Тил Уленшпигел

I

През една септемврийска утрин Уленшпигел взе тоягата си, трите флорина, които му даде Катлин, къс свински черен дроб и резен хляб и тръгна от Дамме за Анверс да търси Седмината. Нел спеше.

Из пътя едно куче подуши дроба и тръгна след него, като заскача по краката му. Уленшпигел искаше да го прогони, но види, че то упорито го следваше и му държа следната реч:

— Кученце миличко, какво ти е текнало да си оставиш къщата, дето те очакват хубави попари, чудесни остатъци от ядене и кокали с мозък, и да тръгнеш за приключения с един скитник, който невинаги ще има дори корени, за да те нахрани. Послушай ме, глупаво кученце, по-добре се върни при господаря си. Бягай от дъждовете, снеговете, градушките, от ситния мокреж, от мъглите, от поледицата и какви ли не постни чорби, които се изливат върху гърба на скитника. Стой си до огнището, топли се, свито на кравай, при веселия огън; остави ме да вървя из калта, праха, студа и жегата, днес — в зной, утре — вкочанен, в петък — сит, в неделя — гладен. Бъди умно, неопитно кученце, и се върни, отдето си дошло.

Но животинчето като че не го чуваше. То въртеше опашка, скачаше колкото може по-високо и лаеше, защото искаше да яде, а Уленшпигел, който не се сещаше за дроба в торбата си, помисли, че то прави това от приятелство.

Той вървеше — и кученцето подире му. След като минаха така около една левга, видяха на пътя каручка, запрегната с магаре, което бе провесило глава. На наклона край пътя бе седнал между два трънака дебел човек, който в едната си ръка държеше задушен овнешки бут и го ръфаше, а в другата — бутилка, от която смучеше.

Когато нито ядеше, нито пиеше, той охкаше и плачеше.

Щом Уленшпигел се спря, спря се и кучето. То подуши и дроба, и задушения бут и се изкачи по наклона. Седна там на задните си крака до човека и почна да дращи куртката му, за да получи своята част от пиршеството.

Но човекът го блъсна с лакът и като вдигна овнешкия бут нагоре, изпъшка жално.

От глад кучето също изскимтя. Магарето, ядосано, че са го впрегнали в каручка и че не може да стигне трънаците, почна да реве.

— Какво искаш, Жан? — обърна се човекът към магарето.

— Нищо — отговори Уленшпигел, — иска само да си хапне от тръните, които са цъфнали около вас, тъй както цъфтят на амвона в Тесендерлоо около и над господа Исуса Христа. А пък това куче няма да има нищо против да опита със зъбите си кокала, който е в ръката ви. Но засега аз ще му дам свинския черен дроб, който нося.

Кучето изяде дроба, а човекът погледна кокала, почна пак да го гложди, за да обере останалото по него месо, и след като го оглозга съвсем, даде го на кучето, което го застъпи с нозе и почна да го троши на моравата.

Тогава човекът погледна Уленшпигел и Уленшпигел позна Ламме Гудзак от Дамме.

— Ламме — попита го той, — какво си седнал тук и ядеш, пиеш и хленчиш? Да не би някой войскарин да ти е опънал безцеремонно ушите?

— О, не — рече Ламме, — а жена ми!

Той вдигна бутилката да допие виното, но Уленшпигел го хвана за ръката.

— Недей пи така — рече той, — бързото пиене вреди на бъбреците. По-добре да пийне някой, който не носи бутилка.

— Хубаво приказваш — отговори Ламме, — но да видим дали те бива да пиеш?

И му подаде бутилката.

Уленшпигел я взе, дълго пи и след това му я даде:

— Наречи ме испанец — каза той, — ако вътре е останало нещо — няма нито капчица.

Ламме погледна бутилката, като не преставаше да охка, да тършува в торбата си, извади оттам друга бутилка и парче наденица и почна да реже и да дъвче тъжно.

— Непрекъснато ли ядеш, Ламме? — попита го Уленшпигел.

— Доста често, моето момче — отговори Ламме, — но то е, за да прогоня тъжните си мисли. Де ли си, жено? — каза той и избърса една сълза.

И наряза десет къса наденица.

— Ламме — каза Уленшпигел, — не яж толкова бързо и без да помислиш за нещастния поклонник.

Плачещият Ламме му даде четири резена и Уленшпигел почна да ги яде, умилен от чудесния им вкус.

Но Ламме продължаваше да яде и да плаче и му каза:

— Ах, моята жена, моята добра жена! Какво нежно и хубаво тяло имаше, бе лека като пеперуда, бърза като светкавица и сладкопойна като чучулига! При това много обичаше да се гизди! И всичко й отиваше така добре! Но и цветята също така са богато пременени. Да беше видял, моето момче, нейните ръчици, които тъй изкусно знаеха да галят, никога не би позволил да пипнат тиганче или тенджера. Кухнеският огън би почернил нейната кожа, светла като деня. А очите й! Аз се стапях от нежност само като ги гледах. Смукни една глътка вино, аз ще пия след тебе. Ах, по-добре да беше умряла! Тил, аз бях поел в къщи цялата домашна работа, за да й спестя и най-малкия труд: метях къщата, оправях съпружеското легло, дето тя лягаше вечер, уморена от приятния живот, миех съдовете, перях долните дрехи и ги гладех. Яж, Тил, тая наденица е от Ганд. Често пъти, когато отиваше на разходка, тя се връщаше за вечеря много късно, но аз толкова се радвах, като я виждах, че не се решавах да я смъмря, и бивах много щастлив нощем, когато тя, макар и намусена, не ми обръщаше гръб. Сега загубих всичко. Пийни от това вино, то е брюкселско производство, тип бургундско.

— Защо си отиде тя? — попита Уленшпигел.

— Знам ли? — отговори Ламме Гудзак. — Де е онова време, когато отивах при нея с намерение за женитба, а тя бягаше от мене, плашейки се от любовта. А когато беше с голи ръце — о, нейните хубави закръглени и бели ръце — и забележеше, че ги гледам, веднага спускаше ръкавите си. А други път тя се оставяше да я галя и аз можех да целувам хубавите й очи, които тя затваряше, и широкия й твърд тил; тогава тя потръпваше, извикваше тихичко, отмяташе глава назад и ме удряше с нея по носа. И се смееше, когато казвах „О“ и я тупвах любовно. Постоянно си играехме и смеехме. Тил, има ли още вино в бутилката?

— Да — отговори Уленшпигел!

Ламме пи и продължи да разправя:

— Друг път, настроена по-любовно, тя обвиваше с двете си ръце шията ми и казваше: „Ти си хубав!“ И ме целуваше лудо и след това безброй пъти по бузата или по челото, но никога в устата, и когато я питах защо толкова се пази, когато иначе се държи тъй волно, тя грабваше сложената в един потир върху раклата детска кукла, цялата в коприна и бисери, почваше да я люлее и приспива и казваше: „Не ща такова нещо.“ Сигурно за да запази целомъдрието й, майка й е казвала, че децата се раждат от целувки в устата. Ах! Сладостни мигове! Нежни милувки! Тил, я виж дали няма да намериш в торбата някое пушено бутче?

— Половина — отговори Уленшпигел и го подаде на Ламме, който изяде всичко.

Уленшпигел го погледна и каза:

— Това бутче би било много полезно за моя стомах.

— И за моя също — рече Ламме, като чистеше зъбите си с нокти. — Но аз вече няма да видя милата си, тя избяга от Дамме! Искаш ли да се качиш с мене в каручката и да я потърсим заедно?

— Искам — отговори Уленшпигел.

— Но — рече Ламме — няма ли вече нищо в бутилката?

— Нищо — отговори Уленшпигел.

И те се качиха в каручката, теглена от магарето, което изрева тъжно в знак, че тръгват.

А кучето, наяло се хубаво, беше си отишло, без да каже нищо.

II

Каручката се движеше по насипа между едно езерце и канала и Уленшпигел замислен милваше с ръка пепелта на Клаас върху гърдите си. Той се питаше сън или действителност беше видението и дали духовете не се бяха подиграли с него, или пък му бяха казали загадъчно какво наистина трябва да намери, за да ощастливи земята на дедите си.

Но напразно си бъхтеше главата: не можеше да проумее какво означаваха Седмината и Поясът.

Той помисли за умрелия император, за живия крал, за кралската наместница, за римския папа, за великия инквизитор105, за генерала на езуитите106 — наброи така шестима главни палачи на родината, които веднага би искал да изгори живи. Но разбра, че не са тия, защото те можеха да бъдат изгорени много лесно; ще рече, трябваше да ги търси другаде.

И той си повтаряше на ум:

— Ах! — думаше си той. — Да намериш в смърт, кръв и сълзи Седмината, да изгориш Седмината, да обичаш Седмината! Клетият ми ум се обърква, защото всъщност кой изгаря онова, което обича?

Каручката бе минала вече доста път, когато чуха стъпки по пясъка и глас, който пееше:

Уленшпигел тупна Ламме по корема и каза:

— Стига си сумтял, шишко!

— О — отговори Ламме, — това е много мъчно за човек, пълен като мене.

Но Уленшпигел не го слушаше — скри глава зад платнището на каручката и като подражаваше гласа на кашлящ пияница, който си тананика, изпя:

— Тил — рече Ламме, — тая сутрин си злоезичен.

Уленшпигел не го чу, пъхна глава през дупката на платнището и каза:

— Нел, не ме ли позна?

Тя трепна от страх, заплака и в същото време се засмя, задето бузите й бяха мокри, и каза:

— Виждам те, невернико проклет!

— Нел — рече Уленшпигел, — ако искаш да ме тупаш, тоягата ми е тук. Тя е тежка и чепата — врязва се в тялото и оставя белези.

— Тил — каза Нел, — ще тръгнеш ли да дириш Седмината?

— Да — отговори Уленшпигел.

Нел носеше пълна торба, издута до пукване.

— Тил — рече тя, като му я подаде, — аз си казах, че не е полезно човек да пътува, без да носи една угоена гъска, едно свинско бутче и гандски наденици. Яж ги и си спомняй за мене.

Уленшпигел гледаше Нел, без да се сети да вземе торбата, но в това време Ламме пъхна главата си в друга дупка на платнището и каза:

— Предвидлива девойко, той не взема торбата от разсеяност; дай на мене бутчето, дай ми гъската, дай и надениците — аз ще ги пазя за него.

— Кой е тоя човек с такова добродушно лице? — рече Нел.

— Това е жертва на брака, която се измъчва от страдания и би се спекла като ябълка във фурна, ако не подкрепяше силите си с непрекъснато хранене.

— Точно така е, моето момче — въздъхна Ламме.

Блесналото слънце печеше силно главна на Нел. Тя се покри с престилката си. На Уленшпигел се искаше да остане сам с нея и затова каза на Ламме:

— Виждаш ли там в ливадата една жена, която се разхожда?

— Виждам я — рече Ламме.

— Не я ли познаваш?

— Ха — рече Ламме, — да не е моята ли? Не, тя не е облечена като гражданка.

— Още ли се съмняваш, сляпа къртицо? — каза Уленшпигел.

— Ами ако не е тя? — рече Ламме.

— Няма да загубиш нищо; там вляво на север има една кръчма, в която ще намериш хубава бира. И ние ще дойдем след малко. На ти и бутчето, за да се засолиш при твоята непрекъсната жажда.

Ламме слезе от каручката и се завтече към жената в ливадата.

Уленшпигел каза на Нел:

— Защо не дойдеш при мене?

Той й помогна да се качи в каручката, настани я до себе си, свали престилката от главата й и наметката от раменете; след това я целуна безброй пъти и каза: — Де отиваш, миличка?

Тя не отговори, но личеше, че пяла е унесена от възторг. И Уленшпигел, прехласнат като нея, каза:

— Значи, ти си тук. Шипковият цвят по плетищата не е тъй нежен както твоята свежа кожа. Ти не си царица, но позволи ми да ти направя корона от целувки. Мънички, сладки ръце, целите розови, създадени от Амур само за прегръдки! Ах, любимо момиче, дали моите слинести мъжки ръце няма да повредят тези рамене? Лекокрилата пеперуда кацва върху червения карамфил, но как мога аз, дебелакът, да се отпусна върху твоята ярка бе лота, без тя да помръкне? Бог е в небесата; царят — на своя престол и слънцето свети горе победоносно; а ни ма аз не съм бог, цар или слънце, задето съм тъй близо до тебе! О, коси, по-меки от коприна! Нел, ще те изям, ще те разкъсам на парчета! Но ти не се страхувай, любима. Какво прелестно краче имаш! Защо е толкова бяло? Да не е къпано в мляко?

Тя се опита да стане.

— От какво се боиш? — каза й Уленшпигел. — Не от слънцето ли, което свети над нас и те потапя цяла в злато? Не навеждай очи. Погледни в моите и виж какъв хубав огън пламти в тях. Слушай, любима, чуй, мила: сега е тихият час на пладнята, когато работникът си е в къщи и се храни със своята гозба. Защо ние да не се нахраним с нашата любов? Защо нямам хиляда години, за да ги отроня на твоите колене като индийски бисери!

— Ласкател — рече тя.

А господарят Слънце светеше през бялото платнище на каручката, една чучулига пееше над детелината и Нел скланяше глава върху рамото на Уленшпигел.

III

През това време Ламме се върна потънал в пот и запуфтял като делфин.

— Уви! — каза той. — Роден съм под нещастната звезда. Тичах, тичах да настигна жената, а тя не била моята. Беше възрастна; по лицето й видях, че е навършила четиридесет и пет години, а по забрадката й, че никога не се е омъжвала. Тя ме попита кисело какво търся с тоя корем сред детелината.

— Търся жена си, която ме напусна — отговорих кротко аз. — Взех ви за нея и дотърчах при вас.

При тия думи старата мома ми каза да си вървя, отдето съм дошъл, и че жена ми е направила много добре, като ме е напуснала, защото всички мъже са нехранимайковци, хаймани, еретици, неверни и отровители, лъжат дори и пълнолетни момичета и че ако веднага не се пръждосам, тя ще насъска кучето си срещу мене.

Аз сторих това, но все пак се страхувах, защото в нозете й лежеше едно грамадно куче и ръмжеше. Когато минах синора на нейната ливада, седнах и за да се подкрепя, захапах твоето пушено бутче. Бях между две ливади с детелина; изведнъж чух шум зад мене и като се обърнах, видях голямото куче на старата мома, но сега вече то бе кротко и въртеше опашка любезно и умоляващо, като му се искаше да си хапне от моето бутче. Аз му дадох няколко малки късчета, но господарката му дойде и извика:

— Дръж! Ухапи го, моето момче!

Аз хукнах, а след мене и голямото куче и то захапа гащите ми, откъсна едно парче и заедно с него и парче месо. Но от болка аз се разярих и като се обърнах, така го цапнах с тоягата по предните крака, че съм счупил най-малко единия. То падна и изкрещя на своя кучешки език: „Милост!“ и аз му простих. През това време неговата господарка поради липса на камъни ме замерваше с буци пръст. А аз бягах.

О! Не е ли жестоко и несправедливо, че една мома, която не е достатъчно хубава, за да си намери съпруг, си отмъщава на нещастни, невинни хора като мене?

Все пак тръгнах нажален към кръчмата, която ми бе посочил, надявайки се да намеря там бира и да се утеша. Но се излъгах, защото още при влизането си видях един мъж и една жена, които се биеха. Помолих ги да благоволят да прекъснат битката, за да ми дадат една кана бира, било от един или шест литра; ала жената — наистина бясна — ми отговори, че ако не офейкам веднага, ще опитам дървената й обувка, с която удряше главата на мъжа си. И ето на̀, дойдох си, приятелю, цял в пот и капнал; имаш ли нещо за ядене?

— Да — рече Уленшпигел.

— Най-сетне — рече Ламме.

IV

И като се събраха, те тръгнаха заедно. Магарето с увиснали уши мъкнеше каручката.

— Ламме — каза Уленшпигел, — виж каква хубава дружина сме ние четворицата: магарето, божия животинка, която пасе тръни тук-там из ливадите; ти — добър шишко, тръгнал да търси жената, която те е напуснала; милата любима с нежно сърце, която намери недостойния за нея — искам да кажа, мене, четвъртия.

Но горе главите, деца! Листата жълтеят и небето става по-ослепително, скоро господарят Слънце ще си легне в есенните мъгли, ще дойде зимата, символ на смъртта, и ще покрие със снежен саван ония, които спят под нозете ни, а аз ще продължа пъти за щастието на нашата бащина земя. Клети мъртъвци — ти Зуткин, която умря от скръб, ти Клаас, който умря в огъня: дъб на доброта и бръшлян на любовта, аз, вашата издънка, страдам тежко и ще отмъстя за тебе, скъпа ми пепел, която удряш гърдите ми.

Ламме каза:

— Не бива да скърбим за ония, които умират за правдата.

Но Уленшпигел бе все така замислен. Изведнъж той каза:

— Нел, тоя час е час на раздяла; дълго време, а може би и никога вече аз няма да видя твоето мило лице.

Нел го погледна със светлите си като звезди очи.

— Защо — каза тя — не оставиш каручката и не дойдеш с мене в гората, дето ще намерим вкусна храна? Аз познавам растенията и мога да примамвам птиците.

— Девойче — каза Ламме, — не е хубаво, дето искаш да възпреш Уленшпигел в пътя му, когато той трябва да търси Седмината и да ми помогне да намеря жена си.

— Не е още време — каза Нел, като се смееше нежно през сълзи на своя приятел Уленшпигел.

А Уленшпигел, като видя това, каза:

— Ще има винаги време да намериш жена си, щом искаш да изпиташ нови мъки.

— Тил — рече Ламме, — ще ме оставиш ли сам в каручката заради това девойче? Ти не ми отговаряш и мислиш за гората, а пък там не са нито Седмината, нито жена ми. Я по-добре да ги търсим по тоя постлан с камъни път, по който колите тъй леко вървят.

— Ламме — каза Уленшпигел, — в каручката си имаш пълна торба, така че, ако тръгнеш и без мене за Кулкерке, дето ще те настигна, няма да умреш от глад. Ти трябва да бъдеш самичък, защото там ще узнаеш в коя посока трябва да се отправиш, за да намериш жена си. Слушай и чувай. Ще вървиш все с тоя ход с каручката си и на три левги оттук ще стигнеш в Кулкерке, до „Студената църква“, наречена така, защото както много други тя е изложена едновременно на четирите ветрове. На връх камбанарията има ветропоказател във вид на петле, което се върти на вси страни на своите ръждясали панти. Скърцането на пантите посочва на нещастните мъже, чиито любими са избягали, кой път да хванат, за да ги намерят. Но преди това трябва да шибнеш седем пъти всяка стена на камбанарията с лескова пръчка. Ако пантите скърцат, когато вятърът духа от север, тръгвай нататък, но предпазливо, защото северният вятър е вятър на война: духа ли от юг — тръгвай натам с леко сърце, защото това е вятърът на любовта; ако е от изток — препускай в тръс, защото той е вятър на радостта и на светлината; ако е от запад — поемай бавно: западният вятър е вятърът на дъждовете и сълзите. Тръгвай, Ламме, тръгвай за Кулкерке и ме чакай там.

— Тръгвам — каза Ламме.

И той пое с каручката.

Докато Ламме караше към Кулкерке, силният топъл вятър подгони като стадо овце сивите облаци по небето; дървесата бучаха като вълните на бурно море. Уленшпигел и Нел бяха вече доста дълго сами в гората. Уленшпигел огладня и Нел търсеше вкусни корени, но намираше само целувки, които й даваше нейният приятел, и жълъди.

Уленшпигел постави примки и подсвиркваше, за да примами птиците и да може после да опече ония, които биха се хванали. Един славей кацна върху листата близо до Нел; тя не го улови и го остави да си пее; дойде една Жълтунка, на Нел й дожаля, защото птичката имаше много мил и горд вид; след това кацна една чучулига, но Нел й каза, че е по-добре да хвръкне високо в небето и да пее там химн на Природата, отколкото да се наниже непредпазливо на смъртоносния шиш.

И тя не лъжеше, защото през това време Уленшпигел бе запалил буен огън и изострил един шиш, които чакаше жертвите си.

Но вече не дойдоха други птици, само няколко негодни за ядене гарвани грачеха високо над главите им.

Така че Уленшпигел не хапна нищо.

Дойде време Нел да се върне при Катлин. И тя се запъти разплакана, а Уленшпигел гледаше отдалеч как си отива.

Но тя се върна и се хвърли на шията му:

— Отивам си — рече тя.

Направи няколко крачки, пак се върна и пак каза:

— Отивам си.

И това се повтори повече от двадесет пъти.

Най-сетне тя си отиде и Уленшпигел остана сам. Тогава тръгна и той, за да търси Ламме.

Когато стигна при него, намери го седнал в подножието на камбанарията, с голяма кана бира между краката и загризал тъжно една лескова пръчка.

— Уленшпигел — рече той, — аз мисля, че ти ме изпрати, защото искаше да останеш сам с девойчето; ударих, както ми каза, седем пъти с пръчката всяка стена на камбанарията, но макар че вятърът адски духа, пантите не изскърцаха.

— Сигурно защото са ги намазали — отговори Уленшпигел.

И те поеха към брабанското херцогство.

V

Мрачният крал Филип непрекъснато, цял ден, а дори и нощем, прехвърляше разни книжа и драскаше хартии и пергаменти. Там поверяваше той тайните на своего жестоко сърце. Тъй като не обичаше никого в тоя свят и знаеше, че и него никой не обича, той искаше сам да носи тежестта на своята безпределна империя и като тъжен Атлас107 се прегъваше под това бреме. Студен и меланхоличен, прекалената работа съсипваше слабото му тяло. Той мразеше всяко радостно лице и тъй като нашата страна е весела, той я възненавидя; възненавидя нашите търговци заради техния разкош и богатство; възненавидя нашите благородници заради откровения им език, заради тяхната независимост и заради пламенната им буйност и мъжественото им веселие. Бяха му казали и той знаеше, че още преди кардинал дьо Куза да бе отбелязал към 1380 година злоупотребленията на църквата и да бе проповядвал, че са нужни реформи, възмущението срещу папата и срещу римската църква се бе появило у нас под фермата на различни секти и се таеше във всички глави като кипяща вода в затворен котел.

Упорит като магаре, той мислеше, че неговата воля трябва да тежи над целия свят както божията воля, той искаше нашата, отвикнала да се подчинява страна да се превие под старото иго, без да получи никакви нови реформи. Той искаше неговата света майка, католическата, апостолическа и римска църква, да бъде една, единна, неразделна, вселенска, без промени и преобразования, нямаше никакво друго основание да желае това освен собственото си желание, постъпваше като неразумна жена и тъй като непрестанно бе измъчван от мислите си, нощем се въртеше в леглото като върху постеля от тръни.

— Да, свети Филип, да, господи боже, ако трябва да превърна Нидерландия в общ гроб и да погреба в него всичките й жители, те ще се върнат при тебе, мой свети покровителю, при тебе, пресвета Богородице, и при вас, светии и светици, в рая.

И той се опита да стори това и така стана по римлянин от папата и по католик от църковните събори.

А на Уленшпигел и Ламме и на ужасените народи на Фландрия и Нидерландия се струваше, че виждат в далечината, в мрачните покои на Ескориал108, тоя коронован паяк с дълги крака и разтворени щипци да разстила мрежата си, за да ги оплете и да изсмуче най-чистата тяхна кръв.

Макар че през царуването на Карл папската инквизиция бе убила чрез огън, ями и бесило сто хиляди християни; макар че имотите на нещастните осъдени хора влизаха в хазната на императора и на краля, както дъждовната вода се излива в канала, Филип реши, че това не е достатъчно; той наложи нови епископи на страната и обяви, че ще въведе в нея испанската инквизиция.

И градските глашатаи четоха при звуците на тръби и барабани заповедите, които постановяваха смърт за всички еретици — мъже, жени и момичета; за ония, които не се отричат от заблужденията си — смърт чрез изгаряне, а за ония, които се отричаха — смърт чрез бесило. Жените и девойките да бъдат заравяни живи и палачът да танцува върху телата им.

И огънят на съпротивата запълзя из цялата страна.

VI

На пети април преди Възкресение благородниците граф Луи Насауски109, Куленмбург110 и дьо Бредероде, гуляйджията-великан, отидоха заедно с триста души благородници брюкселския дворец при кралската наместница, пармската херцогиня. В редици по четирима те се изкачиха по широките стъпала на двореца.

Когато влязоха в залата, дето беше наместницата, ти предадоха едно заявление, в което я молеха да се издействува от крал Филип отменяване на наредбите за религията, както и за испанската инквизиция, като заявяваха, че в нашите недоволни страни те ще причинят само смутове, съсипия и обща нищета.

Тая молба бе наречена Компромисът111.

Берлаймон, който по-късно измени толкова подло и жестоко на бащината си земя, бе застанал до нейно височество и като се подиграваше с бедността на някои от благородните съюзници, й каза:

— Ваше височество, не се страхувайте от нищо, това са Голтаци.

С тия думи той искаше да подчертае, че тези благородници се бяха разорили в служба на краля или защото са искали да се сравняват по разкош с испанските благородници.

За да покажат презрението си към думите на господин Берлаймон, благородниците заявиха по-късно, че „смятат за чест да бъдат считани и наричани Голтаци за службата им на краля и за благото на страната“.

Те започнаха да носят на шията си медал, върху едната страна на който бе отпечатан ликът на краля, а на другата — две ръце, сплетени над просяшка торба, с надпис: „Верни на краля до просяшка торба“. Освен това те носеха на шапките и калпаците си златни накити във форма на просяшка паница или на просяшка шапка.

През това време Ламме разхождаше корема си из целия град и търсеше жена си, но не можеше да я намери.

VII

Една сутрин Уленшпигел му каза:

— Върви с мене; ще отидем да поздравим едно високопоставено, благородно, всесилно и опасно лице.

— Ще ми каже ли то де е жена ми? — попита Ламме.

— Ако знае — отговори Уленшпигел.

И отидоха в дома на Бредероде, гуляйджията-Херкулес.

То беше в двора на замъка си.

— За какво си дошъл при мене? — попита той Уленшпигел.

— За да ви кажа нещо, ваша светлост — рече Уленшпигел.

— Говори — отвърна Бредероде.

— Вие — каза Уленшпигел — сте красив, храбър и силен благородник. Някога вие смачкахте като мида в черупката й един французин в бронята му: но колкото сте силен и храбър, толкова сте и умен. Защо тогава носите тоя медал, дето е написано: „Верен на краля до просяшка торба“?

— Да — каза Ламме, — защо, ваша светлост?

Но Бредероде не отговори и погледна Уленшпигел. А Уленшпигел продължи:

— Защо вие, благородните господа, искате да бъдете верни на краля до просяшка торба? Дали за доброто, което той ви желае, или за хубавото приятелство, което проявява към вас? Защо, вместо да му бъдете верни до просяшка торба, не отнемете на палача всичките му владения, та той да стигне до просяшка торба?

Ламме клатеше глава в знак на одобрение.

Бредероде погледна Уленшпигел с живите си очи и се усмихна, като видя доброто му лице.

— Ако не си шпионин на крал Филип, ти си добър фламандец — рече той — и аз ще ти се отплатя и в двата случая.

И го заведе в една стая до трапезарията. Ламме вървеше подире им. Там той дръпна ухото му до разкървавяване.

— Това е — рече той — за шпионина.

Уленшпигел не извика.

— Донеси — поръча Бредероде на иконома си — каната с канелено вино.

Икономът донесе каната и голям потир£старо вино, което изпълни въздуха с аромат.

— Пий — каза Бредероде на Уленшпигел, — това пък е за добрия фламандец.

— Ах — рече Уленшпигел, — добър фламандецо, какъв хубав канелен език имаш ти! И светците дори не могат да говорят тъй!

Той изпи половината вино и даде останалото на Ламме.

— Кой е тоя шишко — рече Бредероде, — когото възнаграждават, без да е направил нещо?

— Той е — отговори Уленшпигел — моят приятел Ламме, който винаги когато пийне старо вино, си въобразява, че ще намери жена си.

— Да — каза Ламме, като сърбаше с голямо благоговение виното.

— Де отивате сега? — попита Бредероде.

— Отиваме — рече Уленшпигел — да търсим Седмината, които ще спасят фламандската земя.

— Кои Седмина? — попита Бредероде.

— Когато ги намеря, ще ви кажа кои са — отговори Уленшпигел.

А Ламме, който се бе развеселил от виното, каза:

— Тил, дали да идем на луната да търсим жена ми?

— Поръчай стълба — отговори Уленшпигел.

През зеления месец май Уленшпигел каза на Ламме:

— Дойде хубавият месец май! Ах, колко синьо е небето, колко са весели лястовиците; ето — почервеняха клоните на дървесата от мъзга, земята се изпълни с любов. Тъкмо време за бесене и горене на хората заради вярата им. Ето ги добрите инквизиторчета. Какви благородни лица! Те имат пълна власт да поправят, да наказват, да понижават, да предават на мирските съдии, да имат свои затвори. Ах ти, хубав месец май! Да хващат хората, да уреждат процеси, без да спазват обикновените форми на правосъдието, да горят, да бесят, да обезглавяват и да копаят за клетите жени и девойки ями за предивременна смърт. Сипките пеят по дървесата. Добрите инквизитори са ударили око на богаташите. А кралят ще ги наследява. Хайде, девойчета, танцувайте в ливадата под звуците на гайди и свирки. Ах ти, хубав месец май!

Пепелта на Клаас удряше гърдите на Уленшпигел.

— Да вървим — рече той на Ламме. — Честити са ония, които държат горе главата и високо меча си през черните дни, които идат!

VIII

Един ден през август Уленшпигел вървеше по улица „Фландър“ в Брюксел край къщата на Жан Сапермилменте112, наречен така, защото един негов прадядо по баща, когато кипвал, ругаел с тая душ, за да не скверни светото божие име. Споменатият Сапермилменте беше майстор по везба, но тъй като беше оглушал и ослепял от пиене, жена му, старица с кисела физиономия, везеше вместо него дрехи, куртки, наметала и обувки на благородниците. Нейната хубавичка щерка й помагаше в тая добре платена работа.

Когато минаваше, малко преди да се стъмни, покрай казаната къща, Уленшпигел видя девойката на прозореца и чу как тя викаше:

— На мене — рече Уленшпигел, — ако поискаш.

— На тебе ли? — каза тя. — Я се приближи да те видя!

Но той я попита:

— Защо питаш за това през август, когато в Брабан девойките питат в навечерието на март?

— Тях само един месец ги дарява със съпруг, а мене — дванадесетте и срещу всеки от тях, но не в полунощ, а през шестте часа преди полунощ аз скачам от леглото си, правя три крачки заднишком към прозореца и извиквам това, което ти чу; после се обръщам, правя три крачки заднишком към леглото и в полунощ си лягам и заспивам с мечти за бъдещия съпруг. Но тия мили месеци са по природа зли присмехулници и затова вместо за един съпруг аз мечтая за дванадесет наведнъж; ако искаш, ти ще бъдеш тринадесетият.

— Другите ще ревнуват — отговори Уленшпигел. — Ти викаш и: „Освобождение!“

Девойката се изчерви и отговори:

— Аз викам „освобождение“ и зная какво искам.

— Аз също зная и ти го нося — рече Уленшпигел.

— Трябва да се чака — каза тя, като се усмихна и показа белите си зъби.

— Да се чака ли? — отговори Уленшпигел. — Не. Някоя къща може да се събори над главата ми, силен вятър може да ме хвърли в някоя яма, бясно псе може да ми ухапе крака; не, аз няма да чакам.

— Аз съм много млада — рече тя — и викам само защото обичаят е такъв.

Уленшпигел се усъмни, защото знаеше, че брабанските девойки викат за съпруг срещу март, а не срещу месеца на жетвата.

Тя се усмихна и каза:

— Аз съм много млада и викам само защото обичаят е такъв.

— Нима ще чакаш да престарееш? — отговори Уленшпигел. — Това е лоша аритметика. Никога не съм виждал по-закръглена шия, по-бели гърди, фламандски гърди, пълни с прекрасно мляко, което отхранва мъже.

— Пълни ли? — рече тя. — Рано е още, пътнико припрян.

— Да се чака ли? — повтори Уленшпигел. — Та трябва ли да ми опадат зъбите, за да мога да те изям жива, миличка? Ти не отговаряш, ти се усмихваш със светлокафявите си очи и с червените като череши устни.

Девойчето го изгледа хитро и отговори:

— Че защо ме обикна тъй бързо? Какъв занаят имаш? Голтак ли си, или богат?

— Голтак съм — рече той, — но ще стана богат, ако ми дадеш прелестното си тяло.

Тя отговори:

— Не за това те питах. Ходиш ли на църква? Добър християнин ли си? Де живееш? Смееш ли да кажеш, че си Голтак, истински Голтак, който въстава против наредбите и инквизицията?

Пепелта на Клаас удари гърдите на Уленшпигел.

— Аз съм Голтак — рече той. — Искам да видя мъртви и изядени от червеите поробителите на Нидерландия. Ти ме гледаш изумена. Тоя любовен огън, миличка, който пламти за тебе, е огънят на младостта. Запали го бог и докато угасне, той свети като слънце. Но бог запали също така огъня на отмъщението, който тлее в сърцето ми. Той ще бъде меч, пламък и бесило, пожар, опустошение, война и гибел за палачите.

— Ти си красив — рече тъжно тя и го целуна по двете страни, — но мълчи.

— Защо плачеш? — попита я той.

— Дето и да си — рече тя, — винаги трябва да се оглеждаш наоколо.

— Имат ли уши тия стени? — попита Уленшпигел.

— Само моите — каза тя.

— Те са изваяни от Амур и аз ще ги запуша с една целувка.

— Лудетино, слушай ме, когато ти говоря.

— Защо? Какво имаш да ми кажеш?

— Слушай — рече нетърпеливо тя. — Майка ми иде… Мълчи, мълчи, особено пред нея…

Влезе старата Сапермилменте. Уленшпигел я изгледа.

„Муцуна, надупчена като решето — помисли си той, — очи със суров и неверен поглед, уста, която уж иска да се смее, а само се криви. Почвам да ставам любопитен…“

— Да те закриля бог, уважаеми господине, вечно да те закриля — рече старата. — Получих пари, дъще, добри пари от господин Егмонт, когато му занесох наметката, на която бях извезала шутовски жезъл. Да, господине, шутовски жезъл срещу Червеното куче.

— Кардинал Гранвел ли? — попита Уленшпигел.

— Да — каза тя, — срещу Червеното куче. Разправят, че той доносничи на краля за действията им; и те искат да го погубят. Имат право, нали?

Уленшпигел не отговори нищо.

— Не сте ли ги виждали из улиците, облечени в простонародни куртки и сиви връхни дрехи, с дълги увиснали ръкави и монашески качулки; и по всичките им горни дрехи извезан шутовски жезъл. Аз съм извезала най-малко двадесет и седем, а дъщеря ми — петнадесет. Червеното куче се ядоса, като видя тия извезани жезли.

След това пошепна на Уленшпигел:

— Узнах, че господата са решили да заменят жезъла с житен сноп — в знак на единство. Да, те ще се борят срещу краля и инквизицията. Добре правят, нали, господине?

Уленшпигел не отговори нищо.

— Господин чужденецът е тъжен — каза старата, — изведнъж си заключи устата.

Уленшпигел не промълви нито дума и излезе.

За да не отвикне да пие, той отиде след малко в една кръчма, дето свиреше музика. Кръчмата беше препълнена с посетители, които приказваха, без да се пазят, за краля, за омразните наредби, за инквизицията и за Червеното куче, което трябва да бъде изгонено от страната. Той съзря старата жена, цяла в дрипи, която сега сякаш спеше до чаша ракия. Дълго време тя седя така; сетне измъкна от джоба си една чинийка и тръгна да проси между групите, като се спираше главно пред ония, които говореха най-непредпазливо.

И хорицата на драго сърце й даваха флорини, дениета и патари.

Уленшпигел се надяваше, че ще може да научи от девойката онова, което старата Сапермилменте не му бе казала, и мина отново край къщата; и пак видя момичето, което сега не викаше, но му се усмихна и смигна — знак на сладостно обещание.

Съвсем неочаквано след него дойде старата.

Щом я видя, Уленшпигел кипна от яд, затича като елен по улицата и се развика: „Пожар! Пожар!“, докато стигна до къщата на хлебаря Якоб Питерсен. Прозорците, с поставени по немски образец стъкла, пламтяха по-алено от залеза. Гъст дим, дим от цепеници, станали на жар във фурната, излизаше от комина на хлебарницата. Уленшпигел продължаваше да тича и вика: „Пожар! Пожар!“, като сочеше къщата на Якоб Питерсен. Събраната отпред тълпа видя червените прозорци и гъстия дим и се развика като Уленшпигел: „Пожар! Пожар!“ Пазачът на църквата изсвири с тръбата си, а клисарят залюля с все сила камбаната за тревога. А момчетии и момичета тичаха на рояци с песни и свиркания.

Тъй като камбаната и тръбата не преставаха, старата Сапермилменте събра нещата си и излезе.

Уленшпигел я проследи. Когато тя се отдалечи, той влезе у тях.

— Ти тука! — извика девойката. — Та там няма ли пожар?

— Там ли? Не — отговори Уленшпигел.

— А камбаната, която звъни тъй жално?

— Тя не знае какво прави — отговори Уленшпигел.

— Ами тая тъжна тръба и целият тоя тичащ народ?

— Побърканите нямат брой.

— Но какво гори тогава? — рече тя.

— Твоите очи и моето пламтящо сърце — отговори Уленшпигел.

И се впи в устните й.

— Ще ме изядеш — каза тя.

— Обичам череши — рече той.

Тя го гледаше усмихната и тъжна. Изведнъж се разплака.

— Не дохождай вече тук — каза тя. — Ти си Голтак, враг на папата, не дохождай…

— Заради майка ти ли? — рече той.

— Да — каза тя, като се изчерви. — Знаеш ли де е тя сега? Подслушва около пожара. Знаеш ли де ще отиде след това? При Червеното куче, за да му донесе всичко, каквото е научила, и да подготви работата на херцога, който ще дойде. Бягай, Уленшпигел, искам да те спася, бягай. Още една целувка, но не дохождай вече; още една, ти си хубав; аз плача за тебе, но върви си.

— Честно момиче — каза Уленшпигел, като я прегръщаше.

— Невинаги съм била такава — рече тя. — И аз като нея…

— С тия песни ли — каза той, — с тоя безмълвен зов на красотата към влюбените мъже ли?…

— Да — рече тя. — Майка ми искаше това. Но тебе, тебе аз ще те спася, защото се влюбих в тебе. Ще спасявам и другите, защото обичам тебе, любими. Когато бъдеш далече, ще си спомняш ли за разкаялото се момиче? Целуни ме, мили. Тя няма да изпраща вече заради пари жертви на кладите. Върви си; не, остани още. Колко нежна е ръката ти! Виж, аз целувам ръката ти, това е знак на робска покорност; ти си моят повелител. Чуй, ела по-близо, мълчи. Нощес тук дойдоха един след друг някакви крадци и нехранимайковци, между тях и един италианец. Майка ми ги въведе в стаята, дето си ти сега, заповяда ми да изляза и заключи вратата. Чух думите: „Каменно разпятие, Бергерехоетска порта, шествие, Анверс, Катедрала…“, сподавен смях и звън от флорини, които брояха на масата… Бягай, идват, бягай, любими. Не ме забравяй, бягай…

Уленшпигел хукна, както искаше тя, и тича до „Старият петел“, дето намери Ламме, който дъвчеше тъжно наденица и смучеше седмия литър лувенска бира.

И той го накара да тича като него въпреки корема му.

IX

Както бе хукнал така, следван от Ламме, намери на улица „Айкенщарт“ един злобен пасквил срещу Бредероде. Той го взе и веднага му го занесе.

— Аз, ваша светлост — рече той, — съм оня добър фламандец и кралски шпионин, на когото вие здравата дръпнахте ушите и когото почерпихте с хубавото старо вино. Нося ви тоя миличък малък памфлет, дето между другото ви обвиняват, че сте се наричали както краля граф Холандски. Памфлетът току-що е излязъл от печатарската машина на Жан Клеветника, до кея на Нехранимайковците, в задънената уличка на Съблазнителите.

Бредероде усмихнат му отговори:

— Ще заповядам да те бият с камшик два часа, ако не ми кажеш истинското име на писача.

— Щом желаете, ваша светлост — отговори Уленшпигел, — заповядайте да ме бият с камшик две години, но няма да принудите гърба ми да каже нещо, което устата ми не знае.

И си излезе, като получи все пак един флорин за труда си.

X

От юни, месеца на розите, бяха започнали проповедите в земята на Фландрия.

И апостолите на първоначалната християнска църква проповядваха навсякъде, по всички места, в нивите и градините, по могилите, дето при наводнения прибират добитъка, и в лодките по реките.

На суша те се ограждаха като боен лагер с колите си. По реките и пристанищата лодки, пълни с въоръжени хора стояха на стража около тях.

А в лагерите мускетарите и аркебузиерите пазеха да не ги изненада неприятелят.

Така можа да се чуе словото на свободата из всички краища на бащината земя.

XI

Когато пристигнаха в Брюге, Уленшпигел и Ламме оставиха каручката си в един съседен двор и влязоха в църквата на Спасителя, вместо да идат в някоя кръчма, защото в кесиите им не се чуваше никакъв радостен звън на пари.

Тоя ден на амвона на истината се пенявеше отец Корнелис Адриансен от ордена на миноритите, мръсен, безсрамен, разярен и креслив проповедник.

Млади и хубави богомолки се тълпяха около него.

Отец Корнелис говореше за мъките господни. Когато стигна до онова място в светото евангелие, дето евреите викат на Пилат за господа Исуса Христа: „Разпий го, разпни го, ние имаме закон и според тоя закон той трябва да умре!“, отец Корнелис възкликна:

— Вие чухте, добри хора, че ако нашият спасител Исус Христос е изтърпял ужасна и позорна смърт, то е било, защото винаги е имало закони за наказание на еретиците. Той е бил справедливо осъден, защото е нарушил законите. А сега еретиците не искат да зачитат указите и наредбите. О, Исусе, на какво проклятие обричаш ти тая страна? Света майко божия, ако император Карл беше жив и можеше да види безобразието на тези съюзени благородници, които се осмелиха да подадат молба до наместницата против инквизицията и против наредбите, съставени с такава добра цел, тъй зряло обмислени и издадени след толкова дълги и благоразумни разсъждения, за да изкоренят всички секти и ереси! И макар че тия наредби са по-необходими от хляба и сиренето, те искат да ги унищожат! В каква воняща, заразна и страхотна бездна искат да ни хвърлят сега? Лютер, тоя мръсен Лютер, тоя бесен вол тържествува в Саксония, в Брауншвайг, в Люнебруг, в Мекленбург; Бренциус113, разкапаният Бренциус, който се хранеше в Германия с жълъди, които не искаха да ядат дори и свините, Бренциус тържествува във Вюртемберг; Серве Лунатика, който има в главата си четвърт луна, Серве Еретика-тринитар, царува в Померания, в Дания и в Швеция и хули там светата, славна могъща Троица. Да. Но аз чух, че той бил изгорен жив от Калвин, който е извършил само това добро дело; да, от зловонния Калвин, който мирише на кисело; да, от него, който има дълга муцуна като видра, а лицето му е бледо, сякаш е от сирене, и зъбите големи като градинарски лопати. Да, ТРИ вълци се изяждат един друг; да, волът Лютер, бесният вол, опълчил германските князе против анабаптиста Мюнцер114, за когото разправят, че бил добър човек и че живял според евангелието. И по цяла Германия се чу мученето на тоя вол, да!

Да, и какво виждаме във Фландрия, в Гелдерн, във Фрисландия, в Холандия, в Зеландия? Адамити115, които тичат голи-голенички из улиците; да, добри хорица, голи-голенички из улиците, като излагат безсрамно пред минувачите мършавите си меса. Ще кажете — имало е само един; да — нека да е тъй, — но един струва колкото сто, а сто колкото един. И той бил, казвате вие, изгорен жив по молба на калвинистите и лютераните. Нали ви казах, тия вълци се изяждат един друг!

Да, какво виждаме във Фландрия, в Гелдерн, във Фрисландия, в Холандия, в Зеландия? Свободомислещи, които учат другите, че всяко подчинение е противно на божието слово. Тия вонящи еретици лъжат; трябва да се подчиняваме на нашата света майка — Римската църква. И там, в тоя прокълнат град Анверс, средището на всички гадове-еретици в света, те се осмеляват да разправят, че ние приготовляваме причастието116 с кучешка мас. Друг един, дрипльо, седнал на нощно гърне там в ъгъла на улицата, разправя: „Няма бог, нито вечен живот, нито възкресение на плътта, нито вечни мъки.“ Трети хленчи там някъде: „Може да се кръщава без сол, без свинска мас и плюнка, без заклинания и без свещ.“ Четвърти казва: „Никакво чистилище няма.“ Нямало никакво чистилище, добри хора! Ах, по-добре би било да сте съгрешили с майките си, с дъщерите си или със сестрите си, отколкото да се усъмните, че има чистилище.

Да, и те вирят нос пред инквизитора, пред тоя свят човек, да. Те дойдоха в Белем, тук наблизо, четири хиляди калвинисти, с въоръжена стража, хоругви и барабани. Да. И вие подушвате оттука дима на кухните им. Те завзеха църквата „Сей Католин“, за да я опозорят, охулят и осквернят със своите окаяни проповеди.

Каква е тая нечестива и безобразна търпимост? Поврага! Защо вие, мекушави католици, не грабнете също така оръжието? И вие като тия прокълнати калвинисти имате брони, копия, алебарди, саби, мечове, арбалети, ножове, тояги, тояги с шиш, фалконети, градски кулеврини.

Казвате, че били кротки и че искали само свободно и спокойно да слушат словото божие. Все ми е едно! Махайте ги от Брюге! Изгонете ги, избийте ги, изхвърлете от църквата всички тия калвинисти! Още ли не сте тръгнали? Фу-у! Вие сте кокошки, които треперят от страх на бунището си. Аз виждам, че тия нечестиви калвинисти ще почнат да лягат върху коремите на вашите жени и дъщери и вие ще ги оставите да вършат това, поплювковци, меки като тесто. Недейте отива, недейте… ще си намокрите гащите в боя. Фу, срамота, жители на Брюге! Срамота, католици! Това ми било католици! Баби страхливи! Позор за вас — патоци, патици, гъски и пуйки!

Ей, че хубостници са тия проповедници, та ходите на тълпи да слушате лъжите, които те бълват, че и момичетата ходят нощем на техните проповеди, да, за да напълнят след девет месеца града с мънички момчета и момичета Голтаци! Те бяха четирима, четирима безобразни нехранимайковци, които проповядваха в гробището на църквата. Първият от тия нехранимайковци, мършав и блед, един дрисльо, носеше някаква мръсна шапка. Благодарение на шапката ушите му не се виждаха. Кой от вас е виждал ушите на някой проповедник? Той беше без риза, защото голите му ръце се показваха изпод куртката без долни дрехи. Аз го видях добре, макар че той искаше да се покрие с една малка мръсна наметка, видях също така в гащите му от черно платно, надупчени като върха на анверската катедрала, как се люлееха неговите камбани заедно с езика. Другият нехранимайко проповядваше облечен в куртка, без обуща. Никой не видя и неговите уши. Той трябваше просто да спре проповедта си, защото и момчетата, и момиченцата почнаха да му дюдюкат: „У-у, у-у! Не си знае урока!“ Третият от тия безобразни негодници носеше мръсна, грозна шапка с малко перо отгоре й. И неговите уши не се виждаха. Четвъртият нехранимайко, Херманус, беше по-наконтен от другите, но навярно два пъти е жигосван по рамото от палача, да.

Те всички носят под шапките си копринени, омазани кепета, които скриват ушите им. Видели ли сте някога ушите на проповедник? Ушите! Хе, та как ще си покажат ушите: те са отрязани. Да, палачът на всички е отрязал ушите.

И ето на̀, тъкмо около тия безобразни нехранимайковци, около тия джебчии, тия некадърни занаятчии, напуснали дюкянчетата си, тия дрипави проповедници, се трупа простият народ и вика: „Да живее Голтака!“, като че всички са побеснели, пияни или побъркани.

А на нас, злочестите католици, не ни остава вече нищо друго, освен да напуснем Нидерландия, защото тук може да се крещи: „Да живее Голтака! Да живее Голтака!“ Какво тежко проклятие, Исусе Христе, е връхлетяло тоя омагьосан и глупав народ! Навсякъде богати и бедни, благородници и простаци, млади и стари, мъже и жени, всички викат: „Да живее Голтака!“

И какви са всички тия благородници, всички тия задници в щавена кожа, дошли ни от Германия? Каквото са имали, пропилели са го по жени, карти, гуляи, чревоугодие, разврат, мъкнене по оргии, вардаляне в мръсотии, в ужасни игри на зарове и безмерно контене. Те нямат дори ръждив гвоздей, за да се почешат, дето ги сърби. И сега им се приискали имотите на църквите и манастирите.

И там, на угощението у оня негодник Куленбург, заедно с другия негодник Бредероде, те пили с дървени чаши, за да изразят презрението си към господин Берлаймон и госпожа наместницата. Да, и викали: „Да живее Голтака“. О, ако бях господ, бих превърнал с извинение техните питиета, бира или вино в мръсна помия, да, в мръсна, отвратителна, воняща помия, дето са прали своите лайнени ризи и чаршафи.

Да, ревете, магарета, ревете: „Да живее Голтака!“ Да! Аз пророчествувам! Всички проклятия, бедствия, треска, чума, пожари, унищожения, опустошения, язви, английска болест и черна чума ще се изсипят над Нидерландия. Да, и бог ще бъде отмъстен по тоя начин заради вашия мръсен рев: „Да живее Голтака!“ И няма да остане камък върху камък от вашите домове и ни едно късче кост от вашите прокълнати крака, които тичат подир нечестивите калвинисти и проповедници! И нека бъде тъй, да бъде, да бъде вовеки! Амин!

— Да си вървим, моето момче — рече Уленшпигел на Ламме.

— Ей сега — каза Ламме.

И затърси жена си между младите и хубави богомолки, които присъствуваха на проповедта, но не я намери.

XII

Уленшпигел и Ламме стигнаха до едно място, което наричаха Minre Water — Любовна вода, но големите учени и нахалните многознайници казваха, че това е Minre Water — Вода на ордена на миноритите. Уленшпигел и Ламме седнаха на брега и почнаха да гледат как под разлистените над главите им като нисък свод дървета минаваха мъже, жени, момичета и момчета, накичили главите си с цветя, и хванати под ръка, вървяха бедро до бедро и се гледаха нежно в очите, без да виждат в тоя свят нищо друго освен себе си.

Уленшпигел ги гледаше и мислеше за Нел. При тоя тъжен спомен той каза:

— Да отидем да пием.

Но Ламме, загледан също така във влюбените двойки, не го чу и рече:

— Някога и ние, жена ми и аз, обхванати от любов, минавахме така под носа на ония, които като нас сега седяха на брега самички, без жени.

— Да вървим да пием — рече Уленшпигел. — Ще намерим Седмината на дъното на каните.

— Пиянски приказки — отговори Ламме. — Ти знаеш, че Седмината са великани и не биха могли да се изправят под големия свод на църквата на Спасителя.

Уленшпигел, който мислеше с тъга за Нел, а също така, че може би ще намери в някоя странноприемница удобно легло, хубава вечеря и любезна стопанка, отново каза:

— Да вървим да пием!

Но Ламме не го чуваше и загледан в камбанарията на катедралата, рече:

— Пресвета Богородице, закрилнице на законната любов, направи така, че да мога да видя пак бялата й гръд — тая сладостна възглавничка.

Върви да пием — каза Уленшпигел. — Ще я намериш в някоя кръчма, дето я показва на пиячите.

— Как смееш да мислиш лошо за нея? — рече Ламме.

— Върви да пием — каза Уленшпигел, — тя сигурно е съдържателка на някоя кръчма.

— Приказки на ожаднял пияч — рече Ламме.

Уленшпигел продължи:

— Може би е запазила за клетите пътници говеждо задушено с ароматни подправки, не много тлъсто, крехко, сочно като розови листца, потънало нато риба по заговезни сред карамфил, мускат, гребени на петли, телешки ядки и други небесни сладости.

— Проклетник! — рече Ламме. — Ти сигурно искаш да ме умориш. Забрави ли, че от два дни се храним само със сух хляб и евтина бира?

— Приказки на гладник — отговори Уленшпигел. — Ти плачеш от желание да ядеш; ела, яж и пий. Аз имам тук половин флорин, който ще стигне за угощението ни.

Ламме се засмя. Отидоха да вземат каручката си и минаха през целия град, за да намерят най-хубавата странноприемница. Но като видяха няколко муцуни на кисели съдържатели и неприветливи съдържателки, те отминаха, защото смятаха, че кисела мутра е лоша реклама за хубава кухня.

Те стигнаха до съботния пазар и влязоха в странноприемницата „Синият фенер“. Там съдържателят беше с приветливо лице.

Оставиха каручката си в двора и казаха да заведат магарето в обора и му дадат за другар мяра овес. Поръчаха си вечеря, ядоха до насита, спаха добре и станаха, за да ядат отново. Ламме, който умираше от доволство, каза:

— Чувам в стомаха си небесна музика.

Когато дойде време за плащане, съдържателят отиде при Ламме и му каза:

— Всичко десет патара.

— У него са парите — каза му Ламме, като посочи Уленшпигел, който отговори:

— Нямам никакви пари.

— Ами половината флорин? — рече Ламме.

— Нямам никакви пари — отговори Уленшпигел.

— Добре — каза съдържателят, — ще съблека дрехите и ризите и на двама ви.

Ламме, изведнъж придобил смелост от изпитото вино, възкликна:

— Но ако поискам да ям и да пия, да ям и да пия, да, да пия за двадесет и седем флорина, че дори и за повече — аз ще го направя. Да не мислиш, че в тоя корем са отишли малко пари? Слава богу, досега той е бил угояван само с жълтунки. Под мазния си колан ти никога не си имал такъв корем. Защото като на всеки никаквик, твоята лой е по яката на куртката ти, а не носиш като мене три пръста сланина на корема си!

Съдържателят се запени от ярост. Той заекваше от рождение, а искаше да приказва бързо, но колкото побързаше, толкова повече кихаше като куче, което се измъква от вода. Уленшпигел го замерваше в носа с топчици от хляб. А Ламме все по-оживено продължаваше:

— Да, аз имам с какво да платя твоите три мършави кокошки и четирите ти крастави пилета, и оня глупав паун, който разхожда мръсната си опашка в двора. И ако твоята кожа не беше суха като кожата на стар петел, ако кокалите ти не се разпадаха на прах в гърдите ти, бих имал още достатъчно пари, за да изям и тебе, и твоя сополив слуга, и еднооката ти прислужница, и готвача ти, чиито ръце са толкова къси, че ако окраставее, не би могъл да се почеше.

— Вижте го — продължаваше той, — вижте го, тоя хубостник: за половин флорин щял да ни съблече дрехите и ризите! Я ми кажи ти, дрипльо нахален, колко струват всичките ти дрехи, аз ти давам за тях три лиара.

А съдържателят, кипнал още повече, пуфтеше все по-силно.

И Уленшпигел му хвърляше в лицето хлебни топчета.

Ламме викаше като лъв:

— Я кажи, мършава мутро, колко струва според тебе едно хубаво магаре с деликатна муцуна, с дълги уши, с широки гърди и с крака, досущ като желязо? Най-малко осемнадесет флорина — не е ли тъй, кръчмарю окаян? Колко стари гвоздеи имаш ти в сандъците си, за да купиш такова хубаво добиче?

Съдържателят все повече пуфтеше, но не смееше да мръдне.

Ламме продължи:

— Колко струва според тебе една хубава каручка от ясеново дърво, боядисана червено и цялата покрита с платно от Куртре, за да пази от слънце и дъжд? Не струва ли най-малко двадесет и четири флорина? А? А колко правят двадесет и четири и осемнадесет флорина? Казвай, вариклечко, слаб в смятането? И тъй като днес е пазарен ден, и тъп като в твоята мизерна странноприемница са надошли селяни, аз ще им продам веднага колата и магарето.

И това наистина стана, защото всички познаваха Ламме. Действително за магарето и за каручката си той взе четиридесет и четири флорина и десет патара. Той раздрънка жълтиците под носа на съдържателя и му каза:

— Усещаш ли мириса на бъдещите пиршества?

— Да — отговори съдържателят.

И добави съвсем тихо:

— Ако продаваш кожата си, аз ще я купя за един лиар и ще си направя от нея муска против разточителството.

През това време от тъмния двор често идваше една миличка и хубава булка, за да погледа Ламме през прозореца, но щом той зърваше красивата й муцунка, веднага се дръпваше.

Вечерта, когато се качваше по стълбата без свещ и се клатеше от виното, той почувствува, че някаква жена го прегръща, целува го ненаситно по бузата, по устата, че дори и по носа, и измокри лицето му със своите любовни сълзи; след това го остави.

От пиенето на Ламме му се приспа, легна си, заспа и на другия ден тръгна заедно с Уленшпигел за Ганд.

XIII

Там той търси жена си из всички питейни заведения, дето имаше музика, и из кръчмите. Вечер намираше Уленшпигел в „Пеещият лебед“. Уленшпигел ходеше навред, дето можеше, като сееше тревога и подбуждаше народа срещу палачите на татковината.

На петъчния пазар, близо до „Големият топ“, Уленшпигел легна по корем на каменната настилка.

Един въглищар дойде при него и го попита:

— Какво правиш?

— Мокря си носа, за да разбера откъде духа вятърът — отговори Уленшпигел.

Дойде един дърводелец.

— Да не мислиш, че каменната настилка е дюшек?

— За някои тя скоро ще бъде покривка — рече Уленшпигел.

Спря се един монах.

— Какво прави тук това теле? — попита той.

— Моли, паднало по корем, да го благословиш, отче — отговори Уленшпигел.

Монахът го благослови и си отиде.

Тогава Уленшпигел залепи ухото до земята. Дойде един селянин.

— Чуваш ли нещо отдолу? — попита го той.

— Да — отговори Уленшпигел, — чувам как растат дърветата, клоните на които скоро ще послужат за клади на нещастните еретици.

— Не чуваш ли нещо друго? — попита го един общински пазач.

— Чувам — отговори Уленшпигел — жандармерия, която иде от Испания; ако имаш нещо ценно, зарови го в земята, защото скоро човек няма да бъде вече сигурен в градовете поради крадци.

— Побъркал се е — каза общинският пазач.

— Побъркал се е — повториха гражданите.

XIV

Ламме престана да яде, тъй като мислеше непрестанно за сладостното видение по стъпалата на „Синият фенер“. Сърцето му го влечеше към Брюге, но Уленшпигел насила го заведе в Анверс, дето той продължи печалното си търсене.

Когато биваше в кръчмите между добри фламандци, протестанти, дори и между католици, приятели на свободата, той им казваше за наредбите:

— Под предлог да ни очистят от ереста те докарват инквизицията, но това очистително ще подействува на кесиите ни. Ала ние обичаме да вземаме само церове, които ни се харесват. Ние ще кипнем, ще въстанем и ще грабнем оръжията. Кралят знаеше това предварително. Като види, че ние не искаме очистителното, той ще тури в действие клизмите — с други думи, големите и малки топове, крепостните топчета, фалконетите и мортирите с широки дула. Кралска клизма! След това лекуване във Фландрия няма да остане ни един богат фламандец. Честита е родината ни, че има такъв царствен лекар.

Гражданите се смееха.

И Уленшпигел казваше:

— Смейте се сега, но когато чуете, че в катедралата са счупили нещо, бягайте или грабвайте оръжието!

XV

На петнадесети август, големия празник на Дева Мария и на благославянето на тревите и корените, когато кокошките, преситени от зърна, не чуват зова на петела, който ги моли за любов, при една от анверските градски порти бе счупено от един италианец, наемник на кардинал Гранвел, едно каменно разпятие и Богородичното шествие излезе от катедралата, предшествувано от зелени, жълти и червени шутове.

Но статуята на Богородица, охулена из пътя от непознати мъже, бързо поставиха пак в олтара на църквата и заключиха решетките.

Уленшпигел и Ламме влязоха в катедралата. Дрипави младежи и между тях неколцина мъже, непознати на никого, бяха застанали пред олтара и си разменяха знаци и гримасничеха. Те вдигаха голяма врява и шум с езиците и краката си. Никой не беше ги виждал дотогава в Анверс, никой не ги видя и след това. Един от тях, чието лице приличаше на печен лук, попита дали Марийка — така казваше той на Богородица — се е уплашила и затова тъй бързо се е прибрала в църквата?

— Сигурно не от тебе се е уплашила, арапино гаден — отговори Уленшпигел.

Хлапакът, на когото той каза това, се нахвърли отгоре му да го бие, но Уленшпигел го улови за яката и му каза:

— Удариш ли ме, ще си избълваш езика.

След това се обърна към някои жители на Анверс, които бяха там, и им каза, като посочи дрипавите младежи:

— Господа и граждани, пазете се, това не са истински фламандци, а платени предатели, за да ни въвлекат в зло, в нищета и разорение.

А на подозрителните рече:

— Хей, магарешки муцуни, изсушени от немотия, отде сте взели днес тия пари, които звънтят в кесиите ви? Да не би още приживе да сте продали кожите си, за да направят от тях барабани?

— Ей, че проповедник! — казаха подозрителните.

После почнаха да викат всички заедно за Богородица:

— Марийка има хубава рокля! Марийка има хубава корона! Ще ги дам на моята уличница!

Те излязоха, но един от тях се бе качил на амвона, за да приказва глупости, и те се върнаха и се развикаха:

— Слез, Марийке, преди да сме те взели. Направи някакво чудо, за да видим дали можеш тъй добре да ходиш, както оставяш другите да те носят, Марийке мързеливке!

Напразно Уленшпигел викаше: „Престанете с вашите мръсни приказки, разрушители! Всяко плячкосване е престъпление!“ Те не спряха, а някои от тях казаха дори, че ще разбият олтара, за да накарат Марийка да слезе.

Като чу това, една стара жена, която продаваше свещи в църквата, хвърли в лицата им пепелта от мангала си; но те я набиха, събориха я на земята и тогава почна голямата врява.

В църквата дойде маркграфът със стражите си. Като видя събрания народ, той го покани да напусне църквата, но без да настоява, и само няколко души излязоха; другите казаха:

— Най-напред искаме да чуем как ще пеят свещениците на вечернята за възхвала на Марийка.

Маркграфът каза:

— Никой няма да пее.

— Ние самите ще пеем — отговориха подозрителните дрипльовци.

И запяха в средата и в притвора на църквата. Неколцина почнаха игра с черешови костилки и казваха: „Марийке, в рая ти никога не играеш и ти е отегчително; поиграй с нас.“

И като хулеха непрекъснато статуята, те викаха, виеха и свиркаха.

Маркграфът се престори на уплашен и си отиде. По негова заповед всички врати на църквата освен една бяха заключени.

Народът се държеше настрана от подозрителната сбирщина, която ставаше все по-дръзка и кряскаше още по-силно. И сводовете на църквата кънтяха, сякаш сто топа стреляха.

Оня, чието лице приличаше на печен лук и който сякаш имаше известна власт над другите, се качи на амвона, направи знак с ръка и почна да проповядва:

— В името на отца, сина и светаго духа — тримата в един и единият в тримата бог да ни избави в рая от аритметика; днес, петнадесети август, Марийка излезе много наконтена, за да покаже дървеното си лице на господата и гражданите от Анверс. Но през време на шествието Марийка срещна дявола Сатана и Сатаната й каза подигравателно: „Сега, Марийке, ти си нагиздена като царица и затова си много горда; четворица господа те носят и ти не искаш да погледнеш вече бедния гражданин Сатаната, който върви пешком.“ А Марийка му отговори: „Махай се, Сатана, ще ти смажа главата още по-силно, мръсна змийо!“ — „Марийке — рече Сатаната, — от хиляда и петстотин години ти се занимаваш с тая работа, но духът на господа, твоя господар, ме освободи. Аз съм по-силен от тебе, ти вече няма да стъпчеш главата ми и аз ще те накарам сега да танцуваш.“ И Сатаната взе един голям режещ камшик и почна да шиба Марийка, която не смееше да вика, за да не покаже, че се страхува, но хукна да бяга и господата, които я носеха, бяха принудени също да тичат, за да не би тя със своята златна корона и скъпоценностите си да падне сред бедния прост народ. И сега Марийка стои мълчалива и вцепенена в нишата117 си, загледана в Сатаната, който е седнал връх стълба под малкия купол с камшик в ръка, надсмива й се и казва: „Аз ще те накарам да платиш за кръвта и сълзите, пролени в твое име! Как си с девствеността, Марийке? Време е вече да слезеш от мястото си. Ще те срежат на две, грозна дървен; статуйо, заради всичките статуи от плът и коси, които в твое име бяха изгорени, обесени и безмилостно заровени живи в земята.“ Тъй каза Сатаната — и той каза истината. И сега трябва да те свалим от нишата, кръвожадна Марийке, жестока Марийке, която никак не приличаш на твоя син Христос!

И цялата подозрителна паплач почна да дюдюка и крещи: „Марийке! Марийке! Слизай! Намокри ли си гащите от страх? Хайде, брабанци! Сваляйте дървените светии! Кого ще изкъпем в Еско? Дървото плава по-хубаво от рибата!“

Народът ги слушаше, без да продума.

Но Уленшпигел се качи на амвона, смъкна насила онзи, който говореше, и се обърна към народа:

— Луди за връзване, луди лунатици, щури луди, които не виждате по-далече от крайчеца на сополивия си нос — не разбирате ли, че всичко това е дело на предатели? Те искат да ви накарат да вършите светотатство и грабежи, за да кажат, че сте бунтовници, да ви изпразнят сандъците, да ви отрежат главите, и да ви изгорят живи. А кралят ще вземе имотите ви. Господа и граждани, не вярвайте на тия носители на нещастия: оставете Богородица в нишата й, живейте си спокойно, работете си радостно и харчете това, което изкарвате и спечелите. Черният демон на разрушението ви е взел на око, чрез тия грабежи и унищожения той ще повика неприятелската войска, която ще ви смята за бунтовници и ще постави Алба да ви управлява с диктатура, инквизиция, конфискация и смърт! А той ще вземе имотите ви!

— Уви — рече Ламме, — недейте плячкосва, господа и граждани, кралят и без това вече е разгневен. Щерката на жената, която везе, каза това на моя приятел Уленшпигел. Недейте плячкосва, господа!

Но народът не можеше да ги чуе.

Подозрителните личности крещяха:

— Трошете и изнасяйте! Трошете, брабанци! Хвърляйте във водата дървените светии! Те плават по-хубаво от рибите!

Напразно Уленшпигел викаше от амвона:

— Господа и граждани, не позволявайте грабежи! Не докарвайте разорението на града!

Смъкнаха го оттам, цял издраскан и изпокъсан — лице, куртка и гащи, макар че и той здравата отвръщаше с ръце и крака. И потънал в кръв, той продължаваше да вика:

— Не допускайте грабежи!

Но всичко беше напразно.

Подозрителните личности заедно с изметта от града се втурнаха към решетката на олтара, счупиха я и закрещяха:

— Да живее Голтака!

Всички почнаха да трошат, да грабят и да унищожават. До полунощ тая грамадна църква, която имаше седемдесет олтара и какви ли не хубави картини и скъпоценни неща, бе изпразнена като орех. Олтарите бяха изпочупени, статуите — съборени, и всички ключалки — строшени.

След това тая подозрителна сган тръгна да прави същото както в катедралата и в църквите: на Ордена на миноритите, на францисканците, Сен Пиер, Сент Андре, Сен Мишел, Сен Пиер-о-По, Градската, на Белите сестри, на Сивите сестри, на Третия орден, на Проповедници те и във всички църкви и параклиси на града. Те взеха свещи и факли и хукнаха с тях навсякъде.

Никаква разпра, нито свада не избухна между тях; ни един от тях не бе ранен в това голямо трошене на камъни, дъски и други материали.

Те отидоха в Хага, за да задигнат статуите и изпочупят олтарите, но нито там, нито другаде протестантите им помагаха.

В Хага градският управител ги попита от чие име действуват.

— Ето от чие — каза един от тях, като се тупна по сърцето.

— Ха, чувате ли, господа и граждани — рече Уленшпигел, когато узна това. — Има значи някой, който ги натоварва да вършат светотатства. Когато някой крадец дойде у дома, аз ще направя като хагския управител — ще сваля шапка и ще му кажа: „Любезни крадецо, прелестен негоднико, уважаеми нехранимайко, кажи ми по чие нареждане действуваш?“ Той ще ми каже, че по нареждане на сърцето си, жадно за моето имущество. И аз ще му дам всичките си ключове. Помислете, помислете кой има полза от тия грабежи. Пазете се от Червеното куче. Престъплението е извършено. Сега идва наказанието. Пазете се от Червеното куче. Каменното разпятие бе съборено! Пазете се от Червеното куче!

Когато висшият държавен съвет118 в Малин нареди чрез председателя си Виглиус да не се пречи при трошенето на статуите, Уленшпигел каза:

— Уви! Житата са узрели за испанските жътвари. Херцогът! Херцогът настъпва срещу нас. Фламандци, морето се надига, морето на отмъщението! Злочести жени и девойки, бягайте от ямите! Клети мъже, бягайте от бесилото, от огъня и от меча! Филип иска да довърши кървавото дело на Карл. Бащата пося смърт и изгнание; синът се закле, че по-скоро ще царува над гробище, отколкото над народ от еретици. Бягайте, ето палача и гробарите.

Народът слушаше Уленшпигел и стотици семейства бягаха от градовете и пътищата се задръстиха от коли, натоварени с покъщнината на заминаващите в изгнание.

И Уленшпигел ходеше навред, следван от тъжния Ламме, който търсеше любимата си.

А в Дамме Нел плачеше при лудата Катлин.

XVI

През октомври, месеца на ечемика, Уленшпигел беше в Ганд и един ден видя Егмонт, който се връщаше от пиршество и оргии в благородната компания на свещеника от Сен Бавон. Настроението му беше толкова хубаво, че му се искаше да си попее; унесен, той бе пуснал коня си да върви ходом. Неочаквано той видя един човек, който крачеше край него със запален фенер в ръка.

— Какво искаш? — попита Егмонт.

— Да ви направя едно добро — отвърна Уленшпигел, — доброто, което носи един запален фенер.

— Махай се и ме остави — отговори графът.

— Няма да си отида — възрази Уленшпигел.

— Искаш да изядеш един камшик ли?

— И десет да бъдат, стига да мога да пъхна главата ви в такъв фенер, че да виждате ясно оттук до Ескориал.

— Не ме интересува нито твоят фенер, нито Ескориал — отвърна графът.

— А пък аз изгарям от желание да ви дам един добър съвет.

И той хвана за юздата коня на графа, който се изправи на задните си крака и зарита.

— Уважаеми господине — каза той, — помислете си как хубаво подскачате сега на коня си и как вашата глава също така подскача хубаво на раменете ви; но разправят, че кралят искал да прекъсне тая хубава игра, да ви остави тялото, но да вземе главата ви и да я прати да подскача в толкова далечни земи, че никога да не можете да я настигнете. Дайте ми сега един флорин — аз си го заслужих.

— Ще ти дам един камшик, отвратителен съветнико, ако не се махнеш.

— Уважаеми господине, аз съм Уленшпигел, синът на Клаас, който бе изгорен жив заради вярата, и на Зуткин, която умря от скръб. Пепелта удря гърдите ми и казва, че храбрият войник Егмонт може заедно с жандармерията, която командува, да противопостави на херцог Алба войска, която е побеждавала вече три пъти.

— Махни се — отговори Егмонт, — аз не съм изменник.

— Спаси страната, само ти можеш да сториш това — рече Уленшпигел.

Графът понечи да шибне с камшика си Уленшпигел, но той го изпревари и избяга, като извика:

— Яжте фенери, яжте фенери, уважаеми господин графе. Спасете страната.

Друг път Егмонт ожадня и се спря пред странноприемницата „Пъстрото прасе“, съдържателка на която бе една прелестна женичка от Куртре, по прякор Мишлето.

— Дайте ми да пия!

Уленшпигел, който слугуваше у Мишлето, отиде при графа, в едната ръка с калаен потир, а в другата с бутилка червено вино.

Като го видя, графът каза:

— Пак ти ли си, гарване, с черни предсказания?

— Уважаеми господине — отговори Уленшпигел, — моите предсказания са черни, защото предсказвачът не е добре измит, но кажете ми — кое е по-червено: виното ли, което влиза през гърлото, или кръвта, която бликва от шията? Ето за това питаше моят фенер.

Графът не отговори, пи, плати и си тръгна.

XVII

Уленшпигел и Ламме, яхнали по едно магаре, които им беше дал Симон Симонсен, един от верните хора на принц Орански, ходеха навсякъде, предупреждаваха гражданите за злокобните намерения на кървавия крал и винаги дебнеха да научат новините, които идеха от Испания.

Облечени като селяни, те продаваха зеленчук и обикаляха пазарите.

Когато се връщаха от брюкселския пазар, видяха в една стая в долния етаж на каменна къща на кея хубава дама, облечена в сатенена рокля, с ярки бузи, пълни гърди и живи очи.

Тя казваше на младата и свежа готвачка:

— Изтъркай по-добре тигана, защото не обичам сос с ръжда.

Уленшпигел надникна през прозореца и рече:

— А пък аз обичам всякакви, защото гладният стомах не избира много гозбите.

Дамата се обърна.

— Кой е тоя — каза тя, — който се меси в моето ядене?

— О, прекрасна госпожо — отговори Уленшпигел, — ако бихте пожелали да приготвим заедно някое ястие, аз ще ви науча на гозби, които случайният пътник знае, но не са познати на хубавите дами домошарки.

Сетне цъкна с език и рече:

— Жаден съм.

— За какво — попита тя.

— За тебе — рече той.

— Той е хубав мъж — каза готвачката на дамата. — Да го поканим да влезе и да ни разкаже приключенията си.

— Но те са двама — каза дамата.

— Аз ще се занимавам с единия — отвърна готвачката.

— Госпожо — рече Уленшпигел, — ние сме двама наистина, аз и моят нещастен Ламме, който не може да носи и сто ливри на гръб, но като нищо носи в корема си петстотин ливри месо и питиета.

— Моето момче — рече Ламме, — не се подигравай с мене клетия: толкова скъпо ми струва да напълня тоя корем.

— Днес няма да ти струва дори един лиар — каза дамата. — Влезте и двамата.

— Но — рече Ламме — имаме и две магарета, които сме яхнали.

— В конюшнята на господин граф дьо Мегем119 има достатъчно овес — отговори дамата.

Готвачката остави тигана и заведе в двора Уленшпигел и Ламме, възседнали магаретата, които веднага зареваха.

— Това — каза Уленшпигел — е сигналът за предстоящото ядене. Клетите магарета тръбят от радост!

Когато и двамата слязоха, Уленшпигел каза на готвачката:

— Ако ти беше магарица, щеше ли да искаш магаре като мене?

— Ако бях жена — отговори тя, — щях да искам някой момък с весело лице.

— Че какво си тогава, щом не си нито жена, нито магарица? — попита Ламме.

— Аз съм девственица — рече тя, — девственицата не е жена, а още по-малко магарица; разбираш ли, шишко?

Уленшпигел каза на Ламме:

— Не й вярвай, тя е половина от леко момиче и четвърт от две дяволици. Със своите плътски дяволии тя вече си е запазила място върху един дюшек в ада, за да гали там Велзевул.

— Зъл присмехулнико — рече готвачката, — ако косите ти бяха конски косми, не само не бих легнала, но не бих дори стъпила върху дюшек, пълен с тях.

— А аз — рече Уленшпигел — бих искал да изям всичките ти коси.

— Ласкателю — рече дамата, — всички ли жени искаш да имаш?

— Не — отговори Уленшпигел, — стигат ми хиляда, ако са слети в една-едничка като вас.

Дамата му каза:

— Най-напред изпий една кана бира, изяж малко шунка, отрежи си от жигото, излапай тоя пастет и глътни тая салата.

Уленшпигел сплете ръце:

— Шунката — рече той — е хубаво месо; бирата — небесно питие; жигото — божествено; от пастета езикът трепери от удоволствие в устата ти; сочната салата е царско ядене. Но блажен ще бъде онзи, на когото ще дадете да се навечеря с вашата красота.

— Вижте го какво дрънка — рече тя. — Яж първо, негоднико!

Уленшпигел отговори:

— Няма ли да прочетем „Благословение господно“ преди „Благодаря ти, господи“?

— Няма — рече тя.

Тогава Ламме изпъшка:

— Гладен съм.

— Ще ядеш — рече хубавата дама, — щом нямаш друга грижа, освен да ядеш печено месо.

— И прясно също така, каквато беше жена ми — каза Ламме.

При тия думи готвачката се намуси. Но все пак те ядоха до пресищане и пиха здравата. А освен това дамата даде през нощта и вечеря на Уленшпигел, така бе и на другия ден и през следните дни.

Магаретата получиха двойна мяра овес, а Ламме — двойни порции. През цялата седмица той не излезе от готварницата и се наслаждаваше от гозбите, но не и от готвачката, защото мислеше за жена си.

Това ядоса момичето, което казваше, че не е трябвало да безпокои хората, щом мисли само за стомаха си.

А през това време Уленшпигел и дамата живееха приятелски. И един ден тя му каза:

— Тил, ти се държиш съвсем неприлично: кой си ти?

— Аз — рече той — съм син на Щастливия случай и Приятната среща.

— С това не казваш нищо лошо за себе си — рече тя.

— От страх да не ме похвалят другите — отговори Уленшпигел.

— Ще поемеш ли защитата на твоите преследвани братя?

— Пепелта на Клаас удря гърдите ми — отговори Уленшпигел.

— Колко си хубав сега! — рече тя. — Кой е този Клаас?

Уленшпигел отговори:

— Баща ми, който бе изгорен заради вярата.

— Граф дьо Мегем съвсем не прилича на тебе — рече тя; — той иска да потопи в кръв родината ни, която аз обичам, защото съм родена в тоя славен град Анверс. Трябва да знаеш, че той се е споразумял с брабанския съветник Шейф да пусне в Анверс неговите десет роти пехота.

— Аз ще съобщя това на гражданите — каза Уленшпигел — и още сега ще тръгна — бърз като призрак.

Той отиде и на другия ден гражданите бяха въоръжени.

Но Уленшпигел и Ламме, които бяха завели магаретата си у един арендатор на Симон Симонсен, трябваше да се крият от граф дьо Мегем, който бе поръчал да ги търсят навсякъде, за да ги обеси; защото му бяха казали, че двама еретици са пили от неговото вино и яли от неговото месо.

Той беше ревнив и каза това на хубавата си дама, която скърца със зъби и от яд пада в несвяст седемнадесет пъти. Същото стори и готвачката, но не толкова начесто, и се закле във вечното спасение на душата си и в мястото си в рая, че нито тя, нито господарката й са направили нещо друго, само са дали остатъците от яденето на двамата бедни поклонници, които — яхнали хилавите си магарета — се спрели пред прозореца на готварницата.

През тоя ден се проляха толкова сълзи, че подът цял се измокри. Като видя това, достопочтеният господин дьо Мегем се увери, че не го лъжат.

Ламме не се реши да се покаже повече в дома на господин дьо Мегем, защото готвачката му казваше винаги: „Жена ми!“

И той беше много печален, като се сетеше каква храна му бяха давали; но Уленшпигел донасяше всеки ден по някоя вкусна гозба, защото той влизаше в къщата откъм улица „Св. Катерина“ и се криеше на тавана.

На другия ден, по време на вечерня, граф дьо Мегем повери на хубавата си жена, че е решил призори на следната заран да заповяда на отрядите, които командуваше, да влязат в Боа льо Дюк. След това заспа. А хубавицата отиде на тавана да разправи всичко на Уленшпигел.

XVIII

Преоблечен като поклонник, Уленшпигел тръгна веднага без храна и без пари за Боа льо Дюк, за да предупреди гражданите. Той смяташе да вземе по пътя един кон от Жероен Праат, брат на Симон, до когото носеше писма от принца, и оттам да препусне по прекия път до Боа льо Дюк.

Когато пресичаше шосето, той видя един отряд войници. И много се уплаши поради писмата, които носеше.

Но решен да посреща смело неприятните неща, той се спря и дочака спокойно войниците, като мълвеше молитвите си; когато минаха край него, той тръгна с тях и разбра, че те отиваха в Боа льо Дюк.

Една валонска рота водеше отряда. Начело вървеше капитан Ламот120 със стражата си от шестима войника, въоръжени с алебарди; след това според чина им знаменосецът с по-малка стража, началникът на полицията, неговите стражи с алебарди и двамата му тайни агенти, началникът на нощната полиция, обозът, палачът и помощникът му, флейти и барабани, които дигаха голям шум.

След това идеше фламандска рота от двеста души с началника си и със знаменосеца си. Тя беше съставена от две отделения от по сто души, командувани от фелдфебели, изпитани войскари, а отделенията бяха с взводове от по десет души, командувани от ротмистри. Началникът на полицията и неговите помощници бяха предшествувани също така от флейти и барабани, които свиреха и удряха.

След тях в две открити каруци бяха приятелките им, хубави леки момичета, които се смееха високо, цвъртяха като жълтунки, пееха като славеи, ядяха, пиеха и танцуваха — прави, легнали или пък седнали, като че яздеха кон.

Някои от тях бяха облечени в дрехи като ландскнехти, само че от тънък бял плат, деколтирани, цепнати над лактите, по бедрата и куртките, за да се виждат прелестните им тела; те носеха шапчици от тънък ленен плат, поръбен със златна сърма и със забучени хубави щраусови пера, разлюлени от вятъра. На коланите им от сърма и украсени с червен сатен висяха сърмените ножници на мечовете им. И обувките, чорапите, гащите, куртките, шнуровете и токите бяха от сърма и бяла коприна.

Имаше други, облечени също така като ландскнехти, но в синьо, зелено, алено, небесносиньо, пурпурно, с разрези, везба и гербове според прищевките им. И всички имаха на ръкава си кръг от друг цвят, който показваше занаята им.

Един съдържател на публичен дом, техният сержант, се опитваше да ги укроти; но с думи и мили гримаси те го разсмиваха и не го слушаха.

Облечен като поклонник, Уленшпигел вървеше край две роти като лодка от голям кораб. И мълвеше тихичко молитвите си.

Изведнъж Ламот му каза:

— Къде така си тръгнал, поклоннико?

— Господин капитан — отговори гладният Уленшпигел, — преди време извърших голям грях и бях осъден от духовенството на катедралата да отида пешком до Рим, за да измоля прошка от Светия отец. Той ми даде опрощение и така пречистен, аз се върнах тук при условие, че ще проповядвам из пътя за светите тайнства на всички войници, дето и да ги срещна, но срещу моите проповеди те са длъжни да ми дават хляб и месо. С тия мои проповеди аз поддържам клетия си живот. Ще ми позволите ли при следната почивка да изпълня моя обет?

— Добре — рече Ламот.

Уленшпигел почна да се вмъква между валонците и фламандците като свой човек, но опипваше писмата под куртката си.

Момичетата му викаха:

— Поклоннико, хубавецо поклонник, ела да ни покажеш мъжката си сила.

Уленшпигел се приближаваше до тях и казваше скромно:

— Сестри во Христе, не се подигравайте с бедния поклонник, който ходи през планини и долини да проповядва на войскарите светата вяра.

И поглъщаше с очи техните прелести.

Но леките момичета надничаха между завеските на каруците с живите си лица и думаха:

— Ти си много млад, за да проповядваш на войскарите. Качи се при нас, ние ще те научим на по-сладки приказки.

Уленшпигел на драго сърце щеше да ги послуша, но не смееше заради писмата; две от момичетата бяха подали вече от колата закръглените си бели ръце и се опитваха да го издърпат при тях, но ревнивият им сержант каза на Уленшпигел:

— Махай се или ще те насека на парчета.

И Уленшпигел се отдалечи, като гледаше изпод вежди свежите момичета, позлатени от слънцето, което блестеше отгоре.

Стигнаха до Берхем. Филип дьо Лануа121, владетел на Бовоар и началник на фламандците, заповяда да спрат за почивка.

На това място имаше един средно висок дъб, клоните на който бяха окастрени, освен един дебел клон, отрязан наполовина — на него миналия месец бяха обесили един анабаптист.

Войниците спряха, лавкаджиите отидоха при тях да им продават хляб, вино, бира и най-различни меса. А на момичетата продаваха захар, курабии, бадеми, сладкиши. Като видя това, Уленшпигел усети още по-голям глад.

Изведнъж той се покатери като маймуна на дървото, възседна дебелия клон, който беше седем стъпки над земята, и почна да се шиба с един камшик, а в това време войниците и момичетата се събраха в кръг около него.

— В името на отца и сина и светаго духа — рече той — амин. Писано е: „Който дава на сиромасите, заема на бога.“ Войници и вие хубави дами, прелестни любовни приятелки на тези храбри воини, заемете на бога, искам да кажа, дайте на мене хляб, месо, вино, бира, ако обичате, сладкиши, ако ви се иска, и бог, който е богат, ще ви върне това в купища жълтунки, в потоци сладко вино, в планини кристална захар, в мляко с ориз, което ще ядете в рая със сребърни лъжици.

И продължи жално:

— Не виждате ли с какви страшни мъки се опитвам да изколя прошка за греха си? Няма ли да облекчите лютата болка от тоя камшик, който наранява и окървавява гърба ми?

— Кой е този побъркан? — питаха се войниците.

Приятели — отговори Уленшпигел, — аз не съм побъркан, а разкаян грешник и гладен човек, защото, докато моят дух плаче заради греховете ми, стомахът ми плаче от липса на месо. Добри войскари и вие хубави девойки, виждам между вас тлъста шунка, гъска, наденици, вино, бира, сладкиши. Няма ли да дадете нещо на поклонника?

— Ще дадем, ще дадем — казаха фламандските войници, — проповедникът има добро лице.

И всички почнаха да му хвърлят храна, както се хвърлят топки. Уленшпигел, възседнал клона, не преставаше да говори и да яде.

— Гладът — каза той — прави човека жесток и неспособен за молитва, ала шунката тутакси премахва лошото настроение.

— Внимавай, смахната главо! — рече един сержант и му хвърли бутилка, пълна до половина.

Уленшпигел улови бутилката във въздуха, сръбна няколко малки глътки и рече:

— Ако големият страшен глад се отразява зле върху клетото човешко тяло, има и друго нещо, също така опасно: тревогата на бедния поклонник, комуто щедрите войскари дават кой къс шунка, кой бутилка бира. Защото поклонникът обикновено е много въздържан и ако пие, след като в стомаха си има толкова слаба храна, веднага би се опил.

И както приказваше, хвана във въздуха една кълка от гъска, която му бяха хвърлили.

— Това е просто чудо — рече той — да ловиш във въздуха риба от ливадите. Но тя изчезна вече заедно с кокала. Има ли нещо по-жадно от сухия пясък? Да, безплодна жена и гладен стомах.

Изведнъж той усети, че го мушна в задника върхът на една алебарда и чу един знаменосец, който му казваше:

— Не обичат ли вече поклонниците задушен овнешки бут?

Уленшпигел видя набучен на алебардата голям кокал заедно с месото от задушен овнешки бут. Той го взе и каза:

— Предпочитам това между зъбите ми, отколкото алебардата под куртката. Състрадателно войниче, от кокала ще направя флейта, за да ти изсвиря хвалебна песен! Но — каза той, като ръфаше месото по кокала — какво е обяд без десерт, какво е тоя кокал, колкото и да е сочен, ако след него поклонникът не види да се покаже благословеното личице на някой сладкиш?

Като каза това, той посегна към лицето си, защото момичетата хвърлиха два сладкиша и единият го удари по окото, а другият — по бузата. Момичетата се разсмяха, а Уленшпигел отговори:

— Много ви благодаря, мили девойчета, че ме целувате със сладки.

Но сладките бяха паднали на земята.

Изведнъж барабаните забиха, флейтите засвириха и войниците тръгнаха.

Господин дьо Бовоар каза на Уленшпигел да слезе от дървото и да върви отстрани на войската, а на Уленшпигел се искаше да бъде на сто левги далеч, тъй като от думите на някои войници с кисели лица бе подушил, че им се виждаше подозрителен, те скоро можеха да го сметнат за шпионин, можеха да го претърсят и ако намереха писмата — да го обесят.

Затова той нарочно падна в канавката и извика:

— Съжалете се, господа войници, кракът ми се счупи, не мога да вървя повече, позволете ми да се кача в каруцата на момичетата.

Но той знаеше, че ревнивият съдържател на публичен дом няма да позволи това.

Момичетата викаха от колата:

— Ела, ела при нас, мили поклоннико. Ние ще те обичаме, ще те галим, ще те угостим и изцерим за един ден.

— Зная — каза той, — женските ръце са небесен балсам за всички рани.

Ала ревнивият сержант каза на господин дьо Ламот:

— Уважаеми господине, струва ми се, че тоя поклонник се подиграва с нас; казва, че си счупил крака, за да може да се качи в колата на момичетата. Заповядайте да го оставят на пътя.

— Добре — отговори господин дьо Ламот.

И оставиха Уленшпигел в канавката.

Никои войници повярваха, че той наистина си е счупил крака и се ядосаха, защото губеха един весел спътник. Те му оставиха за два дни месо и вино. Момичетата искаха да му помогнат с нещо, но като не можеха, хвърлиха му всичките курабии, които им бяха останали.

Щом войската се отдалечи, Уленшпигел хукна из полето в своето облекло на поклонник, купи един кон и през знайни и незнайни пътеки се втурна като вятър в Боа льо Дюк.

Когато чуха, че идат господата дьо Бовоар и дьо Ламот, осемстотин жители на града се въоръжиха, избраха си началници и изпратиха Уленшпигел, преоблечен като въглищар, в Анверс, за да поиска помощ от херкулеса-гуляйджия, Бредероде.

И войниците на господата дьо Ламот и дьо Бовоар не можаха да влязат в Боа льо Дюк, защото тоя бдителен град беше готов да се защищава храбро.

XIX

През следния месец някой си доктор Ажилеус даде два флорина на Уленшпигел и няколко писма, да ги занесе на Симон Праат122, който щял да му каже какво да прави.

Уленшпигел намери у Праат храна и подслон. Той спеше хубаво, цъфтящото му от здраве лице също беше хубаво; Праат, напротив, беше хилав, жалък на вид, сякаш постоянно бе потънал в тъжни мисли. И Уленшпигел се чудеше, когато — събудил се нощем случайно — чуваше удари от чук.

А сутрин колкото и рано да станеше, Симон Праат беше вече на крак, но видът му беше още по-жалък, очите му още по-тъжни и блеснали като очи на човек, който се готви за смърт или сражение.

Праат често въздишаше, сключил ръце за молитва, и винаги беше сякаш изпълнен с негодувание. Пръстите му както ръцете до лактите и ризата бяха черни и омазани.

Уленшпигел реши да узнае отде идат тия удари от чук и защо Праат е тъжен, а ръцете му черни. Една вечер, след като беше ходил в кръчмата „Синята гъска“, заедно със Симон, който отиде въпреки волята си, Уленшпигел се престори, че е пиян и че главата му е толкова замаяна от пиенето, че трябва веднага да си легне.

И Праат го заведе тъжно в къщи.

Уленшпигел спеше на тавана, при котките; леглото на Симон беше долу, до зимника.

Продължавайки да се прави на пиян, Уленшпигел се изкачи с препъване по стълбата, преструваше се, че едва не пада, и се държеше за въжето, което служеше за перила. Симон му помагаше най-грижливо и нежно като брат. Той го нагласи да легне, съжали го за пиянството му, помоли бога да му прости, и слезе; и скоро Уленшпигел чу същите удари от чук, които го бяха събуждали често.

Той стана безшумно, слезе бос по тесните стъпала и на седемдесет и второто се озова пред ниска врата, която беше полуотворена и пропускаше ивичка светлина.

Симон печаташе някакви листове, като употребяваше старинни букви от времето на Лоран Костер123, голям разпространител на благородното печатарско изкуство.

— Какво правиш тук? — попита Уленшпигел.

Симон му отговори уплашено:

— Ако си дяволско изчадие, издай ме, за да умра, ако си божие чадо, нека устата ти бъде затвор за езика.

— Божие чадо съм — отговори Уленшпигел — и не ти желая нищо лошо. Какво правиш тук?

— Печатам библията — отговори Симон. — Тъй като денем, за да мога да храня жена си и децата си, печатам жестоките и зли укази на негово величество, нощем сея истинското слово божие, та по тоя начин да поправям злото, което върша през деня.

— Ти си смел — рече Уленшпигел.

— Аз имам вяра — отговори Симон.

Действително от тая света печатница излезе библията на фламандски език, която се разпространи в Брабан, във Фландрия, в Холандия, в Зеландия, в Утрехт, в Северен Брабан, в Овер Исел, в Гелдерн чак до деня, когато Симон бе осъден и обезглавен и така завърши живота си, обречен на Христа и на справедливостта.

XX

Един ден Симон каза на Уленшпигел:

— Слушай, брате, имаш ли смелост?

— Имам — отговори Уленшпигел, — ако е необходимо, мога да шибам с камшик някой испанец, докато умре, или да убия убиец, или да премахна някой злодеец.

— Би ли могъл — попита печатарят — да стоиш търпеливо в някой комин, за да чуеш какво се говори в стаята?

Уленшпигел отговори:

— Благодарение на бога имам як кръст и здрави крака, та бих могъл дълго време да стоя като котка, дето и да е.

— Имаш ли търпение и памет? — попита Симон.

— Пепелта на Клаас удря гърдите ми — отговори Уленшпигел.

— Слушай тогава — каза печатарят. — Ще вземеш тая така прегъната карта за игра, ще отидеш в Дендермонде и ще почукаш два пъти силно и веднъж слабо на портата на една къща, която е нарисувана тук. Ще ти отворят и ще те попитат ти ли си коминочистачът: ти ще отговориш, че си слаб и че не си загубил картата. И ще я покажеш. Тогава, Тил, направи каквото трябва да направиш. Над земята на Фландрия са надвиснали тежки нещастия. Щети покажат един приготвен и изчистен предварително комин; ще намериш там добри подпори за нозете си, а за сядане — една малка здраво закрепена дъсчица. Когато човекът, който ти е отворил, ти каже да се качиш в комина, ти ще сториш това и ще стоиш там мълчаливо. В стаята пред камината, в комина на която ще бъдеш, ще се съберат именити благородници. Това са Вилхелм Мълчаливия, принц Орански, графовете Егмонт, дьо Хоорн, дьо Хоогстретен и Людвиг Насауски, храбрият брат на Мълчаливия. Ние, протестантите, желаем да знаем какво тия уважаеми господа искат и могат да предприемат, за да се спаси страната.

И тъй на първи април Уленшпигел направи това, което му бе казано, и се настани в комина. Той се зарадва, като видя, че нямаше запален огън и си каза, че щом няма дим, ще може да чува много добре.

Скоро вратата на залата се отвори и той бе цял пронизан от порива на вятъра, но понесе търпеливо вятъра, като си каза, че той ще освежи вниманието му.

След това чу, че в залата влязоха господата Орански, Егмонт и другите. Те заговориха за страховете си, за кралския гняв и за тежките данъци и лошото управление на финансите. Един от тях говореше с рязък, високомерен и ясен тон — той беше Егмонт. Уленшпигел го позна, както позна и Хоогстретен по дрезгавия му глас; Хоорн — по дебелия му глас; граф Людвиг Насауски — по неговия твърд войнишки говор и Мълчаливия по това, че той произнасяше всички думи бавно, като че теглеше на везни всяка от тях.

Граф Егмонт попита защо втори път ги събират, когато в Хелега имали достатъчно време да решат какво да правят.

Дьо Хоорн отговори:

— Времето тече бързо, кралят се ядосва, не бива да се бавим.

Тогава Мълчаливия каза:

— Страната е в опасност: трябва да я защитим срещу нападение от чужда армия.

Егмонт кипна и отговори, че му е чудно защо кралят, неговият господар, е сметнал за нужно да изпраща армия, когато поради грижите на благородниците и особено на неговите всичко е усмирено.

Но Мълчаливия каза:

— В Нидерландия Филип има четиринадесет свои отряда, войниците на които са предани на оня, който ги командуваше при Гравлин и Сей Кантен.

— Не разбирам — рече Егмонт.

Принцът отвърна:

— Няма да кажа нищо повече, но ще бъдат прочетени на вас и на събраните тук благородници някои писма и на първо място — писмата на злочестия Монтиньи124.

В тия писма господин дьо Монтиньи пишеше:

Сега граф Егмонт каза, че му е студено и че ще бъде добре да запалят буен огън от дърва. Това бе сторено, докато двамата благородници приказваха за писмата.

Огънят не можа да поеме поради голямата тапа в комина и стаята се изпълни с дим.

Тогава граф Хоогстретен125 прочете, кашляйки, заловените писма на испанския посланик Алава126 до наместницата.

— Посланикът — каза той — пише, че всичкото зло, което е сполетяло Нидерландия, иде от трима души, именно: господата Орански, Егмонт и Хоорн. Трябва, казва посланикът, да се прояви любезност към тримата благородници и да им се каже, че кралят признава техните услуги, благодарение на които той държи в подчинение страната. Колкото за другите двама — Монтиньи и дьо Берг, те са там, дето трябва да бъдат.

— Ах! — каза си Уленшпигел. — Предпочитам димящ комин във Фландрия, отколкото студена тъмница в Испания, защото там по влажните стени растат примки за удушване.

Споменатият посланик добавя, че в Мадрид кралят казал:

— „От всичко, което се случи в Нидерландия, нашето кралско достойнство е накърнено, богослужението е унижено и по-добре е да изложим на опасност всички други наши страни, отколкото да оставим ненаказано едно такова въстание. Ние решихме да отидем лично в Нидерландия и да поискаме съдействие от папата и от императора. Под сегашното зло се таи бъдещото благо. Ние ще поставим Нидерландия отново под абсолютната наша власт и ще преобразим там по наша воля държавата, вярата и управлението.“

— Ах, крал Филип — си каза Уленшпигел, — да можех аз, по моя воля, да те преобразя с моята фламандска тояга, бих ти преобразил задника, ръцете и краката; бих заковал с два гвоздея главата ти насред гърба, за да видя дали в това състояние, загледан в гробището, което оставяш след себе си, ще пееш по свой начин песента си за тираническото преобразяване.

Донесоха вино. Хоогстретен стана и рече:

— Пия за родината!

Всички направиха същото: той сложи празния си потир на масата и добави:

— Настъпва тежкият час за белгийските благородници. Трябва да помислим как да се защитим.

Той погледна Егмонт, очаквайки отговор, но Егмонт не промълви нито дума.

А заговори Мълчаливия:

— Ние ще можем да се съпротивяваме — рече той, — ако Егмонт, от когото два пъти — при Сен Кантен и при Гравлин, Франция потрепери и комуто всички фламандски войници сляпо се подчиняват, поиска да ни помогне и попречи на Испанеца да влезе в нашата страна.

Господин Егмонт отговори:

— Аз съм изпълнен с преголяма почит към краля и не смятам, че трябва да се въоръжим като въстаници срещу него. Ония, които се страхуват от неговия гняв, нека си отидат. Аз ще остана, защото по никакъв начин не мога да живея без неговата подкрепа.

— Филип може да си отмъсти жестоко — рече Мълчаливия.

— Аз имам вяра в него — отговори Егмонт.

— Като даваш и главата си ли? — попита Людвиг Насауски.

— И главата — отговори Егмонт. — Всичко — глава, тяло и преданост — принадлежи на него.

— Приятелю и брате, аз ще сторя като тебе — каза дьо Хоорн.

Мълчаливия каза:

— Трябва да се предвижда, а не да се чака.

Тогава господин Егмонт каза възбудено:

— Аз заповядах да обесят в Грамон двадесет и двама протестанти. Ако проповедите престанат, ако бъдат наказани ония, които унищожават свещените статуи, гневът на краля ще затихне.

Мълчаливия каза:

— Има надежди, за които човек не е сигурен.

— Нека се въоръжим с доверие — рече Егмонт.

— Нека се въоръжим с доверие — каза дьо Хоорн.

— С мечове трябва да се въоръжим, а не с доверие — отвърна Хоогстретен.

При тия думи Мълчаливия направи знак, че иска да си отиде.

— Сбогом, принце без земя — каза Егмонт.

— Сбогом, графе без глава — каза Мълчаливия.

А Людвиг Насауски рече:

— Овцата е обречена на заколение, а слава очаква войника, спасител на татковината!

— Аз не мога да не искам това — рече Егмонт.

— Нека кръвта на жертвите — каза Уленшпигел — падне върху главата на царедвореца!

Благородниците си отидоха.

Тогава Уленшпигел слезе от комина и отиде веднага при Праат, за да му занесе новините. Праат му каза:

— Егмонт е предател, господ е с принца.

— Херцогът! Херцогът е в Брюксел!127 Защо железните каси за пари и скъпоценности нямат крила?