Това, което искам, е всичко

В намира начин да се извини

Руби погледна в стаята на Ванеса. Тя беше облечена с черно гумирано яке, дънки и остри обувки с остри токчета и беше подстригала бретона си суперкъсо с помощта на самобръсначка.

— Някаква поща? — попита тя.

Ванеса поклати глава. Родителите им пътуваха из Европа с някакъв художествен панаир и трябваше вече да са писали.

— Обаждания? Съобщения?

Ванеса отново поклати глава.

— Да ти се излиза с мен? Предполага се, че си във ваканция? — предложи Руби.

Ванеса вдигна рамене и закопча черния си суичър до брадичката. Тя все още беше бясна на сестра си, задето й беше взела апарата без разрешение, а и не й се ходеше никъде другаде, освен да се извини на Дан.

Не беше разговаряла с него откакто си бе тръгнала от тях в петък, а това си беше най-продължителният отрязък от време, в който не си бяха общували, откакто се познаваха. Тя искаше да му обясни, че това с линка е ужасна грешка и че е купила бельото от „Викторияс сикрит“ само защото е смятала, че по този начин ще го отпусне, за да се позабавляват. Искаше да му каже, че се познават от достатъчно дълго време, че да се сърдят един на друг, а и да му се извини по милион различни начини. Тайничко, обаче, тя се надяваше, че Дан я познава достатъчно добре, за да знае, че тя не би изложила така сестра му. А и се надяваше също, че той знае, че я е засрамил онзи ден, когато стоеше там практически гола, и че той трябва да се извини пръв.

— Добре. Ще се видим после. Ще ти донеса храна — каза Руби и се обърна да си върви.

Ванеса отиде до компютъра си, за да провери за стотен път дали Дан не й е пратил мейл.

И този път беше! Стихотворение! Тя бързо придърпа стола си и кликна върху иконката. Текстът се появи и тя го зачете веднага.

Прочете текста три пъти от екрана, след което го разпечата и го прочете отново. Думите бяха грозни и гневни, и разбиваха сърцето й. Той не й беше простил, това поне бе ясно.

Ванеса обаче, винаги бе имала дарбата да вижда красотата в грозните неща, а и беше изчела достатъчно стихотворения от пощата за списанието си, за да знае, че точно това стихотворение е специално. То беше изпълнено с богати метафори и страстни думи и както я караше да зарови глава в завивките си и да ридае, така тя не можеше да му се насити. Беше брилянтно.

Дори Дан да не й проговореше никога вече, и макар да беше писано за нея, за това колко ужасна е всъщност, тя щеше да го публикува.

Дан никога не се беше опитвал да публикува някое от стихотворенията си, но нямаше как да не се изненада, когато отвори копие от „Ню Йоркър“ и прочете стихотворението си там. Това си беше и доста добър начин да впечатлиш колежите, в които кандидатстваш. Нямаше как да не го направи. Дължеше му го.

Ванеса скочи от стола и започна да рови из стаята в търсене на вестника. Намери в него името на главния редактор, след което се върна на компютъра и му написа писмо, като сложи адреса и името на Дан.