Тил Уленшпигел

I

Когато заловеният от Ламме монах разбра, че Голтаците не искат да го убиват, а само да вземат откуп, почна да вири нос на кораба.

— Гледайте — рече той, като се разхождаше и клатеше яростно глава, — гледайте в каква бездна от мръсни, черни и просташки ужаси попаднах, щом стъпих в тая дървена каца. Ако не бях тука, аз, когото бог е помазал…

— С кучешка мас ли? — попитаха Голтаците.

— Кучета сте вие — отговори монахът и продължи, — да, крастави, скитащи, мръсни, оскубани кучета, избягали от тучната пътека на нашата майка, светата католическа църква, за да поемете посталите пътища на нашата дрипава протестантска църква. Да, ако не бях аз тук, във вашата дървена калевра, във вашата каца, бог отдавна би я потопил в най-дълбоките морски бездни заедно с вас, с вашите прокълнати оръжия, с вашите дяволски топове, с вашия певец-капитан, с вашите богохулни полумесеци, да, чак в неизбродимите дълбини на царството на сатаната, дето няма да ви горят, не, а ще замръзнете, ще треперете, ще умрете от студ — и така до веки веков. Да, бог в небесата ще угаси по тоя начин вашата нечестива злоба срещу нашата блага света майка католическата църква, срещу преподобните светци, срещу техни преосвещенства владиците и благословените наредби, които бяха обмислени с такава мекота и зрялост. Да, и горе от рая аз ще ви гледам морави като цвекло или бели като ряпа — толкова студено ще ви бъде. Нека бъде така, да бъде, да бъде!

Матросите, войниците и юнгите му се надсмиваха и го замерваха със сух грах, издухван с тръбички. А той закриваше с ръце лицето си от това обстрелване.

II

След като кървавият херцог напусна страната, тя бе управлявана от господата Медина Сели и дьо Рекесенс, които не бяха толкова жестоки. След това от името на краля управляваха Генералните щати175.

През това време жителите на Зеландия и Холандия, които имаха голямата изгода, че морето и язовете бяха техни природни укрепления, въздигнаха свободни храмове на бога на свободните; и папските палачи можеха редом с тях да пеят своите химни; а принц Орански Мълчаливия се въздържа да учреди една наместническа и кралска династия…

Белгия беше разорена от валонците176, недоволна от сключеното примирие в Ганд177, което, както се говореше, трябваше да сложи край на всички вражди. И тия валонци Pater noster knechten178, с едри черни броеници на шиите — две хиляди бяха намерени в Спиенна, в Хено, — отвличаха волове и коне, по хиляда и двеста, по две хиляди наведнъж, като избираха най-хубавите, отвличаха в полята и зеленчуковите градини жени и девойки, ядяха, без да плащат, и изгаряха в хамбарите селяните, които ходеха въоръжени, защото, както казваха, не искаха да ограбят плода на тежкия им труд.

И хората от народа си приказваха: „Дон Хуан179 ще пристигне със своите испанци и негово височество ще дойде със своите французи — не с хугенотите, а с папистите и Мълчаливия, който иска да управлява в мир Холандия, Зеландия, Гелдерн, Утрехт и Оверисел, отстъпва с тайно споразумение белгийските области, та господин Анжуйски да се възцари там.“

Но други от народа имаха още доверие.

„Господата от Генералните щати — казваха те — имат двадесет хиляди души, добре въоръжени, със силна артилерия и добра конница. Те ще се противопоставят на всички чужди наемници.“

Ала добре осведомените казваха: „Господата от Генералните щати имат двадесет хиляди души на книга, но не в полето: те нямат конница, и на една левга от лагера им Pater noster khechten им крадат под носа конете. Те нямат и артилерия, защото решиха да изпратят на дон Себастиян180 в Португалия сто топа с барут и гюллета, макар че бяха необходими тук; и никой не знае де са отишли двата милиона екю, които платихме на четири пъти в данъци и контрибуции; гражданите на Ганд и на Брюксел се въоръжават, Ганд — за протестантизма, а Брюксел — като Ганд; в Брюксел жените бият тамбурини, докато мъжете им правят укрепления. И Ганд храбрият изпраща на Брюксел веселия барут и топове, които му не достигат за отбрана срещу недоволните и срещу испанците.“

И всички в градовете и в равнината виждат, че не бива да се вярва нито на господата, нито на мнозина други. И ние гражданите, и хората от простия народ сме наскърбени дълбоко, че след като дадохме парите си и сме готови да дадем и кръвта си, виждаме, че нищо добро не се върши за татковината ни. И макар че с големи усилия най-сетне всички оръжия са приготвени за борба срещу враговете на страната, Белгия е боязлива и гневна, защото няма верни водачи, за да я поведат към бой и победа.

И добре осведомените си приказваха:

„При сключването на примирието в Ганд холандските и белгийски благородници се заклеха да изкоренят враждите, както и белгийските и нидерландските области да си помагат взаимно; заявиха, че наредбите вече не съществуват, че конфискациите се премахват и че се установява мир между двете религии; обещаха, че ще сринат всички стълбове, трофеи, надписи и статуи, издигнати от херцог Алба, за да ни опозори. Ала враждите са живи в сърцата на водачите; благородниците и духовенството подхранват раздора между отделните държави на Съюза; те получават пари, за да плащат на войниците, а ги използуват да тъпчат стомасите си; има петнадесет хиляди ненасрочени дела за искове по конфискувани имущества; лютераните и католиците се съюзяват срещу калвинистите; законните наследници не могат да изгонят грабителите от имотите си; статуята на херцога е съборена, ала образът на инквизицията е в сърцето им.“

И злочестият прост народ и тъжните граждани продължаваха да очакват смелия и верен водач, който ще ги поведе в бой за свободата.

И те си приказваха: „Де са знаменитите мъже, подписали Компромиса, обединили се, както казваха самите те, за доброто на родината? Защо тия двулики хора сключиха тоя толкова «свещен» съюз, щом трябваше веднага да го разкъсат? Защо се събраха с такъв шум и възбудиха гнева на краля, а сетне се разделиха като страхливци и предатели? Както бяха петстотин — големи и малки благородници, сплотени като братя, — те щяха да ни спасят от испанската ярост; но те пожертвуваха благоденствието на белгийската земя заради своето лично благоденствие, както сториха Егмонт и Хоорн.“

„Горко ни! — казваха те. — Ето иде дон Хуан, честолюбивият красавец, враг на Филип, но още по-голям враг на отечеството ни. Той иде от името на папата и за себе си. Благородниците и духовенството ни предадоха.“

И започнаха нещо като война. По стените на големите и малки улици на Ганд и Брюксел, дори по мачтите на корабите на Голтаците се появиха съобщения с имената на предатели, командуващи армии и коменданти на крепости; името на граф Лидеркерке, който не защити замъка си срещу дон Хуан; на управителя на Лиеж, който пожела да предаде града на дон Хуан; на господата Аершот, Мансфелд, Берлаймонт и на Расенгиен; имената на хора от Държавния съвет, на Жорж дьо Лаленг, наместник във Фрисландия, на командуващия армия господин Росиньол, агент на дон Хуан, посредник за убийства между Филип и Жореги181, несръчния атентатор на принц Орански; името на архиепископа на Камбре, който поиска да пусне испанците в града; имената на анверските езуити, които предлагаха на Генералните щати три бурета злато — два милиона флорина, — за да не разрушат замъка и да го държат за дон Хуан; на лиежкия епископ; на католическите отвратителни проповедници, които клеветяха патриотите; на утрехтския епископ, когото гражданите изпратиха другаде да пасе тревата на предателството; на ордените на монасите-просяци, които интригуваха в Ганд в полза на дон Хуан. Жителите на Боа льо Дюк приковаха на позорния стълб името на кармелитския монах Пиер, който, подпомогнат от епископа и духовенството му, бе решил да предаде града на дон Хуан.

В Дуе те все пак не обесиха куклата182 на ректора на университета, който също се бе поиспанчил; но по корабите на Голтаците личаха върху гърдите на обесените кукли имената на монаси, свещеници и висши духовници и на хиляда и осемстотин богати жени и девойки от Малинския манастир, които хранеха с парите си палачите на родината и ги китеха със злато и накити.

И върху тия кукли, позорища за предатели, личеше името на маркиз Харро, комендант на крепостта Филипвил, който бе прахосвал на вятъра военните и съестни припаси, за да предаде после крепостта на неприятеля, под предлог, че му липсват храни; името на Белвер, който предаде Лембург, макар че градът можеше да се държи още осем месеца; имената на председателя на фламандския държавен съвет, на магистрата на Брюге, на малинския магистрат, които пазеха градовете си за дон Хуан; на господата от Сметната камара в Гелдерн, закрита поради измяна; на членовете на Брабанския съвет, от канцеларията на херцогството, от тайния съвет и от съвета на финансите; на управителя и кмета на Менин и на лошите съседи от Артоа, които оставиха да минат свободно две хиляди французи, тръгнали за плячка.

— Горко ни! — думаха си гражданите. — Ето херцог Анжуйски стъпи в нашата страна; той иска да бъде наш крал; видяхте ли го как влезе в Монс — дребничък, с широк таз, едър нос, жълто лице и насмешлива уста? Той е голям принц и обича необикновените видове любов; за да има в името му женствена прелест и мъжествена сила, наричат го господин господин негова анжуйска висока светлост.

Уленшпигел беше замислен. Той запя:

III

Като виждаше, че на кораба го оставят да приказва, монахът навири нос; за да го накарат да проповядва с още по-голям жар, матросите и войниците злословеха срещу Богородица, преподобните светци и благочестивите обреди на светата католическа църква.

Тогава той освирепяваше и бълваше срещу тях хиляди хули:

— Да! — викаше той. — Да, ето ме в свърталището на Голтаците! Да, това са проклетите гризачи на страната! Да. И разправят, че светият човек, инквизиторът, бил изгорил премного от тях! Не, все още остават от тия мръсни червеи. Да, по тези хубави и храбри кораби на нашия господар краля, толкова чисти по-рано и тъй добре измити, сега виждаме червеите Голтаци, да, вонящите червеи. Да, това са червеи, мръсни, вонящи, гнусни червеи — и повецът-капитан, и готвачът с безбожното си шкембе, и всички вие с вашите нечестиви полумесеци. Когато кралят ще даде да изчистят корабите му с артилерийското измиване, ще му бъдат необходими барут и гюллета на стойност повече от сто хиляди флорина, за да може да пръсне тая мръсна и воняща зараза. Да, всички вие сте родени в леглото на госпожа Люцифер, осъдена да живее със сатаната между стени от червеи, върху дюшеци от червеи. Да, от тяхната гнусна любов там се родиха Голтаците, Да, и аз плюя върху вас.

В отговор на тия думи Голтаците му казаха:

— Защо ли пазим тук тоя лентяй, който знае само да бълва хули? По-добре да го обесим.

И почнаха да се готвят за това.

Когато видя готовото въже и стълбата до мачтата и взеха да му връзват ръцете, монахът каза жално:

— Господа Голтаци, смилете се над мене, дяволът на гнева приказва в сърцето ми, а не вашият смирен пленник, нещастен монах, който има само един врат на тоя свят; благородни господа, пощадете ме — затворете ми устата, ако искате, със запушалка, това не е много приятно, но не ме бесете.

Ала те не го слушаха и въпреки бясната му съпротива го повлякоха към стълбата. Тогава той почна да пищи така пронизително, че Ламме, при когото Уленшпигел беше в кухнята, за да го наглежда, каза:

— Синко! Синко! Откраднали са свиня от кочината и я колят. Ах, тия разбойници, да можех да стана!

Уленшпигел се изкачи и видя монаха. Щом го съзря, монахът падна на колене и протегна ръце към него:

— Господин капитан — рече той, — капитане на храбрите Голтаци, страшен по суша и по море, вашите войници искат да ме обесят, защото сгреших с езика си; това наказание е несправедливо, господин капитан, защото в такъв случай би трябвало да сложите примка на всички адвокати, прокурори, проповедници и на жените, а тогава светът би се обезлюдил; спасете ме от въжето, уважаеми господине, аз ще се моля за вас и вие няма да отидете в пъкъла; простете ми. Дяволът на многоглаголствуването ме повлече и ме накара да приказвам непрекъснато; това е много голяма беда. Моята нещастна жлъчка се подлютява тогава и ме кара да приказвам хиляди работи, които съвсем не мисля. Милост, уважаеми господин капитан, а вие всички господа, помолете се за мен.

Неочаквано Ламме се появи на палубата по долни дрехи и каза:

— Капитане и приятели мои, значи, не свиня, а калугерът викал — доволен съм, Уленшпигел, синко, аз съм измислил нещо за негово преподобие. Подари му живота, но не го оставяй свободен, иначе той ще направи някоя пакост на кораба; по-добре заповядай да направят на палубата една тясна клетка, хубаво проветрявана, дето той да може само да седи и спи, както са клетките за скопените петли; остави ме да го храня и ако не яде толкова, колкото искам аз — нека бъде обесен.

— Ако не яде, нека бъде обесен — казаха Уленшпигел и Голтаците.

— Какво смяташ да правиш с мене, дебелако? — каза монахът.

— Ще видиш — отговори Ламме.

Уленшпигел направи това, което искаше Ламме. Монахът бе затворен в клетка и всеки можеше да го гледа, колкото си ще.

Ламме беше слязъл в готварницата и Уленшпигел, който го последва, чу, когато той се препираше с Нел:

— Няма да легна — думаше Ламме. — Не, няма да легна, защото други ще дойдат да се бъркат в моите сосове; не, няма да лежа като теле!

— Не се ядосвай, Ламме — рече Нел, — защото раната ти ще се отвори наново и ще умреш.

— Нека — каза той, — нека умра: дотегна ми да живея без жена си. Не ми ли стига, че я загубих, ами отгоре на това не ми позволяваш на мене, главния готвач, да се грижа лично за чорбите? Мигар не знаеш, че и сосовете, и фрикасетата са пропити със здраве? Те хранят дори и духа ми и ме предпазват от нещастие.

— Ламме — каза Нел, — трябва да слушаш нашите съвети и да се оставиш да те излекуваме.

— Аз искам да ме лекувате — каза Ламме, — но ако някой друг — някой хаймана, невежа миризлив, гнойлив, гурелив и сополив — дойде тук да заеме мястото ми на главен готвач и забърка с мръсните си пръсти в моите сосове, по-скоро бих го убил с дървената лъжица, която тогава ще стане желязна.

— Все пак — каза Уленшпигел — трябва ти един помощник, ти си болен…

— Помощник ли? — каза Ламме. — Помощник на мене! Та ти си цял натъпкан с неблагодарност, като наденица с кълцано месо! Помощник ли, синко, и това го казваш ти на мене, твоя приятел, който толкова дълго време и така сито те е хранил! Сега вече раната ми ще се отвори наново. Ти си лош приятел: та кой тогава би ти приготвил храната така, както аз? Какво ще правите и двамата, ако не бях тука да приготвям за тебе, началнико капитан, и за тебе, Нел, вкусни яхнии?

— Ние сами ще си приготвяме гозбите — каза Уленшпигел.

— Сами ще си ги приготвяте! — каза Ламме. — Тебе те бива да ги ядеш, да се наслаждаваш на мириса им, но да ги приготвяш — не; клети приятелю и началнико капитан, с твое позволение аз бих ти поднесъл раница, нарязана на ленти, и ти ще я ядеш и ще смяташ, че това са твърди черва; остави ме, остави ме, синко, да си бъда главен готвач тук, иначе ще изсъхна като прът.

— Остани си тогава главен готвач — каза Уленшпигел; — а ако не оздравееш, аз ще затворя готварницата и ще ядем само сухари.

— Ах, синко! — каза Ламме, разплакан от радост. — Ти си добър като света Богородица.

IV

Но изглеждаше, че той оздравя.

Всяка събота Голтаците го виждаха как мери корема на монаха с един дълъг кожен ремък.

Първата събота той каза:

— Четири педи.

Измери себе си и каза:

— Четири педи и половина.

И като че се натъжи.

Но на осмата събота той измери монаха и радостно му каза:

— Четири педи и три четвърти.

А монахът, който се ядоса, когато Ламме го мереше, му каза:

— Какво искаш от мене, дебелако?

Но Ламме му се изплези и не каза нищо.

И седем пъти на ден матросите и войниците го виждаха да дохожда с някое ново ястие и да казва на монаха:

— Ето ти мазна бакла с фламандско масло: ял ли си такова нещо в твоя манастир? Лицето ти е охранено, на тоя кораб не се отслабва. Не усещаш ли да ти са израсли възглавници от тлъстина по гърба? Скоро няма да имаш нужда от дюшек за спане.

При второто ядене на монаха той каза:

— Вземи, ето ти палачинки, приготвени по брюкселски. Французите ги наричат креп183, защото ги носят на шапките си в знак на траур; тия не са черни, но светли и позачервени от пещта: виждаш ли как маслото капе от тях? Така ще капе и от твоето шкембе.

— Не ми се яде — каза монахът.

— Трябва да ядеш — каза Ламме: — да не мислиш, че това са палачинки от елда? Чисто пшеничено брашно, отче, тлъсто отче, от най-хубаво пшеничено брашно, отче с четири гушки; виждам вече как пониква и петата и сърцето ми се радва. Яж!

— Остави ме на мира, дебелако — рече монахът.

Ламме се ядоса и му отвърна:

— Аз разполагам с живота ти: предпочиташ ли въжето пред пълна паница пюре от грах с пържени късчета хляб? Ей сега ще ти го донеса.

И когато дойде с паницата, продължи:

— Пюрето от грах не обича да го ядат само: затова прибавих и кнедли, както ги правят в Немско, хубави тестени топки от коринтско брашно, пуснати в кипяща вода: те са тежки за ядене, но дават сланинка. Яж, колкото искаш. Колкото повече ядеш, толкова повече ще се радвам: не прави така, като че се отвращаваш, не въздишай толкова силно, като че ти е дошло много: яж. Не е ли по-добре да ядеш, отколкото да бъдеш обесен? Я да видим бута ти! Той също е надебелял: две педи и седем пръста обиколка. Има ли по-голям свински бут?

След един час той се върна пак при монаха:

— Вземи — рече му той, — ето ти девет гълъба: за тебе убиха тия невинни животни, които хвърчаха без страх над корабите: не ги пренебрегвай, аз ги напълних с по едно топче масло, среда от хляб, стъргано мускатово орехче и карамфил, стрит в бакърен хаван, лъскав като твоята кожа; на слънцето му е много драго, че може да се оглежда в такова светло лице като твоето, светло от мазнината ти, от хубавата мазнина, която натрупа благодарение на мене.

При петото ядене той му донесе гозба от риба.

— Как ти се вижда — каза му той — тая плакия от риба? Морето те носи и те храни: то не би могло да стори повече и за негово кралско величество. Да, да, виждам, личи вече и петата гушка: малко по-издута е отляво, отколкото вдясно: ще трябва да поохраниш и тая онеправдана страна, защото бог е казал: „Бъдете справедливи към всеки.“ Каква ще бъде тая справедливост, ако няма равномерно разпределяне на тлъстината? За шесто ядене ще ти донеса миди, това са стридите на бедняците, приготвени така, както никога не са ги приготвяли в твоя манастир: невежите ги варят и ги ядат; ала това е само началото на гозбата: след това трябва да се извадят от черупките, да се сложат техните нежни телца в едно тиганче, да се задушат леко с керевиз, с мускат и с карамфил, да се направи сос от бира и брашно и да се поднесат заедно с филии пържен хляб. Така ги приготвих и за тебе. Защо децата дължат на бащите и на майките си толкова голяма признателност? Защото им дават покрив и обич, а най-главното храна; затова ти трябва да ме обичаш като баща си и майка си и като на тях ми дължиш признателност заради стомаха си: така че недей въртя насреща ми такива свирепи очи.

Аз ще ти донеса след малко бирена супа с брашно, с много захар и много канела. Знаеш ли защо? За да може твоята тлъстина да стане прозрачна и да трепери на кожата ти: да се вижда, когато се движиш. Но ето че удря камбаната за прибиране: спи си спокойно, без да се грижиш за утрешния ден, уверен, че пак ще намериш тлъсти гозби и твоя приятел Ламме, който без друго ще ти ги приготви.

— Махай се и ме остави да се помоля богу — каза монахът.

— Моли се — каза Ламме, — моли се с веселата музика на хъркането: бирата и сънят ще ти натрупат тлъстина, хубава тлъстина. Аз съм весел.

И Ламме отиде да си легне.

А матросите и войниците му казаха:

— Защо даваш толкова тлъста храна на тоя монах, който не ти желае доброто?

— Оставете ме да си върша работата — каза Ламме. — Аз върша едно голямо дело.

V

Настъпил беше декември, месецът на дългите нощи, и Уленшпигел пише:

VI

През май, когато нощем фламандските селянки хвърлят бавно назад през главите си три черни зърна бакла, за да се предпазят от болести и смърт, раната на Ламме наново се разтвори: хвана го силна треска и той поиска да го занесат да легне върху палубата, срещу клетката на монаха.

Уленшпигел се съгласи, но от страх да не би приятелят му да падне в морето при някой пристъп на треската, каза да го вържат здраво в леглото му.

Когато идваше на себе си, Ламме непрекъснато заръчваше да не забравят монаха и му се плезеше.

А монахът думаше:

— Ти ме оскърбяваш, дебелако.

— Не — отговаряше Ламме, — аз те угоявам.

Духаше лек ветрец, слънцето топлеше приятно; Ламме, вързан здраво за леглото, за да не би в припадък да скочи от палубата, мислеше, че се намира в готварницата си и каза:

— Днес пещта е разпалена. Скоро ще имаме дъжд от жълтунки. Жено, разстели мрежите в градината ни. Колко си хубава така, със запретнати до лактите ръкави. Ръката ти е бяла, искам да я ухапя, да я ухапя с устни, които са кадифени зъби. За кого е това хубаво тяло, за кого са тия хубави прозрачни гърди под бялата ти блуза от тънък плат? За мене, моя сладка любима. Кой ще направи фрикасе от гребени на петел и от кокоши трътки? Без много мускат отгоре, той причинява треска. Бял сос, мащерка и дафинов лист: къде са жълтъците от яйцата?

След това направи знак на Уленшпигел да приближи ухо до устата му и му каза съвсем тихичко:

— След малко ще завали дъжд от дивеч, аз ще ти оставя четири жълтунки повече, отколкото на другите. Ти си капитан, не ме издавай.

После като чу, че вълните плискаха тихичко по стените за кораба, той добави:

— Супата кипи, синко, супата кипи, ала тая печка толкова бавно се разпалва!

Но щом идваше на себе си, той питаше за монаха:

— Де е той? Увеличава ли му се тлъстината?

И като го видеше, изплезваше му се и казваше:

— Голямото дело отива към своя край, аз съм доволен.

Един ден той поиска да донесат на палубата големите везни и да сложат него в едното блюдо, а монаха в другото; щом сложиха монаха, Ламме като стрела отхвръкна нагоре и много се зарадва, когато го погледна:

— Я, колко тежи! Колко тежи! В сравнение с него аз съм лек като дух; ще хвръкна във въздуха като птиче. Я слушайте: свалете го, за да мога да сляза, сега сложете мерките: турете го пак на блюдото. Колко тежи? Триста и четиринадесет ливри184, А аз? Двеста и двадесет.

VII

През следната нощ, призори, Уленшпигел се събуди от виковете на Ламме:

— Уленшпигел! Уленшпигел! Помощ, не й давай да замине. Отрежете въжетата! Отрежете въжетата!

Уленшпигел се качи на палубата и каза:

— Защо викаш? Аз не виждам нищо.

— Тя е — отговори Ламме. — Тя е, жена ми. Хе там, в лодката, която се върти около оня кораб, да, около оня кораб, от който се чуват песни и звуци на виола.

Нел се качи на палубата.

— Срежи въжетата, мила моя — каза Ламме. — Не виждаш ли, че раната ми е изцерена, нейната нежна ръка я превърза; да, тя, тя. Не я ли виждаш изправена в лодката? Чуваш ли? Тя още пее. Ела, любима моя, ела, не бягай от твоя злочест Ламме, който без тебе беше тъй самотен в света.

Нел го хвана за ръката и опипа лицето му.

— Той още има треска — каза тя.

— Отрежете въжетата — викаше Ламме; — дайте ми една лодка! Аз съм жив, щастлив, изцерен.

Уленшпигел отряза въжетата: Ламме скочи от леглото си и както беше по бели гащи и без куртка, почна сам да спуска лодката.

— Вижказа Нел на Уленшпигел, — ръцете му треперят от нетърпение.

Когато лодката беше готова, Уленшпигел, Нел и Ламме се качиха в нея заедно с един гребец и се отправиха към кораба, закотвен далеч в пристанището.

— Виж какъв хубав кораб — рече Ламме, като помагаше на гребеца.

Върху свежото сутрешно небе, обагрено като позлатен кристал от лъчите на изгряващото слънце, корабът изрязваше очертанието на корпуса си и на своите изящни мачти.

Докато Ламме гребеше, Уленшпигел го попита:

— Кажи ни сега, как я намери?

Ламме отговори с откъслечни думи:

— Спях, беше ми вече по-добре. Изведнъж глух шум. Нещо дървено се удря о кораба. Лодка. От шума притичва матрос: „Кой е?“ Нежен глас, нейният глас, синко, нейният, нейният приятен глас: „Приятели.“ След това по-груб глас: „Да живее Голтака! Капитанът на кораба «Йохана» ще говори с Ламме Гудзак.“ Морякът хвърля стълбичка. Луната свети. Виждам човешка фигура, която се качва на палубата: пълни бедра, кръгли колене, широк таз; казвам си: „Това не е мъж“; чувствувам, сякаш някаква роза се разпуква и досяга бузата ми: нейната уста, синко, и чувам, че тя ми казва, тя, разбираш ли, тя самата, която ме обсипва с целувки и сълзи: то беше благоуханен течен огън, който се сипеше по тялото ми: „Зная, че не правех добре; но аз те обичам, мъжо! Заклех се пред бога: сега нарушавам клетвата си, мъжо, мой клети мъжо! Често идвах, но не смеех да се приближа до тебе; най-сетне морякът ми позволи: превързах раната ти, но ти не ме позна; ала аз те изцерих, не се сърди, мъжо! Аз вървях подире ти, но се страхувах, той е на тоя кораб: пусни ме да си вървя; ако ме види, ще ме прокълне и аз ще горя във вечния огън!“ Тя пак ме целуна, разплакана и щастлива, и си тръгна въпреки молбите и сълзите ми: ти ми беше вързал ръцете и краката, синко, но сега…

И при тия думи той загреба така силно, че лодката приличаше на изпъната струна от лък, която хвърля стрела напред.

Приближавайки се до кораба, Ламме каза:

— Ето я на палубата, свири на виола — моята прелестна жена с тъмнозлатисти коси, с тъмни очи, с бузи още свежи, с голи и закръглени ръце и с бели пръсти. Лети, лодко, по вълните!

Когато капитанът на кораба видя, че иде лодка и Ламме гребе като дявол, заповяда да хвърлят от палубата една стълба. Щом наближиха, Ламме скочи от лодката на стълбичката с риск да падне в морето и блъсна зад себе си лодката на повече от пет метра; изкатери се като котка на палубата и отърча при жена си; почти припаднала от радост, тя го целуна, прегърна го и му каза:

— Ламме! Не ме отвеждай; аз се заклех пред бога, но те обичам. Ах, скъпи мой!

Нел възкликна:

— Това е Калекен Хуйбрехт, хубавата Калекен.

— Аз съм — каза тя. — Уви! Пладнето на моята хубост вече мина.

И изведнъж се натъжи.

— Какво си сторила — каза Ламме; — какво е станало с тебе? Защо ме напусна? Защо искаш да ме оставиш сега?

— Слушай — каза тя, — но не се сърди; ще ти кажа всичко: смятах, че всички монаси са божии хора и се доверих на един от тях; той се казва брат Корнелис Адриансен.

Като чу това, Ламме възкликна.

— Какво! — каза той. — Този ли мръсен мошеник, който имаше уста като помийна яма, пълна с мръсотии и гнусотии, и говореше само, че трябвало да се пролива кръвта на протестантите! Какво, тоя ли, който хвалеше инквизицията и наредбите! Аха, значи, тоя ужасен негодник.

Калекен каза:

— Не оскърбявай божия човек.

— Божия човек ли? — рече Ламме. — Аз го познавам: това е човекът на мръсотиите и подлостите. Злочеста съдба! Моята хубава Калекен да падне в ръцете на тоя развратен монах! Не се приближавай до мене, ще те убия. А аз толкова те обичах! Моето нещастно излъгано сърце, което принадлежеше само на нея! Какво търсиш тук? Защо си превързала раната ми! Трябваше да ме оставиш да умра. Върви си; не искам да те виждам вече, върви си или ще те хвърля в морето. Де ми е ножът!…

Тя го прегърна и каза:

— Ламме, мъжо, не плачи: аз не съм такава, каквато мислиш; аз не съм била никога негова.

— Лъжеш — каза Ламме разплакан и скърцащ със зъби. — Ах! Никога не съм бил ревнив, но сега съм. Тъжна страст — гняв и любов, нужда да убиеш и да прегърнеш. Върви си! Не, остани! Толкова добър бях към нея! Горя от желание да убивам. Де ми е ножът! О, това ме изгаря, разкъсва, изяжда, ти се подиграваш с мене…

Тя го прегръщаше разплакана, нежна и покорна.

— Да — каза той, — от гняв загубих и разума си; да, ти си пазила моята чест, тая чест, която ние глупашки закачаме по фустите на жените. Затова, значи, ме молеше с най-сладката си усмивка да ти позволя да отидеш на проповед с приятелките си…

— Остави ме да ти разправя — рече жената, като го прегърна. — Още сега да умра, ако те лъжа!

— Тогава умри, защото ще ме излъжеш — каза Ламме.

— Изслушай ме — рече тя.

— И да приказваш, и да не приказваш — все ми е едно.

— Брат Адриансен — каза тя — минаваше за добър проповедник; аз отидох да го чуя; той поставяше духовното звание и безбрачието над всичко друго, тъй като най-вече чрез тях вярващите могат да отидат в рая, Неговото красноречие беше голямо и пламенно: много почтени жени, между които и аз, и главно голям брой вдовици и девойки бяха смутени духом от него. Тъй като безбрачието е толкова съвършено нещо, той ни препоръча да го поддържаме: ние се заклехме, че няма вече да водим брачен живот…

— Освен с него, разбира се — каза разплакан Ламме.

— Мълчи — рече тя ядосана.

— Хайде — каза той — свършвай: ти ме нарани толкова силно, че никога няма да оздравея.

— Ще оздравееш — каза тя, — мили мой, когато остана при тебе завинаги.

Тя поиска да го прегърне и целуне, но той я отблъсна.

— Вдовиците — каза тя, — когато бяха в негова власт, се кълняха да не се омъжват никога вече.

Ламме я слушаше, потънал в ревнивите си мисли.

Засрамена, Калекен продължи:

— Той искаше — рече тя — да му се изповядват само млади и хубави жени или момичета: другите изпращаше при техните свещеници. Той учреди орден на ревностни богомолки и ни накара да се закълнем всички, че няма да отиваме при други изповедници: и аз се заклех: моите другарки, по-опитни от мене, ме попитаха не искам ли да се посветя в светото послушание и в светото покаяние: и аз се съгласих. В Брюге, на Кея на каменарите, близо до манастира на миноритите, има къща, в която живее една жена на име Каале дьо Найяж, която обучава девойките и ги храни срещу една жълтица на месец; брат Корнелис можеше да отива в нейната къща, без да го виждат, че излиза от манастира. В тая къща отивах аз, в една малка стая, дето той беше сам: там той ми заповяда да му разправя за всичките си естествени и плътски влечения; отначало аз не се решавах, но най-после склоних, разплаках се и му казах всичко.

— Ах! — плачеше Ламме. — Значи, на тая свиня-калугер ти направи своята чиста изповед.

— Той винаги ми казваше, и това е истина, мъжо, че над земния свян има един небесен свян и ние принасяме в жертва на бога нашата светска срамливост и че като признаваме на нашия изповедник всичките си тайни желания, ставаме достойни да възприемем светото послушание и светото покаяние.

— Най-сетне той ме накара да застана гола пред него, та моето тяло, което е съгрешавало, да получи едно съвсем леко наказание за греховете ми. Един ден той ме принуди да се съблека, аз паднах в безсъзнание, когато трябваше да съблека долните си дрехи; той ме свести с разни ароматични лекарства. „Засега това стига, дъще — каза той. — Ела след два дни и донеси една пръчка.“ Това продължи дълго време без някога… кълна ти се пред бога и пред всички светци… мили… разбери ме… погледни ме… виж дали те лъжа: аз си останах чиста и вярна… Аз те обичах.

— Клето миличко тяло — каза Ламме. — О, какво срамно петно върху твоята брачна дреха.

— Ламме — каза тя, — той говореше от името на бога и на нашата света майка църквата; не бях ли длъжна да го слушам? Аз винаги те обичах, но се заклех пред Богородица със страшни клетви да се откажа от тебе: но все пак аз показах слабост, слабост към тебе. Спомняш ли си странноприемницата в Брюге? Аз бях тогава у Каале дьо Найяж, а ти мина през там на магарето си заедно с Уленшпигел. Аз тръгнах подире ти; и имах доста пари, тъй като не харчех нищо за себе си; видях, че си гладен: сърцето ми ме повлече към тебе, аз почувствувах съжаление и любов.

— Де е той сега? — попита Уленшпигел.

Калекен отговори:

— След анкета, станала по заповед на съдията, и след едно разследване на лоши хора, брат Адриансен бе принуден да напусне Брюге и да избяга в Анверс. На кораба ми казаха, че моят мъж го заловил пленник.

— Какво! — извика Ламме. — Тоя калугер, когото угоявам, той е…

— Той — отговори Калекен, като закри лице с ръцете си.

— Брадва! Брадва! — викна Ламме. — Да го убия и да продам на търг маста на тоя похотлив пръч! Да се върнем бързо на кораба. Лодката! Де е лодката?

Нел му каза:

— Позорна жестокост е да се убива или ранява пленник.

— Ти ме гледаш свирепо, ще ми попречиш ли? — каза той.

— Да — каза тя.

— Добре! — рече Ламме. — Няма да му сторя никакво зло: само ми позволете да го измъкна от клетката. Лодката! Де е лодката!

Те се качиха бързо. Ламме гребеше с голямо усърдие и в същото време плачеше.

— Ти си тъжен, мили? — му каза Калекен.

— Не — рече той. — Доволен съм: нали вече няма да ме напуснеш?

— Никога! — каза тя.

— Ти си чиста и вярна — рече той, — но, миличка, сладка моя Калекен, аз живеех само за да мога да те намеря, а сега заради тоя калугер във всички наши радости ще има отрова, отровата на ревността… И щом бъда тъжен или просто уморен, пред мене ще изпъкнеш ти, гола, подложила хубавото си тяло на това безсрамно шибане с пръчка. Пролетта на нашата любов беше моя, но лятото — беше негово; есента ще бъде сива, скоро ще дойде зимата и ще погребе моята вярна любов.

— Ти плачеш? — каза тя.

— Да — рече той. — Миналото не се връща.

Тогава Нел каза:

— Щом Калекен е била вярна, би трябвало да те напусне за твоите лоши думи.

— Той не знае колко го обичах — каза Калекен.

— Право ли казваш? — възкликна Ламме. — Ела, миличка, ела, жено моя, няма вече сива есен, нито зима-гробар.

Той се развесели и те се качиха на кораба.

Уленшпигел даде ключовете от клетката на Ламме и Ламме я отвори; той хвана калугера за ухото и се опита да го издърпа на палубата, но не можа. Опита се да го накара да излезе странишком, но пак не можа.

— Трябва всичко да се счупи; петелът е дебел — каза той.

Най-сетне калугерът излезе, като пулеше слисаните си очи и държеше с две ръце шкембето си; при една голяма вълна, която разлюля кораба, той падна на задника си.

А Ламме се обърна към него:

— Пак ли ще ми кажеш „дебелако“? Сега ти си по-дебел от мене. Кой ти даваше да ядеш седем пъти на ден? Аз. Как стана така, дърдорко, че сега си по-спокоен и по-кротък към клетите Голтаци?

И продължи:

— Ако стоиш още една година в клетка, няма да можеш да излезеш вече от нея: когато се раздвижиш, базите ти треперят като свинска пача: ти вече не крещиш; скоро няма да можеш и да дишаш.

— Мълчи, дебелако — рече монахът.

— Дебелако? — каза Ламме разярен. — Аз съм Ламме Гудзак, а ти си брат Дигзак, Ветзак, Льогензак, Слокензег, Вулпсзаг — сиреч брат дебел чувал, чувал тлъстини, чувал лъжи, чувал лакомия, чувал похот; под кожата си ти имаш вече четири пръста лой, очите ти не се виждат: Уленшпигел и аз свободно бихме могли да живеем в катедралата на твоя корем! Ти ме наричаш дебелак, а искаш ли огледало, за да погледнеш шкембето си? Аз, аз те храних, паметнико от месо и кости. Аз се бях заклел, че ще плюеш мас, че вместо пот от тебе ще тече мас и че ще оставяш след себе си следи от мас като свещ, която се топи на слънцето. Казват, че дамлата идва, когато се появи седмата гуша; сега ти си стигнал до пет и половина гуши.

След това се обърна към Голтаците.

— Виждате ли го тоя развратник! Това е брат Корнелис Адриансен Мошеникансен от Брюге: там той е проповядвал за някакъв нов свян. Неговата тлъстина е наказанието му: неговата тлъстина е мое дело. Слушайте сега всички вие, матроси и войници: аз ще се разделя от вас, от тебе, Уленшпигел, и от тебе също, малка Нел, за да отида във Флисинген, дето имам имот и дето ще живея с моята злочеста наново намерена жена. Някога вие ми се заклехте, че ще изпълните всичко, каквото бих ви поискал.

— Това е честната дума на Голтаците — казаха те.

— Тогава — каза Ламме — погледнете тоя развратник, тоя брат Адриансен Мошеникансен от Брюге; аз се заклех, че ще го накарам да умре от тлъстини като свиня; направете още по-голяма клетка, карайте го да яде вместо по седем по дванадесет пъти на ден; давайте му тлъста и сладка храна; той е вече като вол, направете го да стане като слон и ще видите, че ще изпълни клетката.

— Ще го угоим — казаха те.

— А сега — продължи Ламме, като се обърна към монаха — казвам сбогом и на тебе, мошенико, когото наредих да хранят по манастирски, вместо да те обесят: расти в тлъстини и върви към дамла!

След това той прегърна жена си Калекен и рече:

— Гледай, ръмжи или мучи, каквото щеш, аз ти я вземам, ти вече няма да я шибаш с пръчки.

Но сега монахът изпадна в ярост и се обърна към Калекен:

— Ти отиваш, значи, плътска жено, в леглото на разврата! Да, ти си отиваш без никаква милост към нещастния мъченик на словото божие, който те просвети в светото блажено небесно послушание. Бъди проклета! Нека никой свещеник да не ти опрости греховете; нека земята изгаря ходилата ти, захарта да ти бъде като сол, говеждото месо — като месо на умряло куче; нека хлябът да ти бъде като пепел, слънцето — като лед, а снегът — адски огън; проклета да бъде утробата ти; децата ти да бъдат отвратителни, да имат маймунско тяло и свинска глава, по-голяма от корема им; нека страдаш, плачеш и стенеш на тоя свят и в другия, в ада, който те очаква, ада с гореща сяра и смола, приготвени за жени като тебе. Ти отблъсна моята бащинска обич: бъди трижди проклета от светата троица, седем пъти проклета от светилниците на кивота; нека покаянието да ти бъде проклятие; причастието — смъртна отрова и в църква всяка плоча да се издига, за да те смаже и да ти каже: „Тая жена е развратница, тя е прокълната, тя е осъдена на вечен огън!“

А радостният Ламме подскачаше от доволство и думаше:

— Тя е била вярна, калугерът сам каза това — да живее Калекен!

Ала тя плачеше и трепереше:

— Махни — каза тя — от мене това проклятие, мъжо. Аз виждам ада. Премахни това проклятие!

— Дигни си проклятието — рече Ламме.

— Няма да го дигна, дебелако — отвърна монахът.

А жената, съвсем бледа и примряла, бе коленичила със скръстени ръце и молеше брат Адриансен.

И Ламме каза на монаха:

— Дигни проклятието си или ще бъдеш обесен и ако от тежината ти въжето се скъса, ще те бесим, докато умреш.

— Ще те бесим, докато умреш — казаха Голтаците.

— Добре — каза монахът на Калекен. — Върви, развратнице, върви с тоя дебелак; върви, дигам проклятието си, но бог и всички светии ще те следят; върви с тоя дебелак, върви.

И млъкна, изпотен и задъхан.

Изведнъж Ламме възкликна:

— Издува се, издува се! Виждам шестата гушка; при седмата дохожда дамлата! А сега — рече той, като се обърна към Голтаците, — оставям те на бога — тебе, Уленшпигел, на бога — вас, всички мои добри приятели, на бога — тебе, Нел, и светото дело на свободата: нищо не мога да направя вече за него.

Сетне той се разцелува с всички и каза на жена си Калекен:

— Хайде, настъпи часът за законната любов.

Докато лодката, която отнасяше Ламме и неговата любима, се плъзгаше по водата, матросите, войниците и юнгите, размахали шапки, викаха: „Сбогом, брате; сбогом, Ламме, сбогом, брате и приятелю.“

А Нел избърса с върха на пръстчето си една сълза в края на окото на Уленшпигел и каза:

— Ти си тъжен, любими?

— Той беше добър — каза Уленшпигел.

— Ах — каза тя, — тая война няма никога да свърши и все така ли ще трябва да живеем сред кръв и сълзи?

— Да потърсим Седмината — рече Уленшпигел. — Близък е часът на освобождението.

Според желанието на Ламме Голтаците угоиха монаха в клетката. Когато го пуснаха срещу откуп на свобода, той тежеше триста и седемнадесет ливри и пет унции по фламандски мерки.

И той умря като игумен в своя манастир.

VIII

По него време господата от Генералните щати се събраха в Хага, за да съдят Филип185, крал на Испания, граф на Фландрия, на Холандия и т.н., според хартите на свободата и привилегиите, които той бе утвърдил.

И секретарят каза следното:

— Известно е на всекиго, че владетелят на една страна е установен от бога като господар и водач на своите поданици, за да ги защищава и предпазва от всякакви неправди, гнет и насилие, тъй както на овчаря е възложено да брани и пази своите овци. Известно е също така, че поданиците не са създадени от бога, за да бъдат използувани от владетеля и да му бъдат подчинени във всичко, което той заповядва, благочестиво или нечестиво, справедливо или несправедливо, нито пък да му служат като роби. Ала владетелят е владетел за своите поданици, без които той не може да съществува, но трябва да ги управлява според правото и разума; да ги подкрепя и обича като баща — децата си, както пастирът — овцете си, излагайки дори живота си, за да ги защити; ако не прави това, той не бива да бъде смятан за владетел, а за тиранин. Крал Филип изпрати срещу нас четири чужди армии, като събираше войници и издаваше були за кръстоносни походи и за отлъчване от църквата. Какво трябва да бъде наказанието му според законите и обичаите на страната?

— Да бъде свален — отговориха господата от Генералните щати.

— Филип наруши клетвата си: той забрави услугите, които сме му правили, победите, които спечели с наша помощ. Като видя, че сме богати, той остави да вземат от нас откупи и да ни плячкосват хората от неговия испански съвет.

— Да бъде свален като неблагодарник и разбойник — отговор и ха господата от Генералните щати.

— Филип — продължи секретарят — постави в най-цъфтящите градове на страната нови епископи, като им подари имотите на най-големите манастири; с тяхна помощ той въведе тук Испанската инквизиция.

— Да бъде свален като палач и разсипник на чуждите имоти — отговориха господата от Генералните щат.

— Когато благородниците в страната видяха тая тирания, те връчиха през 1566 година молба на владетеля да смекчи суровите си наредби и особено ония, които се отнасяха до Инквизицията: той решително отказа.

— Да бъде свален като тигър, упорит в своята жестокост — отговориха господата от Генералните щати.

Секретарят продължи:

— Има силни подозрения срещу Филип, че чрез своя Испански съвет тайно е подбуждал да се трошат свещените статуи и да се ограбват църквите, за да може, под предлог, че сме извършили престъпление и смутове, да изпрати срещу нас чужди войски.

— Да бъде свален като оръдие на смъртта — отговориха господата от Генералните щати.

— В Анверс Филип заповяда да се избиват жителите, разори фламандските търговци, както и чуждестранните. Той и неговият Испански съвет чрез тайни нареждания дадоха на някой си Рода, известен негодник, правото да се обяви за главатар на грабителите, да събира плячката, да си служи с неговото, на крал Филип, име, за да фалшифицира кралските големи и малки печати и да се държи като негов управител и наместник. Заловените кралски писма, които са в наши ръце, доказват тоя факт. Всичко е станало с негово съгласие и след обсъждане в Испанския съвет. Прочетете писмата; в тях той възхвалява стореното в Анверс, признава, че му е направена забележителна услуга, обещава да го възнагради и кани Рода и другите испанци да вървят из тоя славен път.

— Да бъде свален като крадец, разбойник и убиец — отговориха господата от Генералните щати.

— Ние искаме само да бъдат запазени нашите привилегии, почтен и сигурен мир, умерена свобода, и то специално — за вярата, която засяга главно бога и съвестта; а получихме от Филип само лъжливи договори, с които сееше раздори между отделните области, за да може да ги покорява една след друга и да се отнася към тях както към Индия, служейки си с ограбване, конфискации, смъртни наказания и с инквизицията.

— Да бъде свален като убиец, който подготвя гибелта на страната — отговориха господата от Генералните щати.

— Той окървави страната чрез херцог Алба и неговите оръдия, чрез Медина Сели, Рекесенс, чрез предателите в държавните и областни съвети; на дон Хуан и на пармския принц Александър Фарнезе той препоръча да действуват с много строга и кървава жестокост, както се вижда от заловените негови писма; той обяви за изгонен от империята господин принц Орански, изпрати трима платени убийци, а утре може да изпрати и четвърти; заповяда да се съградят у нас замъци и крепости; заповяда да изгарят живи мъжете, да заравят живи жените и девойките и наследяваше имотите им: удуши Монтиньи, дьо Берг и други благородници въпреки кралската си дума; уби сина си Карлос; отрови принц Асколи, когото бе накарал да се ожени за дона Ефразиа, бременна от него, за да обогати бъдещото незаконородено с неговите имоти; издаде срещу нас указ, в който обявяваше всички ни за предатели, лишени от живот и имот, и по тоя начин извърши нечуваното досега в една християнска страна престъпление — да смесва невинни с виновни.

— Въз основа на всички закони, права и привилегии да бъде свален — отговориха господата от Генералните щати.

И печатите на краля бяха разчупени.

И слънцето блестеше по земята и морето, позлатяваше узрелите класове, наливаше зърната на гроздето и пръскаше върху всяка вълна бисери, накит за годеницата на нидерландците — Свободата.

После принц Орански186 бе застрелян в Делфит с три куршума в гърдите от четвърти убиец. И тоя умря, верен на своя девиз: „Спокоен сред яростните вълни“.

Враговете му казваха, че за да си отмъсти на крал Филип и тъй като не се надявал да се възцари в южна католическа Нидерландия, той с таен договор я бил предложил на негова светлост Анжуйския херцог. Ала нему не бе дадено да създаде детето Белгия, като се съчетае със Свободата, защото Свободата не обича неестествената любов.

И Уленшпигел и Нел напуснаха флотата.

И белгийската родина стенеше под ярема, окована от предателите.

IX

Беше месецът на узрелите жита; въздухът бе тежък, вятърът — прохладен; жътварите и жътварките можеха спокойно да прибират в нивята, под свободното небе и за свободна земя, житото, посято от тях.

Фрисландия, Дренте, Оверисел, Гелдерн, Утрехт, Северен Брабан, Северна и Южна Холандия; Валхерен, Северен и Южен Бевеланд; Дюйвеланд и Шуен, които съставят Зеландия; всичките брегове на Северно море от Кноке до Хелдер; островите Тексел, Виланд, Амланд, Ширмоник Оог, от Западна Еско до Източен Емс — за всички наближаваше часът на освобождението от испанското иго; синът на Мълчаливия, Морис187, продължаваше войната, Уленшпигел и Нел, запазили своята младост, сила и красота, защото любовта и духът на Фландрия никога не остаряват, живееха спокойно в кулата Неере и чакаха кога след толкова жестоки изпитания ще могат да отидат да раздухват вятъра на свободата над родната им Белгия.

Уленшпигел бе помолил да го назначат комендант и пазач на кулата, като казваше, че има орлови очи и заешки уши и ще може да гледа дали Испанецът няма да се опита да дойде в освободените страни и тогава той ще забие тревога от камбанарията.

Общинският магистрат изпълни молбата му; поради заслугите, които имаше, даваха му по един флорин дневно, по две кани бира, бакла, сирене, сухар и три ливри говеждо месо седмично.

Така че Уленшпигел и Нел живееха двамата много добре; те гледаха с радост в далечината Зеландските острови — ливади, гори, замъци, крепости — и въоръжените кораби на Голтаците, които пазеха бреговете.

Нощем много често се качваха горе на кулата и седнали на площадката, разговаряха за тежките битки и за радостите на любовта — минали и бъдещи. Те виждаха оттам морето, което през това горещо време заливаше с лъчистите си вълни брега и ги отдръпваше, хвърляйки ги върху островите, като огнени призраци. И Нел се плашеше, когато виждаше в блатистите места блуждаещи пламъчета, които, казваше тя, са душите на злочестите покойници. Всички тия места бяха по-рано бойни полета.

Блуждаещите пламъчета изскачаха от блатистите места, носеха се надлъж край язовете и сетне отново се връщаха, сякаш не искаха да изоставят телата, от които бяха излезли.

Една нощ Нел каза на Уленшпигел:

— Виж колко са многобройни в Дривеланд и летят на високо: най-много са към птичите острови. Тил, искаш ли да отидем там? Ще вземем балсама, който показва неща, невидими за смъртните.

Уленшпигел отговори:

— Ако е същият балсам, който ме заведе на онова голямо сборище, вярвам му толкова, колкото — на празен сън.

— Не бива — рече Нел — да се отрича силата на магията. Хайде, Уленшпигел.

— Ще дойда.

На другия ден той помоли общинския магистрат да изпрати един верен войник със зорки очи, който да го замести: да пази кулата и да бди над околността.

И тръгна с Нел към птичите острови.

Минавайки през нивя и язове, те видяха малки зелени островчета, между които течеше морска вода; а по обраслите с трева могилки, които стигаха чак до дюните, множество птици-калугерици, чайки и морски лястовици, които стояха неподвижно и от перата им островчетата изглеждаха съвсем бели; над тях хвърчаха хиляди също такива птици. Земята беше застлана с гнезда; когато Уленшпигел се наведе да вземе едно яйце от пътя, видя, че към него лети чайка, която силно изпищя. На нейния писък долетяха повече от стотина чайки, които викаха тревожно, като се въртяха над главата на Уленшпигел и над съседните гнезда, но не се решаваха да се приближат до него.

— Уленшпигел — рече Нел, — тия птици молят да пощадиш яйцата им.

И разтреперана, тя каза:

— Страх ме е, гледай, слънцето залязва вече, небето побелява, звездите се пробуждат — настъпва часът на духовете. Ето, ниско над земята се виждат алени изпарения; Тил, любими, кое е това адско чудовище, което разтваря сред облаците своята огнена уста? Виж по посока на Филипова земя, дето кралят-палач заповяда на два пъти, заради жестоката си амбиция, да убият толкова много клети хора, виж как танцуват блуждаещите пламъчета: тая нощ душите на нещастните убити в сраженията напускат студените кръгове на чистилището, за да дойдат да се сгреят в топлия въздух на земята: в тоя час ти можеш да поискаш всичко от Христос — бога на добрите магьосници.

— Пепелта удря сърцето ми — рече Уленшпигел. — Ах, да можеше Христос да ми покаже Седмината, чиято пепел, развеяна от вятъра, би могла да ощастливи Фландрия и целия свят!

— Невернико — каза Нел, — ще ги видиш, като се намажеш с балсама.

— Може би — рече Уленшпигел, като посочи с пръст Сириус, — ако някой дух слезе от тая студена звезда.

При това движение едно блуждаещо пламъче, което се въртеше около него, кацна на пръста му и колкото повече той искаше да го махне, толкова по-здраво то се държеше.

Нел се опита да отърве Уленшпигел, но и на нейната ръка се залепи едно блуждаещо пламъче.

Уленшпигел плесна пламъчето на ръката си и рече:

— Казвай! Каква душа си ти — на някой Голтак ли, или на испанец? Ако си душа на Голтак — върви си в рая; ако си на испанец — върни се в ада, отдето си дошла.

Нел му каза:

— Недей оскърбява душите, дори да са души на палачи.

И като подхвърляше блуждаещото пламъче върху пръста си, тя каза:

— Пламъче, мило пламъче, какви вести носиш ти от царството на душите? Липсва ли им нещо? Ядат ли, пият ли, като нямат уста? Защото ти нямаш уста, мило пламъче! Или те приемат човешки образ само в благословения рай?

— Как можеш да си губиш времето — каза Уленшпигел — да говориш на това тъжно пламъче, което няма нито уши, да те чуе, нито уста, да ти отговори?

Ала Нел продължи, без да го слуша:

— Пламъче, отговори ми, като се завъртиш, защото аз ще те питам три пъти: веднъж — в името на бога, втори път — в името на света Богородица, и трети път — в името на първичните духове, които са посредниците между бога и хората.

Нел направи това и пламъчето се завъртя три пъти.

Тогава Нел рече на Уленшпигел:

— Съблечи дрехите си, и аз ще съблека моите: ето сребърната кутия, в която е балсамът за виденията.

— Все ми е едно — каза Уленшпигел.

Те се съблякоха, намазаха се с балсама и легнаха голи на тревата един до друг.

Чайките викаха жаловито; сред облаците святкаше мълния и тътнеше гръм: месецът едва показваше между два облака златните рогчета на своя сърп; блуждаещите пламъчета на Уленшпигел и Нел отидоха да танцуват в ливадата заедно с другите.

Изведнъж Нел и нейният любим бяха грабнати от ръката на някакъв гигант, който почна да ги подхвърля във въздуха като детски топки, улавяше ги пак, търкаляше ги един върху друг, мачкаше ги между пръстите си, запращаше ги в локвите вода между хълмовете и ги измъкваше оттам цели оплетени в морски треви. Сетне, като ги носеше из пространството, той запя с толкова силен глас, че разбуди и изплаши всички чайки по островите:

И наистина Уленшпигел и Нел видяха на моравата, във въздуха и в небето седем светещи бронзови плочи, които бяха приковани със седем огнени гвоздея. На плочите бе написано:

И гигантът вървеше, а след него всички блуждаещи пламъчета, които мълвяха като жътварчета и думаха:

Изведнъж чертите на лицето му се изкривиха, той става по-слаб, тъжен и висок. В едната си ръка държеше скиптър, в другата — меч. Името му беше Високомерие.

Той хвърли Нел и Уленшпигел на земята и каза:

— Аз съм бог.

След това до него се появи една червенолика мома, яхнала коза, с голи гърди, с разтворена рокля и с дързък поглед; нейното име беше Похот; след нея дойде една стара еврейка, която събираше черупки от яйцата на чайките; тя се наричаше Скъперничество; и един лаком, ненаситен монах, който ядеше луканка, тъпчеше се с наденици и непрекъснато дъвчеше като свинята, която беше яхнал; това беше Чревоугодието; след него идеше Мързелът, който тътреше крака, бледен и подут, с угаснал поглед, гонен от Гнева, който го подкарваше с остен. Мързелът беше тъжен, оплакваше се, потънал в сълзи, и падаше на колене от умора; сетне дойде мършавата Завист, с глава на усойница, със зъби на щука, която хапеше Мързела, защото беше в много добро настроение, Гнева — защото беше много буен, Чревоугодието — защото беше много наситено, Похотта — защото беше много червена, Скъперничеството — заради черупките, Високомерието — защото имаше пурпурна дреха и корона. И блуждаещите пламъчета танцуваха наоколо.

И с мъжки, женски и плачливи детински гласове те стенеха и думаха:

— Високомерие, майка на честолюбието, Гняв, източник на жестокост, вие ни убивахте по бойните полета, в тъмниците и стаите за мъчения, за да запазите вашите скиптри и корони! Завист, ти уби в зародиша им много благородни и полезни мисли, ние сме душите на преследвани изобретатели; Скъперничество, ти превърна в злато кръвта на клетия народ, ние сме духовете на твоите жертви; Похот, другарко и сестра на убийството, която роди Нерон, Месалина и крал Филип испански, ти купуваш добродетелта и плащаш на покварата, ние сме душите на мъртвите; Мързел и Чревоугодие, вие мърсите света, вие трябва да бъдете изметени, ние сме душите на мъртвите.

И чу се глас, който изрече:

А блуждаещите пламъчета казаха:

— Огънят — това сме ние, ние сме възмездието за изплаканите сълзи, за народните страдания; възмездие за благородниците, които ходеха на лов за човешки дивеч из своите земи; възмездие за безполезните битки, за проляната в затворите кръв, за изгорените мъже, за живи заровените жени и девойки; възмездие за окованото и окървавено минало; огънят — това сме ние, душите на мъртвите.

При тия думи Седмината се превърнаха в дървени статуи, без да променят с нищо предишния си вид. И един глас каза:

— Уленшпигел, изгори дървото!

И Уленшпигел, се обърна към блуждаещите пламъчета и каза:

— Вие, които сте огънят, изпълнете службата си.

И блуждаещите огньове заобиколиха накуп Седмината, които изгоряха и станаха на пепел.

И протече река от кръв.

От тая пепел излязоха седем други фигури: първата от тях каза:

— Аз се наричах Високомерие, сега се казвам благородна Гордост.

И останалите говориха по същия начин, и Уленшпигел и Нел видяха, че от Скъперничеството излезе Пестеливостта; от Гнева — Буйността; от Чревоугодието — Апетитът; от Завистта — Съревнованието, и от Мързела — Съзерцателността на поетите и мъдреците. А Похотта, яхнала коза, се превърна в хубава жена, чието име беше Любов.

И блуждаещите пламъчета заиграха около тях весело хоро.

Тогава Уленшпигел и Нел чуха хиляди гласове на невидими мъже и жени, звънливи и присмехулни, които звучаха като звънчета и пееха:

И Уленшпигел рече:

— Духовете се подиграват с нас.

И една могъща ръка хвана Нел за ръката и я хвърли в пространството.

А духовете запяха:

— О — рече Уленшпигел, — Север, Залез и колан. Вие говорите неясно, господа духове.

А те запяха присмехулно:

— Вие съвсем не сте глупави, господа духове — рече Уленшпигел.

А те отново запяха присмехулно:

— Уви! — каза Уленшпигел. Такъв е нашият страдалчески живот: човешки сълзи и насмешка на съдбата.

отвърнаха насмешливо духовете.

И една могъща ръка грабна Уленшпигел и го запрати в пространството.

X

Когато падна, Нел си потърка очите и видя само изгряващото в златисти изпарения слънце, връхчетата на тревите, също така целите в злато, и лъчите, които обагряха в жълто перата на заспалите чайки; но те скоро се събудиха.

След това Нел се погледна, видя, че е гола и бързо се облече; видя, че и Уленшпигел бе също така гол и го покри; мислейки, че е заспал, тя го раздруса, но той не помръдна, също като мъртвец; обхвана я страх.

— Дали не съм убила любимия си с тоя балсам за видения? — каза тя. — И аз искам да умра! Ах, Тил, събуди се! Той е студен като мрамор!

Уленшпигел не се събуждаше. Изминаха две нощи и един ден и Нел, трескава от мъка, бдя над приятеля си Уленшпигел.

През утрото на втория ден Нел чу някакво звънче и видя селянин с лопата; след него със свещ в ръка вървяха един кмет, двама общински съветници, свещеникът на Ставенис и клисарят, който носеше слънчобрана му.

Те отиваха, както казваха, да извършат светото тайнство на последното причастие на храбрия Якобсен, който от страх станал Голтак, но щом минала опасността, на смъртния си одър се върнал в лоното на Светата римска църква.

Скоро те стигнаха при плачещата Нел и видяха тялото на Уленшпигел, изпънато върху тревата и покрито с дрехите си. Нел коленичи.

— Девойко — рече кметът, — какво правиш при тоя мъртвец?

Не смеейки да дигне очи, тя отговори:

— Моля се за моя любим, който падна тук като ударен от мълния; сега останах сама и искам и аз да умра.

Тогава свещеникът въздъхна доволно:

— Уленшпигел Голтака умрял — рече той, — хвала на бога! Селянино, изкопай бързо гроб; свали дрехите му, преди да го заровиш.

— Не — каза Нел, като стана, — няма да му махнете дрехите; ще му бъде студено в земята.

— Копай гроба — рече свещеникът на селянина с лопатата.

— Добре — каза Нел, обляна в сълзи, — във варовития пясък няма червеи и моят любим ще остане непокътнат и хубав.

И обезумяла, тя се склони над тялото на Уленшпигел и го целуна със сълзи и ридания.

Кметът, общинските съветници и селянинът се трогнаха, но свещеникът не преставаше да повтаря радостно:

— Великият Голтак умря, хвала на бога!

Сетне селянинът изкопа гроба, сложи вътре Уленшпигел и го засипа с пясък.

И свещеникът прочете над гроба погребални молитви; всички коленичиха; но изведнъж под пясъка нещо силно се раздвижи и Уленшпигел, като кихаше и изтърсваше пясъка от косата си, изскочи и хвана свещеника за гушата:

— Инквизиторе! — рече той. — Докато съм спал, ти си ме сложил жив в земята. Де е Нел? И нея ли погреба? Кой си ти?

Свещеникът извика:

— Великият Голтак се връща в тоя свят. Господи боже, оставям се на тебе!

И избяга като елен, гонен от кучета.

Нел се приближи до Уленшпигел.

Той й каза:

— Целуни ме, миличка.

Сетне отново погледна наоколо си; двамата селяни бяха избягали, подобно на свещеника, след като бяха хвърлили на земята — за да могат да тичат по-леко — лопатата, свещта и слънчобрана. Кметът и общинските съветници бяха запушили ушите си с ръце и охкаха на тревата.

Уленшпигел отиде при тях, раздруса ги и рече:

— Може ли да се погребе Уленшпигел — духът, и Нел — сърцето на майката Фландрия? Фландрия също може да заспи, но да умре — никога! Ела, Нел.

И той тръгна с нея, запял шестата си песен, но никой не знае де ще изпее последната.