Трагедии

ДЕЯНИРА

ДОЙКА

ХИЛ

ХОР ОТ ТРАХИНСКИ ДЕВОЙКИ

ВЕСТИТЕЛ

ЛИХАС

СТАРЕЦ

ХЕРАКЪЛ

Действието се развива в тесалийския град Трахин, пред двореца, в който живее Херакъл.

Пролог

ДЕЯНИРА

От старо време казват, че за никого,

преди да е умрял, не знаят хората

добър ли, или лош е бил животът му.

Но и преди да ида между мъртвите,

аз знам, че моят е тегла и бедствия.

Когато бях в чертозите на татко си,

на цар Ойней в Плеврона, ужасявах се

от брака — както никоя в Етолия.

Един поток — потокът Ахелой — ми бе

жених, и от баща ми той ме искаше,

превърнат на същински бик, на лъскав змей,

извит и гъвкав, или пък на истински

човек с глава на бик, а от брадата му

космата изворни води се стичаха.

Такъв жених поискал бе ръката ми,

а аз се молех да умра, нещастната,

преди да се докосна до леглото му.

Дойде след време там, за мое щастие,

прославеният Зевсов и Алкменин син223.

Със Ахелой той влезе във борба тогаз

и ме избави. Как вървя борбата им,

не ще разкажа — аз не зная. Който е

можал без страх да гледа, нека каже!

А аз седях уплашена — нещастие

над мен да не стовари красотата ми.

Най-после Зевс добре завърши битката.

Добре ли я завърши? Ах, обвързана

с леглото на Херакъл, храня вечен страх,

тревожа се заради него. Всяка нощ

ми носи нови мъки и страдания.

Родих деца, които той единствен път

видя — тъй както селянин далечната

земя при посев само и пожънване.

В такъв живот, изпълнен с труд за другите,

дохождаше дома и пак отиваше.

Но днес, когато той завърши своите

борби, у мене расне безпокойството.

Откакто е убил Ифит, прокудени

от своя край, живеем тук, в трахинската

земя, при наш приятел224; а къде е той —

не знае никой. Зная само — в тежка скръб

ме хвърли той, когато заминаваше.

И чувствувам, че зло му се е случило.

Не мина малко време — десет месеца

и други пет без никакво известие!

Ах, има нещо страшно тук! Остави ми

една такава плочка225 той, че винаги

се моля да не ме слети нещастие!

ДОЙКАТА

Царице Деяниро, аз съм виждала

да плачеш често с горък, безутешен плач

по своя мъж, заминал в чужди краища.

Но ако бива да съветва робски ум

свободни хора, чуй и ти съвета ми.

Ти имаш толкова деца, а никое

не пращаш по следите на съпруга си!

Особено пък Хил — нима за татко си

не иска да узнае той добре ли е!

Но ето го — той тича към палатите.

Та ако смяташ, че добре съм казала,

с момчето постъпи според съвета ми.

Влиза Хил.

ДЕЯНИРА

О, сине мой! Дете! И от незнатните

се чуват хубави неща. Робиня е

хей таз жена, но каза благородна реч.

ХИЛ

Кажи ми, майко, ако е за казване.

ДЕЯНИРА

Че срамно е да не подириш татко си,

когато е пропаднал в чужди краища.

ХИЛ

Аз знам къде е — ако слушам хората.

ДЕЯНИРА

В коя земя дочуваш да е спрял, дете?

ХИЛ

През цялата година, дълго — казва се —

робувал при една жена във Лидия.226

ДЕЯНИРА

Тогава всичко можем да очакваме!

ХИЛ

Но вече бил освободен — така мълвят.

ДЕЯНИРА

Но, жив или умрял, сега къде е той?

ХИЛ

Евритовия град в Евбея, казва се,

нападал или готвел нападение.

ДЕЯНИРА

Но, сине мой, ти знаеш ли? Остави ми

за този край той сигурни пророчества!

ХИЛ

Не те разбрах. Какво говориш, майчице?

ДЕЯНИРА

Че той или ще срещне гибелта си там,

или ако надвие и във този бой,

честит ще е завинаги животът му.

Но щом е във такова изпитание,

иди на помощ, за да се спасим, дете,

и ние или да погинем заедно!

ХИЛ

Ще ида, майко. Ако знаех думите

на бога, щях да бъда там отдавна аз.

Не чувствувах при тази вечна таткова

съдба особен страх или загриженост.

Сега разбрах. Не ще пропусна нищичко,

за да науча търсената истина.

ДЕЯНИРА

Върви, дете. Макар и късна, винаги

за нас добрата новина е щастие.

Хил излиза.

Парод

ХОР

Първа строфа

Към теб, когото звездна умираща нощ

поражда и приспива целия пламнал,

Хелиос227, Хелиос, викам —

обади къде се намира

днес на Алкмена синът,

где,

боже, който светиш със бляскав плам!

При морски проливи? Или

върху една от двете суши228?

Кажи, могъщ е твоят поглед!

Първа антистрофа

Разбирам как с копнеещо в болка сърце

спечелената с тежък бой Деянира,

като злочеста птичка,

никога без сълзи не може

своя копнеж да приспи,

не —

помни своя съпруг и тръпне в страх,

връз безпокойното легло

самотна чезне и очаква

горчива и плачевна участ.

Втора строфа

Както в морето под буен

южен и северен вятър

виждаш нашир — наближава,

иде вълна след вълна,

така и той,

тивският мъж229,

е в тежко зло,

вечно растат

безчет беди —

в критски води

сякаш плува. Но някой бог,

който му сочи верен път,

пази го сам от гибел.

Втора антистрофа

Вярно, с почтителен укор,

все пак със укор ще кажа.

Чуй ме, не бива да губиш

никога свойта добра

надежда. Да,

пък и Кронид

(а той е цар

в целия свят)

не ни е дал

дял без беди.

Не — беда и добро кръжат

вечно край нас, тъй както безспир

Мечката в кръг се движи.

Епод

И нито звездната нощ,

ни бедата, ни богатствата векуват

скоро те

изчезват — сменят се поред

лишения и радост.

На тебе, на царицата, говоря аз —

надявай се! Че виждал ли е някой

Зевс да изостави свойте рожби?

Първи епизод

ДЕЯНИРА

Ах, ти узна за моите страдания

и идеш тук. Но как боли в сърцето ми,

сама не ще изпиташ и не знаеш ти!

Че младостта вирее върху своята

определена твърд и нито божи плам

я плаши, нито вихър, ни проливен дъжд —

живее тя сред сладости в безгрижие,

додето назоват жена девойката

и тя поеме своя дял от грижите

във трепет за мъжа си, за децата си.

Тя би разбрала, като гледа своята

съдба, какви беди са ме отрупали.

Аз вече много болки съм изплакала,

но днес една неказвана ще чуете.

Когато тръгна в поход за последен път,

Херакъл, господарят, във палатите

остави стара табличка, изписана

със знаци, за които той преди това,

отивайки на бой, не ми говореше —

на подвизи, а не на смърт отиваше.

Сега, като за смърт приготвен, даде ми

наградата за брака ни, а родната

земя разпредели между децата си

и каза точно, че ако в страната ни

не дойде след година и три месеца,

във този срок отишъл е сред мъртвите;

ако прескочи този срок, в безгрижие

ще преживее по-нататък дните си.

С това било от боговете съдено

да свършат и Херакловите бедствия —

това с гласа на два свещени гълъба

дъбът в Додона му предрекъл някога.

Дойде мигът, сега ще видим сигурно

как трябва да се сбъдне прорицаното.

От сладък сън аз скачам в страх, приятелки,

и трепетна се питам: ще изгубя ли

най-славния в света и най-отличния?

ХОР

Не казвай лошо! Увенчал главата си,

задава се човек с добри известия.

Влиза Вестител.

ВЕСТИТЕЛЯТ

Царице Деяниро, пръв от грижата

ще те избавя. Славният Алкменин син

е жив, могъщ и води тук след битката

трофеен дар на боговете бащини!

ДЕЯНИРА

Какво говориш, старче мой, какво е туй?

ВЕСТИТЕЛЯТ

Ще дойде скоро в твоя дом желаният

съпруг, ще се яви с победоносна мощ!

ДЕЯНИРА

От тукашен или от чужденец узна?

ВЕСТИТЕЛЯТ

Тъй каза пред мнозина сред ливадите

сам пратеникът Лѝхас. Та от него чух

и хукнах — пръв да донеса известие —

облага да спечеля и признателност.

ДЕЯНИРА

Но где е той, ако ми носи блага вест?

ВЕСТИТЕЛЯТ

Не лесно той, царице, си пробива път.

С въпроси са се струпали мелийците230

край него, и не може да пристъпи той.

Там всеки иска да узнае своето —

и не отстъпва, докато желаното

не чуе. Той не иска, но задържат го,

затуй стои. Но скоро ще го видите.

ДЕЯНИРА

О, Зевсе, който властвуваш в етейската

лъка231! Най-после ти ни даде щастие!

Жени, запейте всички — и в палатите,

и вън от този дом, — че неочаквано

от радостната вест сега ликуваме!

ХОР

Хипорхема

Нека ликува дома при олтарите

с радостен вик съпругата! Нека дружно от момците

кънти

вик на прослава към бога,

към Феба, закрилника красноколчанен232!

Пейте пеан, пеан, девойки!

Славете божата сестра

ортигийската Артемида233 —

с верния лък и с факлите в ръце,

още — родните нимфи!

Възторг ме обзема, следвам те-

бе, флейто, господарко на душата ми!

Вълнува ме бръшлянът —

евой, евой!234 —

венците му ме карат да играя до забрава!

Ио̀, ио̀, Пеан! Погледай, скъпа моя!235

Задават се към тебе,

и можеш да ги видиш!

ДЕЯНИРА

Да, виждам, скъпи мои, не убягнаха

от погледа ми — виждам цяло шествие.

На сцената се явява шествие на пленени жени, водени от войници и от пратеника Лихас.

След толкоз дни те срещам аз, вестителю,

със поздрав — ако носиш нещо радостно!

ЛИХАС

Добре дойдохме, вий добре ни срещате,

царице, — и заслужено. За хубави

дела добрата дума е наградата.

ДЕЯНИРА

Любезни! Първо ми кажи най-първото —

дали ще видя вкъщи жив съпруга си.

ЛИХАС

Когато го напущах, той бе пълен с мощ,

бе здрав, цъфтящ, не му тежаха болести.

ДЕЯНИРА

Къде бе той? В край гръцки или варварски236?

ЛИХАС

В Евбея, на брега; там вдигна жертвеник,

отрупан с плод, във чест на Зевс от Кенеон.

ДЕЯНИРА

Оброчен дар или по предсказание?

ЛИХАС

Оброчен — за това, че взел с оръжие

земята на жените, що доведохме.

ДЕЯНИРА

Но, моля те, чии са и кои са те?

Ако не бъркам, те са за окайване!

ЛИХАС

Избра ги той, когато срина царството

на цар Еврит, — за свой трофей, за божи дар.

ДЕЯНИРА

В това ли царство е прекарал цялото

безкрайно време от неизброими дни?

ЛИХАС

Не, повечето време бил във Лидия,

задържан, казва, не като свободен мъж,

а като роб. Но нека не осъждаме

жена, когато Зевс е извършителят.

Продаден на Омфала, една варварка,

година минал в робство, както казваше,

и тоя срам го наранил дотолкова,

че с дума се обвързал сам и клетва дал

в робия да захвърли причинителя

на свойто зло с жена му и с децата му.

И не забравил клетвата: очистил се

и към Евритовия град с наемници

потеглил в поход. Казваше, че царят бил

единствено виновен за бедата му.

Дошъл у него, седнал при огнището

Херакъл, като стар познат — и казал му

тогава много хули с лоша помисъл

Еврит: че той, Херакъл, с безпогрешните

стрели не би надвил на синовете му,

че роб, не волен мъж е той, понасяйки

обидната му реч. Пиян, прогонил го

от своя пир. Когато с яд в душата си

съзрял веднъж Ифита на тиринтските

скали237 да дири своите заскитали

коне, загледан тук, замислен другаде —

свалил го от височината мигом той.

Но гневен за това убийство, властникът,

създателят на всичко, Олимпиецът,

сам Зевс го прати в робство — той не можеше

да понесе, че твоят мъж със хитрост е

убил човек. При явно отмъщение

Зевс би простил — че прав е бил убиецът.

Неправдата презират и безсмъртните.

Ония, със надменния и зъл език,

са днес на преизподнята поселници,

градът им — в плен. А тези тук, постигнати

от скръбна участ подир дни на щастие,

при тебе идат. Тъй реши съпругът ти,

а аз, като служител верен — слушам го.

И сам той, след като на Зевс, на татко си,

свещени жертви принесе за своята

победа, — ще си дойде, знай! От всичките

приятни вести тази е най-сладката!

ХОР

Царице, радостта ти днес е сигурна

при всичко чуто и при всичко видено!

ДЕЯНИРА

Как няма да се радвам аз от все сърце,

щом чувам за щастливите му подвизи?

Едното е естествено при другото.

Но все пак се боят благоразумните,

че може да се сгръмоли щастливецът.

Обзе ме страшна мъка в миг, приятелки,

когато зърнах тъй нещастни, в чужди край,

без дом и без родители, във тежък плен

жени, които са били наричани

свободни, а сега понасят робски дял.

О, богове! Дано не видя никога

срещу рода ми тъй да се надигнете!

А иначе — дано не съм сред живите!

С каква тревога гледам тези пленници!

(Към Йола.)

А ти — каква си, моя млада клетнице?

Мома ли, или майка? Младостта ти е

неопитна, личи, и — благородна си.

Йола не отговаря.

Чуй, Лихасе, каква е тази пленница?

Коя е нейна майка, кой е татко й?

Кажи! Към нея гледам с най-дълбока жал,

че само тя умее тук да чувствува!

ЛИХАС

Що зная аз? Защо ме питаш? Може би

по род не е била между последните.

ДЕЯНИРА

Не е ли от царете, от Евритови?

ЛИХАС

Не знам, па и не съм разпитвал толкова.

ДЕЯНИРА (подозрително).

И името й ти не чу от другите?

ЛИХАС

Не, мълком изпълнявах свойта работа.

ДЕЯНИРА

(към Йола).

Кажи на мене, клетнице! За тебе е

беда, ако не разберат коя си ти.

ЛИХАС

Едва ли би развързала езика си,

след като тъй мълча преди. Не казва тя

ни много, нито малко — нито думица,

а с остра болка сълзи рони, бедната,

над тежкото си зло, откакто пустия

свой роден край напусна. Да, съдбата й

е зла, но тя й дава снизхождение.

ДЕЯНИРА

Пуснете я и нека иде в стаите

тъй, както иска тя сама. Към нейните

беди не искам да прибавя нова скръб.

Достатъчна е тази.

(Към Лихас.)

Във палатите

да влезем всички: ти върви, където си

потеглил, аз пък — ще приготвя нужното.

Лихас продължава с пленниците.

ВЕСТИТЕЛЯТ (към Деянира).

Почакай още малко тук, та не пред тях

да разбереш кого отвеждаш в своя дом

и за да ти разкажа неизвестното.

Че всичко зная аз по тези работи.

ДЕЯНИРА

Какво сега? Защо препречваш пътя ми?

ВЕСТИТЕЛЯТ

Почакай, чуй! Ни първото известие

бе празно, нито второто, надявам се.

ДЕЯНИРА

Да викна ли онези,

(Посочва след отминалото шествие.)

или — искал би

да чуя само аз и тези гражданки?

(Посочва Хора.)

ВЕСТИТЕЛЯТ

За теб, за тези — може. Остави онез!

ДЕЯНИРА

И без това заминаха. Кажи сега.

ВЕСТИТЕЛЯТ

Във цялата си реч ни дума искрена

не каза той. Или сега ви мамеше,

или преди е бил нечестен пратеник.

ДЕЯНИРА

Какво? Кажи по-ясно туй, което е

във мисълта ти. Не разбрах словата ти.

ВЕСТИТЕЛЯТ

Аз чух, когато този мъж говореше

пред много сбрани хора, че съпругът ти

заради таз девойка повалил в праха

Еврит с висококулата Ехалия —

сам бог Еро̀т го вмъкнал в бой с оръжие,

не тежката робия у лидийците

и при Омфала, не смъртта Ифитова.

А виж, сега приказва други работи.

Щом не успял да убеди родителя

да му даде за таен брак девойката,

измислил той нищожно обвинение

и тръгнал срещу нейното отечество,

където — каза той — Еврит бил властният,

убил баща й — царя — и срутил града.

И днес, ти виждаш, връща се в палатите

и праща нея не тъй необмислено

и не като робиня. Не мисли това!

Така е, той е пламнал от желание.

Реших да ти разкрия тук от край до край

това, което зная от вестителя.

И всичко туй мнозина сред трахинския

площад със мене слушаха, и могат те

да потвърдят. Ако не казвам хубави

неща, скърбя, — но аз ти казах правото.

ДЕЯНИРА

О, аз нещастна! Докъде съм стигнала!

Каква беда под своя покрив, без да знам,

приех! О, бедна аз! Нима безименна

е тя — тъй както се закле водачът й?

ВЕСТИТЕЛЯТ

Да, свети с хубостта и с потеклото си —

тя по баща била на цар Еврит дете,

наричала се Йола. А ни думица

не каза той. Не е разпитвал, види се!

ХОР

Проклет да е — не всеки лош, а скритият

злодей, комуто не приличат зли дела!

ДЕЯНИРА

Жени, какво да правя? Изумена съм

от думите, които ми се казаха!

ХОР

Върви, чуй Лихас! Той ще каже, вярваме,

ако го поразпиташ под мъчение.

ДЕЯНИРА

Да, да, ще ида. Смислен е съветът ти.

ВЕСТИТЕЛЯТ

Сега — какво да правя аз! Да чакам ли?

ДЕЯНИРА

Почакай. Не повикан от вестители —

самичък той пристига от палатите.

Влиза Лихас.

ЛИХАС

Жена, какво да кажа на съпруга ти?

Кажи, защото, виждаш, тръгвам пак на път.

ДЕЯНИРА

Как бързо, след като така те чакахме,

потегляш, без да сме си поговорили!

ЛИХАС

Ако желаеш да ме питаш — ето ме!

ДЕЯНИРА

Ще кажеш ли пред мен самата истина?

ЛИХАС

О, Зевсе! Туй, което знам самият аз!

ДЕЯНИРА

Каква жена доведе ти в палатите?

ЛИХАС

Евбейка — но не зная потеклото й.

ВЕСТИТЕЛЯТ (приближава се до Лихас).

Хей, гледай тук! Кому приказваш? Мислиш ли?

ЛИХАС

А ти — защо задаваш ти такъв въпрос?

ВЕСТИТЕЛЯТ

Ако разбра, бъди тъй смел, дай отговор!

ЛИХАС

Да — на царица Деянира, щерката

на цар Ойней, жената на Херакъл и

ако не бъркам, мойта повелителка.

ВЕСТИТЕЛЯТ

Това желаех да узная. Значи, тя

е твоя повелителка?

ЛИХАС

И право е.

ВЕСТИТЕЛЯТ

Какво ще бъде твойто наказание,

ако пред нея не говориш истина?

ЛИХАС

Как тъй? Защо приказваш тъй заплетено?

ВЕСТИТЕЛЯТ

Съвсем не! Явно вършиш туй самият ти!

ЛИХАС

Аз тръгвам, но сглупих, че слушах толкова.

ВЕСТИТЕЛЯТ

Не, първо ще те питам нещо кратичко!

ЛИХАС

Кажи, щом искаш. Та и тъй не млъкваш ти!

ВЕСТИТЕЛЯТ

Девойката, която във палатите

изпрати, ти познаваш.

ЛИХАС

Да. Защо това?

ВЕСТИТЕЛЯТ

Не казваше ли ти, че тя, незнайната

за теб, е Йола, дъщеря Евритова?

ЛИХАС

Кому съм казвал? Кой ще дойде с доводи

да каже, че е чул това с ушите си?

ВЕСТИТЕЛЯТ

Кому? На много хора. Сред трахинския

площад от тебе чу това тълпа народ.

ЛИХАС

Да.

Аз казах, че съм чул. Но все едно ли е

да казваш слух и да предаваш точна вест?

ВЕСТИТЕЛЯТ

Какъв ти слух! Под клетва не твърдеше ли,

че на Херакъл за жена я водите?

ЛИХАС

Как, аз? Жена? Царице скъпа, моля те,

кажи, за бога, кой е този чужд човек?

ВЕСТИТЕЛЯТ

Аз, който чух от тебе, че пленен от страст,

срутил града й той, че не лидийката238

го сринала, а страстното желание.

ЛИХАС

Царице, нека си върви! Прилича ли

на здрав човек да брътви със безумните!

ДЕЯНИРА

Не, в името на Зевса, който с мълнии

обсипва етските239 гори! Не ме лъжи!

Ти ще говориш не пред отмъстителна

жена, която не познава хората.

Насища се човек на свойто щастие.

И всеки, който пред Еро̀т упорствува —

като борец в юмручен бой, — безумен е.

Владее, както ще, и боговете той,

и мен. Защо пък не и друга някоя?

Ако отправя укор към съпруга си,

че е обзет от тази болест — луда съм,

или — към таз жена, която с никакъв

позор и с нищо зло не е белязана.

Не, не! Но ако си научил негови

лъжи, не си научил нищо хубаво.

Ако пък лъжеш сам, макар и с помисъл

похвална, ти ще се окажеш лош човек.

Открий пред мене истината! Срамно е

лъжец да казват на един свободен мъж!

Недей укрива нищо — че напразно е, —

мнозина са те чули, ще ми кажат те!

Боиш се? Нямат смисъл страховете ти!

Че тъкмо в неизвестността е болката!

Какво, ако узная? Та не е ли бил

Херакъл в брак със толкова жени до днес?

И никоя не чу от мене хулна реч

или обида. Нито тя — дори ако

от страст по него чезне, — че към нея аз

изпитах тъй дълбоко състрадание,

че красотата поломи живота й,

че без сама да иска, своя бащин край

тя срина и пороби. Но към щастие

да тръгне всичко! А пък ти — преструвай се

пред друг, но мен недей измамва никога!

ХОР (към Лихас).

Добро е, чуй! Не ще я съдиш никога

след туй! Ще имаш моята признателност!

ЛИХАС

Добре, царице скъпа. Виждам, мислиш ти

като човек, човешки и с разбиране —

не ще те лъжа, ще ти кажа правото.

Да, точно тъй е, както каза този мъж.

Непобедима страст обзе съпруга ти

към нея и заради нея с копие,

в потоци кръв, бе срината Ехалия.

Той каза (нека чуеш нещо в негова

защита) да не крия — той признаваше

това, — но аз, царице, от желание

да не смутя с такава вест сърцето ти

сгреших, ако това е прегрешение.

Понеже чу изцяло новината ми,

заради него и заради себе си

бъди добра към нея! Нека думите,

които каза, бъдат твърдо казани.

Защото той, могъщият навсякъде,

при любовта към нея е безпомощен.

ДЕЯНИРА

Аз също мисля да постъпвам точно тъй,

не ще прибавям нова болка, встъпвайки

в напразен спор с небето. Но да влизаме

в двореца, за да ти предам писмото си

и дар, какъвто връщат на подаръка.

Не бива да се върнеш празен, след като

пристигна тук с това голямо шествие.

Деянира, Лихас и Вестителят влизат в двореца.

Първи стазим

ХОР

Строфа

Афродита показва при всеки триумф

безкрайна мощ.

Божите неща

премълчавам — не казвам как Зевса Кронид

помами тя,

и полунощния Ха̀дес240,

и Посейдона, който разтърсва земята.

Колко могъщи юнаци

за тая жена са се втурвали в бой

и в прах и посред удари са срещали

всички беди на борбата!

Антистрофа

Речен бог бе единият, в четириног

високорог

бик преобразен —

Ахелой от земя Ениада. И друг

пристигна там

от Дионисова Тива241

с лък, с боздуган и с копия във ръцете —

син на Кронѝд242. И тогава

те се спуснаха в миг — вдъхнови ги страстта.

Киприда, господарката на брачното

щастие, съдеше в боя.

Епод

То бе звук на могъщи ръце

и звук на стрели,

със звук на бичи рога примесен.

То бяха сплетени нозе,

бяха чела,

сблъскани в гибелен удар.

Стенеха двамата.

А нежна, с ведър поглед

седеше тя на светъл

хълм и очакваше своя съпруг.

И сякаш всичко съм видяла:

очите, за които се бият,

очакват със тъга.

После тръгна, далеч от майка —

сякаш самотна юница.

Втори епизод

Деянира излиза от двореца.

ДЕЯНИРА

Додето, скъпи мои, там вестителят

на тръгване приказва със пленените,

излязох скритом тук, при вас, на портите,

да кажа що извърших със ръцете си

и да изплача своите страдания.

Девойка — не девойка, а омъжена —

приех, тъй както вземат и моряците

товар — за срам и болка на сърцето си.

И под един и същи покрив чакаме

днес двете ние ласки. Със това плати

Херакъл, този верен и добър съпруг,

задето дълго този дом съм пазила!

Не мога да му се гневя наистина,

задето често страда от такава страст.

Но да живея с нея! Туй коя жена

би издържала? Да споделям брака си!

Аз виждам как разцъфва красотата й,

а аз повяхвам. Късат всички погледи

цветеца свеж, извръщат се пред старото.

Боя се да не би да е по име мой

съпруг, а мъж да бъде на девойката

Херакъл. Ала казах ви, не е добре

да се гневи жена разумна. Слушайте

как ще премахна грижата, приятелки.

Аз имах дар отдавнашен, от древен звяр

получен, дар, укриван тайно в меден съд.

Девойка още, взех го от косматия

кентавър Нес, когато той умираше.

През пълната река Евен пренасяше

той хора на ръце, без направляващи

весла, без корабни платна. И мене той,

потеглила за първи път по бащина

заръка със Херакъл като негова

жена, понесе върху раменете си.

Щом стигнахме средата, в миг погали ме,

безсрамникът, с ръце. Тогава викнах аз,

обърна се синът на Зевс и прати в миг

стрела крилата. Свирна и се вниза тя

в гърдите, в дробовете му. Умирайки,

продума звярът: „Дъщеря на стария

Ойней! За теб ще е голяма ползата,

ако послушаш! Сетната пренесена

си ти! Ако сбереш кръвта съсирена

от мястото, където се е внизала

стрелата, напоена със отровата

на хидрата от Лерна243, знай, завинаги

ще бъде твой Херакъл, вече никоя

жена не ще предпочете пред тебе той!“

И спомних си, че у дома, приятелки,

след неговата смърт аз пазя скътана

одежда — напоена, както приживе

ми каза той. И всичко е изпълнено.

Дано не знам, дано не съм изучила

престъпна дързост! Ненавиждам дръзките!

Успея ли да победя девойката

и върна чрез вълшебствата съпруга си,

постигам всичко — стига да не смятате,

че върша глупост. Иначе — отказвам се.

ХОР

Но ако имаш твърда вяра в средствата,

това е, смятам аз, не зле замислено.

ДЕЯНИРА

За вярата ми — ето що: надявам се —

ала не съм ги никога изпитвала.

ХОР

Опитай! Та дори да имаш мнение,

че знаеш, ти не знаеш преди опита.

ДЕЯНИРА

Ще видим скоро. Ето че вестителят

е вън. Той скоро ще поеме пътя си.

Пазете само тайната ми. В тъмното,

дори да вършим зло, не се посрамваме.

Влиза Лихас.

ЛИХАС

Какво да правя, дъще на Ойней, сега?

Отдавна все отлагам свойто тръгване.

ДЕЯНИРА

Да, именно това и мислех, Лѝхасе,

додето с чужденките ти приказваше —

да вземеш тази дреха тънкотъкана

за моя мъж подарък от ръката ми.

Кажи, когато му я даваш, никой друг

да не облича преди него дрехата;

не бива да я вижда нито слънчев зрак,

ни храмова ограда, ни огнищен плам,

преди — застанал сам, открит, в сияние —

да я покаже на небето в жертвен ден.

Че врекох се: ако го видя някога

дома или пък чуя, че е жив и здрав,

да го покажа в нея на небесните —

нов жертвоприносител в нова мантия.

И знак за туй ще бъде отпечатъкът

от моя пръстен. Ще го разпознае той.

Върви и първо запази туй правило:

щом в път те пращат, не прекрачвай своите

права. И гледай да заслужиш двойната

похвала — на съпруга ми и моята.

ЛИХАС

На Хермес ако знам добре изкуството,

помни — не ще сгреша пред тебе никога.

Да, тоя съд ще занеса тъй, както е,

и ще прибавя твойте поръчения.

ДЕЯНИРА

Сега, потегляй вече. Тук, в палатите,

ти знаеш как са всички наши работи.

ЛИХАС

Да, зная и ще кажа, че е всичко в ред.

ДЕЯНИРА

Но ти видя приема и на чуждата

жена, видя как мило бе посрещната.

ЛИХАС

Да, тъй, че трепна радостно сърцето ми.

ДЕЯНИРА

Какво да кажа още? О, страхувам се

да пратя вест до него за копнежа си,

преди да знам копнее ли самият той!

Влиза в двореца.

Лихас потегля в път.

Втори стазим

ХОР

Първа строфа

Вий, люде, които живеете

при морския пристан, сред скали

с горещи потоци, на етските чуки,

вий, от мелийския залив244,

от брега на златооръжната дева245,

където пилския събор

тържествено празнуват!

Първа антистрофа

Хей, флейта със звукове медени

ще дойде наскоро между вас

не с тъжни напеви, а сякаш с вълшебен

химн от божествена лира!

Че синът на Зевса и на Алкмена

със плячка в доблестни ръце

днес бърза към дома си.

Втора строфа

Той напусна страната си

и дванадесет месеца скита по вълните,

а ние стоим и нищо не знаем. Скъпата негова жена,

злочеста, презлочест живот

погубваше с безкраен плач.

Но Арей, разярен, прекрати

вседневната й мъка.

Втора антистрофа

Ние чакаме, чакаме!

Да не спира ни миг многовесленият кораб,

преди да достигне в града ни Херакъл, напуснал евбейския олтар,

където бил принасял дар.

Оттам да дойде, закопнял

и пропит от любовния чар —

тъй както казал звярът!

Трети епизод

Деянира влиза развълнувана.

ДЕЯНИРА

Жени, боя се да не иде по-далеч,

отколкото е нужно, всичко сторено!

ХОР

Царице, дъще на Ойней! Какво сега?

ДЕЯНИРА

Не знам, но се боя да не излезе, че

извърших страшно зло с надежди хубави!

ХОР

С какво? Със даровете до съпруга ти?

ДЕЯНИРА

О, да! И аз не ще съветвам никого

да предприема работа с неясен край!

ХОР

Кажи страха си, ако е за казване.

ДЕЯНИРА

Тъй стана, че ако разкажа вам, жени,

ще ви се стори чудо, за невярване.

Това, с което преди малко бялата

одежда мажех — вълната от рунеста

овца, — изчезна, без да е докоснато

от някого! Самичко се разяде то,

разпадна се по пода! За да чуете

как стана то, ще кажа нещо повече.

От туй, което оня звяр, кентавърът,

ми каза, тежко наранен във хълбока,

аз не пропуснах нищо, нищо, спазих го —

на медна плочка сякаш бе написано.

Така постъпих, тъй ми бе заръчано:

от огън и от слънце недокоснато,

аз пазех в тъмни кътове лекарството,

додето ми потрябва за налагане.

Тъй правех аз. Но трябваше да действувам

и скрита във чертозите, наложих го

с къс вълна, от овцете ми остригана,

и сгънат, неогрян от слънце, сложих аз

дара в ковчеже вито, както знаете.

Но като влязох — гледам нещо тайнствено

за погледа и чуждо за разсъдъка.

Не зная как, захвърлила съм руното,

с което мажех дрехата, под пламъка

на слънчевата светлина. Запалено,

то в миг изчезна, раздроби се цялото —

би рекла, че това са стърготините

от острия трион на дърводелеца.

Така лежи на пода. От земята пък —

там, дето то лежеше, — бликват пенести

мехури — както се разлива гъста мъст

от грозда светъл на лозата Бакхова.

И тъй, не знам какво да мисля, бедна аз!

Но виждам, че съм сторила ужасно зло!

Та как, защо, умирайки, се грижеше

за мене звярът, щом поради мен умря?

Не, той ме заслепи, защото искаше

убиеца си да погуби! Чак сега

разбрах, когато всичко е загубено!

Сама, ако не ме измами чувството,

сама ще го погубя аз, нещастната!

Че знам стрелата — тя на божество дори,

на Хѐйрон, стори зло, на вси докоснати

животни носи смърт! И тъй — как черната

от кръв стрела, преминала през толкова

тела, не ще го порази? Тъй мисля аз.

Решено е — ако умре съпругът ми,

веднага ще загина и самата аз!

Не ще търпи позорни дни оназ жена,

която се нарича благородница!

ХОР

Да, ние всички тръпнем пред ужасното.

Но нека не оставяме надеждата!

ДЕЯНИРА

Не съществува в лошите решения

надежда, свързана със упование.

ХОР

Но ако към неволно съгрешилия

гневът е кротък — заслужаваш този гняв.

ДЕЯНИРА

Тъй може да говори не престъпникът,

а онзи, на когото не тежи вина.

ХОР

Добре ще е да не говориш повече,

ако не искаш Хил да чуе. Иде си

той, който тръгна в път да дири татко си.

Влиза Хил.

ХИЛ

О, майко, как бих искал аз едно поне!

Да не живееш вече или другиму

да се наричаш майка, или по-добри

да бъдат твоите чувства от сегашните!

ДЕЯНИРА

С какво заслужих, сине, тези укори?

ХИЛ

С това, че своя собствен мъж — говоря ти

за татко — ти погуби днес, разбираш ли?

ДЕЯНИРА

О! О! Какво говориш ти, детето ми!

ХИЛ

Неизлечимо зло! Но нещо свършено

кой може да превърне във нестанало?

ДЕЯНИРА

Какво говориш, сине? От кого узна,

че туй позорно дело съм извършила?

ХИЛ

Аз сам видях с очите си ужасната

беда на татко, не разпитвах никого.

ДЕЯНИРА

Къде сте се видели, сине, с татко си?

ХИЛ

Щом трябва да научиш, аз от край до край

ще кажа. След като срутил прочутия

Евритов град, той с плячка и със дарове

потеглил. Има бряг в Евбея, шумен бряг,

нос Кѐнеон, и там на Зевс, на татко си,

урежда той олтари, посвещава му

гора. Видях го там за пръв път, радвах се.

Когато бе решил да коли многото

животни, там дойде и Лихас, вестникът,

в ръце със твоя дар, със плаща гибелен.

Облечен в него, както ти си казала,

закла дванайсет вола той — избраните

сред плячката, а след това разбъркано

принесе в жертва още сто добичета.

Молитва първо с честна мисъл, бедният,

поде, щастлив от хубавата мантия.

Ала когато при светите обреди

се вдигна кървав пламък върху тлъстото

дърво, изби го пот, във слабините му

одеждата се впи, като на статуя,

и стегна членовете му. До костите

проникна остра тръпка. Сякаш кървава

змия със сок отровен го разкъсваше.

Тогава той завика на злочестника,

на Лѝхас, който бе невинен в злото ти, —

какво коварство е донесъл с дрехата!

Той, бедният, не знае нищо, казва му,

че този дар му пращаш ти, че плащът е

такъв, какъвто ти си му го връчила.

Когато чу това — а вече болката

и гърчът във гърдите му проникваха, —

той грабна Лѝхас за крака, край ставата,

и го запрати към една издадена

скала в морето. Пръсва от косите му

бял мозък, бликват кърви от разбитата

глава. От болка викна мигом целият

народ — за лудостта му, за убития.

Но никой да го доближи не смееше.

Пълзеше по земята и се вдигаше

той с вик и вопъл. Екнаха наоколо

локрийски носове, евбейски върхове.

Когато капна, уморен от тръшкане

върху земята и от силни викове, —

той запроклина своя злополучен брак

със теб и свойто родство със Ойнеевци,

защото то погубило живота му.

Той вдигна, цял потънал в дим, блуждаещо

око, видя, че плача сред войнишката

тълпа, и като ме погледна, викна ми:

„Дете, ела, не бягай от бедата ми,

дори ако смъртта ми бъде твоя смърт!

Ах, отнеси ме, положи ме някъде,

където няма да ме виждат смъртните!

Ако ме жалиш, бързай, отнеси ме ти,

не искам да издъхна в тези краища!“

Тъй каза той. Простряхме го сред кораба

и с труд след туй на суша го изнесохме.

Ревеше той от болки. Ще го видите —

ако не е умрял, ако е още жив.

Това намисли, майко, за баща ми ти,

и стори го. Да ти платят Ериния

и Дика! Ако туй е право — искам го.

Да, право е! Че ти погази правото,

като уби на този свят най-славния,

какъвто няма да намериш никога!

Деянира безмълвна се отправя към двореца.

ХОР

Защо излизаш мълком? Но не знаеш ли,

че тъй се съгласяваш с обвинителя?

ХИЛ

Да си върви! Попътен да е вятърът

за нея, да се махне от очите ми!

Защо да се гордее само с името

родителка, щом не постъпва майчински?

На добър час! С каквото е зарадвала

баща ми, нека то й бъде върнато!

(Излиза.)

Трети стазим

ХОР

Първа строфа

Девойки, вижте, ето разкри се мигом

онази божествена дума

на старинния оракул!

Гласеше тя, че минат ли дванадесет

години, ще настане край на мъките

за родния Зевсов син.

С твърди стъпки

тя върви към свойта цел.

Как с приклопени очи

би влачил робските тегла

човек и след смъртта си?

Първа антистрофа

Щом него, вплетен в кървава мрежа, подло

кентаврът рани в слабините

със убийствена отрова —

от смърт родена, хранена от пъстър змей, —

о, как ще види той отново слънцето,

щом здраво в него е впита

хидрата у-

жасна, а убийствени,

остриетата на Нес,

на звяра черногрив, безкрай

го мъчат и изгарят?

Втора строфа

Когато, бедната, зърна

над дома си надвесено страшно зло —

заплахата от новия брак, — не й дойде

наум това; и днес дошлата по чужд съвет —

след гибелната среща със кентавъра —

ужасна смърт оплаква тя

и лее свежата роса

на сълзите горчиви.

А иде насам

Мойра246, и тя

подлото, зло

дело на Нес разкрива.

Втора антистрофа

И рукна порой от сълзи!

Ах, разля се такова страшно зло,

с каквато болка даже неприятели

сина на Зевс до днес не са отрупвали!

О, черен връх на воинското копие!

Как бързо, подир бой суров,

от ехалийските стени

девойката доведе!

Киприда сама

мълком дари

помощ, и тя,

явно, извърши всичко.

Четвърти епизод

ПЪРВИ ПОЛУХОР

С ума си ли съм аз, или наистина

дочух, че вопъл прокънтя в палатите?

Какво да кажа?

ВТОРИ ПОЛУХОР

Да, ясно чувам, екнат скръбни викове

отвътре, нещо става там, в чертозите!

ХОР

Но погледнете —

как странна и навъсена старицата

се приближава с някакво известие!

Влиза Дойката.

ДОЙКАТА

Деца, какво ужасно зло за всички ни

започна с този дар до господаря ни!

ХОР

Старице, какво ново се е случило?

ДОЙКАТА

Потегли неподвижна днес царицата

в последния от всички свои пътища!

ХОР

Дали не като мъртва?

ДОЙКАТА

Ах, ти всичко чу!

ХОР

Злочестата, умря ли?

ДОЙКАТА

Чуваш втори път.

ХОР

О, бедната, злочестата! А как умря?

ДОЙКАТА

По най-ужасен начин!

ХОР

Но каква съдба

избра,

жено, тя?

ДОЙКАТА

Самичка се погуби.

ХОР

Гняв ли, лудост ли

със острие на зла стрела

я порази? И как успя

смърт към предишната смърт

сама да прибави тя?

ДОЙКАТА

С острието

на ужасното желязо.

ХОР

Безумна, ти видя ли тая дързост?

ДОЙКАТА

Видях, до нея близо бях застанала.

ХОР

Но кой?

Как? Кажи ми!

ДОЙКАТА

Сама направи тя това, с ръката си.

ХОР

Що думаш?

ДОЙКАТА

Така е.

ХОР

Създаде, създаде страшни

бедствия на този дом

дошлата чужда жена!

ДОЙКАТА

И много! Ако видиш пък с очите си

що стори тя, ще жалиш още повече.

ХОР

И сторила го е жена, с ръката си!

ДОЙКАТА

И страшно! Чуйте, за да ми повярвате.

Когато влезе тя сама в чертозите

и своя син видя, като приготвяше

носилка, за да иде пак при татко си,

затвори се, за да не бъде видена,

избухна в плач, простряна пред олтарите,

че сирота останала, ридаеше,

когато се докосваше, нещастната,

до нещо, със което си е служила.

Ту тук, ту там в палатите блуждаеше

и зърнеше ли скъпи хора някъде,

заплакваше, когато ги погледнеше,

като сама окайваше съдбата си,

живота си без свидни рожби в бъдеще.

След туй, когато спря плачът й, виждам я

към стаята на своя мъж запътена.

А аз, прикрита в сянката, следях с очи

и гледам — по леглото на съпруга си

покривки разпростира господарката.

Когато всичко туй привърши, хвърли се

отгоре, после седна на леглото му

и леейки от сълзи топли ручеи,

продума: „Ложе мое! Стая булчина!

Прощавайте навеки! Вече никога

за сладък сън не ще ме вий приемете!“

Тъй каза и разпусна със ръката си

тя свойта дреха, там, където фибула

от злато на гърдите й бе сложена,

разголи цялата си гръд и лявата

страна. Изтичах бързо, както можех, аз

и съобщих на Хил какво е правила.

И докато да дойдем с него двамата,

намираме царицата ударена

с двуостър смъртоносен меч във хълбока.

Синът избухна в плач, узна той, клетият,

че сам с гнева си причини бедата й.

Едва сега разбра, че тя, научена

от звяра, без да иска, тъй бе сторила.

Изреждаше неудържимо жалбите

злочестият, когато я оплакваше;

целуваше я коленичил, падаше,

притискаше се до трупа, ридаеше,

че зле я обвинявал необмислено;

той плачеше, че този ден без двамата —

без майка и баща — осиротяваше.

Това се случи вътре. За след два ли дни

човек пресмята, или за след повече —

глупец е той. Денят не става утрешен,

преди добре да е отминал днешният!

(Излиза.)

Четвърти стазим

ХОР

Първа строфа

Какво да оплаквам по-напред,

кое е по-голяма скръб —

аз, нещастна, не мога да кажа!

Първа антистрофа

Едно е пред нас във този дом,

а друго чакаме със страх.

Но едно е да страдаш и чакаш!

Втора строфа

Дано с благодатен лъх

се вдигне буен вятър в тази къща!

И нека той ме отнесе оттук,

за да не ме срази смъртта,

когато с трепет зърна

Зевсовия славен син!

Защото казват, че в неотвратими

страдания той пристига —

неизразимо чудо!

Задава се мълчаливо шествие.

Втора антистрофа

А зло, недалечно зло

оплаквам като ясногласен славей!

Насам пристъпват славни чужденци.

Къде го носят! Грижат се

като за свой приятел —

мълком, тежко стъпват те.

Ах, той е легнал, носят го безмълвен!

Какво да река! Дали мъртъв,

или заспал го носят?

Екзод

Влизат Хил, един Старец и Прислужници,

които носят Херакъл на носилка.

ХИЛ

Татко, горко ми!

О, горко ми за тебе! Злочестият аз!

Що да правя сега? Ах, горко ми!

СТАРЕЦЪТ

Сине мой, замълчи, не събуждай

свирепата болка на своя баща!

Той е жив, но сразен! Ала стискай уста

и мълчи!

ХИЛ

Какво, жив ли е, старче?

СТАРЕЦЪТ

Недей го събужда, от сън е обзет,

не развреждай, недей подновява сега

на ужасната болка

яростта, сине мой!

ХИЛ

Но над мене тежи

страшно зло, аз изгубвам разсъдък!

ХЕРАКЪЛ (събужда се).

О, Зевсе!

Къде съм дошъл? Сред кои смъртни тук

съм прострян, изтерзан от безкрайна беда?

О, горко ми! Горко на злочестия мен!

Ах, проклетата, пак ме заяде!

СТАРЕЦЪТ (с укор към Хил).

Разбра ли сега как добре би било

да затвориш уста и не гониш съня

от тази глава

и от тези очи?

ХИЛ

Ах, но как да търпя,

като гледам ужасните мъки!

ХЕРАКЪЛ

О, кенейски основи на моя олтар!

Със каква благодарност на бедния мен

ти отплащаш за жертвите, Зевсе!

Във каква безизходност ме вкара, в каква!

Да не бях я видял със очите си, ах,

злополучният аз! Да не зървах дори

този гибелен цвят на ужасната скръб!

Кой със песен и кой със изкусна ръка

и със лекарски дар би могъл да смири

тази моя беда, ако не само Зевс?

Друго бих смятал за чудо!

А, а! Оставете, оставете

мен, бедния, да легна!

Къде ме хващаш? Де ме слагаш?

То е смърт, то е смърт!

Заспало зло разбуди ти!

Хваща ме пак — о, о, о! — приближава отново! Къде сте,

неблагодарни мъже на цяла Елада, които

толкова пъти от зло в гори и морета спасявах?

Гина, нещастният аз, — и днес, когато се мъча,

няма ли огън и меч срещу мене човек да издигне?

А, а!

Не желае ли някой от тези плещи

да свали таз глава! О, горко ми!

СТАРЕЦЪТ

Сине на този юнак! Тази работа, виждаш, надхвърля

моите сили, затуй — помогни ми. По-силен е твоят

поглед, и ти ще намериш помощ.

ХИЛ

Добре, аз го хващам,

но против болките средство не мога да видя ни вкъщи,

нито у някого вън. Че от Зевс е изпратено всичко.

ХЕРАКЪЛ

Синко, де си?

Там, ето там, занеси ме, вдигни ме!

А, а! Ах, съдба!

Но хвърля се пак, хвърля се страшна

и свирепа тя,

болестта, която ме срази!

О, Паладо, Паладо! Отново ме къса! О, синко,

своя баща съжали, изтегли своя меч и спокойно

ме удари по врата! Спри бедата, в която ме хвърли

твоята майка безбожна! И нея да видя да падне

точно така, ох, така, както мене погуби…

Братко на Зевс! Любими Хадес!

Приспи ме, приспи ме!

С бързолетяща смърт

бедния мен порази!

ХОР

Чух с трепет за теглата на владетеля.

Какъв герой в какви беди, приятелки!

ХЕРАКЪЛ

О! Много зло, страхотно и за спомняне,

понесоха ръцете и плещите ми!

И пак не ме измъчи ни съпругата

на Зевса, нито Евристей, омразният,

с такова зло, каквото тя, коварната,

Ойнеевата дъщеря, на моите

плещи стовари с дрехата, изплетена

от фурии, която ме погубва днес!

Прилепна тя към мене и месата ми

докрай разяде! Впита в дробовете ми,

изсмуква ги! Изпи тя вече моята

гореща кръв, сразена е снагата ми

и цял съм окован с верига тайнствена!

Не бой в поле и не земеродена рат —

гиганти247, не чудовища, не Гърция,

не варварска земя, не друга някоя,

която съм очиствал, го е сторила!

Не мъж — една жена, с природа женствена,

ме порази сама и без оръжие!

О, сине мой, бъди мой син наистина,

недей въздига името на майка си!

От вкъщи сам я извлечи с ръцете си,

предай ми я в ръце, та да узная аз

за мене ли скърбиш, или за майка си,

когато с право бъде тя наказана!

Върви, дете, по-смело! Мен, от всички тук

окайван, съжали: като момиче аз

ридая с глас. А няма никой никога

да каже, че преди ме е видял така!

О, не — без „ох“ съм следвал всички трудности!

Такъв бях, а жена съм днес аз, бедният!

Ела сега и застани до татко си,

за да узнаеш от какво нещастие

пострадах. Ще ти се покажа непокрит.

Погледай, вижте всички тази бедна плът!

О, гледайте ме, аз съм за оплакване!

Ах, ах! Беден аз! Ах, ах!

Отново пламна болката ми гибелна,

прониза ме в гърдите, и ни миг покой

не дава тя, разкъсва ме, проклетата!

Вземи ме, царю Хадес!

Зевсов гръм, срази ме!

Тресни, о, царю, запрати гръмовната

стрела, о, татко! Пак ме къса болката,

расте и стига своя връх! Ръце, ръце,

плещи, гърди и мишци! Вие същите

с мощта си бяхте поразили някога

немейския поселник — бич за пастири —

лъвът, ужасният и непристъпен звяр,

а след това погубихте и хидрата

от Лерна, коненогата, двуродната

войска от зверове насилни, дързостни,

и оня звяр от Еримант, и адското

триглаво куче — мощното чудовище,

родено от ехидната, и дракона

при ябълките златни чак накрай света!

Аз вкусих и безбройни други трудности,

но никой не отне от мен победата.

Сега, разкапан и с меса разкъсани

от сляпо зло, загивам аз, нещастният,

наричан син на майка благородница

и зван дете на Зевса, на надзвездния!

Ала едно добре помнете: нищо съм,

не мога да пристъпя, но виновната

ще смажа аз! О, нека само дойде тя,

за да научи и вести на всички, че

и жив, и мъртъв съм мъстил на лошите!

ХОР

Каква беда предвиждам, клета Гърцийо,

за теб, ако загубиш тоя славен мъж!

ХИЛ

Понеже ти допущаш, татко, отговор —

макар и болен, замълчи, послушай ме!

Аз моля да получа справедливото.

Послушай ме, и нека не гризе гневът

сърцето ти — че иначе не би разбрал,

где дириш радост, пламнал от напразен гняв!

ХЕРАКЪЛ

Каквото ще говориш, казвай! Болен съм

и не разбирам тъмните ти приказки!

ХИЛ

За майка си ще кажа — за съдбата й,

за нейното неволно прегрешение.

ХЕРАКЪЛ

Престъпни! Ти ми спомняш пак за майка си,

за тази, от която падна татко ти!

ХИЛ

Не бива да мълча след всичко станало.

ХЕРАКЪЛ

О, да, подир такова престъпление!

ХИЛ

Не е престъпно нейното деяние.

ХЕРАКЪЛ

Кажи, но виж да не излезеш подъл син!

ХИЛ

Чуй, тя загина преди миг, прободена!

ХЕРАКЪЛ

А! От кого? Поличба сред теглата ми!

ХИЛ

От свойта собствена ръка — от никой друг.

ХЕРАКЪЛ

Ах, не умря от мене — както трябваше!

ХИЛ

Би спрял гневът ти, ако всичко чуеше.

ХЕРАКЪЛ

С голяма дума почна, но кажи докрай.

ХИЛ

Чуй всичко: тя сгреши с добро желание.

ХЕРАКЪЛ

Добро, подлецо, — да погуби татко ти!

ХИЛ

Поиска да ти прати страстни чарове,

че зърна друга вкъщи, и така сгреши.

ХЕРАКЪЛ

А кой е чародей между трахинците?

ХИЛ

Отдавна бил й казал Нес, кентавърът,

да разгори страстта ти с тези чарове.

ХЕРАКЪЛ

Уви! Уви! Нещастен аз, загубен съм!

Умрях, умрях! Изчезна вече слънцето!

Горко ми! Виждам своето нещастие!

Баща си нямаш вече ти! Върви, дете!

Извикай свойте братя тук, извикай ми

злочестата Алкмена — всуе Зевсова

съпруга, — за да чуете за сетен път

божествените думи от устата ми!

ХИЛ

Но майка ти не е при нас — в крайбрежния

Тиринт е тя и там ще има жилище.

Децата ти — едни тя взе при себе си,

а други вече са тивански жители.

Но ако искаш нещо, ние, сбраните

край тебе, татко мой, ще те послушаме.

ХЕРАКЪЛ

Тогава слушай сам. Настана времето

да видя мой ли син си ти наистина.

Отдавна от баща ми бе предсказано,

че мойта смърт ще дойде не от жив човек,

а от мъртвец, от адски жител. Мъртвият

кентавър — точно както бе предсказано

от бога — днес убива мене, живия!

Ще ти разкрия ново предсказание,

и то се сбъдва също както старото.

Когато влязох във леса на селите248,

които спят на гола твърд, записах го

от татковия свет многоезичен дъб.

Той казваше, че в тези дни, в сегашните,

ще дойде краят на теглата, струпани

връз моята глава. Очаквах щастие,

а то смъртта ми само означавало —

защото няма теглила за мъртвия.

Понеже то се сбъдва, синко, видимо,

бъди сега съюзник на баща си ти,

не се бави и не гневи езика ми,

а действувай покорно; най-прекрасният

закон е да зачиташ воля бащина!

ХИЛ

О, татко мой, боя се от словата ти,

но ще изпълня твоето желание!

ХЕРАКЪЛ

Тогава най-напред ми дай ръката си.

ХИЛ

В какво желаеш да те уверя сега?

ХЕРАКЪЛ

По-бързо дай с доверие ръката си!

ХИЛ

На, давам ти я, няма да упорствувам.

ХЕРАКЪЛ

Вречи ми се пред Зевса, пред баща ми, че…

ХИЛ

Какво? Какво да сторя? Ще ми кажеш ли?

ХЕРАКЪЛ

… че ще изпълниш моето желание.

ХИЛ

Да, вричам се. Свидетел е самият Зевс.

ХЕРАКЪЛ

Очаквай зло, ако погазиш клетвата!

ХИЛ

Добре. Не ще я наруша, уверен съм.

ХЕРАКЪЛ

Върха на Зевса, там, на Ета, знаеш ли?

ХИЛ

Да, там съм бил на жертвоприношения.

ХЕРАКЪЛ

Там трябва да ме отнесат ръцете ти.

Ще ти помогнат и отбор приятели.

Там насечи от дъб дълбококоренен

стъбла, па нарежи след туй от дивите

маслини и ме положи в средата им.

И кладата ми запали със борова

пламтяща факла. И — ни плач, ни викове!

Без стон и сълзи, ако си наистина

мой син, стори го! Иначе с проклятие

ще те очаквам и във преизподнята!

ХИЛ

Какво направи, татко, с мен? Що думаш ти!

ХЕРАКЪЛ

Което трябва да изпълниш. Иначе

не се наричай мой, бъди син другиму!

ХИЛ

Горко ми! На какво ме караш, татко мой?

Да стана твой убиец — сам, с ръцете си?

ХЕРАКЪЛ

О, не — освободител от страдания,

единствен излечител от бедите ми!

ХИЛ

Да те лекувам в огъня на кладата?

ХЕРАКЪЛ

Ако те плаши туй, стори ми другото.

ХИЛ

Не ще откажа да те отнеса поне.

ХЕРАКЪЛ

И, както казах, да издигнеш кладата.

ХИЛ

Но без да я докосна със ръцете си.

А другото ще сторя аз безукорно.

ХЕРАКЪЛ

И стига ми. Но прибави към другите

големи добрини една по-мъничка.

ХИЛ

Голяма да е — пак ще бъде сторена.

ХЕРАКЪЛ

Евритовата дъщеря познаваш ли?

ХИЛ

Досещам се, за Йола ти е думата.

ХЕРАКЪЛ

Разбра. Едно те моля само, сине мой.

Ако желаеш да постъпиш хубаво

след мойта смърт, като изпълниш клетвата, —

вземи я за жена, послушай татко си.

И никой друг да не владее същата

жена, която е делила моето

легло! Със нея в брак встъпи единствен ти!

Стори го! Ти повярва във голямото,

но всичко пада, щом не вярваш в малкото.

ХИЛ

О, тежко е да се гневиш на болния,

но кой ли би приел това желание?

ХЕРАКЪЛ

Не смяташ да изпълниш ти словата ми!

ХИЛ

Но кой би взел едничката виновница

за гибелта на майка ми, за твоята

беда, о, кой — ако не е от божи бич

сразен? О, татко, да умра е по-добре,

щом трябва да живея с най-омразната!

ХЕРАКЪЛ

Да, явно, той е безучастен в моята

съдба, в смъртта ми! Но ще тегне клетвата

над тебе, че не ми зачете думата!

ХИЛ

Ах, скоро ще покажеш колко болен си!

ХЕРАКЪЛ

Ти будиш в мен заспалото нещастие!

ХИЛ

Уви! Какво ужасно затруднение!

ХЕРАКЪЛ

О, ти не искаш да послушаш татко си!

ХИЛ

На подлост ли да се науча, татко мой?

ХЕРАКЪЛ

Не подлост е да разведриш сърцето ми.

ХИЛ

Но право ли е твоето желание?

ХЕРАКЪЛ

Да, право. Боговете са свидетели.

ХИЛ

Добре, ще го изпълня, татко. Слушам те,

и боговете виждат. А пък с вярата

във теб не ще ме опетни безчестие.

ХЕРАКЪЛ

Добре завършваш. А след всичко казано

побързай, та преди да падна в гърчове

и в болки, да ме сложиш върху кладата.

Вдигнете ме по-бързо! За бедите ми

единствен край е свършъкът на дните ми!

ХИЛ

Не пречи нищо, за да бъде сторено,

щом ти го искаш, татко, тъй решително.

ХЕРАКЪЛ

А додето сега мойта болка мълчи,

постави на устата ми, твърдо сърце,

закалена, стоманна юзда и задръж

моя горестен вик, та със радост накрай

да изпълниш горчивото дело!

ХИЛ

Повдигнете го, мои другари, сега.

И простете на мене за всичко това,

но недейте прощава на божия пръст.

Боговете — о, знаят те всички дела, —

те, които наричаме наши бащи

и създатели, виждат и тези тегла!

Бъднините ни никой не ще разбере,

ала днешният ден е печален за нас

и позорен за бога,

но най-тежко е злото на този човек,

връз когото тежи тая болка!

ХОР (към Йола).

Не оставай, девойко, в двореца и ти.

Ти видя преди малко във него смъртта

и безбройни, нечувани злочестини.

И всичко е Зевсово дело!