Тил Уленшпигел

I

Мълчаливия128 тръгва, бог го води.

Двамата графове са вече заловени129; Алба обещава на Мълчаливия снизхождение и прошка, ако се яви пред него.

Когато чу това, Уленшпигел каза на Ламме:

— Дявол да го вземе, по настояване на главния прокурор Дюбоа херцогът призовава да се явят пред него в срок от три пъти по четиринадесет дни принц Орански, брат му Людвиг, Хоогстретен, Ван ден Берг, Куленбург, Бредероде и други приятели на принца, като им обещава справедлив съд и милост. Слушай, Ламме: веднъж един амстердамски евреин повикал един от своите врагове да слезе на улицата; евреинът бил долу, на уличната настилка, а другият на един прозорец. „Я слез долу — казал той, — така ще те цапна по главата, че тя ще хлътне в гърдите и ти ще почнеш да гледаш през ребрата си, както крадец през решетките на затвор.“ Другият отговорил: „Да ми обещаеш и сто пъти повече, пак няма да сляза.“ Дано принц Орански и другите отговорят по същия начин.

И те сториха това, като отказаха да се явят. Егмонт и Хоорн не го направиха. Но слабостта при изпълнението на дълга ще бъде наказано от божия съд.

II

По това време на конския пазар в Брюксел бяха обезглавени господата дьо Андело, децата на Батембург130 и други знатни и храбри благородници за това, че се бяха опитали да завземат ненадейно Амстердам.

Те бяха осемнадесет души и докато отиваха на лобното място, пеейки химни из целия път, пред и зад тях биеха барабани.

А испанските войници, които ги караха, носеха пламтящи факли и ги горяха навред по тялото. И когато те се свиваха от болка, войниците им казваха:

— Как така, лютерани? Мигар ви боли, че ви горим приживе?

А оня, който ги бе издал, се наричаше Дирик Слоссе131 и ги бе завел в Анкьойз, тогава още католически, за да ги предаде там на тайните агенти на херцога.

И те умряха мъжествено.

И кралят наследи имотите им.

III

— Видя ли го да мине? — рече облеченият като дървар Уленшпигел на Ламме, който бе предрешен по същия начин. — Видя ли отвратителния херцог с неговото ниско като на орел чело и с дългата му брада, увиснала като въже на бесило? Бог да го удуши! Видя ли тоя паяк с дългите му космати лапи, избълван от сатаната над нашата земя? Ела, Ламме, ела; ела да хвърлим камъни в паяжината…

— Уви! — каза Ламме. — Ще ни изгорят живи…

— Ела в Гронендал, скъпи приятелю; ела в Гронендал, там има един хубав манастир, дето негова светлост херцогът Паяк ще отиде да моли благия бог да го остави да довърши делото си, с други думи, да разиграва черните си демони сред мършите. Сега е пост, но негова светлост херцогът ще се въздържа от всичко друго, но не и от кръв. Ела, Ламме; петстотин въоръжени конници са събрани около къщата в Охен; триста пешаци са тръгнали на малки групи и ще влязат в гората Соан.

Докато Алба се черкува, ние ще връхлетим, ще го заловим, ще го сложим в хубав железен кафез и ще го изпратим на принца.

Но Ламме затрепера от страх:

— Много е опасно, синко — каза той на Уленшпигел. — Много е опасно! Бих дошъл с тебе да свършим тая работа, ако краката ми не бяха толкова немощни и ако коремът ми не беше толкова издут от киселата бира, която пият в този Брюксел.

Така приказваха те в една дупка, изкопана в земята сред горския гъсталак. Изведнъж, надничайки през листака като от някоя бърлога, те видяха жълти и червени дрехи на войниците на херцога, които вървяха пешком през гората с блеснали на слънцето оръжия.

— Предадени сме — каза Уленшпигел.

Когато войниците се скриха от погледа му, той хукна към Охен. Войниците го оставиха да мине, без да му обърнат внимание, защото бе облечен като дървар и носеше товар дърва на гръб. Там той намери конниците, които чакаха; съобщи им новината и всички се пръснаха и избягаха освен господин Бозар Дармантиер, който бе заловен. А от пешаците, които идеха от Брюксел, не намериха никого.

Един подъл изменник от полка на господин Ликес бе издал всички.

Господин дьо Бозар плати жестоко за другите.

С разтуптяно от тревога сърце Уленшпигел отиде на пазара за животни в Брюксел, за да присъствува на неговото страшно мъчение.

И нещастният Дармантиер, качен на колело, изтърпя тридесет и седем удара с железен прът по бедрата, по краката, по ръцете, които бяха натрошени едно след друго, защото палачите искаха да видят как той се мъчи жестоко.

Тридесет и седмият удар бе по гърдите и той умря от него.

IV

В един ясен и топъл юнски ден на пазара срещу кметството в Брюксел издигнаха ешафод, покрит с черен плат, и до него два високи стълба с железни острия на върховете. На ешафода имаше две черни възглавнички и малка маса със сложено на нея сребърно разпятие.

И на тоя ешафод бяха обезглавени с меч благородните графове Егмонт и Хоорн. И кралят наследи имотите им.

И посланикът на Франсоа, наречен Първи, говорейки за Егмонт, каза:

— Видях преди малко да отсичат главата на онзи, който на два пъти накара Франция да трепери.

И главите на графовете бяха набучени на железните острия.

И Уленшпигел каза на Ламме:

— Телата и кръвта са покрити с черен плат. Благословени са ония, чиито сърца ще се държат мъжествено и мечовете им ще бъдат извадени през черните дни, които ще дойдат!

V

По него време Мълчаливия събра цяла армия и нахлу от три страни в Нидерландия.

И на едно събрание на дивите Голтаци от Маранхут Уленшпигел каза:

— По съвета на инквизиторите Филип, кралят, обяви всички жители на Нидерландия и всеки поотделно за виновен в оскърбление на величеството, било, че се е присъединил към еретиците, било, че не им се е противил, и поради това отвратително престъпление осъжда всички без оглед на пол и възраст, с изключение на поименно изброените, на наказанията, предвидени за подобни злодеяния, и то без всякаква надежда за помилване. Кралят наследява.

Смъртта коси богатата и просторна страна, която граничи със Северно море, с графството Емден, с реката Амиз, с Вестфалия, с Клев, с Юлих и Лиеж, с Кьолнската и Трирската епископии, с Лотарингия и с Франция. Смъртта коси върху едно пространство от триста и четиридесет левги, в двеста укрепени градове, в петдесет села, с права на градове, в нивята, селищата и равнините. Кралят наследява.

За такава работа единадесет хиляди палачи не са много. Алба ги нарича войници. И земята на нашите бащи стана костница, отдето изкуствата бягат, занаятчиите я напускат, а промишлениците изоставят, за да отиват и обогатяват чужденеца, който им позволява да почитат бога на свободната съвест. Смъртта и унищожението косят. Кралят наследява.

Страната бе спечелила привилегиите си срещу пари, които плати на нуждаещите се владетели: тия привилегии са отнети. Съгласно договорите между нея и владетелите тя се надяваше, че ще се радва на богатствата, плод на нейния труд. Тя се излъга: зидарят гради за пожар, работникът работи за крадеца. Кралят наследява.

Кръв и сълзи! Смъртта коси по кладите; по дърветата, които служат за бесилки край широките пътища; в зиналите ями, дето хвърлят живи нещастните девойки; в тъмниците, дето давят затворниците, в купищата от пламнали дърва, сред които мъчениците горят на слаб огън; в запалените сламени колиби, дето жертвите умират сред пламъка и дима. Кралят наследява.

Тъй пожела римският папа.

Градовете гъмжат от шпиони, които очакват своя дял от имота на жертвата. Колкото си по-богат, толкова по си виновен. Кралят наследява.

Но храбрите хора в страната няма да се оставят да бъдат заклани като агнета. Между ония, които бягат, има въоръжени и те се оттеглят в горите. Калугерите ги издадоха, за да бъдат убити и да им вземат имотите. И затуй нощем и денем на групи като зверове те нападат манастирите, вземат обратно оттам парите, ограбени от бедния народ под формата на светилници, златни и сребърни дарохранителници, потири за причастие, дискоси и скъпи чаши. Така ли е, добри хора? Те пият в тях виното, което калугерите са пазели за себе си. Съдовете ще бъдат претопени или заложени и ще послужат за свещената война. Да живее Голтака!

Те непрекъснато нападат кралските войници, убиват ги, обират ги, а сетне бягат в бърлогите си. В горите денем и нощем пламват и угасват огньове, които постоянно менят местата си. Това са огньовете на нашите пиршества. Наш е дивечът — четириног и двуног. Ние сме господарите. Когато поискаме, селяните ни дават хляб и сланина. Ламме, виж ги: дрипави, диви, решителни, с горд поглед те бродят из гората с брадви, алебарди, дълги саби, мечове, пики, арбалети, аркебузи, защото за тях всяко оръжие е добро и те не искат да вървят наредени под знамена. Да живее Голтака!

И Уленшпигел запя:

Всички пиха и извикаха:

— Да живее Голтака!

А Уленшпигел, който пиеше със златния потир на един калугер, гледаше с гордост смелите лица на дивите Голтаци.

— Диви хора — рече той. — Вие сте вълци, лъвове и тигри. Изяжте кучетата на кървавия крал.

— Да живее Голтака! — казаха те и запиха:

VI

В Ипр Уленшпигел събираше войници за принца, но тъй като го преследваха тайните агенти на херцога, той постъпи като клисар при игумена на манастира „Сен Мартен“. Там имаше за другар един звънар, на име Помпилиус Нюман, дълъг като върлина страхопъзльо, който вземаше нощем сянката си за дявол, а собствената си риза за призрак.

Игуменът беше тлъст и закръглен като охранена кокошка, готова за печене на шиш. Уленшпигел скоро видя каква трева пасеше той, та е натрупал толкова сланина. От това, което му каза звънарят и което видя със собствените си очи, той разбра, че игуменът закусваше в девет часа и обядваше в четири. Той оставаше в леглото си до осем и половина; след това — преди закуската, отиваше да се разтъпче из църквата, за да види дали кутиите за милостиня на бедните са пълни. И слагаше половината от парите в кесията си. В девет часа той закусваше с паница мляко, половин задушен овнешки бут, малко пастет от чапла и изпиваше пет потира брюкселско вино. В десет часа изсмукваше няколко сушени сливи, като ги поливаше с орлеанско вино, и се молеше на бога да не го съблазнява никога с чревоугодие. По обяд, за да убие времето, той изхрускваше някое крилце или трътка от птица. В един часа помисляше за обяда и глътваше голяма чаша испанско вино; след това се изтягаше на леглото си и се освежаваше с кратка дрямка.

Щом се събудеше, той хапваше малко солена моруна, за да възбуди апетита си, и изпиваше голям потир анверска бира. След това слизаше в готварницата и сядаше срещу огнището, дето пламтеше буен огън от дърва. Той гледаше как се пече и зачервява за храна на монасите от манастира някой голям къс телешко или малко, добре опърлено прасе, които той би ял с по-голямо удоволствие, отколкото самун хляб. Но още не му се ядеше много. И той се заглеждаше в шиша, който като по някакво чудо се въртеше сам. Шишът беше произведение на ковача Питер ван Стеенкист, който живеете в земите на замъка Куртре. За един такъв шиш игуменът му бе платил петнадесет парижки ливри.

След това се връщаше пак в леглото си и поради умората подрямваше; събуждаше се към два часа, за да глътне малко свинска пача, поляна с вино от Романя, по двеста и четиридесет флорина бъчвата. В три часа изяждаше едно пиле, сготвено с вино от Мадейра, и изпиваше две чаши малвазийско вино, което струваше седемнадесет флорина бурето. В три часа и половина хапваше половин буркан сладко и го поливаше с медовина. След всичко това, вече съвсем събудил се, той хващаше единия си крак с двете ръце и почиваше така, унесен в размисли.

Когато настъпваше време за вечеря, често пъти свещеникът от църквата „Сен Жан“ дохождаше да го навести в тоя приятен час. Понякога се обзалагаха кой може да изяде повече риба, птици, дивеч и месо. Който загубеше, трябваше да плати на другия: печено на скара месо с четири подправки, седем зеленчукови гарнитури и три горещи вина.

Те ядяха и пиеха, приказваха си за еретиците и идваха до заключение, че те не са унищожени напълно. И никога не се скарваха, освен когато спореха за тридесет и деветте начина за правене на хубави бирени супи.

Сетне навеждаха почтените си глави над духовническите си кореми и захъркваха. От време на време някой от тях се пробуждаше за малко, казваше, че животът на тоя свят е прекрасно нещо и че хорицата не са прави, като се оплакват от него.

На тоя именно свят човек Уленшпигел стана клисар. При литургията той му прислужваше много добре и пълнеше по три пъти каната — два пъти за себе си и веднъж за игумена. Понякога и звънарят Помпилиус Нюман му помагаше.

Като виждаше Помпилиус толкова цъфтящ, шишкав и бузест, Уленшпигел го попита дали от службата си при игумена е натрупал това завидно здраве.

— Да, синко — отговори Помпилиус, — но затвори добре вратата, за да не ни чуе някой.

И му каза съвсем тихо:

— Ти знаеш, че нашият господар, игуменът, обича с нежна любов всички видове вина и бира, всякакви меса и птици. Затуй той пази месото в един сандък, а вината — в зимника и носи винаги ключовете в кесията на колана си. И когато заспива, ръцете му са върху кесията… Нощем, когато спи, аз вземам ключовете и отново ги оставям в кесията върху корема му, но винаги треперя, синко, защото, ако той узнае моето престъпление, би ме сварил жив.

— Помпилиус — каза Уленшпигел, — не е нужно да се мъчиш толкова, достатъчно е да вземеш ключовете само веднъж; аз ще направя втори ключове, а нека другите си стоят върху корема на добрия игумен.

— Добре, синко — рече Помпилиус.

Уленшпигел направи ключовете и към осем часа вечерта, щом той и Помпилиус сметнеха, че игуменът е заспал, слизаха да си вземат, каквото им се ще за ядене и пиене. Уленшпигел носеше бутилките, а Помпилиус — месото, защото Помпилиус трепереше като лист и защото, дори и да паднат свинските и овчи бутове, не се чупят. Често те вземаха птици, преди още да са опечени, и много съседни котки бяха обвинени за това, поради което бяха избити.

После те отиваха в Ketel straat — улицата на леките момичета. Те съвсем не се скъпяха и раздаваха щедро на любовниците си пушено говеждо и шунка, салами и птици, а за пиене им даваха вино от Орлеан или от Романя и английска бира, наричана оттатък морето „Ел“, която те изливаха на потоци в свежите гърла на хубавиците си. А те им се отплащаха с милувки.

Но една сутрин след закуската игуменът повика при себе си и двамата. Той имаше страшен вид и изсмукваше ядосано мозъка на един кокал от супата.

Гащите на Помпилиус затрепераха, тресеше се и коремът му от страх. Уленшпигел беше спокоен и ръцете в джоба му опипваха с удоволствие ключовете от зимника.

Игуменът му каза:

— Някой пие виното ми и яде птиците ми; да не си ти, чадо?

— Не — отговори Уленшпигел.

— Да не би звънарят — рече игуменът, сочейки Помпилиус — да си е изцапал ръцете с това престъпление?

Той е блед като смъртник, навярно краденото вино се е превърнало в отрова за него.

— Ох, отче игумене — отговори Уленшпигел, — напразно обвинявате вашия звънар; той е блед не защото е пил вино, ами защото не си е смукнал достатъчно, поради което е толкова разслабен, че душата му ще изтече на ручеи през гащите, ако не я възпрат.

— Има нещастни хора на тоя свят — рече игуменът и сръбна от потира си голяма глътка вино. — Но кажи ми, чадо, ти имаш очи на рис, не си ли видял крадците?

— Ще ги дебна, отче игумене — отговори Уленшпигел.

— Бог да ви закриля, чада мои — рече игуменът, — живейте умерено, защото в тая долина на сълзите неумереността е причина за много злини. Вървете си с миром.

И той ги благослови.

И засмука още един кокал с мозък от супата и изпи още една голяма глътка вино.

Уленшпигел и Помпилиус излязоха.

— Тоя противен вариклечко — рече Уленшпигел — не би ни дал нито капка от своето вино. Пада му се да го крадем и занапред. Но какво ти е, че трепериш?

— Гащите ми са целите мокри — каза Помпилиус.

— Водата изсъхва бързо, синко — рече Уленшпигел. — Но радвай се: довечера при момичетата ще имаме музика от бутилки. Ще напием тримата нощни пазачи, които хем ще хъркат, хем ще пазят града.

И го направиха.

То беше няколко дни преди деня на свети Мартин. Църквата бе украсена за празника. През нощта Уленшпигел и Помпилиус влязоха в църквата, затвориха добре вратите, запалиха всички свещи, взеха една виола и гайда и почнаха, доколкото умееха, да свирят с инструментите. А свещите пламтяха като слънца. Но това не бе всичко. Като свършиха работата си, те отидоха при игумена, който бе още буден въпреки късния час, дъвчеше един дрозд и пиеше рейнско вино. Като видя блесналите прозорци на църквата, той се опули.

— Отче игумене — каза му Уленшпигел, — искате ли да знаете кой краде месото ви и пие виното ви?

— И то при такова осветление? — рече игуменът, като посочи прозорците на църквата. — Ах! Господи боже, мигар позволяваш на свети Мартин да гори нощем свещите на бедните монаси, без да ги плаща?

— Той върши и други работи, отче игумене — каза Уленшпигел, — елате само.

Игуменът взе жезъла си и тръгна с тях; отидоха в църквата.

Там, посред храма, той видя всички светци слезли от нишите си132, насядали на търкало и командувани, както му се стори, от свети Мартин, чиято глава се извишаваше над тях и който в протегнатата си за благословия ръка държеше една печена пуйка. Другите държаха в ръце или поднасяха към устата си късове от пиле, гъска, наденици, свински бутове, сурови и варени риби и между другото една щука, не по-малка от четиринадесет ливри. И до нозете на всекиго имаше по едно шише вино. При тая гледка игуменът, който бе извън себе си от яд, така се зачерви и лицето му така се изду, че Помпилиус и Уленшпигел помислиха, че ще се пукне, но игуменът, без да им обръща внимание, тръгна заплашително право към свети Мартин, сякаш го обвиняваше за престъпленията на другите, грабна пуйката от ръката му и така го удари няколко пъти, че му строши ръката, носа, жезъла и митрата.

Той напердаши здравата с юмруци и другите и на мнозина от тях бяха счупени от ударите ръка, митра, жезъл, коса, брадва, скара, трион и други емблеми на тяхното достойнство или на мъченическата им смърт. След това, друсайки корема си, игуменът ядосано и бързо тръгнала гаси всички свещи.

Той събра всичко, което можа — свински бутове, птици, наденици и превит под това бреме, върна се в спалнята си толкова огорчен и ядосан, че изпи едно след друго три големи шишета вино.

Щом се увери, че е заспал, Уленшпигел занесе при момичетата всичко, което игуменът смяташе, че е спасил, както и онова, което бе останало в църквата, като изяде предварително най-хубавите късове. И заедно с Помпилиус сложи остатъците при краката на светците.

На другия ден, когато Помпилиус биеше камбаната за утринна, Уленшпигел се качи в спалнята на игумена и го помоли да слезе отново в църквата.

Там му посочи останките от светците и от птиците и му каза:

— Отче игумене, напразно се трудихте, все пак те изяли всичко.

— Да — отговори игуменът, — те са идвали дори в спалнята ми като крадци, за да отмъкнат онова, което бях спасил. Ах, господа светци, аз ще се оплача на папата.

— Право е — отговори Уленшпигел, — но вдругиден е църковното шествие и след малко работниците ще дойдат в църквата; не се ли страхувате, че като видят тия нещастни светци осакатени, може да бъдете обвинен в иконоборство?

— Ах, свети Мартине — рече игуменът, — пощади ме от изгаряне, аз не знаех какво правя.

След това се обърна към Уленшпигел, докато страхливият звънар се люлееше с камбаните:

— До неделя свети Мартин по никакъв начин не ще може да се поправи. Какво да сторя и какво ще каже народът?

— Отче игумене — отговори Уленшпигел, — трябва да се употреби една невинна хитрост. Ще залепим брада на Помпилиус, той има много достопочтен вид, тъй като винаги е меланхоличен; ще му наденем митрата, стихара, пелерината и тежката златна мантия на светеца; ще му поръчаме да стои неподвижен на стойката си и народът ще го смете за дървения свети Мартин.

Игуменът отиде при Помпилиус, който се люлееше на въжетата.

— Спри да биеш камбаните — каза той — и чуй какво ще ти кажа: искаш ли да спечелиш петнадесет дуката? В неделя, деня на църковното шествие, ти ще бъдеш свети Мартин. Уленшпигел ще те натъкми както трябва, но ако — когато те носят четворицата мъже — направиш едно движение или кажеш една дума, ще накарам да те сварят жив в масло в големия казан, иззидан от палача на пазарния площад.

— Отче игумене, благодаря ви — каза Помпилиус, — но нали знаете, че мъчно се удържам за малка нужда.

— Трябва да се подчиниш — отвърна игуменът.

— Ще се подчиня, отче игумене — рече жално Помпилиус.

VII

На следния ден при ясно слънце шествието излезе от църквата. Уленшпигел бе поправил, колкото можеше, дванадесетте светци, които се олюляваха върху стойките си между хоругвите на занаятчийските сдружения; после идеше статуята на Богородица; след нея свитата на Дева Мария — облечени в бяло девойки, които пееха хвалебни песни; след тях — стрелци с лък и с арбалети: сетне — досам балдахина и по-разлюлян от другите — Помпилиус, превит под тежките одеяния на свети Мартин.

Уленшпигел се бе снабдил с прах, който причинява сърбеж. Той сам облече Помпилиус в неговите владишки одежди, надяна му ръкавиците, даде му жезъла и му показа как трябва да благославя народа по латински обичай. Помогна също така и на свещениците да се облекат. На някои надяваше епитрахила, на други — пелеринките, на дяконите — стихарите. Непрекъснато тичаше из църквата, за да оправи гънките на някоя куртка или гащи. Той се възхищаваше и хвалеше излъсканите арбалети и страшните лъкове на братството на стрелците. И сипваше на всекиго, било по яката, било в гърба или на китката, по една стиска прах за сърбеж. А на старшия свещеник и на четворицата носачи на свети Мартин — най-много. Пощади само девойките на Богородица, защото бяха прелестни.

Шествието тръгна в много добър ред, с развети хоругви и знамена. Щом го видеха, мъже и жени се кръстеха. А слънцето печеше.

Старшият свещеник пръв усети действието на праха и се почеса малко зад ухото. Всички свещеници и стрелците с лъкове и арбалети почнаха да се чешат по врата, по бедрата, по китките, но не смееха още да правят това открито. Четворицата носачи също се чешеха, само звънарят, когото сърбеше най-силно, защото най-много бе изложен на горещото слънце, не смееше да мръдне от страх да не бъде сварен жив. Той свиваше ноздри, гърчеше лице и трепереше върху подгъващите си крака, защото всеки път, когато носачите се чешеха, той рискуваше да падне.

Но не смееше да мръдне и от страх не можеше да се удържи, а носачите думаха:

— Свети Мартине, мигар ще вали?

Свещениците пееха възхвала на Богородица:

защото гласовете им трепереха от сърбежа, който ставаше нетърпим; но те се чешеха прилично. Ала старшият свещеник и четиримата носачи на свети Мартин си бяха изподрали шиите и китките. Помпилиус стоеше спокоен, разтреперан на клетите си нозе, които го сърбяха най-силно.

Но ето че изведнъж всички стрелци с арбалети и лъкове, дякони, свещеници, старшият свещеник и носачите на свети Мартин спряха, за да се чешат. Ходилата на Помпилиус го сърбяха, но той не смееше да мръдне от страх да не падне.

А зяпачите казваха, че свети Мартин много яростно върти очи и гледа заплашително бедния народ.

След това старшият свещеник даде знак наново да тръгнат.

Но скоро от палещото слънце, което падаше вече отвесно върху всички тия гърбове и кореми на шествието, действието на праха стана непоносимо.

Тогава всички видяха как свещеници, стрелци, дякони и старшият духовник спират като стадо маймуни и почват да се чешат без стеснение навсякъде, дето ги сърбеше.

Девойките на Богородица пееха химна си и свежите им гласове възлизаха към небето като ангелска песен.

Най-сетне всички се пръснаха кой дето можеше: старшият свещеник, като се чешеше, се погрижи за светото причастие; благочестивият народ занесе светите предмети в църквата; четиримата носачи на свети Мартин хвърлиха грубо Помпилиус на земята. И клетият звънар затвори благочестиво очи и остана така, без да смее да се почеше, да мръдне или да продума.

Две момчета се опитаха да го понесат, но тъй като им се видя много тежък, изправиха го до една стена и Помпилиус заплака с едри сълзи.

Народът се насъбра около него; жените донесоха кърпички от тънко бяло платно, бършеха лицето му, за да запазят като свети неща неговите сълзи, и му казваха:

— Колко ви е горещо, ваше преподобие!

Звънарят ги гледаше жално и без да ще, кривеше лице, като бърчеше носа си.

Но сълзите течаха на ручеи от очите му и жените думаха:

— Свети Мартине, да не би да оплакваш греховете на град Ипр? Твоят благороден нос като че мърда? А пък ние изпълнихме съветите на Луи Вивес133 и бедняците от Ипр ще имат работа и прехрана. О, какви едри сълзи! Те са бисери. Нашето спасение е в тях!

Мъжете казваха:

— Ще трябва ли, свети Мартине, да разрушим улицата на леките момичета? Но научи ни как да попречим на бедните девойки да излизат вечер и да търсят приключения.

Неочаквано народът извика:

— Иде клисарят!

Уленшпигел дойде, хвана Помпилиус през кръста, метна го на раменете си и тръгна, следван от множеството благочестиви мъже и жени.

— Ох! — пошепна му на ухото клетият звънар. — Ще умра от сърбеж, сине.

— Дръж се изпънат — отговори Уленшпигел, — забрави ли, че си дървен светец?

Той изтича с големи крачки и сложи Помпилиус пред игумена, който се дръгнеше с нокти до разкървавяване.

— Звънарю — попита го игуменът, — чеса ли се, както ние?

— Не, отче игумене — отговори Помпилиус.

— Приказва ли, направи ли някакво движение?

— Не, отче игумене — отговори Помпилиус.

— Тогава — рече игуменът — ще получиш петнадесет дуката. А сега върви се чеши!

VIII

Когато на другия ден хората научиха от Уленшпигел каква беше работата, почнаха да приказват, че с тях са се подиграли зле и са ги накарали да се покланят като на светец на един плачльо, който не може да се удържа по малка нужда.

И мнозина станаха еретици. И те тръгваха с имуществата си и отиваха да увеличат армията на принца.

Уленшпигел се върна в Лиеж.

Когато минаваше самин през гората, той седна и се замисли. Загледа се в чистото небе и рече:

— Война, непрекъснато война, за да може врагът-испанец да убива бедния народ, да ограбва имота ни, да безчести нашите жени и дъщери. А през това време нашите пари изчезват и нашата кръв изтича на ручеи без полза за когото и да е освен за тоя кралски мръсник, който иска да украси короната си с още един знак за власт. Украшение, което той смята за славно, украшение — знак на кръв и пожар. Ах, да можех да те украся както желая, само мухите биха искали да ти правят компания.

И както си мислеше за тия неща, той видя, че минава стадо елени. Между тях имаше стари и едри елени, които още бяха запазили торбичките си и носеха гордо своите рога с девет разклонения. Млади еленчета, техните оръженосци, ситнеха край тях, сякаш бяха готови да им помагат със своите заострени рогчета. Уленшпигел не знаеше де отиват те, но помисли, че са тръгнали към своите леговища.

— Ах — рече той, — стари елени и млади еленчета, вие отивате весели и горди вдън гората към вашите леговища, ядете млади пъпки, вдишвате аромати, щастливи сте, докато дойде палачът-ловец. Така сме и ние, стари елени и млади еленчета!

И пепелта на Клаас удари гърдите на Уленшпигел.

IX

През септември, когато комарите престават да хапят, Мълчаливия с шест полски и четири тежки оръдия, кои го приказваха вместо него, заедно с четиринадесет хиляди фламандци, валонци и германци мина Рейн при Сен Файт.

Под жълтите и червени знамена на чепата бургундска тояга134, която дълго време измъчва нашата страна, тояга, с която започва заробването ни от Алба, кървавият херцог вървеше с двадесет и шест хиляди и петстотин души и със седемнадесет полски и девет тежки оръдия.

Но Мълчаливия не можеше да има никакъв успех в тая война, защото Алба упорито отбягваше да му даде сражение.

А брат му Людвиг, фламандският Баяр135, след като превзе много градове и получи откуп от много кораби по Рейн, загуби при Жеминген, във Фрисландия, срещу сина на херцога шестнадесет топа, хиляда и петстотин коня и двадесет знамена — поради коварните наемни войскари, които му поискаха пари тъкмо когато трябваше да се бият.

И сред разрушения, кръв и сълзи Уленшпигел напразно търсеше спасение на татковината.

И из цялата страна палачите бесеха, обезглавяваха и горяха злочестите невинни жертви.

И кралят наследяваше.

X

Вървейки през валонската земя, Уленшпигел разбра, че принцът не можеше да се надява тук на никаква помощ; така той стигна близо до град Буйон.

Той видя, че по пътя постепенно се появяват гърбави хора от различна възраст, пол и положение. Всички носеха големи молитвени броеници и набожно прехвърляха зърната им.

И молитвите им бяха като квакане на жаби в някое блато през топла вечер.

Имаше гърбави майки, които носеха гърбави деца, докато други деца, също такива, се държаха за роклите им. Гърбави имаше по хълмовете, имаше и из полята. И Уленшпигел виждаше навсякъде техните мършави очертания на ясното небе.

Той отиде при едного от тях и му каза:

— Къде отиват всички тия злочести мъже, жени и деца?

Човекът отговори:

— Отиваме на гроба на свети Рьомакл, за да го помолим да ни даде онова, което сърцата ни желаят — да махне от гърба ни това унизително бреме.

Уленшпигел отвърна:

— Дали свети Рьомакл може да ми даде това, което моето сърце желае — да махне от гърба на бедните общини кървавия херцог, който им тежи като оловна гърбица?

— Не е в негова власт да махва гърбиците, които са за наказание — отговори поклонникът.

— А махвал ли е други? — попита Уленшпигел.

— Да, ако гърбиците са скорошни. Стане ли такова чудо, целият град празнува и пирува. И всеки поклонник дава една сребърна монета, а често и златен флорин на щастливия излекуван, който става светец поради излекуването си и молитвите му за другите биват чути от господа.

Уленшпигел каза:

— А защо богатият свети Рьомакл иска като някой противен аптекар да му плащат за изцеряването?

— Нечестив пешеходецо, той наказва ония, които го хулят! — отговори поклонникът, като раздруса ядосано гърбицата си.

— Ох — изстена Уленшпигел.

Преви се и падна под едно дърво.

Поклонникът го погледна и рече:

— Когато свети Рьомакл порази някого, поразява го здравата.

Уленшпигел преви гръб и изстена, като се чешеше:

— Преславни светецо, смили се! Това е възмездието. Усещам между раменете си люта болка. Ох! Ай! Прости ми, свети Рьомакл. Иди си, поклоннико, иди си, остави ме тук сам като отцеубиец да плача и да се разкайвам!

Но поклонникът бе избягал вече до Големия площад на Буйон, дето се бяха събрали всички гърбави.

Там, треперещ от страх и с пресеклив глас, той им каза:

— Срещнах един поклонник… строен като топола… поклонник… хулеше светеца… на гърба му гърбица… гърбица, която страшно боли!

Като чуха това, поклонниците нададоха хиляди радостни възклицания:

— Свети Рьомакл, щом можеш да наказваш с гърбици, можеш и да ги махаш. Махни нашите гърбици, свети Рьомакл!

В това време Уленшпигел си беше отишъл от дървото. Минавайки през безлюдното предградие, гой видя над ниската порта на една кръчма разлюлени върху един прът два свински мехура, закачени така, за да се знае, че сега е панаирът на надениците, panch Kermis, както казват в Брабан.

Уленшпигел свали един мехур, взе от земята костите на един калкан, поряза се, пусна кръвта в мехура, наду го, завърза го, сложи го на гърба си, а отгоре му тури рибената кост. Нагласен така, с извит гръб, клатеща се глава и разтреперани нозе, също като гърбав старец, той отиде на площада.

Поклонникът, който го бе видял, когато падна, го съзря и извика:

— Ето го богохулника!

И го посочи с пръст. И всички изтичаха да видят нещастника.

Уленшпигел клатеше жално глава.

— Ах! — рече той. — Аз не заслужавам нито милост, нито съжаление; убийте ме като бясно куче.

А гърбавите потриваха ръце и думаха:

— Още един наш побратим.

Уленшпигел процеди през зъби:

— Скъпо ще ми платите това, зли хора — но се преструваше, че понася търпеливо всичко и каза: — Няма нито да ям, нито да пия, дори ако гърбицата ми се втвърди от това, докато свети Рьомакл не ме изцери така, както ме и наказа.

Мълвата за чудото стигна до старшия свещеник и той излезе от църквата. Беше едър, шишкав и величествен. Дигнал глава, той разцепи като кораб морето на гърбавите.

Посочиха му Уленшпигел; той му каза:

— Тебе ли, клетнико, порази бичът на свети Рьомакл?

— Да, ваше преподобие — отговори Уленшпигел, — тъкмо мене, неговия смирен поклонник, който го моли, ако желае, да излекува прясната ми гърбица.

Свещеникът долови в тия думи някаква хитрина и каза:

— Я да пипна гърбицата.

— Пипнете, ваше преподобие — отговори Уленшпигел.

Свещеникът опипа и каза:

— Тя е съвсем скорошна и влажна. Но аз се надявам, че свети Рьомакл ще прояви милостта си. Ела с мене.

Уленшпигел последва свещеника и влезе в църквата. Гърбавите вървяха подире му и викаха:

— Ето го прокълнатия! Ето го богохулника! Колко тежи прясната ти гърбица? Ще направиш ли от нея торба, за да събираш нари? През целия си живот се подиграваше с нас, че си бил строен; сега е наш ред. Слава на свети Рьомакл!

Без да промълви дума, навел глава и следвайки свещеника, Уленшпигел влезе в един малък параклис, дето имаше гробница, цялата от мрамор, покрита с голяма плоча, също мраморна. Между гробницата и стената на параклиса нямаше място дори колкото една голяма педя. Тълпата гърбави поклонници, нанизани един след друг, минаваха между стената и плочата на гробницата, с която мълчаливо търкаха гърбиците си. Те се надяваха, че по тоя начин ще бъдат изцерени. И ония, които търкаха гърбиците си, не искаха да сторят място на другите, които още не бяха ги натъркали и се биеха помежду си, но поради светото място това ставаше безшумно и ударите се нанасяха скритом, подло, както правят гърбавите.

Свещеникът каза на Уленшпигел да се качи върху плочата, за да могат всички поклонници да го виждат добре. Уленшпигел отговори:

— Няма да мога сам.

Свещеникът му помогна, изправи се до него и му заповяда да коленичи. Уленшпигел коленичи и остана така, с наведена глава.

Тогава свещеникът, който се бе съсредоточил, започна проповед със звънлив глас:

— Синове и братя во Христе, вие виждате в нозете ми най-големия нечестивец, негодник и богохулник, когото свети Рьомакл е поразявал досега с гнева си.

Уленшпигел се удари в гърдите и каза:

— Confiteor136.

— По-рано — продължи свещеникът — той беше прав като дръжката на алебарда и се хвалеше с това. Вижте го сега, гърбав и превит под удара на небесното проклятие.

— Confiteor, избави ме от гърбицата — каза Уленшпигел.

— Да — продължи старшият свещеник, — да, велики светецо, свети Рьомакл, който от деня на славната си смърт извърши досега тридесет и девет чудеса, махни от раменете му това бреме. За да можем да те славословим на вечни времена, in soecula soeculanim. И нека настъпи мир на земята за смирените гърбави.

И гърбавите подеха в хор:

— Да, да, мир на земята за смирените гърбави: да спрат гърбиците, да се прекратят обезобразяванията, да изчезнат униженията. Махни гърбиците ни, свети Рьомакл!

Свещеникът заповяда на Уленшпигел да слезе и да потърка гърбицата си в края на плочата. Уленшпигел направи това, като все повтаряше: „Меа culpa, confiteor, махни гърбицата ми.“ И я търкаше така, че всички присъствуващи добре да видят.

А те почнаха да викат:

— Виждате ли, гърбицата се смалява! Виждате ли, тя спада! Тя ще се стопи вдясно. Не, тя ще влезе в гърдите; гърбиците не се стопяват, те слизат във вътрешностите, отдето излизат. — Не, те се връщат в стомаха и там служат за храна осемдесет дни. — Това е подаръкът на светеца за изцерените гърбави. — А къде отиват старите гърбици?

Изведнъж всички гърбави изкрещяха силно, защото Уленшпигел се натисна силно о ръба на плочата и проби гърбицата си. Всичката кръв, която беше вътре, потече на едри капки по куртката му и по плочите, а той се изправи, разпери ръце и извика:

— Отървах се!

И всички гърбави закрещяха едновременно:

— Свети Рьомакл го благослови, той е милостив към него, а към нас — жесток. — Светецо, избави ни от гърбиците! — Аз ще ти дам едно теле. — Аз — седем овци. — Аз — лова си за цяла година. — Аз — шест свински бута. — Аз давам къщицата си на църквата. — Избави ни от гърбиците, свети Рьомакл!

И гледаха Уленшпигел със завист и почит. Един от тях поиска да го пипне под куртката, но старшият свещеник му каза:

— Там има рана, която не бива да се излага на светлина.

— Аз ще се моля за вас — рече Уленшпигел.

— Да, поклоннико — казаха едновременно всички поклонници, — да, господине, който сега сте пак строен, ние се подигравахме с вас, простете ни, не знаехме какво правим. Христос прости от кръста, простете ни и вие.

— Прощавам ви — рече благосклонно Уленшпигел.

— Хайде — казаха те, — вземете тоя патар, приемете тоя флорин, позволете ни да дадем на ваша стройност тоя реал, да предложим това крузадо, да сложим в ръцете ви тия каролуси.

— Скрийте каролусите си — каза им тихо Уленшпигел, — нека лявата ви ръка да не знае какво дава дясната.

Той каза това, за да чуе свещеникът, който гледаше алчно парите на гърбавите, без да може да види златни ли са или сребърни.

— Бог ще ви отплати на вас, удостоения с благодат — казаха гърбавите на Уленшпигел.

И той приемаше гордо техните дарения като човек, с когото е станало чудо.

Само скъперниците търкаха гърбиците си о гробницата, без да промълвят дума.

Вечерта Уленшпигел отиде в една кръчма и хубаво си погуля.

Преди да си легне, сети се, старшият свещеник сигурно ще му поиска дял от плячката, ако не и цялата, и затова преброи печалбата си и видя, че има повече злато, отколкото сребро, защото имаше не по-малко от триста каролуса. Той съзря в една саксия изсъхнало лаврово дръвче, хвана го за листата, издърпа го заедно с пръстта и сложи отдолу жълтиците. А по масата разхвърля всички половин флорини, патари и патакони.

Свещеникът дойде в кръчмата и се качи при Уленшпигел.

Като го видя, Уленшпигел му каза:

— Ваше преподобие, какво искате от мене нищожния?

— Искам само това, което е добро за тебе, сине — отговори свещеникът.

— Ах — въздъхна Уленшпигел, — да не би това добро, което е тук, на масата?

— Да, това — отвърна свещеникът.

И като протегна ръката си, прибра от масата всичкото сребро и го сложи в една торба, приготвена за тази цел.

И тъй като Уленшпигел хленчеше престорено, той му даде един флорин.

И му поиска инструментите, с които бе извършено чудото.

Уленшпигел му показа рибената кост и мехура.

Духовникът ги взе, а Уленшпигел се оплакваше и го молеше да му даде повече пари, като казваше, че пътят от Буйон до Дамме е дълъг за него, клетия пешеходец, и че сигурно ще умре от глад.

Свещеникът си отиде, без да каже дума.

Когато остана сам, Уленшпигел заспа с поглед към лавровото дръвче. На заранта, още призори, той прибра плячката си, напусна Буйон, отиде в лагера на Мълчаливия, даде му парите и разказа случката, като обясни, че това е най-сигурният начин да се налага военна контрибуция на неприятеля.

И принцът му даде десет флорина.

А рибената кост беше заключена в кристално ковчеже, поставено при разпятието в главния олтар на буйонската катедрала.

И всеки в града знае, че онова, което е поставено до кръста, е гърбицата на изцерения богохулник.

XI

Преди да мине Мьоза, Мълчаливия ту напредваше, ту се връщаше в околностите на Лиеж, за да обърка бдителността на херцога.

Уленшпигел, верен на войнишкия си дълг, действуваше сръчно със своята аркебуза137 и беше цял нащрек.

По онова време в лагера дойдоха фламандски и брабански благородници, които живееха добре със знатните лица и офицерите от свитата на Мълчаливия.

Скоро в лагера се образуваха две партии, които непрекъснато се караха помежду си. Едните казваха: „Принцът е предател“; другите отговаряха, че обвинителите лъжат на провала и че те ще ги накарат да млъкнат. Недоверието помежду им растеше като маслено петно. Стигна се до схватки между групи от шест, осем и дванадесет души, които се биеха с всички оръжия на двубоя, дори и с аркебузи.

Един ден, привлечен от шума, принцът дойде и мина между враждуващите. Един куршум отнесе сабята му. Той спря битката и мина през целия лагер, за да го видят и да не могат да кажат: „Умря Мълчаливия — край на войната!“

На следния ден, към полунощ, при мъгливо време, тъкмо когато се канеше да излезе от една къща, дето бе пял фламандски любовни песни на една валонска мома, Уленшпигел чу откъм портата на съседната къщица трикратно грачене на гарван. Друго грачене — три пъти по три — отвърна в далечината. Един селяк се появи на прага на къщицата. Уленшпигел чу стъпки по пътя.

Двама души, приказвайки си по испански, дойдоха при селяка и той ги запита също на испански:

— Какво свършихте?

— Добра работа — казаха те, — лъгахме в полза на краля. Благодарение на нас офицерите и войниците са недоверчиви и думат помежду си: „Принцът се бунтува срещу краля само от долна амбиция; той очаква, че ще се уплашат от него и че ще получи като залог за мир градове и владения; за петстотин хиляди флорини той ще изостави храбрите благородници, които се сражават за страната. Херцогът му предложил пълна амнистия и му обещал клетвено да върне имотите нему и на всичките висши военачалници, ако отново се подчинят на краля. Орански ще преговаря с него сам.“

Верните на Мълчаливия ни отговаряха: „Предложенията на херцога са предателски капан, но помнейки Егмонт и Хоорн, той няма да се хване в него. Те знаят добре, че когато кардинал Гранвел бил в Рим, по време на залавянето на графовете, казал: Хванали две кротушки, а оставят щуката; ще рече, нищо не са хванали, щом Мълчаливия още не е хванат.“

— Голямо ли е разцеплението в лагера? — попита селякът.

— Голямо е — казаха те. — И всеки ден се увеличава.

— Де са писмата?

Влязоха в къщицата, дето имаше запален фенер. Като надничаше през едно малко прозорче, Уленшпигел видя как разпечатаха две писма и се радваха, като ги четяха, пиха медовина и най-сетне излязоха, като казаха на селянина по испански:

— Разцепи ли се лагерът, хванат е Орански. То ще бъде хубава лимонада138.

— Тия — каза си Уленшпигел — не бива да живеят.

Те тръгнаха в гъстата мъгла. Уленшпигел видя, че селякът им донесе фенер, който те взеха.

Тъй като светлината на фенера често се закриваше от черна сянка, той предположи, че вървят един след друг.

Той напълни аркебуза си и гръмна срещу черната сянка. После видя, че фенерът се сниши и издигна няколко пъти и реши, че щом единият е паднал, другият иска да види каква е раната му. Той отново напълни аркебуза. Сега фенерът тръгна сам бързо и разлюляно по посока на лагера; Уленшпигел отново гръмна. Фенерът се разлюля, после падна, угасна и настана мрак.

Той се затича към лагера и видя коменданта с тълпа войскари, възбудени от гърмежите на аркебуза. Когато ги наближи, Уленшпигел им каза:

— Аз съм ловецът, идете да приберете дивеча.

— Весел фламандецо — каза комендантът, — ти си знаел да разговаряш и по друг начин, не само с езика.

— Думите на езика са вятър — отговори Уленшпигел; — а думите на куршума остават в телата на предателите. Елате с мене.

Те тръгнаха с фенери и той ги заведе до мястото, дето бяха паднали двамината. Действително видяха ги прострени на земята: единият беше умрял, другият береше душа, сложил ръка на гърдите си, дето с последно усилие бе смачкал едно писмо.

Взеха телата, по дрехите личеше, че са тела на благородници и заедно с фенерите отидоха при принца, като прекъснаха съвещанието му с Фридрих дьо Холенхаузен, с хесенския маркграф и с други благородници.

Следвани от ландскнехти и райтери в зелени и жълти куртки, те спряха пред палатката на Мълчаливия и почнаха да викат, за да ги приеме.

Той излезе. Тогава Уленшпигел, който видя, че комендантът се изкашля, преди да почне да го обвинява, го изпревари и каза:

— Ваша светлост, вместо гарвани убих двама предатели — благородници от вашата свита.

И след това разказа всичко, което бе видял, чул и направил.

Мълчаливия не промълви дума. Двата трупа бяха претърсени пред него — Вилхелм Орански Мълчаливия, и пред другите — Фридрих Холенхаузен, хасенския маркграф, Дитрих дьо Сооненберг, граф Албер дьо Насау, граф Хоогстретен, Антоан дьо Лален, управител на Малин, войскарите и Ламме Гудзак, коремът на когото трепереше. В убитите благородници бяха намерени писма, подпечатани от Гранвел и Ноаркарм, с които им се нареждаше да сеят раздори в свитата на принца, за да отслабят силите му, да го принудят да отстъпи и да го предадат на херцога, за да бъде обезглавен, както бе заслужил. „Трябва — се казваше в писмата — да се действува хитро и със заобикалки, та във войската да остане впечатление, че Мълчаливия е сключил вече за своя лична изгода специално споразумение с херцога. Тогава началниците и войниците ще възнегодуват и ще го хванат. В отплата за това всекиму от тях ще бъде платено чрез чек до Фюгер139 в Анверс по петстотин дуката; те ще получат още по хиляда, щом пристигнат в Зеландия очакваните от Испания четиристотин хиляди.“

Пред тоя разкрит заговор принцът, без да каже дума, се обърна към благородниците, началниците и войниците, между които мнозина го подозираха, и посочи мълчаливо двата трупа, като с това искаше да ги укори за тяхното недоверие. Всички бурно възкликнаха:

— Да живее Орански! Орански е верен на родината!

От презрение те искаха да хвърлят труповете на кучетата, но Мълчаливия каза:

— На кучетата трябва да се хвърлят не труповете, а слабостта на духа, която кара хората да се съмняват и в най-чистите намерения.

А началниците и войниците извикаха:

— Да живее принцът! Да живее Орански, приятелят на отечеството!

И гласовете им бяха като гръмотевица, която заплашва несправедливостта.

И принцът посочи труповете и каза:

— Погребете ги по християнски.

— Ами аз? — каза Уленшпигел. — Какво ще стане с моя предан скелет? Ако съм сторил нещо лошо, бийте ме, ако съм действувал добре — възнаградете ме.

Тогава Мълчаливия каза:

— Тоя стрелец ще изтърпи в мое присъствие петдесет удара от суровица, защото е убил без заповед и против всяка дисциплина двама благородници. Той ще получи също така тридесет флорина, задето е гледал и слушал добре.

— Ваша светлост — отговори Уленшпигел, — ако ми дадат предварително тридесетте флорина, аз ще понеса търпеливо ударите от суровицата.

— Да, да — изхленчи Ламме Гудзак, — дайте му тридесет флорина и той ще понесе търпеливо останалото.

— Освен това — рече Уленшпигел, — тъй като душата ми е чиста, нямам нужда нито да ме мият с дъбови, нито да ме плакнат с дрянови тояги.

— Да — изхленчи пак Ламме Гудзак, — Уленшпигел няма нужда ни да го мият, ни да го изплакват. Душата му е чиста. Не го мийте, уважаеми господа, не го мийте.

Дадоха на Уленшпигел тридесетте флорина и комендантът заповяда на помощник-палача да се занимае с него.

— Вижте, уважаеми господа — рече Ламме, — колко жален е изразът на лицето му. Моят приятел Уленшпигел никак не обича тоягата.

— Аз обичам — отвърна Уленшпигел — видя лиетнат ясен, който се извишава към слънцето със своята естествена зеленина; но смъртно мразя тия грозни тояги, които още изпускат мъзга, окастрени, безлистни и без клонки. Тъй страшни на вид и тъй жестоки.

— Готов ли си? — попита комендантът.

— Готов ли? — повтори Уленшпигел. — За какво готов? Да ме бият ли? Не, съвсем не съм и не искам да бъда, господин помощник-палач. Вашата брада е червеникава и видът ви е страшен; но сигурен съм, че вие имате меко сърце и съвсем не бихте желали да пребиете един сиромах като мене. Трябва да ви кажа, че аз не обичам нито да върша, нито да гледам такива неща; защото гърбът на един християнин е свещен храм, който също като гърдите покрива дробовете, чрез които ние дишаме божия въздух. Какви люти угризения ще ви измъчват, ако някой жесток удар с тояга ме направи на парчета.

— Побързай — рече помощникът.

— Ваша светлост — обърна се Уленшпигел към принца, — няма защо да се бърза, повярвайте; най-напред тоягата трябва да се изсуши, защото казват, че когато суровиците се забият в живо месо, вливат в него смъртоносна отрова. Би ли искал ваша светлост да умра от тая грозна смърт? Ваша светлост, моят гръб е на ваше разположение, за да ви служи вярно; заповядайте да го удрят с пръчки, да го шибат с камшик; но ако не искате да ме видите мъртъв, отменете, моля ви, боя със суровиците.

— Принце, помилвайте го — казаха едновременно Хоогстретен и Дитрих дьо Сооненберг. Другите се усмихнаха съчувствено.

Ламме също така каза:

— Ваша светлост, ваша светлост, помилвайте го — суровицата е жива отрова.

Тогава принцът каза:

— Помилвам го.

Уленшпигел скочи няколко пъти във въздуха, тупна по корема Ламме и като го завъртя в танц, каза му:

— Славославяй заедно с мене негова светлост, който ме спаси от суровицата.

И Ламме се опита да танцува, но коремът му пречеше. А Уленшпигел му плати яденето и пиенето.

XII

Херцогът не искаше да дава сражение и затова нападаше непрекъснато Мълчаливия, който се движеше в равнината между Жулие и Мьоза, тъй като бе поръчал да се изследва реката навред при Хондт, Мехелен, Елзен, Меерсен; но навред намираха железни остри колчета, поставени, за да нараняват коне и хора, които биха минали реката в брод.

При Стокем в реката нямаше нищо. Принцът заповяда да я преминат. Райтерите минаха Мьоза и застанаха на другия бряг в боен ред, за да закрилят прехвърлянето откъм лиежката епископия; десет реда стрелци с лъкове и с аркебузи се наредиха от единия до другия бряг, като пресякоха по тоя начин течението на реката. Между тях беше и Уленшпигел.

Водата стигаше до бедрата му и често пъти някоя коварна вълна повдигаше и него, и коня му.

Пред него минаха пехотинците, които носеха на шапките си торбички с барут и държаха аркебузите си над водата; след тях — коли, аркебузи с куки, обслугата на оръдията, фитилите за топове, кулеврини, двойни кулеврини, фалкони, фалконети, серпентини, полусерпентини, двойни серпентини, мортири, двойни мортири140, топове, малки и големи; сакри, малки полски оръдия, поставени върху предницата и теглени от два коня, така че можеха да се движат в галоп и досущ приличаха на ония, които се наричаха „пистолети на императора“; зад тях като охрана на опашката — ландскнехти и фламандски райтери.

Уленшпигел потърси да пие нещо загряващо. До него хъркаше на бойния си кон стрелецът Ризенкрафт, немец, сух, жесток и грамаден човек, дъхът му миришеше на ракия. Уленшпигел потърси върху задницата на коня му и намери една бутилка, вързана с връвчица за презрамния му ремък; той отряза връвчицата, взе бутилката и си смукна доволен. Неговите другари стрелци му казаха:

— Дай и на нас.

Той им даде. Като изпиха ракията, той пак върза бутилката за връвчицата и поиска да я сложи отново на гърдите на войскарина. Когато вдигна ръка, за да я пъхне, Ризенкрафт се събуди. Той взе шишето и поиска както обикновено да издои своята крава. Но тъй като тя не даваше вече мляко, той кипна страшно.

— Крадецо, де е ракията ми?

Уленшпигел отговори:

— Изпих я. Когато конниците са измокрени до кости, ако един от тях има ракия — тя е на всички. Скъперникът е лош човек.

— Утре ще се бием на дуел и ще те насека на парчета — каза Ризенкрафт.

— Ще се насечем и двамата — отвърна Уленшпигел, — глави, ръце, крака, всичко. Но дали ти нямаш запек, та затова мутрата ти е толкова кисела?

— Имам — отговори Ризенкрафт.

— Тогава — отвърна Уленшпигел — ще трябва да вземеш очистително, а не да се биеш.

Уговориха се, че ще се бият на следния ден на коне и пременени всеки по свой вкус и че ще си кълцат тлъстините с къси и твърди мечове.

Уленшпигел помоли вместо с меч да се бие с тояга. И другият се съгласи.

През това време всички войници минаха реката и по заповед на началниците си се наредиха в добър ред; десетте редици стрелци също я минаха.

И Мълчаливия каза:

— Напред, към Лиеж!

Уленшпигел се зарадва и извика заедно с всички фламандци:

— Да живее Орански, напред към Лиеж!

Но чужденците, особено немците, казаха, че са много измокрени и не могат да вървят. Напразно принцът ги увещаваше, че отиват към сигурна победа и в приятелски град; те не искаха да чуят нищо, запалиха големи огньове и почнаха да се сушат около тях заедно с разседланите си коне.

Нападението на града бе отложено за следния ден, когато Алба, слисан от дръзкото минаване на реката, научи от шпионите си, че войскарите на Мълчаливия не са готови още за нападение.

Затова той заплаши Лиеж и цялото околно население, че ще ги подложи на огън и меч, ако приятелите на принца се раздвижат. Жерар дьо Гросбеке, епископски агент, въоръжи войниците си срещу принца, но той закъсня много по вина на германците — те се бяха уплашили, че гащите им бяха малко мокри.

XIII

Уленшпигел и Ризенкрафт си взеха секунданти, които решиха, че противниците ще се бият без коне и ако победителят пожелае — до смърт: това бяха условията на Ризенкрафт.

Мястото на дуела беше малка полянка с изтравниче.

Още от сутринта Ризенкрафт облече дрехите си на стрелец, надяна шлема си с броня на гърлото, но не закри горната част на лицето си и си сложи ризница без ръкави. Другата риза, която се бе изпокъсала, тури в шлема си, за да му послужи, ако стане нужда, за превръзка. Избра си арбалет от хубаво арденско дърво, колчан с тридесет стрели и дълъг меч, а не сабя за две ръце, каквито са обикновено сабите на стрелците. Пристигна на мястото на дуела, яхнал бойния си кон, който бе с бойно седло, цял брониран, както и главата му, окичена с пера.

Уленшпигел се въоръжи като благородник на военна служба: бойният му кон беше магаре; седлото му — фустите на едно леко момиче; бронята за главата на магарето беше изплетена от върба и украсена отгоре вместо с пера с талаш, който се люлееше. Вместо броня на гърдите си бе сложил къс сланина141, защото, както казваше той, желязото е много скъпо, стоманата — не може да се купи, а от медта напоследък правят толкова топове, че не остава да се въоръжи дори един заек. Вместо шапка той си сложи една хубава салата, още неизядена от охлювите, а отгоре й — лебедово перо, за да го накара да пее, в случай че загине.

Вместо твърд и лек меч той носеше хубава дълга и дебела тояга от бор, на края на която бе вързал метла от борови клонки. От лявата страна на седлото висеше ножът му, също така дървен, от дясната се люлееше неговият боздуган, който беше от бъз и на края с ряпа. Ризницата му бе цялата изпокъсана.

Когато пристигна така пременен на мястото на дуела, секундантите на Ризенкрафт избухнаха в смях, ала немецът не промени киселия си израз.

Тогава секундантите на Уленшпигел поискаха от секундантите на Ризенкрафт германецът да свали железните си доспехи, тъй като Уленшпигел беше брониран само с дрипи. Ризенкрафт се съгласи. Тогава секундантите на Ризенкрафт попитаха секундантите на Уленшпигел защо той се е въоръжил с метла.

— Вие ми позволихте да взема тояга, но не ми забранихте да й придам по-весел вид, като я украся с листа.

— Прави, каквото щеш — казаха четворицата секунданти.

Ризенкрафт не промълви ни дума и кълцаше със ситни удари на меча си хилавите стъбла на изтравничето.

Секундантите поискаха да смени меча си с метла както Уленшпигел.

Той отговори:

— Ако тоя дрипльо си е избрал драговолно такова необикновено оръжие, то е, защото смята, че може да защищава живота си с него.

Уленшпигел каза пак, че иска да си служи с метлата и четворицата секунданти се съгласиха, че всичко е в ред.

И двамата застанаха един срещу друг: Ризенкрафт на бронирания си с желязо кон, Уленшпигел на магарето, бронирано със сланина.

Уленшпигел пристъпи към средата на поляната, дигна метлата като копие и каза:

— Гадове са тия зли хора, които в лагера на добрите другари-войници нямат друга грижа, освен да разхождат навсякъде своята кисела мутра и запенената си от яд уста; за мене те са по-вонящи от чума, от проказа и от смърт. Дето отидат, секва смехът и песните млъкват. Те чувствуват нужда винаги да мърморят или да се бият, като вмъкват редом със справедливата борба за родината дуела, който е гибел за войската и радост за врага. Тоя тук Ризенкрафт уби заради съвсем невинни думи двадесет и един човека, но ни в една битка или схватка не прояви някаква бляскава храброст, нито заслужи с мъжеството си и най-малката награда. И за туй ще ми бъде приятно днес да почеша в обратна посока оскубаната козина на това зло псе.

Ризенкрафт отговори:

— Тоя пияница е съчинил празни работи за някаква злоупотреба с дуелите; ще ми бъде драго днес да му разсека главата и да покажа на всички, че в нея има само сено.

По заповед на секундантите те слязоха от животните. При слизането салатата от главата на Уленшпигел падна и магарето я изяде лакомо; но ритникът на един от секундантите го прекъсна и го изгони от мястото на дуела. Същото стана и с коня. И те отидоха да пасат заедно другаде.

Тогава едните секунданти, тия на Уленшпигел, които държаха в ръце метлата, и тия на Ризенкрафт, които носеха меча, свирнаха за започване на дуела.

И Ризенкрафт, и Уленшпигел почнаха да се бият яростно. Ризенкрафт удряше с меча, Уленшпигел се бранеше с метлата; Ризенкрафт ругаеше адски, Уленшпигел бягаше пред него, като тичаше из поляната и косо, и в кръг, и на зигзаг, плезеше му се и му правеше хиляди други гримаси; а Ризенкрафт се задъхваше и като обезумял войник нанасяше удари във въздуха с меча си. Изведнъж Уленшпигел усети, че той е до него, обърна се неочаквано и го удари силно с метлата под носа. Ризенкрафт падна с разперени ръце и крака като умираща жаба.

Уленшпигел се хвърли отгоре му, почна безмилостно да бръска лицето му с метлата направо и наопаки и да повтаря:

— Искай милост или ще те накарам да изядеш метлата!

И го блъскаше непрекъснато за голямо удоволствие на присъствуващите, като повтаряше:

— Искай милост или ще те накарам да я изядеш!

Но Ризенкрафт не можеше да се обади, защото бе умрял от припадък на бяс.

— Господ да те прости, нещастнико побеснял! — рече Уленшпигел.

И си отиде, изпълнен с тъга.

XIV

Беше към края на октомври. Принцът бе останал без пари и войската му гладуваше. Войниците роптаеха; той тръгна към Франция, за да предизвика херцога на бой, но херцогът отбягна.

Когато Уленшпигел тръгна от Кеноа льо Конт към Камбрезн, срещна отряд от десет германски и осем испански роти и три ескадрона лека кавалерия, командувана от дон Руфеле Хенрицис, син на херцога, който бе в разгара на сражението и викаше на испански:

— Убивай! Убивай! Никаква пощада! Да живее папата!

Дон Хенрицис беше точно срещу дружината аркебузиери, на които Уленшпигел бе десетникът, и се нахвърли отгоре им със своите хора. Уленшпигел каза на сержанта на своето отделение:

— Ще отрежа езика на тоя палач.

— Отрежи го — рече сержантът.

И с един добре прицелен куршум Уленшпигел направи на късове езика на челюстта на дон Руфеле Хенрицис, сина на херцога.

Уленшпигел свали също така от коня му сина на маркиз Делмарез.

Осемте роти и трите ескадрона бяха бити.

След тая победа Уленшпигел потърси Ламме в лагера, но не го намери.

— Уви — рече той, — моят приятел Ламме, моят дебел приятел е заминал. В своята войнствена запаленост, забравил тежестта на корема си, той е решил да преследва бягащите испанци. Задъхан, той навярно е паднал като чувал на пътя. И те са го дигнали, за да получат откуп, откуп за християнска сланина. Приятелю Ламме, де си, де си, мой дебел приятелю?

Уленшпигел го търси навсякъде и като не го намери, потъна в тъга.

XV

През ноември, месеца на снежните бури, Мълчаливия повика при себе си Уленшпигел, Принцът хапеше шнура на ризницата си.

— Слушай и разбери добре — каза той.

Уленшпигел отговори:

— Ушите ми са врати на тъмница: лесно се влиза там, но мъчно се излиза.

Мълчаливия каза:

— Върви през Намюр, Фландрия, Хено, Южен Брабан, Анверс, Северен Брабан, Гелдерн, Оверисел, Северна Холандия и съобщавай навсякъде, че ако късметът измени на нашето свето и християнско дело по сухо, борбата ще продължи по море срещу всички несправедливи насилия. Бог милостиво ръководи това дело както в щастието, така и в нещастието. Като пристигнеш в Амстердам, ще дадеш отчет на моя верен приятел Пол Бюис за всичко, каквото си сторил. Ето три пътни листа, подписани от самия Алба и намерени по труповете в Кеноа льо Конт. Моят секретар ги попълни. По пътя може би ще срещнеш някой добър другар, на когото ще можеш да се довериш. А добри са ония, които на песента на чучулигата отговарят с бойната тръба на петела. Ето ти петдесет флорина. Бъди храбър и верен.

— Пепелта удря сърцето ми — отговори Уленшпигел.

И тръгна.

XVI

Той имаше право, дадено и от краля, и от херцога, да носи каквото ще оръжие. Взе своята хубава аркебуза, патрони и сух барут, после си метна една къса дрипава наметка, една парцалива куртка и гащи, каквито носеха испанците, сложи шапчицата с развято перо, взе сабята си и напусна войската близо до френската граница, като тръгна към Маастрихт.

Качулати мушитрънчета, предвестници на студа, хвърчаха около къщите и търсеха подслон. На третия ден заваля сняг.

Из пътя доста често Уленшпигел трябваше да покажа пътния си лист. Пускаха го да мине. Той тръгна към Лиеж.

Скоро навлезе в широка равнина; силен вятър шибаше лицето му с вихрушки от сняг. Пред себе си той виждаше разстланата побеляла равнина и снежните вихрушки, подгонени от бурята. Три вълка тръгнаха след него, но той свали единия с аркебузата си, а другите се хвърлиха върху ранения и отидоха в гората, като отнесоха по един къс от трупа.

Спасил се по тоя начин и оглеждайки полето, дали няма да види друга глутница, съзря на края на равнината някакви фигури, прилични на сиви изваяния, които се движеха сред вихрушките, а зад тях черни очертания на конни войници. Той се качи на едно дърво. Вятърът довя до него далечни степания. „Може би това са поклонници — помисли си той, — облечени в бели дрехи; едва съзирам телата им върху белината на снега.“ След това той различи голи хора, които тичаха, а двамина райтери в черни брони, яхнали едри бойни коне, караха със силни удари от камшик това нещастно стадо. Той напълни аркебузата си. Между клетниците съгледа младежи, голи старци, треперещи, измръзнали, превити, които тичаха, за да избягнат камшика на двамата войника; а те — топло облечени, зачервени от ракия и от хубава храна — се забавляваха, като шибаха голите хора, за да ги накарат да тичат по-бързо.

Уленшпигел каза: „Пепел на Клаас, аз ще отмъщавам за тебе.“ И с куршум право в лицето уби единия от райтерите и той падна на коня си. Другият не разбра отде бе дошъл тоя неочакван куршум и се уплаши. Той помисли, че в гората има скрит неприятел и реши да избяга, като вземе и коня на приятеля си. Хвана повода на коня, слезе, за да съблече мъртвеца, но друг куршум го удари в шията и той падна както първият райтер.

Голите хора помислиха, че някой небесен ангел, добър стрелец с аркебуза, им иде на помощ и паднаха на колене. Тогава Уленшпигел слезе от дървото и някои от групата, които като него бяха служили в армията на принца, го познаха. Те му казаха:

— Уленшпигел, ние сме от Франция и ни пращат в това жалко състояние в Маастрихт, дето е херцогът, за да ни накажат там като разбунтувани пленници, защото не можем да платим откупа: ние бяхме предварително осъдени да бъдем мъчени и обезглавявани или да гребем като крадци и мошеници в галерите на краля.

Уленшпигел даде наметката си на най-стария от групата и отговори:

— Елате, аз ще ви заведа до Мезиер. Но преди това трябва да съблечем двамата войника и да вземем конете им.

Куртките, гащите, ботушите, шапките и броните на войниците бяха разпределени между най-слабите и болните и Уленшпигел им каза:

— Да отидем в гората, там не духа, въздухът е по-мек. Тичайте, братя!

Неочаквано един падна и рече:

— Умирам от глад, измръзнал съм и отивам при господа да свидетелствувам, че папата е антихристът на земята.

И умря. И другите решиха да го вземат, за да го погребат по християнски.

Когато тръгнаха по широкия път, съзряха един селянин, който караше покрита с платнище каруца. Като видя голите хора, той ги съжали и им каза да се качат в каруцата. Там имаше сено за постилка и празни чували за завивка. Те се стоплиха и благодариха на бога. Уленшпигел яздеше край каруцата единия от конете на райтерите и водеше другия.

В Мезиер слязоха: дадоха им по една хубава супа, бира, хляб, сирене, а на старците и на жените — месо. Подслониха ги, облякоха ги и ги въоръжиха отново за сметка на общината. И всички прегръщаха и благославяха Уленшпигел, а той с радост приемаше това.

Той продаде конете на двамата райтери за четиридесет и осем флорина и даде тридесет на французите.

Когато тръгна самичък, каза си: „Вървя сред опустошения, кръв и сълзи, а не намирам нищо. Без друго дяволите са ме излъгали. Де е Ламме? Де е Нел? Де са Седмината?“

И пепелта на Клаас отново удари гърдите му.

И той чу някакъв глас, който каза като въздишка:

„В смърт, опустошения и сълзи търси!“

И продължи да върви.

XVII

През март Уленшпигел пристигна в Намюр. Там намери Ламме, който бе обзет от голяма любов към рибата на Мьоза и особено към пъстървите; той бе наел лодка и ловеше риба в реката с разрешение на общината. Ала беше платил петдесет флорина на рибарското сдружение.

Тон продаваше и ядеше рибата и спечели от тоя занаят още по-голям корем и торбичка жълтици.

Когато видя своя приятел и спътник, закрачил по брега на Мьоза на път към града, той се зарадва, докара лодката си до брега и като изкачи задъхан стръмнината, отиде при Уленшпигел. Заекващ от радост, той каза:

— Ето те и тебе, сине, син во Христе, защото моят коремен ковчег може да носи двамина като тебе. Де отиваш? Какво искаш? Значи, не си умрял? Видя ли някъде жена ми? Ще ядеш риба от Мьоза, най-хубавата риба, каквато има на тоя лош свят; тук приготвят едни сосове — да си оближеш пръстите, не само пръстите, ами целите ръце. Какъв си горд и величав с тия бузи, опърлени в битките. Ето го, значи, моя син, моя приятел Уленшпигел, веселия скитник!

И добави тихо:

— Колко испанци уби? Не видя ли някъде жена ми в техните пълни с леки момичета каруци? И ще пиеш вино от околностите на Мьоза — действува чудесно на страдащите от запек. Да не си ранен, синко? Значи, оставаш тук — свеж, бодър, пъргав като млад орел. Ще хапнеш и змиорки. Нямат никакъв дъх на блато. Целуни ме, тулумче. Благодаря на бога, колко съм доволен!

И Ламме започна да танцува, да скача, да пъхти и повлече Уленшпигел в танца си.

След това тръгнаха към Намюр. При градските порти Уленшпигел показа своя пътен лист, подписан от херцога, А Ламме го заведе в своя дом.

Докато приготвяше обеда, той накара Уленшпигел да му разкаже приключенията си и разправи своите; каза му, че е напуснал армията, за да върви подир някаква девойка, която смятал, че е неговата жена. И така дошъл до Намюр. И непрекъснато питаше:

— Не я ли видя?

— Видях други, много хубави — отговори Уленшпигел, — и то тъкмо в тоя град, дето всички момичета са готови за любов.

— Вярно е — рече Ламме. — Безброй пъти вече ме пожелаваха, но аз останах верен, защото моето скърбящо сърце е изпълнено само с един спомен.

— Както коремът ти с най-различни ястия — отговори Уленшпигел.

Ламме каза:

— Когато ми е тъжно, трябва да ям.

— Не те ли оставя някога скръбта ги?

— Уви, не! — рече Ламме.

И като извади пъстърва от едно каче, каза:

— Виж колко е хубава и стегната. Месото й е розово като тялото на жена ми. Утре ще заминем от Намюр; аз имам пълна торбичка с флорини, ще си купим по едно магаре, ще ги яхнем и ще тръгнем така към Фландрия.

— Ти ще загубиш много — рече Уленшпигел.

— Сърцето ме влече към Дамме, защото тя ме обичаше най-силно там. Може би се е върнала.

— Тръгваме утре — каза Уленшпигел, — щом искаш.

И действително те тръгнаха един до друг, яхнали всеки по едно магаре.

XVIII

Духаше лют вятър. Слънцето, което изгря ясно като младост, се помрачи като старец. Заваля дъжд с град.

Когато дъждът престана, Уленшпигел се поизтърси и каза:

— Небето изпива толкова много пари, че от време на време трябва да се облекчава.

Нов дъжд, с още по-силен град се изсипа върху двамата спътници. Ламме пъшкаше:

— Добре ни бяха изкъпали, защо трябваше да ни плакнат отново?

Слънцето отново се показа и те тръгнаха пак весели, яхнали магаретата.

За трети път заваля и удари такава унищожителна градушка, че окастри сухите клонки на дървесата като с нож.

Ламме каза:

— О, да имахме подслон! Клетата ми жена! Де сте вие — приятен огън, сладки целувки и тлъсти супи?

И дебелият човек заплака.

Но Уленшпигел каза:

— Ние се оплакваме, ала не сме ли самите ние причина за нашите беди? Вали ни дъждът, но тоя дъжд през декември ще роди през май детелина. И кравите ще мучат от доволство. Ние сме без подслон, но защо не се оженим? Искам да кажа — аз за малката Нел, толкова хубава и добра, тя би ми сготвила сега чудесно говеждо, задушено с бакла. Ние сме жадни, макар че ни залива вода, но защо не сме станали работници с определен занаят? Ония, които са вече майстори, имат в зимниците си пълни бурета бира.

Пепелта на Клаас удари сърцето му, небето се проясни, слънцето блесна и Уленшпигел каза:

— Господарю слънце, благодарим ти, че ни стопли гърбовете; пепел на Клаас, ти ни стопли сърцето и ни казваш, че са благословени ония, които скитат за освобождението на бащинията.

— Гладен съм — рече Ламме.

XIX

Отбиха се в една странноприемница и там им сложиха да ядат в зала на горния етаж. Уленшпигел отвори прозорците и видя, че в градината се разхожда една миловидна девойка, пълничка, със закръглени гърди, със златиста коса, облечена с пола, с дълга до коленете бяла дреха и черна надупчена престилка.

По въжетата се белееха ризи и друго женско бельо; девойката, която постоянно се извръщаше към Уленшпигел, сваляше ризите от въжетата, пак ги простираше, усмихваше се и непрекъснато гледаше към него; сядаше върху прострените платна, краищата на които бяха вързани, и се люлееше на тях.

Наблизо изкукурига петел и Уленшпигел видя една дойка, която играеше с дете; тя обръщаше лицето му към един изправен мъж и му думаше:

— Булкин, усмихни се на татко.

Детето плачеше.

А хубавичката девойка продължаваше да се разхожда из двора, като ту снемаше, ту простираше бельото.

— Това е шпионка — рече Ламме.

Девойката закриваше очи с ръцете си и смеейки се, поглеждаше Уленшпигел през пръстите. После с разтворени длани вдигаше двете си гърди, пускаше ги и отново така се люлееше, че нозете й не стигаха земята. А когато усуканото платно се развиваше, тя се въртеше като пумпал и Уленшпигел гледаше голите й до раменете ръце, бели и пълни под бледото слънце. Тя се въртеше, усмихваше се и непрекъснато го гледаше. Той излезе, за да отиде при нея. Ламме тръгна подире му. Той потърси да се провре през градинския плет, но не можа.

Девойката видя това и отново го загледа усмихната през пръстите си.

Уленшпигел се опита да прескочи плета, но Ламме го задържа, като каза:

— Недей отива, тя е шпионка и ще ни изгорят.

Девойката се заразхожда из двора, после закри лице с престилката си и почна да гледа през дупките й, за да види дали случайният й приятел няма да дойде скоро.

Уленшпигел се засили да прескочи плета, но Ламме го дръпна за крака и каза:

— Въже, меч и бесило, не отивай, тя е шпионка.

Уленшпигел падна на земята и почна да се дърпа, за да се отърве от него. Девойката надникна през плета и извика:

— Сбогом, ваша милост, нека любовта подхранва вашето дълго търпение!

И той чу как тя се изкиска подигравателно.

— Ах! — рече той. — Това е сякаш снопче игли в ушите ми!

После някаква врата се затвори шумно.

И той се натъжи.

Ламме, който още го държеше, му каза:

— Ти си представяш сладостните прелести на нейната красота, които загуби позорно. Но тя е шпионка. Ти имаш късмет дори и в нещастието. Ще се пръсна от смях.

Уленшпигел не промълви дума и двамата отново яхнаха магаретата си.

XX

Те пътуваха така, провесили нозе от двете страни на магаретата.

Ламме предъвкваше още обяда си и гълташе с удоволствие свежия въздух. Неочаквано Уленшпигел го шибна силно с камшика си по задника, който се беше издул на седлото като възглавничка.

— Какво правиш? — извика жално Ламме.

— Кое? — отвърна Уленшпигел.

— Тоя удар с камшика… — рече Ламме.

— Какъв удар с камшик?

— Който ми шибна — отговори Ламме.

— От лявата ти страна ли? — попита Уленшпигел.

— Да, от лявата страна и по задника ми. Защо направи това, вагабонтин неден?

— От невежество — отговори Уленшпигел. — Много добре зная какво е камшик, както и какво е задник на тясно седло. Та като видях тоя задник — широк, издут, изпънат и по-голям от седлото, казах си: щом човек не може да го щипне с пръст, ремъчето на камшика също няма да го щипне. Сбърках.

При тия думи Ламме се засмя, а Уленшпигел продължи:

— Но в тоя свят не само аз греша от невежество и много други глупци, които разстилат тлъстините си върху седло на магаре, биха могли да ме превъзхождат. Ако камшикът ми е сбъркал с твоя задник, ти сбърка много по-тежко с краката ми, когато им попречи да изтичат при девойката, която се закачаше в градината.

— Мършо за гарваните! — рече Ламме. — Значи, това е било отмъщение!

— Мъничко — отговори Уленшпигел.

XXI

В Дамме Нел живееше тъжна и самотна при Катлин, която зовеше любовно своя студен дявол: ала той не идеше.

— Ах — думаше тя, — ти си богат, миличък Ханске, и би могъл да ми върнеш седемстотинте жълтици. Тогава Зуткин би се върнала от преддверието на небесата жива на земята, а Клаас би се осмял на небето. Ти можеш да сториш това. Махнете огъня, душата иска да излезе, пробийте дупка, душата иска да излезе.

И постоянно сочеше с пръст мястото, дето бяха слагали кълчищата.

Катлин беше много бедна, но съседите й помагаха с бакла, хляб и месо — кой колкото можеше. Общината й даваше някоя пара. А Нел шиеше рокли на богатите гражданки, ходеше в къщите им да глади бельо и печелеше така по един флорин седмично.

И Катлин постоянно повтаряше:

— Пробийте дупка, измъкнете душата ми! Тя чука, за да излезе. Той ще върне седемстотинте жълтици.

И слушайки я, Нел плачеше.

XXII

По него време Уленшпигел и Ламме, снабдени с пътните си листове, влязоха в една малка странноприемница, прилепена към скалите на Самбра, обрасли тук-таме с дървета. Тя имаше надпис: „При Марлер“.

След като изпиха доста бутилки вино от областта на Мьоза, тип бургундско, и изядоха твърде много риба, те се разприказваха със стопанина, яростен папист, който се бе разбъбрил като сврака от изпитото вино и непрекъснато смигаше хитро. Уленшпигел подуши, че в това смигане се крие някаква тайна, и го опи толкова, че стопанинът почна да танцува и да примира от смях. Когато отново седна на масата, той каза:

— Добри католици, пия за ваше здраве.

— Ние пък за твоето — отговориха Ламме и Уленшпигел.

— За изкореняването на бунтовническата и еретическа чума.

— И ние също — отговориха Ламме и Уленшпигел и непрекъснато пълнеха канчето на стопанина, който не можеше да го гледа пълно.

— Вие сте добри хора — каза той, — пия за вашата щедрост, защото аз печеля от изпитото вино. Де са пътните ви листове?

— Ето ги — отговори Уленшпигел.

— Подписани от херцога — рече стопанинът. — Пия за херцога!

— За херцога — отговориха Ламме и Уленшпигел.

Стопанинът продължи да разправя:

— С какво хващат плъховете, мишките и полските мишки? С капани и мишеловки. Кой е полска мишка?

Големият еретик — оранжев142 като адски пламък. Бог е с нас. Те ще дойдат. Хе, хе! Да пием! Налей; аз пека, аз горя. Да пием! Трима добри дребнички протестантски проповедници… Казвам дребнички… добри храбреци, силни войници, същински дъбове!… Да пием! Няма ли да отидете и вие с тях в лагера на големия еретик? Аз имам пътни листове, подписани от него… Там вие ще видите тяхната работа.

— Ще отидем в лагера — отговори Уленшпигел.

— Те ще свършат там добра работа и някоя нощ, яви ли се сгоден случай (стопанинът подсвирна и изобрази човек, който коли друг). Стоманеният вятър ще попречи на насауския дрозд143 да пее. Да, да пием за това!

— Ти си весел, макар че си женен — отговори Уленшпигел.

Стопанинът отговори:

— Нито съм бил женен, нито съм. Аз пазя тайните на големците. Да пием! Жена ми би ги откраднала в леглото, за да ме обесят и да остане вдовица, преди природата да е пожелала това. Хвала на бога! Те ще дойдат… Де са новите пътни листове? Върху моето християнско сърце. Да пием! Те са ей там, на около триста крачки по пътя, близо до Марш де Дам. Виждате ли ги? Да пием!

— Пий — каза му Уленшпигел, — пий: аз пия за краля, за херцога; за проповедниците, за Стоманения вятър; пия за тебе, за себе си, пия за виното и за бутилката. Но ти съвсем не пиеш. — И при всяка наздравица Уленшпигел пълнеше чашата му и стопанинът я изпразваше.

Уленшпигел го гледа известно време, а след това стана:

— Спи — рече той, — хайде, Ламме, да си вървим.

Като излязоха вън, той рече:

— Той няма жена, която би могла да ни издаде… Скоро ще мръкне… Чу ли какво каза тоя негодник и знаеш ли кои са тия проповедници?

— Да — рече Ламме.

— Ти знаеш, че те идат от Марш де Дам, по брега на Мьоза; добре ще е да ги причакаме на пътя, преди да е попял Стоманеният вятър.

— Да — каза Ламме.

— Трябва да спасим живота на принца — рече Уленшпигел.

— Да — каза Ламме.

— Дръж — рече Уленшпигел, — вземи аркебузата ми, иди там в храсталака между скалите; напълни я с два куршума и щом изгракам като гарван, стреляй.

— Добре — каза Ламме.

И се скри в храсталака. А Уленшпигел скоро чу щракането на спусъка на аркебузата.

— Виждаш ли ги да идат? — рече той.

— Виждам ги — отговори Ламме. — Те са трима, вървят като войници и единият от тях е една глава по-висок от другите.

Уленшпигел седна на пътя с прострени напред нозе и почна да мълви молитви, прехвърляйки зърната на броеницата си, както правят просяците. А шапката си сложи между коленете.

Когато тримата проповедници минаха край него, той протегна към тях шапката си; но те не пуснаха в нея нищо.

Тогава Уленшпигел стана и рече жално:

— Добри господа, не отказвайте един патар на клетия работник-каменар, който падна наскоро в каменоломната и си счупи кръста. Хората в тоя край са коравосърдечни и не искат да ми дадат нищо, за да облекчат моето тежко нещастие. О, дайте ми един патар и аз ще се моля за вас. И бог ще ви дари с радост за през цял живот, великодушни дарители!

— Сине — рече един от проповедниците, — докато царуват папата и инквизицията, за нас няма радост в тоя свят.

Уленшпигел също въздъхна и каза:

— Ах, какво казвате, ваша милост? Говорете тихо, моля ви се, ваша милост. Но дайте ми един патар.

— Сине — отговори друг от проповедниците, дребен, но с войнствено лице, — ние, клетите мъченици, имаме само по някой патар колкото за из път.

Уленшпигел падна на колене:

— Благословете ме — рече той.

Тримата проповедника простряха ръце на главата на Уленшпигел, но без благочестие.

Като видя, че въпреки своята слабост те имаха големи кореми, той стана, престори се, че се спъва, блъсна с главата си корема на високия проповедник и чу приятния звън на пари.

Тогава той се изправи, измъкна меча си и каза:

— Ваши преподобия, хладно е, аз не съм добре облечен, а вие — прекалено много. Дайте ми вашата вълна, за да си направя палто. Аз съм голтак. Да живее Голтака!

Високият проповедник отговори:

— Голтако наперен, много си дигнал гребена, ще ти го отрежем.

— Ще го отрежете! — каза Уленшпигел и се дръпна. — Но Стоманения вятър ще духне за вас, преди да завее за принца. Голтак съм, да живее Голтака!

Тримата проповедници, слисани, си рекоха:

— Отде знае той новината! Предадени сме. Убивай! Да живее литургията!

И измъкнаха изпод дрехите си хубави наточени мечове.

Но Уленшпигел не ги дочака и се дръпна към храсталаците, дето бе скрит Ламме. Той пресметна, че проповедниците са вече в обсега на аркебузата и каза:

— Гарвани, черни гарвани, ще духне куршуменият вятър. Аз пея за вашето пукване.

И изграка.

Един изстрел от аркебузата откъм храсталаците събори ничком най-едрия от проповедниците; последва още един изстрел, който простря на пътя втория проповедник.

И Уленшпигел видя между храстите добродушното лице на Ламме и дигнатата му нагоре ръка, която пълнеше набързо аркебузата.

И синкав дим излизаше над черните храсталаци.

Третият проповедник, разярен, искаше без друго да заколи Уленшпигел, но той му каза:

— Стоманен ли вятър ще бъде, или куршумен, все едно, ти ще се преселиш от тоя свят на оня, подъл убиецо!

И той го нападна, като се защищаваше храбро.

Застанали един срещу друг на пътя, те се удряха и се бранеха от ударите. Уленшпигел беше целият в кръв, защото противникът му, сръчен войник, го беше ранил в лицето и бедрото. Но той нападаше и се защищаваше като лъв. Тъй като кръвта, която течеше от главата, му пречеше да вижда, той отстъпи най-сетне няколко големи крачки назад, избърса се с лявата ръка и усети, че отмалява. Насмалко щеше да бъде убит, ако Ламме не стреля срещу проповедника и не го събори.

И Уленшпигел видя и чу как той бълваше проклятия, кръв и предсмъртна пяна.

И синкав дим се издигна над черните храсти, между които Ламме отново показа добродушното си лице.

— Свърши ли се? — рече той.

— Да, синко — отговори Уленшпигел. — Но ела…

Ламме излезе от скривалището си и видя потъналия в кръв Уленшпигел. И макар че коремът му тежеше, той хукна като елен и отиде при Уленшпигел, който бе седнал при убитите.

— Той бил ранен — каза той, — моят нежен приятел ранен от тоя мръсен убиец. — Ламме изби с ритник зъбите на най-близкия до него проповедник и продължи: — Ти не ми отговаряш, Уленшпигел! Мигар ще умреш, синко? Де е мехлемът? Ха! В дъното на чантата му, под надениците. Уленшпигел, не ме ли чуваш? Ох! Аз нямам топла вода, за да промия раната ти, нито мога да намеря отнякъде. Но и водата на Самбра ще свърши работа. Кажи ми нещо, приятелю! Все пак не си ранен много тежко. Малко вода, студена, нали? Той се пробужда. Аз съм, синко, твоят приятел; всички умряха! Платно, платно, за да превържа раните му. Няма. Значи, ризата ми. — Той се съблече и продължи: — Късай ризата! Кръвта спира! Моят приятел няма да умре.

Ха — рече той, — колко е студено с гол гръб на тоя хлад. Я пак да се облека. Няма да умре. Уленшпигел, аз съм, аз, твоят приятел Ламме! Усмихна се. Аз ще съблека убийците. Техните кореми са от флорини. Златни черва, каролуси, флорини, делдери, патари и писма! Ние сме богати. Ще делим повече от триста каролуса. Ще вземем оръжието и парите, Стоманения вятър сега за сега няма да задуха за принца.

Уленшпигел, чиито зъби тракаха от студа, се вдигна.

— Ето че стана — рече Ламме.

— Това е действието на мехлема — отговори Уленшпигел.

— Мехлемът на храбростта — каза Ламме.

Сетне дигна един по един труповете на тримата проповедници и ги хвърли в една дупка между скалите, като им остави оръжието и дрехите освен наметките.

А в небето над тях грачеха гарваните, очаквайки храната си.

И Самбра течеше като стоманена река под сивото небе.

И заваля сняг, който изми кръвта.

Но все пак те бяха угрижени. И Ламме каза:

— Предпочитам да убия пиле, отколкото човек.

И яхнаха отново магаретата си.

Когато стигнаха пред портите на Хюи, кръвта още продължаваше да тече; те се престориха, че се карат, слязоха от магаретата и почнаха уж безмилостно да се бият с мечовете си; сетне спряха борбата, качиха се отново на магаретата и влязоха в Пюи, след като показаха пътните си листове при градските порти.

Жените, виждайки ранения и окървавен Уленшпигел и Ламме, който се перчеше като победител, гледаха с нежно състрадание Уленшпигел и се заканваха с юмруци на Ламме, казвайки:

— Тоя негодник е ранил приятеля си.

А Ламме, неспокоен, търсеше да види само дали жена му не е между тях.

Но напразно, и той се изпълни с тъга.

XXIII

— Де отиваме? — каза Ламме.

— В Маастрихт — отговори Уленшпигел.

— Но разправят, синко, че войската на херцога е навред около града, а самият той бил вътре. Нашите пътни листове няма да се достатъчни. Дори ако испанските войници ги признаят за редовни, пак ще бъдем задържани в града и разпитани. А в това време те ще научат за смъртта на тримата проповедници и свършено е с нас.

Уленшпигел отговори:

— Скоро гарваните, бухалите и ястребите ще довършат месата им, а и сега сигурно лицата им вече са неузнаваеми. Колкото за нашите пътни листове, те могат да минат за добри; но ако узнаят за убийствата, ние ще бъдем, както казваш, заловени. Ала въпреки това трябва да отидем в Маастрихт, като минем през Ланден.

— Ще ни обесят — рече Ламме.

— Ще се промъкнем — отговори Уленшпигел.

И както разговаряха, стигнаха до странноприемницата „Свраката“, дето намериха хубаво ядене, хубави легла и сено за магаретата си.

На другия ден те тръгнаха на път за Ланден.

Когато стигнаха до един голям чифлик близо до града, Уленшпигел подсвирна като чучулига и отвътре веднага му отговори бойният вик на петел. Един чифликчия с добродушно лице се появи на портата. Той им каза:

— Приятели, волни хора, да живее Голтака! Влезте вътре.

— Кой е той? — попита Ламме.

Уленшпигел отговори:

— Томас Утенхове, един мъжествен протестантин; работниците и работничките в чифлика работят като него за свободата на съвестта.

Тогава Утенхове каза:

— Вие сте пратеници на принца. Яжте и пийте.

И шунката зацвъртя в тигана, както и кървавиците, а виното се лееше и чашите се пълнеха. И Ламме започна да пие като сух пясък и да яде здравата.

Момци и девойки от чифлика идеха и надничаха през открехнатата врата, за да погледат как той работи с челюстите си. И ония, които му завиждаха, казваха, че и те биха могли да направят същото.

Към края на обеда Томас Утенхове каза:

— Тая седмица оттук ще тръгнат сто селяни под предлог, че ще работят на язовете в Брюге и в околността. Те ще пътуват на групи от по пет-шест души по различни пътища. В Брюге чакат лодки, за да ги закарат в Емден144 по море.

— Ще бъдат ли снабдени с оръжие и пари? — попита Уленшпигел.

— Всеки ще има по десет флорина и по един голям нож.

— Бог и принцът ще те възнаградят — рече Уленшпигел.

— Аз не работя за награда — отговори Томас Утенхове.

— Какво правите — каза Ламме, като дъвчеше една дебела черна кървавица, — какво правите, господин домакине, та тая кървавица е толкова ароматна, толкова сочна и с такава приятна мазнина?

— То е, защото слагаме в нея канела и котешка билка — рече домакинът.

След това се обърна към Уленшпигел:

— Едзар, граф Фрисландски, все още ли е приятел на принца?

Уленшпигел отговори:

— Той крие това, но в Емден дава убежище на неговите кораби.

И добави:

— Трябва да отидем в Маастрихт.

— Няма да можеш — каза домакинът, — армията на херцога е пред града и в околностите.

Той го заведе на тавана и му посочи в далечината знамената и флагчетата на конниците и пехотинците, които се движеха из полето.

Уленшпигел каза:

— Аз ще мина през тях, ако вие, който имате власт в тоя край, ми дадете едно разрешение за женитба. Колкото за булката, тя трябва да бъде мила, нежна и хубава и да е съгласна да се омъжи за мене, ако не завинаги, поне за една седмица.

Ламме рече с въздишка:

— Не прави това, синко, тя ще те напусне, когато ти гориш от любовен огън. Леглото, в което сега спиш толкова спокойно, ще ти се стори като дюшек от бодлив чимшир и ще пропъжда сладкия ти сън.

— Ще се оженя — отговори Уленшпигел.

А Ламме, като видя, че на масата нямаше вече нищо за ядене, много се натъжи. Но намери в една паница курабии и ги схруска печално.

Уленшпигел каза на Томас Утенхове:

— И тъй да пием! Намерете ми една жена — богата или бедна. Ще отида с нея в църквата, ще накарам свещеника да благослови брака ни. Той ще ни даде венчално свидетелство, което няма да е валидно, тъй като ще бъде от папист-инквизитор; ние ще го накараме да удостовери в него, че всички сме добри християни, че сме се изповядали и причестили, че живеем според апостолските наредби на нашата света майка римската църква, която изгаря децата си, и че следователно призовава върху нас благословията на нашия свети отец — папата, на небесното и земно войнство, на светците, на светиците, на старшите свещеници, на свещениците, монасите, войскарите, палачите и другите негодници. Снабдени с това свидетелство, ние ще се приготвим за обичайното сватбено пътуване.

— Ами жената? — рече Томас Утенхове.

— Ти ще ми я намериш — отговори Уленшпигел. — И тъй аз ще взема две каруци, ще ги украся с обръчи, накитени с борови клонки, с чимшир и книжни цветя и ще кача вътре неколцина от ония добри хора, които искаш да изпратиш на принца.

И продължи:

— Ще впрегна в едната кола два твои коня, а в другата — нашите магарета. В първата кола ще бъдем жена ми и аз, моят приятел Ламме и свидетелите на венчавката; в другата — свирачите на флейти и барабанчиците. И след това с веселите сватбени знамена, със свирни, биене на барабан, с песни и с пиене ще минем в бърз тръс по широкия друм, който води към бесилките или към свободата.

— Ще ти помогна — рече Томас Утенхове. — Но жените и девойките ще поискат да тръгнат с мъжете си.

— Ще тръгнем с божията помощ — рече едно хубавичко девойче, което надникна през открехнатата врата.

— Ако потрябва, ще приготвя четири каруци — каза Томас Утенхове; — по тоя начин ще прекараме повече от двадесет и пет души.

— Херцогът ще бъде изигран — рече Уленшпигел.

— А флотата на принца ще има няколко добри войници повече — отговори Томас Утенхове.

Той поръча да съберат с камбана слугите и прислужничките му и им каза:

— Слушайте всички, мъже и жени от Зеландия: фламандецът Уленшпигел, ей тоя човек, иска да минете през войските на херцога, пременени като сватбари.

Мъжете и жените от Зеландия извикаха в един глас:

— Опасно до смърт! Но ние сме готови!

А мъжете си приказваха:

— Ние ще се радваме да напуснем земята на робското, за да отидем към свободното море. Ако бог иска това, кой ще бъде против?

Жените и девойките казваха:

— Да вървим заедно с нашите мъже и приятели. Ние сме от Зеландия и там ще намерим убежище.

Уленшпигел зърна една хубавичка девойка и й каза шеговито:

— Искам да се оженя за тебе.

А тя се изчерви и отговори:

— И аз искам, но само в църква.

Жените си думаха:

— Сърцето й я тегли към Ханс Утенхове, сина на стопанина. Той сигурно ще тръгне с нея.

— Да — отговори Ханс.

Бащата му каза:

— Позволявам ти.

Мъжете облякоха празничните си дрехи — кадифени куртки и панталони, а отгоре голяма наметка, туриха си широкополи шапки, за да ги пазят от слънце и дъжд; жените обуха дълги черни чорапи и обувки с изрязана кожа, сложиха на челата си златни накити — девойките от лявата страна, омъжените — от дясната; бели къдрави якички на шиите, нагръдници от златна сърма с червена и синя везба, черни вълнени поли с широки ивици черно кадифе, черни вълнени чорапи и кадифени обувки със сребърни токи.

След това Томас Утенхове отиде в църквата да помоли свещеника срещу два рийксделдера, които пъхна в ръката му, да венчае незабавно Тилбер, син на Клаас, с други думи, Уленшпигел и Танкин Питерс; свещеникът се съгласи.

Тогава Уленшпигел, придружен от всички сватбари, отиде в църквата и там бе венчан от свещеника с Танкин, която беше толкова хубава и мила, тъй приветлива и пълничка, че на драго сърце би захапал бузите и като някой домат. От преклонение пред нейната нежна хубост той не посмя да направи това, но й го каза, а тя се намуси и рече:

— Оставете ме; Ханс ви гледа така, като че се готви да ми убие.

А едно девойче, което ревнуваше, му каза:

— Търси на друго място: не виждаш ли, че тя се бои от любимия си?

А Ламме, който потриваше ръце, извика:

— Не можеш да вземеш всичките, вагабонтино.

И му беше драго.

Уленшпигел понесе търпеливо неуспеха си и се върна заедно със сватбарите в чифлика. Там тон пи, пя и се весели, като чукаше чаша с ревнивата девойка, от което Ханс беше доволен, но не беше доволна нито Танкин, нито годеникът на девойката.

По обед, при ясно слънце и прохладен ветрец, колите, обкичени със зеленина и цветя, тръгнаха с развети знамена при веселите звуци на свирки, барабани, флейти и гайди.

В лагера на Алба имаше друг празник. Конните стражи и предните часовои дадоха сигнал за тревога и се върнаха един след друг в лагера, за да съобщя:

„Неприятелят е близко; чухме звуци от барабани и флейти и видяхме знамена. Това е силен отряд конница, който иде да устрои някаква засада. Главните сили сигурно са по-надалече.“

Херцогът веднага заповяда да съобщят на всички командири и началници да строят частите в боен ред и изпратят разузнавачи.

Изведнъж се появиха четири каруци, отправили се към аркебузиерите. А в колите танцуваха мъжете и жените, бутилките подскачаха, флейтите извиваха весело, свирките писукаха, барабаните биеха и гайдите ручаха.

Сватбарите спряха и самият Алба, привлечен от шума, дойде и видя булката в една от четирите коли, до нея младоженеца Уленшпигел, цял окичен с цветя, а всички селяни и селянки бяха слезли от колите, танцуваха около тях и черпеха войниците.

Алба и неговите хора много се зачудиха на лекомислието на селяните, които пееха и празнуваха, когато всичко наоколо им беше на бойна нога.

А хората в колите дадоха на войниците всичкото вино, което носеха.

И войниците им благодариха шумно.

Щом виното в колите се свърши, селяните и селянките, без някой да ги безпокои, тръгнаха отново под звуците на барабаните, флейтите и гайдите.

И развеселените войници дадоха в тяхна чест един залп с аркебузите си.

Така влязоха те в Маастрихт, дето Уленшпигел се споразумя с агентите на протестантите да бъдат изпратени с кораби бойни припаси и оръжия за флотата на Мълчаливия.

Същото стана и в Ланден.

И те ходеха така навред, облечени като прости работници.

Херцогът узна хитростта; съчинена беше една песен, която му изпратиха и която имаше следния припев:

И всеки път, когато херцогът сбъркваше, войниците пееха:

XXIV

През това време крал Филип бе потънал в страшна меланхолия. В своята безсилна горделивост той молеше бога да му даде власт да победи Англия, да завладее Франция, да завземе Милано, Генуа, Венеция и станел всевластен господар на моретата, да царува така върху цяла Европа.

Мечтаейки за това свое тържество, той не се усмихваше.

Зъзнеше непрекъснато; нито виното го сгряваше, нито огънят от благовонни дърва, който гореше постоянно в залата, дето той прекарваше. Там пишеше безспирно, седнал пред толкова много писма, че с тях биха могли да се напълнят сто бъчви, и мечтаеше за световна власт, каквато са упражнявали римските императори, както и за ревнивата злоба към сина си Дон Карлос, откак той бе поискал да отиде в Нидерландия на мястото на херцог Алба, сигурно за да се опита, както мислеше кралят, да се възцари там. И когато го поглеждаше грозен, уродлив, луд, жесток и зъл, той още повече го намразваше. Но не казваше нищо.

Хората, които прислужваха на крал Филип и на сина му Дон Карлос, не знаеха от кого повече да се страхуват — дали от сина, ловкия убиец, който издраскваше с нокти прислугата си, или от бащата — страхлив и потаен, който нанасяше удари чрез други и като хиена не можеше да живее без трупове.

Прислужниците се плашеха, когато ги виждаха как се дебнат един друг. И си казваха, че в Ескориал скоро ще има нечия смърт.

И скоро научиха, че Дон Карлос е затворен в тъмница за държавна измяна. И узнаха, че мрачна скръб разяжда душата му, че когато поискал да избяга, като се провре през тъмничните решетки, наранил лицето си и че майка му, кралица Изабела Французка145, непрестанно плачела.

Но крал Филип не плачеше.

Пръсна се мълва, че са дали на Дон Карлос да яде зелени смокини и че от това той умрял на следния ден, както е спял. Лекарите казаха: „Веднага щом изяде смокините, сърцето му престана да бие, жизнените функции така, както ги е наредила природата, се прекъснаха, той не можа пи да изплюе, ни да повърне, нито другояче да изхвърли нещо от тялото си. Коремът му се наду и той издъхна.“

Крал Филип присъствува на опелото на Дон Карлос, заповяда да го погребат в параклиса на кралския дворен и да сложат каменна плоча на гроба му, но не заплака.

И прислужниците изопачаваха подигравателно кралския надгробен надпис върху плочата, като казваха:

— Тук почива оня, който, след като яде зелени смокини, умря, без да боледува.

А крал Филип хвърли похотлив поглед към принцеса Еболи146, която бе омъжена. Той пожела любовта й и тя склони.

Кралица Изабела Французка, за която разправяха, че насърчавала намеренията на Дон Карлос за Нидерландия, отслабна и затъгува. Косите й почнаха да окапват отведнъж на големи кичури. Тя често повръщаше и ноктите на ръцете и краката й изпадаха. И умря.

А Филип не заплака.

И косите на принц Еболи също така окапаха. Той стана печален и постоянно се оплакваше. После и на него ноктите на ръцете и краката изпадаха.

И крал Филип нареди да го погребат.

Той плати на вдовицата разноските по траура, но не плака.

XXV

По онова време няколко жени и девойки от Дамме дойдоха да попитат Нел, не иска ли да стане майска невеста и да се скрие в храсталаците заедно с годеника, който ще й намерят; защото, казваха с известна завист жените, няма млад мъж в Дамме и в околностите, който не би поискал да се сгоди с тебе; ти си все тъй хубава, умна и свежа: и това навярно е дар от магьосницата.

— Свати — отговори Нел, — кажете на момците, които ме искат: „Сърцето на Нел не е тук, то принадлежи на оногова, който обикаля навред, за да освободи родината ни. И ако аз съм свежа, както казвате, то не е от магия, а от здраве.“

Жените отговориха:

— Все пак Катлин е под подозрение.

— Не вярвайте приказките на лошите хора — отговори Нел. — Катлин не е магьосница. Господа съдниците гориха кълчища на главата й и бог я порази с безумие.

А Катлин, свита в ъгъла, клатеше глава и думаше:

— Махнете огъня. Ханске, моят любим, ще дойде.

Жените попитаха кой е този Ханске и Нел отговори:

— Той е синът на Клаас, мой млечен брат, когото тя смята за загубен, откак бог я порази.

И добрите женици почнаха да дават сребърни патари на Катлин. И когато се случеха нови монети, тя ги показваше на някого, когото никой не можеше да види, и казваше:

— Аз съм богата, богата с лъскави пари. Ханске, миличък, ела; аз ще ти платя за любовта.

И когато жениците си отидоха, Нел заплака в самотната къщица. Тя мислеше за Уленшпигел, който се скиташе в далечни земи, а тя не можеше да бъде с него, и за Катлин, която стенеше: „Махнете огъня!“ и често хващаше с две ръце гърдите си, за да покаже, че огънят на безумието гореше трескаво главата и тялото й.

А през това време майският годеник и годеницата се криеха из тревата.

Който намереше един от двамата, биваше провъзгласяван според своя пол и пола на намерения за цар или царица на празненството.

Нел чу радостните викове на момците и девойките, когато майската годеница бе намерена край една яма, скрита сред високата трева.

И се разплака, като си спомни блаженото време, когато търсеха нея и нейния любим Уленшпигел.

XXVI

А в това време той и Ламме яздеха магаретата.

— Слушай, Ламме — каза Уленшпигел, — благородниците на Нидерландия от завист към Орански измениха на съюзниците, на свещения съюз, това смело споразумение, подписано за доброто на родината. Егмонт и дьо Хоорн бяха също изменници, и то без полза за тях; Бредероде умря и в тази война не ни остана никой друг освен бедния народ на Брабан и на Фландрия, който очаква своите честни водачи, за да тръгне напред: и освен това, синко, островите на Зеландия, както и Северна Холандия, дето принцът е управител, и още по-далеко, край морето, Едзар, граф на Емден и на Източна Фрисландия.

— Уви! — рече Ламме. — Виждам ясно, че ние се движим между бесилото, колелото и кладата, умиращи от глад, изтощени от жажда и без никаква надежда за почивка.

— Ние сме само в началото — отговори Уленшпигел. — Ще се съгласиш, че всичко това е удоволствие за нас: убиваме враговете си, подиграваме се с тях, кесиите ни са пълни с флорини; натъпкани сме с месо, с бира, с вино и ракия. Какво още ти трябва, чувал, пълен с перушина? Искаш ли да продадем магаретата и да купим коне?

— Синко — рече Ламме, — конският тръс не е за човек с моето телосложение.

— Седни на добичето си, тъй както седят селяните — отговори Уленшпигел, — и никой няма да ти се надсмива, защото ти си облечен като селянин и не носиш като мене сабя, а само тояга с желязо накрая.

— Синко — рече Ламме, — сигурен ли си, че нашите пътни листове ще ни послужат в малките градове?

— Че нали имам свидетелството на свещеника — каза Уленшпигел — с голям восъчен църковен печат, който се мъдри в двата края на пергамента, както и двете ни бележки за изповед? Войниците и агентите на херцога не могат стори нищо на двама души, тъй добре защитени. Ами черните броеници, които ще продаваме! И двамата сме райтери, ти — фламандец, аз — германец, които пътуват по изрична заповед на херцога, за да спечелят за светата католическа вяра чрез продажба на свещени предмети тукашните еретици. Така ние ще проникнем навред при благородните господа и в богатите манастири. И те ще ни оказват благоговейно гостоприемство. 11 ние ще узнаваме тайните им. Оближи си бърните, мой хрисим приятелю.

— Синко — рече Ламме, — значи, пие ще се занимаваме там с шпионство.

— Според закона и правото на войната — отговори Уленшпигел.

— Ако научат за случката с тримата проповедници, сигурно няма да оцелеем — рече Ламме.

Уленшпигел запя:

Но Ламме въздъхна:

— Аз имам само една твърде мека кожа и най-лекият удар от меч веднага ще я продупчи. По-добре ще направим да хванем някой полезен занаят, отколкото да скитосваме надлъж и нашир, за да служим на всички тия важни господа, които носят кадифени гетри и ядат жълтунки на позлатени маси. За нас — бой, опасности, сражения, дъжд, град, сняг и постни скитнишки чорби. За тях — вкусни наденици, тлъсти петли, ароматни дроздове и сочни ярки.

— Лигите ти потекоха, мили приятелю — рече Уленшпигел.

— Де сте вие, пресни хлябове, златисти палачинки, вкусни кремове? Де си ти, жено моя?

Уленшпигел отговори:

— Пепелта удря сърцето ми и ме тласка в бой. Но ти, кротко агънце, ти нямаш да мъстиш нито за смъртта на баща си и майка си, нито за скръбта на близките си, нито за сегашната си бедност, остави ме да вървя сам нататък, където трябва да вървя, щом умората от войната те плаши.

— Сам? — рече Ламме.

И той веднага спря магарето си и то почна да скубе трънаците, с които бе обрасъл целият път. И магарето на Уленшпигел спря и почна също да пасе.

— Сам? — рече Ламме. — Ти няма да ме оставиш самичък, синко, това би било истинска жестокост. След като загубих жена си, да загубя и приятеля си — това няма да го бъде! Няма вече да се оплаквам, обещавам ти. И щом трябва — той дигна гордо глава, — ще вървя под дъжд от куршуми, да! И сред мечове, да! Срещу тия отвратителни войскари, които пият кръв като вълци. И ако някой ден падна в нозете ти окървавен и поразен смъртно, погреби ме, а ако видиш жена ми, кажи й, че съм умрял, защото не можах да живея в тоя свят, без да съм обичан от някого. Не, не бих могъл, синко Уленшпигел!

И Ламме заплака. А Уленшпигел се разчувствува, като видя това кротко мъжество.

XXVII

По него време херцогът раздели армията си на две части; на едната заповяда да върви към херцогството Люксембург, на другата към маркграфството Намюр.

— Тук има — каза Уленшпигел — някакъв военен план, който не разбирам; все едно, да вървим без страх към Маастрихт.

Когато вървяха край Мьоза, близо до града, Ламме видя, че Уленшпигел разглежда внимателно всички кораби, които плаваха по реката, и спря пред един, на носа на който бе изобразена сирена. Сирената държеше щит, на който върху черен фон беше написано със златни букви Г. И. Х. — Господ Исус Христос.

Уленшпигел кимна на Ламме да спре и започна да подсвирква весело като чучулига.

На кораба дойде един човек, изкукурига като петел и по знак на Уленшпигел, който зарева като магаре и му посочи събрания на кея народ, почна и той да реве страхотно като магаре. Магаретата на Уленшпигел и на Ламме провесиха уши и запяха своята родна песен.

Край тях минаваха жени, както и мъже, яхнали на коне, които теглеха с въжета кораби по реката, и Уленшпигел каза на Ламме:

— Тоя човек се подиграва и с нас, и с нашите добичета. Да го нападнем ли на кораба му?

— По-добре той да дойде тук — отговори Ламме.

Тогава една жена се обади:

— Ако не искате да се върнете с отрязани ръце, със счупени кръстове и насечени мутри, оставете Стерке Пир147 да реве колкото си иска.

— И-а! И-а! И-а! — ревеше собственикът на кораба.

— Оставете го да реве — каза жената. — Завчера го видяхме как качи на раменете си една кола, натоварена с тежки бурета бира, и как спря друга кола, карана от един много силен кон. А ей там — посочи жената към странноприемницата „Синята кула“ — той хвърли от двадесет крачки ножа си и проби една дъбова дъска, дебела дванадесет пръста.

— И-а! И-а! И-а! — викаше собственикът на кораба, а едно момченце на дванадесет години се качи на палубата и почна също така да реве.

Уленшпигел каза:

— Не щем да знаем за твоя Силен Петър! Колкото и да е силен той, ние сме по-силни от него и ето моят приятел Ламме ще изяде, без да хлъцне, двамина като него.

— Какво думаш, синко? — попита Ламме.

— Това, което е — отговори Уленшпигел, — не ми противоречи от скромност. Да, добри хора, булки и работници, след малко ще видите как той ще заработи с ръце и ще изпрати на оня свят тоя знаменит Силен Петър.

— Мълчи — рече Ламме.

— Твоята сила е известна — отговори Уленшпигел. — Не можеш я скри.

— И-а! — ревеше собственикът на корана.

— И-а! — ревеше момченцето.

Неочаквано Уленшпигел пак подсвирна много мелодично като чучулига. И мъже, жени и работници го попитаха, възхитени, отде е научил това божествено подсвиркване.

— В рая — отговори Уленшпигел, — аз ида направо оттам.

Сетне се обърна към човека, който продължаваше да реве, и го посочи подигравателно с пръст.

— Защо стоиш там, на кораба си, нехранимайко? Не смееш да слезеш на земята и тук да се подиграваш с нас и с нашите добичета, а?

— Не смееш ли? — рече Ламме.

— И-а! И-а! — ревеше собственикът на кораба. — Господа магарета, които ревете, качете се на кораба ми.

— Прави, каквото правя аз — каза тихичко Уленшпигел на Ламме.

И се обърна към собственика на кораба.

— Ако ти си Силния Петър, аз пък съм Тил Уленшпигел. А тия тук са нашите две магарета Иеф и Жан, които умеят много по-добре от тебе да реват, защото това им е естественият говор. А ние нямаме никакво желание да се качваме на твоите разглобени дъски. Корабът ти е същинска каца, която се връща назад, щом някоя вълна я блъсне, и върви само заднишком както раците.

— Да, както раците! — каза Ламме.

Човекът се обърна към Ламме:

— Какво си мърмориш ти там под носа, тулум сланина?

— Ти си лош християнин и затова ме кориш за моя недъг; но трябва да знаеш, че моята сланина си е моя и произхожда от добрата ми храна, докато ти, стар ръждясал гвоздей, си ял само стари пушени херинги, фитили на свещи и кожи от солена риба, ако се съди по твоето мършаво месо, което се вижда през дупките на гащите ти.

— Ще се пердашат здравата — приказваха си мъжете, жените и работниците, които се бяха насъбрали, любопитни и развеселени.

— И-а! И-а! — продължаваше собственикът на кораба.

Ламме рече да слезе от магарето, за да събере камъни и да замеря с тях собственика на кораба.

— Не хвърляй камъни — рече Уленшпигел.

Мъжът на кораба пошепна нещо на изправеното до него момченце, което ревеше като магаре. То отвърза една лодка от борда на кораба и като действуваше изкусно с канджа, стигна до брега. Когато отиде съвсем близо до тях, то се изправи гордо и рече:

— Моят господар ви пита решавате ли се да дойдете на кораба и да си премерите силите в борба с юмруци и ритници. Тия мъже и жени ще бъдат свидетели.

— Решаваме се — рече Уленшпигел с истинско достойнство.

— Приемаме битката — рече Ламме с голяма гордост.

Беше обяд. Работниците от яза по павирането, от корабостроителниците, жените им, които носеха храна на мъжете си, децата, които идеха да гледат как бащите им си хапват бакла или варено месо, всички се смееха, ръкопляскаха при мисълта за близката борба, надявайки се, че единият или другият за голяма тяхна радост или ще падне със счупена глава, или ще бъде хвърлен на късове в реката.

— Синко — рече тихичко Ламме, — той ще ни хвърли във водата.

— Нека те хвърли — рече Уленшпигел.

— Дебелия го е страх — думаха струпаните работници.

Без да слиза от магарето, Ламме се обърна към тях и ги изгледа ядно, но те почнаха да му дюдюкат.

— Да вървим на кораба — каза Ламме. — Ще видят те дали се страхувам.

При тия думи отново му издюдюкаха и Уленшпигел каза:

— Да вървим на кораба.

Те слязоха от магаретата си, хвърлиха поводите на момченцето, което започна да милва приятелски магаретата и ги заведе на едно място, дето имаше тръни.

След това Уленшпигел взе канджата, каза на Ламме да влезе в лодката, насочи я към кораба и по едно въже се качи на него след изпотения и лъхтящ Ламме.

Когато стъпи на палубата, Уленшпигел се наведе уж да завърже обувките си и каза няколко думи на собственика на кораба, който се усмихна и погледна Ламме. След това мъжът изсипа върху него хиляди хули, нарече го хаймана, шишко до престъпно затлъстяване, тъмничарска стока, лакома свиня и му каза:

— Кит грамаден, колко бъчви рибено масло ще пуснеш, когато те заколят?

Изведнъж, без да му отговори, Ламме се хвърли върху него като бесен вол, събори го, удари го с все сила, но не му причини голяма болка, защото от дебелината ръцете му бяха слаби. Мъжът, макар да се преструваше, че се съпротивява, го остави да прави, каквото си иска, а Уленшпигел думаше:

— Тоя вагабонтин ще плати черпнята.

Мъжете, жените и работниците, които гледаха от брега борбата, думаха:

— Кой би допуснал, че тоя шишко е толкова буен!

И ръкопляскаха, докато Ламме удряше като луд. А собственикът на кораба гледаше само да запази лицето си. Изведнъж видяха как Ламме натисна с коляно гърдите на Силния Петър и с едната си ръка стискаше гърлото му, а другата бе дигнал, за да го удари.

— Искай милост — викаше той побеснял — или ще те изхвърля през дъските на твоята каца.

Мъжът се изкашля, за да покаже, че не може да говори, и направи с ръка знак за милост.

Тогава видяха как Ламме вдигна великодушно врага си, а той, щом се изправи, обърна гръб на зрителите и се изплези на Уленшпигел, който прихна да се смее, виждайки как Ламме гордо клати перото на шапката си и крачи тържествено по кораба.

А мъжете, жените, момичетата и момчетата на брега ръкопляскаха, колкото можеха по-силно, и викаха:

— Да живее победителят на Силния Петър! Той е човек от желязо. Видяхте ли как го натупа с юмруци и как с един удар на главата го простря по гръб? Сега ще се почерпят, за да се помирят. Силния Петър излиза от трюма с вино и наденици.

Действително Силния Петър излезе с два потира и голяма кана бяло вино от областта на Мьоза. Ламме и той сключиха мир. Ламме, преизпълнен от радост поради победата си, поради виното и надениците, го попита, сочейки един железен комин, който бълваше черен гъст дим, какви фрикасета приготовлява той в трюма.

— Бойни гозби — отговори Силния Петър и се усмихна.

Множеството работници, жени и деца се пръснаха, за да се върнат на работа или в къщи, и скоро от уста на уста се понесе мълвата, че един дебел човек, яхнал магаре и придружен от един слабичък поклонник, също така яхнал магаре, бил по-силен от Самсон и че не бива да го закачат.

Ламме пиеше и гледаше победоносно собственика на кораба. Неочаквано корабопритежателят каза:

— На вашите магарета им е отегчително там на брега.

И като приближи кораба до брега, той слезе на земята, хвана едно от магаретата за предните и задните крака, понесе го, както Исус е носил агнето, и го сложи върху палубата на кораба. Сетне пренесе и второто по същия начин, без да се задъха, и каза:

— Да пием!

Момченцето скочи на палубата.

И те пиха. Слисаният Ламме не можеше вече да разбере дали той, роденият в Дамме, бе победил тоя силен човек, и се решаваше да го поглежда само скришом без победоносен вид, страхувайки се да не му хрумне да го грабне както магаретата и да го хвърли в Мьоза от ял, че е бил надвит.

Ала собственикът на кораба го покани, усмихнат, да пият още веднъж и Ламме се успокои и отново го погледна със самоувереността на победител.

А собственикът на кораба и Уленшпигел се смееха.

През това време двете магарета, уплашени, че се намират върху дъски, а не върху земя, бяха навели глави, свили уши и от страх не смееха да пият. Собственикът на кораба им донесе по една мяра овес, с който хранеше конете, влачещи кораба, и който купуваше сам, за да не би конярите да го излъжат в цената.

Когато видяха овеса, магаретата измърмориха по една молитва, поглеждайки печално палубата, тъй като не смееха от страх да не се плъзнат да мръднат копита.

Тогава собственикът на кораба каза на Ламме и на Уленшпигел:

— Да отидем в готварницата.

— Бойна готварница — рече обезпокоен Ламме.

— Бойна готварница, но ти можеш да слезеш без страх, победителю.

— Аз не се страхувам и тръгвам с тебе — рече Ламме.

Момченцето отиде на кормилото.

Когато слизаха, видяха навсякъде чували със зърнени храни, с бакла, грах, моркови и други зеленчуци.

После собственикът на кораба отвори вратата на една малка ковачница и им каза:

— Тъй като сте мъже с храбри сърца и познавате подсвиркването на чучулигата, птичката на свободните хора, както и бойния зов на петела, а така също и рева на магарето, тоя кротък труженик, аз ще ви покажа моята бойна готварница. Такава малка ковачница ще намерите в повечето кораби по Мьоза. Никой не може да се усъмни, защото тя служи да се поправят железните части на корабите; но не всички имат такива хубави зеленчуци, които имам аз в тия долапи.

И той махна няколко камъка, които покриваха дъното на трюма, вдигна две-три дъски, измъкна отдолу цяла връзка цеви за аркебузи, взе я като перце и я сложи пак на мястото й. После им показа железа за копия, за алебарди, за саби, торбички с куршуми и с барут.

— Да живее Голтака! — рече той. — Тук са баклата и сосовете, прикладите са — овнешките бутове, салатите са — железните остриета за алебарди, а тия цеви за аркебузи са волски джолани за супата на свободата. Да живее Голтака! Де трябва да занеса тия продукти? — попита той Уленшпигел.

Уленшпигел отговори:

— В Пимег, дето ще пристигнеш с още по-натоварен кораб, и то с истински зеленчуци, донесени ти от селяните, които ще вземеш в Етсен, в Стефансверт и в Рюрмонд. Те също така ще подсвирнат като чучулига, птичката на свободните хора, а ти ще отговориш с бойния зов на петел. Ще отидеш при доктор Понтус, който живее близо до Ньове Ваал; ще му кажеш, че си пристигнал в града със зеленчуци, но че се боиш от сушата. Докато селяните отидат на пазара да продават зеленчуците, които няма да се купуват, защото продавачите ще искат прекалено скъпо, той ще ти каже какво ще правиш с оръжието. Предполагам все пак, че ще ти нареди да минеш през Ваал, Мьоза или Рейн, където съвсем не е безопасно; там ще размениш зеленчука срещу мрежи за риболов; те ще бъдат за продан, та да можеш да се движиш заедно с риболовните кораби от Харлинген, дето мнозина моряци знаят песента на чучулигата, да продължиш по брега край Ваден, да стигнеш до Лауер Зее, да размениш риболовните мрежи срещу желязо и олово, да преоблечеш в носии от Маркен, от Влиланд или от Амланд селяните, които водиш, да прекараш известно време по бреговете, като ловиш и осоляваш рибата, която ще пазиш и няма да продаваш, защото редно е прясното да бъде за пиене, а соленото — за времето на война.

— Значи, да пием — рече собственикът на кораба.

И се качиха на палубата.

Но Ламме, изпълнен с тъга, рече неочаквано:

— Господине, във вашата ковачница имате такъв хубав тих огън, че може да се свари най-вкусна гозба от месо със зеленчуци. Гърлото ми е ожадняло за супа.

— Аз ще го освежа — рече мъжът.

И след малко му донесе тлъста супа, в която беше врял и голям резен солена шунка.

Ламме сръбна няколко лъжици и му каза:

— Гърлото ми се обелва, езикът ми гори: това не е месо със зеленчук.

— Каза се вече: за пиене — прясно, за воюване — солено — рече Уленшпигел.

А собственикът на кораба напълни потирите и рече:

— Пия за чучулигата, птичка на свободата!

Уленшпигел каза:

— Пия за петела, който тръби за война.

Ламме рече:

— Пия за жена си; нека моята многообична не изпитва никога жажда.

— Ще стигнеш през Северно море в Емден — каза Уленшпигел на собственика на кораба. — Емден е едно от нашите убежища.

— Морето е широко — каза собственикът на кораба.

— Широко за сражение — каза Уленшпигел.

— Бог е с нас — каза собственикът на кораба.

— Та кой е против нас? — рече Уленшпигел.

— Кога тръгвате? — попита собственикът на кораба.

— Веднага — отговори Уленшпигел.

— Добър път и попътен вятър. Ето ви барут и куршуми.

Той ги целуна, взе като агнета магаретата на раменете си и преведе двамата мъже.

Уленшпигел и Ламме яхнаха магаретата и тръгнаха за Лиеж.

— Синко — каза Ламме, когато караха из пътя, — как тоя толкова силен мъж се остави да го натупам тъй жестоко?

— За туй — рече Уленшпигел, — за да може, дето отидем сега, страхът да предшествува твоето пристигане. Той е много по-добра стража от двадесет ландскнехти. Кой би посмял отсега нататък да нападне могъщия победител Ламме? Ламме, несравнимият бик, който с един удар на главата си събори на земята, пред очите на всички, Стерке Пир, Силния Петър, който носи магаретата като агнета и дига с едното си рамо цяла кола бъчви с бира! Сега всеки вече те познава, ти си страшният Ламме, Ламме непобедимият, и аз вървя в сянката на твоята закрила. Всеки, който ни види из пътя, ще те познае, никой не ще се реши да те погледне накриво и пред вид голямата смелост на хората ти ще бъдеш посрещан из целия свой път само със сваляне на шапка, с поздравления, почести и уважения, предизвикани от силата на твоя страшен юмрук.

— Хубаво приказваш, синко — рече Ламме и се изправи на седлото.

— И казвам истината — отвърна Уленшпигел. — Виждаш ли тия любопитни лица в първите къщи на това село? Сочат с пръст страхотния победител Ламме. Виждаш ли тия хора, които те гледат със завист, и тия жалки страхопъзльовци, които ти свалят шапка? Отговори на поздрава им, Ламме миличък, не пренебрегвай слабодушния прост народ. Виж, децата знаят името ти и го повтарят с боязън.

И Ламме минаваше гордо, раздавайки поздрави наляво и надясно като цар. И вестта за неговата храброст го придружаваше от селище на селище, от град на град, чак до Лиеж, Шокие, Ланьовил, Везен и Намюр, които те заобиколиха поради тримата проповедници.

Така те пътуваха дълго по бреговете на големи и малки реки и канали. И навсякъде на песента на чучулигата отговаряше песента на петела. И навсякъде лееха, ковяха и лъскаха оръжие за свободата и то тръгваше на кораби край бреговете.

И при градските бариери то минаваше незабелязано, пъхнато в бъчви, в сандъци и кошници.

И винаги имаше добри хора, които го приемаха и скриваха на сигурни места заедно с барута и куршумите до часа на божието възмездие.

И пътуващият с Уленшпигел Ламме, предхождан навсякъде от славата си на победител, започна сам да вярва, че е много силен, стана горд и войнствен и си пусна брада. И Уленшпигел го нарече Ламме Лъва.

Ала Ламме не можа да постоянствува по-дълго от четири дни в това си намерение, тъй като растящите косми го сърбяха. И той обръсна победоносното си лице и то отново се появи пред Уленшпигел кръгло и пълно като слънце, запалено от огъня на хубавата храна.

Така стигнаха те в Стокем.

XXVIII

Привечер, след като оставиха магаретата си в Стокем, те влязоха в Анверс.

И Уленшпигел каза на Ламме:

— Ето го големия град, дето цял свят струпва своите съкровища: злато, сребро, подправки, позлатена кожа, гоблени, платна, кадифета — вълнени и копринени; бакла, грах, зърнени храни, месо и брашно, осолени кожи; вина от Лувен, от Намюр, от Люксембург, от Лиеж, от Брюксел и Аершот, вина от Булей, лозята на които са до портата дьо ла Плант на Намюр; рейнски, испански и португалски вина: сок от аершотски стафиди, наречен ландолиум; бургундски, малвазийски и много други вина. И кейовете са отрупани със стоки.

Тия богатства на земята и на човешкия труд привличат тук най-хубавите леки момичета.

— Ти се размечта каза Ламме.

Уленшпигел отговори:

— Ще намеря Седмината между тях. Каза ми се: „Сред разрушения, кръв и сълзи търси.“

А кой повече от леките момичета е причина за опропастяване? Нали при тях нещастните обезумели от любов мъже загубват хубавите си бляскави и звънки жълтици, своите скъпоценности, верижки, пръстени и си отиват без куртки, дрипави и голи, и боси, дори без долни дрехи, а пък момичетата се охранват от онова, което са отмъкнали? Де е червената и бистра кръв, която течеше в техните вени? Сега това е сок от праз. Или не се бият безмилостно с ножове, с мечове и със саби, за да се наслаждават на техните привлекателни и прелестни тела? Труповете — бледи и кървави, — които прибират после, са трупове на нещастници, обезумели от любов.

Когато бащата се сърди и седи мрачен на стола си, когато неговите бели коси стават още по-бели и по-твърди, когато от сухите му, изгаряни от мъка по изгубеното дете очи не могат да бликнат сълзи, когато мълчаливата и бледа като мъртвец майка плаче, сякаш не вижда в тоя свят нищо друго освен страдания — кой е причината за тези сълзи? Леките момичета, които обичат само себе си и парите и държат вързани за края на златния си колан хората, които мислят, работят и философствуват. Да, там са Седмината и ние, Ламме, ще отидем при момичетата. Може и жена ти да е там. И тогава с един куршум ще ударим два заека.

— Ще дойда — рече Ламме.

Това беше през юни, към края на лятото, когато слънцето зачервява вече листата на кестеновите дървета, когато птичетата пеят по дърветата и когато и най-малкото червейче шумоли от удоволствие, че му е толкова топло в тревата.

Ламме бродеше с наведена глава заедно с Уленшпигел из улиците на Анверс и мъкнеше тялото си като някаква къща.

— Ламме — рече Уленшпигел, — ти си обзет от тъга; но не знаеш ли, че няма нищо по-вредно за кожата? Ако продължаваш да тъгуваш, тя ще почне да окапва на ивици. А какво ще бъде, ако започнат да казват за тебе: Оскубания Ламме.

— Гладен съм — каза Ламме.

— Ела да ядем рече Уленшпигел.

И отидоха в кръчмата „Старите стъпала“, дето ядоха гозба от бъбреци и шкембе и пиха бира, колкото можеха да погълнат.

И Ламме спря да хленчи.

А Уленшпигел каза:

— Благословена да е хубавата бира, която озарява душата ти като слънце! Ти се смееш и подрусваш корема си. Колко ми е драго да те виждам така, танц на веселите черва!

— Синко — рече Ламме, — те биха се разиграли още повече, ако имах щастието да намеря жена си.

— Да идем да я търсим — каза Уленшпигел.

И стигнаха така до квартала край долния Еско.

— Погледни — каза Уленшпигел на Ламме — оная къщица, цялата от дърво, е хубави прозорци, изработени с резба и с малки стъкла; виж тия жълти завеси и червения фенер. Там, синко, зад четири бъчви с различна бира и амбуазко вино седи хубавата съдържателка, която е към петдесет, а може и повече години. Всяка година й прибавя по един нов пласт сланина. Върху една от бъчвите има запалена свещ, а на една греда на тавана е закачен фенер. Там е светло и тъмно: тъмното — за любов, светлото — за плащането.

— Тогава — рече Ламме — това е манастир на дяволски монахини, а съдържателката е игуменката им.

— Да — каза Уленшпигел, — тя именно води от името на господаря Велзевул по пътя на греха петнадесет хубави момичета, които живеят любовен живот; тя им дава подслон и храна, но им забранява да спят.

— Бил ли си вече в тоя манастир? — каза Ламме.

— Искам да потърся там жена ти. Ела.

— Не — рече Ламме. — Размислих и няма да вляза.

— Ще оставиш ли приятеля си сам да се излага на опасност сред тия астарти?

— Ами нека и той не отива — каза Ламме.

— Но ако трябва да отиде, за да намери Седмината и жена ти? — отвърна Уленшпигел.

— Предпочитам да спя — рече Ламме.

— Я ела — каза Уленшпигел, като отвори вратата и го блъсна пред себе си. — Ето я съдържателката зад бъчвите между две свещи: залата е грамадна, с таван от почернял дъб, с опушени греди. Наоколо навред пейки, маси с разклатени крака, отрупани с чаши, кани, канчета, потири, кърчази, шишета, бутилки и други съдове за питиета. В средата пак маси и столове, по които са наслагани женски наметки, позлатени колани, кадифени обувки, гайди, флейти и свирки. В ъгъла една стълба води за горния етаж. Един дребен оскубан гърбушко свири на клавесин148, поставен на стъклени крака, от което инструментът скрибучи. Танцувай, шишко. Петнадесет хубави леки момичета са насядали по маси и столове с преметнати или прострени, както им е хрумнало, нозе, наведени, изправени, облакътени, извърнати, легнали възнак или настрана, облечени в бяло, червено, с голи ръце и рамене, и гърди, открити до средата на тялото. Тук има най-различни: избирай! Светлината на свещите гали русите коси на някои от тях и оставя в сянка сините им очи, от които се вижда само блясъкът на някакъв влажен огън. Други, загледани в тавана, свирят на виола и пеят, въздишайки, някоя немска балада. Трети пък, закръглени, мургави, тлъсти, безсрамни, пият на един дъх потири амбуазко вино, показват пълните си ръце, голи до раменете, деколтираните си рокли, отдето се показват ябълките на гърдите им, и с пълна уста приказват без стеснение една след друга или всички заедно. Чуй ги:

— Не ни трябват днес пари! Днес ни трябва любов, любов по наш избор, любов на дете, на юноша, на всеки, когото си харесаме, без да плаща. — Нека ония, в които природата е вляла мъжка сила, за да станат самци, дойдат тук при нас от обич към бога и към нас. — Вчера бе ден, в който се плащаше, днес — в който се люби! Нека пие, който иска, от нашите устни: те са още влажни от бутилките. Вино и целувки — това е истинско пиршество! — По дяволите вдовиците, които спят сами! — Ние сме леки момичета! Днес е денят на любовта. Ние разтваряме прегръдки за младите, за силните и за красивите. Да пием! — Миличка, нали за любовната битка бие сърцето ти като тамбурин? Какво махало! Това е часовникът на целувките. Кога ще дойдат те с пълни сърца и празни кесии? Не подушват ли те радостните приключения? Каква е разликата между младия Голтак и господин маркграфа? Господинът плаща с флорини, а младият Голтак — с милувки. Да живее Голтака! Кой иска да разбуди гробищата?

Тъй казваха добрите, пламенните и веселите измежду момичетата, отдадени на любовен живот.

Но имаше и други с тесни лица, измършавели плещи, които бяха превърнали телата си в дюкянчета за спестяване и измъкваха лиар по лиар цената на своята изтощена плът. Те мърмореха:

— Много глупаво е да се отказваме от плащане в тоя уморителен занаят заради чудните прищевки на пощръклелите за мъже момичета. Ако те са побъркани, ние не сме и вместо на стари години да се влачим като тях оголели край пътищата, предпочитаме да ни плащат, щом се продаваме. — Да имат да вземат безплатно! Мъжете са грозни, миризливи, мърморковци, лакоми и пияници. Само те тикат нещастните жени към злото!

Но младите и хубавите не слушаха тия приказки и отдали се всецяло на своите наслади и пиенето, думаха:

— Чувате ли погребалния звън на църквата „Света Богородица“? Ние сме огън! Кой иска да разбуди гробищата?

Като видя толкова много жени, събрани на едно място, чернокоси и руси, млади и увехнали, Ламме се засрами; той наведе очи и извика:

— Уленшпигел, де си?

— Той се помина, приятелю — каза му една едра мома, като го улови за ръката.

— Помина ли се? — рече Ламме.

— Да — каза тя, — преди триста години заедно с Якобус дьо Костер от Маарланд149.

— Пуснете ме и недейте ме щипа — рече Ламме. — Уленшпигел, де си? Ела да избавиш приятеля си! Ако не ле пуснете, веднага си отивам.

— Няма да си отидеш — казаха те.

— Уленшпигел — рече жално Ламме, — де си, синко? Госпожо, не ми дърпайте тъй косата; това не е перука, уверявам ви. Помощ! Не смятате ли, че ушите ми са достатъчно червени и че не е нужно да ги търкате, за да се качва още кръв в тях? Тая пък непрекъснато ме щрака с пръст по носа. Боли! Ох, сега пък с какво ми търкат лицето? Огледало ли? Аз съм черен като уста на пещ. Ама ще кипна вече, ако не спрете; не е добре да измъчвате един нещастен човек. Пуснете ме! Колкото и да ме дърпате за гащите насам-нататък, на вси страни, и да ме блъскате като совалка, няма да станете от това по-дебели. Да, аз наистина ще кипна.

— Щял да кипне — думаха те насмешливо, — щял да кипне човечецът. По-добре се засмей и ни изпей една любовна песен.

— Ще ви изпея една за пердашенето, ако искате; но пуснете ме.

— Коя харесваш тук?

— Никоя: нито тебе, нито другите. Аз ще се оплача на началството и то ще заповяда да ви набият с камшик.

— Хайде де! — казваха те. — С камшик! А ако ние те целунем насила, преди да ни бият с камшик?

— Мене ли? — рече Ламме.

— Тебе! — казаха всичките.

И ето че всички хубави и грозни, свежи и увехнали, тъмнокоси и руси се нахвърлиха върху Ламме, подхвърлиха шапката му във въздуха, после и горната му дреха и почнаха да го галят, да го целуват по бузите, по носа, по стомаха, по гърба — и с все сила.

Седнала между свещите, съдържателката се смееше.

— Помощ! — викаше Ламме. — Помощ! Уленшпигел, измети тая сбирщина. Пуснете ме! Не ви ща целувките: аз съм женен, дявол да го вземе! И пазя всичко за жена си.

— Той бил женен! — казаха те. — Но май множко е за жена ти: мъж с такова едро тяло! Дай ни мъничко от него. Вярна жена е добро нещо, но верен мъж е скопен петел. Бог да ти е на помощ! Трябва да избереш една, защото инак ние ще те нашибаме с камшик.

— Не ща — каза Ламме.

— Избирай — рекоха те.

— Не — каза той.

— Не ме ли искаш? — каза едно хубаво русо момиче. — Виж, аз съм нежна и обичам ония, които ме обичат.

— Остави ме — рече Ламме.

— Не ме ли искаш? — каза едно прелестно момиче с черни коси, с тъмни очи и мургава кожа и със снага, изтънена от ангелите като на струг.

— Не обичам меден хляб — рече Ламме.

— А мене не искаш ли? — каза едно снажно момиче, което имаше чело почти цяло покрито с косми, сключени дебели вежди, големи влажни очи, устни, дебели като змиорки, но целите червени, червено лице, червена шия и рамене.

— Никак не обичам нажежени тухли — каза Ламие.

— Вземи мене — каза едно шестнадесетгодишно девойче с муцунка на катеричка.

— Никак не обичам лешникотрошачките — рече Ламме.

— Трябва да го нашибаме — казаха те. — С какво ли? С хубави камшици от сухи ремъци. Чудесно шибат. И най-твърдата кожа не устоява. Донесете десет. Камшици за коняри и магаретари.

— Помощ, Уленшпигел! — викаше Ламме.

Но Уленшпигел не отговаряше.

— Ти имаш зло сърце — рече Ламме, като търсеше с очи навред приятеля си.

Донесоха камшиците; две от момичетата се нагърбиха да свалят куртката на Ламме.

— Горко ми! — рече той. — С тия резливи камшици те ще смъкнат клетата ми масчица, която с такава мъка събрах. Но чуйте, безмилостни жени, моята масчица няма да ви послужи за нищо, дори за сосове.

Те отговориха:

— Ще направим от нея свещи. Не е лошо да ти е светло, без да плащаш! Която занапред каже, че от камшик се правят свещи, ще бъде сметната за луда, а ние ще я поддържаме до смърт и ще спечелим не един облог. Намокрете камшиците с оцет. Ето свалиха ти куртката. Камбаната на „Свети Яков“ звъни. Часът е девет. Ако не си още избрал, докле звънне последният удар, почваме да бием.

Изтръпнал, Ламме каза:

— Смилете се и ме пощадете, аз се клех във вярност на горката си жена и ще сдържа клетвата си, макар че тя ме заряза много подло. Уленшпигел, миличък, ела ми на помощ!

Но Уленшпигел не се появяваше.

— Вижте ме — рече Ламме на леките момичета, — вижте, аз съм коленичил пред вас. Има ли по-унизителна поза? Не говори ли това достатъчно, че почитам вашите чудни красоти, както почитам светиите? Блажен е нежененият, който може да се наслаждава на вашите чарове. Това сигурно е раят; но моля ви се, само не ме бийте.

Неочаквано съдържателната, която седеше между двете свещи, заговори със силен и заплашителен глас:

— Жени и момичета — рече тя, — кълна се в най-страшния дявол, че ако веднага не успеете със смях и нежности да вкарате в правия път, искам да кажа, във вашето легло тоя човек, ще повикам нощните пазачи и ще им кажа да нашибат всички ви с камшици вместо него. Вие не заслужавате името момичета за любов, ако напразно са ви дадени хитрият език, сладострастните ръце и пламтящите очи, с които прелъстявате мъжете, както правят женските светулки, светликът на които им служи само за тая цел. И вие ще бъдете безмилостно нашибани заради глупостта ви.

При тия думи момичетата се разтрепериха, а Ламме се зарадва.

— Е, женички — рече той, — какво ще разправяте сега за резливите ремъци на камшиците? Аз сам ще повикам стражата. Тя ще изпълни дълга си, а аз ще й помагам. Това ще бъде голямо удоволствие за мене.

Но ето че едно прелестно петнадесетгодишно девойче падна на колене пред Ламме и му каза:

— Господине, вижте колко смирено съм коленичила пред вас; ако не благоволите да изберете някоя от нас, мене ще ме бият заради вас, господине. И съдържателната ще ме затвори в отвратителен зимник под реката, дето по стените сълзи вода, и ще ми дават само черен хляб.

— Наистина ли ще я бият заради мене, госпожа съдържателко? — попита Ламме.

— До кръв — отговори тя.

Тогава Ламме погледна девойчето и каза:

— Виждам те свежа, благоуханна, с рамо, подало се от роклята като голямо листче на бяла роза. Аз не искам тая хубава кожа, под която тече такава млада кръв, да бъде измъчвана от камшика, нито тия светли от огъня на младостта очи да плачат от болка под ударите; нито пък твоето тяло, тяло на любовна вълшебница, да трепери от студа на тъмницата. И затова предпочитам да избера тебе, отколкото да зная, че са те били.

Девойчето го отведе. И той съгреши така, както през пелия си живот: от добро сърне.

През същото време Уленшпигел и едно снажно хубаво момиче, мургаво и с къдрави коси, бяха застанали един срещу друг. Тя го гледаше мълчаливо и с кокетство, но се правеше, че не иска да знае за него.

— Люби ме — рече той.

— Да те любя, значи, лудетино — каза тя, — само когато на тебе ти се иска?

Уленшпигел отговори:

— Птичето, което прехвръква над главата ти, пее своята песен и отлита. Такъв съм аз, миличка: искаш ли да пеем заедно?

— Да — рече тя, — песен на смеха и сълзите.

И се хвърли на шията на Уленшпигел.

Неочаквано, когато Уленшпигел и Ламме се топяха от удоволствие в прегръдките на миличките си, една весела дружина meesevangers, както наричат в Анверс ловците на синигери, нахлу в къщата под звуците на флейта и барабан, като се блъскаха един друг, като се натискаха, пееха, свиреха, викаха, виеха и крещяха. Те носеха кошчета и клетки, пълни със синигери, и бухалите, които им бяха помагали в лова, сега пулеха от светлината златистите си очи.

Птицеловците бяха десетина души, всичките зачервени и подути от вино и бира, с друсащи се глави и несигурни нозе, и кряскаха с такива прегракнали и накъсани гласове, че страхливите момичета ги помислиха за зверове в гора, а не за хора в къща.

Но тъй като момичетата продължаваха да приказват и поотделно, и всички заедно: „Избирам, когото обичам. — Отиваме при ония, които ни се харесват. Утре — на богатите с флорини! Днес — на богатите с любов!“ — птицеловците отговориха:

— Имаме и флорини, и любов — наши са, значи, момичетата. Който се откаже, е скопен петел. Те са синигери, ние сме ловци. Напред! Да живее Брабан, страната на добрия херцог!

Но жените се подсмиваха и думаха:

— Пфу, тия грозни мутри се готвят да ни глътнат! Но на свините не се дава шербет. Ние вземаме, когото си харесаме, вас не ви щем. Бъчви с дървено масло, чували сланина, тънки гвоздеи, ръждясали мечове, вие воните на пот и на кал. Пръждосвайте се оттук, вие и без наша помощ ще отидете в пъкъла.

А те казваха:

— Днес чужденките са много придирчиви. Преситени госпожи, вие можете да дадете и на нас онова, което продавате на всички.

Но жените отговориха:

— Утре ще бъдем робски послушни кучки и ще ви приемем. Днес сме свободни жени и не ви щем.

А мъжете изкряскаха:

— Стига приказки! Кой е жаден? Хайде да берем ябълки!

И щом казаха това, те се нахвърлиха върху жените, без да гледат на възраст и красота. Но момичетата твърдо стояха на своето и почнаха да им хвърлят по главите столове, кани, канчета, стомни, потири, шишета, бутилки, които валяха като градушка и ги раняваха, осакатяваха и ослепяваха.

Като чуха шума, Уленшпигел и Ламме оставиха горе на стълбата разтрепераните си приятелки и дойдоха. Когато Уленшпигел видя как тия мъже удряха жените, взе от двора една метла, остави й само дръжката, даде друга на Ламме и почнаха безмилостно да бъхтят птицеловците.

Играта се видя опасна на пияниците, които бяха напердашени, и за миг те се спряха; от това се възползуваха веднага мършавите момичета, които искаха да се продават, а не безплатно да се отдават дори в тоя велик ден на доброволна любов, тъй както го иска Природата. Те се промъкваха като змии между ранените, галеха ги, превързваха раните им, пиха за тяхно здраве амбуазко вино и тъй хубаво очистиха кесиите им от флорини и други монети, че не им остана дори пукнат лиар. И когато удари камбаната за прибиране в къщи, те ги изпъдиха от дома, отдето Уленшпигел и Ламме бяха вече излезли.

XXIX

Уленшпигел и Ламме вървяха към Ганд и призори стигнаха в Локерен. Наоколо, докъдето поглед стигаше, земята беше в роса; бели и хладни мъгли се влачеха над ливадите. Когато минаваха край една ковачница, Уленшпигел подсвирна като чучулига — птичката на свободата. Тутакси на вратата на ковачницата се показа разчорлена беловласа глава и един слаб глас отвърна, подражавайки бойния зов на петел.

Уленшпигел каза на Ламме:

— Този е ковачът Вастееле, който денем прави лопати, кирки, палешници и удря желязото, докато е горещо, за да изработва хубави решетки за църковни хорове, а нощем често кове и лъска оръжия за войниците на освободената съвест. Това не му е понесло, затуй е блед като призрак, тъжен като прокълнат от бога и толкова слаб, че е станал кожа и кости. Той още не е лягал и сигурно цяла нощ е работил.

— Влезте и двамата — каза ковачът Вастееле — и отведете магаретата си в ливадата зад къщата.

Когато това бе сторено и Ламме и Уленшпигел отидоха в ковачницата, ковачът Вастееле сне в зимника на къщата си всички аби, които бе източил, и всички копия, които бе претопил от желязо, и подреди всекидневната работа на своите работници.

Той погледна Уленшпигел с угаснали очи и го попита:

— Какви новини ми носиш от Мълчаливия?

Уленшпигел отговори:

— Принцът е изгонен от Нидерландия заедно с войската си поради измяната на своите наемници, които крещят: „Пари! Пари!“, когато трябва да се бият. Той се оттегли във Франция с верните си войници, с брат си граф Людвиг и херцога дьо Пои в помощ на наварския крал150 и на хугенотите; оттам мина в Германия, в Диленбург, дето много бежанци от Нидерландия са около него. Ти трябва да му изпратиш оръжие и събраните от тебе пари, а пък ние ще се борим по море като свободни хора.

— Ще направя, каквото трябва — каза ковачът Вастееле — аз имам оръжие и девет хиляди флорина. Но вие пристигнахте с магарета, нали?

— Да — отговориха те.

— А като пътувахте, не чухте ли нещо за тримата проповедници, убити, ограбени и хвърлени в една дупка в скалите на Мьоза?

— Да — каза Уленшпигел с голямо спокойствие, — тия трима проповедника бяха шпиони на херцога, платени убийци, за да пречукат Принца на свободата. Ние двамата, Ламме и аз, ги пратихме на оня свят. Парите им са у нас, както и документите им. Ще вземем от тях, колкото е потребно за пътуването ни, останалото ще дадем на принца.

И Уленшпигел разкопча куртката си и куртката на Ламме и измъкна книжа и пергаменти. Ковачът Вастееле ги прочете и каза:

— В тях има планове за битки и за заговори. Аз ще ги изпратя на принца и ще му пиша, че преданите му скитници Уленшпигел и Ламме Гудзак са спасили неговия благороден живот. Аз ще кажа да продадат магаретата ви, за да не ви познаят по добичетата.

Уленшпигел попита ковача Вастееле дали съдът на общинарите в Намюр не е вече изпратил своите шпиони по дирите им.

— Ще ви кажа, каквото зная — отговори Вастееле. — Един ковач от Намюр, безстрашен протестант, се отби завчера при мене под предлог да иска помощ за изработването на решетки, ветропоказатели и други железарски работи за един замък, който ще се строи близо до ла Плант. Разсилният от общинския съд му казал, че неговите шефове се били вече събирали и че бил призован един кръчмар, който живееше на няколкостотин крачки от мястото на убийството. На въпроса, дали е видял убийците, или друг някой, когото би могъл да подозира за убиец, той отговорил: „Видях селяни и селянки, яхнали магарета; едни искаха да пият, без да слизат от добичетата си, други пък идваха да пият в кръчмата — мъжете бира, а жените и девойките — медовина. Видях двама смели селяни, които приказваха, че ще скъсят с една глава господин Орански.“ При тия думи кръчмарят подсвирнал и направил жест, като че търка нож по шия. „За Стоманения вятър ще ви разправя тайно, защото мога да ви разкажа нещо — казал той. Той разправил и го пуснали. От тоя ден насетне съдиите сигурно са пратили писмени нареждания на подчинените си служби. Кръчмарят казал, че е видял само селяни и селянки, яхнали магарета, и от това следва, че ще се нареди да се проследяват всички, които яздят магарета. А принцът, деца, има нужда от вас.“

— Продай магаретата — каза Уленшпигел — и запази парите за касата на принца.

Магаретата бяха продадени.

— Сега — рече Вастееле — вие и двамата трябва да имате по един свободен и независещ от сдруженията занаят; знаеш ли да правиш клетки за птици и мишеловки?

— Правил съм по-рано — каза Уленшпигел.

— А ти? — обърна се Вастееле към Ламме.

— Аз ще продавам палачинки и мекици.

— Елате с мен; ето тук има приготвени клетки и мишеловки; сечива и меден тел, който е потребен за поправки и за направа на нови. Донесе ми ги един от моите шпиони. Това е за тебе, Уленшпигел. А за тебе, Ламме, ето ти една фурничка и едно духало; ще ти дам брашно, масло и дървено масло, за да правиш палачинки и мекици.

— Той ще ги изяде — каза Уленшпигел.

— Кога ще почнем да ги правим? — попита Ламме.

Вастееле отговори:

— Най-напред една-две нощи ще ми помагате: не ще мога да свърша сам многото си работа.

— Гладен съм — рече Ламме, — може ли да се похапне тука?

— Има хляб и сирене — каза Вастееле.

— Без масло ли? — попита Ламме.

— Без масло — каза Вастееле.

— Имаш ли бира или вино? — попита Уленшпигел.

— Аз не пия — отговори той, — но ще отида до близката кръчма „Пеликан“ и ще ви донеса, щом искате.

— Да — каза Ламме, — донеси ни и шунка.

— Ще донеса всичко, каквото искате — каза Вастееле и погледна с голямо презрение Ламме.

Все пак той донесе бира и един пушен свински бут. И развеселеният Ламме яде за петима.

— Кога ще почнем работата?

— Тая нощ — каза Вастееле, — но ти остани в ковачницата и не се страхувай от моите работници. И те са протестанти като тебе.

— Това е добре — рече Ламме.

Привечер, когато удари камбаната за прибиране в къщи и вратите бяха затворени, Вастееле, подпомогнат от Уленшпигел и Ламме, слиза в зимника и донася оттам тежки връзки оръжия.

— Ето — каза той — двадесет аркебуза, които трябва да се поправят, тридесет парчета желязо, от които трябва да се направят копия, и олово, което трябва да се претопи в хиляда и петстотин куршума; вие ще ми помагате.

— С двете си ръце — каза Уленшпигел, — защо нямам четири, за да мога да ти помагам!

— Ламме ще ни помага — каза Вастееле.

— Да — рече Ламме жаловито и сънливо от преяждане и преливане.

— Ще топиш олово — рече Уленшпигел.

— Ще топя олово — каза Ламме.

Като топеше оловото и лееше куршуми, Ламме поглеждаше свирепо ковача Вастееле, който го караше да стои буден, когато умираше за сън. Той Лееше куршумите мълчаливо, с яд и страшно му се искаше да излее стопеното олово върху главата на ковача Вастееле. Но се сдържа. Ала към полунощ го хвана яростта, сломи го преумората и докато Вастееле и Уленшпигел лъскаха търпеливо топовете, аркебузите и копията, той държа с пресипнал глас следното слово на ковача:

— Ето — каза Ламме, — ти си мършав, блед и хилав, вярващ в добросъвестността на принцовете и на големците в тоя свят и пренебрегващ от прекалено усърдие тялото си, твоето благородно тяло, като го оставяш да вехне в нищета и унижение. Не за това бог и природата са го създали. Знаеш ли ти, че за да може да диша нашата душа, която е диханието на живота, има нужда от бакла, от месо, от бира, от вино, от шунка, от луканки, от наденици и от почивка; а ти живееш с хляб, вода и бодърствуване.

— Отде тоя дар слово у тебе? — попита Уленшпигел.

— Той не знае какво говори — отвърна тъжно Вастееле.

Но Ламме се ядоса и продължи:

— Зная по-добре от тебе. Казвам, че сме луди, аз, ти и Уленшпигел, дето си вадим очите за всички тия принцове и големци на земята, които биха ни се смели много, ако ни видеха как пукаме от умора и не можем да спим, за да ковем оръжия и да леем куршуми за тях. В това време те пият френско вино и ядат германски угоени петли в златни потири и в английски калаени съдове и пет пари не дават дали техните врагове не ни режат нозете с косите си и не ни хвърлят в кладенците на смъртта, докато ние търсим във въздуха бога, по чиято милост те са могъщи. В това време те, които не са нито протестанти, нито калвинисти, нито лютерани, нито католици, а пълни скептици, купуват и завоюват княжества, ядат имотите на монасите, на свещениците и на манастирите, имат всичко — девственици, жени, леки момичета, и пият в златните си потири за своето непрекъснато веселие, за нашите вековечни глупости, лудории, скудоумия и за седемте смъртни грехове, които те вършат под твоя нос, о, ковачо Вастееле, измършавял от прехласване. Погледни полята, ливадите, погледни узрелите нивя, овощните градини, добитъка; златото, което излиза от земята; погледни дивите зверове в горите, птиците в небето, вкусните жълтунки и дроздове, главата на глигана, бута на сърната: всичко е за тях лов, риболов, суша, море, всичко. А ти, ти прекарваш живота си с хляб и вода и ние се съсипваме тук за тях без сън, без ядене и пиене. И когато умрем, те ще ритнат с крак нашите мърши и ще рекат на майките ни: „Направете други, от тия няма вече полза.“

Уленшпигел се смееше, без да продума. Ламме лъхтеше от негодувание, но Вастееле каза меко:

— Думите ти са лекомислени. Аз не живея за свински бутове и за бира, нито за жълтунки, но за да възтържествува свободата на съвестта. Принцът на свободата прави същото, което правя и аз. Той жертвува имота си, почивката си и щастието си, за да изгони от Нидерландия палачите и тиранията. Прави като него и се помъчи да отслабнеш. Народите не се спасяват с грижа за голям корем, а с горда мъжественост и с безропотно изтърпяване до последния час на тежестите. А сега, ако ти се спи, иди да спиш.

Но Ламме не отиде, защото се почувствува посрамен.

И те ковяха оръжие и ляха куршуми до сутринта. И така — три дни.

След това тръгнаха през нощта за Ганд, като продаваха по пътя клетки, мишеловки и мекици.

Спряха се в Мьолестее151, градчето на мелниците, всички покриви на което са червени: уговориха се да тръгнат всеки поотделно да върши занаята си и да се намерят вечерта, преди да удари камбаната за прибиране, в кръчмата „Лебеда“.

Ламме обикаляше улиците на Ганд, продавайки мекици; тоя занаят почна да му се харесва и той търсеше жена си, като изпразваше множество кани и ядеше непрекъснато. Уленшпигел предаде писмата на принца и свършилия медицина Якоб Сколап на шивача Лиевен Смет, на Жан дьо Вулфшегер, на бояджията Жилне Коарн и на керемидаря Жан дьо Роозе; те му предадоха парите, които бяха събрали за принца, и му казаха да почака няколко дни в Ганд и околностите, за да му дадат още.

По-късно тия хора бяха обесени за ерес на новата бесилка и останките им бяха заровени в Полето на бесилките, близо до портата на Брюге.

XXX

През това време началникът на полицията Червенокосия Спелле152, въоръжен с червената си пръчица, препускаше на своя мършав кон от град на град, издигаше навсякъде ешафоди, палеше клади, копаеше ями, за да заравя в тях живи злочестите жени и девойки. И кралят наследяваше.

Веднъж, когато седяха с Ламме под едно дърво в Мьолестее, Уленшпигел се почувствува преизпълнен с тъга. Беше студено, макар че бе юни. От отрупаното със сиви облаци небе падаше дребна градушка.

— Синко — каза му Ламме, — от четири нощи ти се скиташ безсрамно, ходиш при леките момичета, спиш в Сладкото грехопадение и скоро ще заприличаш на човек, изобразен върху табелата, който пада с главата напред в кошер пчели. Напразно те чакам в Лебеда; предричам ти, че няма да видиш добро от безпътния живот, който водиш. Защо не се ожениш, както налага добродетелта?

— Ламме — рече Уленшпигел, — в приятната борба, която се нарича любов, онзи, за когото една жена значи всичките, а всичките жени — една, не бива да избързва лекомислено с избора си.

— Ами Нел, не помисляш ли за нея?

— Нел е в Дамме, много далеч оттук — каза Уленшпигел.

Докато приказваха така, а градушката ставаше все по-гъста, една млада и прелестна жена мина тичешком, покрила глава с полата си.

— Хей, унесена главо — рече тя, — какво правиш под дървото?

— Мечтая — каза Уленшпигел — за някоя жена, която би ме закрила от градушката с полата си.

— Тя е пред тебе — каза жената, — ставай!

Уленшпигел стана и отиде при нея.

— Пак ли ще ме оставиш сам? — рече Ламме.

— Да — отговори Уленшпигел, — но ти иди в „Лебеда“, изяж един или два овнешки бута, изпий дванадесет потира бира, ще заспиш и няма да тъгуваш.

— Ще го направя — рече Ламме.

Уленшпигел се приближи до жената.

— Дигни — каза тя — фустата ми от едната страна, аз ще я дигна от другата и веднага да бягаме.

— Защо да бягаме? — попита Уленшпигел.

— Защото — рече тя — искам да избягам от Мьолестее: началникът на полицията Спелле е в града заедно с двама агенти и се е заклел, че ще накара да бият с камшик всички леки момичета, които нему платят пет флорина. Ето защо бягам; бягай и ти и остани при мене, за да ме браниш.

— Ламме — викна Уленшпигел. — Спелле е в Мьолестее. Иди в Дестелберг, в „Звездата на влъхвите“.

Уплашен, Ламме стана, стисна с две ръце корема си и се затича.

— Де отива тоя дебел заек? — рече момичето.

— В едно леговище, където ще го намеря — отговори Уленшпигел.

— Да бягаме — рече тя и тупна крак като нетърпелива кобила.

— Аз искам да бъда добродетелен, без да тичам — рече Уленшпигел.

— Какво значи това? — попита тя.

Уленшпигел отговори:

— Дебелият заек иска да се откаже от хубавото вино, от бирата и от свежата кожа на жените.

Момичето го изгледа накриво.

— Ти се задъхваш, трябва да си починеш — рече той.

— Не виждам подслон, дето мога да си почина — отговори Уленшпигел.

— Твоята добродетел ще ти бъде подслон — каза момичето.

— Предпочитам твоята пола — рече той.

— Моята пола — каза момичето — е недостойна да подслони такъв светец, какъвто искаш да бъдеш ти. Махни се, за да бягам сама.

— Мигар не знаеш — отговори Уленшпигел, — че кучето със своите четири крака върви по-бързо от човека, който има само два? Затуй, като имаме четири крака, ние ще тичаме по-бързо.

— Твоите приказки не са приказки на добродетелен човек.

— Да — рече той.

— Но — каза тя — винаги съм забелязвала, че добродетелта е спокойна, сънлива, тромава и зиморничава. Тя е маска, която скрива намусените лица, кадифена наметка върху човек от камък. А аз обичам ония, които посят в гърдите си мангал, разпален от огъня на мъжествеността, който подбужда към смели и весели подвизи.

— Точно тъй говореше хубавата дяволица на преславния свети Антоний — каза Уленшпигел.

На двадесетина крачки по пътя имаше странноприемница.

— Ти приказва добре — рече Уленшпигел, — сега трябва да пийнем добре.

— Езикът ми не е още уморен — каза момичето.

Влязоха. Върху един сандък дремеше грамаден кърчаг, наричан „тумбак“ поради големия си корем.

Уленшпигел каза на съдържателя:

— Виждаш ли тоя флорин?

— Виждам го — отговори съдържателят.

— Колко патара ще откъснеш от него, за да напълниш с бира тоя тумбак?

Съдържателят каза:

— Стигат девет манекенса153.

— Ще рече — отвърна Уленшпигел — шест фламандски крайцера и още два отгоре. Но както и да е, напълни го.

Уленшпигел наля на жената едно канче, след това стана гордо, залепи устни до устата на тумбака и го изпразни целия в гърлото си. Чу се шум като от водопад.

Слисано, момичето му каза:

— Как можа да налееш в хлътналия си корем тоя голям тумбак?

Уленшпигел не й отговори и каза на съдържателя:

— Донеси едно пушено свинско бутче и хляб, и още един пълен тумбак, за да хапнем и пийнем.

Така и стана.

Докато момичето погризваше свинската кожица, той го прегърна тъй нежно, че то изведнъж се почувствува пленено, очаровано и покорно.

След това го запита:

— Но отде са се взели във вашата добродетел тая жажда на сюнгер, тоя вълчи глад и тая любовна дързост?

Уленшпигел отговори:

— Тъй като бях съгрешавал по най-различни начини, аз, както знаеш, се заклех да се покая. Това покаяние трая цял час. Но като мислех през тоя час за бъдещия си живот, видях, че ще трябва да се храня оскъдно с хляб; да се освежавам блудкаво с вода; да бягам печално от любовта; да не смея да мръдна, нито да кихна от страх, че ще направя нещо лошо; да бъда ценен от всички, но всеки да се бои от мене, да живея самотен като прокажен; тъжен като куче, останало без господар, и след петдесет години мъченичество да пукна печално на някой жалък одър. Покаянието ми трая достатъчно дълго; и затуй, миличка, целуни ме и нека излезем заедно от чистилището.

— Ах — рече тя, като се подчини драговолно, — каква хубава фирма е добродетелта, като се закачи на прът!

Времето мина в любовни закачки; ала все пак те трябваше да станат, защото момичето се страхуваше да не би началникът на полицията Спелле със своите агенти да ги изненада сред техните лудории.

— Запретни полата си — рече Уленшпигел.

И те отърчаха като елени към Дестелберг, дето намериха Ламме, който ядеше в „Звездата на Тримата влъхви“.

XXXI

Уленшпигел се виждаше често в Ганд с Якоб Сколап, Лидвеп Смет и Жан дьо Вулфшегер, които му разправяха новини за успехите и несполуките на Мълчаливия.

И всеки път, когато Уленшпигел се връщаше от Дестелберг, Ламме му казваше:

— Какво носиш? Щастие или нещастие?

— Уви! — отговаряше Уленшпигел. — Мълчаливия, брат му Людвиг, другите началници и французите бяха решили да навлязат по-навътре във Франция, за да се съединят с принц Конде154. Така те щяха да спасят злочестата белгийска земя и свободата на съвестта. Но бог не пожела това: германските райтери и ландекнехти отказаха да вървят нататък, като заявиха, че са дали клетва да се бинт срещу херцог Алба, а не срещу Франция. След като напразно ги моли да изпълнят задълженията си. Мълчаливия бе принуден да ги заведе през Шампан и лотарингия в Страсбург, отдето те се върнаха в Германия. Всичко се обърква поради това внезапно и твърдоглаво оттегляно: френският крал въпреки договора си с принца отказвала му даде обещаните пари; английската кралица пожелала да му изпрати пари, за да освободи наново града и областта Кале; ала нейните писма били заловени и предадени на лотарингския кардинал и той съчинил отрицателен отговор.

И така ние виждаме как тая прекрасна войска, нашата надежда, се стопява както призраците, щом пропее петелът; по бог е с нас и ако на суша не ни върви, водата ще извърши своето дело. Да живее Голтака!

XXXII

Един ден момичето дойде цяло обляно в сълзи и каза на Ламме и Уленшпигел.

— В Мьолестее Спелле пуска от затвора срещу пари убийците и крадците. А изпраща на смърт невинни. Между тях е и моят брат Михиелкин! Ах, чуйте какво ще ви кажа; вие сте мъже и трябва да отмъстите за него. Един мръсен и подъл развратник, известен съблазнител на деца и девойчета, Питер дьо Роозе, е причина за цялото зло. Ах! Една вечер брат ми Михиелкин и Питер дьо Роозе били по едно и също време, но не на една маса, в кръчмата „Сокола“, дето всеки бяга от него като от чума.

Брат ми, който не искал да бъде с него в едно помещение, го нарекъл мръсен развратник и му заповядал да се маха оттам.

Питер дьо Роозе му отвърнал:

— Братът на една публична жена не бива да си вири толкова носа.

Той лъже: аз не съм публична, а любя само оня, когото си харесам.

Тогава Михиелкин запратил в лицето му каната си с бира, казал му, че лъже като гаден безпътник, какъвто е в действителност, и му се заканил, че ако не се пръждоса, ще завре юмрука си, чак до лакътя, в устата му.

Оня пак се опитал да приказва, но Михиелкин изпълнил, което рекъл: ударил го здравата два пъти в челюстта, хванал го за зъбите, с които той хапел, и го извлякъл на улицата, дето го оставил безмилостно, съвсем пребит.

След като оздравял, Питер дьо Роозе отишъл — тъй като не могъл да търпи самотията — в „int Vagevuur“ — същинско чистилище и жалка кръчма, дето ходят само сиромаси. Но и там дори дрипльовците не отивали при него. И никой не му говорел освен някои селяни, които не го познавали, и неколцина нехранимайковци — скитници или дезертьори от войската. Но и там много пъти го били, защото той беше драка.

Когато началникът Спелле дойде с двамата си палачи в Мьолестее, Питер дьо Роозе вървеше навсякъде като куче подире им, черпеше ги до пресищане с вино, месо и им плащаше всички удоволствия, които могат да се купят с пари. Така той стана техен сътрапезник и другар и започна да проявява цялата си злоба, за да измъчва ония, които мразеше — а те бяха всички жители на Мьолестее, и особено моя нещастен брат.

Започна с Михиелкин. Лъжесвидетели, вагабонти, лакоми за флорини, заявиха, че Михиелкин бил еретик, че приказвал мръсотии за Богородица и много пъти в кръчмата „Сокола“ хулил бога и светците и че освен това имал в един сандък не по-малко от триста флорина.

Макар че свидетелите не бяха почтени хора, Михиелкин бе арестуван и тъй като Спелле заедно с агентите си заяви, че доказателствата са достатъчни за подлагане обвиняемия на мъчение, Михиелкин бе провесен за ръцете на един скрипец, закован на тавана, като закачиха на краката му по една тежест от петдесет ливри.

Той отрече обвинението и каза, че ако в Мьолестее има някой негодник, мръсник, богохулник и развратник — това е тъкмо Питер дьо Роозе, а не той.

Но Спелле не искаше да чуе нищо и каза на агентите си да дигнат Михиелкин до тавана и оттам да го пуснат с все сила заедно с тежестите на краката. Те направиха това, и то тъй жестоко, че кожата и мускулите на глезените му се разкъсаха и долните части на краката едва се държаха.

Михиелкин настояваше, че е невинен и Спелле заповяда да почнат пак да го мъчат, като му подхвърли, че ако му брои сто флорина, той ще го освободи и няма да го безпокои.

Михиелкин каза, че би предпочел да умре.

Щом научиха, че брат ми е арестуван и подложен на мъчения, жителите на Мьолестее се явиха да свидетелствуват масово, с други думи — свидетелствуване на всички добри граждани в една община. Михиелкин, казаха те единодушно, ни най-малко не е еретик; всеки неделен ден той ходи на черква, а по големите празници се причестява, споменувал е името на Богородица само когато я е молил да му помогне при трудни случаи; тъй като никога не е приказвал лошо дори за земна жена, той още по-малко би посмял да направи това за небесната божия майка. Колкото пък за богохулствата, които лъжесвидетелите твърдели, че са чули от него в кръчмата „Сокола“ — всичко това отначало докрай е стъкмено и лъжливо.

Михиелкин бе освободен, лъжесвидетелите наказани и Спелле призова на съд Питер дьо Роозе, но срещу сто флорина, платени веднага, го пусна, без да го подложи на разпит или мъчения.

От страх, че парите, които му оставаха, може наново да привлекат вниманието на Спелле, Питер дьо Роозе избяга от Мьолестее, а моят злочест брат Михиелкин беше на смъртно легло от гангрена на нозете.

Той, който дотогава не искаше да ме види, ме повика, за да ми каже да се пазя от огъня на тялото си, който щял да ме закара в огъня на ада. А аз не можех да сторя нищо, освен да плача, защото наистина в мен гори огън. И той издъхна в ръцете ми.

— О! — добави тя. — Оня, който би отмъстил на Спелле за смъртта на обичния ми и мил Михиелкин, ще стане мой господар завинаги и аз ще му се подчинявам като кучка.

Докато тя говореше, пепелта на Клаас удряше гърдите на Уленшпигел. И той реши да окачи убиеца Спелле на бесилото.

Булкин — тъй се казваше момичето — се върна в Мьолестее, сигурно, че Питер дьо Роозе няма да й отмъщава, защото един говедар, който мина през Дестелберг, й съобщи, че свещеникът и гражданите заявили, че ако Спелле рече да стори нещо на Михиелкината сестра, те ще го закарат при херцога.

Уленшпигел отиде заедно с нея в Мьолестее и когато влезе в една ниска стая в къщата на Михиелкин, видя портрета на някакъв сладкар и предположи, че това е портретът на покойника.

И Булкин му каза:

— Това е портретът на брат ми.

Уленшпигел взе портрета и на излизане каза:

— Спелле ще бъде обесен!

— Как ще го направиш? — рече тя.

— Ако знаеше как — каза тон, — не би изпитала никакво удоволствие да видиш как ще стане.

Булкин поклати глава и рече тъжно:

— Ти нямаш никакво доверие в мене.

— Та не е ли — рече той — извънредно доверие това, дето ти казвам „Спелле ще бъде обесен!“, тъй като само за тия думи ти можеш да ме пратиш на бесилото преди него.

— Право е — каза тя.

— И тъй — отвърна Уленшпигел — иди ми намери хубава глина, двойна кана бира, чиста вода и няколко къса говеждо месо. Всичко поотделно. Говеждото — за мене, бирата — за говеждото, водата — за глината, а глината — за портрета.

Докато ядеше и пиеше, Уленшпигел умесваше глината и от време на време глътваше по някое късче и отнел, но не забелязваше това, тъй като разглеждаше много внимателно портрета на Михиелкин. Когато умеси глината, той направи от нея маска с нос, уста, очи и уши, която толкова приличаше на портрета на покойния, че Булкин се смая.

Сетне той сложи маската в печката и когато тя изсъхна, боядиса я в мъртвешки цвят и изрисува ужасените очи, измъченото лице и гърчовете на умиращ човек. Момичето вече не се изумяваше, а гледаше маската и не можеше да откъсне очи от нея; побледня цялото, закри лице и треперещо рече:

— Това е той, моят клет Михиелкин!

Той направи също и два кървави крака.

Тя надви уплахата си и каза:

— Благословен да бъде убиецът на убиеца!

Уленшпигел взе маската и краката и рече:

— Трябва ми един помощник.

Булкин отговори:

— Иди в кръчмата „Синята гъска“ при съдържателя Йоос Нанеамот Ипр. Той беше най-добрият другар и приятел на брат ми. Кажи му, че си изпратен от Булкин.

Уленшпигел направи това, което му каза тя.

Свършеше ли кървавите си дела, началникът на полицията Спелле отиваше в „Сокола“ да пие топла смес dobbele clauwaert с канела и вино от Мадейра. Поради страх от бесило тук не смееха да му откажат нищо.

Питер дьо Роозе си бе възвърнал смелостта и бе дошъл отново в Мьолестее. Той вървеше навсякъде подир Спелле и неговите агенти, за да бъде закрилян от тях. Понякога Спелле черпеше. И те изпиваха заедно и весело парите на жертвите.

Сега кръчмата „Сокола“ не се посещаваше тъй, както в предишните хубави времена, когато селището живееше радостно, когато служеше на бога по католически и не беше измъчвано заради вярата. Сега то бе сякаш в траур, както личеше от многобройните празни или заключени къщи, от пустите улици, дето бродеха няколко измършавели кучета, които търсеха из боклуците гнили неща за храна.

Само за двамата злодейци имаше още място в Мьолестее. Наплашените жители на селцето ги виждаха денем, като отбелязваха безочливо къщите на бъдещите жертви и съставяха списъци на смъртници, а вечер, когато се връщаха от „Сокола“, пеейки мръсни песни, а двама агенти, пияни като тях, вървяха подире им въоръжени до зъби, за да ги пазят.

Уленшпигел отиде в „Синята гъска“, при Йоос Лансам, който беше зад тезгяха си.

Уленшпигел извади от джоба си малко шишенца ракия и му каза:

— Булкин продава от същата две бъчви.

— Ела в готварницата — рече съдържателят.

Когато отидоха там, съдържателят затвори вратата и го погледна втренчено:

— Ти не си никакъв търговец на ракия; какво значат твоите смигания? Кой си ти?

Уленшпигел отговори:

— Аз съм синът на Клаас, който бе изгорен в Дамме! Пепелта на покойния удря гърдите ми: искам да убия Спелле, убиеца.

— Булкин ли те праща? — попита съдържателят.

— Булкин ме праща — отговори Уленшпигел. — Аз ще убия Спелле, а ти ще ми помагаш.

— Готов съм. Какво трябва да правя?

Уленшпигел отговори:

— Иди при свещеника, добрия пастир, враг на Спелле. Събери приятелите си и утре вечер, като удари камбаната за прибиране в къщи, бъди заедно с тях по пътя за Евергем, оттатък къщата на Спелле — между нея и „Сокола“. Застанете всички в сянка и не идвайте с бели дрехи. Точно в десет часа ще видиш как Спелле излиза от кръчмата и как от срещуположната страна иде една кола. Тая вечер не казвай нищо на приятелите си; те спят прекалено близо до ушите на жените си. Намери ги утре. Елате, слушайте хубаво всичко и го запомнете добре.

— Ще го запомним — рече Йоос. И дигна канчето си:

— Пия за въжето на Спелле.

— За въжето — отговори Уленшпигел.

После се върна със съдържателя в кръчмата там пиеха неколцина жители на Ганд, които се връщаха от съботния пазар в Брюге, дето бяха продали скъпо куртки, наметки от златна и сребърна сърма, купени за няколко петака от разорени благородници, които искаха да подражават с блясъка си на испанците.

И ядяха и пиеха по случай голямата си печалба.

Седнали в един ъгъл, Уленшпигел и Йоос Лансам пиеха и се уговориха, без да чуе някой — Йоос да отиде първо при свещеника на църквата, добрия пастир, кой го негодува срещу Спелле, убиеца на невинни, а след това — у приятелите си.

На следния ден, щом удари камбаната за прибиране, Йоос Лансам и приятелите на Михиелкин, вече предизвестени, излязоха от „Синята гъска“, дето пиеха обикновено, и за да не събудят никакво подозрение, отидоха по различни пътища на шосето за Евергем. Бяха седемнадесет души.

В десет часа Спелле излезе от „Сокола“, последвал от двамата агенти и от Питер дьо Роозе. Лансам и неговите хора се бяха скрили в плевнята на Самсон Боен, приятел на Михиелкин. Вратата на плевнята беше отворена. Спелле не ги видя.

Те го чуха, когато минаваше, олюлявайки се от пиене, както и двамата агенти и Питер дьо Роозе, и как казваше завалено и с хълцукане:

— Началници на полицията! Началници на полицията! Хубав е животът на тоя свят; подкрепете ме, обесници, които се храните от моите огризки!

Изведнъж по шосето откъм равнината се чу рев на магаре и плющене на камшик.

— Ето едно опако магаре — каза Спелле, — което не ще да върви въпреки предупреждението.

Изведнъж се чу силен шум от колела и една подскачаща каруца, която се спускаше по шосето.

— Спрете я — извика Спелле.

Когато каруцата дойде наспоред тях, Спелле и двамата му агенти се втурнаха да хванат юздите на магарето.

— Каруцата е празна — рече един от агентите.

— Дръвнико — каза Спелле, — де си видял празни каруци да препускат нощем? В тая каруца има някой скрит; запалете фенерите, дигнете ги, за да видя.

Запалиха фенерите и Спелле се качи на каруцата с фенер в ръка; но щом погледна, падна възнак и изкрещя:

— Михиелкин! Михиелкин! Исусе, смили се над мене.

Тогава от дъното на каруцата се надигна един човек, който беше облечен в бяло като сладкар и държеше в ръцете си два кървави крака.

Като видя как човекът се изправи, осветен от фенерите, Питер дьо Роозе извика заедно с двамата палачи:

— Михиелкин! Михиелкин! Умрелият! Господи, смили се над нас!

Привлечени от шума, седемнадесетте дойдоха да видят зрелището и се ужасиха, когато съзряха при светлината на ясния месец колко много приличаше този образ на клетия покойник Михиелкин.

А призракът движеше кървавите си нозе.

Същото пълно и кръгло лице, но побледняло от смъртта, заплашително, с оловночер цвят и проядено от червеите под брадичката.

Призракът продължаваше да движи кървавите си крака и каза на легналия по гръб Спелле, който стенеше:

— Спелле, началнико на полицията Спелле, събуди се!

Но Спелле не помръдваше.

— Спелле — рече отново призракът, — началнико Спелле, събуди се или ще те накарам да слезеш заедно с мене в зиналата паст на ада.

Спелле се надигна и с щръкнали от страх коси извика жално:

— Михиелкин! Смили се, Михиелкин!

През това време гражданите се бяха приближили, но Спелле не виждаше нищо освен фенерите, които му се струваха като очи на дяволи. Той призна това по-късно.

— Спелле — рече призракът на Михиелкин, — готов ли си да умреш?

— Не — отговори началникът, — не, уважаеми господин Михиелкин, съвсем не съм готов и не искам да се явя пред бога с душа, цялата черна от грехове.

— Позна ли ме? — рече призракът.

— Бог да ми е на помощ — каза Спелле; — да, познах ви; вие сте призракът на Михиелкин, сладкаря, който умря невинен в леглото си вследствие на мъченията и тези два кървави крака са същите, на които накарах да вържат по петдесет ливри тежест. Ах! Михиелкин, простете ми, тоя Питер дьо Роозе е такъв изкусител; той ми предложи петдесет флорина, за да сложа името ви в списъка, и аз ги приех.

— Искаш ли да се изповядаш? — каза призракът.

— Да, уважаеми господине, искам да се изповядам, да разправя всичко и да се покая. Но благоволете да отстраните тия дяволи там, които се готвят да ме разкъсат. Ще кажа всичко. Махнете тия огнени очи! Аз сторих същото в Турне с петима граждани; същото в Брюге с четворица. Не помня вече имената им, но ако настоявате, ще ви ги кажа; и другаде също така съм съгрешавал, уважаеми господине, и аз съм причина да идат в гроба шестдесет и девет невинни души. Михиелкин, кралят имаше нужда от пари. Бяха ми съобщили това, но и на мене ми трябваха: парите са в Ганд, в зимника, под каменната настилка в къщата на старата Гровелс, моята истинска майка. Казах ви всичко, всичко, моля ви за милост и пощада. Махнете дяволите. Господи-боже, Дево Марийо, Исусе, застъпете се за мене; отдалечете от мене пламъците на ада; аз ще продам всичко, каквото имам, ще раздам всичко на бедните и ще се покая.

Уленшпигел видя, че гражданите бяха готови да му помогнат, скочи от каруцата, хвана Спелле за гушата и щеше да го удуши.

Но дойде свещеникът.

— Оставете го да живее — рече той. — По-добре да умре от въжето на палача, отколкото от пръстите на призрак.

— Какво ще го правите? — попита Уленшпигел.

— Ще го обвиня пред херцога и ще искам да го обесят — отговори свещеникът. — Но кой си ти?

— Аз съм — отговори Уленшпигел, — маската на Михиелкин, една клета фламандска лисица, която ще се върне в дупката си от страх пред испанските ловци.

В това време Питер дьо Роозе бе хукнал да бяга колкото му държат краката.

И Спелле бе обесен, а имотите му конфискувани.

И кралят ги наследи.

XXXIII

На другия ден Уленшпигел тръгна за Куртре, като вървеше покрай бистрата рекичка Лис.

Ламме едва креташе.

Уленшпигел му каза:

— Какво си захленчил, жалка душо, за жена си, която ги сложи рогатия венец на рогоносците.

— Синко — рече Ламме, — тя винаги ми беше вярна и ме обичаше доста много, а пък аз я обичах прекалено много, кротки Исусе. Един ден тя отиде в Брюге и се върна променена. От тоя ден насетне на молбите ми за любов тя отговаряше:

„Трябва да живея с тебе като приятелка, не иначе.“

Тогава мене ми ставаше тъжно и аз й казвах:

„Миличка, любима, ние се оженихме пред бога. Не направих ли за тебе всичко, каквото искаше? Не носех ли много често куртка от черно платно и наметка от прост памучен плат, за да те обличам въпреки кралските наредби в коприна и сърма? Миличка, не ме ли обичаш вече?“

„Обичам те — казваше тя, — както иска бог, неговите закони и светите наредби и правила за покаяние. И все пак аз ще ти бъда само добродетелна другарка.“

„Не ми е потрябвала твоята добродетел — отговарях й, — тебе искам аз, тебе, моята жена.“

Тя клатеше глава и отговаряше:

„Зная, че си добър; до днес ти беше готвачът в къщи, за да ме избавиш от грубата работа и от готвенето; ти гладеше чаршафите ни, якичките и ризите, тъй като ютията бе много тежка за мене; ти переше бельото, метеше къщата и улицата пред портата, пак за да ме опазиш от всякаква умора. Сега искам аз да работя вместо тебе, но нищо повече, мъжо.“

„Все ми е едно — отговарях аз, — както по-рано аз ще бъда твоя горнична, гледачка, готвачка, перачка, твой покорен роб; но недей разделя, жено, тия две сърца и тела, които бяха едно; не късай сладостната любовна връзка, която тъй нежно ни сплиташе.“

„Трябва“ — отговаряше тя.

„Ах — казвах аз, — в Брюге ли взе това жестоко решение?“

Тя отговаряше:

„Аз се заклех пред бога и пред светиите.“

„Но кой — извиках аз — те принуди да се закълнеш, че нима да изпълняваш съпружеските си задължения?“

„Оня, който носи божия дух и ме нареди между разкаяните грешници.“

И от тоя миг тя престана да бъде моя, сякаш бе станала вярна съпруга на другиго. Аз я молих, мъчих, заплашвах, плаках, умолявах. Напразно. Когато една вечер се върнах в Бланкенберге, дето бях ходил да получа дохода от един мой чифлик, намерих къщата празна. Сигурно, уморена от моите молби, раздразнена и тъжна от моята скръб, жена ми бе избягала. Де ли е тя сега?

И Ламме седна на брега на Лис, навел глава и загледан във водата.

— Ах — думаше той. — Мила моя, пълничка, нежна и прелестна. Ще намеря ли някога друга ярчица като тебе? Любовна гозба, няма ли вече да си хапна от тебе? Де са твоите целувки, благоуханни като мащерка; твоята устица, дето аз смучех наслада както пчела мед от розата; твоите бели ръце, които се сплитаха около мене и ме милуваха? Де е твоето туптящо сърце, твоята пълничка гръд и приятният трепет на твоята снага, снага на вълшебница, задъхана от любов? Но де са и твоите предишни води, бистра речице, която носиш тъй весело сега новите си води под слънцето?

XXXIV

Когато минаваха край Петегемската гора, Ламме каза на Уленшпигел:

— Опекох се; да потърсим сянка.

— Да потърсим — отговори Уленшпигел.

Те влязоха в гората, седнаха на тревата и видяха стадо елени, което минаваше край тях.

— Внимавай добре, Ламме — каза Уленшпигел, като пълнеше германската си аркебуза. — Гледай едрите стари елени, които още имат торбичката си и носят гордо рогата си с девет разклонения. Малки еленчета, техните оръженосци, ситнят край тях и са готови да ги бранят със заострените си рогчета. Те отиват към леговищата си. Приготви ударника на аркебузата, както правя аз. Стреляй. Старият елен е ранен. Едно еленче е ударено в бедрото, то бяга. Да вървим след него, докато падне. Прави, каквото правя аз — тичай, скачай, хвърчи!

— Гледай го ти моя смахнат приятел — рече Ламме, — да тичаме подир елените. Недей хвърча без крила, това е празна работа. Никога няма да ги настигнеш. Ах, жесток другар си ти! Да не мислиш, че аз съм пъргав като тебе? Аз се потя, синко; потя се и ще падна. Ако горският те пипне, ще те обесят. Елените са кралски дивеч, остави ги да си препускат, синко, няма да ги хванеш.

— Ела — рече Уленшпигел. — Чуваш ли шума от рогата му в листака? Също като вихрушка. Виждаш ли младите счупени клонки и листа, които са застлали земята? Тоя път го ударих и в бута; ще го изядем.

— Той не е още опечен — рече Ламме. — Остави нещастните животни да си тичат. Ох, колко е горещо! Аз май ще падна тук и няма да стана.

Изведнъж дрипави и въоръжени хора изпълниха от вси страни гората. Залаяха кучета и хукнаха да гонят елените. Четворица мъже с дивашки вид заобиколиха Ламме и Уленшпигел и ги отведоха на една поляна сред шубраци, дето между жени и деца, настанени на лагер, видяха много мъже, въоръжени с какви ли не саби, арбалети, аркебузи, копия, дълги тояги с железни остриета и с райтерски пистолети.

Уленшпигел им каза:

— Вие шумкари ли сте, или горски братя? Май че живеете тук, събрани заедно, за да се криете от преследвания?

— Ние сме горски братя — отговори един старец, който бе седнал до огъня и готвеше няколко нарязани птици в едно котле. — Но ти кой си?

— Аз — отговори Уленшпигел — съм от хубавата Фландрия, живописец, селяк, благородник, скулптор — всичко заедно. Ей тъй ходя по света, като хваля хубавите и добри неща и се подигравам свободно с глупостта.

— Щом си видял толкова земи — рече старецът, — трябва да можеш да произнесеш Schild ende Vriendt. „Щит и приятел“, както го произнасят жителите на Ганд, иначе си фалшив фламандец и ще умреш.

Уленшпигел произнесе Schild ende Vriendt.

— Ами ти, шкембе — рече старецът, като се обърна към Ламме, — какъв ти е занаятът?

Ламме отговори:

— Да ям и да пия земите, чифлиците, именията си, да търся жена си и да вървя навсякъде заедно с моя приятел Уленшпигел.

— Щом си пътувал толкова — каза старият човек, — ти сигурно знаеш как наричат в Лимбург жителите на Веерт?

— Не зная — отговори Ламме, — но можете ли ми каза името на този безобразен нехранимайко, заради когото жена ми избяга от къщи? Кажете ми кой е и аз веднага ще отида да го убия.

Старият човек рече:

— Две неща има на света, които, избягат ли веднъж, никога не се връщат: похарчени пари и отегчена жена, която е изхвръкнала от къщи.

Сетне се обърна към Уленшпигел.

— Знаеш ли как наричат в Лимбург жителите на Веерт?

— „Заклинатели на калкан“ — отговори Уленшпигел, — защото веднъж един жив калкан паднал от една рибарска количка и някои стари жени, които видели, че рибата скача, я помислили за дявол. „Хайде да повикаме свещеника да направи заклинание на калкана“ — казали те. Свещеникът извършил заклинанието, взел калкана, занесъл си го и направил от него хубаво фрикасе в чест на жителите на Веерт. Да стори бог същото с кървавия крал.

В тоя миг из гората прокънтя лай на кучета. Въоръжени хора, разтичани из гората, викаха, за да уплашат дивеча.

— Това са еленът и малкото, които ударих аз — каза Уленшпигел.

— Ние ще ги изядем — рече старецът. — Но кажи ми, как наричате в Лимбург жителите на Айндховен?

— „Майстори на мандала“ — отговори Уленшпигел. — Един ден неприятелят бил пред портите на града им, а те ги били заключили в мандало от морков. Дошли гъски и с няколко силни удара на лакомите си човки изяли моркова и неприятелят влязъл в Айндховен. Ала за мандалата на тъмниците, в които искат да затворят свободната съвест, ще трябват железни клюнове.

— Щом бог е с нас, кой ще бъде против… — отговори старецът.

Уленшпигел рече:

— Кучешки лай, вой на хора и счупени клони: истинска буря в гората.

— Вкусно ли е еленовото месо? — попита Ламме, като гледаше гозбата.

— Виковете на ония от потерята приближават — рече Уленшпигел на Ламме; — кучетата са съвсем наблизо. Какъв трясък! Еленът! Еленът! Пази се, синко! Фу-у! Противно животно, събори моя дебел приятел на земята, посред тигани, тиганчета, съдове, тенджери и фрикасета. Ето и жените, и девойките бягат, обезумели от ужас. Кръв ли тече от тебе, синко?

— Ти се смееш, вагабонтино — рече Ламме. — Да, кръв тече от мене. Мушна ме с рогата си в задника. На, виж, гащите ми раздрани, месото ми — също, а всички тия хубави мръвки са по земята. И ето на̀, всичката ми кръв ще изтече на земята.

— Тоя елен е предвидлив хирург, той те спаси от дамла — отговори Уленшпигел.

— Фу! Безсърдечен калпазанин! — рече Ламме. — Но аз вече няма да вървя с тебе. Ще остана тук сред тия добри мъже и добри жени. Как не те е срам да бъдеш толкова жесток към моите страдания, когато вървя по петите ти като куче — в сняг, скреж, дъжд, град, вятър, а стане ли горещо — душата ми излиза с потта!

— Раната ти е празна работа. Сложи й една мекица — това ще бъде мушама от пържено — отговори Уленшпигел. — А знаеш ли как наричат жителите на Лувен? Не знаеш, драги приятелю. Добре, тогава аз ще ти кажа, за да престанеш да хленчиш. Наричат ги стрелци на крави, защото един ден били толкова глупави, че стреляли срещу крави, тъй като ги взели за неприятелски войници. Ние пък стреляме срещу испанските пръчове, месото на които вони, но кожата им е годна за барабани. Ами жителите на Тирльомов? Знаеш ли? Пак не. Те носят славния прякор Kirekers. Защото на Петдесетница в тяхната голяма църква една патица лети от амвона над олтара и за тях тя е образът на техния свети дух. Сложи на раната си една палачинка. Ти събираш, без да кажеш ни дума, съдините и падналите мръвки, съборени от елена. Това се казва смел готвач. Отново запалваш огън, слагаш тенджерата със супата на трикраката пиростия; заел си се много внимателно с готвеното. Знаеш ли защо в Лувен има четири чудеса? Не. Аз ще ти кажа. Първо, защото там живите минават под мъртвите; църквата „Сен Мишел“ е построена до градските порти и следователно гробището й е отгоре. Второ, защото камбаните й са вън от камбанарията, както е в църквата „Сен Жак“, дето има една голяма и едва малка камбана; тъй като малката не могли да поставят в камбанарията, оставили я отвън. Трето, защото там има олтар вън от църквата, тъй като фасадата на „Сен Жак“ прилича на олтар. Четвърто, поради камбанарията без гвоздей, защото острият връх на камбанарията на църквата „Сен Гертруда“ е от камък вместо от дърво, а камъните не се заковават с гвоздеи, освен сърцето на кървавия крал, което бих искал да закова на голямата брюкселска порта. Но ти не ме слушаш. Няма ли сол в соса? Знаеш ли защо жителите на Термонд се наричат грейки? Защото един млад принц трябвало да пренощува там през зимата в странноприемницата „Фламандски герб“, но съдържателят не знаел как да стопли чаршафите, тъй като нямал грейка. Той затоплил леглото с младата си дъщеря, но тя, щом чула, че принцът иде, избягала и принцът попитал защо не са оставили грейката. Дано бог заключи Филип в кутия от нажежено желязо, за да служи за грейка в леглото на госпожа Астарта.

— Остави ме на мира — каза Ламме. — Не ме интересуват твоите грейки и камбанарията без гвоздеи, нито другите ти дрънканици. Остави ме да си правя сосовете.

— Пази се — каза му Уленшпигел. — Кучешкият лай не спира, засилва се, кучетата вият, рогът тръби. Пази се от елена. Бягай, рогът тръби.

— Дават от плячката на кучетата — рече старецът; — ела при мръвките си, Ламме, еленът е мъртъв.

— Ще имаме хубаво ядене — каза Ламме. — Вие ще ме поканите на пиршеството, тъй като доста грижи полагам за вас. Сосът на птиците ще стане чудесен, само че мъничко хруска. То е от пясъка, върху който паднаха, когато тоя дяволски елен ми раздра дрехата и месото. Но вие не се ли боите от горските?

— Ние сме много — каза старецът. — Те се страхуват и не ни безпокоят. Същото е и с агентите и съдиите. Градското население ни обича, защото никому не правим зло. Ще живеем още някое време спокойно, докато испанската войска ни обгради. А ако стане това, всички ние — стари и млади мъже, жени, девойки, момчета и момиченца — скъпо ще продадем живота си и по-скоро ще се убием сами един друг, отколкото да търпим хиляди мъки под властта на кървавия херцог.

Уленшпигел каза:

— Мина вече времето, когато можехме да се бием с палача на суша. Трябва да го сразим по море. Идете към Зеландските острови през Брюге, Хейст и Кноке.

— Нямаме пари — казаха те.

Уленшпигел отговори:

— Ето ви хиляда жълтици от принца. Вървете покрай водните пътища — канали, реки и рекички; щом видите кораби със знак ГИХ, някой от вас да запее като чучулига. Ще му отвърне тръбният глас на петел. Значи, сте в приятелска страна.

— Ще го направим — казаха те.

Скоро се показаха ловците, помъкнали с въжета убития елен, и кучетата подире им.

Всички насядаха в кръг около огъня. Те бяха не по-малко от шестдесет души — мъже, жени и деца. Извадиха хляба от торбите и ножовете от ножниците: еленът бе нарязан, одран, изтърбушен и набучен на шиш заедно с дребен дивеч. И когато свърши яденето, видяха, че Ламме хърка, отпуснал глава на гърди, и заспал, облегнат на едно дърво.

Привечер горските братя се вмъкнаха в землянките си, за да спят. Ламме и Уленшпигел направиха същото.

Въоръжени стражи бдяха и пазеха лагера. А Уленшпигел слушаше как сухите листа стенат под нозете им.

На сутринта той си тръгна заедно с Ламме, а хората от лагера му казаха:

— Бъди благословен: ние ще тръгнем към морето.

XXXV

В Харлебеке Ламме се запаси с мекици — изяде двадесет и седем и сложи тридесет в кошницата си. Уленшпигел носеше клетките си в ръка. Привечер стигнаха в Куртре и отседнаха в странноприемницата „Пчела“ на Жилис ван ден Енде, който излезе на вратата веднага щом чу, че се подсвирква като чучулига.

Там всичко тръгна по мед и масло. Като видя писмата от принца, домакинът даде на Уленшпигел жълтици за принца и не поиска да му платят за пуйката, която им поднесе, нито за бирата, с която я поляха. Той също го предупреди, че в Куртре имало шпиони на кървавия съд, така че той и другарят му трябвало да си сдържат езика.

— Ние ще ги познаем — казаха Уленшпигел и Ламме. И излязоха от странноприемницата.

Слънцето залязваше, позлатявайки покривите на къщите; по липите птичките чуруликаха; жените си приказваха по праговете на къщите, децата се търкаляха в прахоляка, а Уленшпигел и Ламме бродеха наслуки из улиците.

Изведнъж Ламме рече:

— Запитах Мартин ван ден Енде дали не е виждал някоя жена, прилична на моята — аз му описах миличкия й образ и той ми каза, че в „Дъга“ на Стевенина, по шосето за Брюге, извън града, всяка вечер се събирали много жени. Отивам веднага там.

— Аз ще те намеря след малко — каза Уленшпигел. — Искам да отида в града; ако срещна жена ти, веднага ще ти я изпратя. Помни, че съдържателят на странноприемницата ти препоръча да мълчиш, ако ти е скъпа главата.

— Ще мълча — рече Ламме.

Докато Уленшпигел се разхождаше, слънцето залезе; мръкна се бързо и Уленшпигел стигна в уличката По дьо Пиер. Той чу мелодични звуци от виола; когато приближи, видя надалеч някаква бяла фигура, която го зовеше, бягаше от него и свиреше на виола. И пееше като серафим нежна и бавна песен; спираше се, обръщаше се, зовеше го и отново побягваше от него.

Но Уленшпигел тичаше бързо; той я настигна и щеше да й заговори, но тя сложи върху устата му ръката си, благоухаеща на смирна.

— Селяк ли си, или благородник? — рече тя.

— Аз съм Уленшпигел.

— Богат ли си?

— Достатъчно богат, за да си платя едно голямо удоволствие, но недостатъчно, за да откупя душата си.

— Нямаш ли коне, та си тръгнал пешком?

— Имам едно магаре — рече Уленшпигел, — но го оставих в обора.

— Как така си сам, без приятел, в чужд град?

— Приятелят ми скита на една страна, аз — на друга, любопитна хубавице.

— Не съм любопитна — рече тя. — Богат ли е приятелят ти?

— С тлъстини — рече Уленшпигел. — Ще свършиш ли скоро разпита си?

— Свърших — каза тя, — а сега остави ме.

— Да те оставя ли? — рече той. — То е все едно да накараш Ламме, когато е гладен, да не яде някоя хубава гозба от жълтунки. Аз искам да си хапна от тебе.

— Та ти още не си ме видял — каза тя. И отвори един фенер, който блесна изведнъж и освети лицето й.

— Ти си хубава — рече Уленшпигел. — Охо! Златиста кожа, нежни очи, червени уста, прелестно тяло! Всичко това ще бъде за мене.

— Всичко — каза тя.

Тя го заведе в кръчмата „Дъга“, на шосето за Брюге, държана от Стевенина. Там Уленшпигел видя много момичета, които имаха на единия си ръкав колелце, различно по цвят от цвета на бархетните им рокли.

Неговото момиче имаше колелце от сребрист плат върху златосърмена рокля. И всички момичета я гледаха със завист. Влизайки, тя направи някакъв знак на съдържателката, но Уленшпигел не видя; седнаха заедно и пиха.

— Знаеш ли — рече тя, — че който веднъж ме е любил, остава мой завинаги?

— Благоуханна хубавице — каза Уленшпигел, — чудесно пиршество ще бъде за мене да се наслаждавам винаги от твоята плът.

Изведнъж той съзря Ламме седнал в един ъгъл пред масичка със свещ, пушен свински бут и кана с бира; той не знаеше как да брани бута и бирата си от две момичета, които искаха на всяка цена да ядат и пият с него.

Когато Ламме съзря Уленшпигел, стана, подскочи три стъпки във въздуха и извика:

— Слава на бога, че ми връща приятеля Уленшпигел! Дай ни да пием, стопанко!

Уленшпигел извади кесията си и рече:

— Да пием, докато я изпразним.

И той раздрънка парите.

— Слава на бога! — каза Ламме, като измъкна сръчно кесията от ръцете му. — Аз плащам, а не ти, тая кесия е моя.

Уленшпигел поиска да вземе със сила кесията си, но Ламме я държеше здраво. И както се боричкаха двамата за кесията, единият — да я вземе, другият — да я задържи, Ламме зашепна с пресеклив глас на Уленшпигел:

— Слушай… Тука са четворица… агенти… в малка стая с три момичета… Отвън двама за тебе, за мене… Исках да изляза… попречиха… оная в сърмена рокля шпионка… Шпионка и Стевенина!

Докато се боричкаха, Уленшпигел, който слушаше внимателно, викаше:

— Дай ми кесията, негоднико!

— Няма да ти я дам — думаше Ламме.

И се хващаха за шиите, за раменете и се търкаляха по земята, като през това време Ламме предупреждаваше Уленшпигел.

Неочаквано влезе съдържателят на „Пчела“, последван от седем души, които той се правеше, че не познава. Той изкукурига като петел, а Уленшпигел подсвирна като чучулига. Виждайки биещите се Уленшпигел и Ламме, той попита Стевенина:

— Кои са тия двамата?

Стевенина отговори:

— Нехранимайковци. По-добре да ги разтървем, отколкото да ги оставим да дигат тук такава врява, преди да отидат на бесилото.

— Нека се опита някой да ни разтърве — рече Уленшпигел, — има да пооре земята по очи.

— Да, има да пооре земята по очи — каза Ламме.

— Съдържателят идва да ни спаси — пошепна Уленшпигел на ухото на Ламме.

Сега съдържателят се досети, че тук се крие някаква тайна и се намеси в боричкането им с наведена глава. Ламме му пошушна:

— Ти ли ще ни спасиш? Но как?

Съдържателят се престори, че дърпа уж Уленшпигел за ушите и му каза съвсем ниско:

— Седмина са на твоя страна… Яки мъже, месари… Аз си отивам… Всички в града ме познават… Щом изляза, „време е да звъннат чашите“… изпочупете всичко…

— Да — рече Уленшпигел, като стана и го ритна.

На свой ред и съдържателят на „Пчела“ го удари. И Уленшпигел му каза:

— Здравата пердашиш, шишко.

— Като градушка — отговори другият, взе бързо кесията от Ламме и я върна на Уленшпигел.

— Обеснико — каза Ламме, — сега, като си взе парите, плати ми пиенето.

— Ще платя, нехранимайко-скандалджия — отговори Уленшпигел.

— Вижте го колко е нахален — рече Стевенина.

— Колко си красива, миличка — отговори Уленшпигел.

А Стевенина беше на не по-малко от шестдесет години и имаше лице като мушмула, цялото жълто от жлъчно раздразнение. Посред лицето носът стърчеше като клюн на бухал. Очите й бяха очи на безчувствен скъперник. Два дълги остри зъба се подаваха от сбърчената й уста. И на лявата си буза имаше голямо, червено рождено петно.

Момичетата се смееха, подигравайки се с нея, и думаха:

— Миличка, миличка, дай му да пие. — Той ще те целуне. — Колко време изтече от първата ти любовна нощ? Пази се, Уленшпигел, тя ще те изяде. — Виж очите й, блестят не от омраза, а от любов. — Тя май ще те хапе, докато издъхнеш. — Не се страхувай. — Тъй правят всички влюбени жени. — Тя ти желае само доброто. — Виж в какво весело настроение е, как се смее.

И действително Стевенина се смееше и смигаше на Жилина, лекото момиче със сърмената рокля.

Съдържателят на „Пчела“ пи, плати и си отиде. Седемте месари смигаха на агентите и на Стевенина, за да им покажат, че се разбират един други. Един от тях направи знак с ръка, че смята Уленшпигел за глупак и че ще го нагласи много добре. Той му пошепна, като се изплези подигравателно към Стевенина, която се смееше и показваше дългите си зъби:

— Време е да звъннат чашите.

След това посочи агентите и каза съвсем високо:

— Любезни протестантино, ние всички сме с тебе; черпи ни едно пиене и ядене.

И Стевенина се смееше радостно и се плезеше на Уленшпигел, когато й обръщаше гръб. И Жилина, със сърмената рокля, също се плезеше.

А момичетата си казваха нисичко:

— Вижте я шпионката, която подлъга с хубостта си и закара на жестоки мъчения и на още по-жестока смърт повече от двадесет и седем протестанти; Жилина примира от удоволствие при мисълта, колко хубаво ще й платят за нейния донос — първите сто жълтици от наследството на жертвите. Но тя не се смее, защото ще трябва да ги дели със Стевенина.

И всички — агентите, месарите и момичетата — се плезеха подигравателно на Уленшпигел, А от Ламме течаха едри капки пот и цял се бе зачервил от гняв като гребен на петел, но не искаше да говори.

— Черпи ни пиене и ядене — казаха месарите и агентите.

— Тъй да бъде — рече Уленшпигел и раздрънка наново жълтиците, — дай ни, о, прелестна Стевенина, ядене и пиене, но да пием с чаши, които звънтят.

При тия думи момичетата отново избухнаха в смях, а Стевенина показа пак кривите си зъби.

Тя отиде веднага в готварницата и в зимника, донесе оттам шунка, наденици, омлети с черни кървавици и звънтящи чаши, наречени тъй, защото бяха със столчета, и щом ги чукнеха, звънтяха като камбани.

Тогава Уленшпигел каза:

— Който е гладен — да яде, който е жаден — да пие!

Агентите, момичетата, месарите, Жилина и Стевенина изпратиха тия думи с ръкопляскания и с тропане на крака. Сетне всички се наредиха колкото може по-добре, като Уленшпигел, Ламме и седемте месари седнаха на почетната маса, а агентите и момичетата на две малки маси. И ядоха и пиха със силно тракане на челюстите, като поканиха дори двамата агенти, които бяха вън, да участвуват и те в пиршеството. А от техните торби се подаваха въжета и верижки.

Тогава Стевенина изплези език и рече ухилена:

— Който не ми плати, няма да излезе оттук!

И отиде да заключи всички врати, като прибра ключовете в джобовете си.

Жилина дигна чаша и рече:

— Птичето е в клетката, да пием.

При тия думи две момичета, Жана и Марго, й казаха:

— Пак ли ще пратиш някого на смърт, зла жено?

— Не знам — рече Жилина, — да пием. Но трите момичета не искаха да пият с нея. А Жилина взе виолата и запя на френски:

И пеейки песента си, Жилина беше толкова хубава, тъй нежна и прелестна, че всички мъже — агенти, месари, Ламме и Уленшпигел — занемяха разчувствувани, усмихнати и завладени от очарованието.

Изведнъж Жилина избухна в смях, погледна Уленшпигел и каза:

— Така хващат птиците в клетка.

И очарованието се разся.

Уленшпигел, Ламме и месарите се спогледаха:

— Е, ще ми платите ли? — рече Стевенина. — Ще ми платите ли, господин Уленшпигел, който така добре се охранвате от месото на проповедниците?

Ламме рече да се обади, но Уленшпигел му кимна да мълчи и каза на Стевенина:

— Ние не плащаме предварително.

— Тогава аз ще си взема парите от твоето наследство — рече Стевенина.

— Вампирите се хранят от трупове — отвърна Уленшпигел.

— Да — рече един от агентите, — тия двамата са взели парите на проповедниците; повече от триста жълтици. Добри пари за Жилина.

А Жилина пееше:

След това каза ухилена:

— Да пием!

— Да пием — казаха агентите.

— Слава на бога — рече Стевенина, — да пием! Вратите са заключени, прозорците имат здрави решетки, птиците са в клетката; да пием!

— Да пием! — рече Уленшпигел.

— Да пием! — рече Ламме.

— Да пием! — рекоха седмината.

— Да пием! — рекоха агентите.

— Да пием! — рече Жилина и засвири на виолата. — Аз съм хубава, да пием! Аз мога да хвана с мрежата на песента си архангел Гавраил.

— И тъй, донесете вино — каза Уленшпигел, — и то от най-хубавото, за да увенчаем празника; искам всяко косъмче от нашите жадни тела да получи по капка течен огън.

— Да пием! — рече Жилина. — Ако имаше още двадесет кротушки като тебе, щуките щяха да престанат да пеят.

Стевенина донесе вино. Всички бяха седнали, пиеха и лапаха, агентите наред с момичетата. Седмината, седнали на масата на Уленшпигел и Ламме, хвърляха от своята маса към масата на момичетата свински бутове, наденици, омлети и бутилки, а момичетата ги ловяха във въздуха, както шараните лапат мухи над водата. И Стевенина се смееше, като показваше двата си зъба, и сочеше връзките от по пет свещи — тежки една ливра, — които се олюляваха, увиснали над тезгяха. Това бяха свещите на момичетата. После тя каза на Уленшпигел:

— Когато човек отива на кладата, носи лоена свещ. Искаш ли още отсега една?

— Да пием! — рече Уленшпигел.

— Да пием! — рекоха седмината.

Жилина каза:

— Очите на Уленшпигел блестят като очи на лебед, който ще умре.

— Дали да ги дадем на свините да ги изядат? — рече Стевенина.

— Няма да бъде кой знае какво пиршество за тях; да пием! — каза Уленшпигел.

— Хубаво ли ще ти е — рече Стевенина, — когато те качат на ешафода, да ти промушат езика с нажежено желязо?

— Тогава той по-добре ще свири; да пием! — отговори Уленшпигел.

— Ако беше обесен, ти би приказвал по-малко — каза Стевенина — и твоята любима би дошла да те съзерцава.

— Да — рече Уленшпигел, — но ще бъда по-тежък и бих паднал върху твоята хубавичка муцунка; да пием!

— Какво би казал, ако те бичуват и те жигосват по челото и по рамото?

— Бих казал, че са сбъркали месото: вместо да пекат свинята Стевенина, опърлили са прасето Уленшпигел; да пием!

— Тъй като нищо не ти се харесва, ще те отведат на кралските кораби и там ще те осъдят да бъдеш разчекнат на четири галери.

— Тогава — рече Уленшпигел — акулите ще изядат четирите ми крайника, а което не харесат, ще го изядеш ти; да пием!

— Защо не изядеш една от тия свещи — каза тя, — те ще ти послужат в ада, за да осветяват твоите вечни мъки.

— Аз виждам достатъчно ясно, за да се наслаждавам на твоята светнала муцуна, о, недопърлена свиньо; да пием! — рече Уленшпигел.

И изведнъж той чукна по масата със столчето на чашата си, подражавайки тихо с ръце звука, който се чува, когато някой дръндар шиба отмерено вълната на дюшек, разстлана върху наредени пръчки, и рече:

— Време е да звъннат чашите!

Във Фландрия това е знак, че пиячите са кипнали и почват да трошат всичко в домовете с червени фенери.

Уленшпигел пи, после дрънна с чашата си върху масата и каза:

— Време е да звъннат чашите!

И седмината направиха като него.

Всички притихнаха: Жилина побледня, Стевенина изглеждаше учудена. Агентите казаха:

— Нима седмината са с тях?

Ала месарите почнаха да ги успокояват, смигайки им, а в същото време викаха все по-високо и по-високо заедно с Уленшпигел:

— Време е да звъннат чашите; време е да звъннат чашите!

Стевенина пиеше, за да си дава кураж.

Тогава Уленшпигел заудря отмерено с юмрук по масата, както правят дръндарите, когато шибат дюшеци: седмината сториха като него; чаши, стомни, паници, кани и канчета започнаха бавно да танцуват, да се прекатурят, да се трошат, да се изправят от едната страна, за да паднат на другата; и непрекъснато кънтеше все по-заплашително, сериозно, войнствено и еднозвучно:

— Време е да звъннат чашите!

— Ох! — рече Стевенина. — Те ще изпотрошат всичко тук.

И от страх двата й зъба се подадоха още повече от устата.

А кръвта от ярост и гняв се разпалваше в душата на седмината, на Ламме и Уленшпигел.

И без да прекъсват заплашителната си и еднозвучна песен, всички, които бяха на масата на Уленшпигел, взеха чашите си и почнаха в такт да ги трошат по масата, възседнаха столовете и извадиха ножовете си. И дигаха такъв шум с песента си, че стъклата на прозорците на къщата дрънчаха. Сетне като някакво хоро на подлудели дяволи те почнаха да обикалят всички маси и цялата стая, повтаряйки непрекъснато: „Време е да звъннат чашите!“

Агентите станаха, разтреперани от страх, и извадиха верижките и връвчиците си. Но месарите, Уленшпигел и Ламме пъхнаха отново ножовете в ножниците си, станаха, дигнаха столовете си, почнаха да ги размахват като тояги и затичаха пъргаво из стаята, нанасяйки наляво и надясно удари, без да щадят някого освен момичетата; чупеха всичко — мебели, прозорци, сандъци, съдове, кани, паници, чаши и шишета, удряха безмилостно агентите и продължаваха все така да пеят в такт като дръндар, който шиба дюшеци: „Време е да звъннат чашите! Време е да звъннат чашите!“ И през това време Уленшпигел бе цапнал с юмрук муцуната на Стевенина, взел бе от кесията й ключовете и я караше насила да яде лоените свещи.

Хубавата Жилина като подплашена котка дращеше с нокти врати, капани, прозорци, сякаш искаше да мине през тях.

После, цялата побледняла, тя се сви в един ъгъл с ужасен поглед, озъбена и хванала виолата така, като че ли би могла да я брани.

Седмината и Ламме казаха на момичетата: „Няма да ви сторим нищо“ и с тяхна помощ вързаха здраво с верижки и върви агентите, които трепереха и не смееха да се противят, тъй като усещаха, че месарите, избрани от съдържателя на „Пчела“ измежду най-яките, биха ги накълцали на парчета с ножовете си.

При всяка свещ, която Уленшпигел караше Стевенина да изяде, казваше:

— Тази е за обесването; тая — за бичуването, тая пък — за жигосването; тая — за моя продупчен език; тия двете — много хубави и дебели — за кралските кораби и разчекването на четири галери; тая за твоето шпионско свърталище; тая тук — за твоята никаквица със сърмената рокля, а всички останали — за мое удоволствие.

И момичетата се смееха, като гледаха как побеснялата Стевенина киха и се мъчи да изплюе свещите. Ала напразно, защото устата й бе съвсем пълна.

Уленшпигел, Ламме и седмината не преставаха да леят в такт: „Време е да звъннат чашите!“

След това Уленшпигел престана да пее и им направи знак да повтарят припева тихичко. Те го сториха, а той каза на агентите и на момичетата следното:

— Ако някой от вас извика за помощ, ще бъде веднага пречукан.

— Пречукан! — казаха месарите.

— Ние ще мълчим — рекоха момичетата, — не ни прави зло, Уленшпигел.

А Жилина, свита в ъгъла, опулена и озъбена, не можеше да говори и притискаше виолата до себе си.

А седмината повтаряха тихичко в такт: „Време е да звъннат чашите!“

Стевенина посочи свещите в устата си и направи знак, че и тя ще мълчи; агентите обещаха също като нея, че ще мълчат.

Уленшпигел продължи:

— Вие сте сега в наша власт; нощта е тъмна и наблизо е Лис, дето човек лесно може да се удави, стига да го бутнат. Портите на Куртре са затворени. Ако нощните пазачи чуят шум, няма да мръднат, тъй като са прекалено мързеливи и ще помислят, че добрите фламандци пият и пеят весело под звъна на кани и шишета. Затуй бъдете мирни и мълчете пред вашите господари.

След това рече на седмината:

— Вие отивате в Петегем, за да намерите Голтаците ли?

— Когато чухме, че си дошъл, ние се приготвихме за там.

— Към морето ли ще отидете оттам?

— Да — рекоха те.

— Има ли между тия агенти един-двама, които бихме могли да освободим, за да служат на нас?

— Двама — казаха те, — Никлаес и Йоос; никога те не са преследвали нещастните протестанти.

— Ние сме верни! — казаха Никлаес и Йоос.

Тогава Уленшпигел каза:

— Ето ви двадесет жълтици, двойно повече от онова, което бихте получили срещу подлото доносничество.

Изведнъж останалите петима извикаха:

— Двадесет жълтици ли! За двадесет жълтици и ние ще служим на принца. Кралят не плаща както трябва. Дай само половината на всеки от нас и ние ще кажем на съдията всичко, каквото искаш.

Месарите и Ламме повтаряха глухо:

— Време е да звъннат чашите! Време е да звъннат чашите!

— А за да не приказвате много — каза Уленшпигел, — седмината ще ви отведат вързани до Петегем, при Голтаците. Когато бъдете на корабите, ще получите по десет жълтици, а дотогава ние ще бъдем сигурни, че с хляба и чорбата от походната кухня вие ще бъдете верни. Ако бъдете храбри, ще получите дял от плячката. Ако се опитате да дезертирате, ще бъдете обесени. Ако избягате, за да се спасите от въжето, ножът ще ви намери.

— Ние служим на оногова, който ни плаща — казаха те.

— Време е да звъннат чашите! Време е да звъннат чашите! — повтаряха Ламме и седмината, тропайки по масата с късове от кани и счупени чаши.

— Също така ще заведете с вас — рече Уленшпигел — Жилина, Стевенина и тия три хубостници. Ако някоя от тях се опита да избяга, ще я зашиете в чувал и ще я хвърлите в реката.

— Той не ме уби — каза Жилина, като изскочи от ъгъла и размаха виолата. И запя:

Стевенина и другите се престориха, че плачат.

— Не се страхувайте от нищо, милички — каза Уленшпигел. — Вие сте толкова нежни и сладки, че навсякъде ще ви обичат, черпят и галят. Ще имате дял и от всяка военна плячка.

— Аз съм стара и на мене няма да дадат нищо — рече с плач Стевенина.

— Петак на ден, крокодиле — каза Уленшпигел, — защото ти ще прислужваш на тия четири хубави момичета; ще переш роклите, чаршафите и ризите им.

— Аз ли, господи боже! — рече тя.

Уленшпигел отговори:

— Ти ги командува дълго време и живя от печалбите на телата им, а тях остави злочести и гладни. Можеш да хленчиш и да ревеш, но ще бъде така, както казах.

При тия думи четирите момичета почнаха да се смеят и подиграват със Стевенина да й се плезят и казват:

— Всеки по реда си. Кой би казал, че ще се случи такова нещо на Стевенина-скъперницата? Тя ще работи като наша робиня. Благословен да е уважаемият господин Уленшпигел!

Тогава Уленшпигел каза на месарите и на Ламме:

— Източете виното от зимника, вземете парите: те ще потрябват за издръжката на Стевенина и на четирите момичета.

— Тая скъперница Стевенина скърца зъби — казаха момичетата. — Ти беше жестока и към тебе ще бъдат такива. Благословен да е уважаемият господин Уленшпигел.

Сетне и трите се обърнаха към Жилина:

— Ти беше нейна дъщеря, нейна издръжка, делеше с нея плодовете на подлото шпиониране. Ще смееш ли пак да ни биеш и оскърбяваш ти, с твоята сърмена рокля? Ти ни презираше, защото ние носехме само памучно облекло. Но ти се обличаше толкова богато само благодарение на кръвта на жертвите. Да й свалим роклята, за да заприлича на нас.

— Не позволявам — рече Уленшпигел.

И Жилина се хвърли на шията му и каза:

— Бъди благословен, че не ме уби и че не искаш да бъда грозна!

А момичетата погледнаха ревниво Уленшпигел и рекоха:

— Той полудял за нея както всички.

Жилина пееше и свиреше с виолата.

Седмината тръгнаха за Петегем, по брега на Лис, като водеха със себе си агентите и момичетата. По пътя те си повтаряха тихичко:

— Време е да звъннат чашите! Време е да звъннат чашите!

Призори стигнаха в лагера, подсвирнаха като чучулига и вик на петел им отвърна. Момичетата и агентите бяха поставени под най-строг надзор. Въпреки това на третия ден по обяд намериха Жилина мъртва, прободена в сърцето с дълга игла. Трите момичета обвиниха Стевенина; тя бе отведена на съд, съставен от началника на отряда и неговите десетници и сержанти. Без да бъде подлагана на мъчение, тя призна, че е убила Жилина от завист за красотата й и от ярост, че момичето се отнасяло безмилостно към нея като към робиня. И Стевенина бе обесена и заровена в гората.

Жилина също бе погребана и над нейното прелестно тяло четоха заупокойни молитви.

През това време двамата агенти, на които Уленшпигел бе дал необходимите наставления, се явиха пред владетеля на Куртре; той трябваше да накаже виновниците за безредиците и опустошенията в дома на Стевенина, тъй като тоя дом се намираше в неговите владения и той имаше право да съди, а не съдебната власт на град Куртре. След като разправиха на владетеля какво се е случило там, те казаха с голяма убедителност и скромна искреност:

— Убийците на проповедниците не са Уленшпигел и неговият верен приятел Ламме Гудзак, които бяха дошли в „Дъга“ само да си починат. Те дори имат пътни листове от херцога — ние ги видяхме. Истинските виновници са двама търговци от Ганд, единият — слаб, а другият много дебел, които избягаха към Франция, след като изпочупиха в дома на Стевенина всичко и отведоха със себе си четирите момичета, за да се забавляват с тях. Ние щяхме да ги пипнем, ако не бяха и седем месари, най-яките в града, които взеха тяхната страна. Те вързаха здраво всички ни и ни пуснаха едва когато бяха доста далеко на френска земя. Ето вижте белезите от въжетата. Останалите четирима агенти са по петите им и очакват помощ за да ги заловят.

Владетелят им даде по две жълтици и по едни нови дрехи заради честната им служба.

След това той писа на Фламандския съвет, на общинския съд в Куртре и на други съдилища, за да им съобщи, че истинските убийци са открити.

И им описа надълго и нашироко историята.

И Фламандският съвет, както и другите съдилища изтръпнаха от това съобщение.

И владетелят на Куртре бе обсипан с големи хвалби за своята проницателност.

А Уленшпигел и Ламме пътуваха спокойно по пътя от Петегем за Ганд, покрай Лис, за да стигнат в Брюге, дето Ламме се надяваше да намери жена си, и в Дамме, дето копнеещият Уленшпигел отдавна желаеше да бъде, за да види скръбната Нел, която живееше с безумната Катлин.

XXXVI

От дълго време в Дамме и околностите му се извършваха многобройни чудовищни престъпления. Девойчета, момци, стари хора, за които се знаеше, че носят в себе си пари на път за Брюге, Ганд или някой друг град или село на Фландрия, биваха намирани мъртви, голи като червеи и хапани в тила от толкова дълги и толкова остри зъби, че на всички шийната кост беше съвсем разтрошена.

Докторите и бръснарите-хирурзи заявиха, че зъбите са зъби на голям вълк. „Несъмнено — казваха те — след вълка са дошли крадци и са ограбили жертвите.“

Въпреки всички издирвания никой не можа да открие крадците. Скоро вълкът бе забравен.

Много градски първенци, които бяха тръгнали смело на път без охрана, изчезнаха, без да се узнае какво е станало с тях; от време на време някой селянин, отивайки сутрин да оре, намираше следи от вълк в нивата си, а кучето му, като почваше да рови браздите с нозе, изравяше някое нещастно тяло на мъртвец с белези от вълчи зъби в тила или под ухото, а често пъти по бедрата, но винаги — изотзад. И винаги също така шийната кост и костта на крака биваха счупени.

Уплашеният селянин отиваше веднага да съобщи на управителя, който дохождаше със секретаря на углавния съд, с двама общински съветници и двама хирурзи на мястото, дето лежеше трупът на убития. След като го преглеждаха внимателно и грижливо и познаваха понякога, когато червеите не бяха още разяли лицето му, неговото обществено положение, дори името и произхода му, те се учудваха, че вълкът го е убил от глад, а не е откъснал и най-малка част от мъртвеца.

И жителите на Дамме бяха много уплашени и никой не смееше да излиза нощем без охрана.

Но случи се, че неколцина храбри войници бяха изпратени да търсят вълка, със заповед да го търсят денем и нощем из дюните край морето.

По това време те бяха в Хейст сред големите дюни. Беше се мръкнало. Един от тях, много самоуверен, поиска да се отдели, за да отиде да търси вълка сам, въоръжен с една аркебуза. Другите не му се бъркаха, сигурни, че тъй като е смел и въоръжен, той ще убие вълка, ако се покаже.

Когато другарят им отиде, те запалиха огън и започнаха да играят на зарове, пиейки ракия направо от гишетата си.

И от време на време извикваха:

— Хайде, другарю, връщай се; вълка го е страх; ела да пиеш!

Но той не отговаряше.

Изведнъж те чуха силен вик, като от човек, който умира, хукнаха по посока на вика и казаха:

— Дръж се, идем ти на помощ!

Но дълго време не можаха да намерят другаря си, защото едни казваха, че викът се чул откъм долината, а други — откъм най-високата дюна.

Най-сетне, след като хубаво претърсиха с фенери дюната и долината, намериха другаря си, ухапан за крака и ръката изотзад, а вратът му пречупен като на другите жертви.

Легнал възнак, той стискаше със сгърчена ръка сабята си; аркебузата му се търкаляше на пясъка. До него встрани имаше три отрязани пръста, които не бяха негови и които те отнесоха. Кесията му бе задигната.

Те дигнаха на рамене трупа на другаря си заедно с хубавата сабя и храбрата му аркебуза и натъжени и гневни го занесоха в управлението; там тялото бе прието от съдията, углавния секретар, двама общински съветници и двама хирурзи.

Отрязаните пръсти бяха изследвани и бе установено, че са пръсти на старец, който не е упражнявал никакъв занаят, защото пръстите бяха тънки, а ноктите — дълги като на съдия или свещеник.

На другия ден съдията, общинските съветници, секретарят и войниците отидоха на мястото, дето бе ухапан злочестият мъртвец, и видяха, че по тревата имаше капки кръв и следи от стъпки, които отиваха до морето и там се губеха.

XXXVII

Беше по време на зрялото грозде, четвъртият ден от месеца на виното, когато от връх камбанарията на църквата „Сен Никола“ в Брюксел хвърлят след литургията торби с орехи на народа.

През нощта Нел се събуди от викове на улицата. Тя потърси Катлин в стаята, по не я намери. Изтича долу, отвори вратата и Катлин влезе, като каза:

— Спаси ме! Спаси ме! Вълкът! Вълкът! — и Нел чу в полето далечен вой. Разтреперана, тя запали всички лампи, восъчни и лоени свещи.

— Какво има, Катлин? — каза тя, като я стискаше в прегръдките си.

Катлин седна с помътени очи, погледна свещите и рече:

— Ето слънцето, то прогонва злите духове. Вълкът, вълкът вие в полето.

— Но — каза Нел — защо си излязла от топлото си легло и си отишла вън в тая влажна септемврийска нощ, за да си спечелиш някоя треска?

И Катлин каза:

— Тая нощ Ханске извика като морски орел и аз отворих вратата. Той ми каза: „Глътни питието за видения“ и аз го изпих. Ханске е красив. Махнете огъня. После той ме заведе до канала и ми каза: „Катлин, аз ще ти върна седемстотинте жълтици и ти ще ги дадеш на Уленшпигел, сина на Клаас. Вземи сега две, за да си купиш рокля; скоро ще ти дам хиляда.“ — „Хиляда ли, мили — казах аз, — че тогава аз ще стана богата.“ — „Ще ги получиш — рече той. — Но няма ли в Дамме жени или девойки, толкова богати сега, колкото ще бъдеш ти?“ — „Не зная“ — отговорих аз. Но не исках да му кажа имената им от страх да не се влюби в тях. Тогава той ми каза: „Научи това и когато дойда следния път, кажи ми имената им.“

Беше студено, мъглата пълзеше по ливадите, сухи клопки падаха от дърветата по пътя. А луната блестеше и по канала имаше светлини. Ханске ми каза: „През такива нощи ходят върколаците; всички грешни души излизат от ада. Трябва три пъти да се прекръстиш с лявата ръка и да извикаш: «Сол! Сол! Сол!» — тя е символ на безсмъртието; и те няма да ти сторят никакво зло“. А аз казах: „Ще сторя всичко, което искаш, Ханске, миличък.“ Той ме целуна и рече: „Ти си моя жена.“ „Да“ — рекох аз. И от неговите сладки думи по тялото ми се разля небесно блаженство, същински балсам. Той сложи на главата ми венец от рози и ми каза: „Ти си хубава.“ Аз му отговорих: „И ти си хубав, Ханске, миличък, в тия дрехи от зелено кадифе със златни ширити, с дългото си щраусово перо, което се вее на шапчицата ти, и с бледото си като блясъка на морски вълни лице. И ако момичетата от Дамме те видят, всички ще тичат по тебе, за да искат твоето сърце, но ти не бива да го даваш никому освен на мене, Ханске.“ Той рече: „Опитай се да узнаеш кои са най-богатите и тяхното богатство ще бъде твое.“

След това си тръгна и ме остави, като ми забрани да вървя подире му.

Аз останах там, като подрънквах в ръка двете жълтици, цяла трепереща и пронизвана от студ поради мъглата; изведнъж видях, че от стръмния бряг изскочи и прекоси наклона един вълк, който имаше зелена муцуна и дълги тръстики в бялата си козина. Аз извиках: „Сол! Сол! Сол!“ и се прекръстих, но той никак на ми се видя уплашен. Хукнах с все сила, аз виках, той виеше и чух затракалите му зъби до себе си и по едно време толкова близо до рамото ми, че очаквах да ме захапе. Но аз тичах по-бързо от него. За голямо щастие на ъгъла на улица „Херон“ срещнах нощния пазач с фенера си. „Вълкът! Вълкът!“ — виках аз. — „Не се страхувай от нищо — каза ми нощният пазач, — аз ще те заведа у вас, луда Катлин.“ И усетих, че ръката, с която ме бе хванал, трепереше. И той също се страхуваше.

— Но той пак е добил смелост — каза Нел. — Не го ли чуваш как пее сега, като провлича гласа си: „Сега е десет часът, десет часа на камбанарията.“ И си върти кречеталката.

— Махнете огъня — рече Катлин, — главата гори, Ханске, миличък, върни се.

Нел гледаше Катлин; тя молеше Дева Богородица да махне от главата й огъня на лудостта; и плачеше за нея.

XXXVIII

В Белем, край канала, който води за Брюге, Уленшпигел и Ламме срещнаха един конник с три пера от петел на филцовата си шапка. Той препускаше лудешки към Ганд. Уленшпигел подсвирна като чучулига и конникът се спря и отговори с тръбния вик на петел.

— Носиш ли новини, буен ездачо? — рече Уленшпигел.

— Големи новини — каза конникът. — По света на господин дьо Шатийон, който е адмирал на Франция, принцът на свободата поръча да се приготвят бойни кораби освен ония, които бяха вече въоръжени в Емден и Източна Фрисландия. Храбрите мъже, които получиха тия поръчения, са Адриан дьо Берг, господин дьо Долен; брат му Людвиг дьо Хено; барон Монфокон; господин Луи дьо Бредероде; Албер д’Егмонт, син на обезглавения и не предател като брат си; Бертел Антанс дьо Ментеда, Фрисландеца; Адриан Менинг, Хамбийз, буен и горделив гандчанин, и Жан Брок.

Принцът дал цялото си състояние, повече от петдесет хиляди флорина.

— Аз му нося петстотин — каза Уленшпигел.

— Занеси ги при морето — рече конникът.

И пое в галоп.

— Той дава цялото си състояние — каза Уленшпигел. — А ние даваме само кожите си.

— Та това нищо ли е — рече Ламме — и веднъж поне няма ли да чуем за друго нещо освен за грабеж и убийство? Портокалът е паднал на земята.

— Да — каза Уленшпигел, — паднал като дъб; но корабите на свободата се строят от дъб!

— За негова полза — рече Ламме. — Но щом вече няма опасност, да купим пак магарета. Аз обичам да вървя седнал и без музиката на мехури по ходилата.

— Да купим магарета — каза Уленшпигел, — тия добичета лесно се продават отново.

Те отидоха на пазара; намериха и купиха две хубави магарета с такъмите им.

XXXIX

Пътувайки така, яхнали магаретата, те стигнаха до Оос Камп, дето има голяма гора, краят на която стига до канала.

Като търсеха сянка и благоуханен въздух, те влязоха в гората и видяха само дълги алеи във всички посоки, които водеха за Брюге, Ганд, към Южна и Северна Фландрия.

Изведнъж Уленшпигел скочи от магарето си.

— Не виждаш ли там нещо?

Ламме рече:

— Да, виждам. — И добави разтреперан: — Жена ми, добрата ми жена! Синко, тя е! Ах! Не ще мога да отида до нея! Така да я намеря!

— Защо се оплакваш? — каза Уленшпигел. — Тя е хубава тъй, полугола в това муселиново елече, така изрязано, че се вижда свежото й тяло. Но тази е много млада, не е жена ти.

— Синко — рече Ламме, — тя е, синко; познах я. Занеси ме, не мога вече да вървя. Кой би помислил такова нещо за нея? Да танцува тъй, без свян, облечена като циганка! Да, тя е; виж прелестните й крака, ръцете й, голи до раменете, закръглените й златисти гърди, които се подават наполовина от муселиновото и елече. Виж как дразни с червено байраче голямото куче, което скача след нея.

— То е египетско куче — каза Уленшпигел, — в Нидерландия не се въди тая порода.

— Египетско ли?… Не зная… Но тя е. Ах! Синко, не мога да гледам вече. Тя дръпва още по-нагоре гащите си, за да се виждат още повече закръглените й крака. Смес се, за да покаже белите си зъби, и то високо, за да се чуе приятният й глас. Открива горе елечето си и се отмята назад. Ах, тази шия на влюбен лебед, тия голи плещи, тия светли и дръзки очи! Тичам при нея.

И той скочи от магарето си.

Но Уленшпигел го спря:

— Това девойче — рече той — не е жена ти. Ние сме близо до цигански табор. Пази се. Виждаш ли дима зад дървесата? Чуваш ли лая на кучетата? Ето на̀, някои от тях ни гледат и май се готвят да ни ухапят. По-добре да се скрием в храстите.

— Аз няма да се крия — каза Ламме, — това е моята жена, фламандка като нас.

— Луд слепец — рече Уленшпигел.

— Слепец ли? Не! Аз виждам как тя танцува полугола, смее се и дразни голямото куче. Тя се прави, че не ни вижда. Но уверявам те, тя ни вижда. Тил! Тил! Виж, кучето се хвърля върху нея и я събаря, за да вземе червеното байраче. И тя падна, като викна жално.

И Ламме изведнъж се втурна към нея:

— Жено моя! Жено! — каза той. — Де се удари, миличка? Защо се смееш толкова високо? Очите ти гледат страшно.

И почна да я целува, да я гали и да приказва:

— Ти имаше луничка под лявата си гръд. Сега не виждам. Де е тя? Но ти не си жена ми. Боже господи!

А тя не преставаше да се смее.

Изведнъж Уленшпигел извика:

— Пази се, Ламме!

Ламме се обърна и видя през себе си един едър мургав циганин със слабо лице, тъмнокож като меден хляб.

Ламме грабна тоягата си с желязо накрая, застана за отбрана и извика:

— На помощ, Уленшпигел!

Уленшпигел пристигна с хубавата си сабя.

Циганинът каза на немски диалект:

— Дай пари, един или десет рийксделдера!

— Виж — каза Уленшпигел, — девойчето си отива, смеейки се високо, и непрестанно се обръща, за да тръгнем подире му.

— Дай ми пари — рече мъжът. — Плати за любовта си. Ние сме бедни хора и не ти желаем никакво зло.

Ламме му даде една жълтица.

— Какъв занаят имаш? — каза Уленшпигел.

— Всички ние — отговори циганинът — сме майстори-акробати и изпълняваме чудодейни и магически номера. Удряме дайрета и танцуваме унгарски танци. Не един от нас знае да прави клетки и скари, на които се пекат хубави кебапи. Но всички, фламандци и валонци, се боят от нас и ни пъдят. Като не можем да живеем от труда си, живеем от кражби — с други думи, от зеленчуци, месо и птици, които трябва да задигаме от селяните, тъй като те не искат нито да ни дават, нито да ни продават.

Ламме му каза:

— Отде е това девойче, което толкова много прилича на жена ми?

— Тя е дъщеря на нашия главатар — каза мургавият.

После рече нисичко като човек, който се бои:

— Бог я порази с любовна болест и тя не знае женски свян. Щом види мъж, става весела и луда и се смее непрекъснато. Говори малко, дълго време мислеха, че е няма. Нощем стои тъжна до огъня, понякога плаче или пък се смее безпричинно и сочи корема си, дето, както казва, тя, я боляло. На пладне, след ядене, лудостта я обхваща най-силно. Тогава тя отива да танцува почти гола близо край табора. Не иска да носи други дрехи освен от тюл или муселин и зиме с големи усилия я покриваме с дреха от козяк.

— Но — каза Ламме — мигар тя няма любовник, който да й забранява да се отдава всекиму?

— Няма никого — рече мъжът, — защото когато пътниците се приближават до нея и видят безумните й очи, обхваща ги по-скоро страх, отколкото любов. Тоя дебел човек беше по-смел — каза той, като посочи Ламме.

— Нека си приказва, синко — отвърна Уленшпигел, — рибата треска злослови срещу кита. Но кой от тях дава повече рибено масло?

— Езикът ти е хаплив тая сутрин — рече Ламме.

Но Уленшпигел, без да го слуша, каза на циганина:

— А как постъпва тя с други, които са тъй смели като моя приятел Ламме?

Циганинът отговори тъжно:

— Тогава тя има и удоволствие, и печалба. Ония, които успеят да я притежават, плащат за удоволствието, а парите отиват, за да я обличаме и за издръжка на старите хора и жените.

— Ще рече, тя не се подчинява на никого, а? — рече Ламме.

Циганинът отговори:

— Да оставим на мира ония, които бог наказва. Той изразява с това волята си. А и нашият закон е такъв.

Уленшпигел и Ламме си тръгнаха. И циганинът се върна важен и горд в табора. А девойчето примираше от смях и танцуваше на поляната.

XL

По пътя за Брюге Уленшпигел каза на Ламме:

— Ние похарчихме много пари за набиране на войници, за заплащане на агентите, за подарък на циганката и за тия мекици, които ти предпочиташе непрекъснато да ядеш, вместо да продаваш. Ала въпреки желанието на корема ти време е вече да заживеем по-разумно. Дай ми твоите пари, аз ще държа общата кесия.

— Съгласен съм — рече Ламме. И като му я даваше, продължи: — Все пак не ме оставяй да умра от глад, защото не бива да забравяш, че съм дебел и едър и ми е необходима питателна и изобилна храна. За тебе пък, мършав и хилав, не е лошо да живееш ден за ден, да ядеш, каквото намериш, или изобщо да не ядеш, също като дъските по кейовете, които живеят с въздух и дъжд. Но мене ме изтощава въздухът, а дъждът ме изгладнява и аз имам нужда от други угощения.

— Ще имаш — каза Уленшпигел — угощенията на добродетелните пости. И най-претъпканите кореми не могат да й се съпротивят; като се свиват постепенно, те правят да олекне най-тежкият човек. И скоро ще те видим, отслабнал достатъчно, да тичаш като елен, мили ми приятелю Ламме.

— Горко ми — рече Ламме. — Каква ли ще бъде отсега нататък моята жалка съдба? Гладен съм, синко, и искам да вечерям.

Мръкваше. Те стигнаха в Брюге през Гандската порта. Показаха пътните си листове. Платиха половин сол155 за себе си и два за магаретата и влязоха в града; Ламме се замисли върху думите на Уленшпигел, като че се отчая.

— Ще вечеряме ли скоро? — рече той.

— Да — отговори Уленшпигел.

Те отседнаха в странноприемницата „Сирената“, върху покрива на която имаше позлатен ветропоказател, изобразяващ сирена.

Настаниха магаретата в обора и Уленшпигел поръча вечеря за себе си и за Ламме — хляб, бира и сирене.

Стопанинът се усмихваше подигравателно, като им слагаше тая оскъдна вечеря; Ламме ядеше лакомо и гледаше отчаяно Уленшпигел, чиито челюсти дъвчеха твърде стария хляб и неузрялото още сирене така, като че те бяха жълтунки. А Ламме пиеше малката си бира без удоволствие. Уленшпигел се смееше, виждайки го толкова тъжен. Имаше и още един, който се смееше в двора на странноприемницата и от време на време показваше муцуната си на прозореца. Уленшпигел видя, че това беше някаква жена, която криеше лицето си. Той помисли, че е някоя закачлива прислужница и вече не се сети за нея; но като видя Ламме блед, тъжен и отпаднал поради незадоволените му коремни въжделения, той се смили и решила поръча на другаря си омлет с кървавица, говеждо с бакла или друга топла гозба; ала в това време влезе стопанинът, свали шапка и каза:

— Ако господа пътниците желаят по-хубава вечеря, нека кажат какво искат.

Ламме разтвори широко очи, а устата си — още повече, и погледна Уленшпигел с плахо вълнение.

Уленшпигел отговори:

— Пътуващите работници не са богати.

— Случва се все пак — рече стопанинът — да не знаят какво притежават. — И посочи Ламме: — Това добродушно лице струва колкото две други. Какво ще обичат господата да хапнат и пийнат? Омлет с тлъста шунка, гозба от бъбреци и шкембе, готвена днес, курабии, охранен петел, който се топи в устата, хубав кебап със сос от четири подправки, бира от Анверс или от Брюге, лувенско вино, тип бургундско? И то без да плащате.

— Донесете всичко — каза Ламме.

Скоро масата бе наредена и Уленшпигел много се забавляваше, като гледаше как клетият Ламме, по-гладен отвсякога, се нахвърли на омлета, на бъбреците и шкембето, на петела, на шунката, на кебапа и наливаше в гърлото си литри бира и лувенско вино, тип бургундско.

Когато не можеше вече да яде, той изпъшка блажено като кит и погледна наоколо си да види дали няма още нещо за хапване. И изхруска трохите от курабиите.

Нито Уленшпигел, нито той бяха видели хубавичката муцунка, която поглеждаше през прозорците и се мяркаше насам-натам из двора. Съдържателят им донесе горещо вино с канела и захар и те продължиха да пият. И пяха.

Когато удари камбаната за прибиране в къщи, той ги попита не искат ли да се качат всеки в своята голяма и хубава стая. Уленшпигел отговори, че една малка стая стига и за двамата. Съдържателят каза:

— Нямам малки стаички; всеки от вас ще има по една господарска стая, без да плаща.

И действително той ги заведе в богато наредени с мебели и килими стаи. В стаята на Ламме имаше голямо легло.

Уленшпигел, който бе пил много и умираше за сън, остави Ламме да си легне и скоро той стори същото.

На другия ден по обяд той влезе в стаята на Ламме и го намери, че спи и хърка. До него имаше хубавичка кесийка, пълна с пари. Отвори я и видя, че бяха жълтици и сребърни патари.

Той раздруса Ламме; за да го събуди; Ламме се опомни, потърка очи, погледна неспокойно наоколо си и каза:

— Жена ми! Де е жена ми?

И като посочи в леглото празното място до себе си, рече:

— Преди малко тя беше тук.

Сетне скочи от леглото, погледна отново навсякъде, претърси всички ъгли и ъгълчета на стаята, алкова и скриновете, тупна с крак и рече:

— Жена ми! Де е жена ми?

Съдържателят чу шума и се качи.

— Обеснико — каза Ламме, като го стисна за гушата, — де е жена ми? Какво направи с жена ми?

— Нетърпелив пътнико — каза съдържателят, — жена ти ли? Каква жена? Ти дойде сам. Аз не зная нищо.

— Ха! Той не знаел нищо — каза Ламме, като претърсваше наново всички ъгли и ъгълчета на стаята. — Ах! Тая нощ тя беше тук, в леглото, както през времето на нашата хубава любов. Да, де си, миличка?

И той хвърли кесийката на земята:

— Не ми трябват парите ти, а ти ми трябваш, твоето сладко тяло, твоето добро сърце, о, моя обична! О, небесни радости! Няма да се върнете вече. Мое сладко съкровище, аз бях свикнал вече да не те виждам и да живея без любов. А сега, след като отново ме завладя, ти ме изоставяш. Искам да умра. О! Жена ми, къде е моята жена?

Хвърли се на земята и заплака с горещи сълзи. Сетне отвори изведнъж вратата, хукна по риза из цялата странноприемница и по улицата и почна да вика:

— Жено! Де е моята жена?

Но скоро се върна, защото зли хлапетии почнаха да му дюдюкат и да хвърлят камъни по него.

А Уленшпигел го накара да се облече и му каза:

— Не се отчайвай, щом си я видял, пак ще я видиш. Щом се е върнала при тебе, значи, още те обича, защото сигурно тя е платила вечерята и господарските ни стаи и е оставила на леглото ти тая кесийка. Пепелта ми казва, че една невярна жена няма да направи такова нещо. Недей плака вече, а да вървим да защищаваме татковината си.

— Нека останем още в Брюге — каза Ламме, — ще пребродя целия град и ще я намеря.

— Няма да я намериш, щом се крие от тебе — рече Уленшпигел.

Ламме поиска обяснение от съдържателя, но той не рачи да му каже нищо.

И си тръгнаха за Дамме.

Из пътя Уленшпигел каза на Ламме:

— Защо не ми кажеш как я намери нощес до себе си и как си отиде?

— Синко — отговори Ламме, — ти знаеш, че бяхме гуляли с месо, бира и вино и че когато се качвах за спане, лишах с голяма мъка. Носех, за да си светя, голяма восъчна свещ като някой благородник и преди да си легна, сложих светилника на един сандък; вратата остана полуотворена, сандъкът бе съвсем близо до нея. Събличах се и гледах леглото си много любовно, зажаднял за сън; изведнъж восъчната свещ угасна. Чух нещо като дихание и шум от леки стъпки в стаята си; но тъй като сънят надви страха ми, повалих се като труп в леглото. Тъкмо на заспиване един глас, нейният глас — о, жено моя, клета моя жено! — ми каза: „Добре ли вечеря, Ламме?“ и гласът й беше съвсем близо до мене, както лицето и сладкото й тяло.

XLI

Тъй като тоя ден крал Филип бе ял много сладкиши, беше по-тъжен от обикновено. Той бе свирил на живото си пиано — сандък със затворени в него котки, главите на които се подаваха през кръгли дупки над клавишите. Щом кралят удряше някой клавиш, клавишът удряше котката с едно острие и животното мяучеше и стенеше от болка.

Но Филип не се смееше.

Той непрестанно мислеше как би могъл да победи великата кралица Елисавета156 и да постави наново на английския престол Мария Стюарт157. За тая цел бе писал на папата, който имаше нужда от пари и беше задлъжнял; папата му бе отговорил, че за това дело той на драго сърце би продал свещените съдове от храмовете и съкровищата на Ватикана.

Но Филип не се смееше.

Ридолфи, любовникът на кралица Мария, който се надяваше да я освободи и след това да се ожени за нея и да стане английски крал, дойде при Филип, за да организират с него заговор за убийството на Елисавета. Но той беше такъв „бъбривко“, както бе писал кралят, че в анверската борса открито се разправяше за неговото намерение и убийството не бе извършено.

По-късно по заповед на краля кървавият херцог изпрати в Англия две двойки убийци. Те успяха само да увиснат на бесилото.

И Филип не се смееше.

Така бог попречи на амбицията на тоя вампир, който кроеше да открадне сина на Мария Стюарт и вместо него да властвува заедно с папата над Англия. И убиецът се дразнеше, като виждаше тая благородна страна велика и могъща. Той не преставаше да извръща към нея своите безцветни очи, мислейки как да я смаже, за да царува после над целия сват, като изтребва протестантите, особено богатите, и да наследява имотите на жертвите.

Но не се смееше.

Донесоха му във високо желязно сандъче, отворено откъм едната страна, няколко обикновени и полски мишки. И той постави дъното на кутията върху буен огън и се забавляваше, като гледаше и слушаше как нещастните животинчета скачат, викат, пищят и умират.

Но не се смееше.

След това блед и с треперещи ръце той отиваше в прегръдките на госпожа Еболи, да излее огъня на своето сладострастие, запален от факела на жестокостта.

И не се смееше.

А госпожа Еболи го приемаше от страх, а не от любов.

XLII

Въздухът бе топъл; откъм спокойното море не лъхаше никакъв ветрец. Дървесата край канала на Дамме едва потрепваха, жътварчетата се спотайваха из ливадите, а през това време хора, изпратени от църквите и манастирите, ходеха да събират из нивите тринадесетата част от реколтата за свещениците и игумените. От синьото небе, горещо и дълбоко, слънцето лееше зной и природата спеше под лъчите му като хубава гола девойка, отмаляла от ласките на любовника си. Шараните подскачаха над водата на канала, за да лапат мухите, които бръмчаха като врящ котел; а лястовиците — с дълги тела и големи криле, се бореха с тях за плячката им. От земята се издигаше топла, преливаща в различни цветове пара, която трепкаше и блестеше на слънцето. Клисарят на Дамме известяваше от връх камбанарията с една пукната камбана, която звънтеше като тенджера, че е вече пладне и че е време селяните, които косяха, да отиват на обяд. Жените, в събрани на фуния ръце, зовяха мъжете и братята си по име: Ханс, Питер, Йоос; и над плетищата се виждаха червените им забрадки.

В далечината се извишаваше пред очите на Ламме и на Уленшпигел квадратната и тежка камбанария на църквата „Света Богородица“; и Ламме каза:

— Там е твоята скръб и любов, синко.

Но Уленшпигел не отговори.

— Скоро — рече Ламме — ще видя някогашната си къща, а може би и жена си.

Но Уленшпигел не отговори.

— Безчувствен човек — рече Ламме, — каменно сърце, нищо ли не може да ти подействува: нито близостта на местата, дето е минало детинството ти, нито скъпите сенки на двамата мъченици — клетия Клаас и клетата Зуткин. Как? Ти не си нито тъжен, нито весел: кой изсуши дотам сърцето ти? Погледни мене — аз съм тревожен, развълнуван и коремът ми трепери; погледни ме…

Ламме погледна Уленшпигел и го видя побледнял, с наведена глава и треперещи устни, плачещ, без да промълви дума.

И млъкна.

Вървяха така, без да продумат, до Дамме и влязоха в града през улица „Херон“, но поради жегата не видяха никакъв човек. Кучетата лежаха на една страна, изплезили езици, и се прозяваха пред прага на портите. Ламме и Уленшпигел минаха край общинския дом, срещу който бе изгорен Клаас; устните на Уленшпигел затрепераха още повече и сълзите му пресъхнаха. Когато стигна до къщата на Клаас, дето се бе настанил един въглищар, той му каза, като влизаше вътре:

— Познаваш ли ме? Искам да си почина тук.

Въглищарят рече:

— Познах те, синът на жертвата. Влез и се разполагай.

Уленшпигел отиде в кухнята, след това в стаята на Клаас и Зуткин и там се разплака.

Когато слезе долу, въглищарят му каза:

— Ето ти хляб, сирене и бира. Яж, ако си гладен; пий, ако си жаден.

Уленшпигел направи знак с ръка, че не е нито гладен, нито жаден.

Тръгнаха с Ламме, който яздеше магарето, провесил нозе, а Уленшпигел водеше своето за оглавника.

Стигнаха до къщицата на Катлин, вързаха магаретата и влязоха. Беше по обяд и на масата бе сложен зелен фасул, смесен с едра бяла бакла. Катлин ядеше: Нел беше права и се готвеше да сипе в паницата на Катлии сос с оцет, който току-що бе снела от огъня.

Когато Уленшпигел влезе, тя тъй се смая, че сложи съда със соса в паницата на Катлин, а Катлин заклати глава и почна да търси с лъжицата си баклата около съда със соса и удряйки се по челото, повтаряше като луда:

— Махнете огъня! Главата гори!

Мирисът на оцета възбуждаше глада на Ламме.

Уленшпигел стоеше прав и гледаше любовно усмихнат Нел въпреки голямата си тъга.

А Нел, без да каже нещо, обгърна шията му с ръце. Тя също приличаше на безумна: плачеше, смееше се и зачервена от голямата си и сладостна радост, повтаряше само: „Тил! Тил!“ Зарадван, Уленшпигел я гледаше; сетне тя го пусна, отдръпна се малко назад, загледа го радостно и пак се хвърли на гърдите му, като обви ръце около шията му; и така много пъти поред. Много щастлив, той я държеше и не можеше да се откъсне от нея, докато най-сетне тя падна на един стол уморена и сякаш извън себе си повтаряше, без да се срамува:

— Тил! Тил! Любими, най-сетне се върна!

Ламме се бе изправил до вратата. Когато Нел се успокои, посочи към него и каза:

— Де съм виждала тоя дебел човек?

— Той е мой приятел — рече Уленшпигел. — Търси жена си, пътуваме заедно.

— Познах те — каза Нел, като се обърна към Ламме. — Живееше на улица „Херон“. Ти търсиш жена си, а аз я видях в Брюге, цяла отдадена на благочестие и набожност. Когато веднъж я попитах защо е напуснала тъй жестоко мъжа си, тя ми отговори: „Такава бе светата воля божия и повелята на светото изкупление; аз не мога вече да живея с него.“

При тия думи Ламме се натъжи и погледна баклата със сос от оцет. А чучулигите излитаха с песен към небето и отмалялата природа се оставяше на слънчевите милувки. И Катлин бъркаше с лъжицата си и обираше белите зърна бакла, зелените шушулки и соса.

XLIII

По него време едно петнадесетгодишно девойче тръгна само сред бял ден през дюните от Хейст за Киоке. Никой не се боеше за него, защото се знаеше, че върколаците и злите прокълнати души нападат само нощем. То носеше в една кесийка четиридесет и осем сребърни монети на стойност четири жълтици. Тия пари майка му, Тория Питерсон, която живееше в Хейст, дължеше от една продажба на чичото Жан Рапен, живеещ в Кноке. Девойчето, по име Беткин, бе облякло най-хубавите си премени и бе тръгнало весело.

Вечерта то не се върна и майка му се разтревожи; но си помисли, че е останало да спи у чичо си и се успокои.

На другия ден рибарите, които се бяха върнали от морето с един кораб риба, изтеглиха кораба на брега и натовариха рибата в коли, за да я продадат на търг, кола по кола, на общинския пазар в Хейст. Когато възлизаха по пътя, осеян с раковини, намериха сред дюната едно съвсем голо — дори без риза — девойче, около което имаше кръв. Те приближиха и видяха на клетата му превита шия белези от дълги и остри зъби. То беше простряно възнак, с отворени очи, загледано в небето и с отворена сякаш за предсмъртен вик уста!

Покриха тялото на девойчето с наметка и го занесоха в Хейст, в кметството. Там бързо се събраха общинарите и хирургът-бръснар, който заяви, че тия дълги зъби съвсем не са зъби на вълк, каквито ги създава природата, а на някой зъл и пъклен върколак — и че трябва да се молят богу да отърве земята на Фландрия от него.

И в цялото графство — главно в Дамме, Хейст и Кноке — беше поръчано да се уредят църковни служби и четат молитви.

И народът стенеше и се тълпеше в църквите.

В хейската църква, дето бе изложено тялото на девойчето, мъжете и жените плачеха, като гледаха кървавата му и разкъсана шия. А майката каза в самата църква:

— Ще ида да намеря върколака и ще го разкъсам със зъбите си.

Плачейки, жените я подтикваха да стори това. Но някои казваха:

— Няма вече да се върнеш.

И тя тръгна с мъжа си и двамата си братя, добре въоръжени, да търсят вълка по брега, на дюната и долината, но не го намериха. И мъжът й трябваше да я заведе в къщи, защото от нощния студ почна да я тресе; а те бдяха над нея, като поправяха мрежите си за скорошния риболов.

Управителят на Дамме, смятайки, че върколакът е животно, което се храни с кръв и не обира мъртвите, каза, че сигурно след върколака вървят крадци, които скитат из дюните, за да търсят отвратителна плячка. Затова с биене на камбаната той събра населението и заповяда на всички до един да вземат оръжие и тояги и да преследват всички просяци и дрипльовци, да ги залавят и обискират, за да видят дали в торбите им няма жълтици или някоя дреха на жертвите. А след това здравите просяци и дрипльовци да бъдат отведени в галерите на краля, а старите и немощните да бъдат пуснати.

Но не намираха нищо.

Уленшпигел се яви пред управителя и му каза:

— Аз ще убия върколака.

— Защо си толкова уверен? — попита управителят.

— Пепелта удря сърцето ми — отговори Уленшпигел. — Разрешете ми да работя в общинската ковачница.

— Можеш — рече управителят.

Без да промълви дума за плановете си на никой мъж или жена от Дамме, Уленшпигел отиде в ковачницата и там тайно изработи един чудесен голям капан за диви животни.

На другия ден, събота, любимия ден на върколака, Уленшпигел тръгна с писмо от управителя за хейския свещеник; като скри капана под наметката си, въоръжен с хубав арбалет и с добре наострен нож, той каза на жителите на Дамме:

— Отивам на лов за чайки и от техния пух ще направя възглавница за госпожа управителката.

На път за Хейст той стигна до брега и чу разпененото море, което плискаше и прибираше грамадните си вълни с гръмотевичен тътен, и вятъра, който идеше от Англия и свиреше между въжета на заседналите кораби. Един рибар му каза:

— Тоя лош вятър ни съсипва. Нощес морето беше спокойно, но след като изгря слънцето, изведнъж се разяри. Не ще можем да отидем на риболов.

Уленшпигел се зарадва, защото сега бе сигурен, че ако стане необходимо, ще има кой да му помогне през нощта.

В Хейст той отиде у свещеника и му даде писмото на управителя. Свещеникът му каза:

— Ти си храбър, но не забравяй, че всеки, който ходи сам през дюните в събота вечер, след това го намират на пясъка изхапан и мъртъв. Работниците по язовете и другите хора ходят само на групи. Мръква се. Чуваш ли как вие върколакът в долината? Дали и тая нощ няма да дойде както нощес да крещи страшно на гробищата до зори? Бог да ти е на помощ, чадо, но недей отива.

И свещеникът се прекръсти.

— Пепелта удря сърцето ми — отговори Уленшпигел.

Свещеникът каза:

— Тъй като си много смел, аз ще ти помогна.

— Отче — рече Уленшпигел, — ще сторите голямо добро и на мене, и на нещастната опустошена страна, ако отидете у Ториа, майката на девойчето, а също и у двамата й братя и им кажете, че вълкът е наблизо и аз ще го причакам и убия.

Свещеникът каза:

— Ако не знаеш кой път да хванеш, върви по оня, който води за гробищата. Той е ограден от двете страни с плет от жълтуга. Двама души не могат вървя там заедно.

— Няма да се отклонявам от него — отговори Уленшпигел. — А вие, храбри отче, помощник в делото на освобождението, съобщете и заповядайте на майката на девойчето, на нейния мъж и на братята й да бъдат в църквата, напълно въоръжени, преди да удари камбаната за прибиране в къщи. Ако чуят, че свирна като чайка, това ще значи, че съм видял върколака. Нека забият тогава камбаната за тревога и да ми дойдат на помощ. Има ли и други смели хора?

— Няма чадо — отговори свещеникът. — Рибарите се боят от върколака повече, отколкото от чумата и от смъртта. Но ти недей отива.

Уленшпигел отговори:

— Пепелта удря сърцето ми.

Тогава свещеникът каза:

— Бъди благословен, ще направя, както ти искаш. Ами не си ли гладен или жаден?

— И двете — отговори Уленшпигел.

Свещеникът му даде бира, хляб и сирене.

Уленшпигел яде, пи и тръгна.

И както вървеше, той дигна очи и видя на небето, дето блестеше ясната луна, баща си Клаас в сияние до господа и гледайки морето и облаците, той чу бурния вятър, който духаше от Англия.

— О! — каза той. — Черни, бързо минаващи облаци, летете като отмъщението подир убиеца. Бучащо море, небе, почерняло като уста на ада, вълни с огнена пяна, които бягате по тъмната вода, нетърпеливи и гневни, и раздрусвате безбройни огнени животни, волове, овце, коне и змии, които ви търкалят или изправят във въздуха и бълват огнен дъжд, черно почерняло море, черно, траурно небе, елате с мене да сразим върколака, злия убиец на девойчето. И ти, ветре, който виеш жално из треволяците, по дюните и в корабните въжета, ти си гласът на жертвите — те крещят за отмъщение пред бога и той ще ми помага при това начинание.

И той слезе в долината, клатушкайки се на своите естествени подпорки, сякаш главата му бе размътена от пиянство, а стомахът — разстроен от зеле.

И запя, като хълцукаше, криволичеше, прозяваше се и плюеше; спираше се и се преструваше, че повръща, а всъщност отваряше очи да види добре всичко наоколо си; изведнъж той чу някакъв остър вой, спря се, уж повръщаше като куче, и под блестящата лунна светлина съзря дългото очертание на запътен към гробището вълк.

Той отново се заклатушка и тръгна из пътечката между жълтугите. Там се престори, че пада, сложи капана към страната на вълка, зареди арбалета си, направи десетина крачки и се застоя като пиян човек и пак се преструваше, че се клатушка, хълцука и плюе, ала всъщност опъваше като лък ума си и разтваряше широко очите и ушите си.

Но не видя нищо друго освен черните облаци, хукнали като луди по небето, и някаква широка, дебела и къса черна фигура, която идеше насреща му; и не чу нищо освен вятъра, който свиреше жаловито, морето, забучало като гръмотевица, и скърцането на раковините по пътя под стъпките на някой, който се движеше тежко и със скокове.

Той се престори, че иска да седне и се строполи тежко на пътя като пиян. И се изхрачи. След това чу на две крачки от себе си щракане на желязо, после — звук от капана, който се затвори, и вик на човек.

— Върколакът — рече той — се хвана с предните си крака в капана. Той става и реве, раздрусва капана, иска да избяга. Но няма да се отърве.

Той го удари с една стрела от арбалета в краката.

— Ето че пада ранен — каза той.

И викна като чайка.

Тутакси църковната камбана заби тревога и един креслив момчешки глас викна из градчето.

— Спящи, събудете се: върколакът е заловен.

— Слава богу! — рече Уленшпигел.

Ториа, майката на Беткин, Лансам, мъжът й, Йоос и Михаел, братята й, първи дойдоха с фенери.

— Заловен ли е? — казаха те.

— Вижте го там на пътя — рече Уленшпигел.

— Слава богу! — казаха хе.

И се прекръстиха.

— Кой бие камбаната? — попита Уленшпигел.

Лансам отговори:

— Моят най-голям син; по-малкият тича из градчето, чука по портите и вика, че вълкът е заловен. Слава на тебе!

— Пепелта удря сърцето ми — отговори Уленшпигел.

Неочаквано върколакът каза:

— Смили се над мене, милост, Уленшпигел.

— Вълкът говори — казаха хората и всички се прекръстиха. — Той е дявол и знае вече името на Уленшпигел.

— Смили се! Милост! — каза гласът. — Кажи на камбаната да спре: тя бие за умряло, милост! Аз не съм никакъв вълк. Китките на ръцете ми са разкъсани от капана; аз съм стар и кръвта ми изтича, милост. Какъв е тоя резлив детски глас, който събужда градчето? Милост!

— Някога — каза Уленшпигел буйно — аз съм те чувал да говориш. Ти си рибарят, убиецът на Клаас, вампир за клетите девойки. Мъже и жени, не се страхувайте. Това е старейшината на рибарите. Оня, който стана причина Зуткин да умре от мъка.

И с едната си ръка той го хвана за гушата, а с другата извади ножа си.

Но Ториа, майката на Беткин, го спря:

— Оставете го жив — извика тя.

И почна да скубе на кичури белите му коси и раздра с нокти лицето му.

И тя виеше от скръб и ярост.

Върколакът с ръце, стегнати в капана, подскачаше на пътя от силна болка и рече:

— Милост, милост! Отстранете тая жена. Ще дам две жълтици. Строшете тия камбани! Де са децата, които крещят?

— Оставете го жив! — крещеше Ториа. — Оставете го жив! Нека плаща за престъпленията си! Камбани за смърт, камбани за смърт за тебе, убиецо! На слаб огън с нажежени щипци. Оставете го жив, нека плаща!

В това време тя намери на пътя една форма за печене на вафли с две дълги дръжки и я взе. Като я разгледа под светлината на факлите, тя видя между двете железни плочки с вдълбани по тях според брабанския обичай ромбове нещо като желязна уста с дълги и остри зъби. И когато я отвори, тя заприличала кучешка уста.

Тогава Ториа, която почна да отваря и затваря формата и да дрънка с желязото, бе обзета сякаш от бяс: скърцаше зъби, хъркаше като умираща, стенеше от горчива жажда за отплата и захапваше заловения с щипците по ръцете, по бедрата, навсякъде, особено по шията, и всеки път, когато го захапваше, казваше:

— Така е правил той на Беткин с тия железни зъби. Той плаща. Тече ли ти кръв, убиецо? Бог е справедлив. Камбани за умряло! Беткин ме зове за отплата. Усещаш ли зъбите, това е божията уста!

И тя непрекъснато и безмилостно го хапеше и когато не можеше да го ухапе, удряше го с формата. Но желанието й за мъст беше тъй голямо, че не го убиваше.

— Смилете се — крещеше рибарят, — Уленшпигел, забий ми ножа, за да умра по-скоро. Махни тая жена. Строши камбаните, които бият за смърт, убий децата, които крещят.

А Ториа продължаваше да го хапе, докато един стар човек се смили и взе от ръцете й формата.

Но сега Ториа заплю в лицето върколака, заскуба косите му и рече:

— Ти ще платиш за престъпленията си на слаб огън, с нажежени клещи, а очите ти ще извадя с нокти.

През това време се пръсна слухът, че върколакът е човек, а не дявол. И всички рибари, селяни и жени от Хейст дойдоха. Някои носеха фенери и пламтящи факли. И всички викаха:

— Убиец и крадец, де криеш ограбеното от нещастните жертви злато? Той трябва да върне всичко.

— Аз нямам нищо, смилете се — думаше рибарят.

А жените го замерваха с камъни и пясък.

— Той плаща за престъпленията си! Плаща! — крещеше Ториа.

— Милост — стенеше той, — кръвта ми изтича. Аз и ял съм в кръв! Милост!

— Кръвта ти ли? — рече Ториа. — Ще ти остане достатъчно за разплащане. Намажете раните му с мехлем. Той ще плати за престъпленията си на слаб огън, с отрязана ръка, с горещи клещи. Той ще си плати, ще си плати!

И понечи да го удари, но загуби съзнание, падна на писъка като мъртва; оставиха я да лежи, докато се свести.

А през това време Уленшпигел освободи ръцете на рибаря от капана и видя, че на дясната му ръка липсват три пръста.

И той заповяда да го вържат здраво и да го сложат в един рибарски кош. Мъже, жени и деца тръгнаха за Дамме, носейки поред коша, за да търсят там правосъдие. Те носеха и фенери, и факли.

И заловеният непрекъснато повтаряше:

— Строшете камбаните, убийте децата, които крещят.

А Ториа думаше:

— Нека си плаща на слаб огън с нажежени клещи, нека си плати!

А след това и двамата млъкнаха. И Уленшпигел не чуваше вече нищо друго освен задъханото дишана на Ториа, тежките стъпки на хората по пясъка и морето, което тътнеше като гръмотевица.

И с натъжено сърце той гледаше хукналите като луди по небето облаци, морето, дето се виждаха разлепените огнени вълни, и под светлината на факли и фенери бледото лице на рибаря, впил в него страшни очи.

И пепелта удари сърцето му.

Вървяха четири часа, докато стигнат в Дамме, дето се бе струпал народът, научил вече новината. Всички искаха да видят рибаря и вървяха след групата рибари, като викаха, пееха, танцуваха и казваха:

— Върколакът е хванат, хванат е убиецът! Благословен да е Уленшпигел. Да даде бог дълъг живот на нашия брат Уленшпигел!

И това приличаше на народно въстание.

Когато минаваха край къщата на управителя, той излезе, привлечен от шума, и каза на Уленшпигел:

— Ти победи; хвала на тебе!

— Пепелта на Клаас удря сърцето ми — отговори Уленшпигел.

А управителят каза:

— Ще получиш половината от наследството на убиеца.

— Дайте го на жертвите — отговори Уленшпигел.

Дойдоха Ламме и Нел; Нел се смееше и плачеше от радост и целуваше любимия си Уленшпигел; Ламме подскачаше тежко, тупаше го по корема и думаше:

— Той е храбър, постоянен и верен; той е моят обичан другар — вие нямате хора като него, вие сте от равнината.

А рибарите се смееха и шегуваха с него.

XLIV

На следния ден камбаната borgstrom заби, за да призове в съда съдията, общинските съветници и секретарите на четирите редици чимове под дървото на правосъдието — една хубава липа. Народът се бе събрал наоколо. При разпита рибарят не искаше да признае нищо, дори когато му показаха трите отрязани от войника пръсти, които липсваха на неговата дясна ръка. Той повтаряше:

— Аз съм беден и стар, смилете се.

Но народът дюдюкаше и викаше:

— Ти си стар вълк, убиец на деца; не проявявайте никаква милост, господа съдии.

Жените думаха:

— Не ни гледай с твоите студени очи, ти си човек, а не дявол; ние не се боим от тебе. Жестоко животно, по-страхливо от котка, която яде птички в гнездата, ти убиваше злочестите девойчета, които искаха да изживеят честно своя мил живот.

— Нека плати за престъпленията си на слаб огън с нажежени клещи — крещеше Ториа.

И макар че общинските пазачи бяха там, майките караха хлапетата да замерват с камъни рибаря. И хлапетата правеха това с удоволствие, дюдюкаха му, щом ги погледнеше, и викаха непрекъснато: „Кръвопиец! Убийте го! Убийте го!“

А Ториа непрестанно крещеше:

— Нека плаща за престъпленията си на слаб огън, нека плати с нажежени клещи!

А народът роптаеше.

— Гледайте — думаха жените — как зъзне под блесналото на небето слънце, което пече белите му коси и изподраното му от Ториа лице.

— И трепери от болка.

— Това е божие правосъдие.

— Вижте го как се е изправил и колко е жалък.

— Погледнете ръцете му на убиец, вързани отпред и окървавени от капана.

— Нека плаща! Нека плаща! — викаше Ториа.

Той стенеше:

— Аз съм беден, оставете ме.

И всички, които го слушаха, дори съдиите, се подиграваха с него.

Той се престори, че плаче, за да ги трогне. Но жените се смееха.

Тъй като имаше достатъчно улики за мъчение, той бе осъден да бъде мъчен дотогава, докато признае как е убивал, отде е идвал, де са ограбените неща на жертвите и де крие златото си. Когато го заведоха в помещението за мъчение и му обуха съвсем тесни нови ботуши, съдията го попита как му е внушил сатаната толкова зли помисли и такива чудовищни злодеяния; той отговори:

— Аз самият съм сатаната. Това е моята същина. Още като дете бях грозен и неспособен за никакви телесни упражнения и всички ме смятаха за глупав и често ме биеха. Ни едно момче, ни едно момиче не ме жалеше. Когато станах момък, никоя жена не ме пожелаваше дори срещу пари. Тогава ме обзе студена омраза към всяко същество, родено от жена. Затуй наклеветих Клаас, който беше обичан от всички. Аз обичах единствено парата, която бе моята сребърна или златна възлюблена. Когато пратих Клаас на смърт, аз имах и изгода, и удоволствие. След това още повече от преди трябваше да живея като вълк и аз възжелах да хапя. Когато минавах през Брабан, видях форми за вафли, които се употребяват там, и си рекох, че една от тях може да стане хубава желязна уста. Ах, да можех да ви уловя за гърлото, вас, жестоки тигри, които се забавлявате с мъчението на един старец! Вас бих захапал с по-голяма радост, отколкото войника и девойчето! Защото, когато видях колко прелестно бе девойчето, заспало върху пясъка под слънцето, хванало с две ръце кесийката с парите, аз бях изпълнен с любов и умиление, но тъй като бях вече много стар и не можех да го обладая, аз го ухапах…

Съдията го попита де е живял и рибарят отговори:

— В Рамскапеле, отдето ходех в Бланкенберге, в Хейст, дори в Кноке. През неделните и пазарни дни правех вафли така, както ги правят навред в Брабан, с тая същата форма. Тя бе винаги добре изчистена и намазана с мас. И това ново нещо, дошло от чужбина, имаше успех. Ако искате да знаете още неща и защо никой не ме познаваше, ще ви кажа, че денем си преправях лицето с бои и си боядисвах косата червеникава. Колкото за вълчата кожа, която ми сочите въпросително с жестокия си пръст, ще ви го кажа направо, че тя е от два вълка, които убих в горите до Равешо и Малдегем. Трябваше само да зашия двете кожи, за да мога да се покривам с тях. Аз я криех в един сандък в дюните на Хейст. Там са също така дрехите, които крадях, та по-късно при сгоден случай да ги продавам.

— Отдръпнете го от огъня — каза съдията.

Палачът изпълни заповедта.

— Де е златото ти? — каза пак съдията.

— Кралят никога няма да узнае това — рече рибарят.

— Горете го по-отблизо с пламтящи свещи — каза съдията. — Приближете го до огъня.

Палачът изпълни заповедта и рибарят извика:

— Аз не съм магьосник, защо трябва да ме приближават до огъня? Кръв тече от краката ми от изгарянето. Няма да кажа нищо. Защо толкова близо сега! Казах ви, кръв тече от тях; кръв тече: тия ботуши са ботуши от нажежено желязо. Златото ми ли? Е, добре, моят единствен приятел в света е… дръпнете ме от огъня… е в зимника ми в Рамскапеле, в едно сандъче… оставете ми го; милост и пощада, господа съдии; проклети палачо, махни свещите… Той ме гори още повече… то е в едно сандъче с двойно дъно, обвито във вълна, за да не дрънчи, ако се раздруса сандъчето; казах вече всичко; дръпнете ме.

Когато го дръпнаха от огъня, той се засмя злобно.

Съдията го попита защо се смее.

— От радост, че се отървах от мъчението — отговори той.

Съдията му каза:

— Никой ли не е искал да види твоята форма със зъби?

Рибарят отговори:

— Виждаха, че тя е като всички други, само че е с дупки, в които завинтвах железните зъби; призори ги махвах; селяните предпочитаха моите вафли пред тия на другите продавачи и ги наричаха вафли с брабански пъпчици, защото, когато махвах зъбите, празните вдлъбнатини образоваха малки полуклъбца, които приличаха на пъпчици.

Съдията каза:

— Кога хапеше нещастните жертви?

— Денем и нощем. Денем бродех из дюните и по пътищата, носейки формата за вафли, и дебнех, особено в събота, когато става големият пазар в Брюге. Видех ли някой селянин, който креташе тъжно, аз го оставях да отмине, тъй като смятах, че неговата болка иде от празната му кесия; но ако някой вървеше весело, аз се движех близо до него; когато той никак не очакваше, аз го захапвах за врата и вземах кесията му. И това правех не само сред дюните, но по всички пътища и пътеки из равнината.

Тогава съдията каза:

— Покай се и моли бога.

Но рибарят почна да богохулствува:

— Господ-бог пожела да бъда такъв, какъвто съм; аз вършех всичко въпреки волята си, подтикван от природата. Зли тигри, вие ще ме накажете несправедливо. Но не ме горете… Аз извърших всичко въпреки волята си; смилете се, аз съм беден и стар; ще умра от раните си; не ме горете.

Тогава го заведоха в съда, под липата, да чуе присъдата си пред целия събран народ.

И той бе осъден като жесток убиец, крадец и богохулник; езикът му да бъде продупчен с нажежено желязо, дясната му китка да бъде отсечена и да бъде горен жив на слаб огън, докато издъхне пред кметството.

И Ториа крещеше:

— Това е правосъдие, той плаща за престъпленията си!

А народът крещеше:

— Дълъг живот на господа съдиите!

Заведоха го в тъмницата, дето му дадоха месо и вино.

И той се развесели и каза, че никога дотогава не е пил и ял така, но че кралят, който ще наследи имуществата му, може да плати тоя последен обед.

И се смееше горчиво.

Призори на следния ден, когато го водеха на смърт, той видя Уленшпигел, изправен до кладата, и извика, като го посочи с пръст:

— Онзи там, убиец на старци, трябва да умре по същия начин; преди десет години той ме хвърли в канала на Дамме, защото бях направил донос срещу баща му. С това аз изпълних дълга си като верен поданик на негово католическо величество.

Камбаните на църквата „Света Богородица“ биеха на смърт.

— И за тебе бият тия камбани — рече той на Уленшпигел, — ти ще бъдеш обесен, защото уби.

— Рибарят лъже — викна събраният народ, — лъже палачът-убиец.

А Ториа като обезумяла го замери с един камък, който го удари по челото, и извика:

— Ако беше те удавил, ти нямаше да живееш и да захапеш злочестото ми момиче като някой вампир, кръвопиецо!

Уленшпигел не промълви дума, а Ламме рече:

— Видял ли го е някой да хвърля рибаря във водата?

Уленшпигел не отговори.

— Не, не — викаше народът, — палачът излъга.

— Не, не съм излъгал — извика рибарят: — той ме хвърли, макар че го молех да ми прости, и аз едва излязох оттам, като се хванах за една лодка, завързана до брега. Измокрен и треперещ, едва можах да намеря печалното си жилище; втресе ме, никой не се погрижи за мене и аз мислех, че ще умра.

— Лъжеш — каза Ламме, — никой не го е видял.

— Не! Никой не го е видял — извика Ториа. — В огъня палача! Преди да умре, той иска да вземе още една невинна жертва. В огъня нека плати за престъпленията си! Той лъже. Ако си го направил, не признавай, Уленшпигел. Няма свидетели. Нека плати на слаб огън с нажежени клещи.

— Извърши ли убийството? — попита съдията Уленшпигел.

Уленшпигел отговори:

— Аз хвърлих във водата доносчика, убиеца на Клаас. Пепелта на баща ми удряше сърцето ми.

— Той признава — рече рибарят — и ще умре като мене. Де е бесилото да го видя? Де е палачът с меча на правосъдието? За тебе бият камбаните за умряло, обеснико, убиец на старци.

Уленшпигел каза:

— Аз те хвърлих във водата, за да те убия: пепелта удряше сърцето ми.

А сред народа жените думаха:

— Защо признаваш, Уленшпигел? Никой не е видял; се: а ти ще умреш.

А рибарят се смееше и скачаше от злобна ярост, като махаше с вързаните си и обвити в кървави парцали ръце.

— Той ще умре — каза рибарят, — ще се пресели от земята в ада с въже на шията като нехранимайко, крадец, хаймана: той ще умре, бог е справедлив.

— Няма да умре — рече съдията. — Във Фландрия убийството не се наказва, след като минат десет години. Уленшпигел е извършил едно лошо дело, но от синовна обич. Уленшпигел няма да бъде преследван за това.

— Да живее законът! — извика народът.

Камбаните на църквата „Света Богородица“ забиха за смърт. И рибарят скръцна със зъби, наведе, глава и за пръв път в живота си пророни сълза.

И отрязаха китката му, и продупчиха езика му с нажежено желязо и той бе поставен да гори на слаб огън срещу оградата на кметството.

Преди да издъхне, той извика:

— Кралят няма да получи моето злато, аз излъгах… Аз ще се върна пак, за да ви хапя, зли тигри.

А Ториа крещеше:

— Той плаща за престъпленията си, той плаща! Гърчат се тия ръце и нозе, които бързаха да убиват. Дими тялото на палача; бялата му козина, козина на хиена, гори по бледата му муцуна. Той плаща! Той плаща!

И рибарят умря, виещ като вълк.

И камбаните на „Света Богородица“ биеха на смърт.

И Ламме и Уленшпигел яхнаха отново своите магарета.

И Нел остана тъжна при Катлин, която непрестанно повтаряше:

— Махнете огъня! Главата гори, върни се, Ханске, миличък.