Торбалан

2.

Ник скочи в дънките си и бързо мина в приемната. Трескаво оправи косата си и с подпетени обувки отвори вратата.

Отвън стоеше същество, което някога, в зората на своето създаване, е било планирано за жена. За жалост, след пет години следване и двайсет години работа бе такова толкова, колкото е растение стогодишна греда. С една дума — известната адвокатка Нери Панова.

— Здравейте, господин Шишманов.

Сякаш смачка в ръцете си вестник.

— Заповядайте, госпожице.

Тя влезе смело, защото явно знаеше, че няма мъж на Земята, който да й мисли… Абе да си мисли там нещо за нея. Огледа стаята — не я хареса. Понечи да седне на дивана, но там от край до край се търкаляха разни дреболии на Мария — несесер, тефтер, сутиен… На лицето й се изписа погнуса и само бързите реакции на Ник не й позволиха да се фръцне назад.

— Ето тук… тук седнете.

Тя се разположи предпазливо на предложения фотьойл, очаквайки всеки момент нещо да я захапе. Ник се настани зад бюрото си и я загледа, стараейки се да изкара от очите целия си наличен чар. И как — госпожица Нери на крака в кантората ти значеше поне хиляда долара хонорар.

— Няма да крия, господин Шишманов, че вие сте последния детектив, към когото прибягнах за услуга. — Тя замълча ефектно като на пледоария. — Но другите ми отказаха.

Ник кимна съчуствено и разбиращо — не на Нери, а на пачката банкноти, която се кипреше във фотьойла.

— Слушам ви.

— Имам клиентка, която ми е заръчала разследване.

Ник даде да се разбере, че целият е в слух.

— Моята довереница е имала тежко преживяване.

„Ако е грозна като теб — апострофира Ник мислено, — откъде ще дойде хубаво?“

— Преди четири месеца е изчезнало детето й. Може би сте чули…

В този момент вратата към стаята за почивка скръцна и оттам сияеща излезе Мария — за щастие, облечена. Носеше си и химикал. Седна безцеремонно на дивана или по-точно на сутиена си, взе си тефтера и даде да се разбере, че е готова да записва.

Госпожица Нери само вдигна по-високо брадичката си да не би случайно да оцапа погледа си.

— Това е секретарката ми…

Очите на адвокатката блeснаха презрително.

— Знам — рече с погнуса тя.

— Ще записва.

— Щом може да пише…

Ник понечи да укротява Мария, но тя също бе надушила пачката в зелено и пропусна репликата край ушите си.

— Та за случая писаха по вестниците — продължи адвокатката.

— Рядко чета вестници.

Госпожицата щеше да изтърве едно „личи си“, но преглътна с усилие.

— И по телевизията даваха.

— И новини не гледам. Много работа, госпожице. Дори време за моя сериал „Алф“ не ми остава.

— Да — потвърди Мария. — Много поръчки. Ник се съсипва…

— Знам, знам — прекъсна я с досада госпожица Нери. — Значи трябва да ви разкажа.

— Ако може по-подробно.

— За това съм дошла… Та преди четири месеца тя станала свидетел на отвличането на детето си. Седяла на терасата, а то, петгодишно момче, играело долу в градинката. Тя четяла книга. — Тук госпожицата натърти и за първи път стрелна Мария. — Докато прехвърляла страниците, надникнала долу и видяла някакъв възрастен мъж да натиква Дани в чантата си.

— Дани?

— Синът й се казва така.

— В чанта? — почеса се Ник по главата.

— Точно това казах.

— Голяма чанта значи — заключи Ник. — Продължавайте.

— Докато слезе, мъжът изчезнал.

— Възрастен мъж? И вече изчезнал?

— И следа нямало от него.

— Хм. И после?

— Тя уведомила полицията.

— И?

— Нищо.

— Естествено — кимна разбиращо Ник. — Откуп искаха ли?

— Никой не се е обаждал.

— А такова… бащата?

— Няма баща.

— Ха! Дете има, баща — няма?

— Тя е самотна майка.

Мария се усмихна гадно — абе всички кучки се водят такива…

Госпожица Нери се направи, че не вижда.

— Клиентката ми не се осланяла на полицията…

— Правилно — промърмори Ник.

— …и тръгнала сама да търси. И успяла да открие мъжа, който отвлякъл детето.

— Открила го? Пребил ли я?

— Не. — Адвокатката замълча. — Опитал се да я натика в чантата си.

— Правилно прецених, че трябва да е била голяма чанта — доволен констатира Ник. — И?

— Клиентката ми е в лудницата.

— Боже мой!

— Говори объркани и странни неща. Ще ви срещна с нея. Детето го няма.

— И какво искате от мен?

— Да откриете този възрастен мъж.

Мария му правеше знаци с очи.

— Хм… Срещу?

— Десет хиляди.

— Лева?

— Долари.

— Приемам!