа, падна и умря.

Това не зарадва Уленшпигел; още по-малко, когато слезе от дървото и видя, че устата на кучето не беше суха, както е обикновено при бесните кучета. Сетне, като разгледа кожата му, той видя, че беше хубава и че може да се продаде; затова я одра, изми я, закачи я на тоягата си, остави я на слънце да се поизсуши и после я сложи в торбата си.

Измъчван от глад, той се отби в няколко селски къщи, но не посмя да предложи за продан кожата, тъй като се страхуваше да не би кучето да е било на някого от тия селяни. Поиска малко хляб, но не му дадоха. Почна да се смрачава. Краката му бяха изморени и той влезе в една малка странноприемница. Старата стопанка милваше едно старо куче, което кашляше и кожата му приличаше на кожата на убитото.

— Отде идеш, пътниче? — попита старата стопанка.

Уленшпигел отговори:

— Ида от Рим, дето изцерих кучето на папата от кашлица, която страшно го измъчваше.

— Значи, ти си видял папата? — рече тя и му наля чаша бира.

— О — каза Уленшпигел, като изпразни чашата, — позволено ми беше само да целуна светия му крак и светената му пантофка.

Старото куче на стопанката кашляше, но не храчеше.

— Кога беше това? — попита старата.

— Преди един месец — отговори Уленшпигел — аз пристигнах, там ме очакваха и аз почуках на портата. „Кой чука?“ — попита архикардиналът, най-тайният и най-извънредният камериер на негово пресвето светейшество. „Аз съм — отговорих, — многоуважавани господин кардинал, ида от Фландрия нарочно, за да целуна крака на папата и да излекувам кучето му от кашлица.“ — „А, ти ли си, Уленшпигел? — рече папата зад една малка вратичка. — Ще ми бъде много драго да те видя, но сега е невъзможно. Забранено ми е от светите декреталии да показвам на чужденци лицето си, когато минава по него светият бръснач.“ — „Уви! — рекох. — Аз ида от толкова далечна страна, за да целуна крака на ваша светост и да изцеря кучето ви, а ето че нямам никакъв късмет! Мигар ще трябва да се върна, без да съм свършил нищо?“ — „Не — рече светият отец и чух, като извика: — Архикамериер, бутни креслото ми до вратата и отвори долната й преградка.“ Тя се отвори. И аз видях през отвора един крак, обут в златна пантофка, и чух глас, който гърмеше като гръмотевица: „Това е страшният крак на княза на князете, на царя на царете, на императора на императорите. Християнино, целуни светата пантофка.“ И аз целунах светата пантофка и носът ми бе облъхнат от небесното благоухание, което лъхаше от тоя крак. След това преградката се затвори и същият страхотен глас ми каза да почакам. Преградката отново се отвори и оттам излезе едно животно, да прощавате, оскубано, гуреливо, кашлящо и подуто като тулум, което поради ширината на корема си можеше да върви само разкрачено.

Светият отец благоволи да ми заговори отново:

„Уленшпигел — рече той, — виждаш моето куче; то заболя от кашлица и от други болести, защото гриза натрошени кости на еретици. Изцери го, чадо! От това само ще спечелиш.“

— Пий — рече старата.

— Налей — отговори Уленшпигел и продължи: — Аз дадох на кучето чудесно очистително — едно измислено от мене лекарство. То пика непрекъснато три дни и три нощи и оздравя.

— Господи Исусе и Богородице! — каза старата. — Преславни поклонниче, който си видял папата и можеш да изцериш и моето куче, дай да те целуна.

Но Уленшпигел, на когото съвсем не бяха потрябвали целувките на бабата, каза:

— Всеки, който е досегнал с устни светата пантофка, не бива в течение на две години да бъде целуван от жена. Дай ми най-напред няколко хубави къса печено месо за вечеря, една-две кървавици и достатъчно бира и аз ще изчистя гласа на кучето ти така, че то ще може да пее „Богородице Дево“ в ла мажор от амвона в голямата църква.

— Ако това наистина стане — изхленчи старата, — ще ти дам един флорин.

— Ще го направя — отговори Уленшпигел, — но само след като се навечерям.

Тя му донесе всичко, каквото той поиска. Той яде и пи до насита и от благодарност устата му би целунала бабата, ако преди това не й беше казал, че не бива.

Докато ядеше, старото куче сложи предните си лапи на коленете му, за да му даде кокал. Уленшпигел му даде няколко и каза на стопанката:

— Ако някой се нахрани в странноприемницата и не ти плати, какво би сторила?

— Бих смъкнала на тоя мошеник най-хубавата му дреха — отговори бабата.

— Добре — рече Уленшпигел.

След това взе кучето под мишница и отиде в конюшнята. Там той го затвори, даде му един кокал, извади от торбата си кожата на убитото, върна се при старата и я попита стои ли на думите си, че ако не й плати яденето, тя ще вземе най-хубавата му дреха.

— Да — отговори тя.

— Добре тогава, твоето куче вечеря с мене и не ми плати. Според твоите правила аз му взех най-хубавата, единствената му дреха.

И показа кожата на умрялото куче.

— О — разплака се бабата, — това е жестоко от твоя страна, господин докторе. Клетото ми кученце! За мене, вдовица жена, то ми беше детето. Защо ми отне едничкия приятел в света? Сега вече не ми остава друго освен да умра.

— Аз ще го възкреся — рече Уленшпигел.

— Ще го възкресиш! — извика тя. — И то пак ще ми се гали, пак ще ме гледа, пак ще ме ближе, пак ще върти клетата си стара къса опашчица! Възкресете го, господин докторе, и ще имате пак безплатна вечеря, една скъпа вечеря, а освен това ще ви дам и един флорин отгоре.

— Ще го възкреся — рече Уленшпигел, — но трябва ми топла вода, сироп, за да залепя шевовете, игла, конец и сос от печено месо; и през време на операцията трябва да бъда сам.

Бабата му даде всичко, каквото поиска; той взе кожата на умрялото куче и отиде в конюшнята.

Там намаза със сос муцуната на старото куче, което с удоволствие търпеше това; начерта със сироп широка линия по корема му, намаза със сироп краката му, а опашката — със сос.

И след това извика три пъти високо:

— Staet op! Staet op! Ik’t bevel, vuilen hond.97

После бързо пъхна кожата на умрялото куче с торбата си, ритна силно животното и така го вкара в странноприемницата.

Като видя, че кучето е живо и се ближе, старата жена се спусна да го прегърне; но Уленшпигел не позволи.

— Не бива да милваш кучето — рече той, — докато не оближе всичкия сироп, с който е намазано, само тогава шевовете ще се затворят. Брой ми сега десет флорина.

— Аз казах само един — отговори бабата.

— Един за операцията и девет за възкресяването — каза Уленшпигел.

Тя му ги наброи.

На отиване Уленшпигел хвърли посред странноприемницата кожата на умрялото куче и каза:

— Дръж, жено, тая стара кожа и я пази; тя ще ти послужи за кърпене, когато новата се скъса!

LXVII

През тоя неделен ден в Брюге имаше шествие в чест на кръвта господня. Клаас каза на жена си и на Нел да отидат да гледат; може би, рече той, ще видят и Уленшпигел. А той самият щял да пази къщицата и да чака дали няма да се върне поклонникът.

Жените тръгнаха сами; Клаас остана в Дамме и седна на прага на портата. Градът му се стори съвсем пуст. Той чуваше само кристалния звън на някоя селска камбана, докато от Брюге вятърът донасяше на вълни музиката на звънарните и силния трясък на фалконетите98 и фойерверките в чест на кръвта господня.

Замислен, Клаас търсеше с поглед Уленшпигел из пътищата, но не виждаше нищо друго освен ясното, съвсем синьо безоблачно небе, няколко кучета, легнали на слънце с изплезени езици, врабци, вардалящи се и зацвъртели в прахоляка, една котка, която ги дебнеше, и слънчевата светлина, която надникваше приятелски във всички къщи и блестеше по лавиците върху медните котли и калаените чаши.

Но сред всичката тая радост Клаас беше тъжен и като търсеше сина си, мъчеше се да го зърне зад сивата мъгла в ливадите, да го чуе сред радостния мълвеж на листата и във веселия птичи хор по дървесата. Изведнъж по пътя, който водеше от Малдгем, той съзря един висок човек, но разбра, че не е Уленшпигел. Той видя, че човекът спря до синора на градина, засята с моркови, и яде лакомо моркови.

— Гоя човек е много гладен — каза си Клаас.

За миг той изчезна от погледа му, но после се появи на ъгъла на улица Херон и Клаас позна пратеника на Йос, който му бе донесъл седемстотинте жълтици. Той го посрещна на пътя и му каза:

— Ела у нас.

Другият отговори:

— Благословени са ония, които посрещат ласкаво скитащите пътници.

Върху външната дъска на прозореца имаше трохи, които Зуткин бе оставила за околните птици. Зиме те идваха да се хранят тук.

Човекът взе няколко трохи и ги изяде.

— Ти си гладен и жаден, нали? — рече Клаас.

— Преди една седмица бях обран от крадци — отговори човекът — и оттогава се храня само с моркови по полята и с корени в гората.

— Ще рече — каза Клаас, — време е да се нахраниш. Ето на̀ — продължи той, като отвори раклата — пълна паница грах, яйца, кървавица, шунка, гандски наденици, риба плакия. А долу в зимнина дреме лувенско вино, тип бургундско, червено и бистро като рубин; то чака само да звъннат чашките. Сега да хвърлим връзка дърва в огъня. Чуваш ли как цвъртят кървавиците върху скарата? Това е песента на хубавото похапване.

Клаас ги обръщаше, преобръщаше и каза на човека:

— Не си ли виждал син ми Уленшпигел?

— Не — отговори той.

— Носиш ли ми новини от брат ми Йос? — рече Клаас, докато слагаше на масата опечените кървавици, омлет с тлъста шунка, сирене и големи потири с лувенско, бистро червено вино, блеснало в бутилките.

Човекът отговори:

— Брат ти Йос умря, когато го мъчеха на колелото в Зипнакен до Екс. И то защото, като еретик, вдигна оръжие срещу императора.

Клаас сякаш полудя, цял се разтрепери, обзет от страшен гняв, и извика:

— Жестоки палачи! Йос, клети братко!

А човекът каза сухо:

— Нашите радости и скърби не са от тоя свят. — И започна да яде. След това той рече: — Аз ходих при брат ти в тъмницата, като се представих за негов роднина, селянин от Низвилер. Дойдох тук, защото той ми каза: „Ако не умреш и ти като мене заради вярата, иди при брат ми Клаас; кажи му да живее в мир господен, да върши благотворителни дела и тайно да възпитава сина си в Христовия закон. Парите, които му дадох, са взети от бедния прост народ; нека той ги употреби сега, за да възпита Тил, като го просвети в божието учение и в словото му!“

И като каза това, пратеникът целуна братски Клаас.

А Клаас продължаваше да се вайка:

— Клетият ми брат, умрял на колелото!

И не можеше да се съвземе от голямата си мъка. Все пак, когато видя, че гостенинът бе ожаднял и подаде чашата си, той му наля вино, но самият той яде и пи без желание.

Зуткин и Нел отсъствуваха седем дни; през това време пратеникът на Йос живя в къщата на Клаас.

Всяка нощ те чуваха Катлин, която виеше в къщурката си.

— Огън! Огън! Пробийте дупка: душата иска да излезе!

Клаас отиваше при нея, успокояваше я с нежни думи и се връщаше в къщи.

След седемте дни пратеникът си тръгна, като взе от Клане само два каролуса за храна и за нощуване по пътя.

LXVIII

Нел и Зуткин се бяха върнали в Брюге и Клаас, седнал на земята в готварницата, както седят шивачите, зашиваше копчета на едни стари панталони. До него Нел насъскваше срещу щъркела Титус Бибулус Шнуфиус, който ту се хвърляше срещу птицата, ту отскачаше, като лаеше с все сила. Застанал на един крак, щъркелът го гледаше важен и замислен и прибираше дългата си шия между перушината на гърдите си. И защото стоеше кротко, Титус Бибулус Шнуфиус лаеше още по-ужасно. Ала изведнъж, отегчена от тая музика, птицата заби като стрела клюна си в гърба на кучето и то избяга с крясък:

— Помощ!

Клаас се разсмя, Нел — също, а Зуткин продължаваше да гледа на улицата дали няма да се зададе Уленшпигел.

Изведнъж тя каза:

— Иде началникът с четворица съдебни полицаи. Не у нас сигурно. Двамина обикалят около къщата.

Клаас дигна очи.

— И двамина спряха отпред — добави Зуткин.

Клаас стана.

— Кого ли от нашата улица ще арестуват? — рече Зуткин. — Исусе Христе! Мъжо, те идат тук.

Клаас изскочи от готварницата в градината, последван от Нел. Той й каза:

— Скрий жълтиците, те са в задната част на камината.

Нел разбра, но когато видя, че той прескочи плета, а стражарите го хванаха за яката и че тон почна да ги удря, за да се отскубне от тях, тя извика разплакана:

— Той е невинен! Той е невинен! Недейте измъчва татко Клаас! Де си, Уленшпигел? Ти би убил и двамата.

И тя се хвърли върху единия от стражарите и издраска лицето му с нокти. След това извика: „Ще го убият!“ падна върху тревата и се търколи в несвяст.

Чула шума, дойде Катлин, застана неподвижно и загледа това, което ставаше, като клатеше глава и думаше:

— Огън! Огън! Пробийте дупка: душата иска да излезе.

Зуткин, която не бе видяла нищо, каза на стражарите, влезли в къщицата:

— Господа, какво търсите в нашето сиромашко жилище? Ако търсите сина ми, той е далеч. А имате ли дълги крака да го настигнете?

И драго й беше, че им каза така.

В тоя миг Нел извика за помощ, Зуткин изтича в градината и видя мъжа си на пътя, близо до плета, бяха го хванали за яката, а той се дърпаше да се отърве.

— Удряй! — извика тя. — Убий ги! Уленшпигел, де си?

И тръгна да помогне на мъжа си, но един от стражарите я хвана здраво, което не беше така лесно.

Клаас се дърпаше и удряше тъй силно, че сигурно щеше да се отърве, ако двамата стражари, с които бе разговаряла Зуткин, не бяха дошли да помагат на ония, които го държаха.

Те вързаха ръцете му и го заведоха в готварницата, дето Зуткин и Нел ридаеха.

— Господин началник — рече Зуткин, — какво е сторил клетият ми мъж, че сте го вързали тъй с въжета?

— Той е еретик — каза един от полицаите.

— Еретик ли? — отвърна Зуткин. — Ти еретик? Тия дяволи лъжат.

Клаас отговори:

— Оставям се на божията воля.

Той излезе; Нел и Зуткин тръгнаха след него, разплакани и уверени, че ще заведат и тях пред съдията. Мъже и жени се стекоха край тях; когато научиха, че водят Клаас вързан, защото го подозирали, че е еретик, те така се изплашиха, че се прибраха бързо в къщите си и заключиха всички врати. Само няколко девойчета се осмелиха да отидат при Клаас и да го попитат:

— Де отиваш, въглищарю, така с вързани ръце?

— Към божията милост, девойчета — отговори той.

Отведоха го в общинския затвор: Зуткин и Нел седнаха на прага. Привечер Зуткин каза на Нел да я остави и да отиде да види дали Уленшпигел не си е дошъл.

LXIX

Скоро из околните села се пръсна новината, че са затворили един човек за ерес и че инквизиторът Тителман99, старшият свещеник в Рене, наречен Безмилостния инквизитор, ще ръководи следствието. По това време Уленшпигел живееше в Кулкерке в благосклонна близост с една хубавичка чифликчийка, приятна вдовица, която не му отказваше нищо от това, което имаше. Той се чувствуваше много добре гален и глезен до деня, когато един коварен съперник, помощник-кмет, го причака една сутрин, като излизаше от странноприемницата, за да го начеше със суровица. Но за да охлади гнева му, Уленшпигел го хвърли в едно блато, отдето помощник-кметът едва излезе — зелен като жаба и мокър като сюнгер.

За тоя подвиг Уленшпигел трябваше да напусне Кулкерке и страхувайки се от отмъщението на помощник-кмета, хукна с все сила към Дамме.

Падаше хладна вечер. Уленшпигел тичаше бързо, искаше му се да си е вече в къщи; във въображението си той виждаше как Нел шие, Зуткин приготвя вечерята, Клаас връзва дърва, Шнуфиус гложди кокал, а щъркелът чука с клюн по корема на домакинята, за да си изпроси малко храна.

По пътя го срещна един амбулантен търговец и го запита:

— Закъде си хукнал тъй?

— За Дамме, у дома — отговори Уленшпигел.

Пешеходецът каза:

— Там не е много сигурно вече, тъй като почнаха да арестуват протестантите.

И си отмина.

Когато стигна до странноприемницата „Червен щит“, Уленшпигел влезе да пие една бира. Стопанинът му каза:

— Ти не си ли синът на Клаас?

— Аз съм — отговори Уленшпигел.

— Побързай — рече стопанинът, — защото беда връхлетя баща ти.

Уленшпигел го попита какво иска да каже.

Стопанинът му отговори, че много скоро ще разбере.

И Уленшпигел удари пак на бяг.

Когато влезе в Дамме, кучетата пред портите се нахвърлиха с джафкане да хапят краката му. От шума жените наизлязоха и почнаха да му говорят вкупом:

— Отде идеш? Знаеш ли какво става с баща ти? Де е майка ти? И тя ли е с него в затвора? Ох, дано не го изгорят!

Уленшпигел хукна още по-бързо.

Той срещна Нел и тя му каза:

— Тил, не си отивай в къщи: общинските власти поставиха там пазач в името на негово величество.

Уленшпигел се спря:

— Нел — каза той, — вярно ли е, че баща ми Клаас е в затвора?

— Да — рече Нел, — и Зуткин плаче пред затвора.

Тогава сърцето на блудния син преля от мъка и той каза на Нел:

— Ще ида да ги видя.

— Не прави това — рече тя, — а по-добре послушай Клаас, който ми каза, преди да го арестуват: „Скрий жълтиците; те са в задната част на камината.“ Първо трябва да скриеш тях, защото те са едничкото, което остава на клетата Зуткин.

Без да я слуша, Уленшпигел отърча до затвора. Там видя Зуткин, седнала на прага; тя го прегърна и останаха и двамата да плачат.

Насъбра се заради тях тълпа народ пред затвора, но дойдоха стражарите и казаха на Уленшпигел и Зуткин да се махат колкото може по-бързо.

Майката и синът отидоха в къщицата на Нел, съседна на тяхната къща, дето пазеше един от ландскнехтите, изпратени от Брюге поради страх от смутове, които можеха да станат през време на съденето и на екзекуцията. Защото жителите на Дамме много обичаха Клаас.

Войникът беше седнал на каменната настилка пред портата и се мъчеше да изсмуче от една бутилка последната глътка ракия. Когато видя, че вътре няма вече нищо, той хвърли бутилката на няколко крачки, измъкна сабята си и почна да разкъртва с нея настилката.

Потънала в сълзи, Зуткин влезе в къщата на Катлин.

А Катлин клатеше глава и думаше:

— Огън! Пробийте дупка: душата иска да излезе!

LXX

Камбаната, на която казваха borgstorm (градска буря), призова съдиите в съдилището и те се събраха във Vierschare в четири часа около липата на правосъдието.

Заведоха Клаас пред тях и той видя, насядали под балдахин, съдията на Дамме и от двете му страни и срещу него — кмета, помощник-кметовете и писаря.

Когато заби камбаната, събра се много народ.

Мнозина казваха:

— Съдиите не са дошли тук да раздават правосъдие, а да слугуват на императора.

Писарят обяви, че в предварителното си заседание във Vierschare около липата съдът е решил въз основа на доносите и на свидетелските показания да се арестува Клаас, въглищар, родом от Дамме, съпруг на Зуткин, дъщеря на Жустен. „Сега — добави той — ще се пристъпи към разпита на свидетелите.“

Пръв бе разпитан съседът на Клаас Ханс Барбие. След като положи клетва, той каза:

— Заклевам се в спасението на душата си и твърдя положително, че от седемнадесет години познавам изправения пред съда Клаас; че той винаги е живял честно и съобразно с повеленията на нашата майка светата църква; че никога не е приказвал оскърбително за нея; че доколкото зная, никога не е давал подслон на никой еретик, нито е укривал книгата на Лютер, нито е споменавал за същата книга, нито е сторил каквото и да е, за което може да бъде заподозрян, че е нарушил законите и наредбите на империята. Бог и всички светци да ми бъдат на помощ!

След него бе разпитан Ян ван Роозбеке, който каза, че през време на отсъствието на Зуткин, жената на Клаас, няколко пъти му се сторило, че чува в къщата на обвиняемия два мъжки гласа и често пъти вечер след часа за прибиране виждал в една таванска стаичка светлина и двама души, които си приказвали, единият от които бил Клаас. Той не могъл да каже дали другият човек е бил еретик, или не, тъй като той бил надалеч. „Колкото за Клаас — добави той, — ще кажа, без да си кривя душата, че откак го познавам, той винаги най-редовно се причестява както на Великден, така и по големите празнини, ходеше на литургиите всяка неделя освен в деня на кръвта господня и следните. Бог и всички светии да ми бъдат на помощ!“

Запитан, дали не е видял Клаас в странноприемницата „Синята кула“ да продава индулгенции и да се подиграва с чистилището, Ян ван Роозбеке отговори, че наистина Клаас е продавал индулгенции, но без пренебрежение и подигравки и че самият той, Ян ван Роозбеке, бил купил от него индулгенции. Същото искал да стори и Йос Грипстюивер, старейшината на рибарите, който бил там между другите посетители.

Тогава съдията каза, че ще бъдат обявени фактите и деянията на Клаас, за който той е изправен пред съда на Vierschare.

„Доносчикът — каза той, — който случайно бил останал в Дамме, вместо да отиде в Брюге да изхарчи парите си във веселби и гуляи, както често става през тия религиозни празненства, бил излязъл на портата си, като порядъчен човек да подиша малко чист въздух. И там той видял един човек, който вървял по улица Херон. Щом съзрял тоя човек, Клаас го пресрещнал и поздравил. Бил облечен в дрехи от черен плат. Той влязъл в къщата на Клаас и вратата останала полуотворена. Като искал да разбере кой е тоя човек, доносчикът влязъл в преддверието и чул, че Клаас приказвал в кухнята с чужденеца за някой си Йос, негов брат, който бил между пленените протестантски войски и заради това бил осъден близо до Екс на смърт върху колело. Чужденецът казал на Клаас, че парите, които е получил от брат си, са пари, спечелени от простотията на бедния народ, и затова трябва да ги употреби за възпитаване на сина си в протестантска вяра. Той придумвал също Клаас да напусне лоното на нашата майка светата църква и изрекъл други нечестиви слова, на което Клаас отговорил само с думите: Жестоки палачи! Клетият ми брат!“ По тоя начин обвиняемият е похулил светия отец папата и негово кралско величество, като ги обвинил в жестокост, задето са наказали справедливо ереста като престъпление срещу небесните и земни владетели. Когато човекът се нахранил, доносчикът чул, че Клаас извикал: „Клети Йос, нека господ те приеме сред своето сияние, те бяха жестоки към тебе.“ Така той е обвинил дори бог в нечестивост, смятайки, че той може да приеме еретици в своето небе. А Клаас не преставал да повтаря: „Клетият ми брат!“ Тогава чужденецът се разярил като протестантски проповедник и извикал: „Ще загине великият Вавилон, римската блудница100, и ще стане убежище за дяволите и скривалище за всички гадни птици!“ Клаас повтарял: „Жестоки палачи! Клетият ми брат!“ А чужденецът продължил и казал: И ангелът ще вдигне камък, голям като воденичен хромел. И ще го хвърли в морето и ще каже: „Тъй ще бъде хвърлен великият Вавилон и никой не ще го намери.“

„Господине — казал Клаас, — вашата уста е изпълнена с гняв, но кажете ми, кога ще настъпи царството, в което кротките по сърце ще могат да живеят в мир на земята?“

„Никога — отговорил чужденецът, — докато царува антихристът — папата, който е враг на всяка истина.“ „Ах — казал Клаас, — вие говорите без уважение за нашия свети отец. Той сигурно не знае за жестоките мъчения, с които се наказват клетите протестанти.“ Чужденецът отговорил: „Той знае много добре, защото той разпраща заповедите си, той — чрез императора — нарежда да ги изпълняват, а сега чрез краля, който пък с удоволствие използува конфискацията, наследява покойните и на драго сърце създава процеси срещу богаташите, под предлог, че са еретици.“ Клаас отговорил: „Разправят се такива неща във Фландрия и аз трябва да ги вярвам; човешката плът е слаба, дори ако тая плът е кралска. Клети Йос.“ И с тия думи Клаас е дал да се разбере, че негово величество наказва поради отвратителното си користолюбие. Чужденецът поискал да го убеждава още, но Клаас му отговорил: „Моля, господине, да не ми приказвате подобни думи, защото, ако някой ги чуе, ще възбудят срещу мене тежък процес.“

Клаас станал, за да отиде в зимника и се върнал оттам с кана бира. „Ще затворя вратата“ — казал той и доносчикът не могъл да чуе вече нищо, тъй като трябвало да излезе бързо от къщата. Но вратата била наново отворена по мръкнало. Чужденецът излязъл, но скоро пак се върнал, почукал и казал: „Клаас, студено ми е; няма де да спя; подслони ме у вас; никой не ме видя, че съм дошъл, градът е пуст.“ Клаас го прибрал, запалил фенер и го видели как завел еретика по стълбата в малката таванска стая с прозорец към полето…

— Кой друг е могъл да донесе всичко това — извика Клаас, — ако не ти, зъл рибарю? Аз те видях в неделя на прага на твоята къща, изправен като върлина и загледан уж в летящите лястовици.

И посочи с пръст Йос Грипстюивер, старейшината на рибарите, чиято грозна муцуна личеше сред множеството.

Като видя, че Клаас се издаде по тоя начин, рибарят се усмихна злобно. Всички мъже, жени и девойки в тълпата си казаха:

— Клетият човечец, неговите собствени думи бездруго ще му докарат смъртта.

Но секретарят продължи:

— През нощта еретикът и Клаас разговаряли дълго, както и още шест нощи, като еретикът правел жестове на заплахи или благословии и вдигал ръце към небето, както правят еретиците. Изглеждало, че Клаас одобрява думите му.

„Сигурно през тия дни, вечери и нощи те са хулили литургията, изповедите, индулгенциите и негово кралско величество…“

— Никой не е чул това — рече Клаас — и не мога да бъда обвиняван без доказателства!

Секретарят продължи:

— Чули са друго нещо. На седмия ден в десет часа, когато било вече мръкнало, чужденецът излязъл от твоя дом и ти си го придружил до синора на Катлинината нива. Там той те е попитал какво си направил с твоите нечестиви идоли — при тия думи съдията се прекръсти — света Богородица, свети Николай и свети Мартин? Ти си отговорил, че си ги начупил и хвърлил в кладенеца. И наистина те бяха намерени миналата нощ в твоя кладенец и парчетата са в помещението за изтезаване.

При тия думи Клаас бе като поразен. Съдията го попита има ли да каже нещо, Клаас кимна отрицателно с глава.

Съдията го попита не се ли разкайва за престъпната мисъл да строши свещените статуи и за нечестивото заблуждение, което го е накарало да изрече хулни думи срещу негово небесно величество и за негово кралско величество.

Клаас отговори, че тялото му принадлежи на негово кралско величество, но съвестта му принадлежи на Христа, чийто закон той иска да изпълнява.

Съдията го попита дали тоя закон е законът на майката света църква.

Клаас отговори:

— Той е в светото евангелие.

Поканен да отговори на въпроса, дали паната е божи наместник на земята, Клаас каза:

— Не.

Когато го запитаха смята ли, че не трябва да се покланя на статуите на Богородица и светците, той отговори, че това е идолопоклонничество. А когато му зададоха въпрос, дали устното изповядване е нещо хубаво и спасително за душата, той рече:

— Христос е казал: изповядайте се един другиму.

Той отговаряше много смело на въпросите, макар че в дъното на душата си изглеждаше много отчаян и уплашен.

Когато удари осем часът и се спусна вечерта, господа съдиите се оттеглиха и отложиха произнасянето на присъдата за следния ден.

LXXI

А в къщицата на Катлин Зуткин плачеше, обезумяла от мъка. И непрестанно повтаряше:

— Мъжът ми! Клетият ми мъж!

Уленшпигел и Нел я прегръщаха с безпределна нежност. Тя ги притискаше в обятията си и плачеше мълчаливо. Сетне им направи знак да я оставят сама. Нел каза на Уленшпигел:

— Нека я оставим сама, щом иска; да скрием жълтиците.

И излязоха; Катлин се въртеше около Зуткин и повтаряше:

— Пробийте дупка: душата иска да излезе.

А Зуткин я гледаше втренчено, без да я вижда.

Къщите на Клаас и на Катлин бяха една до друга; Клаасовата беше по навътре, градинка отпред, а къщата на Катлин имаше засята с бакла градинка, която стигаше до улицата. Тя беше оградена с жив плет, в който Уленшпигел и Нел бяха направили като деца голяма дупка, за да могат да преминават.

Уленшпигел и Нел отидоха в градината на Катлин и видяха оттам войника, който пазеше. Главата му се клатеше и той плюеше във, въздуха, но плюнката падаше върху куртката му. До него се търкаляше една плетена бутилка.

— Нел — рече съвсем тихо Уленшпигел, — тоя пиян войскарин не е утолил жаждата си; трябва да пие още. Тогава той няма да е опасен. Да вземем бутилката.

Като чу, че се говори, ландскнехтът изви натежалата си глава към тях, потърси бутилката, но като не я намери, продължи да плюе във въздуха и се мъчеше да види при лунната светлина де пада плюнката.

— Здравата се е напил — рече Уленшпигел, — чуваш ли как се напъва да плюе?

Ала войникът, след като дълго време плю и гледа наоколо, протегна отново ръка към бутилката. Тоя я напипа, залепи уста до гърлото и, отметна глава назад, обърна бутилката, чукна я няколко пъти по дъното, за да се изцеди всичката течност, и почна да смуче от нея като дете от гръдта на майка си. Като не успя да смукне нищо, той се примири, сложи бутилката до себе си, поизруга на немски, отново се изплю, поклати глава наляво и надясно и заспа, мълвейки неразбираеми молитви.

Уленшпигел знаеше, че тоя сън няма да кара дълго и че трябва да го направи по-дълбок; затова се провря през дупката на плета, взе бутилката на войника и я даде на Нел, която я напълни с ракия.

Войскаринът продължаваше да хърка; Уленшпигел отново се вмъкна през дупката, сложи пълната бутилка между краката му, върна се в градината на Катлин и зачака заедно с Нел зад плета.

От хладината на току-що напълнената бутилка войникът се полусъбуди и първото му движение бе да разбере отде иде тоя студ под куртката му.

С интуицията на пияница той реши, че сигурно бутилката е пълна и протегна ръка. На лунната светлина Уленшпигел и Нел видяха как той разклащаше бутилката, за да чуе звука на течността, как пие от нея и се смее, и се чуди, че е пълна, как сръбва мъничко, след това — една глътка, как я слага на земята, пак я взема и отново пие.

След това запя:

За германците морето е съпругата на месеца, който е господар на жените, и той запя:

След това ту пийваше, ту изпиваше по едно четиристишие и най-сетне заспа. И не можа да чуе как Нел каза: „Те са в едно гърне в задната част на камината“, нито да види как Уленшпигел влезе през обора в готварницата на Клаас, вдигна плочата зад камината, намери там гърнето с жълтиците, влезе пак в градината на Катлин и скри жълтиците до стената на кладенеца, тъй като бе уверен, че ако ги търсят, ще ги търсят вътре в кладенеца, а не вън от него.

После те се върнаха при Зуткин и намериха тъжната съпруга да плаче и нарежда:

— Мъжът ми! Клетият ми мъж!

Нел и Уленшпигел бдяха до сутринта над нея.

LXXII

На следната заран Borgstorm призова съдиите във Vierschare със силни удари.

Когато насядаха по четирите пейки около дървото на правосъдието, те отново разпитаха Клаас и му зададоха въпроса, не се ли отрича от заблужденията си.

Клаас вдигна ръка към небето:

Христос, моят повелител, ми е свидетел — рече той. — Когато се роди син ми Уленшпигел, аз гледах божието слънце. Де си ти сега, скитнико? Зуткин, нежна моя жено, ще можеш ли да посрещнеш храбро нещастието?

След това погледна липата и я прокълна:

— Суша и вятър! Сторете така, че всички дървета в бащината ни земя да изсъхнат до корен, за да не гледат как осъждат на смърт под тяхната сянка свободната съвест. Де си, сине мой, Уленшпигел? Аз бях строг към тебе. Господа, имайте милост към мене и ме съдете така, както би ме съдил нашият милосърден бог.

Всички, които го слушаха, плачеха освен съдиите.

След това той попита няма ли никаква прошка за него и каза:

— Работих цял живот, а изкарвах малко; бях добър към бедните и благ към всички. Напуснах римската църква, за да послушам божия дух, който ме позова. Не моля за никаква милост, освен да замените смъртното наказание чрез изгаряне с доживотно изгнание от Фландрия, което също тъй е тежко наказание.

Всички, които бяха там, извикаха:

— Милост, господа съдии! Милост!

Само Йос Грипстюивер не извика.

Съдията направи знак на присъствуващите да мълчат и каза, че наредбите изрично забраняват да се иска милост за еретиците, но ако Клаас се отрече от заблужденията си, ще бъде обесен вместо изгорен.

И народът каза:

— Огън или въже — все смърт.

И жените плачеха, а мъжете глухо роптаеха.

Тогава Клаас каза:

— Няма да се отрека. Правете с тялото ми, каквото хрумне на вашето милосърдие.

Старшият свещеник от Рене Тителман извика:

— Не бива да се търпи такава еретическа гад да надига глава пред съдиите; изгарянето на тялото е мимолетно наказание, трябва да се спасява душата и чрез мъчения да се принуждават еретиците да се отричат от заблужденията си, да не се дава на народа опасното зрелище — еретици, които умират без разкаяние.

При тия думи жените заплакаха още по-силно, а мъжете казаха:

— Има ли признание, ще има и наказание, но не и измъчване.

Съдът реши, че тъй като мъченията не са предписани в наредбите, не могат да се приложат към Клаас. Още веднъж го попитаха дали се отрича от заблужденията си и тон отговори:

— Не мога да се отрека.

Съгласно наредбите той бе признат за виновен в симония101 — за продажбата на индулгенции, за еретик, за укривател на еретици и заради това бе осъден да бъде горен жив пред стените на общинския дом, докато издъхне.

Два дни тялото му ще бъде оставено на позорния стълб, за да служи за назидание, и сетне ще бъде погребан там, дето обикновено заравят телата на измъчваните.

На доносчика Йос Грипстюивер съдът определи, без да го именува, петдесет флорина от първите сто флорина на наследството и една десета от останалото.

Когато чу присъдата, Клаас каза на старейшината на рибарите:

— Ти ще умреш от страхотна смърт, злодеецо, задето за една пара направи вдовица една щастлива съпруга и един весел син — тъжно сираче!

Съдиите оставиха Клаас да говори, защото и те самите освен Тителман презираха доносчика-рибар.

Той цял побледня от срам и яд.

А Клаас бе отведен в тъмницата.

LXXIII

На следния ден, който беше преди деня, определен за мъчението на Клаас, Нел, Уленшпигел и Зуткин научиха за присъдата.

Те помолиха съдиите да им разрешат да отидат в затвора и това бе позволено на Зуткин и на Уленшпигел, но не и на Нел.

Когато отидоха, видяха Клаас вързан за стената с дълга верига. Тъй като бе влажно, в огнището гореше слаб огън от дърва. Защото по право и по закон във Фландрия е наредено да се държат меко с осъдените на смърт, да им се дава хляб, месо или сирене и вино. Но скъперниците-пазачи често пъти не изпълняват закона и мнозина от тях изяждат по-голямата част и най-хубавите парчета от храната на клетите затворници.

Клаас прегърна разплакан Уленшпигел и Зуткин, но пръв се овладя и спря да плаче, защото искаше да покаже, че е мъж и глава на семейство.

Зуткин плачеше, а Уленшпигел рече:

— Аз ще строша тия страшни окови.

Зуткин каза през сълзи:

— Аз ще отида при крал Филип, той ще те помилва.

Клаас отговори:

— Кралят наследява имота на мъчениците. — Сетне добави: — Жено и сине, обични мои, аз си отивам от тоя свят с тъга и горест. Макар и да се боя донякъде, че тялото ми ще страда, още по-тежко ми е, като помисля, че когато няма да ме има вече, вие ще бъдете и двамата бедни нещастници, защото кралят ще ви вземе имота.

Уленшпигел отговори тихо:

— Нел и аз скрихме вчера всичко.

— Сега съм доволен — продължи Клаас, — доносчикът няма да се радва на моето наследство.

— Дано по-скоро умре — рече Зуткин със зли и сухи очи.

Ала Клаас, който мислеше за жълтиците, рече:

— Хитро си постъпил, Тилкен, мое мило момче; е, сега моята вдовица Зуткин няма да гладува на стари години.

И Клаас я прегърна и притисна силно до гърдите си; а тя зарони още по-едри сълзи при мисълта, че скоро ще загуби неговата нежна закрила.

— Синко, ти честно си грешил, когато си скитал като лошите момчета по широките друмища; не бива вече да правиш това, чедо, нито да оставяш сама в къщи тъжната вдовица, защото ти си мъж и си длъжен да бъдеш нейна защита и опора.

— Ще бъда, татко — рече Уленшпигел.

— О, клети ми мъжо! — рече Зуткин, като го прегърна. — Какво престъпление сме извършили? Живеехме си двамата кротко, честно и скромно и много се обичахме. Ти знаеш това, господи боже! Ставахме рано, за да работим, а вечер ти благодаряхме и ядяхме хляба, спечелен през деня. Ще отида при краля и ще го разкъсам с нокти. Господи боже, в нищо не сме виновни!

Но влезе пазачът и каза, че трябва да си вървят.

Зуткин помоли да остане. Клаас чувствуваше как нейното клето лице гори върху неговото, как сълзите на Зуткин, които се лееха на потоци, мокрят бузите му, а цялото й злочесто тяло тръпнеше и се разтърсваше в прегръдките му. И той помоли да остане още при него.

Но пазачът пак каза, че трябва да си вървят, и издърпа Зуткин от ръцете на Клаас.

Клаас каза на Уленшпигел:

— Пази я!

Уленшпигел отговори, че ще я пази. И Уленшпигел и Зуткин излязоха, като синът подкрепяше майка си.

LXXIV

На другия ден, деня на смъртното наказание, дойдоха съседите и от състрадание заключиха в къщата на Катлин всички заедно — Уленшпигел, Зуткин и Нел. Но не помислиха, че отдалеч те могат да чуят виковете на жертвата, а през прозорците — да видят пламъка на кладата.

Катлин скиташе из града, клатеше глава и повтаряше:

— Пробийте дупка: душата иска да излезе.

В девет часа Клаас бе изведен от тъмницата по долни дрехи, с вързани на гърба ръце. Съгласно присъдата клалата бе издигната сред улицата на катедралата „Света Богородица“, около един стълб, забит пред кметството. Палачът и помощниците му не бяха още натрупали всичките дърва.

Клаас, ограден от пазачите си, чакаше търпеливо да свършат тая работа, а през това време началникът на полицията на кон, стражата и девет ландскнехта, извикани от Брюге, едва успяваха да сдържат народа, който се възмущаваше.

Всички казваха, че е жестоко да бъде убит така несправедливо на стари години един беден добър човек, толкова кротък, милостив и неуморим в работата си.

Изведнъж всички коленичиха и почнаха да се молят. Камбаните на църквата „Света Богородица“ биеха на смърт.

Катлин, съвсем обезумяла, бе също сред множеството, и то в първите редици. Тя гледаше Клаас и кладата, клатеше глава и повтаряше:

— Огън, огън! Пробийте дупка: душата иска да излезе!

Зуткин и Нел чуха биенето на камбаните и се прекръстиха, но Уленшпигел не се прекръсти, като каза, че не иска да се моли на бога по същия начин както палачите, и тичаше из къщата, като се опитваше да изкърти вратите или да скочи през някой прозорец, но всичко бе здраво затворено.

Изведнъж Зуткин извика искри лице в престилката си:

— Дим!

И наистина тримата нещастници видяха да се издига към небето голяма вихрушка от черен дим. Това беше кладата, върху която се намираше Клаас, вързан за стълб; палачът току-що бе я запалил на три места в името на бог отец, бог син и бог свети дух.

Клаас се огледа наоколо и като не съзря никъде сред множеството Зуткин и Уленшпигел, зарадва се, че те няма да видят страданията му.

Не се чуваше нищо друго освен гласа на молещия се Клаас, пращенето на огъня, ропотът на мъжете, плачът на жените, виковете на Катлин: „Махнете огъня, пробийте дупка: душата иска да излезе“, и камбаните на църквата „Света Богородица“, които биеха на смърт.

Изведнъж Зуткин побеля като сняг, цялото й тяло се затресе, но тя не плачеше, а сочеше с пръст небето. Дълъг и тесен пламък изскочи над кладата и почна от време на време да се издига над покривите на ниските къщи. И той причини странна болка на Клаас, защото според посоката на вятъра ту обгаряше нозете му, ту докосваше и пърлеше брадата му, ту ближеше и подпалваше косата му.

Уленшпигел, държеше Зуткин в прегръдките си и се опитваше да я откъсне от прозореца. Те чуха остър вик — крещеше Клаас, чието тяло гореше само от едната страна. Но той млъкна и заплака. И целите му гърди се измокриха от сълзите.

След това Зуткин и Уленшпигел чуха силна глъчка. Викаха гражданите, жените и децата:

— Клаас не бе осъден да гори на слаб огън, а на буен. Палачо, засили огъня!

Палачът го засили, но огънят не лумваше тъй бързо.

— Удуши го! — крещяха гражданите.

И започнаха да замерват с камъни началника на полицията.

— Пламък! Буен пламък! — извика Зуткин.

И наистина към небето се издигна посред пушека червен пламък.

— Той умира — каза вдовицата. Всемогъщи боже, имай милост към невинния. Де е кралят, за да изтръгна с нокти сърцето му?

Камбаните на църквата „Света Богородица“ биеха на смърт.

Зуткин чу как Клаас извика още веднъж, но не видя нито гърчещото се от болки тяло, нито изкривеното му лице, нито главата му, която се въртеше на вси страни и се удряше о дървения стълб. Народът продължаваше да крещи и да свирка, жените и момчетата хвърляха камъни; из един път цялата клада пламна и всички чуха как Клаас извика сред пламъка и дима:

— Зуткин! Тил!

И главата му увисна на гърдите, сякаш бе от олово.

И чу се откъм къщата на Катлин жаловит и остър вик. След това никой не чу нищо, само нещастната луда клатеше глава и повтаряше: „Душата иска да излезе“.

Клаас бе издъхнал. Кладата догоря и се срина около стълба и клетото, цяло почерняло тяло остана на него, увиснало за шията.

А камбаните на църквата „Света Богородица“ биеха на смърт.

LXXV

В дома на Катлин Зуткин бе застанала до стената с наведена глава и със сключени ръце. Тя бе прегърнала Уленшпигел и нито говореше, нито плачеше.

Уленшпигел също мълчеше; когато усети с какъв трескав огън гореше снагата на майка му, той се уплаши.

Съседите се върнаха от лобното място и казаха, че Клаас се е отървал от мъките.

— Той вече е при господа — каза овдовялата Зуткин.

— Моли се — рече Нел на Уленшпигел и му даде броеницата си, но той не иска да си послужи с нея, — защото — каза той — зърната й са благословени от папата.

Когато се мръкна, Уленшпигел каза на вдовицата:

— Майко, хайде легни си; аз ще остана буден при тебе.

Но Зуткин отговори:

— Няма защо да седиш буден; сънят е благодат за младите хора.

Нел приготви в готварницата легла за двамата и си отиде.

Те останаха сами; в огнището догаряха няколко корена.

Зуткин си легна, Уленшпигел също, но чу, че тя плачеше под завивката.

Вън сред нощната тишина дървесата край канала бучаха като море и вятърът, предвестник на есента, дигаше вихрушки, които засипваха прозорците с прах.

На Уленшпигел се стори, че някакъв човек ходи насам-натам; счуха му се стъпки в готварницата. Като се вгледа, не видя никого; вслуша се и чу само виенето на вятъра в комина и плача на Зуткин под завивката.

Но след малко той отново чу стъпки и зад него, до главата му, въздишка.

— Кой е? — рече той.

Никой не отговори, но се чуха три удара по маса и. Уленшпигел се уплаши и разтрепери.

— Кой е? — попита той втори път.

Никой не отговори, но отново три пъти се удари по масата и той усети, че две ръце го прегръщат и че към лицето му се навежда някакво тяло, което имаше грапава кожа, голяма дупка на гърдите и миришеше на изгоряло.

— Татко — рече Уленшпигел, — твоето ли клето тяло ме натиска така?

Той не получи отговор и макар че сянката беше до него, чу, че някой вън извика: „Тил! Тил!“

Изведнъж Зуткин стана и отиде до леглото на Уленшпигел.

— Нищо ли не чуваш? — каза тя.

— Чувам — отговори той, — татко ме вика.

— А аз — рече тя — усетих в леглото някакво студено тяло до себе си; дюшекът се размърда, завесите се раздвижиха и чух глас, който каза: „Зуткин“, глас, тих като дихание, и стъпки, леки като шум от криле на мушица. — След това тя се обърна към духа на Клаас: — Мъжо, ако там горе на небето, дето седиш в сиянието на господа, имаш някакво желание, кажи ни, за да изпълним волята ти.

Изведнъж буен вятър разтвори с тласък вратата, изпълни стаята с прах и Уленшпигел и Зуткин чуха далечен грак на гарвани.

Те излязоха заедно и отидоха при кладата.

Нощта беше черна, само няколко облака, подгонени от острия северен вятър, тичаха като елени по небето и откриваха за миг блесналия лик на някоя звезда.

Един общински пазач се разхождаше на стража около кладата. Уленшпигел и Зуткин чуха стъпките му по втвърдилата се земя и гласа на един гарван, който сигурно викаше други, защото отдалеч му отговаряха.

Когато Уленшпигел и Зуткин се приближиха до кладата, гарванът кацна върху рамото на Клаас и те чуха тракането на клюна му по трупа, а след малко дойдоха и други гарвани.

Уленшпигел понечи да се хвърли към кладата и да удари гарваните, но пазачът му каза:

— Магьоснико, за чудотворни ръце ли си дошъл? Чуй тогава — ръцете на изгорял човек не могат те направи невидим, това могат да сторят само ръцете на обесен, какъвто някой ден ще бъдеш и ти.

— Господин пазач — отговори Уленшпигел, — аз не съм никакъв магьосник, а осиротелият син на оня, който е вързан там, тая пък жена е неговата вдовица. Ние искаме само да го целунем още веднъж и да вземем за спомен малко от неговата пепел. Позволете ни това, господин пазач, та вие не сте чужд наемник, а син на тая страна.

— Нека бъде, както ти искаш — отговори пазачът.

Сиракът и вдовицата тръгнаха по изгорелите дърва и стигнаха до трупа; и двамата целунаха разплакани лицето на Клаас.

Дето беше по-рано сърцето, пламъкът бе издълбал голяма дупка и Уленшпигел взе оттам малко от пепелта на мъртвия. След туй Зуткин и той коленичиха и почнаха да се молят. Когато бледата зора се показа на небето, и двамата бяха още там; но от страх да не го накажат за благосклонността му, пазачът ги изпъди.

В къщи Зуткин взе по един къс червена и черна коприна; тя уши от тях торбичка и сложи в нея пепелта на Клаас; а на торбичката приши две панделки, за да може Уленшпигел да я носи винаги на шията си. И като я окачваше, тя му каза:

— Нека тая пепел, която е сърцето на мъжа ми, тоя червен цвят, който е неговата кръв, и тоя черен, който е неговата жалейка, бъдат винаги на гърдите ти както огънят на отмъщението срещу палачите.

— Нека — рече Уленшпигел.

И вдовицата прегърна сирака и слънцето изгря.

LXXVI

На следния ден общинските пазачи и глашатаи отидоха в дома на Клаас, за да изнесат на улицата цялата покъщнина и да пристъпят към съдебната продан. Зуткин видя от къщата на Катлин как изнесоха люлката от желязо и мед, която бе предавана винаги от баща на син в дома на Клаас, дето се беше родил клетият мъртвец, дето бе роден и Уленшпигел. След това изнесоха леглото, дето Зуткин бе заченала Уленшпигел и дето бе прекарала толкова сладостни нощи до рамото на мъжа си. След това раклата, дето държеше хляба, долапа, в който през добрите времена пазеше месото, тиганите, котлите и другите готварски съдове, но всичко това сега вече не лъщеше както в щастливите времена, а бе измърсено от праха на запустението. Те й припомниха семейните угощения, когато мирисът от ястията привличаше съседите.

След това изнесоха една бъчва и едно буре за обикновена и за силна бира и в една кошница най-малко тридесет бутилки вино; и всичко това оставиха на улицата, всичко до последния гвоздей — нещастната вдовица чу как го извадиха с трясък от стената.

Тя седеше, без да промълви дума, без да се оплаква, и цяла потънала в скръб, гледаше как отнасяха това скромно богатство. Глашатаят запали свещ и покъщнината се продаде на публичен търг. Свещта догаряше вече, когато старейшината на рибарите купи всичко на нищожна цена, за да го разпродаде после; той се радваше също както невестулка, която смуче мозъка на кокошка.

Уленшпигел си каза: „Няма да се радваш дълго, убиецо!“

Продажбата свърши, но пазачите, които претърсваха всичко, не намериха жълтиците. Рибарят възкликна:

— Не търсите хубаво: аз зная, че преди шест месеца Клаас имаше седемстотин жълтици.

Уленшпигел си каза: „Ти няма да наследиш нищо, убиецо!“

Изведнъж Зуткин се обърна към него и рече, като посочи рибаря:

— Ето доносчика!

— Зная го! — отговори Уленшпигел.

— Искаш ли — каза тя — той да наследи кръвта на баща ти?

— По-скоро бих изтърпял цял ден мъчения — отговори Уленшпигел.

Зуткин каза:

— И аз също, но не издавай нищо от състрадание, колкото и големи да бъдат мъченията, които видиш, че търпя.

— Но ти си жена — рече Уленшпигел.

— Клетият — каза тя, — аз съм те родила и знам да търпя мъки. Но ако видя, че измъчват тебе… — тя побледня и добави: — Ще се моля на пресвета Богородица, която видя сина си на кръста.

И тя плачеше и милваше Уленшпигел.

И така те сключиха съюз за омраза и сила.

LXXVII

Рибарят трябваше да плати само половината от покупната цена; другата половина щеше да бъде възнаграждението му за доноса, докато се намерят седемстотинте жълтици, които го бяха подтикнали към тая низост.

Нощем Зуткин плачеше, а през деня вършеше къщната си работа. Уленшпигел често я чуваше да си приказва:

— Наследи ли ни — аз ще се убия.

Като видяха, че тя ще стори това, което казва, Нел и Уленшпигел направиха всичко възможно, за да накарат Зуткин да отиде във Валхерен, дето имаше роднини. Зуткин не искаше, като казваше, че не й е необходимо да се отдалечава от червеите, които скоро ще заглождят нейните вдовишки кости.

През това време рибарят отново отиде при съдията и му каза, че само преди няколко месеца покойният е получил седемстотин жълтици, че той бил стиснат човек, скромно живеел и следователно не е похарчил тая голяма сума, а без друго я е скрил някъде.

Съдията го попита какво зло са му сторили Уленшпигел и Зуткин, та след като е отнел на единия бащата, на другата мъжа, той бе намислил още и да ги преследва жестоко.

Рибарят отговори, че като виден гражданин на Дамме искал да накара другите да уважават законите на империята и по тоя начин да заслужи милостта на негово величество.

След като каза това, той даде на съдията едно писмено обвинение и посочи свидетели, които казаха чистата истина и удостовериха въпреки желанието си, че рибарят не лъжеше.

Господа съдиите, след като чуха техните показания, обявиха, че белезите за виновност са достатъчни за подлагане на мъчения. Заради това те наредиха къщата да бъде отново претърсена от полицаи, които бяха натоварени да отведат в градската тъмница майката и сина; те щяха да стоят там, докато дойде от Брюге повиканият незабавно палач.

Когато Уленшпигел и Зуткин минаха през улиците с вързани на гърба ръце, рибарят бе пред портата на къщата си и ги гледаше.

Гражданите и гражданките на Дамме също бяха излезли на портите си. Матисен, най-близкият съсед на рибаря, чу когато Уленшпигел каза на доносчика:

— Господ ще те прокълне, палачо на вдовици!

А Зуткин добави:

— Ще умреш от страхотна смърт, мъчителю на сираци!

Когато узнаха, че поради нов донос на Грипстюивер водят вдовицата и сирака в затвора, жителите на Дамме започнаха да дюдюкат подир рибаря, а вечерта хвърлиха камъни по прозорците на къщата му. А портата му изцапаха с нечистотии.

И той не посмя вече да излезе от дома си.

LXXVIII

Към десет часа преди обяд Уленшпигел и Зуткин бяха отведени в помещението за мъчения.

Там бяха съдията, писарят, общинските съветници, палачът от Брюге, слугата му и един бръснар-хирург.

Съдията попита Зуткин дали не е задържала някакво имущество, което принадлежи на императора. Тя отговори, че тъй като не притежава нищо, не може и да задържи нищо.

— А ти? — попита съдията, обръщайки се към Уленшпигел.

— Преди седем месеца — отговори той — ние наследихме седемстотин жълтици; една част от тях похарчихме за храна. Де са другите, не зная, но мисля, че пътникът, който е отседнал за наше нещастие у нас, е взел останалите, защото оттогава вече не съм ги виждал.

Съдията отново ги попита дали все още твърдят, че са невинни.

Те отговориха, че не са присвоили никакво имущество, което принадлежи на императора.

Тогава съдията каза твърдо и тъжно:

— Уликите срещу вас са тежки и обвинението добре обосновано; затова, ако не признаете, ще трябва да изтърпите мъченията.

— Пощадете вдовицата — каза Уленшпигел. — Рибарят купи всичко.

— Горкичкият — рече Зуткин, — мъжете не могат изтърпя толкова мъки, колкото жените.

И тъй, като видя, че заради нея Уленшпигел бе побледнял като мъртвец, тя му каза:

— Аз имам омраза и сила.

— Пощадете вдовицата — рече Уленшпигел.

— Вземете мене вместо него — каза Зуткин.

Главният съдия попита палача готови ли му са уредите, необходими, за да узнаят истината.

Палачът отговори:

— Всичко е тук.

Съдиите се съвещаваха и решиха, че за да узнаят истината, трябва да започнат с жената.

— Защото — рече един от общинските съветници — няма толкова жесток син, който би могъл да гледа как се мъчи майка му и да не признае престъплението, за да я отърве от мъките. Същото би сторила и всяка майка за чедото си, дори да е тигрица по сърце.

Съдията каза на палача:

— Постави жената на стола и сложи менгемета на ръцете и нозете й.

Палачът изпълни заповедта му.

— О, недейте прави това, господа съдии — извика Уленшпигел. — Вържете мене вместо нея, строшете пръстите на ръцете и краката ми, но пощадете вдовицата!

— Рибарят! — каза Зуткин. — Аз имам омраза и сила.

Уленшпигел побледня още повече, разтрепери се от ярост и млъкна.

Менгеметата бяха малки пръчици от чимшир, които се пъхваха между пръстите чак до костта и така бяха свързани с връвчица в хитро измислен уред, че палачът по желание на съдията можеше да стисне всички пръсти заедно, да оголи костите от месото, да ги счупи или пък да причинява на жертвата само слаба болка.

Той пъхна пръчиците между пръстите на краката и ръцете на Зуткин.

— Стискай! — каза му главният съдия.

Той стисна жестоко.

И съдията се обърна към Зуткин:

— Кажи, на кое място са скрити жълтиците?

— Не знам — отговори тя със стенания.

— Стискай по-силно — каза той.

Уленшпигел раздвижи вързаните си на гърба ръце, за да се освободи от въжето и да отиде на помощ на Зуткин.

— Стига вече, господа съдии — каза той, — това са женски кости, нежни и крехки. Птиче би могло да ги счупи с човката си. Стига вече. Господин палач, не говоря на вас, защото вие трябва да изпълнявате заповедите на господата. Стига вече, имайте милост.

— Рибарят! — рече Зуткин.

И Уленшпигел млъкна.

Ала като видя, че палачът стягаше още по-силно менгеметата. Той отново извика:

— Милост, господа! Вие чупите пръстите на вдовицата, които й са потребни, за да работи. Ах, нозете й! Как ще върви тя сега? Милост, господа!

— Ще умреш от страхотна смърт, рибарю! — извика Зуткин.

И костите й пращяха, а кръвта от нозете й капеше на капчици.

Уленшпигел гледаше всичко това и каза, треперещ от гняв и болка:

— Това са женски кости, не ги трошете, господа съдии!

— Рибарят! — простена Зуткин.

И гласът й беше нисък и глух като глас на призрак.

Уленшпигел изтръпна и извика:

— Господа съдии, от ръцете й тече кръв, също и от нозете. Строшиха костите на вдовицата.

Бръснарят-хирург ги пипна с пръст и Зуткин извика силно.

— Признай вместо нея — рече съдията на Уленшпигел.

Но Зуткин го погледна с широко разтворени, сякаш на мъртвец очи. И той разбра, че не бива да говори, и заплака, без да каже нито дума.

Тогава съдията каза:

— Тъй като тая жена е надарена е мъжка твърдост, трябва да изпитаме смелостта й, като мъчим сина й пред нея.

Зуткин не чу нищо, защото бе паднала в несвяст от страшните болки.

Свестиха я със силен оцет. След това съблякоха Уленшпигел и го изправиха гол пред вдовицата. Палачът обръсна косите му и всички други косми по тялото, за да провери дали няма по него някаква магия. Тогава забеляза на гърба му черното рождено петънце. Той заби няколко пъти в него една дълга игла, но тъй като оттам протече кръв, реши, че в точицата няма никаква магия. По заповед на съдията вързаха ръцете на Уленшпигел за две въжета на скрипец, закрепен на тавана така, че по желание на съдиите палачът можеше да го издига и сваля, като го раздрусваше силно; той направи това девет пъти, след като върза на всеки крак по една тежест от двадесет и пет ливри.

При деветото разтърсване кожата на китките и глезените се разкъса и костите на краката започнаха да излизат от местата на ставите си.

— Признай — рече съдията.

— Не — отговори Уленшпигел.

Зуткин гледаше сина си, но нямаше сили нито да вика, нито да говори; тя само простираше напред и движеше облените си в кръв ръце, като с това искаше да каже, че трябва да спрат изтезанието.

Палачът отново издигна и свали Уленшпигел. И кожата на китките и глезените се разкъса още повече; и костите на нозете излязоха още по-навън от ставите си; но той не извика.

Зуткин плачеше и мърдаше ръцете си, от които капеше кръв.

— Признай, че си ги скрил — рече главният съдия, — и ще ти бъде простено.

— Рибарят има нужда от прошка — отговори Уленшпигел.

— Подиграваш ли се със съдиите? — каза един от общинарите.

— Аз да се подигравам? О! — отговори Уленшпигел. — Вярвайте, така ви се струва.

Сега Зуткин видя, че по заповед на съдията палачът раздухваше жарава, а помощникът му запали две свещи.

Тя понечи да се вдигне на изранените си крака, но падна на мястото си и извика:

— Махнете огъня! Ах, господа съдии, пощадете клетата му младост. Махнете огъня!

— Рибарят! — извика Уленшпигел, като видя, че тя пада духом.

— Вдигнете Уленшпигел една стъпка над земята — каза съдията; — сложете жаравата под краката и по една свещ под мишниците му.

Палачът изпълни нареждането. Колкото косми бяха останали под мишниците, почнаха да пращят и димят от пламъка.

Уленшпигел извика, а Зуткин рече разплакана:

— Махнете огъня!

Съдията каза:

— Признай, че си ги скрил, и ще бъдеш освободен. Признай вместо него, жено.

А Уленшпигел рече:

— Кой ще хвърли рибаря във вечния огън?

Зуткин кимаше с глава, че няма какво да каже. Уленшпигел скърцаше зъби, а Зуткин го гледаше с ужасени, изпълнени със сълзи очи.

Но когато палачът угаси свещите и сложи жаравата под нозете на Уленшпигел, тя извика:

— Господа съдии, смилете се над него: той не знае какво приказва.

— Защо да не знае какво приказва? — попита хитро главният съдия.

— Не я питайте нищо, господа съдии, нали виждате, че е обезумяла от болка. Рибарят е излъгал — рече Уленшпигел.

— И ти ли, жено, ще кажеш същото? — попита съдията.

Зуткин потвърди с кимване на глава.

— Изгорете рибаря! — извика Уленшпигел.

Зуткин млъкна и вдигна стиснат като за проклятие юмрук.

Ала като видя, че жаравата се разгаря по-силно пол нозете на сина й, тя изкрещя:

— Боже всемогъщи и Богородице на небето, прекратете тия мъчения! Смилете се! Махнете жаравата!

— Рибарят! — простена пак Уленшпигел.

През носа и през устата му бликнаха потоци кръв и като обори глава, той увисна над въглените.

Тогава Зуткин извика:

— Клетото ми сираче умря! Убиха го! Ах! И него убиха! Махнете жаравата, господа съдии. Оставете ме да го прегърна, за да умра и аз до него. Вие знаете, че с тия пречупени крака не мога да избягам.

— Дайте на вдовицата сина й — каза главният съдия.

И съдиите почнаха да се съвещават.

Палачът отвърза Уленшпигел и го сложи гол и цял потънал в кръв върху коленете на Зуткин, а хирургът почна да му намества костите.

А Зуткин целуваше разплакана Уленшпигел и думаше:

— Синко, нещастен мъченико! Ако господа съдиите позволят, аз ще те изцеря; но свести се, Тил, моето момче! Господа съдии, ако сте ми го убили, аз ще отида при негово величество, защото вие постъпихте против всякакво право и справедливост, и ще видите какво може да стори една клета жена срещу злите хора. Но пуснете ни, господа съдии, на свобода. И двамата нямаме никого другиго в света и върху нас клетите се стоварва тежката божия ръка.

След като се съвещаваха, съдиите издадоха следната присъда:

— Бог да ги възнагради, господа съдии! — рече Зуткин.

— Рибарят! — простена Уленшпигел. И с една каруца майката и синът бяха откарани в къщата на Катлин.

LXXIX

През тая година, петдесет и осмата от столетието, Катлин отиде при Зуткин и каза:

— Нощес, след като се намазах с балсам, аз бях отнесена върху камбанарията на катедралата и видях първичните духове, които предаваха човешките молитви на ангелите, а те литваха към небесните висини и ги отнасяха до божия престол. Цялото небе беше осеяно с лъчисти звезди. Изведнъж от една клада се отдели някаква сянка, която ми се стори черна, и се изкачи на камбанарията до мене. Познах Клаас, такъв, какъвто си беше приживе, във въглищарските си дрехи. „Какво правиш тук върху камбанарията на катедралата102?“ — каза ми той. „Ами ти? — отговорих аз. — Накъде летиш така като птица из въздуха?“ — „Отивам — рече той — на съд; не чуваш ли, «ангелската тръба»?“ Аз бях току до него и чувствувах, че тялото му на дух не беше твърдо както телата на живите, а толкова въздушно, че като се приближих, проникнах в него като в топла пара. Долу, по цялата земя на Фландрия, блестяха светлинки и аз си казах: „Ония, които стават рано и работят до късно, са благословени от бога.“

И чувах как непрекъснато звучи в нощта ангелската тръба. И видях тогава друга сянка, която идеше откъм Испания; тя беше старческа и грохнала, с издадена като пантофка брадичка и със сладко от дюли по устните. Тя носеше наметка от червено кадифе, подплатена с хермелин, на главата императорска корона, в едната ръка — аншуа, от която отгризваше, а в другата потир, пълен с бира.

Навярно поради умора тя дойде и седна върху камбанарията на катедралата. Аз коленичих и й казах: „Ваше увенчано величество, покланям ви се, но не ви познавам. Отде идете и какво правите в тоя свят?“ — „Ида — каза сянката — от Сан Хусто в Естрамадура и бях император Карл V.“ — „Но — рекох аз — де отивате сега в тая студена нощ, през тия облаци, натежали от градушка?“ „Отивам — рече тя — на съд.“ Императорът щеше да доизяде аншуата и да изпие бирата си, но прозвуча ангелската тръба и той полетя, като мърмореше, че са прекъснали закуската му. Аз тръгнах подир негово величество. Той се носеше из пространството, като хълцукаше от умора, пъшкаше от астма и от време на време повръщаше, защото смъртта го бе сварила, когато страдаше от лошо храносмилане. Ние се издигахме безспир като стрели, пуснати от дрянов лък. Звездите се плъзгаха край нас и чертаеха огнени резки по небето; някои от тях се откъсваха и падаха. Ангелската тръба тръбеше. Какво бучене, какъв силен шум! Всеки звук раздираше въздушните пари, те се разтваряха, сякаш някакъв ураган духаше срещу тях. И така се очертаваше нашият път. След като се издигнахме на повече от хиляда левги, видяхме Христос с ореол, седнал на звезден престол, и вдясно от него бе ангелът, който записва на бронзова плоча човешките дела, а отляво Мария, майка му, която непрекъснато го молеше за снизхождение към грешниците.

Клаас и император Карл коленичиха пред престола.

Ангелът взе короната от главата му, хвърли я и рече: „Тук има само един император — Христос.“

Негово свето величество като че се ядоса; ала все пак каза смирено:

„Мога ли да си запазя аншуата и потира с бира, защото от дългото пътешествие огладнях?“

„Както беше гладен през целия си живот — продължи ангелът; — добре де, яж и пий.“

Императорът изпразни потира с бира и гризна от аншуата.

Тогава Христос му каза:

„С чиста душа ли се изправяш пред съда?“

„Мисля, че да, всеблаги господи, защото се изповядвах“ — отговори император Карл.

„Ами ти, Клаас? — рече Христос. — Ти не треперещ като тоя император.“

„Господи Исусе Христе — отговори Клаас, — няма човешка душа, която да е съвсем чиста, затова и аз нямам никакъв страх от тебе, който си върховното добро и върховната справедливост; но все пак се боя, защото имах много грехове.“

„Говори, мършо“ — каза ангелът на императора.

„Господи — отговори Карл смутено, — тъй като съм миропомазан от пръстите на твоите свещеници, аз бях коронясан за крал на Кастилия103, император на Германия и крал на римляните. Аз имах постоянна грижа да запазя властта, която произтича от тебе, и заради това действувах с въже, с меч, с ями и с огън срещу всички протестанти.“

Но ангелът отговори:

„Чревоугоднико-лъжец, ти искаш да ни измамиш. В Германия ти търпя протестантите, защото се страхуваше от тях, а в Нидерландия заповядваше да ги обезглавяват, горят, бесят и заравят живи, защото ти се боеше само от едно — да не загубиш наследството от тия работливи пчели, богати с толкова мед. Ти си причина да загинат сто хиляди души, но не от обич към Христос, моя повелител, а защото беше самовластник, тиранин, кръвопиец и обичаше само себе си, а освен себе си — месото, рибата, виното и бирата, и защото беше ненаситен като куче и пияч като сюнгер.“

„Сега, Клаас, говори ти“ — рече Христос.

Ангелът стана и каза:

„Той няма какво да каже. Той беше добър, работлив като бедния народ на Фландрия, който драговолно се труди и драговолно се смее, като пази клетвата, която е дал на своите владетели, вярвайки, че и неговите владетели ще пазят клетвата си по отношение на него. Той имаше пари, беше обвинен и тъй като бе дал подслон на един протестант, беше жив изгорен.“

„Ах — рече Мария, — злочестият мъченик! Но на небето има прохладни извори с фонтани от мляко и чудесно вино, които ще те разхладят, и аз сама ще те заведа там, въглищарю.“

Отново екна ангелската тръба и аз видях как се издигна от дълбините на бездните един гол и хубав мъж с желязна корона. Върху кръга на короната бе написано: „Тъжен до деня на съда“.

Той се приближи до престола и каза на Христос:

„Аз съм твой роб, докато ти стана господар.“

„Сатана — каза Мария, — ще дойде ден, когато не ще има вече ни роби, ни господари и когато Христос, който е обич, и Сатаната, който е гордост, ще се казват: сила и знание.“

„Жено — рече Сатаната, — ти си добра и красива“.

Сетне той се обърна към Христос, посочи императора и каза:

„Какво да го правим тоя?“

Христос отговори:

„Ще туриш коронованото червейче в зала, дето ще събереш всички инструменти за измъчване, които са били употребявани през неговото царуване. Всеки път, когато някой невинен нещастник изтърпява мъчение с вода, което издува човека като мехур; или мъчение със свещи, които изгарят ходилата и подмишниците; или мъчение със скрипец, който троши крайниците; или разкъсване на четири части; всеки път, когато някоя свободна душа изпусне върху кладата сетния си дъх — той трябва да изтърпи едно след друго тия умирания, тия мъки, за да проумее какво зло може да стори един несправедлив човек на милиони хора, които той управлява: нека гние в тъмниците, да умира по лобните места, да пъшка в изгнание, далеч от родината; нека бъде опозорен, презрян, бит с камшик; нека бъде богат — а хазната да го разори; нека доноси го обвиняват и конфискация го съсипе. Преобрази го на магаре, кротко, но бито и недохранено, на бедняк, който да проси милостиня, но да бъде посрещан с хули; на работник, който работи прекомерно, а не може да се нахрани; сетне, след като е страдал много телом и духом, преобрази го на куче, за да бъде добър, а да получава удари; на роб в Индия, за да го продават на тържищата; на войник, за да се бие за чужди интереси и да бъде убит, без да знае защо. И след триста години, когато мине така през всички страдания и през всички злочестини, направи го свободен човек и ако тогава бъде добър като Клаас, ще дадеш вечен покой на неговото тяло в някое кътче на земята, сенчесто по пладне, огряно от слънцето сутрин, под някое хубаво дърво, върху свежа морава. И неговите приятели ще дойдат на гроба му да проронят горчиви сълзи и да посеят теменуги, цветя на спомена.“

„Милост, синко — каза Мария, — той не е знаел какво върши, защото властта прави сърцето жестоко.“

„Няма милост“ — каза Христос.

„Ах — рече негово свето величество, — да имах само една чаша андалуско вино!“

„Ела — каза Сатаната, — мина времето на виното, на месата и на птиците.“

И той отнесе в дъното на пъкъла душата на нещастния император, който още си гризваше от аншуата.

От съжаление Сатаната го остави да яде. След това видях как пресвета Дева Мария отвежда Клаас най-горе в небето, дето по купола висят само гроздове звезди. Там ангелите го изкъпаха и той стана хубав и млад. После му дадоха да яде мляко с ориз със сребърни лъжици. И небето се затвори.

— Той е при господ — рече вдовицата.

— Пепелта удря сърцето ми — каза Уленшпигел.

LXXX

През следните двадесет и три дни Катлин побледня, отслабна и се съсухри, като че я гореше някакъв вътрешен огън, по-унищожителен от огъня на безумието.

Тя вече не повтаряше: „Огънят! Пробийте дупка, душата иска да излезе“, а обсебена от някакъв постоянен възторг, думаше на Нел:

— Аз съм омъжена и ти трябва да се омъжиш. Хубавей; дългокос; гореща любов; студени колене и студени ръце.

И Зуткин я гледаше тъжно и мислеше, че нова лудост я обзема.

А Катлин продължаваше да говори:

— Три пъти по три прави девет, свещено число. Само оня, чиито очи светят нощем като очи на котка, вижда тайната.

Една вечер, когато я слушаше, Зуткин направи жест на съмнение, но Катлин каза:

— Четири и три — беда под знака на Сатурн; под знака на Венера — сватба. Студени ръце! Студени колене! Пламенно сърце!

Зуткин се обади:

— Не бива да се приказва за злите нечестиви идоли.

Като чу това, Катлин се прекръсти и рече:

— Благословен да бъде сивият конник. На Нел трябва съпруг, хубав съпруг, препасан с меч, черен съпруг с блестящо лице.

— Да — рече Уленшпигел, — гозба от накълцани съпрузи, соса на която ще приготвя аз с ножа си.

Нел погледна приятеля си с овлажнели от радост очи, задето беше толкова ревнив.

— Не искам никакъв съпруг — рече тя.

Катлин отговори:

— Кога ли ще дойде облеченият в сиво, винаги с нови ботуши и по-особено възбуден.

Зуткин каза:

— Молете се богу за безумната.

— Уленшпигел — рече Катлин, — иди ни купи четири литра бира, а в това време аз ще направя френски палачинки.

Зуткин я попита защо тя празнува съботата както евреите.

Катлин отговори:

— Защото тестото втаса.

Уленшпигел стоеше прав и държеше в ръка голямата капа от английски калай, която събираше точно четири литра.

— Майко, какво да правя? — попита той.

— Иди — рече Катлин.

Зуткин не искаше да противоречи, тъй като не бе стопанката тук, и рече на Уленшпигел:

— Иди, синко.

Уленшпигел отскочи до кръчмата и донесе четири литра бира.

Скоро ароматът на палачинките се разнесе из готварницата и всички почувствуваха глад, дори и сломената от скръб вдовица.

Уленшпигел яде здравата. Катлин му даде голям потир и му каза, че като единствен мъж, той е главата в къщи и трябва да пие повече от другите и след това да изпее нещо.

Казвайки това, тя се усмихна дяволито; но Уленшпигел пи, ала не пя. Като гледаше Зуткин, която бе побледняла и се бе превила о̀две, Нел заплака. Само Катлин беше весела.

След вечерята Зуткин и Уленшпигел се качиха на тавана, за да спят; Катлин и Нел останаха в готварницата, дето си бяха постлали.

Към два часа заранта Уленшпигел още спеше след тежкото пиене; Зуткин с отворени както всяка нощ очи молеше пресвета Богородица за сън, но Богородица не я слушаше.

Изведнъж тя чу вик на морски орел и друг подобен вик отвърна откъм готварницата. След това далече в полето екнаха други викове и все й се струваше, че от готварницата им отвръщат.

Тя помисли, че са нощни птици и не им обърна никакво внимание. Чу цвилене на коне и тропот от подковани копита по пътя, отвори таванския прозорец и видя наистина два оседлани коня, които риеха земята и пасяха тревата край пътя. След това чу вик на жена, глас на мъж, който заплашваше, удари, нови викове, врата, която се затръшва шумно, и тревожни стъпки по стъпалата.

Уленшпигел хъркаше и не чуваше нищо; вратата на тавана се отвори; влезе Нел, почти гола, задъхана, ридаеща и струпа набързо пред вратата маса, столове, един стар мангал, всичко, каквото можа да намери. Гаснеха вече последните звезди, петлите пееха.

От шума, който вдигна Нел, Уленшпигел се обърна в леглото, но не се събуди.

Тогава Нел се хвърли на шията на Зуткин.

— Зуткин — рече тя, — страх ме е, запали свещта.

Зуткин запали свещта, но Нел продължаваше да стене.

Зуткин погледна Нел при светлината на свещта и видя, че ризата на девойката бе разкъсана на рамото й, а по челото, бузата и шията имаше кървави драскотини като следи от нокти.

— Нел — каза Зуткин, като я прегърна, — де си се наранила тъй?

Девойката все още трепереше и разплакана рече:

— Не ни изпращай на кладата, Зуткин.

В това време Уленшпигел се събуди и примижа от светлината на свещта. Зуткин попита:

— Кой е долу?

Нел отговори:

— Мълчи, там е оня, за когото тя иска да ме омъжи.

Изведнъж Зуткин и Нел чуха, че Катлин извика и краката им се подкосиха.

— Той я бие, той я бие заради мене! — каза Нел.

Уленшпигел скочи от леглото и викна:

— Кой е влязъл в къщи?

Сетне потърка очи, закрачи из стаята и взе от ъгъла един тежък ръжен.

— Никои — каза Нел, — никой. Не слизай долу, Уленшпигел!

Но той се спусна към вратата, без да слуша никого, и изблъска встрани столовете, масите, мангала. Долу Катлин продължаваше да вика; Нел и Зуткин задържаха Уленшпигел на площадката на стълбата, хванали го едната през кръста, другата за краката, и думаха:

— Не отивай, Уленшпигел, там има дяволи.

— Аха — отговори той, — дяволът, съпруг на Нел; аз ще го съвкупя с ръжена. Сватба на желязо с месо! Пуснете ме да сляза!

Но те не го пускаха, защото бяха по-силни — здраво се бяха вкопчили за перилата. Той ги повлече надолу по стъпалата, а те се страхуваха да се приближат до дяволите. Но не можеха да удържат. Той заподскача като снежна топка, която се търкаля от връх планината надолу, влезе в готварницата, видя при утринната заря Катлин, раздърпана и бледа, и чу, когато тя каза:

— Ханске, защо ме оставяш сама? Аз не съм виновна, че Нел е лоша.

Без да я слуша, Уленшпигел отвори вратата на обора. Като не намери там никого, той се втурна към градината и оттам на пътя; в далечината видя два коня, които препускаха и изчезваха в мъглата. Той хукна да ги настигне, но не можа, защото те летяха като бурен вятър, който помита сухите листа.

Изпълнен с гняв и отчаяние, той се върна, като повтаряше през зъби: „Те са я изнасилили! Те са я изнасилили!“ И с горящи от зъл пламък очи, загледа Нел, която, цяла трепереща, стоеше пред Зуткин и Катлин и думаше:

— Не, Тил, не, любими!

И при тия думи тя го погледна в очите тъй тъжно и чистосърдечно, та Уленшпигел разбра, че тя казва истината. След това той я заразпитва:

— Отде идеха виковете? Де отидоха тия хора? Защо ризата ти е съдрана на рамото и на гърба? Защо по челото и бузата си имаш белези от нокти?

— Слушай, Уленшпигел — рече тя, — но не ни изпращай на кладата. От двадесет и три дни Катлин — дано бог я спаси от пъкъла! — има приятел един дявол, облечен в черни дрехи, с ботуши и шпори. Лицето му блести като пламъка, който се вижда лете през горещините по гребените на морските вълни.

— Защо си отиде, Ханске, миличък? — каза Катлин. — Нел е лоша.

Но Нел продължи да разказва:

— За да обади, че е дошъл, той изкряква като морски орел. Майка ми го посреща всяка събота в готварницата. Тя казва, че неговите целувки са студени, а тялото му е като сняг. Когато не направи всичко, което иска, той я бие. Веднъж й донесе няколко флорина, но всеки път й вземаше парите.

През цялото време, докато Нел разказваше, Зуткин със сключени ръце се молеше за Катлин. А Катлин весела приказваше:

— Моето тяло не е вече мое, моят дух не е вече мой — те са негови. Ханске, миличък, заведи ме пак на магьосническото сборище. Само Нел никога не иска да дойде там; Нел е лоша…

— Призори той си отива — продължи девойката; — на следния ден майка ми разправя какви ли не странни неща… Но недей ме гледа с такива зли очи, Уленшпигел. Вчера тя ми каза, че един красив благородник, облечен в сиви дрехи, на име Хилбер, искал да се ожени за мене и че щял да дойде тук, за да го видя. Аз й отговорих, че не искам никакъв мъж — ни грозен, ни хубав. Но като майка, тя ми заповяда да не лягам и да ги чакам; когато е до нейните любовни работи, тя си е напълно с ума. Бяхме се почти съблекли и се готвехме да лягаме; аз дремех ей на оня стол. Когато са влезли, аз не съм се събудила. Изведнъж усетих, че някой ме прегръща и целува по шията. И при лунната светлина видях едно лице, блеснало като гребените на морските вълни през юли, когато се кани да гърми, и чух, че някой ми казва съвсем тихо: „Аз съм Хилбер, твоят съпруг; бъди моя и ще те направя богата.“ Лицето на тоя, който говореше, миришеше на риба. Аз го блъснах; той искаше да ме изнасили, но аз можех да се боря и с десет души като него. И въпреки това той ми раздра ризата, рани ме по лицето и продължаваше да повтаря: „Бъди моя и ще те направя богата.“ „Да — рекох аз, — като майка ми, от която взе и последния й лиар.“ Тогава той удвои усилията си, но не можа да ми стори нищо. И тъй като беше по-грозен от мъртвец, забих нокти в очите му толкова силно, че той извика от болка, а аз можах да се отскубна и да дойда тук при Зуткин.

Катлин продължаваше да повтаря:

— Нел е лоша, Ханске, миличък, защо си отиде тъй бързо?

— Де беше ти, недостойна майко — рече Зуткин, — когато са щели да отнемат честта на детето ти?

— Нел е лоша — продължаваше Катлин. — Аз бях при моя черен благородник, когато сивият дявол дойде при нас с окървавеното си лице и каза: „Да си вървим, момко, тая къща е лоша; тук мъжете искат да убиват, а жените имат ножове на върха на пръстите си.“ След това те отърчаха при конете си и изчезнаха в мъглата. Нел е лоша.

LXXXI

На следния ден, когато пиеха топло мляко, Зуткин каза на Катлин:

— Виждаш, от мъка съм тръгнала вече за оня свят; искаш да ускориш смъртта ми със своите проклети магии.

Но Катлин продължаваше да повтаря:

— Нел е лоша, Ханске, миличък, върни се.

Следната сряда двамата дяволи пак дойдоха. От събота Нел нощуваше у вдовицата Вай ден Хут, на която бе казала, че не може да спи у Катлин, тъй като там живее и младият момък Уленшпигел.

Катлин прие своя черен благородник и неговия приятел в една пристройка до жилището, която служеше за пералня и дето беше пещта за хляб. Те ядоха и пиха старо вино и пушен говежди език, каквито имаше там винаги приготвени за тях. Черният дявол каза на Катлин:

— Ще започнем една голяма работа и ни трябват много пари; дай ни, колкото можеш.

Катлин искаше да им даде само един флорин, но те я заплашиха, че ще я убият, и не я оставиха на мира, докато не им даде две жълтици и седем дение.

— Недейте дохожда вече в събота — каза им тя, — Уленшпигел знае, че идвате тогава, ще ви чака въоръжен, за да ви убие, а след вас ще умра и аз.

— Ще дойдем идния вторник — казаха те.

Нея нощ Уленшпигел и Нел спаха спокойно, защото смятаха, че ония дохождат само в събота.

Катлин стана и отиде в пристройката да види дали приятелите й са дошли.

Тя беше много нетърпелива; откак беше срещнала наново Ханске, лудостта й значително бе намаляла, защото, както разправяха, лудостта й беше любовна лудост.

Като видя, че ги няма, тя се отчая, но щом чу в полето към Слюис вика на морския орел, тръгна нататък. Като вървеше из ливадата край яза, направен от пръчки и чимове, тя чу как двамата дяволи разговарят оттатък яза. Единият каза:

— Аз ще взема половината.

Другият отговори:

— Ти няма да получиш нищо; всичко, което има Катлин, е мое.

След това почнаха да се ругаят и препират кой от двамата ще притежава имота и любовта на Катлин и на Нел. Изтръпнала от страх, Катлин не смееше нито да продума, нито да мръдне и скоро чу, че те почнаха да се бият и единият от тях каза:

— Желязото е студено.

И се чу предсмъртно хъркане и строполяване на тежко тяло.

Тя се завтече уплашена към къщи. В два часа през нощта чу отново, но сега вече в нейната градина, вика на морския орел. Тя отиде да отвори и видя пред портата своя дявол самичък. Попита го:

— Какво стори с другия?

— Няма вече да идва — отговори той.

След това той я прегърна и почна да я гали. Но стори и се, че е по-студен от друг път.

А сега умът на Катлин бе много бистър. Когато си отиваше, той й поиска двадесет флорина, всичко, което тя имаше; тя му даде седемнадесет.

На следния ден тя тръгна от любопитство край яза, но не видя нищо. Само на едно място — голямо колкото ковчег за човек — имаше кръв по тревата и пръстта тук беше по-мека и хлътваше под стъпките. Но вечерта дъждът изми тревата.

Следната сряда тя отново чу в градината вика на морския орел.

LXXXII

Всеки път, когато трябваше да плати на Катлин дела от общите разноски, Уленшпигел ходеше нощем да вдигне камъка, който закриваше дупката до кладенеца, и вземаше оттам по един каролус.

Една вечер трите жени предяха, а Уленшпигел изрязваше с нож една кутия, поръчана му от управителя, на която той изобразяваше изкусно лов с цял куп кучета от Хено, овчарски от Кандия, много свирепи животни, брабантски псета, които вървят по двойки и ги наричат „лапачи на уши“, и разни други кучета — мопсове, булдози и хрътки.

В присъствието на Катлин Нел попита Зуткин добре ли е скрила парите си. Вдовицата й отговори доверчиво, че там, до стената на кладенеца, са най-добре скрити.

Към среднощ в четвъртък Зуткин се събуди от Бибулус Шнуфиус, който излая много пискливо, но кратко. Тя помисли, че кучето безпричинно се е разтревожило и отново заспа.

В петък заран, призори, когато Зуткин и Уленшпигел станаха, те не видяха както обикновено Катлин в готварницата; нито огънят бе запален, нито млякото вреше. Те се смаяха и погледнаха да видят дали случайно тя не е в градината. Тя беше там, макар че ръмеше дъжд, разчорлена, по долни дрехи, измокрена и измръзнала, но не се решаваше да влезе в къщи.

Уленшпигел отиде при нея и й каза:

— Какво правиш тук полугола под дъжда?

— Ах — рече тя, — да, да, голямо чудо!

И посочи закланото, вече вкочанило се куче.

Уленшпигел веднага помисли за парите: той изтича натам. Дупката беше празна, а пръстта — пръсната далеч наоколо. Той се хвърли срещу Катлин и я удари.

— Де са жълтиците? — рече той.

— Да, да, голямо чудо! — отговори Катлин.

За да защити майка си, Нел извика:

— Милост и състрадание, Уленшпигел.

Той спря да удря. Дойде Зуткин и попита какво има.

Уленшпигел й посочи закланото куче и празната дупка.

Зуткин побледня и каза:

— Тежко ме удряш ти, господи-боже. Клетите ми нозе!

Тя каза това поради болката, която усещаше, и поради мъченията, които бе изтърпяла напразно за тия жълтици. Като видя колко кротка е Зуткин, Нел се разплака отчаяно. Катлин размахваше едно парче пергамент и приказваше:

— Да, голямо чудо. Той дойде тая нощ — добър и красив. По лицето му нямаше оня матов блясък, който толкова ме плашеше. Приказва ми много нежно. Аз бях омаяна, сърцето ми се топеше. Той ми каза: „Сега съм богат и скоро ще ти донеса хиляда златни флорини“. — „Да — рекох му, — Ханске, миличък, аз се радвам повече за тебе, отколкото за себе си.“ „Но няма ли тук — попита ме той — някой друг, когото ти обичаш и когото бих могъл да направя богат?“ „Не — казах аз, — тия, които живеят тук, нямат нужда от тебе.“ — „Ти си горда — рече той. — Мигар Зуткин и Уленшпигел са богати?“ — „Те живеят, без да чакат помощ от близките си“ — отговорих аз. „Въпреки конфискацията ли?“ — рече той. А аз отговорих, че вие предпочетохте да търпите мъченията, отколкото да оставите да ви вземат имуществото. „Това ми е много добре известно“ — рече той. И почна тихичко да се киска и подиграва на съдията и на общинските съветници, че не са успели да изтръгнат от вас признание. И аз се разсмях. „Не са те толкова глупави — рече той, — да скрият парите си в къщи.“ Аз се смеех. „Нито пък в тоя зимник.“ — „Не“ — казах аз. „И в градината ли не?“ Аз не отговорих. „О — рече той, — това би било много непредпазливо!“ — „Не толкова — рекох аз, — защото нито водата, нито стената ще проговори.“ А той не преставаше да се смее.

Тая нощ той си отиде по-рано, след като ми даде един прах, и каза, че щом го глътна, ще отида на най-хубавото магьосническо сборище. Аз го изпроводих по долни дрехи до вратата на градината, унасяше ме на сън. Отидох, както ми каза той, на сборището, върнах се чак на сутринта, дойдох тук и видях, че кучето е заклано и дупката празна. Това е тежък удар за мене, защото го обичах много и му бях дала цялата си душа. Но всичко, каквото имам, ще бъде ваше и аз ще работя с ръце и с крака, за да ви издържам.

— Аз съм жито под воденичен камък; бог и един дявол-мошеник ме поразяват едновременно — каза Зуткин.

— Мошеник? Не говорете така — поде отново Катлин. — Той е дявол, дявол. И за доказателство ще ви покажа пергамента, който той е оставил в двора; там пише: „Помни винаги, че трябва да ми служиш. След три пъти по две седмици и пет дни аз ще ти върна парите двойно. Не бива да имаш никакво съмнение, иначе ще умреш.“ И аз съм уверена, че той ще удържи на думата си.

— Нещастната луда! — рече Зуткин, И това бе нейният последен укор.

LXXXIII

Минаха три пъти по две седмици и пет дни; приятелят-дявол не дойде. Но Катлин не се отчайваше.

Зуткин вече не работеше, седеше цял ден превита до огъня и кашляше. Нел й даваше най-целебни и ароматични билки, но никакъв лек не помагаше. Уленшпигел не излизаше от къщицата, тъй като се страхуваше да не би Зуткин да умре, когато него го няма.

След време вдовицата не можеше вече ни да яде, ни да пие, без да повръща. Дойде бръснарят-лекар да й пусне кръв; след като й пусна кръв, тя отслабна толкова много, че вече не можеше да стане. Най-сетне, съсухрена от болки, тя рече една вечер:

— Клаас, мъжо! Тил, синко! Благодаря ти, боже, че ме прибираш!

Въздъхна и умря.

Тъй като Катлин не се реши да остане през нощта при тялото, Уленшпигел и Нел останаха заедно и цяла нощ се молиха за мъртвата.

Призори през отворения прозорец долетя една лястовица.

Нел каза:

— Лястовицата е птицата на душите; това е добра поличба; Зуткин е на небето.

Лястовицата обиколи триж стаята и излезе, след като изцвъртя.

След нея влезе втора лястовица, по-голяма и по-черна от първата. Тя се завъртя около Уленшпигел и той каза:

— Татко и майко, пепелта удря гърдите ми, ще сторя всичко, каквото поискате.

И втората изхвръкна с цвъртене както първата. Вече се беше развиделило. Уленшпигел видя хиляди лястовици, които хвърчаха ниско над ливадите, и слънцето изгря. И Зуткин бе погребана в гробището на бедните.

LXXXIV

Откак умря Зуткин, Уленшпигел почна да се разхожда из готварницата замислен, тъжен или ядосан, не чуваше нищо, ядеше и пиеше, без да погледне, каквото му дадяха. И често ставаше нощем.

Напразно с нежния си глас Нел се мъчеше да го обнадежди, напразно Катлин му казваше: „Знам, че Зуткин е в рая при Клаас“! Уленшпигел отговаряше на всичко:

— Пепелта ме удря.

Беше като побъркан; а щом го видеше такъв, Нел плачеше.

През това време рибарят стоеше у дома си самичък като отцеубиец и се решаваше да излиза само вечер; защото и мъже, и жени, когато минаваха край него, му викаха оскърбително и го наричаха убиец; а децата бягаха от него, защото им бяха казали, че той е палач. Той бродеше самичък и не смееше да влезе в някоя от трите кръчми в Дамме, защото го сочеха с пръст, а ако пък останеше за минута, дори прав, клиентите си излизаха.

Затова кръчмарите не искаха да го видят и мернеше ли се той някъде, затваряха вратата под носа му. Рибарят смирено им правеше бележка, а те отговаряха, че да продават, е тяхно право, но не и задължение.

От немай-къде рибарят ходеше да пие в „Червеният сокол“, малка кръчма извън града, на брега на Слюнския канал. Там му даваха да пие, защото бяха сиромаси хора, за които всяка пара беше добре дошла. Но и съдържателят, и жена му не разговаряха с него. Те имаха две деца и едно куче: когато рибарят искаше да погали децата — те побягваха; а когато повикваше кучето — то се спускаше да го ухапе.

Една вечер Уленшпигел излезе на портата; като го видя толкова замислен, бъчварят Матисен му каза:

— Трябва да почнеш да работиш, за да забравиш мъката.

Уленшпигел отговори:

— Пепелта на Клаас удря гърдите ми.

— О! — рече Матисен. — Животът на нещастния рибар е по-тъжен от твоя. Никой не говори с него, всички го избягват и той е принуден да ходи при дрипльовците в „Червеният сокол“, за да изпие самотно чаша бира. Това е тежко наказание.

— Пепелта ме удря! — повтори Уленшпигел.

Същата вечер, тъкмо когато камбаната на катедралата биеше девет часа, Уленшпигел тръгна за „Червеният сокол“, но като видя, че рибаря го нямаше, отиде да се поразходи под крайбрежните дървета. Луната светеше ярко.

Той видя, че убиецът иде.

Като мина край него, той го видя отблизо и чу, че си приказваше високо, както правят хората, които живеят сами:

— Де ли са скрили жълтиците!

— Там, дето ги намери дяволът — отговори Уленшпигел и го удари с юмрук в лицето.

— Ой! — рече рибарят. — Познах те, ти си синът. Имай милост към мене, аз съм стар и немощен. Това, което направих — направих го не от злоба, но за да служа вярно на негово величество. Моля те за прошка. Ще ти върна покъщнината, която купих, и няма да ми платиш ни една пара. Не ти ли стига? Аз я купих за седем златни флорини. Ще ти върна всичко и половин флорин отгоре, защото недей мисли, че съм богат човек.

И се опита да падне на колене пред него.

Като го видя толкова отвратителен, треперещ и жалък, Уленшпигел го блъсна в канала.

И си отиде.

LXXXV

Върху кладите димеше пепелта на жертвите. Уленшпигел си мислеше за Клаас и за Зуткин и плачеше скритом.

Една вечер той отиде при Катлин да й поиска лек и съвет за отмъщение.

Тя беше сама с Нел, която шиеше до лампата. От шума при неговото влизане Катлин вдигна с усилие главата си като жена, събудена от тежък сън.

Той каза:

— Пепелта на Клаас удря гърдите ми; аз искам да спася Фландрия. Помолих за това всемогъщия бог на небето и на земята, но той не ми отговори.

Катлин каза:

— Всемогъщият бог не е могъл да те чуе; ти трябваше да се обърнеш първо към духовете на първичния свят, които имат две същности — небесна и земна, и затова приемат жалбите на клетите хора и ги предават на ангелите, които пък ги занасят при божия престол.

— Помогни ми — рече той — да осъществя намерението си; ако е необходимо — ще ти платя с кръв.

Катлин отговори:

— Ще ти помогна, ако някоя девойка, която те обича, се съгласи да те заведе на сборището на пролетните духове — Великдена на Мъзгата.

— Аз ще го заведа — каза Нел.

Катлин наля в един кристален потир някаква сивкава течност и даде на двамата да пият от нея; със същата течност тя натърка слепите очи, ноздрите, дланите и китките на ръцете им, накара ги да глътнат шипка бял прах и им каза да се гледат един друг, докато душите им се слеят.

Уленшпигел погледна Нел и кротките очи на момичето запалиха в него буен огън; сетне той усети от питието като че хиляди раци го щипят.

Тогава се съблякоха и осветени от лампата, те бяха прекрасни — той в разцвета на своята горда сила, тя в своята мила прелест; но не можеха да се видят, защото бяха вече като заспали. Тогава Катлин нагласи шията на Нел върху ръката на Уленшпигел и сложи дланта му върху сърцето на девойката.

И те останаха така — голи, легнали един до друг.

И струваше им се на двамата, че като се досягат, телата им пламват от тих огън, както слънцето през месеца на розите.

Те станаха — така разправяха те по-късно, — качиха се върху рамката на прозореца, хвърлиха се оттам в празното пространство и усетиха, че въздухът ги понася, както водата носи корабите.

След това те не съзряха вече нищо — ни земята, дето спяха нещастните хора, нито небето, дето под нозете им се носеха облаците. И те стъпиха на Сириус, студената звезда. А оттам бяха хвърлени на Полюса.

Там те видяха малко поуплашен и един гол великан, великана Зима, обрасъл в козина на звяр, седнал на ледени блокове и опрял гръб на ледена стена. В локвата вода около него мечки и полени се движеха и ревяха. С продран глас великанът призоваваше градушка, сняг, студени поройни дъждове, сиви облаци, мътночервени и зловонни мъгли и ветрове, в които се чувствува най-лютият север. И всички тези стихни се разбесуваха отведнъж в това злокобно място.

Усмихвайки се на тия страшни бедствия, великанът лягаше върху цветя, увехнали от досега на ръката му, върху листа, изсушени от дъха му. Сетне се навеждаше, дращеше земята с нокти, хапеше я със зъби, дълбаеше дупка, за да стигне сърцето на земята и го погълне и да сложи черни въглища там, дето е имало сенчести гори, слама, дето е растяло жито, и пясък — вместо плодородна пръст. Но тъй като земното сърце бе огнено, той не посмя да го пипне и се дръпна боязливо.

Той седеше там като цар на престол и изпразваше чашата си с рибено масло сред своите мечки и тюлени и сред скелетите на всички, които бе убил в морето, по земята и в къщурките на бедните хора. Той слушаше радостно ръмженето на мечките, рева на тюлените, тракането на човешките и животинските скелети под краката на ястреби и гарвани, които търсеха по тях някое останало късче месо, както и шума на ледените блокове, блъскани един о друг от тъмната вода.

И гласът на великана беше като рева на ураганите, като воя на зимните фъртуни и като свиренето на вятъра в комините.

— Студено ми е и се страхувам — рече Уленшпигел.

— Той е безсилен срещу духовете — отговори Нел.

И изведнъж настъпи голямо раздвижване — тюлените бързо се потопиха във водата, мечките свиха уши от страх и зареваха жаловито, а гарваните загракаха тревожно и изчезнаха в облаците.

И ето Уленшпигел и Нел чуха глухи удари на стеноломна машина срещу ледената стена, на която се облягаше великанът Зима. И стената почна да се цепи и клати върху основата си.

Но великанът Зима не чуваше нищо, виеше, кряскаше весело, пълнеше и изпразваше чашите си с рибено масло, търсеше сърцето на земята, за да го вледени, но не смееше да го грабне.

А през това време ударите кънтяха все по-силно, стената все повече се разцепваше и блестящият дъжд от ледени парчета падаше непрекъснато около него.

А мечките непрестанно ревяха жаловито и тюлените стенеха в тъмната вода.

Стената се строполи, в небето светна светлина; оттам слезе един човек — гол и красив, облегнал едната си ръка на златна брадва. Тоя човек бе Люцифер, царят на пролетта.

Когато великанът го видя, хвърли чашата си с рибено масло и му се помоли да не го убива.

И от топлото дихание на царя Пролет великанът Зима загуби цялата си мощ. Тогава царят взе диамантени вериги, върза го и го прикова към полюса.

След това се спря и извика, но нежно и любовно. И от небето слезе жена — руса, гола и хубава. Тя застана до царя и му каза:

— Ти, силни човече, си моят повелител!

Той отговори:

— Ако си гладна — яж; ако си жадна — пий; ако се страхуваш — застани до мене; аз съм отреден за тебе мъж.

— Аз съм гладна и жадна само за тебе — рече тя.

Царят извика страховито още седем пъти. Чу се силен трясък от гръм, блеснаха светкавици и зад тях изникна балдахин от слънца и звезди. И те седнаха на тронове.

Тогава, без да помръднат благородните си лица и без да направят ни едно движение, което не би отговаряло на тяхната царствена сила и спокойствие, царят и жената извикаха.

И при тоя вик земята, камъните и ледовете се раздвижиха вълнообразно. И Нел, и Уленшпигел чуха шум, подобен на шума, когато гигантски птици се опитват да счупят с клюновете си черупките на грамадни яйца.

И в това безпределно движение на земята, която се издигаше и спадаше като морски вълни, се появиха някакви яйцеобразни форми.

Изведнъж отвред израснаха дървета, сплели сухите си клони, а стволовете им се люшкаха като пияни хора. Сетне те се отстраниха и помежду им остана широко празно пространство. От раздвижената почва излязоха земните духове; от дълбочината на горите — горските духове; от съседното море — водните духове.

Уленшпигел и Нел видяха там джуджетата, пазители на съкровища, гърбави, с големи крака, власати и грозни и с разкривени лица, властителите на камъните, горските хора, които живеят като дървета и имат вместо уста и стомах снопче корени в долната част на лицето си, за да изсмукват с тях храната си от земните недра; господарите на рудниците, които не знаят да говорят, нито имат сърце и вътрешности и се движат като блестящи автомати. Имаше джуджета от плът и кости, с опашки на гущери, жабешки глави и фенерче вместо шапка, които скачат нощем по раменете на пияните или на страхливите пътници, после слизат, размахват фенерчето си и примамват в блата или дупки нещастните хорица, които мислят, че това фенерче е свещта, запалена у дома им.

Имаше там и девойки — цветя, цветя на женствена сила и здраве, несрамуващи се от своята голота, горди със своята красота, покрити само с косите си.

Влажните им очи лъщяха като седеф във вода; плътта на телата им беше твърда, бяла и златиста от светлината; алените им полуотворени уста излъчваха дихание, по-ароматно от жасмин.

Тъкмо те бродят вечер из парковете и градините или пък вдън горите по сенчестите пътеки и закопнели за любов, търсят някоя мъжка душа, за да й се насладят. Мине ли пред тях някой момък и девойка, те се опитват да убият девойката, но като не могат, вдъхват на девойката, която още не скланя, любовно желание, за да се отдаде на любовника си; защото тогава девойчето-цвете получава половината от целувките.

Уленшпигел и Нел видяха също така да слизат от небесните висини духовете-покровители на звездите, духовете на ветрищата, на лекия ветрец и на дъжда — крилати момци, които оплодяват земята.

После от всички краища на небето се появиха птиците на душите, милите лястовички. Щом дойдоха те, стана сякаш по-светло. Девойките-цветя, властелините на камъните, господарите на рудниците, горските хора, духовете на водата, на огъня, на земята викнаха заедно: „Светлина! Мъзга! Слава на царя Пролет!“

Макар че глъчката на техните едногласни викове беше по-мощна от шума на яростното море, от тътнежа на гръмотевицата, тя прозвуча като тържествена музика в ушите на Нел и Уленшпигел, които се бяха сгушили, неподвижни и занемели, зад грапавия дънер на един дъб.

Но те се уплашиха още повече, когато духовете почнаха да се настаняват с хиляди върху някакви грамадни паяци, жаби със слонски хоботи, сплетени змии, изправени на опашката си крокодили, които държаха в уста по една дружина духове, върху змии, които носеха повече от тридесет мъжки и женски джуджета, възседнали вълнообразните им тела, и най-сетне върху стотина хиляди насекоми, по-едри от Голиат, въоръжени със саби, с копия, с назъбени коси, с вили от по седем зъба, с всевъзможни други видове страшни смъртоносни оръжия. Те се биеха помежду си с голяма врява, силният изяждаше слабия и се угояваше, като доказваше по този начин, че Смъртта се твори от Живот и че Животът се твори от Смърт.

И от цялото това гъсто, разбъркано, гъмжащо множество духове се носеше шум, подобен на глух гръмотевичен тътен и на шума на стотици станове, тепавици, стругове, които работят заедно.

Изведнъж се появиха духовете на мъзгата, ниски, набити, широки в кръста като голямата хайделбергска бъчва104, с бедра като бурета за вино и мускули, необикновено яки и силни, сякаш телата им бяха направени от големи и малки яйца, споени едни с други, и бяха покрити с червена, мазна, лъскава като редките им брадички и червеникавите им коси кожа; те носеха грамадни потири, пълни с чудновато питие.

Когато духовете ги видяха, че идат, между тях настъпи голямо радостно вълнение; дърветата и растенията се раздвижиха, а земята се напука, за да пие.

И духовете на мъзгата изляха питието: изведнъж всичко напъпи, раззелени се, цъфна; моравата се изпълни с мълвеж на насекоми, а небето с птици и пеперуди; духовете непрекъснато изливаха питието, а тия, които бяха долу, пиеха както можеха; девойките-цветя отваряха устата си или скачаха върху червените си виночерпци и ги целуваха, за да получат повече; някои събираха ръце като за молитва; други заставаха блажено под струите; но всички — лакоми или жадни, хвърчащи, прави, тичащи или неподвижни, искаха още да пият и след всяка нова глътка, която получаваха, ставаха по-живи. Нямаше там никакви старци и — грозни или хубави — всички бяха изпълнени с бодра сила и буйна младост.

И те се смееха, викаха, пееха, гонейки се по дърветата като катерици, из въздуха като птици; всеки самец търсеше самката си и извършваше под божието небе светото дело на природата.

А духовете на мъзгата поднесоха на царя и царицата голяма, пълна с питие чаша. И царят и царицата пиха и се прегърнаха.

Сетне царят, прегърнал царицата, изля над дървесата, цветята и духовете остатъка от питието в чашата си и извика:

— Слава на Живота! Слава на волния Въздух! Слава на Силата!

И всички извикаха:

— Слава на Природата! Слава на Силата!

И Уленшпигел прегърна Нел. И тъй както бяха прегърнати, започнаха да танцуват; въртящ се танц, като събрани от вихрушка листа, и сега всичко се разлюля — дървета, треви, насекоми, пеперуди, земя и небе, цар и царица, девойки-цветя, властелини на рудниците, водни духове, гърбави джуджета, господари на камъните, горски хора, светлоносци, духове-покровители на звездите, и стоте хиляди страшни насекоми, които размесваха копията, назъбените коси и вилите си; шеметен танц, който се извиваше в пространството и го изпълваше, танц, в който участвуваха слънцето, луната, планетите, звездите, вятърът и облаците.

И дъбът, до който се бяха залепили Нел и Уленшпигел, също се въртеше във вихрушката и Уленшпигел каза на Нел:

— Миличка, свършено е с нас.

Един дух ги чу и видя, че те са смъртни.

— Хора — извика той, — тук има хора!

Той ги отскубна от дървото и ги запрати в множеството.

Уленшпигел и Нел паднаха меко върху гърбовете на духовете и те почнаха да си ги подхвърлят един на друг, като казваха:

— Здравейте, хора! Добре дошли, земни червеи! Кой иска момчето и девойчето? Тия хилавци са ни дошли на гости.

А Уленшпигел и Нел летяха от един на друг и викаха:

— Милост!

Но духовете не ги чуваха и двамата се премятаха с нозе нагоре, с глава надолу, завъртени като перушинки от зимен вятър, а през това време духовете казваха:

— Слава на мъжлетата и на женичките, нека и те потанцуват като нас!

Девойките-цветя искаха да разделят Нел от Уленшпигел, почнаха да я удрят и насмалко щяха да я убият, ако царят Пролет с движение на ръката не спря танца и не извика:

— Доведете при мене тия две въшки!

Разделиха ги един от друг и всяка девойка-цвете казваше на Уленшпигел, като се опитваше да го откъсне от съперниците си:

— Тил, би ли умрял за мене?

— Готов съм да го сторя — отговаряше Уленшпигел.

А горските хора-джуджета, които носеха Нел, казваха:

— Защо не си дух като нас, та да можем да те вземем?

Нел отговаряше:

— Имайте търпение.

Така те стигнаха пред царския престол и изтръпнаха, когато видяха неговата златна брадва и желязната му корона.

Той им каза:

— Какво търсите тук, хилави същества?

Те не отговориха.

— Аз те познавам тебе, семе на магьосница — добави царят, — и тебе също, въглищарска издънка, но щом веднъж сте успели чрез магии да проникнете в тая лаборатория на природата, защо сте си затворили човката като скопени петли, угоени с хлебна средина?

Нел гледаше трепереща страшния дявол; но Уленшпигел си възвърна мъжката увереност и отговори:

— Пепелта на Клаас удря сърцето ми. Ваше небесно величество, смъртта кръстосва из земята на Фландрия и покосява в името на папата най-силните мъже и най-прелестните жени; привилегиите на Фландрия са потъпкани, договорите за правата й — унищожени, гладът я погубва, тъкачите и търговците на платове я напускат и отиват в чужбина, за да търсят свободен труд. Фландрия скоро ще загине, ако не й се помогне. Ваше величество, аз съм само беден човечец, дошъл на тоя свят както всеки друг, живях, както можах — несъвършен, глупав, невежа, недобродетелен, нецеломъдрен, недостоен за каквато и да било човешка или божествена милост. Но Зуткин умря от последиците на мъченията и от скръб, но Клаас изгоря в страшен огън и аз исках да отмъстя за тях — и сторих това вече един път; исках също така да видя по-честита тая клета земя, дето са заровени техните кости, и помолих бог да порази със смърт мъчителите, но той не ме чу. Уморен от жалби, аз се обърнах чрез силата на Катл и мината магия към вас и ние дойдохме — аз и моята трепереща приятелка — да паднем в нозете ви и да ви молим, ваши небесни величества, да спасите тая клета земя.

Царят и царицата отговориха заедно:

И всички духове подеха общо песента:

— Но, ваше величество — каза Уленшпигел, — и вие, господа духове, аз не разбирам нищо от езика ви. Вие сигурно се подигравате с мене.

Ала без да го слушат, те продължиха:

И всичко това беше изпято с такова единство и с такава страхотна съзвучност, че земята потрепери, а небето се разтресе. Цвъртяха птиците, бухаха бухалите, пискаха врабците от страх, жаловито крещяха морските орли — и всички хвърчаха лудешки. А земните животни — лъвове, змии, мечки, елени, диви кози, вълци, кучета и котки — ревяха, крякаха, виеха, лаеха и мучаха страхотно.

А духовете пееха:

Но петлите пропяха и всички духове се изпариха освен един зъл властител на рудниците, който хвана Уленшпигел за ръката, а също и Нел — и ги запрати яростно в празното пространство.

Те се опомниха и се видяха легнали един до друг като за спане и потръпваха от студения утринен вятър.

И Уленшпигел видя прелестното телце на Нел, цяло позлатено от изгряващото слънце.