Тил Уленшпигел

I

Когато бяха в Хейст, на дюните, Уленшпигел и Ламме видяха, че откъм Остенде, Бланкенберге и Кноке идат много рибарски кораби, пълни с въоръжени мъже, които по примера на зеландските Голтаци носеха на шапките си сребърен полумесец с надпис: „По-скоро ще служа на турчина, отколкото на папата“.

Уленшпигел е радостен, той свирка като чучулига; от всички страни му отговаря бойният зов на петела.

Корабите плават, ловят риба, продават я и спират едни след друг в Емден. Там по нареждане на принц Орански остана Вилхелм дьо Блоа, за да въоръжава един кораб.

Уленшпигел и Ламме пристигнаха в Емден тъкмо когато по заповед на Трелонг158 корабите на Голтаците се отправяха навътре в морето.

Трелонг беше от единадесет седмици в Емден и страшно се отегчаваше. Той слизаше от кораба на земята, качваше се отново на кораба, също като мечка във вериги.

Като скитосваха по кейовете, Уленшпигел и Ламме съзряха един благородник с добродушно лице, обзет от някаква тъга; той се опитваше да изкърти с тояга, която имаше желязно острие накрая, един камък от настилката на кея. Макар че се мъчеше безуспешно, той не се отказваше, а зад него едно куче глождеше кокал.

Уленшпигел се приближи до кучето и се престори, че иска да му вземе кокала. Кучето изръмжа, Уленшпигел продължи: кучето залая силно.

От шума благородникът се обърна и каза на Уленшпигел:

— Защо измъчваш животното?

— А ваше благородие защо измъчва камъка?

— Това е съвсем друго — каза той.

— Разликата не е голяма — отговори Уленшпигел. — Както кучето държи за кокал и го пази, така и камъкът държи за кея и не иска да се махне от него. Не е за чудене хора като нас да се въртят около едно куче, щом хора като вас могат да се въртят около камък от настилката.

Ламме стоеше зад Уленшпигел и не смееше да се обади.

— Кой си ти? — попита господинът.

— Аз съм Тил Уленшпигел, син на Клаас, умрял на кладата за вярата.

И подсвирна като чучулига, а другият пропя като петел.

— Аз съм адмирал Трелонг — рече той; — какво искаш от мене?

Уленшпигел му разправи приключенията си и му даде петстотин жълтици.

— Кой е тоя дебел човек? — попита Трелонг, като посочи с пръст Ламме.

— Мой спътник и приятел — отговори Уленшпигел: — като мене и той иска да пее върху твоя кораб с хубавия глас на аркебузата песента за освобождението на татковината ни.

— И двамата сте храбри — рече Трелонг — и ще тръгнете с моя кораб.

Беше през февруари; вятърът бе остър и мразът — силен. След триседмично мъчително чакане Трелонг напусна Емден с възмущение. Смятайки да отиде в Тексел159, той тръгна от Вли160, но бе принуден да влезе във Виеринген161, дето корабът му бе скован от ледовете.

Скоро около кораба можеше да се види весело зрелище: шейни и хора, които се пързаляха, всички в кадифе; жени на кънки в поли и дрехи, извезани със сърма и бисери, алени и небесносини; момчета и момичета идеха, връщаха се, пързаляха се, смееха се, един след друг или двама по двама, по двойки, запели върху леда песента на любовта, или отиваха в окичените със знамена бараки да хапнат и пийнат ракия, портокали, смокини, меден хляб, пушена риба, яйца, топли зеленчуци, палачинки, туршии, а в това време около тях плазовете на шейнички и шейни с платна стържеха леда.

Ламме, търсейки жена си, се пързаляше като веселите мъже и жени, но често падаше.

В това време Уленшпигел отиваше да утоли жаждата си и да се нахрани в една малка кръчма на кея, дето беше евтино. Той с удоволствие разговаряше със старата съдържателка.

Един неделен ден, към девет часа, той пак отиде там и поиска да се нахрани.

— Но ти си се подмладила, стопанко — каза той на една прелестна жена, която дойде да му услужи, — де дяна предишните си бръчки? От устата ти не е паднал нито един от белите ти и младички зъби, а устните ти са червени като череши. Дали не е за мене тая нежна и дяволита усмивка?

— Не, не — каза тя; — но какво искаш да ти дам?

— Себе си — рече той.

Жената отговори:

— Това е премного за такъв мършав мъж като тебе; не искаш ли друго месо?

И тъй като Уленшпигел се умълча, тя каза:

— Де дяна ти оня хубав, строен и пълен мъж, когото често виждах с тебе?

— Ламме ли? — рече той.

— Какво го направи? — каза тя.

Уленшпигел отговори:

— Той яде в бараките твърди яйца, пушени змиорки, солени риби и всичко, което може да се сложи в устата; и той прави всичко това, за да намери жена си. Защо не си ти моя жена, миличка? Искаш ли петдесет флорина? Искаш ли златна огърлица?

Но тя се прекръсти и рече:

— Мене не можеш да ме купиш, нито да ме вземеш.

— Нищо ли не обичаш? — каза той.

— Обичам те като мой ближен; но преди всичко обичам господ Исус Христос и Богородица Дева, които ми заповядват да водя целомъдрен живот. Строги и тежки са задълженията, но бог помага на нас, клетите жени. Ала все пак някои не издържат. Весел ли е твоят дебел приятел?

Уленшпигел отговори:

— Когато яде, е весел, когато гладува — тъжен, и винаги замечтан. А ти весела ли си, или тъжна?

— Ние, жените — рече тя, — сме роби на оногова, който ни управлява!

— Месецът ли? — каза той.

— Да — рече тя.

— Ще кажа на Ламме да дойде.

— Недей — каза тя, — той ще се разплаче, а и аз също.

— Виждала ли си някога жена му? — попита Уленшпигел.

Тя отговори с въздишка:

— Тя съгрешаваше с него и бе осъдена на жестоко изкупление. Тя знае, че той пътува по море, за да възтържествува ереста, а за едно християнско сърце е тежко да си помисли такова нещо. Защищавай го, ако го нападнат; грижи се за него, ако го ранят; жена му ми поръча да ти отправя тая молба.

— Ламме е мой брат и приятел — отговори Уленшпигел.

— Ах! — рече тя. — Защо не се върнете в лоното на нашата света майка църквата?

— Тя изяжда децата си — отговори Уленшпигел.

И си отиде.

През една мартенска сутрин, когато вятърът режеше и не преставаше да стяга ледовете, а корабът на Трелонг не можеше да замине, матросите и войниците от кораба отиваха с шейни и кънки на гуляи и развлечения.

Уленшпигел беше в кръчмата; хубавата жена, потънала в скръб и като че не на себе си, му каза:

— Клетият Ламме! Клетият Уленшпигел!

— Защо се оплакваш? — попита той.

— Ах! Ах! — каза тя. — Защо не вярвате в литургията? Щяхте да отидете непременно в рая и аз бих могла да ви спася в тоя живот.

Тъй като тя отиде до вратата и се ослуша внимателно, Уленшпигел й каза:

— Снега ли слушаш, който пада?

— Не — рече тя.

— Или вятъра, който стене?

— Не — каза отново тя.

— Или веселия шум, който дигат в съседната кръчма нашите храбри моряци?

— Смъртта дохожда като крадец — рече тя.

— Смъртта! — каза Уленшпигел. — Не те разбирам; ела и кажи.

— Те са тук — рече тя.

— Кои?

— Кои ли? — отговори тя. — Войниците на Симонен Бол, които ще дойдат в името на херцога и ще се нахвърлят върху всички ви; и ако тук толкова много се грижат за вас, то е, защото така правят с говедата, преди да ги заколят. Ах! — рече тя, цяла обляна в сълзи. — Защо узнах това едва преди малко?

— Не плачи, не викай — рече Уленшпигел, — а си стой тука!

— Не ме издавай — каза тя.

Уленшпигел излезе, завтече се и обиколи всички бараки и кръчми, като шепнеше на ухото на всеки войник и моряк: „Испанецът иде“.

Всички изтичаха на кораба, приготвиха много набързо всичко необходимо за сражението и зачакаха неприятеля. Уленшпигел каза на Ламме:

— Виждаш ли оная хубава жена там на кея в черна, извезана с червено рокля, която крие лице под бялата си качулка?

— Все ми е едно — отговори Ламме. — Студено ми е, искам да спя.

И покри глава с наметката си така, че не можеше да чуе нищо.

Уленшпигел позна жената й и извика от кораба:

— Искаш ли да вървиш с пас?

— До гроб — рече тя, — но не мога.

— Ще бъде добре за тебе — каза Уленшпигел; — все пак помисли: когато славеят е в гората, той е щастлив и пее; но излезе ли от нея и изложи на опасност крилцата си срещу вятъра на широкото море, те се счупват и той умира.

— Аз пях в къщи — рече тя — и бих пяла навън, ако можех. — Приближи се до кораба и добави: — Вземи тоя мехлем за тебе и за твоя приятел, който спи, когато трябва да бъде буден. Ламме, Ламме! Бог да те пази от зло, върни се здрав!

И откри лицето си.

— Жена ми, жена ми! — извика Ламме.

И поиска да скочи на леда.

— Твоята вярна жена! — рече тя.

И хукна да бяга.

Ламме понечи да скочи от палубата на леда, но един войник го дръпна за наметката и му попречи. Той крещя, плака, моли се да му позволят да скочи. Но капитанът каза:

— Ако напуснеш кораба, ще бъдеш обесен.

Ламме пак се опита да скочи на леда, но един стар Голтак го възпря и му каза:

— Подът е влажен, ще си намокриш краката.

И Ламме седна на задника си, като плачеше и продължаваше да вика:

— Жена ми, жена ми! Пуснете ме да отида при жена си!

— Пак ще я видиш — рече Уленшпигел. — Тя те обича, но повече от тебе обича бога.

— Побесняла дяволица! — изкрещя Ламме. — Щом обича бога повече от мъжа си, защо ми се явява тъй прелестна и желана? И ако ме обича, защо ме оставя?

— Можеш ли да виждаш хубаво в дълбок кладенец? — попита Уленшпигел.

— Ах! — каза Ламме. — Скоро ще умра.

И остана върху палубата бледен и извън себе си.

През това време дойдоха хората на Симонен Бол със силна артилерия.

Те стреляха срещу кораба, който им отвърна. И гюллетата им разтрошиха всичкия лед наоколо. Привечер заваля топъл дъжд.

Вятърът духаше от запад, морето се развълнува под леда и го дигна на грамадни късове, които се изправяха, падаха, сблъскваха се, качваха се един върху друг и това бе опасно за кораба; но щом зората разкъса нощните облаци, той изопна своите платнени крила като птица на свободата и отплава в открито море.

Там те се присъединиха към флотата на господин Люмей дьо ла Марш162, адмирал на Холандия и Зеландия, чийто кораб като на капитан и главнокомандуващ носеше фенер високо на мачтата си.

— Виж го хубаво, синко — рече Уленшпигел, — тоя няма да те пощади, ако речеш да избягаш от кораба. Чуваш ли гласа му как тряска като гръмотевица? Виж колко е широкоплещест и як, каква му е висока снагата! Погледни дългите му ръце и извити нокти! Виж кръглите му и студени очи, очи на орел, и дългата му заострена брада, която той ще остави да порасне, докато избеси всички монаси и свещеници, за да отмъсти за смъртта на двамата графове! Виж колко е страшен и жесток; ако продължаваш непрекъснато да хленчиш и викаш: жена ми! — той ще заповяда чисто и просто да те обесят.

— Синко — отговори Ламме, — тъй приказва за бесилото на ближния оня, на когото примката на въжето е вече на шията.

— Ти ще увиснеш пръв. Това е моето приятелско пожелание — каза Уленшпигел.

— Аз ще те видя — отговори Ламме — как ще изплезиш на бесилото два метра извън човката си тоя отровен език!

Всеки от тях мислеше, че другият се шегува.

През тоя ден корабът на Трелонг плени един бискайски кораб, натоварен с живак, със златен прах, вина и подправки. Корабът бе очистен от всичко, което съдържаше — хора и стока, както лъв очиства волски кокал.

То бе по същото време, когато херцогът наложи жестоки и чудовищни данъци на Нидерландия, като задължи всички жители, които продаваха движими и недвижими имоти, за да плащат хиляди флорина на всеки десет хиляди. И тая такса беше постоянна. Всички търговци и продавачи на каквото и да е трябваше да плащат на краля една десета от цената на продаденото и народът казваше, че от една стока, която се препродава десет пъти в седмицата, кралят вземаше всичко.

И по тоя начин търговията и индустрията отиваха към разорение и смърт.

А Голтаците превзеха морската крепост Ла Бриел, която бе наречена Разсадник на свободата.

II

През първите дни на месец май, когато под ясно небе корабът се носеше гордо по вълните, Уленшпигел запя:

— Да, побратими и приятели — каза Уленшпигел, — да, те издигнаха в Анверс, срещу кметството, великолепен ешафод, покрит с червен плат; и там седи херцогът като крал на престол сред телохранители и войници. Поиска ли да се усмихне благосклонно, лицето му се изкривява кисело. Бийте бойния барабан!

Той ни удостоява с прошка; пазете тишина; неговата позлатена броня блести под слънцето; главният началник на полицията е на кон, до балдахина; ето — иде глашатаят с барабанчиците; той чете: прошка за всички, които не са грешили; другите ще бъдат наказани жестоко.

Слушайте, побратими, той чете указа, който постановява под страх на наказание за бунт налог от една десета и една двадесета.

И Уленшпигел запя:

И всички моряци и войници от кораба, дето бе Уленшпигел, както и от другите кораби запяха също така:

И гласовете им бучаха като гръм на освобождение.

III

Беше януари, свирепият месец, през който замръзва теле в корема на крава. Беше валял сняг и веднага бе замръзнал. Хлапетиите хващаха с клей врабци, които търсеха под замръзналия сняг някаква жалка храна, и занасяха тоя дивеч в къщурките си. На сивото светло небе се очертаваха неподвижните скелети на дървесата, по клоните на които имаше възглавки от сняг; такива възглавки имаше и по къщурките, и по върховете на зидовете, дето се виждаха следи от котешки лапички, защото и котките дебнеха врабци по снега. Додето поглед стига, ливадите бяха скрити под това чудодейно руно, което пазеше топлината на земята от лютия зимен мраз. Димът от къщите и колибите се издигаше черен към небето и не се чуваше никакъв шум.

Катлин и Нел бяха сами в къщи; Катлин клатеше глава и думаше:

— Ханс, сърцето ми ме влече към тебе. Ти трябва да върнеш седемстотинте жълтици на Уленшпигел, сина на Зуткин. Ако си в оскъдица, ела все пак, за да видя светещото ти лице. Махни огъня, главата гори. Ах! Де са твоите снежни целувки? Де е твоето ледено тяло, Ханс, любими?

Тя стоеше до прозореца. Изведнъж мина забързал един куриер, който имаше звънчета на колана си и викаше:

— Пристига управителят, главният управител на Дамме!

И изтича така до кметството, за да събере помощник-кметовете и общинските съветници.

И в дълбоката тишина Нел чу звука на две тръби. Всички жители на Дамме излязоха на портите си, като смятаха, че това е негово кралско величество, за чието пристигане съобщават с тръби.

И Катлин отиде с Нел на портата. Те видяха надалеч бляскави конници, които яздеха на група, а пред тях яздеше една важна личност с наметка от черно кадифе, поръбена с кожа от самсар, с кадифена куртка, обшита с тънка сърма, и с ботуши от червеникава телешка кожа, също поръбена със самсар. И познаха главния управител.

Зад него яздеха млади благородници, които въпреки заповедта на негово величество покойния император имаха по кадифените си дрехи везба, обшивки, ленти и ширити от златна и сребърна сърма и от коприна. И наметките им бяха като наметката на главния управител, поръбени с кожа. Те яздеха весело и вятърът олюляваше дългите щраусови пера, забучени на шапчиците им, със златни копчета и обшивки.

Изглеждаше, че всички са близки приятели и другари на главния управител, особено един от тях с мрачно лице, облечен в зелено кадифе, обшито със златна сърма, с наметка от черно кадифе и с черна кадифена шапчица, накитена с дълги пера. Носът му беше като клюн на лешояд, устните — тънки, косите — червени, лицето — бледо и осанката — горда.

Когато групата благородници минаваше край жилището на Катлин, тя изведнъж скочи, полудяла от радост, хвана за юздата коня на бледния благородник и извика:

— Ханс! Любими, аз знаех, че ще се върнеш. Колко си красив, целият в кадифе и злато, като слънце по сняг! Носиш ли ми седемстотинте жълтици? Да те чакам ли пак да ми се обадиш като морски орел?

Главният управител заповяда групата благородници да спре и бледният благородник каза:

— Какво иска от мене тая дрипла?

Но Катлин продължаваше да държи юздата на коня и каза:

— Не си отивай пак, аз толкова плаках за тебе. Сладостни нощи, любими, снежни целувки и ледена снага. Ето детето!

И тя му посочи Нел, която го гледаше гневно, защото ой бе дигнал камшика си срещу Катлин; а Катлин се разплака:

— Ах — рече тя, — мигар не си спомняш! Смили се над своята робиня. Отведи ме, дето щеш. Махни огъня, Канс, милост!

— Махни се! — каза той.

И тъй силно подкара напред коня си, че Катлин пусна юздата и падна; и конят мина през нея и направи на челото й кървава рана.

Тогава главният управител се обърна към бледния благородник:

— Господине, познавате ли тая жена?

— Не я познавам — каза той, — навярно е някоя луда.

Но Нел дигна Катлин и каза:

— Ако тая жена е луда, аз не съм, ваша милост, и нека умра от снега, който ям сега — тя взе шепа сняг, — ако тоя човек не познава майка ми, ако не обсеби всичките й пари, ако не уби кучето на Клаас, за да вземе скритите до кладенеца в нашия двор седемстотин жълтици, които принадлежаха на клетия покойник.

— Ханс, миличък — плачеше Катлин, коленичила и окървавена, — Ханс, любими, целуни ме, да се помирим: виж, кръвта ми тече, душата проби дупка и иска да излезе, аз скоро ще умра, не ме оставяй. — Сетне прибави съвсем ниско: — Някога ти уби от ревност другаря си там край яза. — И посочи с пръст към Дюдзееле. — Тогава ти много ме обичаше.

И тя прегръщаше коляното на благородника и го целуваше, хващаше обувката му и я целуваше.

— Кой е убитият човек? — попита управителят.

— Не зная, ваша милост — каза другият. — Какво ни интересуват приказките на тая дрипла, да вървим.

Край тях се бе насъбрал народ; знатни и обикновени раждани, работници и селяни вземаха страната на Катлин и викаха:

— Правосъдие, господин управителю, правосъдие!

И управителят каза на Нел:

— Кой е убитият човек? Говори в името на бога и на истината.

Нел почна да говори, сочейки бледния благородник:

— Тоя човек идваше всяка събота в нашата пералня, а да се среща с майка ми и да вземе парите й! Той уби един свой приятел, на име Хилбер, в нивата на Сервас ван дер Вихте, но не от любов към нея, както мисли тая слабоумна, но за да вземе само той седемстотинте жълтици.

И Нел разправи любовната история на Катлин и онова, което Катлин бе чула, скрита нея нощ зад яза, който пресича нивата на Сервас ван дер Вихте.

— Нел е зла — рече Катлин, — тя говори лошо за Ханс, своя баща.

— Кълна се — каза Нел, — че той викаше като морски орел, за да извести, че е дошъл.

— Лъжеш — рече благородникът.

— О, не! — каза Нел. — И уважаемият господин управител, и всички знатни господа, които са тук, виждат хубаво, че ти си блед, но не от студ, а от страх. Защо лицето ти вече не блести? Навярно си загубил вълшебния балсам, с който мажеше лицето си, за да изглежда светло като вълните лете, когато святкат мълнии. Ала ти, проклети магьоснико, ще бъдеш изгорен пред оградата на кметството. Ти си причината за смъртта на Зуткин, ти хвърли в нищета нейния син-сирак; ти, който несъмнено си благородник, идваше у нас, обикновените граждани, вземаше винаги парите на майка ми и само един-единствен път ти й даде.

— Ханс — рече Катлин, — ти пак ще ме заведеш на магьосническото сборище и пак ще ме намажеш с балсама; недей слуша Нел, тя е зла: ти виждаш кръвта, душата проби дупка, иска да излезе; аз скоро ще умра и ще отида в преддверието на рая, дето няма огньове.

— Млъкни, луда магьоснице, аз не те познавам — каза благородникът — и не разбирам какво искаш да кажеш.

— Но нали ти — рече Нел — дойде с едного и искаше да ме омъжиш за него: ти знаеш, че аз не се съгласих: какво стана с твоя приятел Хилбер, какво станаха очите му, след като му ги издрах с нокти?

— Нел е зла — рече Катлин, — не вярвай на думите й, Ханс, миличък; тя е сърдита на Хилбер, задето искаше да я изнасили, но Хилбер не може да стори вече това, червеите са го изяли; Хилбер беше грозен; Ханс, миличък, само ти си красив. Нел е зла.

При тия думи управителят каза:

— Вървете си с мир, жени.

Но Катлин не искаше да се махне от мястото, дето беше нейният любим. И трябваше насила да я заведат у дома й.

А събраният народ викаше:

— Правосъдие, господин управителю, правосъдие!

Привлечени от шума, дойдоха общинските стражи и управителят им заповяда да останат, а на знатните господа и на благородниците каза:

— Уважаеми господа, въпреки привилегиите, с които се ползуват благородниците във Фландрия, аз съм длъжен поради обвиненията специално в магьосничество срещу господин Йоос Дамман да го арестувам, докато той бъде съден по законите и наредбите на империята. Дайте ми сабята си, господин Йоос.

— Господин управителю — рече Йоос Дамман с голямо високомерие и благородническа горделивост, — като ме арестувате, вие нарушавате законите на Фландрия, защото вие не сте съдия. А вие знаете, че без заповед от съдия може да се арестуват само фалшификаторите на пари, разбойниците по пътищата, подпалвачите и ония престъпници, които изнасилват жени, стражарите-дезертьори, магьосниците, които сипват отрова в обществените води, монасите и монахините, които са се отказали от вярата, и осъдените на изгнание. Затова, уважаеми господа, защитете ме!

Неколцина се опитаха да сторят това, но управителят им каза:

— Уважаеми господа, като представител тук на нашия крал, граф и началник, имайки право да решавам заплетените случаи, аз ви казвам и заповядвам под страх на обвинение в бунт да приберете сабите си в ножниците.

Благородниците се подчиниха, но тъй като господин Йоос Дамман все още се противеше, народът извика:

— Правосъдие, господин управителю, правосъдие! Той трябва да предаде сабята си.

Той стори това против волята си, слезе от коня и бе отведен от двама сержанти в общинския затвор.

Ала там не бе затворен в зимниците, а в една стая с решетки, дето срещу заплащане му запалиха буен огън и му дадоха хубаво легло и хубава храна, половината от която взе тъмничарят.

IV

На следния ден управителят, двама секретари на углавния съд, двама общински съветници и един хирург-бръснар отидоха по посока на Дюдзееле, за да видят дали ще намерят на нивата на Сервас вай дер Вихте човешки труп до яза, който минава през тая нива.

Нел беше казала на Катлин:

— Твоят любим Ханс иска да му дадеш отрязана ръката на Хилбер; довечера той ще извика като морски орел, ще дойде в къщи и ще ти донесе седемстотинте жълтици.

Катлин бе отговорила:

— Ще я отрежа.

И действително тя взе един нож и тръгна заедно с Нел, а след тях — служителите на правосъдието.

Тя вървеше бързо и гордо с Нел, чието прелестно лице бе цяло заруменяло от свежия въздух.

Служителите на правосъдието, стари, кашлящи хора, вървяха подире й измръзнали; и всички приличаха на черни сенки върху бялата равнина. Нел носеше лопата.

Когато стигнаха в нивата на Сервас ван дер Вихте, Катлин отиде до средата на яза, посочи ливадата вдясно и каза:

— Ханс, ти не знаеш, че аз се бях скрила там, разтреперана от звука на сабите. И Хилбер извика: „Желязото е студено.“ Хилбер беше грозен, Ханс е красив. Аз ще ти донеса ръката му, остави ме сама.

След това тя слезе вляво, коленичи на снега и извика три пъти нагоре, за да призове духа.

Тогава Нел й даде лопатата; Катлин направи три кръстни знака над нея, после начерта върху леда един ковчег и три обърнати кръста — един към изток, друг към запад и един към север — и каза:

— Три, това е Марс близо до Сатурн, три — това е откритие под светлата звезда на Венера.

След това очерта голям кръг около ковчега и каза:

— Махни се, зъл демоне, който пазиш тялото.

Сетне падна на колене за молитва и рече:

— Дяволе — приятелю Хилбер, Ханс, моят повелител, ми заповяда да дойда тук, да ти отрежа ръката и да му я занеса; аз съм длъжна да му се подчинявам: недей вика земния огън да лумне срещу мене, задето смущавам благородния ти гроб, и прости ми в името на бога и на светците.

След това тя разтроши леда по очертанията на ковчега: стигна до влажната трева, после до пясък и господин управителят, неговите чиновници, Нел и Катлин видяха трупа на млад мъж, бял като вар от пясъка. Тон беше облечен в сива куртка и също такава наметка; сабята му бе сложена до него. На колана си имаше плетена кесия, а една широка кама бе забита под сърцето; по плата на куртката имаше кръв, кръв бе текла и под трупа. Мъжът беше млад.

Катлин отряза едната му ръка и я сложи в торбата си. Управителят не я възпря, а след това й каза да съблече от трупа дрехите и да махне знаците му на достойнство. Катлин попита дали Ханс е поръчал това и управителят й каза, че той действува само по негова заповед; тогава Катлин направи всичко, каквото той пожела.

Когато съблякоха трупа, видяха, че е изсъхнал като дърво, но не е изгнил; управителят и общинските чиновници си отидоха, след като го засипаха отново с пясък; а стражата отнесе дрехите.

Минавайки край общинския затвор, управителят каза на Катлин, че Ханс я чака там; тя влезе радостна.

Нел искаше да я спре, но Катлин повтаряше:

— Искам да видя Ханс, моя повелител.

И Нел се разплака на прага, защото разбра, че Катлин е арестувана като магьосница за заклинанията и чертежите, които бе нарисувала по снега.

И в Дамме казваха, че няма да има милост за нея.

И Катлин бе затворена в западния зимник на тъмницата.

V

На другия ден задуха вятър откъм Брабан, стопи снега и ливадите се наводниха.

И камбаната borgstorm призова съдиите на мястото на съда под навес, защото чимовете бяха мокри.

И народът обкръжи съда.

Доведоха Йоос Дамман без вериги и в благородническото му облекло; Катлин бе доведена с вързани отпред ръце и в сива рокля, каквито носят затворничките.

При разпита Йоос Дамман призна, че е убил приятеля си Хилбер на дуел със саби. Когато му казаха: „Той е бил убит с кама“ — Йоос Дамман отговори: „Аз го мушнах когато бе паднал, защото умираше бавно. Признавам бе: възражение това убийство, тъй като съм под закрилата й; фламандските закони, които забраняват преследване за убийство, след като са изтекли десет години.“

Управителят му каза:

— Не си ли магьосник?

— Не — отговори Дамман.

— Докажи го — рече управителят.

— Ще го сторя, когато му дойде времето и там, дек трябва — каза Йоос Дамман, — но сега не ми се ще.

Тогава управителят почна да разпитва Катлин; тя не го слушаше и като гледаше Ханс, рече:

— Ти си моят млад господар, хубав като слънцето. Махни огъня, миличък!

Вместо Катлин отговори Нел:

— Тя не може да признае нищо друго освен това, кое то вие вече знаете, уважаеми господине и господа; тя не е магьосница, а само безумна.

Тогава управителят каза:

— Магьосник е онзи, който чрез някакви дяволски средства, употребявани съзнателно, се мъчи да постигне нещо. Затуй тия двамата, мъж и жена, и по намерения, и по действия са магьосници; той, задето й е давал билка, за да отиде на магьосническо сборище, и си е правил лицето светло като на Люцифер, та по тоя начин да добие пари и задоволи своята похот; тя, защото му се е подчинила мислейки го за дявол, и е изпълнявала всичките му желания; той е правел магии, тя е била негова явна съучастница. Не бива прочее да се проявява никакво снизхождение и аз трябва да кажа това, защото виждам, че общинските съветници и народът са премного благосклонни към жената. Вярно е, че тя не е нито убила, нито крала, нито е правила магии било на животни, било на хора, нито е церяла болни с някакви необикновени лекарства, а само с прости, известни билки като честна християнка-целителка, но тя е поискала да даде дъщеря си на дявола и ако дъщерята в своята младост не се е противила тъй открито и смело, тя е щяла да се отдаде на Хилбер и да стане и ТЯ магьосница като майка си. Затова аз питам господа съдиите, не са ли съгласни да подложим и двамата на мъчение?

Общинските съветници не отговориха, като с това по казаха достатъчно ясно, че не желаят Катлин да бъде измъчвана.

Тогава управителят продължи:

— Като вас и аз съм изпълнен с жалост и милосърдие към нея, но ако на тая безумна магьосница, тъй послушна на дявола, бе заповядал нейният развратен съобвиняем, нямаше ли да отреже с градински нож главата на дъщеря си, също както стори това Катрин Дарю във Франция с двете си дъщери по желание на дявола? Нямаше ли, ако дяволът-мъж би й заповядал, да причини мор по животните? Да развали маслото, като пусне захар в бутилката? Да участвува във всички чествувания на дявола, танци, ужасии и съчетания на магьосници? Нямаше ли да яде човешко месо, да убива деца, за да прави от тях пирожки с месо и да ги продава, както бе направил един парижки сладкар? Да изрязва бедрата на обесените, да ги отнася и да ги ръфа после със зъби, като по тоя начин извършва едновременно гнусна кражба и светотатство? И аз искам съдът да реши, докато се установи дали Катлин и Йоос Дамман не са извършили и други престъпления освен тия, които вече се знаят, да бъдат и двамата подложени на мъчение. Тъй като Йоос Дамман отказва да признае каквото и да е друго освен убийството, а Катлин не каза всичко, законите на империята ни повеляват да сторим това, което изложих.

И общинските съветници издадоха присъда за мъчение, което да стане в петък, значи, след един ден.

А Нел викаше:

— Милост, уважаеми господа!

И народът викаше заедно с нея. Ала напразно.

А Катлин, загледана в Йоос Дамман, рече:

— Донесох ръката на Хилбер, ела тая нощ да я вземеш, любими.

И двамата бяха отведени в затвора.

По заповед на съда началникът на затвора определи на всеки от тях по двама пазачи, които трябваше да ги бият, щом затворените се опитваха да спят. Но двамата пазачи на Катлин я оставиха да спи през нощта, а пазачите на Йоос Дамман го биеха жестоко всеки път щом затвореше очи или само навеждаше глава.

Оставиха ги гладни през целия ден на срядата, през нощта, както и в четвъртък до вечерта, когато им дадоха да ядат и пият — солено и посипано със селитра месо и солена, примесена със селитра вода. Това бе началото на мъчението им. На сутринта, когато крещяха от жажда, пазачите ги отведоха в помещението за мъчения.

Там ги поставиха един срещу друг, всеки вързан за една скамейка, изплетена от въжета с възли, която им причиняваше големи болки.

И трябваше да изпият по една чаша солена и селитрена вода.

Когато Йоос Дамман почна да задрямва на скамейката, пазачите го набиха.

А Катлин думаше:

— Не го бийте, господа, вие ще съсипете клетото му тяло. Той извърши само едно престъпление, дето уби Хилбер, и то от любов. Жадна съм, както и ти, Ханс, любими. Дайте най-напред на него да пие! Вода! Вода! Снагата ми гори. Пощадете го, аз съм готова още сега да умра вместо него. Дайте ми да пия!

Йоос й каза:

— Отвратителна магьоснице, умри, пукни като кучка. Хвърлете я в огъня, господа съдии. Жаден съм!

Секретарите записваха всяка негова дума.

Управителят каза:

— Няма ли да признаеш нещо?

— Няма какво да кажа — отговори Йоос Дамман, — вие знаете всичко.

— Щом продължава да отрича — рече управителят, — той ще остане до ново и пълно признание на тая скамейка и върху тия въжета: няма да му се дава да пие и да спи.

— Аз ще остана — каза Йоос Дамман — и ще ми бъде приятно да гледам как се измъчва магьосницата на скамейката. Как ти се вижда брачното легло, миличка?

И Катлин отговори със стенание:

— Студени ръце, горещо сърце, Ханс, любими. Жадна съм. Главата ми гори!

— А ти, жено — рече управителят, — нищо ли няма да кажеш?

— Чувам — каза тя — колата на смъртта и тракане на сухи кости. Жадна съм! И тя ме откарва до голяма река, дето има вода, студена и бистра вода; но тая вода е огън. Ханс, приятелю, развържи тия въжета. Да, аз съм в чистилището и виждам горе господа Исус Христос в неговия рай и милосърдната Богородица Дева. О, мила Богородице, дай ми една капчица вода; недей яде сама тия хубави плодове.

— Тая жена е обзета от страшно безумие — рече един от общинските съветници. Трябва да я махнем от пейката за мъчение.

— Тя не е по-безумна от мене — каза Йоос Дамман, — това са чисти преструвки и комедии. — И каза заплашително на Катлин: — Ще те видя скоро в огъня, колкото и хубаво да се преструваш на безумна.

И той скръцна със зъби и се засмя на своята жестока измислица.

— Жадна съм — продължи Катлин, — смилете се, жадна съм. Ханс, любими, дай ми да пия. Колко си блед! Пуснете ме да отида при него, господа съдии. — Разтвори широко уста и извика: — Да, да, сега те слагат огън в гърдите ми и дяволите ме връзват за това страшно легло. Ханс, вземи сабята си и ги убий, ти си толкова силен. Вода! Дайте ми да пия! Дайте ми да пия!

— Пукни, магьоснице — рече Йоос Дамман, — трябва да се пъхне в устата й една запушалка163, за да престане тая проста селянка да плещи срещу мене, благородника.

При тия думи един общински съветник, враг на благородниците, отговори:

— Господин управителю, противно на законите и обичаите на империята е да се запушва със запушалка устата на хората, които са подложени на разпит, защото те са призвани тук да кажат истината, за да можем да ги съдим по думите им. Това се позволява само при случаите, когато обвиняемият е осъден и може от ешафода да почне да говори на народа, и така да го разчувствува, че да причини народни вълнения.

— Жадна съм — каза Катлин, — Ханс, миличък, дай ми да пия.

— А! Измъчваш ли се — рече той, — проклета магьоснице, единствена причина на всички тия страдания; но в тая стая за мъчения ти има да изтърпиш изтезанията със свещи на естрападата164; с клечки под ноктите на краката и ръцете. Ще те сложат гола на ковчег с капак, изострен на върха като нож, и ти ще признаеш, че не си луда, а мръсна магьосница, на която сатаната е заповядал да върши зло на благородниците. Дайте ми да пия!

— Ханс, любими — каза Катлин, — не се сърди на твоята робиня; аз ще понеса хиляди мъки за тебе, повелителю мой. Господа съдии, пощадете го; дайте му пълно канче, а на мене оставете само капчица. Ханс, не е ли дошъл още часът да извикаш като морски орел?

Тогава управителят попита Йоос Дамман:

— Защо уби на дуел Хилбер?

— То беше — рече Йоос — за една девойка от Хейст, която и двамата искахме да имаме.

— Една девойка от Хейст ли? — извика Катлин и с все сила се помъчи да се дигне от скамейката. — Ти си ме лъгал заради друга, дяволе, дяволе-изменник. А знаеш ли ти, че аз бях зад яза и те чух, когато каза, че искаш да вземеш всичките Клаасови пари? Значи, то е било, за да отидеш да ги похарчиш за пиене и ядене с нея! О! А пък аз бих му дала кръвта си, ако можеше да я превърне в злато! И всичко това за друга! Бъди проклет!

Ала изведнъж, както плачеше и се мъчеше да се обърне на скамейката за мъчения, тя добави:

— Не Ханс, кажи, че пак ще обичаш злочестата си робиня и аз ще разровя земята с пръсти и ще намеря някакво съкровище; да, има едно съкровище; и аз ще тръгна с лескова пръчица, която се наклонява натам, дето има метали; ще намеря съкровището и ще ти го донеса. Целуни ме, мили, и ще бъдеш богат; и всеки ден ще ядем месо и пием бира; да, да, ония, които са там, също пият бира, студена, пенлива бира. О, господа, дайте ми само една капчица, аз цяла горя; Ханс, аз зная къде има леска, но ще трябва да чакаме пролетта.

— Мълчи, магьоснице — рече Йоос Дамман, — аз не те познавам. Ти си помислила Хилбер за мене: той идваше при тебе. И с твоя побъркан ум ти го наричаше Ханс. Разбери, че не се казвам Ханс, а Йоос; ние, Хилбер и аз, бяхме еднакви на бой; аз не те познавам; навярно Хилбер е откраднал седемстотинте жълтици; дайте ми да пия; баща ми ще плати сто флорина за едно малко канче вода; но аз не познавам тая жена.

— Господа съдии — възкликна Катлин, — той казва, че не ме познава, но аз, аз го познавам добре и зная, че на гърба си има белег — космат, тъмен и голям, колкото зърно бакла. Ах! Ти си обичал една девойка от Хейст! Мигар добрият любовник се срамува от любимата си? Ханс, мигар аз вече не съм хубава?

— Хубава ли! — рече той. — Лицето ти е като мушмула, а снагата — снопче съчки; вижте тая пачавра, която иска да я обичат благородници! Дайте ми да пия!

— Ти не приказваше така, Ханс, мили мой повелителю, когато бях шестнадесет години по-млада от сега. — И като чукна главата и гърдите си, тя добави: — Огънят, който гори вътре, изсушава сърцето и лицето ми: не ме укорявай за това. Спомняш ли си, когато ядохме солено, за да пием повече, както казваше ти? Сега солта е вътре в нас, любими, а господин управителят пие вино от Романя. Ние не искаме вино: дайте ни вода. То тече между тревата, поточето с бистра изворна вода; хубава вода, тя е студена. Не, тя изгаря. Тя е пъклена вода. И Катлин заплака и рече: — Никому не съм сторила зло, а всички ме тикат в огъня. Дайте ми да пия; дават вода на скитащите кучета. Аз съм християнка, дайте ми да пия! Никому не съм сторила зло. Дайте ми да пия!

Тогава един общински съветник каза:

— Тая магьосница е луда само когато говори за огъня, който, както казва тя, изгарял главата й; за всичко друго тя не е луда, защото с бистър ум ни помогна да намерим останките на мъртвия. Ако по тялото на Йоос Дамман се намери косматият белег, това ще е достатъчно да се установи, че той е същият дявол Ханс, заради когото Катлин е полудяла; палачо, дай да видим белега.

Палачът откри шията и рамото на Йоос и показа тъмния, космат белег.

— Ах! — рече Катлин. — Колко е бяла кожата ти! Би рекъл човек, рамене на девойче. Ти си красив, Ханс, любими; дайте ми да пия!

Тогава палачът заби една дълга игла в белега, но той не пусна кръв.

А общинските съветници говореха помежду си:

— Той е дяволът; той е убил Йоос Дамман и е взел неговия образ, за да излъже по-сигурно клетите хорица.

И управителят и общинските съветници се уплашиха:

— Той е дявол и тук има магия.

А Йоос Дамман рече:

— Вие знаете, че няма никаква магия и че тоя белег е от ония израстъци по тялото, които човек може да пробожда, без да пускат кръв. Ако Хилбер е взел парите на тая магьосница — а тя наистина е магьосница, щом признава, че е спала с дявола, — той е могъл да го стори с доброволното и лично съгласие на тая простакеса и по тоя начин той, благородникът, е получавал пари, както правят всеки ден леките момичета. Та няма ли на тоя свят подобно на леките момичета и покварени момчета, на които жените плащат за силата и красотата им?

Общинските съветници приказваха помежду си:

— Гледай каква дяволска самоувереност! Косматата му луничка не пусна кръв: макар че е убиец, дявол и магьосник, иска да мине само за дуелист, като хвърля другите си престъпления върху приятеля си дявол, когото е убил телесно, но не и душевно… И погледнете колко е бледо лицето му. Такива са всичките дяволи: в ада — червени, а на земята бледи, защото нямат огъня на живота, който дава на лицето руменина, а вътре те са само пепел. Трябва да го сложим в огъня, за да стане червен и да изгори.

Тогава Катлин каза:

— Да, той е дявол, но добър, сладък дявол. И свети Яков, неговият патрон, му е позволил да излиза от ада. Той моли всеки ден господ Исус Христос за него. Той ще бъде в чистилището само седем хиляди години — така иска света Богородица, но Сатаната е против. Ала света Богородица прави това, което тя иска. Ще се опълчите ли вие срещу нея? Ако го разгледате добре, ще видите, че той не е запазил от своята дяволска същина нищо освен студеното тяло и блестящото лице, което свети като морските вълни през август, когато се кани да гърми.

А Йоос Дамман рече:

— Млъкни, магьоснице, ти ще ме пратиш на кладата. — Обърна се към управителя и съветниците и продължи: — Погледнете ме, аз не съм никакъв дявол, имам плът и кости, кръв и вода. Ям и пия, смилам храната си и я изхвърлям като вас; кожата ми прилича на вашата, както и кракът ми; палачо, събуй ботушите ми, защото аз не мога да мръдна вързаните си крака.

Палачът го събу не без известен страх.

— Погледнете — рече Йоос, като показа белите си нозе, — това двукопитни дяволски крака ли са? Колкото до бледността ми, нима между вас няма бледни като мене? Аз виждам тук повече от трима. Ала грехове извърших не аз, а тая противна магьосница и нейната дъщеря, злата обвинителка. Отде е имала тия пари, които е давала на Хилбер, отде е взела жълтиците, които му е дала? Не е ли от дявола, който й е плащал, за да обвинява и предава на смърт благородните и невинни хора? Тях двете трябва да питате кой е заклал кучето в двора, кой е изкопал дупката и е офейкал, като я оставил празна, за да скрие без съмнение на друго място откраднатото съкровище. Вдовицата Зуткин нищо не ми е поверявала, защото съвсем не ме познаваше, но е доверявала на тях и всеки ден ги е виждала. Те двете са откраднали парите, които принадлежат на императора.

Чиновникът записа това, а управителят каза на Катлин:

— Жено, няма ли да кажеш нещо за свое оправдание?

Катлин погледна Йоос Дамман и рече любовно:

— Дойде часът на морския орел. Ханс, любими, аз донесох ръката на Хилбер. Те казват, че ще ми върнеш седемстотинте жълтици. Махнете огъня! Махнете огъня! — И после изкрещя: — Дайте ми да пия! Да пия! Главата гори. На небето бог и ангелите ядат ябълки.

И изгуби съзнание.

— Отвържете я от скамейката на мъченията — рече управителят.

Палачът и помощниците му изпълниха заповедта. И всички видяха, че тя се олюлява и че краката й са подути, тъй като палачът бе стегнал вървите много силно.

— Дайте й да пие — рече управителят.

Дадоха й студена вода и тя я изпи жадно, стискайки канчето със зъби, както кучето държи кокал и не иска да го пусне. Дадоха й още вода и тя понечи да я занесе на Йоос Дамман, но палачът взе канчето от ръцете й. И тя, заспивайки, се строполи като олово.

Йоос Дамман изкрещя яростно:

— И аз съм жаден и искам да спя. Защо й давате да пие? Защо я оставяте да спи?

— Тя е слаба, жена е и безумна — каза управителят.

— Безумието й е преструвка — рече Йоос Дамман, — тя е магьосница. Искам вода, искам да спя!

И затвори очи, но помощниците на палача го удариха по лицето.

— Дайте ми нож — изкрещя той, — за да насека на парчета тия селяци: аз съм благородник и досега никой не ме е удрял по лицето. Дайте ми вода, оставете ме да спя, аз съм невинен. Седемстотинте жълтици ги е взел Хилбер, а не аз. Дайте ми да пия! Не съм правил магии и заклинания. Невинен съм, пуснете ме! Дайте ми да пия!

Управителят каза:

— Как прекарваше времето си, след като остави Катлин?

— Аз не познавам Катлин и никога не съм я оставял — рече той. — Вие ме разпитвате за странични работи. Не съм длъжен да ви отговарям. Дайте ми да пия, оставете ме да спя. Казах ви, че Хилбер е вършил всичко това.

— Отвържете го — каза управителят. — Отведете го в тъмницата. Но не му давайте да пие и да спи, докато признае магиите и заклинанията си.

А това беше жестоко мъчение за Дамман. Той крещеше в килията си: „Дайте ми да пия! Дайте ми да пия!“ толкова силно, че народът го чуваше, но не го съжаляваше. И когато премаляваше за сън и пазачите го удряха по лицето, той се разяряваше като тигър и викаше:

— Аз съм благородник и ще ви избия, селяци. Ще се явя при краля, нашия повелител. Дайте ми да пия!

Но не призна нищо и го оставиха.

VI

Беше през май, липата на правосъдието се бе раззеленила, зелени бяха и чимовете, на които насядаха съдиите; Нел бе призована да свидетелствува. Него ден щяха ля произнесат присъдата.

И народът — мъже, жени, граждани и работници, се беше събрал в полето наоколо; и слънцето светеше ярко.

Доведоха Катлин и Йоос Дамман пред съда; от мъчението с жажда и безсънните нощи Дамман изглеждаше още по-блед.

Катлин, която не можеше да се държи на подгъващите се нозе, сочеше слънцето и думаше:

— Махнете огъня, главата гори!

И гледаше с нежна любов Йоос Дамман.

А той я гледаше с омраза и презрение.

Тук бяха и приятелите му, благородници и знатни хора, призовани в Дамме да свидетелствуват пред съда.

Тогава управителят почна и каза:

— Нел, девойката, която с такава голяма и смела обич защищава майка си Катлин, е намерила в джоба, зашит на нейната празнична пола, писмо, подписано от Йоос Дамман. Между останките от трупа на Хилбер Рийвиш аз намерих в чантата на покойния друго писмо, изпратено от казания Йоос Дамман, който е изправен като обвиняем пред нас. Аз запазих и двете писма, за да можете в сгоден момент, какъвто е сегашният, да прецените упорството на тоя човек и да го оправдаете или осъдите според правото и справедливостта. Ето пергамента, намерен в чантата; аз не съм го пипвал и не зная дали е четлив, или не.

Между съдиите настъпи голямо вълнение.

Управителят се опита да разгъне пергаментното топче, но не можа. А Йоос Дамман се смееше.

Един от общинските съветници каза:

— Да натопим топчето във вода и след това да го изсушим на огън. Ако по някакъв тайнствен начин то се е слепило, огънят и водата ще разрешат загадката.

Донесоха вода, палачът запали на поляната голям огън от дървета; през зелените клонки на липата на правосъдието димът възлизаше син към чистото небе.

— Не слагайте писмото във вода — рече един общински съветник, — защото, ако е писано с нишадър, разтворен във вода, буквите ще се изличат.

— Не — каза хирургът, който присъствуваше, — буквите няма да се изличат, водата само ще смекчи лепилото, което пречи да се отвори това вълшебно топче.

Натопиха пергамента във вода и когато омекна — разгънаха го.

— Сега — каза хирургът — сложете го до огъня.

— Да, да — каза Нел, — сложете пергамента до огъня; господин хирургът е на прав път, защото убиецът побледня и краката му затрепереха.

При тия думи Йоос Дамман рече:

— Нито съм побледнял, нито треперя, малко, просташко чудовище, което иска да убие един благородник; но няма да успееш: след шестнадесет години лежане в земята пергаментът трябва да е изгнил.

— Пергаментът не е изгнил — каза общинският съветник, — тъй като чантата е подплатена с коприна, а коприната не гние от пръстта и червеите не са засегнали пергамента.

Сложиха пак пергамента до огъня.

— Господни управителю, господин управителю — каза Нел, — ето на̀, от огъня мастилото се показа, заповядайте да се прочете писмото.

Когато хирургът се готвеше да го прочете, Йоос Дамман протегна ръка да грабне пергамента, но Нел, бърза като вятър, се хвърли, блъсна ръката му и рече:

— Ти няма да го пипнеш, защото там е написана твоята смърт или смъртта на Катлин. Ако днес твоето сърце, убиецо, сълзи кръв, нашето от петнадесет години сълзи; петнадесет години вече Катлин страда; петнадесет години мозъкът в главата й гори заради тебе; петнадесет години, откак Зуткин умря от последиците на мъченията; петнадесет години ние търпим оскъдица, дрипави и потънали в немотия — но горди! Четете писмото, четете писмото!

— Четете писмото! — викаха мъжете, а жените плачеха. — Нел е смела! Четете писмото! Катлин не е магьосница!

И секретарят зачете:

И като спря да чете, секретарят каза:

— Това е писмото, подписано е — Йоос Дамман, рицар.

И народът викна:

— На смърт убиецът! На смърт магьосникът! На кладата съблазнителят! На бесилото крадецът!

А управителят каза:

— Хора, пазете тишина, за да можем да съдим този човек свободни от всякакво влияние.

А на общинските съветници рече:

— Ще ви прочета второто писмо, намерено от Нел зашития джоб на празничната пола на Катлин; ето какво съдържа то:

— На смърт магьосникът! — викна народът.

Управителят каза:

— Трябва да сравним двата почерка.

Сравниха ги и установиха, че си схождат.

Тогава управителят се обърна към благородниците и знатните мъже, които бяха там:

— Признавате ли, че този човек е господин Йоос Дамман, син на общинския съветник от Ганд?

— Да — казаха те.

— Познавахте ли — рече той — господин Хилбер, син на Виллем Рийвиш, рицар?

Един от благородниците, по име Ван дер Цикелеи, каза:

— Аз съм от Ганд, моят дом е на площада „Сен Мишел“, аз познавам Виллем Рийвиш, рицар, общински съветник, в Ганд. Преди петнадесетина години той загуби син на двадесет и три години, който беше развратник, лентяй, картоиграч; но всеки му прощаваше, защото беше млад. Оттогава никой не чу нищо за него. Искам да видя сабята и кесията на мъртвеца.

Когато ги видя, той каза:

— Сабята и камата имат на дръжката си герба на Рийвиш: три сребърни риби на небесносиньо поле. Същия златен герб виждам между бримките на плетената кесия. Каква е тая друга кама?

Управителят рече:

— Тя беше забита в тялото на Хилбер Рийвиш, сина на Виллем.

— Виждам на него — каза благородникът — герба на Дамман: червена кула върху сребърно поле. Бог и всички светии да ми бъдат на помощ.

И другите благородници казаха:

— Това са гербовете на Рийвиш и на Дамман. Бог и всички светии да ни бъдат на помощ.

Тогава управителят рече:

— На основание на чутите и четени от общинския съд доказателства установено е, че благородникът Йоос Дамман е магьосник, убиец, съблазнител на жени, крадец на кралско имущество и поради това е виновен в оскърбление на небесната и земна власт.

— Вие казвате това, господин управителю — отвърна Йоос, — но не можете да ме осъдите поради липса на достатъчно доказателства; аз не съм, нито съм бил някога магьосник; аз само се преструвах на дявол. Колкото пък до моето светещо лице, вие имате рецептата, както и рецептата за течността, която, щом съдържа буника — отровно растение, — е само приспивателно средство. Когато тая жена, истинска магьосница, гълташе течността, тя заспиваше и мислеше, че е на магьосническото сборище, че играе там хоро, обърната с лице извън кръга, и се кланя на дявол, който в образа на козел седи върху олтар. След като хорото свършваше, тя мислеше, че целува дявола под опашката, както правят магьосниците, а след това се отдаваше с мене, нейния любовник, на странни съчетания, които допадаха на нейния извратен ум. Ако съм имал, както казва тя, студени ръце и хладно тяло, това е белег за младост, а не за магьосничество. В любовните работи студенината не трае дълго. Но Катлин вярваше онова, което й се искаше, и ме смяташе за дявол, макар че съм мъж от плът и кръв, както ме виждате. Само тя е виновна: като ме смяташе за дявол и ме приемаше в леглото си, тя съгрешаваше мислено и на дело против бог и светия дух. Следователно тя, а не аз съм вършил престъплението магьосничество. Тя е, която подлежи на изгаряне като зла, коварна магьосница, а иска да мине за луда, за да прикрие злобата си.

Но Нел се намеси:

— Чувате ли го тоя убиец? Като продажно момиче с колелце на ръкава той е търгувал с любовта. Чувате ли го? За да се спаси, той иска да прати на кладата оная, която му даде всичко.

— Нел е зла — рече Катлин, — Ханс, любими, не я слушай.

— Не — каза Нел, — не, ти не си човек; ти си страхлив и жесток дявол. — Тя прегърна Катлин и възкликна: — Господа съдии, недейте слуша тоя бледен зъл човек; той желае само едно: да види на кладата майка ми, която не е извършила никакъв грях, освен че беше поразена от бога с лудост и че е смятала призраците от сънищата си за действителност. Тя достатъчно вече страда — телом и духом. Не я осъждайте на смърт, господа съдии. Оставете невинната да живее в мир своя тъжен живот.

А Катлин рече:

— Нел е зла, не бива да й се вярва, Ханс, повелителю мой.

А сред множеството жените плачеха и мъжете думаха:

— Милост за Катлин!

Управителят и общинските съветници издадоха присъда срещу Йоос Дамман въз основа на едно признание от него, направено след нови мъчения; той бе осъден да му бъде отнета титлата на благородник и да бъде горен жив на слаб огън, докато издъхне, и той изтърпя наказанието на следния ден пред кметството, като повтаряше:

— Осъдете на смърт магьосницата, само тя е виновна! Да бъде проклет бог! Баща ми ще убие съдиите!

И издъхна.

— Вижте го как кълне и богохулствува: псува като куче.

На следния ден управителят и общинските съветници издадоха присъдата срещу Катлин — тя бе осъдена да изтърпи изпитание с вода в канала на Брюге. Ако изплува, ще бъде изгорена като магьосница, ако потъне, ще се сметне, че е умряла по християнски и ще бъде погребана като християнка в градината на църквата в гробището.

На следния ден със свещ в ръка, боса и в риза от черен плат Катлин бе поведена в тържествено шествие край дърветата до брега на канала. Пред нея вървяха, пеейки погребални песни, старшият свещеник на църквата „Света Богородица“, помощниците му и клисарят, който носеше кръста, а след тях управителят на Дамме, общинските съветници, чиновници от съда, общински пазачи, началникът на полицията, палачът и двамата му помощници. По бреговете имаше грамадна тълпа. Жените плачеха, мъжете роптаеха, всички от състрадание към Катлин, която вървеше като агне и оставяше да я водят, без да знае де отива, като повтаряше непрестанно:

— Махнете огъня, главата гори! Ханс, де си?

Нел, която бе сред жените, викаше:

— Искам да ме хвърлят в канала заедно с нея!

Ала жените не я оставяха да се приближи до Катлин.

Откъм морето духаше остър вятър; от сивото небе падаше във водата на канала ситна суграшица; там имаше една лодка и палачът и слугите я взеха в името на негово кралско величество. По тяхна заповед Катлин влезе в лодката; до нея се изправи палачът, като я придържаше; по знак на началника на полицията, който дигна своя „жезъл на правосъдие“, палачът хвърли Катлин в канала; известно време тя се мъчи да не потъне, но после извика:

— Ханс! Ханс! На помощ — и отиде на дъното.

И народът рече:

— Тая жена не е магьосница.

Хвърлиха се в канала мъже и измъкнаха Катлин, която бе в безсъзнание и вкочанена като смъртник. След това я занесоха в една кръчма и я туриха до буен огън; Нел свали мокрите й горни и долни дрехи, за да я преоблече с други. Когато Катлин дойде на себе си, каза разтреперана и с тракащи зъби:

— Ханс, дай ми една вълнена наметка!

Но Катлин не можа да се стопли. И умря на третия ден. И бе погребана в градината на църквата.

А Нел, осиротяла, отиде в Холандия при Роза ван Аувегем.

VII

На зеландски лодки, на кораби и платноходки плава Тил Клаас Уленшпигел.

Волното море носи храбрите кораби, на които има и осем, десет или двадесет железни оръдия; те бълват смърт и гибел срещу коварните испанци.

Опитен артилерист е Тил Уленшпигел, синът на Клаас трябва да го види човек как точно насочва, как хубаво се прицелва и как пробива като стена от масло корабите на палачите.

На филцовата си шапка той носи сребърен полумесец с надпис: „По-скоро ще служа на турчина, отколкото на папата“.

Когато го виждаха как се качва по техните кораби гъвкав като котка, лек като катеричка, запял някоя песен или разправящ весели приказки, матросите го разпитвах; любопитно:

— Как така, дребосъко, казват, че отдавна си роден в Дамме, а си толкова младолик?

— Аз не съм тяло, а дух — отговаряше той; — и Нел моята любима, прилича на мене. Духът на Фландрия и Любовта на Фландрия — ние няма да умрем никога.

— Но все пак — казваха му те, — когато те порежат от тебе тече кръв.

— Така ви се струва — отговаряше Уленшпигел, — това е вино, не кръв.

— Ще ти поставим чивия на корема.

— Аз сам мога да го изпразня — отговаряше Уленшпигел.

— Ти се подиграваш с нас.

— Каквото се провикнало, такова се отзовало — отговаряше Уленшпигел.

И везаните хоругви на католическите шествия се развяваха по мачтите на кораба. И облечени в кадифе, сърма и коприна, в златни и сребърни платове, каквито носят свещениците при тържествени литургии, с митри и владишки жезли, пиейки калугерско вино, Голтаците стояха на стража по корабите.

И странно бе да гледаш подалите се от тия богати одежди груби ръце, които държаха аркебуза или арбалет, алебарда или копие, и самите тия мъже — със сурови лица, опасани с пистолети и ножове, блеснали на слънцето, — които пиеха в златни потири манастирско вино, станало сега вино на свободата.

И пееха, и викаха: „Да живее Голтака!“ — и прекосяваха така океана и Еско.

VIII

По това време Голтаците, между които бяха Ламме и Уленшпигел, превзеха Горкум. Те бяха командувани от капитан Марен. Тоя Марен, някога работник по язовете, сега бе станал много надут и самодоволен и подписа с Гаспар Тюрк, защитник на Горкум, споразумение за капитулация, съгласно което Тюрк, монасите, гражданите и затворените в крепостта войници можеха да излязат свободно с пушки на рамо и куршуми в пушките, с всичко, което можеха да изнесат, освен имуществата на църквите, които оставаха на обсаждащите.

Ала съгласно една заповед на господин дьо Люмей капитан Марен задържа в плен деветнадесет монаси, а пусна войниците и гражданите.

И Уленшпигел каза:

— Войнишката дума трябва да бъде златна дума. Защо той наруши своята?

Един стар Голтак отговори на Уленшпигел:

— Калугерите са синове на сатаната, проказа на народите, позор за страните. Откак пристигна херцог Алба, те вирнаха нос в Горкум. Един от тях, свещеникът Никола, е по-надут от паун и по-жесток от тигър. Всеки път, когато минаваше по улиците със светите дарове, дето беше причастието, приготвено от кучешка мас, той гледаше с изпълнени от ярост очи къщите, от които жените не излизаха да коленичат, и клеветеше пред съдията всички, които не прегъваха коляно пред неговия идол от тесто и позлатена мед. Другите калугери му подражаваха. Това причини много и големи беди, изгаряния на клада и жестоки наказания в град Горкум. Капитан Марен е сторил добре, че е задържал в плен калугерите, иначе те щяха да тръгнат с други като тях по села, селища, градове и градчета, за да проповядват против нас, да бунтуват народа и да пращат на кладата клетите протестанти. Злите кучета се държат във вериги, докато пукнат. Във вериги калугерите, във вериги кървавите кучета на херцога, в затвор палачите. Да живее Голтака!

— Но — рече Уленшпигел — господин Орански, нашият принц на свободата, иска да се зачита личната собственост и свободата на съвестта на всички, които се предават.

Старите Голтаци отговориха:

— Адмиралът не иска да се прилага това към монасите: той е господарят, той завзе Бриел. В затвора калугерите!

— Войнишката дума е златна дума, защо той я нарушава? — отговори Уленшпигел. — Задържаните в затвора монаси понасят там безброй оскърбления.

— Пепелта не удря вече гърдите ти — казаха те; — като последица от указите сто хиляди семейства занесоха на северозапад, в Англия, занаятите, индустрията, богатството на нашата страна; а ти ми съжаляваш ония, които ни съсипаха! От времето на император Карл V, Палач първи, и през царуването на тоя кървав крал, Палач втори, сто и осемнадесет хиляди души загинаха на ешафода. Кой носи погребалната свещ при тия убийства и сълзи? Калугерите и испанските войници. Не чуваш ли как стенат душите на умрелите?

— Пепелта удря сърцето ми — рече Уленшпигел. — Войнишката дума е златна дума.

— Кой — казаха те — искаше чрез отлъчвания да изключи страната ни от другите нации? Кой би въоръжил срещу нас, ако можеше, земята и небето, бога и дявола и техните сплотени пълчища от светци и светици? Кой окървави с волска кръв причастието, кой караше дървените статуи да плачат? Кой накара из цялата наша бащиния да се пее De profundis167? Не е ли това проклето духовенство, тия орди от калугери-лентяи, за да запазят богатствата си, влиянието си над идолопоклонниците и да властвуват чрез опустошение, кръв и огън над злочестата страна? В затвора вълците, които се нахвърлят срещу хората, в затвора хиените! Да живее Голтака!

— Войнишката дума е златна дума — рече Уленшпигел.

На следния ден дойде пратеник от господин дьо Люмей със заповед да се отведат деветнадесетте пленени монаси от Горкум в Бриел, дето беше адмиралът.

— Ще ги обесят — каза капитан Марен на Уленшпигел.

— Това няма да стане, докато съм жив — отговори той.

— Синко — рече Ламме, — не казвай това пред господин дьо Люмей. Той е жесток и ще заповяда да те обесят безмилостно заедно с тях.

— Аз ще говоря истината — отвърна Уленшпигел, — войнишката дума е златна дума.

— Ако можеш да ги спасиш — каза Марен, — закарай лодката заедно с тях в Бриел. Вземи, ако искаш, кормчията Рохус и приятеля си Ламме.

— Добре — отговори Уленшпигел.

Лодката бе вързана на кея Вер и деветнадесетте монаси се качиха в нея; поставиха страхливия Рохус на кормилото. Уленшпигел и Ламме, въоръжени добре, седнаха в предната част на лодката. Войници-нехранимайковци, дошли при Голтаците само за плячкосване, се настаниха до монасите, които бяха гладни. Уленшпигел им даде да ядат и пият.

— Тоя ще измени! — казваха войниците-нехранимайковци.

Деветнадесетте монаха, седнали в средата, бяха уж спокойни, но трепереха, макар че беше юли, слънцето светеше ярко и топло и нежен ветрец надуваше платната на лодката, която се плъзгаше тежко и тромаво по зелените вълни.

Тогава отец Никола каза на кормчията:

— Рахус, към лобното ли място ни караш? — Сетне се извърна към Горкум, изправи се, простря ръка към града и каза: — О, град Горкум! Град Горкум! Колко беди има да изтърпиш: ти ще бъдеш прокълнат между градовете, защото позволи да покара между стените ти семето на ереста! О, град Горкум! Божият ангел няма вече да стои на стража пред твоите порти. Бог няма да се грижи за целомъдрието на жените ти, за храбростта на мъжете ти, за благоденствието на твоите търговци! О, град Горкум! Ти си прокълнат и злочест!

— Прокълнат, прокълнат — отвърна Уленшпигел, — прокълнат като гребена, който е минал и изчистил испанските въшки, прокълнат като кучето, което скъсва веригите си, като коня, който хвърля от гърба си някой жесток ездач! Ти си прокълнат, ти, глупав проповеднико, който смяташ, че е лошо да се строши тоягата, па дори и от желязо да е, върху гърба на тирана!

Монахът млъкна, наведе очи и сякаш потъна в религиозна злоба.

Войниците-нехранимайковци, дошли между Голтаците само за плячка, седяха до монасите, които скоро огладняха. Уленшпигел поиска да им дадат сухари и херинги; стопанинът на лодката отговори:

— Да ги хвърлим в Мьоза; там ще ядат пресни херинги.

Тогава Уленшпигел даде на монасите всичкия хляб и наденици, които бе взел за себе си и за Ламме. Стопанинът на лодката и Голтаците-нехраиимайковци си приказваха:

— Тоя човек е изменник, той храни калугерите; трябва да донесем за него.

В Дордрехте лодката спря в пристанището на кея на цветята. Цяла тълпа мъже, жени, момчета и момичета дотърчаха да видят монасите и си казваха, като ги сочеха с пръст или им се заканваха с юмрук:

— Вижте ги тия негодници, които се представят за кротки светци и закарват телата на кладите, а душите — във вечния огън. Вижте ги тия затлъстели тигри и шкембести чакали.

Монасите навеждаха глави и не смееха да кажат дума. Уленшпигел видя, че те пак затрепераха.

— Ние пак огладняхме, състрадателни войниче — рекоха те.

Но стопанинът на лодката каза:

— Кой пие непрекъснато? Сухият пясък. Кой яде непрекъснато? Калугерът.

Уленшпигел отиде в града и купи хляб, шунка и голяма кана бира.

— Яжте и пийте — каза той, — вие сте паши пленници, но ако мога, ще ви спася. Войнишката дума е златна дума.

— Защо им даваш тия неща? Те няма никога да ти платят — рекоха войниците-нехранимайковци и си зашепнаха на ухо: „Той обеща, че ще ги спаси; трябва да го пазим добре.“

Призори стигнаха в Бриел. Портите на града бяха отворени за тях и един куриер отиде да съобщи на господин дьо Люмей за пристигането им.

Щом узна новината, той се облече надве-натри и пристигна на кон, придружен от неколцина конници и въоръжени пешаци.

И Уленшпигел можа да види отново жестокия адмирал, облечен като горд благородник, който живее охолно.

— Здравейте — рече той, — господа монаси. Дигнете си ръцете. Де е кръвта на господата Егмонт и Хоорн? Вие ми показвате бели ръце, много любезно от ваша страна.

Един монах, по име Леонард, каза:

— Прави с нас, каквото искаш. Ние сме монаси и никой няма да се застъпи за нас.

— Той добре каза — рече Уленшпигел, — защото монахът, който е скъсал със света — искам да кажа с баща и майка, брат и сестра, съпруга и любима, — не намира в часа на божия съд кой да се застъпи за него. Но все пак, ваше превъзходителство, аз не искам да сторя това. Когато капитан Морен подписа капитулацията на Горкум, той прие условието, че тия монаси ще бъдат свободни както всички, които бяха заловени в крепостта и които излязоха от нея. Въпреки това те бяха задържани без основание в плен; чух, че щели да бъдат обесени. Ваше превъзходителство, обръщам се смирено към вас, за да се застъпя за тях, защото знам, че войнишката дума е златна дума.

— Кой си ти? — попита господин дьо Люмей.

— Ваше превъзходителство — отговори Уленшпигел, — фламандец съм от прекрасната Фландрия, селяк и благородник, всичко заедно, и ходя из света, като възхвалявам хубавото и доброто и се подигравам свободно с глупостта. И ще ви възхваля, ако удържите даденото от капитана обещание: войнишката дума е златна дума.

Но Голтаците-нехранимайковци, които бяха в лодката, казаха:

— Ваше превъзходителство, той е предател: той обеща да ги спаси, даде им хляб, шунка, наденици и бира, а на нас — нищо.

Тогава господин дьо Люмей каза на Уленшпигел:

— Фламандецо-скитник, хранител на монаси, ти ще бъдеш обесен заедно с тях.

— Аз не се боя — отговори Уленшпигел, — войнишката дума е златна дума.

— Много ти е дигнат гребенът — рече дьо Люмей.

— Пепелта удря сърцето ми — каза Уленшпигел.

Заведоха монасите в една плевня и Уленшпигел заедно с тях; там те се опитаха чрез богословски доводи да променят убежденията му, по той заспа, като ги слушаше.

Когато господин дьо Люмей беше на трапезата, преситен от вино и месо, от Горкум пристигна пратеник, който идеше от страна на капитан Марен с препис от едно писмо на Мълчаливия, принц Орански, в което той „заповядваше на всички управители на градове и други места да оказват на духовниците същото благосклонно покровителство, сигурност и предимства, както и на останалия народ“.

Пратеникът поиска да го заведат при дьо Люмей, за да му връчи лично преписа от писмото.

— Де е първообразът? — попита го дьо Люмей.

— У моя началник Марен — рече пратеникът.

— И тоя селяк ми праща препис! — каза дьо Люмей. — Де е пътният ти лист?

— Ето го, ваше превъзходителство — рече пратеникът.

Господин дьо Люмей прочете високо:

— „Негова светлост господин Марен Бранд нарежда до всички наместници, управители и държавни чиновници да дават свободен пропуск и т. н.…“

Дьо Люмей удари с юмрук по масата и скъса пътния лист.

— Поврага! — рече той. — Какво се бърка тоя моряк, тоя дрипльо, който преди превземането на Бриел нямаше за храна дори кост от пушен херинг? Той се титулува негова светлост и господин, изпраща заповеди на мене! Той заповядва и нарежда! Кажи на господаря си, че щом той е толкова голям и благороден господин и така добре нарежда и заповядва, монасите веднага ще бъдат обесени и ти заедно с тях, ако не се пръждосаш.

И с един ритник той го изблъска от залата.

— Дайте вино! — извика той. — Виждал ли е някой такъв нахалник като тоя Марен? Толкова се ядосах, че ще повърна храната си. Монасите да се обесят веднага в плевнята им и да ми се доведе фламандският скитник, след като е присъствувал на обесването им. Ще видим дали ще посмее да каже, че лошо съм сторил. Поврага! Кому са потрябвали тук тия кани и чаши?

И той строши шумно чашите и съдовете и никой не смееше да му каже нещо. Прислужниците искаха да приберат парчетата, но той не им позволи и изпразвайки бутилка след бутилка, все повече се разяряваше, като се разхождаше с големи крачки, тъпчеше парчетата и ожесточено ги стриваше с крака.

Доведоха му Уленшпигел.

— Е? — рече му дьо Люмей. — Какви новини носиш от приятелите си калугери?

— Обесиха ги — рече Уленшпигел — и отвратителният палач, който убива за пари, разпра след издъхването корема и хълбоците на едного от тях, както изкормят свиня, за да продаде тлъстината му на един аптекар. Войнишката дума не е вече златна дума.

Дьо Люмей, тъпчейки строшените съдове, каза:

— Ти се държиш дръзко с мене, четирикрак негоднико, но и ти ще бъдеш обесен, само че не в плевник, а позорно, на площада пред всички хора.

— Позорът е за вас — рече Уленшпигел, — позор е и за нас: войнишката дума не е вече златна дума.

— Млъкни, дебела главо! — рече господин дьо Люмей.

— Позорът е за тебе — каза Уленшпигел, — войнишката дума не е вече златна дума. По-добре накажи мошениците, които търгуват с човешка тлъстина.

Господин дьо Люмей се спусна към него и дигна ръка да го удари.

— Удари ме — рече Уленшпигел, — аз съм твой пленник, но никак не се боя от тебе: войнишката дума не е вече златна дума.

Тогава господин дьо Люмей изтегли сабята си и навярно щеше да убие Уленшпигел, ако господин Трелонг не възпря ръката му и не каза:

— Смили се! Той е смел и храбър и не е извършил никакво престъпление.

Дьо Люмей се раздума.

— Нека поиска прошка — каза той.

Но Уленшпигел, който стоеше прав, рече:

— Няма да го направя.

— Нека каже поне, че не съм постъпил несправедливо — извика яростно дьо Люмей.

Уленшпигел отговори:

— Аз не ближа господарските ботуши: войнишката дума не е вече златна дума.

— Нека издигнат бесилката — каза дьо Люмей — и го отведете да чуе думата на въжето.

— Да — рече Уленшпигел, — и аз ще изкрещя пред целия народ: войнишката дума не е вече златна дума!

Издигнаха бесилката на големия пазар. Новината, че ще бесят Уленшпигел, храбрия Голтак, се пръсна бързо из града. И народът бе обзет от милост и състрадание. И се струпа на тълпи на големия пазар; също и господин дьо Люмей пристигна на кон, защото искаше сам да даде сигнала за наказанието.

Той гледаше студено Уленшпигел, качен на стълбата, облечен за смърт, по риза, с вързани за тялото ръце и сплетени длани, с въже на шия, и палача, готов да извърши работата си.

Трелонг каза на дьо Люмей:

— Господине, простете му, той не е предател, а досега не се е видяло да бесят някого, защото е бил искрен и милосърден!

А мъжете и жените от народа, като чуха какво казва Трелонг, викнаха:

— Милост, ваше превъзходителство, милост и пощада за Уленшпигел.

— Тая твърда глава се държа дръзко с мене — каза дьо Люмей. — Нека се разкае и каже, че съм сторил добре.

— Няма ли да се разкаеш и да кажеш, че той е сторил добре? — каза Трелонг на Уленшпигел.

— Войнишката дума не е вече златна дума — отговори Уленшпигел.

— Окачете го на въжето — каза дьо Люмей.

Палачът се готвеше да изпълни заповедта, но изведнъж една девойка, облечена цяла в бяло и с венец от цветя на главата, изкачи като луда стъпалата на ешафода, увисна на шията на Уленшпигел и каза:

— Тоя човек е мой; аз ще се омъжа за него.

И народът почна да ръкопляска, а жените викнаха:

— Да живее, да живее девойката, която спасява Уленшпигел!

— Какво значи това? — попита господин дьо Люмей.

Трелонг отговори:

— Според нравите и обичаите на града едно младо момиче, девица или неомъжена, може по право и по закон да спаси един мъж от въжето, ако на самата бесилка заяви, че го взема за свой съпруг.

— Бог му помага — каза дьо Люмей, — отвържете го.

Той отиде с коня до ешафода и видя девойката, която се мъчеше да пререже въжетата на Уленшпигел, а палачът се противеше, като каза:

— Ако ги прережете, кой ще ги плати?

Но девойката не го слушаше.

Виждайки колко е бърза, влюбена и сръчна, дьо Люмей се трогна.

— Коя си ти? — рече той.

— Аз съм Нел, неговата годеница — каза тя, — дойдох от Фландрия да го търся.

— Добре направи — каза надменно дьо Люмей.

И си отиде.

Тогава Трелонг се приближи.

— Фламандче — каза той, — като се ожениш, ще останеш ли пак войник на нашите кораби?

— Да, ваша милост — отговори Уленшпигел.

— Ами ти, девойче, какво ще правиш без мъжа си?

Нел отговори:

— Ако позволите, ваша милост, аз ще бъда флейтист на неговия кораб.

— Позволявам — рече Трелонг.

И й даде два флорина за сватбата.

А Ламме плачеше и се смееше от радост и рече:

— Ето още три флорина; всичко ще изядем; аз плащам. Хайде в „Златният гребен“. Моят приятел не загина. Да живее Голтака!

Народът ръкопляскаше, а те отидоха в „Златният гребен“, дето поръчаха голямо пиршество; и Ламме хвърляше от прозореца дребни пари на народа.

А Уленшпигел каза на Нел:

— Моя любима, сега вече си при мене! О, щастие! Тя е тук, плът, сърце и душа, моята нежна любима. О, тия кротки очи, тия хубави червени устни, отдето винаги са излизали само добри думи! Моята нежна възлюблена ми спаси живота! На нашите кораби ти ще свириш на флейтата на освобождението. Спомняш ли си… но не… Тоя радостен час принадлежи на нас, а твоето лице, нежно като юнско цвете — на мене. Аз съм в рая. Но ти плачеш…

— Те я убиха — рече тя.

И разказа историята на тежката си загуба.

И гледайки се един друг, те плакаха от любов и мъка.

И на пиршеството ядоха и пиха, а Ламме ги гледаше натъжен и повтаряше:

— О, жено моя, де си?

И свещеникът дойде и венча Нел и Уленшпигел.

И утринното слънце ги огря един до друг в тяхното брачно легло.

И Нел бе отпуснала глава върху рамото на Уленшпигел. И когато тя се пробуди от слънцето, той каза:

— Свежо личице и нежно сърце, ние ще бъдем отмъстителите на Фландрия.

Тя го целуна в устата и рече:

— Луда глава и яки ръце, бог ще благослови флейтата и меча.

— Ще ти направя войнишки дрехи.

— Веднага ли? — рече тя.

— Веднага — отговори Уленшпигел, — но кой казва, че сутрин ягодите били вкусни? Твоите устни са много по-вкусни.

IX

Уленшпигел, Ламме и Нел, както и техните приятели и спътници вземаха от манастирите парите, ограбени от народа чрез църковни шествия, фалшиви чудеса и други католически хитрини. Това противоречеше на заповедта на Мълчаливия, принца на свободата, но парите отиваха за водене на войната. Ламме Гудзак, който не се задоволяваше само с пари, плячкосваше от манастирите и свински бутове, наденици, шишета бири и вино и се връщаше оттам весел с накичени по портупея му птици — гъски, пуйки, охранени петли, кокошки и пилета, мъкнейки с въже подире си няколко манастирски телета и свини. Това е, думаше той, според правото на войната.

Той се радваше много на всяка плячка и я занасяше на кораба, за да си направят угощение, но се оплакваше, че готвачът е пълен невежа в науката за сосовете и фрикасетата.

Тоя ден Голтаците, които здравата си бяха сръбнали винце, казаха на Уленшпигел:

— Ти винаги подушваш какво ново има на сушата; знаеш и всички бойни приключения: попей ни за тях. Ламме ще бие барабана, а хубавичката флейта ще писука в такт с песента ти.

И Уленшпигел каза:

— През един ясен и хладен майски ден Людвиг Паса у ски иска да влезе в Монс, но не вижда около себе си нито своята пехота, нито конницата си. Неколцина негови хора държат отворена една от градските порти и един мост — спуснат, за да може той да превземе града. Но гражданите завземат портата и моста. Де са войниците на граф Людвиг? Още малко и гражданите ще дигнат моста, Граф Людвиг свири с рог.

И Уленшпигел изпя:

И Голтаците пееха на корабите: „Погледни войниците си, Исусе. Наточи нашето оръжие, господи. Да живее Голтака!“

И усмихната, Нел писукаше с флейтата си, Ламме удряше барабана, а нагоре към небето — божия храм, се издигаха златните чаши и химните на свободата. И вълните като сирени, светли и хладни, мълвяха съзвучно около кораба.

X

През един августовски ден, горещ и тежък, Ламме бе обзет от тъга. Веселият му барабан мълчеше и спеше, а пръчиците му се подаваха от отвора на торбата. Уленшпигел и Нел, усмихнати от любовна радост, се грееха на слънце: часовоите по мачтите си свиркаха или пееха, в очите им шареха по ширналото се море дали няма да съзрат на хоризонта някаква плячка. Трелонг ги питаше и те отговаряха постоянно: „Нищо.“

Ламме, бледен и уморен, въздишаше жално. Нел му каза:

— Защо си толкова тъжен, Ламме?

А Уленшпигел му рече:

— Ти слабееш, синко.

— Да — каза Ламме, — тъгувам и слабея. Сърцето ми губи своята веселост, а лицето ми — свежестта си. Да, смейте ми се вие, които се намерихте през хиляди опасности. Подигравайте се с клетия Ламме, който живее като вдовец, макар да е женен, а тая — той посочи Нел — можа да изтръгне мъжа си от целувките на бесилката, която ще бъде неговата последна любима. Слава богу, тя стори добре, но не бива да ми се надсмива. Да, Нел, мила, не се смей на нещастия Ламме. Жена ми се смее за десетина! Ах! Вие жените сте жестоки към страданията на другите. Да, сърцето ми е тъжно, пронизано от меча на изоставянето; и само тя може да го съживи, нищо друго.

— Или някое фрикасе — рече Уленшпигел.

— Да — каза Ламме, — но къде ще намериш месо на тоя жалък кораб? На кралските кораби, когато не е пост, имат четири пъти седмично месо и три пъти риба. Колкото за рибата, да ме убие господ, ако тия кълчища — искам да кажа месото на рибата — причиняват нещо друго освен да разпалват напразно кръвта ми, моята нещастна кръв, която скоро ще се превърне на вода. Те имат бира, сирене, супа и хубави питиета. Да, те имат всичко, което желае стомахът им: сухари, ръжен хляб, бира, масло, пушено месо; да, всичко: сушена риба, сирене, горчица, сол, бакла, грах, булгур, оцет, дървено масло, мас, дърва и въглища. А на нас току-що ни забраниха да вземаме добитък от когото и да било — гражданин, свещеник или благородник. Ние ядем херинги и пием слаба бира. О, нямам вече нищо! Ни любима жена, ни хубаво вино, ни тъмна бира, ни вкусна храна. Какви радости имаме тук?

— Аз ще ти кажа, Ламме — отговори Уленшпигел. — Око за око, зъб за зъб; през нощта на свети Вартоломей168 те убиха в Париж, само в тоя град, десет хиляди свободни сърца; дори самият крал стреля срещу народа си. Събуди се, фламандецо; грабвай брадвата безмилостно: това са нашите радости. Удряй врага — испанец и католик, навред, дето ги намериш. Остави засега яденето. Те откарваха жертвите си, мъртви или живи, с пълни каруци до реката и ги хвърляха във водата. Мъртви или живи. Чуваш ли, Ламме? Девет дни Сена бе червена и гарваните на цели ята връхлитаха града. В Шарите, Руан, Тулуза, Лион, Бордо, Бурже, Мо клането беше чудовищно. Виждаш ли тия глутници наситени кучета, легнали до труповете? Зъбите им са уморени. Гарваните летят тежко, защото стомасите им са претъпкани с месото на жертвите. Чуваш ли, Ламме, гласа на душите, които викат за отмъщение и милост? Събуди се, фламандецо! Ти говориш за жена си. Аз не мисля, че тя е невярна, но е побъркана и още те обича, клети приятелю: тя не беше между ония придворни дами, които в същата нощ на клането събличаха със собствените си нежни ръце труповете, за да видят голяма или малка е била тяхната плътска мъжественост. И се смееха тия забележителни в безпътството дами. Развесели се, синко, въпреки рибата и слабата ти бира. Ако след херингите вкусът в устата е блудкав, още по-блудкава е миризмата на тая мръсотия. Ония, които са убивали, сега дават угощения и с недоизмити ръце разрязват тлъстите гъски, за да предлагат на хубавичките парижки дами крила, крачета или трътки. Преди малко те са пипали друго, студено месо.

— Няма вече да се оплаквам, синко — рече Ламме, като стана, — херингът е жълтунка, а слабата бира е малвазийско вино за свободните сърца.

И Уленшпигел каза:

А Голтаците по корабите пееха:

XI

През една черна нощ, когато бурята тътнеше в струпаните облаци, Уленшпигел седеше върху палубата на кораба до Нел.

— Всички светлини по нашите кораби са угасени — каза той. — Ние сме лисици, които дебнат нощем минаването на испанските птици, тоест на техните двадесет идва асабри, богати кораби, дето блестят фенери — звездите на тяхното нещастие. И ние се носим срещу тях.

Нел каза:

— Тая нощ е нощ на магьосниците. Небето е черно като устата на пъкъла, светкавиците блестят като усмивката на сатаната, далечната буря бучи глухо, чайките хвърчат със силни крясъци: морето върти като сребърни водни змии своите фосфоресциращи вълни. Тил, любими, ела да отидем в света на духовете. Вземи праха за виденията.

— Ще видя ли Седмината, миличка?

И те взеха праха.

И Нел затвори очите на Уленшпигел, а Уленшпигел затвори очите на Нел. И видяха страшно зрелище.

Небето, земята и морето бяха изпълнени с мъже, жени и деца, които работеха, плуваха, пътуваха или мечтаеха. Морето ги люлееше, земята ги носеше. И те гъмжаха като змиорки в кошница.

В средата на небето бяха седнали върху седем престола седем мъже и жени, всеки с по една блестяща звезда на челото, но бяха толкова смътни, че Нел и Уленшпигел виждаха ясно само техните звезди.

Морето се изкачи чак до небето и подмяташе в пяната си безброй множество кораби, мачтите и въжетата на които се блъскаха, кръстосваха, чупеха и премазваха от буйните движения на вълните. След това един кораб се очерта сред другите. Корпусът му беше от пламтящо желязо, килът му от стомана, остра като нож. Когато той мина, водата изпищя жаловито. На задната част на кораба седеше ухилена Смъртта и държеше в едната ръка своята коса, а в другата камшик, с който шибаше седем същества. Едното от тях беше тъжен, слаб, горд и мълчалив мъж. Той държеше в едната си ръка скиптър, а в другата — сабя. До него бе яхнало коза едно червенобузесто момиче с разголени гърди, с разтворена рокля и живи очи. То се протягаше похотливо към един стар евреин, който събираше гвоздеи, и към един дебел, надут човек, който падаше всеки път, когато тя го изправяше, а една мършава и свирепа жена удряше и двамата. Нито дебелият човек, нито червенобузестата му спътница отвръщаха на ударите. Сред тях един монах ядеше наденици. На земята една жена пълзеше като змия между другите. Тя хапеше стария евреин заради старите гвоздеи, надутия човек — защото той беше много доволен, червенобузестата жена — заради влажния блясък на очите й, монаха — за неговите наденици и мършавия мъж — заради скиптъра му. И скоро всички почнаха да се бият един друг.

Когато те отминаха, битката по морето, на небето и земята стана ужасна. Заваля дъжд от кръв. Корабите бяха разбити от ударите на брадви, аркебузи и топове. Късове от тях хвърчаха във въздуха посред барутния дим. На земята войски се сблъскваха като бронзови стени. Градове, села и житни ниви горяха сред викове и сълзи; високите камбанарии, каменни дангели, изрязваха сред огъня гордите си очертания и падаха след това с трясък като отсечени дъбове. Черни конници, безбройни и в гъсти редиш като орди от мрави, със сабя в едната ръка и пистолет в другата, удряха мъже, жени и деца. Някои правеха дупки в леда и хвърляха в тях живи старци; други режеха гърдите на жените и посипваха отгоре пипер, трети бесеха деца по комините. Ония, които се уморяваха да убиват, изнасилваха някоя девойка или жена, пиеха, играеха на зарове ровеха купчините плячкосано злато и бъркаха в тях с чер вените си пръсти.

Седемте, увенчани със звезди, викаха:

— Милост за злочестия свят!

А призраците се кикотеха. И гласовете им приличаха на гласовете на хиляди морски орли, които крещят заедно. И Смъртта размахваше косата си.

— Чуваш ли ги? — каза Уленшпигел. — Това са хищните птици, които дебнат нещастните хора. Те се храня с малки птици — простите и добри хорица.

Седемте, увенчани със звезди, викаха:

— Любов, справедливост и милосърдие!

А седемте призрака се кикотеха. И техните гласове приличаха на гласовете на хиляди морски орли, които крещят заедно. И Смъртта ги удряше с камшика си.

И корабът се носеше по вълните, като прерязваше на две и кораби, и лодки, и хора, и жени, и деца. Над морето ехтеше жалбата на жертвите: „Милост!“

И червеният кораб минаваше над всички тях, а в това време призраците се смееха и крещяха като морски орли.

И Смъртта, разкикотена, пиеше вода, примесена с кръв.

И когато корабът се скри в мъглата, битката престана, а Седемте, увенчани със звезди, изчезнаха.

И Уленшпигел и Нел не виждаха вече нищо освен черното небе, бурното море, мрачните облаци, които се спускаха над фосфоресциращата вода, и съвсем наблизо — червени звезди.

Това бяха фенерите на двадесет и двата асабри. Морете и гръмотевицата ехтяха глухо.

И Уленшпигел удари тихичко камбаната за тревога и извика:

— Испанецът, испанецът! Той отива към Флисинген.

И викът се повтори по цялата флота.

И Уленшпигел каза на Нел:

— Сива сянка пада върху небето и морето. Фенерите светят вече слабо, зора се пуква, вятърът става хладен, вълните пръскат пяната си над палубата на корабите, силен дъжд се излива и веднага престава, слънцето изгрява радостно и позлатява гребена на вълните: това е твоята усмивка, Нел, свежа като сутринта, нежна като слънчев лъч.

Двадесет и двата асабри минават: по корабите на Голтаците барабаните бият, флейтите пищят; дьо Люмей вика: „Напред в името на принца!“ Евон Питерсен Ворт, вицеадмирал, вика: „В името на господин Орански и на господин адмирала напред!“ По всички кораби: „Йохана“, „Лебед“, „Ана Ми“, „Голтака“, „Компромис“, „Егмонт“, „Дьо Хоорн“, „Вилхелм Мълчаливия“; всички капитани викат: „В името на господин Орански и на господин адмирала напред!“

— Напред! Да живее Голтака! — викат войниците и матросите.

Корабът на Трелонг „Бриел“, дето са Ламме и Уленшпигел, следван отблизо от „Йохана“, „Лебед“ и „Голтака“, залавя четири асабри. Голтаците хвърлят във водата всички испанци, пленяват нидерландците, изпразват корабите като черупки на яйца и ги пускат в залива да се носят от вълните без мачти и платна. След това тръгват да преследват осемнадесетте други асабри. Силен вятър духа откъм Анверс, бордовете на бързите кораби се навеждат към водата от тежестта на платната, издути като бузите на калугер от миризмата на готварницата. Испанските кораби плават бързо; Голтаците ги преследват чак до залива на Миделбург под огъня на укрепленията. Там започва кървава битка: Голтаците се втурват с брадви върху палубите на корабите, които скоро се покриват с отсечени ръце и крака, така че след битката трябва да ги хвърлят с кошове в морето. Укрепленията стрелят срещу тях; те не искат да знаят и с вика: „Да живее Голтака!“ вземат от испанските кораби барут, оръдия, чували жито, изгарят корабите, след като са ги изпразнили, и тръгват към Флисинген, оставяйки ги пламнали и димящи в залива.

Оттам те ще изпратят групи да пробият язовете на Зеландия и Холандия и да помагат за строежа на нови кораби, особено на сто и четиридесет тонни кораби, които носят до двадесет чугунени оръдия.

XII

Пада сняг над корабите. Цялата далечина е побеляла и снегът непрестанно пада, пада меко в черната вода и се топи.

Пада сняг над земята; съвсем бели са пътищата, съвсем бели са черните силуети на обезлистените дървеса. Нищо не се чува освен далечните градски часовници на Хаарлем и веселият хор на камбаните, които изпращат в замрежения въздух своите приглушени звуци.

Камбани, не звънете; камбани, недейте пя вашите прости и нежни мелодии: иде дон Фернандо, кървавото херцогче. Той иде срещу тебе, о, Хаарлем169, град на свободата, с тридесет и пет отряда испанци, твои смъртни врагове; двадесет и два отряда валонци, осемнадесет отряда германци, осемстотин коне и мощна артилерия иде след тях. Чуваш ли по колите шума на тия смъртоносни железа? Фалконети, кулеврини, мортири с широка уста, всичко това е за тебе, Хаарлем. Камбани, не звънете; камбанен хор, не изпращай своите весели звуци в замрежения от сняг въздух.

— Ние, камбаните, ще звъним; аз, камбанен хор, ще продължавам да пея и хвърлям моите смели звуци в заснежения от сняг въздух. Хаарлем е градът на храбрите сърца, на мъжествените жени. От върха на своите камбанарии той гледа без страх как се вият като орди от адски мрави черните маси на палачите: Уленшпигел, Ламме и сто морски Голтаци са върху неговите укрепени стени. Тяхната флота кръстосва из езерото.

— Нека дойдат! — казват жителите. — Ние сме само обикновени граждани, риболовци, моряци и жени. За да влезе у нас, синът на херцог Алба нямал нужда, както казвал, от ключове, а от топове. Нека отвори, ако може, тия слаби порти. Той ще намери зад тях мъже. Звънете, камбани; камбанен хор, изпращай своите весели звуци в замрежения въздух.

Ние имаме само слаби стени и ровове от старинен образец. Четиринадесет оръдия бълват срещу пристанището гюллетата си по четиридесет и шест ливри. Поставете хора там, дето не достигат камъни. Щом се мръкне, всеки почва да работи и всичко се възстановява така, сякаш никога гюллета не са минавали през там. Те изстреляха срещу пристанището шестстотин и осемдесет гюллета: срещу портата Сен Жан шестстотин и седемдесет и пет. Тия ключове не отварят, защото зад нея се издига вече ново укрепление. Звънете, камбани; камбанен хор, изпращай в замрежения въздух своите весели звуци.

Топовете бият, непрекъснато бият стените, камъните отскачат, зидовете се срутват. Пробивът е достатъчно широк, за да може цяла дружина да мине фронтално. „Атака! Убивай!“ — викат те. Те се катерят, те са десет хиляди; пуснете ги да минат през рововете с техните мостове и стълби. Нашите топове са готови. Ето идат ония, които ще умрат като стадо. Поздравете ги, топове на свободата! И те поздравяват: гюллета, снаряди със запален катран хвърчат, свирят, пробиват, режат, подпалват и ослепяват тълпата настъпващи, които падат и бягат в безредие. Хиляда и петстотин мъртви застилат рова. Звънете, камбани; и ти, камбанен хор, изпращай в замрежения въздух своите весели звуци.

Хайде отново в атака! Не смеят. Почват да стрелят и да копаят под земята. И ние знаем изкуството да минираме. Под тях, запалете под тях фитила; тичайте, ще видим хубаво зрелище. Четиристотин испанци хвърчат във въздуха. Това не е пътят към вечните пламъци. О, хубав танц под сребърните звуци на нашите камбани, под веселата музика на нашия камбанен хор!

Те не подозират, че принцът бди над нас, че всеки ден през добре пазени пътища пристигат шейни с жито и барут; житото за нас, барутът за тях. Де са техните шестстотин германци, които ние убихме и издавихме в гората на Хаарлем170? Де са единадесетте отряда, които пленихме, шестте оръдия и петдесетте вола? Имахме един пояс от стени, сега имаме два. Дори жените се бият и Кенан води техния храбър отряд. Елате, палачи, тръгнете из нашите улици, децата ще изрежат сухожилията под коленете ви със своите малки ножчета. Звънете, камбани; а ти, камбанен хор, пръскай в замрежения въздух своите весели звуци.

Ала щастието ни изоставя. В езерото флотата на Голтаците е разбита. Разбити са войските, които Орански ни бе изпратил на помощ. Студът заледява всичко, мразът е лют. Никаква помощ вече. После, през цели пет месеца, ние не отстъпваме — хиляда срещу десет хиляди. Принудени сме сега да преговаряме с палачите. Ще поиска ли да преговаря това кърваво херцогче, което се е заклело да ни погуби? Да изкараме всички войници да излязат с оръжията си; те ще пробият неприятелските отряди. Но жените стоят при портите от страх да не ги оставят сами да пазят града. Камбани, недейте вече звъни, камбанен хор, не изпращай вече към небето своите весели звуци.

Настъпи юни, сеното благоухае, житата пожълтяват от слънцето, птиците пеят; ние гладувахме пет месеца; градът е в траур; ще излезем от Хаарлем всички — начело аркебузиерите, за да проправят път, след това жените, децата и чиновниците, пазени от пехотата, която ще бди за пробива. Писмо, писмо от кървавото херцогче! Дали то не съобщава за смърт? Не, живот за всички, които са в града. О, неочаквана милост! А може би измама! Ще запееш ли отново, весел камбанен хор? Те влизат в града.

Уленшпигел, Ламме и Нел бяха облекли дрехи на германски войници, които, към шестстотин на брой, бяха затворени заедно с тях в манастира на августинците.

— Днес ще умрем — каза съвсем тихичко Уленшпигел на Ламме.

И притисна до гърдите се прелестното тяло на Нел, която пяла трепереше от страх.

— Уви! Никога няма да видя вече жена си — рече Ламме. — Но може би дрехите ни на германски войници ще ни спасят живота?

Уленшпигел поклати глава, за да покаже, че не вярва на никаква милост.

— Не чувам никакъв шум на плячкосване — каза Ламме.

Уленшпигел отговори:

— Според спогодбата гражданите спасиха и живота си, и града от ограбване срещу двеста и четиридесет хиляди флорина. Те трябва да платят в брой сто хиляди флорина до дванадесет дни, а останалите след три месеца. Наредено бе жените да се оттеглят в черквите. Няма съмнение, те ще почнат да убиват. Чуваш ли как коват ешафодите и издигат бесилките?

— Ах, ние ще умрем! — рече Нел. — Гладна съм.

— Да — пошепна Ламме на Уленшпигел. — Кървавото херцогче казало, че когато ни водят на смърт, ще бъдем по-послушни, ако сме гладни.

— Много съм гладна! — рече Нел.

Вечерта дойдоха войници и раздадоха по един хляб на шест души.

— Триста валонски войника бяха обесени на пазара — казаха те. — Скоро ще дойде и вашият ред. Голтаците винаги са били обручвани с бесилки.

На другата вечер те пак дойдоха с по един хляб за шест души.

— Четири знатни граждани — казаха те — бяха обезглавени. Двеста четиридесет и девет войника бяха вързани двама по двама и хвърлени в морето. Тая година морските раци ще бъдат тлъсти. От седми юли, откак сте затворени тук, вие съвсем не изглеждате добре. Нидерландците са лакоми и пияници; ние, испанците, се задоволяваме с по две смокини за вечеря.

— Затова, значи, вие задължавате навред гражданите — отговори Уленшпигел — да ви приготвят по четири гозби от месо, птици, каймаци, вина и сладка; и да ви дават мляко, за да миете мустаците си, и вино, за да къпете краката на конете си?

На осемнадесети юли Нел каза:

— Краката ми са мокри; какво ли е това?

— Кръв — каза Уленшпигел.

Вечерта войниците отново дойдоха с по един хляб за шест души.

— Дето въжето не стига — казаха те, — мечът свършва работа. Триста войника и двадесет и седем граждани, които се опитаха да избягат от града, се разхождат сега в ада, носейки главите си в ръце.

На следния ден в манастира отново се проля кръв. Войниците дойдоха, но не донесоха хляб, а само огледаха пленниците и казаха:

— Петстотин валонци, англичани и шотландци, които бяха обезглавени вчера, имаха по-прилични лица. Тия тук сигурно са гладни; но кой, ако не Голтака ще мре от глад?

И наистина те всички — бледи, мършави, посърнали, треперещи като от треска — приличаха на призраци.

На шестнадесети август, в пет часа вечерта, войниците дойдоха засмени и им дадоха хляб, сирене и бира. Ламме каза:

— Това е предсмъртното угощение.

В десет часа дойдоха четири отряда; началниците казаха да се отворят портите на манастира и заповядаха на пленниците да тръгнат в редица от по четири след флейтите и барабаните и да вървят така до мястото, дето им кажат да спрат. Някои улици бяха червени; и те вървяха към лобното място.

Ливадите бяха обагрени тук-там с локви кръв; кръв имаше навсякъде около стените. От вси страни долитаха ята гарвани; слънцето се криеше в легло от изпарения, небето беше още светло и в неговата глъбина се пробуждаха вече плахи звезди. Изведнъж те чуха някакъв жаловит вой.

Войниците казаха:

— Тия викове са на Голтаците от укреплението Фюик извън града; оставени са да умрат от глад.

— И ние — каза Нел, — и ние отиваме на смърт.

И се разплака.

— Пепелта удря сърцето ми — каза Уленшпигел.

— Ах! — рече Ламме на фламандски, защото войниците от охраната не разбираха тоя горд език. — Ах! — каза Ламме. — Да можех да хвана тоя кървав херцог и да го накарам да яде, докато пукне, всички тия въжета, бесилки, пейки и скели за мъчения, гири и ботуши; да можех да го накарам да изпие пролятата от него кръв и да излязат от разкъсаната му кожа и от разтворените му черва забитите трески и късове желязо и ако и тогава не издъхне, ще изтръгна сърцето му от гърдите и ще го накарам да изяде сурово това отровно сърце. Тогава сигурно той ще отиде на онзи свят в серния пъкъл, дето дяволът ще го застави да дъвче непрекъснато това сърце. И така на вечни времена.

— Амин — казаха Уленшпигел и Нел.

— Но не виждаш ли нищо? — каза тя.

— Не — рече той.

— Виждам на запад — каза тя — петима мъже и две жени, седнали в кръг. Един от тях е облечен в пурпур и носи златна корона. Изглежда, че той е главатарят на другите, целите в парцали и дрипи. Откъм изток виждам, че иде друга група от седем души; един ги води, облечен в пурпур, но без корона. И те отиват срещу ония от запад. И се бият с тях в облаците; но вече не виждам нищо.

— Седмината — каза Уленшпигел.

— Чувам — рече Нел — близо до нас в листака глас, който мълви като въздишка:

— Не ние, а други ще освободят земята на Фландрия — отговори Уленшпигел. — Нощта става съвсем тъмна. Войниците запалват факли. Ние сме близо до лобното място. О, любима моя, защо тръгна с мене? Не чуваш ли вече нищо, Нел?

— Чувам — каза тя — звън на оръжие в нивята. А там, на връх склона, над пътя, по който тръгваме, виждаш ли да блести по стоманата червеният пламък на факлите? Аз виждам огнените точки на фитилите на аркебузите. Спят ли нашите пазачи, или са слепи? Чуваш ли гръмотевицата? Виждаш ли как падат испанците, пронизани от куршуми? Чуваш ли „Да живее Голтака!“ Те се изкачват бегом по пътечката с насочени напред копия; те слизат с брадви надолу по хълма. Да живее Голтака!

— Да живее Голтака! — извикаха Ламме и Уленшпигел.

— Виж! — каза Нел. — Войниците ни дават оръжие. Вземи, Уленшпигел, вземи, любими. Да живее Голтака!

— Да живее Голтака! — вика цялата група пленници.

— Аркебузиерите не престават да стрелят — казва Нел. — Те падат като мухи, осветени от блясъка на факлите. Да живее Голтака!

— Да живее Голтака! — вика групата на спасителите.

— Да живее Голтака! — викат Уленшпигел и пленниците. — Испанците са в железен кръг. Убивай! Убивай! Не остана ни един прав. Убивай! Няма милост! Война без пощада. А сега да дигаме багажа си и да бързаме за Анкюиз. Кой е взел дрехите от сукно и коприна на палачите? Кой е взел оръжието им?

— Всички! Всички! — викат те. — Да живее Голтака!

И наистина те тръгват с кораб за Анкюиз, дето освободените германци остават заедно с тях, за да пазят града.

А Ламме, Нел и Уленшпигел отиват отново на своите кораби. И ето те отново пеят в свободното море: „Да живее Голтака!“

И кръстосват из залива на Флисинген.

XIII

Там Ламме отново се развесели. Той на драго сърце слизаше на сушата и отиваше на лов за волове, овце и домашни птици, както се ходи за зайци, елени и жълтунки.

И не беше сам в тоя питателен лов. Хубава гледка беше, когато се връщаха ловците начело с Ламме — въпреки забраната те дърпаха за рогата едрия добитък и гонеха дребния, караха с тояжка цели стада гъски и носеха закачени на канджи кокошки, пилета и петли.

По всички кораби тогава имаше пиршества и угощения. И Ламме думаше:

— Миризмата на сосовете стига чак до небето и там възрадва господа ангелите, които казват: „Това е най-вкусното месо.“

Докато те кръстосваха из залива, пристигна търговска флота от Лисабон, командуващият на която не знаеше, че Флисинген е вече превзет от Голтаците. Заповядаха му да пусне котва, обкръжиха флотата. Да живее Голтака! Барабани и флейти дадоха сигнал за абордаж171; търговците имаха топове, копия, брадви и аркебузи.

Куршуми и гюллета заваляха върху корабите на Голтаците. Техните аркебузиери, прислонени около голямата мачта за дървени прикрития, стреляха сигурно, без да се излагат. Търговците падаха като мухи.

— Напред! — викаше Уленшпигел на Ламме и на Нел. — Напред! Там има подправки, скъпоценности, скъпи хранителни продукти, захар, мускат, карамфил, джинджифил, реали, дукати, златни, целите лъскави, талери. Има повече от петстотин хиляди парчета. Испанецът ще плати разноските по войната. Да пием! Да отслужим литургията на Голтаците — сиреч битката.

И Уленшпигел и Ламме тичаха навсякъде като лъвове. Нел, скрита зад дървените заслони, свиреше на флейтата. Заловиха цялата флота.

Когато преброиха мъртвите, видяха, че имаше хиляда от страна на испанците и триста — от Голтаците; между последните беше и готвачът на кораба „Бриел“. Уленшпигел поиска да държи реч пред Трелонг и моряците; Трелонг на драго сърце се съгласи. И той им каза:

— Господин капитан и вие побратими, току-що наследихме много подправки и Ламме, ТОВА добродушие шкембе, смята, че нещастният покойник, който лежи пред нас — бог да му отреди радост на оня свят, — не беше голям майстор на гозбите. Нека назначим Ламме на негово място и той ще ви готви небесни яхнии и райски чорби.

— Съгласни сме — казаха Трелонг и другите. — Ламме ще бъде главният готвач на кораба. Той ще носи голямата дървена лъжица, за да маха пяната от сосовете си172.

— Господин капитан, другари и приятели — каза Ламме, — вие виждате, че плача от радост, защото не заслужавам такава голяма чест. Ала тъй като вие се обърнахте към моето нищожество, аз приемам благородните задължения на майстор по фрикасетата на смелия кораб „Бриел“, нови моля смирено да ми поверите върховната власт в кухнята, и то така, че вашият главен готвач — искам да кажа аз — да може съгласно правото, закона и силата да не позволява никому да изяжда частта на другите.

Трелонг и Голтаците извикаха:

— Да живее Ламме! Ще имаш и правото, и закона, и властта!

— Но — рече той — искам да ви помоля смирено за още нещо. Аз съм дебел, едър и як, дълбоко е шкембето ми, дълбок е стомахът ми; клетата ми жена — дано бог ми я възвърне — винаги ми даваше две порции вместо една: дайте ми и вие това благоволение.

Трелонг, Уленшпигел и моряците казаха:

— Ще имаш две порции, Ламме.

А Ламме изведнъж се натъжи и рече:

— Жено моя! Сладка, миличка моя! Ако нещо може да ме утеши за твоето отсъствие, то е, че в сегашната си длъжност ще си припомням твоите небесни гозби и нашето прелестно жилище.

— Трябва да положиш клетва, синко — каза Уленшпигел. — Нека донесат голямата дървена лъжица и големия меден казан.

— Кълна се — каза Ламме — в бога, нека ми бъде на помощ, кълна се да бъда верен на принц Орански, наричан Мълчаливия, който управлява от името на краля областите Холандия и Зеландия, да бъда верен на господин дьо Люмей, адмирала, който командува пашата доблестна флота, и на господин Трелонг, вицеадмирал и капитан на кораба „Бриел“; кълна се, че доколкото слабите ми сили позволяват, ще готвя ястия от меса и птици, каквито късметът ни отреди, и то съобразно нравите и обичаите на знаменитите някогашни готвачи, оставили прекрасни съчинения с рисунки по великото готварско изкуство; кълна се, че ще храня споменатия господин Трелонг, нашия капитан, неговия помощник, моя приятел Уленшпигел и всички вас — боцмана, лоцмана, помощник-капитана, юнгите, войниците, топчиите, пазача на вината, ординареца на капитана, лекаря, тръбача, матросите и всички останали. Ако печеното е недопечено, а птицата не е дотам зачервена, ако чорбата има блудкав мирис и пречи на доброто храносмилане; ако ароматът на сосовете не ви подтикне да се втурнете в кухнята, разбира се, с мое позволение; ако не ви направя всички весели, с цветущи лица, аз ще се откажа от благородните си задължения и ще призная, че съм некадърен да стоя занапред върху престола на кухнята. Бог да ми е на помощ в тоя живот и в другия.

— Да живее главният готвач — казаха те, — царят на кухнята, императорът на фрикасетата. В неделен ден той ще получава по три порции вместо по две.

И Ламме стана главен готвач на кораба „Бриел“. И докато вкусните чорби се варяха в тенджерите, той се изправяше гордо при вратата на кухнята и държеше като скиптър своята голяма дървена лъжица.

И в неделните дни имаше по три порции.

Когато Голтаците се сражаваха с неприятеля, той на драго сърце оставаше в своята лаборатория за сосове, но от време на време излизаше на палубата и изстрелваше няколко куршума с аркебузата си, ала веднага слизаше пак, за да наглежда сосовете.

И тъй като беше едновременно съвестен готвач и храбър войник, всички го обичаха много.

Но никой нямаше право да влиза в кухнята. Защото тогава ставаше като дявол и удряше безмилостно, дето завърне, с голямата си дървена лъжица.

И отново го нарекоха Ламме Лъва.

XIV

По океана, по Еско, в слънчеви дни, в дъжд, сняг, градушка, зиме и лете корабите на Голтаците се носят, опънали всичките си платна, сякаш са лебеди, лебеди на бялата свобода.

Бяло — за свободата, синьо — за величието, оранжево — за принца: това е знамето на гордите кораби.

Всички платна опънати! Всички платна опънати — и вълните се удрят в смелите кораби и водата ги пръска с пяна.

Плават, тичат, хвърчат по реката гордите кораби на Голтаците с платна, досягащи водата, бързи като облаци, подгонени от северния вятър. Чувате ли как носовете им цепят вълните? Боже на свободните хора, да живее Голтака!

Малки кораби, големи лодки с палуби, платноходки, бързи като буреносен вятър, като мълниеносен облак. Да живее Голтака!

Лодки с палуби и платноходки се носят по реката. И когато летят право срещу вълните, с поставено на носа смъртоносно дуло на дълга кулеврина, разсечените вълни стенат. Да живее Голтака!

Всички платна опънати! Всички платна опънати и вълните блъскат смелите кораби и ги пръскат с пяна.

Нощем и денем, в дъжд, град и сняг те се носят! Облаци ли покриват небето, слънце ли грее, или звезди светят — Христос им се усмихваше. Да живее Голтака!

XV

Кървавият крал узна за техните победи. Смъртта разяждаше вече палача и тялото му беше пълно с червеи. Тон минаваше по коридорите на двореца във Валядолид, окаян и свиреп, тътрейки подутите си и тежки като олово нозе. Жестокият тиран никога не пееше. Когато съмваше, той не се засмиваше и когато слънцето озаряваше като божия усмивка неговата империя, в сърцето му не трепваше никаква радост.

Но Уленшпигел, Ламме и Нел пееха като птици; излагаха на опасност — Ламме и Уленшпигел своята загрубяла, а Нел — своята бяла кожа, живееха ден за ден и радостта им, когато Голтаците угасяха някоя клада, биваше по-голяма от радостта на краля, когато опожаряваше някой град.

По това време Вилхелм Мълчаливия, принц Орански, лиши от адмиралски чин господин дьо Люмей дьо ла Марк поради големите му жестокости. На негово място той назначи господин Боувен Еваутсен Ворст. Също така реши да се намерят средства за изплащане на селяните взетото от Голтаците жито, да ги обезщети за наложените им принудителни контрибуции и да позволи на римските католици свободното изповядване на вярата им както на всички без преследвания и хули.

XVI

По корабите на Голтаците под блесналото небе и над светлите вълни пищят флейти, ручат гайди, кълколят шишета, звънтят чаши, лъщят оръжия.

— Сега — каза Уленшпигел — да бием барабана за прослава, да бием барабана за радост. Да живее Голтака! Испания е победена, обезвреден е вампирът. Морето е наше, Ла Бриел е превзет. И брегът е наш, от Нийопор — през Остенде и Бланкенберге. Зеландските острови, устието на Еско, устието на Мьоза, устието на Рейн чак до Хелдер. Наши са Тексел, Влиеланд, Тер Шилинг, Амеланд, Ротум, Боркум. Да живее Голтака!

Наши са Делфт, Дордрехт. Това е като барутна ивичка. Бог държи запалката. Палачите напускат Ротердам. Свободната съвест като лъв, въоръжен с ноктите и зъбите на правосъдието, превзема графството Зютфен, градовете Дьотеком, Дуесбург, Гоор, Олдензеел и на Велнюира, Хатем, Елбург и Хардервийк. Да живее Голтака!

Това е мълния, барут: Кампен, Цвол, Хасел, Стенвик падат в ръцете ни заедно с Удеватер, Гуда, Лайден. Да живее Голтака!

Наши са Бюерен и Анкюиз! Не сме взели още Амстердам, Шоонховен и Миделбург. Но търпеливият нож постига всичко навреме. Да живее Голтака.

Да пием испанско вино. Да го пием с чаши, с които те са пили кръвта на жертвите. Ние ще минем през Зюйдерзее, по реки, по рекички и канали; ние взехме Северна и Южна Холандия и Зеландия; ще вземем Източна и Западна Фрисландия; Бриел ще бъде убежище за нашите кораби, полога на квачките, които ще измътят свободата. Да живее Голтака!

Чуйте как ехти във Фландрия, нашата любима родина, викът на отмъщението. Лъскат оръжията, точат мечовете. Всички са се раздвижили, трепкат като струни на арфа от топло дихание, диханието на душите, което излиза от ямите, от кладите, от кървавите трупове на жертвите. Всички: Хено, Брабан, Люксембург, Лимбург, Намюр, свободният град Лиеж, всички! Кръвта кълни и оплодява. Нивята са узрели за сърп. Да живее Голтака!

В наши ръце е Ноорд Зее, широкото Северно море. У нас са добрите топове, гордите кораби, смелата войска от страшни матроси: хаймани, крадци, войници-свещеници, благородници, граждани и работници, бягащи от преследвания. С нас са всички, които са се сплотили за делото на свободата. Да живее Голтака!

Филип, кървав кралю, де си? Алба, де си! Ти викаш и богохулствуваш със светата шапка на глава, дар от светия отец. Бийте барабана за радост. Да живее Голтака! Да пием!

Виното се лее в златни потири. Пийте го с радост. Църковните одежди, с които са облечени суровите мъже, са залени от червеното питие; римските църковни хоругви се развяват от вятъра. Непрекъсната музика! Свирете, пискливи флейти, ручащи гайди, и бийте за прослава, барабани. Да живее Голтака!

XVII

Беше декември, вълчият месец. Над вълните падаше остър като игли дъжд. Голтаците кръстосваха в Зюйдерзее. Господин адмиралът свика на кораба си с тръба капитаните и командирите на големите лодки и на платноходките и заедно с тях и Уленшпигел.

Адмиралът се обърна най-напред към Уленшпигел:

— Принцът иска да те възнагради за твоята добра и вярна служба и затова те назначава за капитан на кораба „Бриел“. Връчвам ти документи за твоето назначение.

— Благодаря ви, господин адмирал — отговори Уленшпигел. — Аз ще направя всичко, което силиците ми позволяват, за да бъда добър капитан, и надявам се, че с божията помощ ще обезглавя Испания, като й отнема Фландрия и Холандия, с други думи, Южна и Северна Нидерландия.

— Много добре — каза адмиралът. — А сега — обърна се той към всички — ще ви съобщя, че жителите на католическия Амстердам се готвят да обсадят Анкюиз. Те не са излезли още от канала Ий и ние трябва да кръстосваме пред канала, за да останат те в него, и да нападаме всеки от техните кораби, който покаже своя тираничен корпус в Зюйдерзее.

Те отговориха:

— Ще ги надупчим. Да живее Голтака!

Когато се върна на своя кораб, Уленшпигел нареди да се съберат на палубата матросите и войниците и им съобщи какво е решил адмиралът.

Те отговориха:

— Ние имаме крила — това са нашите платна; ние имаме кънки — това са киловете173 на нашите кораби; имаме гигантски ръце — нашите куки за абордаж. Да живее Голтака!

Флотата тръгна и кръстосва пред Амстердам на една миля навътре в морето така, че никой не можеше ни да влезе, ни да излезе без тяхно разрешение.

На петия ден дъждът спря; вятърът задуха още по-люто под ясното небе; жителите на Амстердам не даваха никакъв признак на живот.

Изведнъж Уленшпигел видя, че на палубата се качи Ламме, подгонил с голямата си дървена лъжица преводача на кораба, млад момък, който владееше много добре френски и фламандски, но още по-добре — науката за лакомията.

— Обеснико — думаше Ламме, като го бъхтеше, — да не мислиш, че безнаказано можеш да ядеш моите фрикасета, преди да са напълно сготвени? Качвай се горе на мачтата, да видиш дали не са се размърдали по амстердамските кораби. Така поне ще свършиш нещо полезно.

Но преводачът отговори:

— Какво ще ми дадеш за това?

— Искаш да ти се плати, преди да си свършил работата ли? — рече Ламме. — Крадливо семе, ако не се качиш, ще накарам да те набият. И френският ти език няма да те спаси.

— Хубав език е той — каза преводачът, — любовен и боен език.

И се покачи.

— Е? Какво има, мързеливецо? — попита Ламме.

Преводачът отговори:

— Не виждам нищо — нито в града, нито по корабите.

И каза, като слезе:

— Плати ми сега.

— Задръж това, което си отмъкнал — отговори Ламме. — Но от крадено полза няма: сигурно ще го повърнеш.

Качил се пак на мачтата, преводачът извика неочаквано:

— Ламме! Ламме! Крадец влиза в кухнята ти!

— Ключът е в кесията ми — отговори Ламме.

Тогава Уленшпигел дръпна Ламме встрани и му каза:

— Синко, това голямо спокойствие в Амстердам ме плаши. Те имат някакви тайни намерения.

— И аз помислих същото — рече Ламме. — В раклата водата в кърчазите замръзва. Закланите птици са се втвърдили; надениците са побелели от скреж; маслото е като камък, дървеното масло е станало бяло, солта суха като пясък на слънце.

— Иде мраз — каза Уленшпигел. — Те ще настъпят с големи сили и с артилерия.

Той отиде на адмиралския кораб и каза на адмирала от какво се страхуваше. Адмиралът му отговори:

— Вятърът духа откъм Англия; ще завали сняг, но няма да замръзне; върни се на кораба си.

И Уленшпигел си отиде.

През нощта падна голям сняг; но скоро задуха вятър откъм Норвегия, морето замръзна и стана като под. Адмиралът видя това.

Опасявайки се да не би жителите на Амстердам да дойдат по леда и да подпалят корабите, той заповяда на войниците да приготвят кънките си, в случай че ще трябва да се бият вън и около корабите, а на артилеристите на железните и чугунени топове — да наредят до лафетите купища гюллета, да заредят топовете и да държат непрекъснато запалени фитилите.

Но амстердамци не дойдоха.

И така минаха седем дни.

На осмия ден привечер Уленшпигел нареди да се даде хубаво угощение на матросите и войниците, за да им бъде като броня срещу острия вятър, който духаше.

Но Ламме каза:

— Останали са само сухари и слаба бира.

— Да живее Голтака! — рекоха те. — Това ще бъде постно угощение в очакване часа на битката.

— Който няма да удари скоро — рече Ламме. — Амстердамци ще дойдат да подпалят корабите ни, но не тая нощ. Те ще трябва да се съберат предварително около огнището, да изпият много чаши варено вино със захар от Мадейра — да даде бог и на вас — и след като говорят до среднощ с търпение, благоразумие и пълни чаши, ще решат, че могат и на следния ден да решат дали да ни атакуват, или не, през идната седмица. Утре, пиейки отново варено вино със захар от Мадейра — да даде бог и на вас, — те отново със спокойствие, търпение и с пълни чаши ще решат, че ще трябва да се съберат някой друг ден, за да разберат дотогава дали ледът може, или не може да удържи голям отряд. И ще накарат това да се провери от учени хора, които ще изложат заключението си на пергамент. Като го получат, те ще узнаят, че ледът е дебел около половин аршин, че е достатъчно здрав, за да удържи няколкостотин души с топове и полски оръдия. След това ще се съберат отново, за да обсъдят и пресметнат на спокойствие, търпение и с много чаши варено вино дали е по-добре — поради съкровищата, които взехме от лисабонците — да нападнат нашите кораби, или да ги изгорят. Така колебливи и отлагащи, те ще решат, че ще трябва да превземат, а не да изгорят нашите кораби, макар че по тоя начин ще извършат голяма несправедливост към нас.

— Говориш умно — отвърна Уленшпигел, — но не виждаш ли светлините, които пламват в града, и хора, които се суетят с фенери насам-натам?

— То е, защото им е студено — рече Ламме.

И продължи с въздишка:

— Всичко е изядено. Няма говеждо, нито свинско, нито птици: няма, уви, вино, нито хубава бира; само сухари и слаба бира. Който ме обича, да тръгва с мене.

— Де отиваш? — попита Уленшпигел. — Никой не бива да напуска кораба.

— Синко — рече Ламме, — сега ти си капитан и началник. Няма да сляза, ако не ми позволиш. Но помисли все пак, че завчера изядохме последната наденица и че в това люто време огънят на готварницата е слънце за добрите другари. Кой не би искал да подуши тук мириса на сосовете, да вдъхне аромата на божественото питие, приготвено от радостните цветя — веселието, смеха и доброто настроение? Затова, капитане и верен мой приятелю, ще се реша да кажа, че аз, който обичам само да си почивам и убивам с удоволствие само някоя крехка патица, някое тлъсто пиле или сочна пуйка, си измъчих душата, като не ям нищо и вървя след тебе, търпя умори и участвувам в битки. Погледни оттук светлините на оня богат чифлик, пълен с едър и дребен добитък. Знаеш ли кой живее там? Това е оня фрисландски лодкар, който предаде господин Дандело и отведе в Анкюиз, тогава още в ръцете на Алба, осемнадесет злочести благородници и приятели, които бяха обезглавени на конския пазар в Брюксел — на Ситния пясък. Тоя предател, който се казва Слос, получи от херцога за предателството си две хиляди флорина. С тия кървави пари като същински Юда той купи чифлика, който виждаш, заедно с добитъка и със земята наоколо; а земята и добитъкът, като се увеличаваха и му даваха плод, го направиха богат.

Уленшпигел отговори:

— Пепелта удря сърцето ми. Ти възвестяваш часа на божието възмездие.

— А също така — рече Ламме — и часа на яденето. Дай ми двадесет момчета, храбри войници и матроси, и аз ще отида да заловя предателя.

— Аз сам искам да ги водя — каза Уленшпигел. — Който обича справедливостта, да дойде с мене… Но не всички, драги и верни приятели; достатъчно са двадесет души, иначе кой ще пази кораба? Хвърляйте жребие със зарове. Станахте двадесет, елате. Заровете избират добре. Сложете си кънките и се плъзнете към звездата Венера, която блести над чифлика на предателя.

Вървете към светлината и елате, вие, двадесетината, като се пързаляте с брадви на рамо.

Вятърът свири и гони пред себе си снежни вихрушки по леда. Елате, смели мъже!

Вие не пеете, нито говорите; вървите съвсем направо и мълчаливо към звездата; ледът скрипти под кънките ви.

Който падне, веднага става. Стигаме до брега: по белия сняг ни една човешка фигура, в заледения въздух — ни една птица. Свалете кънките.

Ето ни вече на сушата, ето ливадите, слагайте отново кънките си. Ние сме обкръжили чифлика, затаили дъх.

Уленшпигел чука на портата, кучетата се разлайват. Той отново чука; отваря се един прозорец, стопанинът подава глава и казва:

— Кой си ти?

Той виждаше само Уленшпигел; другите бяха скрити зад пералнята.

Уленшпигел отговори:

— Господин дьо Буссю заповяда да отидеш веднага при него в Амстердам.

— Де ти е съпроводителното писмо? — каза човекът, като слезе и отвори портата.

— Тук — отговори Уленшпигел и му посочи двадесетте Голтака, които бързо се вмъкваха след него през отворената порта.

Тогава Уленшпигел му каза:

— Ти си Слос, предателят-лодкар; ти устрои засада, в която паднаха господата Дандело, Батембург и други господа. Де са парите, които получи за тяхната кръв?

Разтреперан, чифликчията отговори:

— Вие сте Голтаци, простете ми; аз не знаех какво правя. Тук нямам никакви пари: но ще ви дам всичко.

Ламме каза:

— Тъмно е; дай ни лоени или восъчни свещи.

Стопанинът отговори:

— Ей ги де висят лоените свещи.

Когато запалиха свещ, един от Голтаците, който бе до камината, рече:

— Студено е, да накладем огън. Ето там хубави съчки.

И посочи върху една лавица саксии с изсъхнали растения. Той взе едно от тях и както го разтърсваше заедно със саксията, тя падна и по земята се пръснаха дукати, флорини и реали.

— Ето де са парите — каза той, като посочи другите саксии.

Действително, когато ги изпразниха, намериха в тях десет хиляди флорина.

Като видя това, стопанинът нададе вик и заплака.

Привлечени от виковете му, дойдоха по долни дрехи слугите и слугините в чифлика. Мъжете, които се опитаха да защитят господаря си, бяха вързани, а засрамените жени, особено младите, се тулеха зад мъжете.

Тогава Ламме излезе напред и каза:

— Предателю чифликчия, де са ключовете от зимника, от конюшнята, от оборите и от кошарите?

— Безсрамни разбойници — рече стопанинът, — вие ще бъдете окачени на бесилката.

— Дойде часът на божието възмездие, дай ключовете!

— Бог ще отмъсти за мене — каза стопанинът и им ги даде.

След като изпразниха чифлика, Голтаците побързаха да се върнат на кънки в корабите — тия несигурни убежища на свободата.

— Аз съм главният готвач — думаше Ламме, като ги водеше, — аз съм главният готвач. Тикайте хубавите си шейнички, натоварени с вино и бира; карайте за рогата или другояче коне, волове, свини, овце и цялото стадо, запяло своите естествени песни. Гълъбите гугукат в кошниците; охранените петли, натъпкани с хлебна средина, се учудват в дървените си клетки, дето не могат да помръднат. Аз съм главният готвач. Ледът скърца под железните кънки. Вече сме на корабите. Утре ще има музика в готварницата. Пуснете скрипците. Опашете с колани конете, кравите и воловете. Прекрасно зрелище е да ги гледаш тъй увиснали на корема; утре ние ще увиснем с езиците си на тлъстите фрикасета. Скрипецът ги издига на кораба. Това са кебапи. Натрупайте ми надве-натри в трюма кокошки, гъски, патки и петли. Кой ще им извие врата? Главният готвач. Вратата е заключена, ключът е в кесията ми. Хвала на бога в готварницата! Да живее Голтака!

След това Уленшпигел отиде на адмиралския кораб, водейки Дирик Слос и другите пленници, които стенеха и плачеха от страх пред бесилото.

Чул шума, дойде господин Ворст; щом видя Уленшпигел и другарите му, осветени от червения блясък на факлите, той каза:

— Какво искаш от нас?

Уленшпигел отговори:

— Тая нощ хванахме в чифлика му предателя Дирик Слос, който устрои засада на осемнадесетте. Ето го. Другите са невинни слуги и слугини.

И като му подаде една кесия, добави:

— Тия флорини цъфтяха в саксиите, в къщата на предателя; те са десет хиляди.

Господин Ворст им каза:

— Вие сте сторили зле, че сте напуснали корабите; но поради добрия успех ще ви се даде прошка. Нека бъдат добре дошли пленниците и кесията с флорини, както и вие, храбреци, на които според морските права и обичаи аз отстъпвам една трета от плячката; другата ще бъде за флотата, а третата — за господин Орански; обесете веднага предателя.

Голтаците изпълниха заповедта, след това пробиха дупка в леда и хвърлиха в нея трупа на Дирик Слос.

Тогава господин Ворст каза:

— Да не би около корабите да е поникнала трева, та чувам кокошки да къткат, овце да блеят и волове и крави да мучат?

— Това са пленниците ни за стомаха — отговори Уленшпигел. — Те ще платят откупа си във вид на фрикасета. Господин адмиралът ще получи най-хубавото от тях. Колкото до слугите и слугините, между които има любезна и хубави женички, ще ги отведа на моя кораб.

Когато ги отведе там, той държа следната реч:

— Мъже и жени, вие сте сега на най-хубавия от всички кораби в света. Ние прекарваме времето си тук в непрекъснати веселби, угощения и пиршества. Ако желаете да си отидете — платете откуп: ако искате да останете, ще живеете като нас, ще работите и ядете здравата. Колкото до хубавите женички, аз като капитан им разрешавам пълна телесна свобода, като им казвам, че ми е все едно дали ще искат да си запазят приятелите, с които са дошли на кораба, или да си изберат някои храбри Голтаци измежду тук присъствуващите, за да им бъдат семейни другарки.

Но всички любезни женички останаха верни на приятелите си освен една, която поглеждаше усмихната Ламме и го попита дали не я иска.

— Много ти благодаря, миличка — каза той, — но аз съм ангажиран другаде.

— Човекът е женен — рекоха Голтаците, като видяха, че жената се ядоса.

А тя му обърна гръб и си избра друг, който имаше като Ламме голям корем и добродушно лице.

През тоя ден и през следните на корабите имаше големи веселби и угощения с вина, птици и месо, И Уленшпигел каза:

— Да живее Голтака! Духай, остър ветре, ние ще стоплим въздуха с нашия дъх. Нашето сърце пламти за тържеството на свободата на съвестта; нашият стомах пламти за месото на неприятеля. Да пием вино — млякото за мъжете. Да живее Голтака!

Нел също пиеше с голям златен потир и заруменяла от вятъра, пискаше с флейтата. И макар че беше студено, Голтаците весело ядяха и пиеха на палубата.

XVIII

Изведнъж цялата флота видя на брега някаква черна тълпа, сред която светеха факли и лъщеше оръжие; сетне факлите угаснаха и настъпи пълен мрак.

По заповед на адмирала по корабите бе обявена тревога; всички светлини угаснаха; матроси и войници, въоръжени с брадви, легнаха на палубата по корем. Храбрите артилеристи с фитили в ръце застанаха до оръдията, заредени с картеч и гюллета. Викнеха ли адмиралът и капитаните: „Сто крачки!“, което означаваше позицията на неприятеля, те трябваше да открият огън от носа, кърмата и от борда, според положението на настъпващите.

И чу се гласът на господин Ворст:

— Смърт за всеки, който говори високо!

И капитаните повториха след него:

— Смърт за всеки, който говори високо!

Нощта беше безлунна, но със звезди.

— Чуваш ли? — рече Уленшпигел на Ламме така, като че шепнеше призрак. — Чуваш ли гласовете на ония от Амстердам и скърцането на кънките им по леда? Те вървят бързо. Чува се говорът им. Те казват: „Лентяите Голтаци спят. Наше е лисабонското съкровище!“ Запалват факли. Виждаш ли стълбите им за пристъпа, грозните им мутри и дългата верига на атакуващите? Те са повече от хиляда.

— Сто крачки! — извика господин Ворст.

— Сто крачки! — извикаха капитаните.

И се чу тътен като от гръмотевица и жален вой по леда.

— Осемдесет топа стрелят отведнъж! — рече Уленшпигел. — Бягат, Виждаш ли как се отдалечават факлите?

— Гонете ги! — каза адмирал Ворст.

— Гонете ги! — казаха капитаните.

Но гонитбата не трая дълго, тъй като бегълците имаха преднина от сто крачки и крака на страхливи зайци.

И у хората, които викаха и умираха по леда, намериха злато, скъпоценности и въжета за връзване на Голтаците.

И след тая победа Голтаците говореха помежду си: „Щом бог е с нас, кой ще бъде против нас? Да живее Голтака!“

Но на третия ден сутринта господин Ворст очакваше в тревога нов пристъп, Ламме се качи на палубата и каза на Уленшпигел:

— Заведи ме при тоя адмирал, който не искаше да те чуе, когато ти предсказа заледяването.

— Върви без водач — отговори Уленшпигел.

Ламме заключи готварницата и отиде. Адмиралът беше на палубата и гледаше дали няма да съзре някакво движение откъм града.

Ламме се приближи до него и каза:

— Господин адмирал, може ли един скромен главен готвач да ви каже мнението си?

— Кажи, моето момче — рече адмиралът.

— Господин адмирал, водата се размразява в стомните; закланите птици не са вече твърди, по надениците няма вече скреж, маслото омекна, дървеното масло е течно, солта сълзи. Скоро ще завали дъжд и ние ще бъдем спасени, господин адмирал.

— Кой си ти? — попита господин Ворст.

— Аз съм — отговори той — Ламме Гудзак, главният готвач на кораба „Бриел“. И ако всички големи учени, които искат да минат за астрономи, могат да четат по звездите тъй хубаво, както аз чета в моите сосове, биха ни казали, че тая нощ ще се размрази с голям трясък на буря и градушка: но размразяването ще бъде съвсем за кратко.

И Ламме се върна при Уленшпигел, комуто каза към обяд:

— Аз пак съм пророк: небето почерня, духа бурен вятър; вали топъл дъжд; над леда има вече една педя вода.

Вечерта той възкликна весело:

— Северно море се надигна: сега е часът на прилива; високите вълни влизат в Зюйдерзее и трошат леда, който се разпуква на големи късове и пада върху корабите; той пръска светли искри; ето ти и градушка. Адмиралът ни заповядва да се оттеглим от Амстердам, а водата е толкова много, че и най-големият ни кораб може да плава. Вече сме в пристанището на Анкюиз. Морето отново замръзва. Аз съм пророк, това е божие чудо.

А Уленшпигел каза:

— Да пием за слава на господа и да го благословим.

И зимата мина и настъпи лятото.

XIX

В средата на август, когато наситените със зърно кокошки остават глухи за зова на петела, който им тръби за любовта си, Уленшпигел каза на своите матроси и войници:

— Когато кървавият херцог бе в Утрехт, дръзна да издаде един благосклонен указ, който между другите милостиви дарове обещава глад, смърт и разорение на нидерландските жители, които не искат да се подчинят. Всичко — казва той, — което още се държи, ще бъде изкоренено и негово кралско величество ще засели страната с чужденци. Хапи, херцог, хапи! Пилата троши зъбите на усойниците; ние сме пила. Да живее Голтака!

Алба, кръвта те опиянява! Мислиш ли ти, че ние се плашим от твоите закани или че вярваме на твоето милосърдие? Твоите знаменити полкове, за които ти пееше хвалби из целия свят, твоите „Непобедими“, твоите „Неизменни“, твоите „Безсмъртни“ седем месеца вече обстрелват с топове Хаарлем, слаб град, защищаван само от гражданите; като всички простосмъртни те танцуваха във въздуха танца на избухващите мини. Гражданите ги обливаха в катран; в края на краищата те победиха славно, като изклаха безоръжните хора. Чуваш ли, палачо, часа на божието възмездие, който бие?

Хаарлем загуби храбрите си защитници, неговите камъни сълзят кръв. През обсадата той загуби и изразходва един милион и осемдесет хиляди флорина. Владиката му е наново възстановен; с лека ръка и весело лице той благослови църквите; при тия благословии присъствува дон Фернандо; владиката измива ръцете му, които бог знае, че са червени, и го причестява по двата обреда, което не се позволява на бедния народ. И камбаните бият, и камбанният хор лее във въздуха своите спокойни и съзвучни тонове; също като ангелска песен на гробище. Око за око! Зъб за зъб! Да живее Голтака!

XX

Когато Голтаците бяха във Флисинген, Нел заболя от треска. Тя трябваше да напусне кораба и я настаниха у протестанта Питерс на Тюрвен Кей.

Уленшпигел бе много натъжен, но все пак се радваше, че в леглото, дето сигурно щеше да оздравее, испанските куршуми не можеха да я засегнат.

И заедно с Ламме непрекъснато беше при нея, грижеше се и още по-силно я обичаше. И си приказваха.

— Верни приятелю — каза един ден Уленшпигел, — знаеш ли новината?

— Не, синко — рече Ламме.

— Видя ли кораба, който напоследък се присъедини към нашата флота, и знаеш ли кой свири там всеки ден на виола?

— От последните студове — каза Ламме — аз съм като че ли оглушал с двете уши. Защо се смееш, синко?

Но Уленшпигел добави:

— Веднъж чух, че жена пее фламандска песен и гласът й ми се стори приятен.

— Уви — рече Ламме, — тя пееше и свиреше на виола.

— Знаеш ли другата новина? — продължаваше Уленшпигел.

— Не я знам, синко — отговори Ламме.

Уленшпигел отговори:

— Получихме заповед да отплаваме с корабите по Еско до Анверс, за да издирим там неприятелските кораби и да ги пленим или изгорим. А за хората — никаква милост. Как ти се струва това, голямо шкембе?

— Уви! — рече Ламме. — Никога ли няма да чуем в тая тъжна страна да се говори за нещо друго освен за изгаряне на клада, за бесене, давене и други унищожения на нещастните хора? Та кога ще настъпи благодатният мир, за да можем да си печем спокойно яребици, да готвим пилета и да слушаме как пеят кървавиците сред яйца в тигана? Аз обичам повече черните кървавици; белите са много тлъсти.

— Това блажено време ще дойде — отговори Уленшпигел, — когато в градините на Фландрия видим по ябълковите, сливовите и черешовите дръвчета вместо ябълки, сливи и череши по един испанец, обесен на всяко клонче.

— Ах — рече Ламме, — да можех само да намеря жена си, моята толкова скъпа, любима и сладка, вярна жена! Защото, трябва да знаеш това, синко, аз не съм бил никога, нито ще бъда рогоносец; при това тя беше прекалено сдържана и спокойна в държанието си; избягваше обществото на други мъже; ако обичаше хубавите премени, то беше само от женска слабост. Аз бях неин готвач и слуга, признавам го открито, и бих искал отново да бъда; ала аз бях също така и неин господар и съпруг.

— Стига по това — каза Уленшпигел. — Чуваш ли как адмиралът вика: „Дигайте котвите!“ и как капитаните повтарят същото? Ще трябва да се приготвим за отплаване.

— Защо тръгваш толкова скоро? — каза Нел на Уленшпигел.

— Отиваме на корабите — рече той.

— Без мене ли? — каза тя.

— Да — рече Уленшпигел.

— Не мислиш ли — каза тя, — че аз много ще се тревожа тук за тебе?

— Миличка — рече Уленшпигел, — моята кожа е от желязо.

— Ти се подиграваш — каза тя. — Аз виждам само куртката ти, която е от плат, а не от желязо; под нея е тялото ти от кости и плът като моето. Ако те ранят, кой ще те превърже? Самичък ли ще умреш сред бойците? Ще дойда с тебе.

— Ах — рече той, — ако копията, гюллетата, сабите, брадвите, чуковете ме пощадят, но ударят твоето прелестно телце, какво ще правя аз, негодникът, без тебе в тоя противен свят?

Но Нел каза:

— Искам да бъда с тебе: няма никаква опасност; аз ще се скрия зад дървените заслони, дето са аркебузиерите.

— Ако ти отидеш, аз ще остана и твоят верен приятел Уленшпигел ще бъде наречен изменник и страхливец; но я чуй моята песен:

И той се измъкна, пеейки, след като целуна треперещите устни и хубавите очи на трескавата Нел, която се смееше и плачеше едновременно.

Голтаците са в Анверс и пленяват корабите на Алба дори в пристанището. Когато сред бял ден влизат в града, те освобождават някои пленници, а вземат други за откуп. Измъкват насила гражданите и отвеждат някои без много приказки под страх от смъртно наказание.

Уленшпигел каза на Ламме:

— Синът на адмирала е задържан в къщата на коменданта, трябва да го освободим.

Като влязоха в къщата на коменданта, видяха сина, когото търсеха, заедно с един шишкав калугер, който му проповядваше сприхаво и се опитваше да го възвърне в лоното на нашата майка светата църква. Но момъкът не искаше. Той излезе с Уленшпигел. А през това време Ламме, хванал монаха за качулката, буташе го да върви пред него из анверските улици и му казваше:

— Ти струваш сто флорина откуп; вземай си нещата и върви напред. Какво се бавиш? Да нямаш олово в сандалите си? Върви, чувал със сланина, долап за ястия, шкембе, пълно с чорба!

Монахът отговаряше яростно:

— Аз вървя, господин Голтако, вървя; но независимо от всичката почит, която имам към вашата аркебуза, вие приличате на мене — дебел, шкембест човек.

Но Ламме го блъскаше.

— Как смееш ти — каза той, — отвратителен калугер, да сравняваш твоята манастирска тлъстина, лентяйска и безполезна, с моята тлъстина на фламандец, натрупана честно в работа, умора и сражения. Тичай или ще те ритна с носа на обувката си, та да вървиш на четири крака като куче.

Но монахът не можеше да тича и цял се задъхваше, както и Ламме. И така стигнаха до кораба.

XXI

След като превзеха Рамкенс, Рертрюденберг и Алкмаер, Голтаците се върнаха във Флисинген.

Оздравялата Нел чакаше Уленшпигел на пристанището.

— Тил — рече тя, като го видя, — мили мой Тил, не си ли ранен?

Уленшпигел изпя:

— Ах! — каза Ламме, като си тътреше крака. — Около него валят куршуми, картечи, гюллета, а той не чувствува нищо освен вятъра, който правят те. Ти сигурно си дух, Уленшпигел, както и ти, Нел, защото винаги ви виждам бодри и младички.

— Защо си тътриш крака? — попита Нел.

— Аз не съм дух и никога няма да бъда — рече той. — Затова ме и цапнаха с брадва в бедрото. — Ах, колко закръглени и бели бяха бедрата на жена ми! Гледай, тече кръв от мене. Ох, защо тя не е сега тук, за да се грижи за мен!

Нел се ядоса и му отговори:

— Защо ти е потрябвала невярна жена?

— Не говори лошо за нея — отвърна Ламме.

— Ето ти мехлем — рече Нел, — пазех го за Уленшпигел; сложи го на раната си.

Щом превърза раната си, Ламме се развесели, защото мехлемът успокои лютата болка, и те се качиха тримата на кораба.

Когато видя монаха, който се разхождаше с вързани ръце, тя рече:

— Кой е този? Виждала съм го някъде и струва ми се, че го познавам.

— Той струва сто флорина откуп — отговори Ламме.

XXII

Него ден флотата имаше празник. Въпреки острия декемврийски вятър, въпреки дъжда, въпреки снега всички Голтаци от флотата бяха на палубите. Сребърните полумесеци блестяха сиво-жълто с червеникав блясък по зеландските шапки. И Уленшпигел запя: