Тристан и Изолда (Ранни творби)

……………………………17

че да не будят подозрение…

И чуйте с колко прямота

на своя мил говори тя: [4]

— Ах, Боже Господи, защо

извикахте ме тук, и то

по тъмно? Туй ме злепоставя. —

И тя се мъчи да сподавя [8]

сълзите си……

……………………………

— За Бога, рицарю Тристан, [16]

Недейте иска и друг път

с вас да се срещам в този кът.

Навярно кралят мисли, че

към вас страст луда ме влече. [20]

Държа, ей Богу, на честта си,

на своя мъж девствеността си

отдадох и ако веднъж

изневеря му със друг мъж, [24]

то нека Господ ме убие18.

Ако измамниците19 — тия,

които храбро защитихте

срещу Морхолт (и го убихте), — [28]

разпространяват днес мълвата,

че сме любовници, вината

естествено не е във вас.

Всесилни Боже, как тъй аз [32]

бих името си поругала

и бих се другиму отдала!

По-скоро нека в жар изтлее

плътта ми, вятър да отвее [36]

праха ми, вместо да споделя

друг някой моята постеля.

Но кралят явно се съмнява

и затова ме унизява. [40]

А според Соломон не бива

един злосторник да укриваш,

че и той би ти отговорил

с омраза20. Подлеците в двора… [44]

……………………………

……………………………

……………………………

……… нормално би било [48]

да ни избягват те, ей Богу.

Изглежда мъчеше ви много

това, че бяхте в бой ранен

от моя вуйчо21. Всеки ден [52]

отнасях се към вас грижовно.

Приятелство, не страст любовна

нас ни обвързва оттогава.

Защо това ги възмущава? [56]

Те искат да ме опетнят

и мислят, че по този път

ще идат в рая въжделен.

Тристан, не искайте от мен [60]

такива срещи: аз от тях

изпитвам неизменно страх.

Да тръгвам ще е по-добре,

че ако кралят разбере, [64]

той, без да се замисли даже,

безмилостно ще ме накаже;

не мисля, че е в мен самата

за случилото се вината. [68]

Не знае моят мъж, че аз

заради него22 тача вас,

че много сте ми мил, защото

и вие сте от потеклото [72]

на краля… Спомням си, че мама

изпитваше любов голяма

към майката и към бащата

на татко. Иначе жената [76]

как своя мъж ще убеди,

че го обича? Заради

съпруга си аз теб обичам,

но на немилост се обричам. [80]

Наистина…

Не е виновен той…

Придворни подлеци целят

нас двамата да опетнят. [84]

Нали сам виждате, Тристан,

че кралят е човек разбран23:

в какво ще ни заподозре,

щом ние се държим добре? [88]

И най-добрият би могло

да се склони да върши зло.

Дори и моят мил съпруг…

Ах, стига съм стояла тук! [92]

— Госпожо, исках тази среща,

та моята молба гореща

да чуете. Недейте бърза:

със вас приятелство ме свърза. [96]

В държанието й личало,

че тя е вече подразбрала,

че Марк подслушва ги, обаче

Тристан не трепнал от това, че [100]

следят ги… — Ех, съдба проклета! —

възкликнал той. — Бе ми отнета

възможността за срещи с вас,

Изолда! Всеки ден и час [104]

напразно търся ви. Не знам

дали си спомняте, Мадам,

за клетника, забравен в ада

на мъката си. Днес той страда [108]

и пита се какво ще стане

с нас, ако кралят обладан е

от лоши мисли. Ще умра

от мъка… [112]

Мадам,…

Дано…

……………………………

…………………………… и кралят [116]

да се огражда с хора верни,

а не с коварни, лицемерни

съветници… На тях дължим

това, че ще се разделим… [120]

Те, те ще ни почернят дните…

Сега на Корнуел лъжците

ликуват и ни се надсмиват

и злобата си не прикриват. [124]

Заради тези долни хора

Марк иска да напусна двора.

Какви несгоди и злини

той с брака си ми причини! [128]

Едва ли ще го разбере!…

Да ме обесят по-добре,

а не да бъда ваш любовник!

Измамниците са виновни, [132]

за да ме мрази кралят. Как

да му го обясня? Той пак

доверие ще има в тях.

Те вцепениха се от страх, [136]

когато се яви при нас

Морхолт. Аз вуйчо си тогаз

видях потресен, грабнах меча

и неприятеля далече [140]

прогоних след неравен бой24.

Защо ли довери се той

на тези подлеци проклети,

на пъклените им съвети? [144]

Това измъчва ме ужасно.

Нима на Марк не му е ясно,

че в грях заради тях изпада?

Защо той не приготви клада, [148]

та в огъня, без колебание,

да вляза аз за изпитание25?

Ако от моя плащ дори

едничка нишка изгори, [152]

то нека бъда овъглен!

Но аз съм твърдо убеден,

че в двора няма кой със мен

да мери сила в този ден. [156]

Мадам, нима не ще склоните

сега над мен да се смилите?

Изолда, жалост проявете,

пред Марк за мен се застъпете. [160]

Та аз дойдох при моя крал

като най-ревностен васал.

— За вас пред краля да говоря?

Не, сир, не мога да го сторя, [164]

когато в Марк бушува яд.

Пък и за мене този свят

е скъп: не бива да хитрувам

пред Марк. Не искам да рискувам. [168]

Какво яда му ще възпира,

след като той ни подозира

не без известно основание?

Че как да упражня влияние [172]

над него? Аз живея в двора

сама сред неговите хора.

В действителност заради мене

тук достъпът ви забранен е [176]

и Марк далече ви прокуди.

Сега той би ме взел за луда,

река ли да ви защитя…

Та как ще го разубедя? [180]

Не, сир, не мога го направи.

Ако яда си Марк сподави,

и аз щастлива бих била!

Но, драги мой, как бих могла [184]

да се спася от смърт най-страшна

ако за срещата сегашна

узнае кралят? Та нали

без жал ще ме изпепели!… [188]

Дали, когато тук сте слязъл,

не ви е някой забелязал?

Аз тръгвам, въпреки че зная,

че сън спокоен и до края [192]

на дните си не ще намеря.

Тристан, аз цялата треперя,

обзета съм от адски страх.

Предълго тук се задържах… [196]

Тя тръгва си, ала Тристан,

от смут неистов обладан,

й казва: — Милост проявете

и още малко останете. [200]

А Бог, закрилникът човешки,

дано прости ни всички грешки!

Изолда, дайте ми съвет…

Кого, освен вас, занапред [204]

ще трогне моята тъга?

Лишен от средства, отсега

как бих живял? При Марк идете

и се за мене застъпете. [208]

Аз зная своята цена,

Мадам. В която и страна

да ида, всеки местен крал

подслон веднага би ми дал. [212]

Кълна се (Господ ме убил!),

че Марк не би ви възразил.

Откаже ли, ще се проклина,

преди да мине и година, [216]

и колкото той сам тежи,

във злато ще ми заплати26.

Очаквам вашата подкрепа!

— Тристан, каква молба нелепа! [220]

Не само че абсурдна тя е,

но и фатален край вещае…

В мен кралят явно се съмнява,

със право или не. Тогава, [224]

всевишни и всеславни Боже,

щом заговоря го, той може

да схване моето внимание

към вас като едно признание [228]

за ставащото между нас.

Не от скъперничество аз

не се решавам да го сторя:

съвсем открито ви говоря. [232]

Изолда тръгва, а Тристан,

отчаян и в сълзи облян,

обляга се върху чешмата

и си оплаква самотата: [236]

„Ех, Боже, ех, свети Еврул27,

кой на небето би ме чул?

Не съм и мислил, че дотам

ще стигна: да живея сам [240]

с наставника си Говернал28 —

без меч, без кон, ни пил, ни ял.

Човек, когато е лишен

от средства, той не е ценѐн. [244]

И в друго кралство да живея,

и там от страх ще онемея

пред някой рицар, ако той

предложи ми да водим бой. [248]

Човек без средства е без глас.

Обречен съм да страдам аз

от тежката си орисия.

Как, вуйчо, вярваш на ония, [252]

които пуснаха мълвата,

че аз подмамвам ти жената.

Да сторя лудост чак такава!…

Не, явно те не ме познават.“ [256]

……………………………

Марк, сгушен на едно дърво,

когато всичко туй видял,

разкаял се и не можал [260]

сълзите си да задържи.

Как няма да се натъжи!

……………………………

…………………………… [264]

Марк мислел, с болка на сърцето:

„Уви, излъга ме джуджето!

Защо ли му се доверих

и на това дърво се скрих? [268]

За смях и срам аз щях да стана…

Ще види то, като го хвана:

с главата си ще заплати,

щом племенника клевети. [272]

За жалост, колко глупав бях!

Кралицата възневидях

зарад едно джудже лъжливо!

На клада ще го хвърля живо. [276]

Какво, че по-жесток бих бил

от Константин!… Той наредил

да се кастрира Сегосон,

защото плътският нагон [280]

го бил завлякъл при жена му.

А нека си припомним само,

че всеки почит й отдавал,

че Константин я обожавал [284]

и всъщност с пълно основание

му отредил туй наказание29.“

Тристан си тръгнал. Кралят слязъл

в миг от дървото и си казал, [288]

засрамен, гузен, че престава

на други да се доверява,

че за да си спаси честта

и на жена си доблестта, [292]

ще трябва туй джудже лъжливо

възмездие най-справедливо

да понесе в най-кратък срок…

На всички да е за урок! [296]

От чутото разубеден,

и на Тристан от този ден

ще вярва, в кралските покои30

дори ще има достъп той. [300]

„В едно съм сигурен сега:

не би приключила така,

една любовна тайна среща.

С прегръдка страстна и гореща [304]

те щяха да се разделят.

Сам уверих се, че грехът

не им е завладял душите…

Защо повярвах на лъжците? [308]

Ей, Богу, срам ме хваща чак!

Единствено един глупак

тъй лесно би се доверил.

Ако навреме бях решил [312]

да видя как стоят нещата,

не бих си блъскал днес главата.

Тристан от утре получава

това, което заслужава — [316]

отворен му е моят дом.

И тук ще си остане, щом

не е грях сторил спрямо мен.“

Тук реч ще стане за Фросен, [320]

джуджето гърбаво, което

посред нощ, гледайки небето,

Венера в Орион видяло.

По небосклона то следяло31 [324]

кога сближават се звездите

и заключавало дали те

добро вещаят или зло.

И хороскопи то могло [328]

да прави… Но си проявило

коварството, като решило

с лъжа и Марк да изиграе

с риск най-горчиво да се кае. [332]

Ала звездите помирение

вещаели… От озлобление

Фросен внезапно бил обзет.

Разбирайки, че занапред [336]

Марк сили няма да пести

и тежко ще му отмъсти,

Фросен, изплашен, блед, унил,

в Уелс избягал и се скрил, [340]

но Марк се врекъл да узнае

измамникът в коя страна е.

Изолда, бледна, премаляла,

в покоите си се прибрала [344]

с вид тъй потиснат, натъжен,

че компаньонката Бранжиен

помислила, че има нещо

непоносимо и зловещо, [348]

което карало да страда

възпитаницата й млада.

Изолда й се доверила:

— Ах, чуйте, компаньонке мила, [352]

каква беда! Не зная кой

издал ни е пред Марк и той

се беше качил на дървото

край извора… Той бе, защото, [356]

повярвайте ми, аз самата

видях лика му във водата.

Започнах аз да се преструвам,

срещу Тристан да негодувам, [360]

упреквах го с подправен глас

за тази среща в този час…

А той помоли ме накрая

на краля да се постарая [364]

да обясня, че ни ревнува

напразно, че не съществува

причина Марк да се тревожи,

и да го убедя, че може [368]

да стигнат и до помирение.

Но аз отхвърлих с възмущение

молбата и го уверих,

че с него в бъдеще не бих [372]

отишла на подобни срещи.

То бяха и молби горещи,

и жални стонове превзети…

За нищо Марк не се досети. [376]

Тогаз Бранжиен с глас отзивчив

й рекла: — Бог е милостив,

Изолда. Чудо е направил32

и от беда ви е избавил, [380]

щом като Марк ви е видял,

но тайната не е разбрал.

Закриля Бог добрите хора

Тристан отишъл да говори [384]

с наставника си Говернал,

пред него всичко си признал,

а Говернал благодарил

на Бог, че тъй добър е бил. [388]

Но Марк не знаел где могло

да е джуджето… Ново зло

задавало се за Тристан.

Щом при жена си Марк припрян [392]

дошъл, тя рекла му: „За Бога,

къде сте бил? Каква тревога

ви води в този късен час?

— С един въпрос дойдох при вас, [396]

кралице, искрена бъдете

и истината ми кажете!

— Да знам, че ще умра, аз пак

ще кажа истината. Как [400]

да ви излъжа бих могла?

— Признайте си, че сте била

със племенника ми наскоро.

— О, да, кралю, ей там под бора, [404]

край извора току-що бяхме,

говорихме и се разбрахме

с Тристан по някои неща.

Кралю, приела бих смъртта, [408]

ако се в мене усъмните.

Беда ще е да си внушите,

че мога аз, една кралица,

да тръгна с някакъв си рицар. [412]

Туй подозрение, ей Богу,

измъчва ме, кралю, тъй много!…

Как да постъпя аз, горката,

освен да заглуша мълвата, [416]

залагайки на свойта чест.

Тристан извика ме нощес

(не знаех по каква причина)

под бора в близката градина. [420]

И аз, кралю, отидох там…

Та той, доколкото аз знам,

помогна с мен да се сгодите,

затуй напук на подлеците [424]

аз го ценя над всеки друг.

Но вие, сир, сте мой съпруг!

Без основание Тристан

от някой е заподозрян. [428]

Той ви е племенник и аз

обичам го заради вас.

Повярвахте в една измама

и той видя, че явно няма [432]

друг път освен далеч да иде.

Тристан поиска да ме види

със искреното намерение

чрез мене с вас до помирение [436]

да стигне. Не приех молбата

и възмутена го отпратих.

За него изходът един е:

за друго кралство да замине, [440]

че скъпо може да ми струва

да съм посредник помежду ви.

Самата истина в това е,

сир… Да умра, ако лъжа е! [444]

Той тръгна. Ще отиде май

в далечен отвъдморски край.

Помоли да му дам пари

за наема33, но аз дори [448]

не го изслушах: не склоних

и мигом се отдалечих.

Кралю, главата ми вземете,

ако ви лъжа. Разберете, [452]

че нищо, нищо не съм скрила.

Аз и дълга му бих платила,

ала от вас изпитвам страх.

Заради клюки не посмях [456]

и пет безанта да му дам.

Оттук той тръгва беден, сам…

От Бог да е благословен!

И Марк бил вече убеден [460]

след случилото се в нощта,

че истината казва тя.

Обсипал я с безброй целувки

и се зарекъл, без преструвки, [464]

на клюки да не се поддава:

каквото искат, туй да правят.

Дори голям брой вещи скъпи

той на Тристан щял да отстъпи. [468]

И Марк тогава си признал,

че от джуджето бил разбрал

за срещата, че бил се крил

и разговора проследил. [472]

— А, значи бил сте спотаен

на бора? — И в свети Мартен

кълна се, че от туй дърво

аз чух съвсем добре какво [476]

си казахте. Чух как Тристан

говори за онази бран,

в която влезе зарад мен.

Почувствах се така смутен, [480]

че щях да падна на земята.

Щом споменахте теглилата,

които е понесъл той,

след като във неравен бой [484]

бил злият дракон умъртвен,

щом чух как той бил изцерен

и как сега не се смилихте

и му молбата отклонихте, [488]

държейки го на разстояние,

обзе ме силно състрадание,

усмихнах се доволно в мрака

и нищо повече не чаках. [492]

— След като в бора сте се скрили,

кралю, сам сте се убедили

в това, че ако бе Тристан

от страст към мене обладан, [496]

туй щеше ясно да се види.

Със нищо той не ме обиди,

не ме целуна, нито даже

се приближи, за да ми каже [500]

едничка дума. Без съмнение

той няма лошо намерение.

Та друг ли да ви уверява

освен самата аз? — Тогава [504]

Марк рекъл: — В туй съм убеден. —

А после казал на Бранжиен:

— Иди Тристан да доведеш!

Ако откаже, ще речеш, [508]

че съм аз наредил изрично

тук да го доведеш ти лично.

— Отишла бих без колебание,

но той, съвсем без основание, [512]

незнайно за какво ме мрази

и казва (Господ да го пази!),

че за раздора между вас

и него съм виновна аз. [516]

Тристан безспирно мисли как

да ме убие. Аз все пак

ще ида и ще го открия.

Дано заради вас самия [520]

не ме изгони. Искам, сир,

и между нас да има мир.

Бранжиен с вид явно лицемерен

споделя с краля лековерен, [524]

че от Тристан се плаши много:

— Добре. Ще ида, сир. Ей Богу,

как иначе? Дано склоните

все пак с Тристан да ни сдобрите. [528]

— Ще сторя всичко. Но отивай!

От думите й се разсмиват

Изолда и крал Марк. Бранжиен

излиза… Зад стена стаен, [532]

Тристан я среща развълнуван,

от благодарност я целува,

възславяйки усърдно Бога:

— Хвала ти, Боже, че ще мога [536]

да съм с Изолда в този двор.

Бранжиен отвръща му: — Сеньор,

надълго Марк ми говори

за вас. Той врече се дори [540]

да се разправи със лъжците

и каза бързо да вървите

сега при него. Аз успях

да му внуша, че дълго бях [544]

обект на вашата ненавист.

Добре ще е да го оставим

да мисли, че след клеветата

зле ще се чувствате в палата. [548]

И те отиват след това

при Марк. Обръщайки глава,

той казва: — Племеннико мил,

да бе се малко приближил! [552]

Ако се ти сдобриш с Бранжиен,

тогаз очаквай и от мен

съчувствие и справедливост.

— Ах, вуйчо, никак не отива [556]

днес кралят да ме обвинява,

а утре да се извинява.

Невинна жертва щях да стана,

а пък жена ви — поругана. [560]

Подведен бяхте от лъжата

на подмазвач: със злост в душата

той мами ви и ви презира.

Един крал трябва да избира [564]

съветниците си. Не бива

кралицата благочестива

във грях да подозира той,

не бива племенника свой [568]

да среща и изпраща с яд.

— От днеска, родственико млад,

не би ме никой заблудил.

Тристан със краля се сдобрил [572]

и вече в кралските покои

съвсем свободно влизал той.

Но кой една година може

да крие любовта си, Боже? [576]

Най-трудно се прикрива тя.

И срещите им през нощта,

и разговорите им денем,

и погледите разменени [580]

неудържимо се множели.

Мнозина ги заподозрели

и идва ден, когато трима

барони подли (дали има [584]

от тях по-долни в този свят?)

заклели се да не търпят

туй положение: те щели

с Марк бой да водят, не рече ли [588]

Тристан далече да прогони;

нали под цъфналите клони

били видели неведнъж

Изолда все със този мъж; [592]

дори на Марк в леглото голи

били намирани… Защо ли

търпял той тяхната любов?

Когато тръгнел Марк на лов, [596]

Тристан оставал, за да иде

във стаята му да се види

с Изолда: там мъжа любим

тя чакала… «Я да вървим — [600]

решили те — да му речем,

с риск да го разгневим съвсем,

че според нас е време вече

Тристан да прати надалече.» [604]

И рекли те на краля: — Сир

не виждате ли, че безспир

Изолда среща се с Тристан?

Един ли път е бил видян [608]

с кралицата? И го търпите

да ви се мярка пред очите!

Когато кралят чул това,

въздъхнал и навел глава, [612]

не знаейки какво да прави.

— Помни, кралю, не ще оставим

така нещата да вървят —

му рекли те за втори път. — [616]

Ти виждаш, че те вършат грях,

и си все тъй добър към тях.

А според нас е крайно време

най-строга мярка да се вземе, [620]

ако на свойта чест държиш.

Щом ти Тристан не задължиш

да се пръждоса безвъзвратно,

макар да ни е неприятно, [624]

с теб до раздор ще стигнем даже.

А и на другите ще кажем,

да изоставят двора. Знай,

ще турим на разврата край: [628]

това е твърдото ни мнение

и чакаме от теб решение.

— Нима, сеньори, той ме мами

тъй дръзко и петни честта ми? [632]

Така ли служи той на краля?

Надявам се на вас, васали,

добър съвет да ми дадете.

— Кралю, джуджето призовете! [636]

Фросен ще ви е нужен тука:

той знае не една наука —

ще ви даде добър съвет.

Фросен (дано да е проклет34!) [640]

пристигнал. Без да губи време,

крал Марк изложил му проблема.

Та чуйте как Фросен, за жалост,

подучил най-коварно краля [644]

(проклет, триклет да бъде всеки

гадател, да гори навеки

във ада!): — Сир, не се бавете,

Тристан във Кардуел35 пратете [648]

при крал Артур с едно писмо,

скрепено с вашето клеймо!

Да тръгне утре призори!

Кралю, главата си дори [652]

залагам аз, ако съм лош

гадател. Още тази нощ

той при Изолда ще отиде

в покоите ви — да я види, [656]

преди да тръгне сутринта.

Кралю, излезте през нощта

и всичко ще си проличи.

Ако със своите очи [660]

не видите го вие сам,

то аз главата си ще дам.

И в случая свидетел друг

не ще да ви е нужен тук. [664]

Кралю, на мен се доверете,

Тристан отблизо проследете,

преди в леглото ви да иде.

— Добре, щом всичко си предвидил, [668]

с идеята ти съм съгласен —

отвърнал Марк… Капан опасен

подготвял подлият Фросен.

Веднага, още този ден [672]

от някъде се той сдобил

с брашно, под дрехата го скрил

и после в двора пак дошъл.

Та кой измамник би могъл [676]

с Фросен по хитрост да се мери!

Когато всички след вечеря

оттеглили се, най-накрая

отишъл кралят в свойта стая [680]

да спи. Тристан го придружил

и чак тогава Марк решил

да каже: — Племеннико драг,

щом превали нощта, по мрак, [684]

за Кардуел ще тръгнеш сам,

със крал Артур срещни се там,

това писмо ще му дадеш

и поздрав ще му занесеш [688]

от мен. Един ден остани

там и обратно се върни.

Макар Тристан да отговорил

на Марк, че нужното ще стори [692]

надлежно, както му е ред,

той мигом бил от смут обзет:

с Изолда искал да се види.

Но как при нея да отиде, [696]

дордето кралят спи в палата?

На Марк и на Тристан леглата

на копие едно от друго

били и в своята съпруга [700]

той би се усъмнил веднага.

На риск Тристан се тъй излагал.

Фросен използвал тъмнината

и разпилял между леглата [704]

брашно, което отпреди

бил купил той. Така следи

в нощта Тристан щял да остави,

щом към Изолда се отправи. [708]

Тристан бил буден и видял

как той брашното разпилял

и сам запитал се дали

с това джуджето не цели [712]

да сложи някакъв капан.

Но малко след това Тристан

кроежите все пак разкрил

и казал си, че луд би бил, [716]

ако с Изолда се сберат

и връзката си издадат.

Ден преди туй при лов Тристан

в крака ранен бил от глиган, [720]

превръзката му през нощта

разхлабила се и кръвта

не спирала и го боляло.

Джуджето знак на краля дало [724]

и те, при пълна тишина,

излезли. Вътре — тъмнина:

ни свещ, ни лампа… И тогава

Тристан с лудешки порив става [728]

(Защо ли? Да го пази Бог!)

и при кралицата с отскок

отива… Раната, уви,

започва много да кърви, [732]

петна оставя по леглото,

но той не вижда ги, защото

обзет е от любовна страст.

А пък джуджето в този час [736]

луната вещо наблюдава

и вижда точно какво става

в леглото, потреперва даже

и втурва се на Марк да каже: [740]

— В леглото са сега. Вървете!

Ако не са, ме обесете!

Там и бароните проклети

довтасали. Тристан усетил, [744]

че кралят влиза, скочил пак,

но от ранения му крак

кръв капнала върху брашното.

Защо Изолда от леглото [748]

чаршафите не бе свалила!

Ех, ако бе съобразила,

не би ги сполетяло зло.

А само чудо би могло [752]

да ги предпази от бедата.

Марк приближава до леглата,

а по петите му със свещи

върви Фросен. Тристан се сеща [756]

как в този случай да хитрува,

как на заспал да се преструва

и почва да похърква даже.

Единствен на Изолда пажът — [760]

Перинис36 — там все още спял.

Съглежда смаяният крал

червени капки по брашното

и по чаршафите в леглото. [764]

От гняв неистов завладян,

той се заканва на Тристан.

Бароните пък изотзад

налитат на Тристан със яд [768]

и завист37, че при всеки бой

излизал победител той.

Те и кралицата поставят

на тясно — всички й отправят [772]

най-остри думи и обиди,

заплашват я, че ще отиде

за греховете си на съд.

Щом забелязва, че кракът [776]

кърви, Марк казва: — Ето как

самият ти остави знак

за долното си прегрешение.

За него няма извинение. [780]

Ще бъдеш изгорен веднага

щом съмне — няма да отлагам.

Тристан го моли: — Сир, бъдете

по-милостив и ни простете! [784]

Но го прекъсват подлеците:

— Сир, трябва да му отмъстите!

— Ах, мили вуйчо, виждам аз,

че стигнах до фатален час. [788]

На тези негодяи знам

какъв урок, кралю, да дам,

но няма как пред вас. Правете

сега със мен каквото щете. [792]

Но моля да благоволите

кралицата да пощадите.

Кой в двора би се осмелил,

след като мен е обвинил [796]

в любовна връзка със жена ви,

насреща ми да се изправи?

Когато спор се появява,

той най-добре се с меч решава? [800]

Затуй, кралю благочестив,

бъдете с нея милостив.

Бароните, от гняв обзети,

Изолда и Тристан с въжета [804]

завързват. Ех, ако той беше

предвидил всичко туй, не щеше

в ръцете им да се остави,

та ако ще да го направи [808]

Марк на парчета след това.

Щом няма съд, то за каква

законност тук ще се говори?

Кой с него дръзнал би да спори, [812]

не чрез словесно омерзение,

а с меч. Та той от уважение

и дълг към Марк, към своя крал,

нарочно бе се въздържал [816]

от необмислено деяние.

А в друг момент, без колебание

бароните би сам убил:

не би ги даже Марк спасил. [820]

Ако сам беше ги осъдил,

друг щеше изходът да бъде.

В града разнася се мълвата,

че хванати били в палата [824]

Изолда и Тристан, и даже

Марк щял със смърт да ги накаже.

И благородници почтени,

и хора най-обикновени [828]

се вайкат, плачат и тревожно

споделят: «Не, не е възможно

да сторят те такова нещо.

Уви, негодници зловещи [832]

приготвили са тоз капан,

за тебе, доблестни Тристан,

за да посрамят твойто име.

Изолда, в кой ли край днес има [836]

от теб по-честна, по-почтена,

по-благородна, по-ценена?

Джудже, ти нямаш оправдание

за срамното си злодеяние. [840]

Комуто му се удаде

в сърцето да те прободе

и не го стори, му се пада

да бъде изгорен на клада. [844]

Тристан, наш рицарю любим,

да знаеш колко ще скърбим,

ако Марк днеска, не дай, Боже,

присъда смъртна ти наложи. [848]

Ще помним вечно, че когато

Морхолт ни вземаше децата,

бароните ни онемяха

от страх и даже не посмяха [852]

да му се противопоставят,

А ти сами не ни остави

и победи го в тоз дуел,

за да избавиш Корнуел. [856]

Той с копието те рани

и щеше да ти причини

без малко смърт… Не ще забравим

това и краля ще заставим [860]

теб и Изолда да помилва.»

Брожението се засилва,

в двореца хората нахлуват,

но смут неизразим бушува [864]

на яростния крал в душата.

Не смее никой от палата

при толкоз явно прегрешение

да моли Марк за снизхождение. [868]

Но ето, че се зазорява…

Марк, все тъй гневен, повелява

на своите слуги покорни

веднага да натрупат клони, [872]

да донесат лозови пръчки

и черни корени и съчки,

в пръстта да изкопаят яма

и клада да стъкмят голяма, [876]

след туй приканва всички хора

да дойдат незабавно в двора.

И множество народ се сбрал

при кладата… Каква печал [880]

изписана е по лицата,

каква възбуда сред тълпата —

тревожи се цял Корнуел,

освен Фросен от Тинтагел. [884]

Марк обявява своя план:

тозчас Изолда и Тристан

да бъдат живи изгорени.

Но всички викат възмутени: [888]

— Грях тежък ще си навлечеш,

кралю, ако не ги дадеш

на съд; там нека да отсъдят

как те наказани да бъдат. [892]

Но със суровост вездесъща

Марк непреклонно им отвръща:

— Дори от трон да ме лишат,

те в огъня ще изгорят. [896]

Не се боя, че някой ден

ще искат сметка и от мен.

Неумолим и властен, кралят

нарежда огън да запалят [900]

и вързан там да доведат

Тристан. Палачите търчат,

и той след малко е подложен

на страшни мъки… Мили Боже, [904]

каква жестокост! Стене той,

Изолда плаче, ала кой

да им помогне в този час.

— Тристан, ако е нужно аз [908]

сега живота си да дам,

приемам; стига ми да знам,

че няма теб да изгорят.

Знай, и за нас ще отмъстят. [912]

И Бог понякога прощава

на този, който съгрешава.

Той чул народа разридан

и над Изолда и Тристан [916]

смилил се…

И потегля вече

кортежът. Не съвсем далече

по пътя каменист, където [920]

скала надвисва над морето,

един параклис се издига.

Стените му на север стигат

до стръмен бряг, така висок,

че заек да направи скок, [924]

едва ли ще остане жив.

Един монах благочестив

витраж под свода му вградил.

Когато вече приближил [928]

параклиса, Тристан помолил

покорно стражите: — Защо ли

все пак, сеньори, не склоните

да вляза в храма? Вече дните [932]

на моя грешен земен път

са преброени… А грехът

така душата ми потиска,

че пред олтара ми се иска [936]

за милост да помоля Бога.

Нали е видно, че не мога

да ви избягам невредим;

за храма входът е един: [940]

щом се помоля, няма как

оттук да не изляза пак,

а вие сте въоръжени.

И стражите без притеснение [944]

пропускат го. Той влиза в храма

и, знаейки, че време няма

за губене, за миг отваря

един прозорец зад олтара [948]

и скача долу на скалата.

Защо ли, Боже, пред тълпата

да бъде изгорен той жив?

По-хубаво по скат ронлив [952]

на някой камък да умре.

Той се засилва… И добре,

че както скача над скалата,

във дрехите му духва вятър [956]

и ги издува тъй, че леко

се приземява той на меко

и даже драскотина няма

по тялото. А онзи камък, [960]

на който той се закрепил,

Тристанов скок наречен бил38.

След туй беглецът скача пак,

по пясъчния морски бряг [964]

той бързо се отдалечава,

а пък в слуха му отзвучава

пращящият злокобен пламък.

Напразно стражите пред храма [968]

очакват го…

И Говернал

да се измъкне сам успял,

защото заради Тристан

и той би бил заподозрян [972]

за бягството… Все пак навреме

се сетил меча му да вземе.

Наставника си щом видял,

Тристан го мигом разпознал [976]

и се зарадвал: та нали

тъй близки двамата били.

— Учителю мой, слава Богу,

избягах. Но тежи ми много, [980]

че се с Изолда разделих.

Защо, Изолда, се спасих?

Как ще вървя по своя път,

щом тебе ще те изгорят. [984]

Не, не. И аз ще избера

смъртта — за тебе ще умра.

— Не се отчайвайте, сеньор.

Мъчително е, няма спор. [988]

Но ако в тъмния овраг,

обрасъл с буен храсталак,

и двамата се спотаим,

възможно е да доловим [992]

какво минаващите тук

говорят си един на друг.

Ако кралицата ни млада

е вече хвърлена на клада, [996]

ти с меч на коня полети

и за Изолда отмъсти.

Сеньор, осланяй се на мене.

Дорде не бъдат умъртвени [1000]

онез, които с клевета

докараха я до смъртта,

аз няма нито миг да мигна.

Ако случайно пък се стигне [1004]

дотам, че те убият, знай,

че туй ще е и моят край.

–А мечът ми къде е? — Ето,

виж как блести му острието. [1008]

— Тогаз, каквото и да става,

страх само Бог ще ми внушава.

— Тристан, от днес ще бъде твоя

и тази ризница: тя в боя [1012]

най-сигурно ще ти послужи.

— Не ми е нищо друго нужно

от този ден. Бих предпочел

смъртта, ако до свойта цел [1016]

не стигна: тя да е спасена,

а подлеците умъртвени.“

— Не бързай! — рекъл Говернал —

Бързакът стига до провал. [1020]

Моли се Господу да можеш,

без сам на риск да се изложиш,

да отмъстиш на подлеците.

Сега Марк толкова сърдит е! [1024]

Нареждане издал е в двора

и в кралството (до всички хора)

при него да те заведат.

В противен случай ще платят, [1028]

като увиснат на бесило.

А на кого не му е мило

за собствената му главица!

Ако те хвърлят във тъмница, [1032]

кой дръзнал би да те избави

с риск себе си да злепостави?

Това дори е немислимо.

Тъга, печал непоносима [1036]

Тристан довела до сълзи.

Дори злосторните врази

да го разкъсат на парчета,

към своята Изолда клета [1040]

той тръгвал… Но го задържал

наставникът му Говернал.

А в тоз момент Изолда плаче

пред близката си смърт… Обаче [1044]

тя от вестител научава

как с ловък скок Тристан успява

да се измъкне от смъртта.

„Ех, слава Богу! — мисли тя. — [1048]

Не ща да знам дали ония

негодници ще ме убият.“

Ала злодеите и кралят

разпоредили да не свалят [1052]

от нейните ръце въжето.

Кръв бликала от там, където

се врязвало в плътта й то.

„Ах, Боже Господи, защо?… [1056]

След като те не са успели

да задържат Тристан, не е ли

туй знак, че подлеците може

да пощадят и мен (дай Боже!)? [1060]

Аз сигурна съм, че джуджето

и тримата барони, дето

Марк подстрекават със съвети,

от Бога триж ще са проклети [1064]

и смърт ги чака за отплата.“

Щом Марк научил новината,

че племенникът му избягал,

от гняв помръкнал и веднага [1068]

разпоредил да доведат

кралицата. Видял градът

Изолда с вързани ръце

и никое добро сърце [1072]

на гледката не устояло:

„Кралице, кралството ни цяло

търпи страдания безмерни —

говорели си нейни верни [1076]

придворни. — Всички те ценим

и се кълнем да отмъстим

на твойте пъклени палачи.

Заради тях цял град днес плаче. [1080]

За всяко тяхно злодеяние

ги чака тежко наказание.“

Изолда вече приближава

до чакащата я жарава. [1084]

Но в миг сеньорът от Динан —

Динас, приятел на Тристан —

пред краля пада на колене:

— Кралю мой, вслушайте се в мене! [1088]

Бидейки сенешал до днес,

аз предано ви служих с чест.

Във славното ви кралство няма

човек (бил мъж той или дама), [1092]

от който да съм взел дори

пет незаслужени пари39.

Кралю, Изолда пощадете,

жесток към нея не бъдете! [1096]

Кралицата без съд не бива

да бъде изгорена жива.

В какво е нейната вина?

Във мъка цялата страна [1100]

рискувате да потопите.

Сир, виждам ви, че се гневите

от факта, че не бе Тристан

от хората ви задържан. [1104]

Той тайните пътеки знае

в деретата, в леса безкраен,

и всеки рид, и всеки брод.

Нали от общ старинен род [1108]

сте двамата!… Не би могло

Тристан на вас да стори зло.

Но ако паднат му в ръцете

бароните ви, запомнете, [1112]

че туй ще е беда за двора.

Ако един от мойте хора

от някой бъде изгорен

или убит заради мен [1116]

без никаква вина, тогаз

ще се разправям с него аз,

дори въпросният нахал

на седем кралства да е крал. [1120]

Сир, мене ще възнаградите,

ако Изолда пощадите40.

Но щом бароните злосторни

го чули за кого говори, [1124]

се разтреперили от страх:

Тристан заплаха бил за тях.

Крал Марк Динас встрани отвел,

в свети Томас41 му се заклел, [1128]

че той единствен щял да съди

кралицата, че тя ще бъде

изпепелена този ден.

Динас е стреснат, съкрушен… [1132]

Как да допусне смърт такава!

След миг се посъвзема, става

и, от покруса обладан,

изрича: — Тръгвам за Динан, [1136]

кралю. Заклевам се и в Бога,

че този ужас аз не мога

изтрая: ни срещу пари

и ценности, нито дори [1140]

срещу богатствата на Рим.

И, свел глава, неутешим,

Динас жребеца си възсяда…

До разгорялата се клада [1144]

стои Изолда. В адска врява

най-люти клетви се отправят

към краля и към подлеците.

Не спират да текат сълзите [1148]

по нейното лице прекрасно.

Проблясва мантата й тясна,

обшита в злато, а косата

почти достига до земята. [1152]

Кой, гледайки лика й мил

и блед, не би се нажалил

и просълзил при мисълта,

че е на прага на смъртта. [1156]

Живял в селцето Лансиен

прокаженикът клет Ивен:

недъгав мъж, човек руина.

Та той, съпътстван от стотина [1160]

подобни нему — грозни, страшни —

поел по пътищата прашни

към двора, за да наблюдава

туй, дето щяло там да става. [1164]

Ивен до краля се довлякъл

и му продумал с глас прегракнал:

— Сир, в правото си да решиш

кралицата да изгориш, [1168]

ти си приготвил тази клада.

На грешниците тъй се пада.

Ала подобно наказание

ще трае миг: плътта ще стане [1172]

на пепел, ще задуха вятър,

ще я разсее из полята

и край на всякакво мъчение.

Аз имам друго предложение: [1176]

тъй да я пощадиш, че тя

да съжалява за смъртта;

щом е с позор и срам покрита,

кралю, ще можеш да разчиташ [1180]

на всенародно одобрение.

Приемаш ли, сир, мойто мнение?

— Кажи ми как да го направя

и никога не ще забравя [1184]

урока ти: със чисто злато

ще бъдеш награден богато —

отвърнал Марк озадачен.

— Тогава — пак подел Ивен — [1188]

в съвета ми добре се вслушай:

при теб съм със стотина души,

другари мои, ей ги там.

Предай, кралю, Изолда нам. [1192]

А щом тя стане наша, знай,

че няма как до по-лош край

да стигне някоя жена.

Каква по-пъклена злина [1196]

от тази всеки ден и час

тя силната любовна страст

на сто мъже да утолява?

Как в този ад се устоява? [1200]

До днес тя с тебе е живяла

в коприни, с почест и възхвала,

най-хубави вина е пила,

безспирно се е веселила — [1204]

за нея дворът бил е рай.

На нас, прокажените, дай

Изолда, за да види тя

какво е пълна нищета: [1208]

в колибите ни да се храни

не с някакви храни отбрани,

а в просешка паница бедна

от милостинята поредна. [1212]

Щом види как живеем ние,

кралю, ще й се свят завие

и ще предпочете смъртта

пред ужаса на бедността. [1216]

Така ще може най-добре

кралицата да разбере

вината си и тя ще страда

за по-примамливата клада. [1220]

Марк го изслушва мълчаливо,

при своята жена отива,

но щом я хваща за ръката,

тя казва: — Сир, на милостта ти [1224]

разчитам в този миг съдбовен.

Хвърли ме в буйните огньове.

Но Марк я дава на Ивен,

а той е заобиколен [1228]

от всичките страни със сто

прокажени мъже… Защо

в момента няма кой да чуе

молбите й, плача й? Всуе! [1232]

От нийде никаква надежда…

Ивен, доволен, я отвежда

със свойте хора към морето,

ала попадат там, където [1236]

Тристан очаква го да мине.

— Какво сега ще правиш, сине?

Та ето твоята любима —

му казва Говернал. — Ах, има [1240]

лъч светъл, Боже, и за нас! —

възкликва той. — Изолда, аз

живота си за теб ще дам,

тъй както ти за мен… А там [1244]

онези, дето те държат,

веднага нека си вървят

и тука да не се вестяват,

че иначе ще съжаляват. [1248]

След туй застава пред Ивен

и казва: — Тя остава с мен!

Щом доброволно не склониш,

тогава ще се разделиш [1252]

с главата си. — Ивен си снема

наметката и дъх поема:

— Я патериците хванете

и се със него разправете! — [1256]

на своите извиква той.

Прокажените скачат: кой

със патерица, кой с тояга,

ядосан към Тристан посяга [1260]

и го обижда непристойно.

Ала Тристан стои спокойно:

с меч на тояга не отвръща,

въздържа се и не обръща [1264]

внимание на зли обиди.

Но в този миг на помощ иде

наставникът, с кривак в ръката

Ивен той удря по главата, [1268]

кръв руква… Някои твърдят,

че го убили, но грешат,

че всичко тъй се е развило.

Берул единствен за мерило [1272]

взел истината, че Тристан

не търсил мъст от тази сган:

отрепки рицар не убива42…

А после тримата отиват [1276]

в леса край Мороа43 и там

установяват се на стан,

като във замък укрепен,

и всеки чувства се блажен, [1280]

щастлив и от любов пиян.

А между другото Тристан

в стрелбата с лък отличен бил

и току-що се бил сдобил [1284]

със лък и с две стрели, дарени

от Говернал… Гори зелени

преброжда ловкият ловец

и забележи ли сърнец, [1288]

опъва мигом тетивата

и го поваля на земята.

След туй го вдига и на кон

се връща в малкия заслон, [1292]

стъкмен с дебели, здрави клони,

отсечени със меч по склона,

Изолда пък листа е сбрала

и пода е със тях застлала. [1296]

Готвач им става Говернал…

Ала без сол как би успял

да сготви той добър обяд?

Отминалият вече ад [1300]

все тъй кралицата терзае,

и толкоз уморена тя е,

че на любимите гърди

заспива, както и преди. [1304]

Отдадени на самотата,

ощастливени, вдън гората

те дълго време пребивават.

А в тези дни какво ли става [1308]

с Фросен джуджето? Марк му бил

голяма тайна доверил

и при това на него само.

Но надделяла глупостта му [1312]

и той на други я разкрил,

затуй с живота си платил.

Веднъж бароните видели,

че си е пийнал и успели [1316]

да го накарат да признае

на краля тайната каква е.

„Барони, рекъл той, до днес

държах на неговата чест; [1320]

и занапред ще е така.

Но щом и тримата сега

разпитвате ме, нека идем

на Страшни брод44 и там ще видим [1324]

един глог кичест, а в земята —

голяма дупка. И когато

аз пъхна си главата там,

ще почна да говоря сам [1328]

за тайната му. Щом държите,

дорде над дупката стоите,

ще я научите и вие.

Аз няма да ви я разкрия [1332]

направо.“ — И склонили те

на място да ги заведе,

а щом го бутнали в отвора,

той взел на глога да говори: [1336]

„Чуй, глог, джуджето не греши!

Макар и крал, Марк е с уши

на кон45. Но казаното тук

да си остане. Никой друг [1340]

не бива да го знае.“ Ето

как се изложило джуджето.

Бароните веднъж се спрели

при краля и не се стърпели [1344]

да му рекат: — Сир, знаем ние

туй, дето ваша милост крие.

— Това е дело на Фросен —

през смях отвърнал Марк, решен [1348]

брътвежите му долни вече

да не търпи. Извадил меча

и се разправил със джуджето

за радост на онези, дето [1352]

Фросен презрели за това,

че със предателски слова

Изолда и Тристан издал.

А те остават с Говернал [1356]

за дълго време във гората;

Тристан се грижи за храната,

ловувайки в околността…

Те радват се на любовта, [1360]

но често, дойде ли денят,

налага им се да сменят

предишния си стан за нов.

Веднъж животът им суров [1364]

с отшелника Огрен ги среща

и той веднага се досеща

за миналото на Тристан.

На патерицата опрян, [1368]

Огрен му казва: — Ах, сеньор,

Марк извести на своя двор,

че щял сто марки да даде,

ако те някой отведе [1372]

при него. Всеки в Корнуел

тържествено се е заклел

да бъдеш, мъртъв или жив,

предаден. Бог е милостив, [1376]

Тристан, към който прегрешава,

но за греха си съжалява

и повече не го повтаря.

Тристан тогава отговаря: [1380]

— Отшелнико, щом любовта

обвързва ни, на нещо тя

дължи се: двамата сме пили

омайващо любовно биле; [1384]

не е възможно да живее

без мене тя, и аз без нея.

Огрен отвръща: — Кой ще смогне

на мъртъв с нещо да помогне? [1388]

Защото, както всеки знае,

не се ли грешникът покае,

той мъртъв е. Без покаяние,

очаквай само наказание. [1392]

И за да им даде урок,

Огрен на не един пророк

или светец се позовава

и неотклонно настоява [1396]

веднага да се разделят:

— Младежо, избери друг път!

— Не, изборът е вече сторен.

В Изолда, моята изгора, [1400]

неизлечимо аз се влюбих,

спокойствие и сън изгубих.

Щом с нея съм, аз предпочитам

като бездомник да се скитам, [1404]

да прося и да ям трева,

да ходя в дрипи, пред това,

което крал Отран46 днес има.

Раздялата е немислима. [1408]

Изолда ту се изчервява,

ту бледа е… Тя умолява

отшелника Огрен смирено:

— Ако Тристан обича мене [1412]

и него аз, това дължим

на елексир неустоим,

от който той и аз отпихме:

сами беда си причинихме, [1416]

затуй и кралят ни изпъди.

— Дано Всевишният да бъде

със вас, покайте се така,

че да ви пази! — Той с ръка [1420]

ги кани да се настанят

и ги задържа да преспят

в дома му… Идва пак денят,

и пак потеглят те на път, [1424]

като избягват равнината.

Тристан ловува из гората

и от глиган или сърна

нерядко готвят си храна. [1428]

Но хляб им липсва много често,

пък и това, че все се местят,

все по-мъчително им става.

Когато кралят обявява, [1432]

че иска в своя двор Тристан,

цял Корнуел е завладян

от мъка… Ако някой видел

беглеца, трябвало да иде [1436]

при краля, колкото се може

по-бързо, и да му доложи.

За който иска да научи,

че дресировката на куче [1440]

е често пъти много важна,

аз с пример тук ще го докажа.

Сеньори, сигурни бъдете,

че кучето Хюсден, с което [1444]

Тристан ловува, равно няма:

красиво, пъргаво, голямо,

дресирано и все нащрек,

и умно, сякаш е човек. [1448]

Но както вързано стояло

покрай донжона, то тъжало

безспир за господаря свой,

надавало злокобен вой, [1452]

със нокти дращело земята

и не приемало храната,

която носели слугите.

Не вярвам да не се смилите [1456]

при тази гледка. „Аз да бях —

си казвал всеки — мигом щях

да го отвържа; то вилнее,

като че ли ще побеснее.“ [1460]

Изглежда няма да се случи

да се намери друго куче,

което хем да е другар,

хем страж на своя господар. [1464]

Нали и Соломон е смятал,

че най-добрият му приятел

е кучето му. Щом Тристан

от стражите бил задържан, [1468]

от своята храна Хюсден

не хапвал нищо нощ и ден.

Защо ли Марк не позволи

синджира му да се свали? [1472]

Уплашил се крал Марк, че бяс

щял да го хване, и тозчас

да го отвържат заповядал.

Защо зарад Тристан да страда [1476]

и неговият спътник верен?

Пък и къде ще се намери

смел рицар, който със Тристан

ще дръзне да дели мегдан! [1480]

— Сир — рекли тримата барони —

пуснете го. Щом то подгони

(да пази Бог!) един от нас

или животно, значи бяс [1484]

го кара да налита толкоз,

а не че то изпитва болка

по господаря си, че бил

изчезнал. — Марк се съгласил. [1488]

Народ се сбрал: един се качвал

на пейка, друг на стол — така че

да са далече от Хюсден.

И всеки там бил убеден, [1492]

че бясно е. Щом се видяло

на свобода, то се провряло

между събралите се хора,

без нищо никому да стори, [1496]

и се насочило, злочесто,

натам, където твърде често

Тристан бил, ала то открило

следата и от жал завило [1500]

пред погледите на дошлите

да гледат. На Тристан следите

подушило то и веднага

по тях се втурнало да бяга. [1504]

Изпърво минало оттам,

където той бил задържан

и съден. После с жалък лай

промъкнало се то покрай [1508]

параклиса, във него влязло

и през прозореца излязло,

след като близо до олтара

не си видяло господаря. [1512]

С отскоци слязло по скалата,

ала за жалост, в бързината,

то лапата си наранило.

Но после бързо продължило [1516]

и душейки все тъй следата,

се приближило до гората,

където бил се подслонил

Тристан. Хюсден се устремил [1520]

между дърветата дебели,

а тези, дето го следели,

били обхванати от жал

и казали на своя крал: [1524]

— Да спрем, кралю. Кой знае где

туй куче ще ни отведе.

И всеки вкъщи се прибрал…

Хюсден свободен се видял [1528]

и тутакси поел на път.

От радостния лай лесът

сред тишината проехтял…

Тристан, Изолда, Говернал [1532]

все по-отчетливо долавят,

че лаенето приближава.

Тристан си казва: „Според мен

това е лаят на Хюсден“ [1536]

и нервно дръпва тетивата.

Тревога свива им душата

и те оттеглят се назад

от страх, че кралят в своя яд [1540]

ще ги убие на часа.

Но само на Хюсден гласа

дочуват. Малко след това

разтърсва той пред тях глава, [1544]

опашка весело върти

от радост взорът му блести…

Та кой представа би си имал

за радостта му несравнима? [1548]

Хюсден навярно би желал

с кралицата и с Говернал

възторга си да сподели.

Но стреснат е Тристан: нали [1552]

в гората куче щом залае,

за криещите се това е

сигнал особено тревожен.

— Защо чрез кучето ми, Боже, [1556]

това проклятие ни прати?

И тримата ще си изпатим…

Нали щом кралят ни открие,

той сигурно ще ни убие: [1560]

я на бесило, я на клада!

Хюсден е с нас не за отрада,

а страх да ни внушава само.

И жалко, че за верността му [1564]

ще трябва да му заплатим

със смърт, макар че ще скърбим.

А всъщност дружбата ни стара

при нас в гората го докара. [1568]

Как да постъпя в този случай

с това добро и вярно куче?

— При всяко куче май така е,

попадне ли на плячка, лае. — [1572]

отвръща му Изолда. — Тука

ще ти разкажа за поука

една история, която

се случва на Артур в палата [1576]

в Уелс. Там горският пазач

бил превъзходен познавач

на кучетата и научил

на хитрини и свойто куче. [1580]

Когато сръчният ловец

ударил със стрела сърнец,

сърнецът се опитал с бяг

да се спаси, но нямал как, [1584]

защото кучето тъй умно

било, че плячката безшумно,

без лай, без вой то проследило

и шеметно се устремило, [1588]

животното за да настигне.

Тристан я слуша, без да мигне…

— Дано, мой мили, някой ден

ти да приучиш и Хюсден [1592]

да може мигом да престане

да лае, щом животно хване.

За нас туй би било прекрасно!…

Тристан разбира много ясно [1596]

какво е нужно да направи:

— Да ще Хюсден да се остави

да го дресирам да не лае!

Аз предполагам, че това е [1600]

не чак тъй трудно постижимо,

пък и голяма нужда има

да го постегна още в тия

най-близки дни. Да го убия [1604]

ще е мъчително за мен.

Но ако той в един момент

залае или пък завие,

ще стане тъй, че всички ние [1608]

на смъртен риск ще се изложим.

От днес, каквото е възможно,

ще сторя. — И Тристан отива

на лов, в шубраците се скрива [1612]

и стреля по един елен.

Но щом потича кръв, Хюсден

такъв неистов лай надава,

че вече цялата дъбрава [1616]

започва силно да ечи.

Тристан го удря да мълчи

и в миг Хюсден се спотаява.

Но тъкмо тръгват и тогава [1620]

Хюсден пролайва силно пак.

Тристан обаче знае как

със кучето да се заеме

и ето че за месец време [1624]

го научава как да гони

без лай, през всичките сезони,

животни горски, птици диви

в шубраци, в избуяли ниви. [1628]

Сега, в критичния момент,

тъй нужен е за тях Хюсден.

Щом хване той сърна игрива,

умело в храстите я скрива, [1632]

ако пък някъде открие

друг дивеч, той ще го покрие

с трева или със шума стара

и ще повика господаря47. [1636]

Сега, сеньори48, бих желал

да кажа пак, че Говернал

с Изолда и Тристан все още

прекарват свойте дни и нощи [1640]

в гората — в мъки и страдание.

За цялото им препитание

единствен дивечът остава…

На хляб дори не се надяват. [1644]

И ако се събудят тук,

за вечерта те търсят друг

кът по-прикрит и по-потаен49,

та никой да не ги познае [1648]

и да не бъдат задържани,

напук на кралските закани.

Тъй, в Мороа, те дълго време

понасят смазващото бреме [1652]

на бегълци многострадални,

несретни, парцаливи, кални.

И всеки собствената болка

забравя, като гледа колко [1656]

любимият до него страда.

Така ли, Боже, им се пада?

Кралицата се притеснява

да не би той да съжалява, [1660]

че мъка й е причинил.

А пък Тристан, все по-унил,

живее в страх голям, че тя

разкайва се за лудостта [1664]

да стигнат с краля до раздор

и да си навлече позор.

Веднъж един от подлеците

(дано им Бог почерни дните!), [1668]

един от тримата васали,

които бяха ги издали,

ловувал из околността.

Той подценил опасността [1672]

за корнуелци: всеки знаел,

че из леса Тристан се шляел

и че щом някой там се весне,

той на дърво ще го обеси. [1676]

Та Говернал през този ден

бил слязъл край поток студен,

безмълвно на брега стоял,

дордето конят му пасял. [1680]

В туй време в ложе от листа,

в прегръдката на любовта,

Тристан с Изолда сладко спял,

забравил своята печал. [1684]

Но лай на кучета нечакан

чул Говернал: из храсталака

те стръвно гонели елен.

И тъкмо той, озадачен, [1688]

се питал кой ще е ловецът,

когато мярнал се подлецът,

за който стана дума вече.

Той се показал отдалече, [1692]

но без оръженосец, сам.

Веднага Говернал натам

стремглаво коня си пришпорил,

но той се спънал и съборил [1696]

ездача, който мигом станал

и зад едно дърво застанал

нащрек, в очакване да мине

обреченият да загине. [1700]

Та кой съдбата би възпрял!

Дордето чакал, Говернал

повтарял си, че би желал

да изгори като парцал, [1704]

ако не му се удаде

заслуженото да даде

на този, който куп злини

успял бе да им причини, [1708]

със риск да изгорят на клада.

И както Говернал в засада

стоял, клеветника изчакал,

и с меч главата му отсякъл, [1712]

а после се отдалечил.

Ловците, със които бил

баронът, щом като открили

трупа му, начаса решили, [1716]

че туй Тристан ще го е сторил.

Цял Корнуел сега говорел

за тоз барон обезглавен…50

Народът бил като втрещен [1720]

от случилото се в гората

и ни един ловец нататък

не се решавал да ловува,

защото всеки се страхувал [1724]

от меча на Тристан — дори

далеч от гъстите гори,

в поля, покрити с буйни ниви,

или запуснати и диви. [1728]

Навън е топло. Спи Тристан

в укритието с под, застлан

с пласт жълти вехнещи листа.

Как ще се радва на вестта, [1732]

че неговият смъртен враг

е проснат в близкия шубрак,

съвсем обезвреден сега.

И тъй, с главата му в ръка, [1736]

пристига Говернал на кон

и здраво връзва я на клон.

Щом като вижда я, Тристан

подскача и, като скован [1740]

от ужас, дълго тъй остава.

Но Говернал се приближава

и казва му: — Спокойно! С меча

убих аз подлото човече, [1744]

съсякох смъртния ви враг.

Тристан ликува: ето как

главата на подлеца пада;

за него никаква пощада. [1748]

В страната всички се боят,

на всички вдъхва страх лесът,

не смее никой да припари,

защото пълни господари [1752]

са там Изолда и Тристан.

Той, в примитивния си стан,

обзет от плам неустоим,

си прави лък непогрешим, [1756]

на клон го тъй приспособява,

че всеки, който преминава,

да бъде на часа сразен.

Щом лопатар или елен [1760]

до клона в горната му част

допре се, ударът тогаз

отгоре идва. И обратно…

И затова съвсем понятно [1764]

нарича се „Непогрешим“51.

Лъкът е тъй необходим

на тримата, за да ядат

месо от дивеч: та лесът [1768]

туй само можел да предложи.

Те виждат ясно, че не може

да сложат залък хляб в устата.

Как да излязат от гората! [1772]

Добре все пак, че с лов богат

те утоляват своя глад!

Веднъж, през жътвеното лято,

след Петдесетница, когато [1776]

росата пада призори

и птички сънните гори

събуждат, с меча си Тристан

напуска своя горски стан, [1780]

Лъка Непогрешим отива

да види и в гората дива

ловува, но се случва зло,

каквото друг не би могло [1784]

да сполети. Човек тогава

за собственото зло забравя,

щом гледа чуждото мъчение:

в това намират утешение [1788]

които силно се обичат.

На колко мъки се обричат

Изолда и Тристан в гората!

Историята им, която [1792]

Берул във книга е открил52,

твърди, че никой не е бил

в плен на любов така гореща.

Кралицата Тристан посреща [1796]

в потискащия летен зной

……………………………

— Какво се случи с тебе, мили?

— Търчах по сур елен, та сили [1800]

не ми останаха в гърдите,

и ми тежат за сън очите;

едва добрах се до заслона.

В колиба от листа и клони, [1804]

Изолда върху куп трева

отпуска своята глава,

без да си сваля облеклото.

След нея и Тристан в леглото [1808]

също така облечен ляга

и меча помежду им слага.

На пръста на Изолда свети

чист изумруд, ала ръцете [1812]

са й тъй слаби, че халката

едва не пада на земята.

Съвсем спокойно те си спят

притиснали се гръд до гръд: [1816]

Тристан обхванал е с ръка

пленителната й снага,

а тя врата му е обвила

с ръце и нежно се е свила [1820]

в обятията му. Та как

те да дадат по-явен знак,

че истинска любов опива

душите им? Но те не сливат [1824]

в целувка своите уста.

Във спотаените листа

дори лек вятър не повява.

Кос слънчев лъч се отразява [1828]

в изящния Изолдин лик

и той блести като светлик.

Така, сами, те в сън блажен

щастливи спят. А този ден [1832]

в леса ловува Говернал.

А той какво е преживял!

По-долу всеки ще научи

какво зло щяло да се случи! [1836]

Един пазач в леса вървял,

клонака разпилян видял

и като тръгнал по следите,

без труд открил къде били те. [1840]

Щом той ги разпознал, веднага

обратно втурнал се да бяга,

цял разтреперан, пребледнял.

Неистов страх го завладял, [1844]

защото стане ли Тристан,

ще бъде мигом с меч заклан.

Защо ли тук той да остави

главата си? Без да се бави, [1848]

бегом излязъл от гората.

А в тоз момент върху тревата

възлюбените сладко спят.

Две левги само ги делят [1852]

от двора… Откъде да знаят,

че може би им идва краят.

Пазачът несъмнено знае

повелята на Марк каква е: [1856]

добра награда ще даде

на този, който предаде

Тристан. Пазачът затова

към двора тича през глава, [1860]

а кралят вече е събрал

там дворцовия трибунал.

Пазачът по наклона слиза

и тичешком в палата влиза. [1864]

Да не помислите, че той

там спрял за отдих и покой:

и дъх не щял да си поеме,

за да не губи ценно време. [1868]

Щом в залата голяма влязъл

и кралят Марк го забелязал,

извикал го и го попитал:

— Навярно ти до нас долиташ [1872]

със важна новина. Аз знам,

че си ловец и то голям,

и с кучетата гонки правиш.

Ти тъжба ли ще ми представиш? [1876]

Защо така припрян изглеждаш?

Да нямаш сметки да уреждаш

със друг или пък негодуваш,

че не ти дават да ловуваш [1880]

за дивеч в моята гора?

— Кралю, до двора се добрах

бегом и моля за внимание.

Нали сте дали обещание [1884]

да наградите свръхдобре

човека, който разбере

къде Тристан се е укрил.

Ако на място, с риск дори, [1888]

той да го залови не може,

пред вас за всичко да доложи.

Открих го. Истината вам

говоря аз, защото знам, [1892]

че инак ме грози въжето.

Сир, нека идем там, където

Изолда и Тристан щастливо

си спят спокойно в място диво. [1896]

Изтръпнах, като ги видях,

и тук веднага дотърчах.

А кралят слуша и пухти,

въздиша, ярост го гнети. [1900]

И пита: — Где са те? В кой кът?

— Прегърнали се, те лежат

в гората под заслон от клони.

Кралю, вземете своя кон и [1904]

да тръгваме. Да отмъстите!

Ако от мъст се въздържите,

то ще е знак, че крал без чест

владее кралството ни днес. [1908]

— Веднага тръгвай ти оттук! —

отвръща Марк. — На никой друг

ни дума! Има кръстопът

при гробището, гдето спят [1912]

покойните, край Кръст червен.

Ще ме изчакаш там. От мен

сребро и злато ще получиш,

щом замисълът ни сполучи. [1916]

Тъй станало… Бог го убил

тоз, който си е наумил

Тристан на смърт да обрече!

Да бе си траял, вярвам, че [1920]

не би умрял в позор и срам

(куп случаи такива знам).

Марк на придворните си казал:

— Аз тръгвам. Да не е излязъл [1924]

сега след мене някой друг!

Нареждам да стоите тук.

— Не бива тъй, кралю, сега

не е хич време за шега. [1928]

Без свита и извън палата!

Лъжец ли с новина чудата

успя ума ви да замае?

— Не, нищо ново аз не зная — [1932]

отвръща Марк. — Но този ден

една девица среща с мен

желае и по таз причина

на кон самичък ще замина. [1936]

— Как тъй ще тръгнете самин?

Нали Катон на своя син

заръчал да не ходи сам!

— Аз на Катон съвета знам, [1940]

но оставете Марк да прави

това, което му се нрави.

На своя кон, запасал меча,

готов е Марк да тръгва вече; [1944]

той все така е обладан

от страшна ярост, че Тристан

съпругата му е отнел.

И затова се е заклел [1948]

сам с меча си да ги убие,

ако ги някъде открие.

И въпреки че съжалява

за случката, Марк продължава [1952]

напред, защото иска мъст.

Когато стига онзи кръст,

където горският го чака,

те тръгват по пътека пряка [1956]

през гъстата гора. Вървял

отзад ядосаният крал

и размишлявал, с меч в ръка,

че само мечът досега [1960]

единствен верен му е бил,

с когото и да е дружил.

А ако се Тристан събуди,

туй несъмнено ще принуди [1964]

в двубой Марк с него да се мери

и там смъртта си ще намери

един от тях… Крал Марк дори

готов бил трижди да дари [1968]

пазача, тоз човек без срам,

ако по-бързо идат там.

И ето, че те стигат близо

до горския заслон; Марк слиза [1972]

от своя як гасконски кон,

привързва го на сведен клон,

след туй придвижват се, дордето

откриват мястото, където [1976]

очаквал да ги свари кралят.

За малко спират и той сваля

набързо връхните одежди

(без тях дваж по-добре изглежда [1980]

прекрасното му стройно тяло).

Ала сърцето му, преляло

от гняв, го кара меч да вземе,

готов смъртта си да приеме, [1984]

ако не бъдат умъртвени

онези влюбени презрени.

Не влязъл още, Марк поглежда

към горския и му нарежда [1988]

вън да изчака дотогава,

дордето той се с тях разправя.

Преди да се нахвърли гневно

на двамата, обзет от ревност, [1992]

десницата му отмалява…

И слава Богу, че тъй става,

защото кралят вижда как

и двамата лежат все пак [1996]

един от друг на разстояние

и всеки — в свое одеяние;

краката им не са се сплели,

не са се устните им слели, [2000]

а помежду им меч лежи.

Ах, колко щеше да тежи

убийството на съвестта му.

В объркването си голямо [2004]

Марк сам въпроси си задава:

„Какво ли, Боже, ми остава

да сторя, след като видях,

че има меч помежду тях? [2008]

Да ги убия ли или

да ги помилвам? Та нали

ако горят от страст, аз щях

сега да ги открия в грях. [2012]

От колко време са в леса,

а ето, че и днес не са

прегърнати в тревата голи.

Ако те мамят ме, защо ли [2016]

ще слагат помежду си меча.

Сега си давам сметка вече,

че не бушува скверна страст

в сърцата им. Защо тогаз [2020]

да ги събуждам? Нека спят.

Ако захванем бой, градът

какво ли после ще разправя!

По-хубаво е да оставя [2024]

следа, че докато са спели,

минаващи са ги видели

и че ни аз, ни някой друг

не е дошъл нарочно тук [2028]

да вдигне срещу тях ръка.

На пръста й блести халка

венчална. Дадох й я аз

за сватбата и тя тогаз [2032]

с халка подобна ме дари

(аз нося я и днес дори).

Защо не разменя халките?

Я виж, на слънцето лъчите [2036]

така й падат на лицето,

че ще го изгорят. Ах, ето

ирландските ми ръкавици,

които моята кралица [2040]

ми подари; ще ги поставя

така, че сянка да й правят.

Освен това ще взема меча,

с който Тристан Морхолт съсече.“ [2044]

Със всичко Марк се лесно справя:

той ръкавиците поставя

тъй, че да спират топлината,

набързо снема й халката [2048]

от отънелия й пръст,

а след това със жест чевръст

прибира меча на Тристан

и своя меч поставя там. [2052]

Решава кралят този път

да ги остави да си спят53.

Излиза бързо от заслона

и горския пазач прогонва, [2056]

преди на коня си да скочи

и към града да се насочи.

Мнозина питат го във двора

къде е бил, какво е сторил, [2060]

но кралят нищо не признава

и обяснения не дава.

Но нека идем пак в гората

да видим спящите в тревата: [2064]

кралицата сънува как

сред кичестия храсталак

в богата шатра тя живее,

ала два лъва срещу нея [2068]

се втурват да я изядат;

тя мъчи се за кой ли път

да се спаси от зверовете,

но те я хапят по ръцете. [2072]

Изолда се съпротивлява,

в съня си силен вик надава

и ръкавиците, и двете,

й падат право на лицето. [2076]

От този вик Тристан се буди

и, стреснат, вместо да се чуди,

той скача мигом на крака

и хваща меча във ръка, [2080]

поглежда го и чак тогава

на краля меча разпознава.

Изолда вижда със почуда,

че не халката с изумруда [2084]

блести на пръста й, а тая,

която дала бе на краля,

и изпищява: — Боже мой,

нима чак тук е идвал той? [2088]

— Наистина. Туй означава,

че изход друг не ни остава

освен далече да вървим.

При този наш грях непростим [2092]

защо не ни е Марк убил?

Защо ли той е разменил

и мечовете? — Колко странно!

— Да бягаме, дорде е рано! [2096]

Ако Марк сам е бил, когато

съгледал ни е, той в палата

ще се е върнал за подкрепа.

Да чакаме ли смърт нелепа [2100]

или да бягаме в Уелс?

Аз бягството бих предпочел.

Тогава тъкмо се задал

наставникът му Говернал [2104]

и мигом тяхното смущение

го хвърлило в недоумение.

Тристан накратко обяснил:

— Изглежда кралят тук е бил [2108]

и още докато сме спели,

халката на Изолда взел и

на нея своята оставил.

И с мечовете тъй направил. [2112]

Крои ни нещо, но не знам

какво. Той явно бил е сам

и е решил да иде в двора

да вземе свои верни хора, [2116]

които да ни изгорят

пред сбралите се, та градът

на всичко да е ням свидетел,

а после топлата ни пепел [2120]

от вятъра да е отвята…

Да бягаме извън гората:

щом като Марк е разярен,

не бива да стоим и ден. [2124]

Единствен изход им остава:

да тръгват… Бързо преминават

Моройската гора със цел

да стигнат рано до Уелс. [2128]

Каква безмерна тегота

им бе донесла любовта:

едно безкрайно изтощение

след три години на мъчение54. [2132]

Аз споменах ви, че те пили

магическо любовно биле.

Ала кажете ми кой знае

доколко силата му трае? [2136]

Изолдината майка само

е знаела способността му.

За Марк и за Изолда тя

била приготвила сместа [2140]

и билките така сварила,

че тяхната любовна сила

до три години55 да не спира

да действа, но от елексира, [2144]

от силна жажда обладан,

за зла беда пил и Тристан

и любовта им оттогава

от ден на ден по-силна става. [2148]

Но ето, че дошъл денят,

когато трябвало да спрат

да действат билките… Тристан

взел кожения си колчан, [2152]

елен съгледал и стрелата

улучила го в миг в краката.

Раненият елен по склона

побягнал и Тристан го гонил, [2156]

чак докато се свечерило.

Ала на тайнственото биле

въздействието тъкмо спряло.

Тристан със цялото си тяло [2160]

усетил силно притеснение

и рекъл си: „Какво мъчение

търпях през тези три години,

о, Господи! И ден не мина, [2164]

без да се мъча в плен на тази

фатална, пагубна зараза.

С барони вече не се срещам

и ни за рицарството се сещам, [2168]

нито за меч и скъпи кожи.

Навярно кралят, мили Боже,

все още щеше да ме тачи,

ако не бях по този начин [2172]

постъпил с него — с моя вуйчо.

Днес щях на рицарство да уча

стотина синове най-лични

и можех в боеве епични [2176]

с меч храбро да се подвизавам,

печелейки богатства, слава.

Аз на кралицата, горката,

колиба отредих в гората, [2180]

а не дворец и вярна свита,

не зали, с мрамор скъп покрити.

За всичко аз виновен бях56.

Прости ми, Боже, този грях [2184]

и дай ми сила тъй да сторя,

че пак да се завърне в двора

кралицата и най-подир

да заживее с краля в мир. [2188]

За него тя се е венчала,

обет за вярност му е дала,

тъй както римският закон

изисква — пред олтар и трон.“ [2192]

Така, на своя лък опрян,

дълбоко кае се Тристан

за непростимата вина,

че Марк със своята жена, [2196]

уви, за срам и за позор,

е стигал често до раздор

и щял да я убие даже.

А пък сега ще ви разкажа [2200]

как пред Тристан, със смут в душата,

Изолда, легнала в тревата,

се вайка: — Ех, какво направи,

нещастнице? Та ти остави [2204]

богатство и слуги в палата,

за да живееш сред гората

като последната слугиня.

Кралица бях, сега — робиня… [2208]

Честта и ранга си затрих,

от билето когато пих

при странстването по море.

Ако дълга си по-добре [2212]

бе изпълнявала Бранжиен,

тя можеше поне на мен

да ми напомни да не пия.

Сега аз щях да съм с ония [2216]

рояк госпожици придворни

в покои пищни и просторни

и сигурно на всяка бих

намерила добър жених [2220]

и бих ги задомила вече.

На колко скръб ни ти обрече

Бранжиен! Едва ли би могло

да има по-голямо зло57… [2224]

— Кралице, неразумни бяхме

и младостта си пропиляхме —

отвръща той. — Беда се случи…

Кой би могъл да ни научи [2228]

как да постигнем помирение

и да получим опрощение?

Дано пред Марк едно признание,

че нито с думи, ни с деяние [2232]

не сме засегнали честта му,

го убеди, че има само

приятелство помежду нас.

Да дръзне рицар в този час [2236]

(бил той в Дюрхам или в Лидан58)

да претендира, че Тристан

е Марк измамил, той тогава

със меча ми ще се разправя. [2240]

Ако на тебе Марк прости,

тогава кралските врати

биха могли да се отворят

за мене също… Влязъл в двора, [2244]

аз ще му служа в мир и в бой

и воин по-безстрашен той

не би могъл да си наеме.

Но ако кралят теб приеме, [2248]

а мен реши да ме отпрати,

чак във Фризийските палати59

ще се оттегля с Говернал.

Бих и в Британия живял… [2252]

Не бих желал, кралице моя,

раздяла с тебе, ако тоя

тормоз не бяхме преживели

сред тези чужди нам предели. [2256]

Къде ни любовта докара!

Ако не беше таз отвара,

ти щеше да си с Марк в палата

щастлива, тачена, богата. [2260]

Къде, Изолда, да вървим?

— На Господ да благодарим,

сеньор, че толкова държите

с греха си да се разделите. [2264]

Нали си спомняте Огрен,

отшелника, и онзи ден,

когато с проповеди свети

и с най-приятелски съвети [2268]

прие ни в своята обител.

Да идем със души открити

при него, мили, за съвет.

Той ще ни каже ред по ред [2272]

как със достойнство и със чест

да заживеем в мир от днес.

След всичко туй, с въздишка лека

Тристан й отговорил: — Нека [2276]

при него тази вечер идем

или пък утре. Ще го видим,

ще поговорим, за да можем

в писмо до краля да изложим [2280]

какво е нашето желание.

— Едно-едничко упование

за нас остава, мили мой:

да молим Бога. Само той [2284]

ще ни помогне в този час.

И те поемат път тогаз

накъм отшелника Огрен,

откриват го задълбочен [2288]

в това, което си чете.

С поклон го поздравяват те,

в параклиса ги той въвежда

и свойски казва им: — Изглежда, [2292]

че любовта, страдалци мили,

отнема сетните ви сили

и все така ще ви терзае.

А колко би могло да трае [2296]

това безумно изтезание?

Дошъл е ден за разкаяние.

Тристан отвръща му тогава:

— Съдбата ни била такава… [2300]

Таз лудост всеки ден и час

от три години мъчи нас.

Ако предложите решение

да се постигне помирение [2304]

между кралицата и краля,

аз всичко мога да прежаля

и да потърся препитание

във Лонуа60 или в Британия. [2308]

Но ако вуйчо ми склони

тук да дочакам старини,

в небето се заклевам днес,

че вечно ще му служа с чест, [2312]

ще бъда верен и усърден…

Велик е Марк, и милосърден.

……………………………

Аз вече всичко ви признах. [2316]

Съвет ни дайте, отче скъпи,

и според него ще постъпим.

Какво се случва по-нататък:

през плач кралицата, горката, [2320]

застава мигом на колене

и проговаря примирено:

— О, отче, милост проявете

към мен и с Марк ме помирете. [2324]

От днес до сетния си час

не бих си позволила аз

подобна лудост. Туй обаче

във случая съвсем не значи, [2328]

че грижейки се за честта си,

пожертвала бих любовта си.

Аз все така ще го обичам;

и без туй времето изтича [2332]

и с него — нашето влечение61.

Огрен я слуша с умиление

и се обръща пак към Бога:

— Сполайти, Господи, че мога [2336]

да чуя, може би накрая

на дните си, как те се каят

пред мен за сторения грях.

И аз се моля зарад тях. [2340]

Изолда, чуй ме, чуй, Тристан,

отшелника: той е призван

за вас днес всичко да направи,

от лудостта да ви избави. [2344]

Ако изпадне в грях веднъж

една жена със някой мъж

и след това се разделят

със разкаяние, грехът [2348]

от Бог ще бъде опростен.

Тристан, вземи съвет от мен,

Изолда, чуйте моя план,

ще поизлъжем ний без свян, [2352]

ако това ви оправдава

и от позор ви отървава…

И да си изкривим душите,

нали смекчаваме бедите62. [2356]

Ще пратим в Лансиен послание

до Марк; ще почнем с пожелание

за много здраве и сполука.

Ще пишем, че сега сте тука, [2360]

в гората под заслон от клони,

че ако Марк все пак е склонен

кралицата да приюти

и за греха да й прости, [2364]

ти също би се върнал в двора,

Тристан. И доблестните хора

не ще говорят, че у вас

е имало престъпна страст. [2368]

Но ако Марк не убедиш,

знай, на въжето ще висиш.

Ако е нужно да се биеш,

ти можеш всеки да надвиеш, [2372]

затуй такъв съвет ти давам,

той и на Марк честта спасява.

Когато кралят заповяда

да ви изпепелят на клада, [2376]

джуджето, както е известно,

не пожела да има честно

и безпристрастно правосъдие.

Но Бог решил бе с вас да бъде [2380]

и от смъртта да ви избави

(че ако той ви изостави,

кой би протегнал вам ръка63?).

Ти скочи в бездната така, [2384]

че никъде, дори и в Рим,

не ще намериш ни един

на скок такъв да се реши.

Страхът ли ти крила приши? [2388]

Ти и Изолда отърва

от явна смърт и след това

подслон намерихте в гората.

Ти беше я довел в палата [2392]

при Марк за негова съпруга.

Не вярвам твоята услуга

да е потънала в забрава:

добрите спомени остават [2396]

(годежът стана в Лансиен).

Било би подло, според мен,

ако не беше й навреме

помогнал… Ако Марк приеме [2400]

това ви искрено признание,

то нека стане достояние

на мало и голямо в двора

и нека Марк пред всички хора [2404]

посрещне своята жена

като кралица в таз страна.

И ти тогава ще склониш

на служба в двора да стоиш. [2408]

Но ако Марк не е съгласен,

тогава изходът е ясен:

морето сам ще прекосиш,

в друг двор ще се установиш, [2412]

при някой друг достоен крал.

— Съгласен съм, но бих желал,

сеньор Огрен, да се добави

и друго. Марк ме злепостави [2416]

и иска моята глава.

Как да му вярвам! Затова

нека на оня Кръст червен,

крал Марк да закачи за мен [2420]

писмо и най-категорично

да изрази какво той лично

предвижда. И тогава само

повярвал бих в готовността му [2424]

да се сдобрим (днес Марк не бива

да знае где се аз укривам).

Печат ще сложа най-накрая

и Vale64 според обичая. [2428]

И без да губи миг, Огрен

перо, мастило, пергамент

веднага взема и съставя

писмото. След това поставя [2432]

печата, на Тристан го дава

и казва: — Ето го. Остава

добре да преценим сега

кой да отиде на ръка [2436]

на краля да го предостави…

— С това аз мога да се справя.

— Не, не! — Защо? Прекрасно знам

по кой път стига се дотам. [2440]

А докато се върна аз,

Изолда нека бъде с вас.

Изолда, щом стъмни се вън

и Марк приготви се за сън, [2444]

ще тръгна с Говернал на кон.

Преди града се спуска склон;

върху гористия превал

ще спра, ще дам на Говернал [2448]

жребеца си — да чака там,

а аз пешком ще сляза сам.

Така и сторили. Когато

нощта прихлупила гората, [2452]

поели двамата на път.

Вървели, докато градът

Лансин се малко провидял.

Там спрял да чака Говернал, [2456]

а пък Тристан сам продължил.

Щом до палата приближил,

избегнал стражата изкусно

и в зейналия ров се спуснал, [2460]

преминал бързо през портала

и под прозореца на краля

застанал и извикал тихо

(че множество придворни биха [2464]

излезли при по-силен глас):

— Кой буди ме в тъй ранен час?

Защо е толкова припрян?

— Сир, името ми е Тристан. [2468]

Дойдох с писмо до вас и ето:

на рамката е писъмцето.

Тук повече не ще остана…

И по обратния път хванал. [2472]

Но Марк извикал му веднага:

— Недей, мой племеннико, бяга!

Ала Тристан си продължил

и не след дълго вече бил [2476]

при Говернал, своя наставник,

който очаквал го отдавна

и рекъл му: — Какво направи?

Да тръгваме, без да се бавим! [2480]

И тръгнали, но не по преки,

а по обходните пътеки,

и при настъпващата вечер

те приближавали се вече [2484]

до ермитажа на Огрен.

А през изминалия ден

отшелникът все молел Бога

Тристан и Говернал да могат [2488]

по-скоро там да се завърнат…

И се зарадвал, щом ги зърнал.

А колко се безпокояла

Изолда! Тя и миг не спряла [2492]

сълзи да рони. Щом пристигат,

накъм Тристан тя поглед вдига

да разбере какво е сторил,

дали със краля е говорил: [2496]

— Тристан, любими мой, кажи ни

пътуването как премина.

Тристан подробно им разказал

как там пристигнал и как влязъл [2500]

и как на Марк писмото дал,

как кралят с нищо не успял

да го позадържи във двора.

Огрен подел: — Ти, Боже, стори [2504]

такава добрина. Сполай

за всичко! Ти, младежо, знай,

че скоро Марк писмо ще прати.

Когато слязъл на земята, [2508]

Тристан встрани лъка оставил

и поприседнал… Оттогава

в параклисчето на Огрен

вест чакали те ден след ден. [2512]

Марк капелана призовава,

в ръцете му писмото дава,

а той пък, щом печата сваля,

открива, че Тристан до краля [2516]

изпраща най-учтив привет,

чете писмото ред по ред

и цялото му съдържание

на Марк предава65. Той с внимание [2520]

го слуша, радост го обзима,

че със съпругата любима

ще бъде пак. И най-напред

събира кралския съвет, [2524]

за да реши какво да стори:

— Получих туй писмо, сеньори.

Изслушайте го и тогава,

както дългът ви повелява, [2528]

кажете що да правя аз.

Пръв взема думата Динас:

— Сеньори, чуйте, разсъдете

и мнението си кажете. [2532]

Дадете ли добра идея,

ще се съобразим със нея.

Писмото току-що дошло е…

Да чуем най-напред какво е [2536]

конкретното му съдържание,

а след надлежно тълкувание

становището си кажете

и смислен изход предложете, [2540]

че необмисленото мнение

ще е за краля оскърбление.

Очаква той добър съвет

от нас. — Бароните в ответ [2544]

му рекли: — Прочети каквото

написано е във писмото.

С писмо в ръцете капеланът

пред целия съвет застанал [2548]

и почнал с нужното старание:

— Ще ви помоля за внимание.

Това писмо е от Тристан.

На нашия съвет отбран [2552]

той поздрави сърдечни праща.

Но чуйте точно как подхваща:

„Кралю мой, колко време мина

откак ирландската княгиня [2556]

Изолда стана ти жена?

Аз бях във нейната страна,

с меч остър дракона убих

и двора им от зло спасих. [2560]

Затуй и бях възнаграден:

Изолда трябваше за мен

да се сгоди. Но аз реших,

че си по-подходящ жених [2564]

и по-добре е да я вземеш

ти за жена. Известно време

живя в любов с Изолда ти.

Ала интриги, клевети, [2568]

кралю, отровиха ви дните.

С меч ще втълпя на подлеците,

че няма никаква вина

към вас, сир, вашата жена. [2572]

Кълна се, че до тоя ден

не е тя имала към мен,

ни аз към нея долна страст.

Ако не вярвате, тогаз [2576]

издайте против мен присъда:

срещу бароните да бъда

изправен, та със меч, пред двора,

аз сам да излича позора. [2580]

Кралю, ти беше разгневен

и заповяда ведно с мен

Изолда да гори на клада.

Но Господ ни дари пощада: [2584]

аз, вуйчо, скочих от скалата

и си спасих така главата.

И тя от смърт се отърва

(хвала на Бога за това!). [2588]

Кой би изтъкнал основание,

кой би намерил оправдание,

ако бе изгорена тя?

Ти, сир, се съгласи сганта [2592]

с Изолда да се забавлява.

Аз длъжен бях да я избавя…

И оттогава сме в гората.

Ти разгласи навред в страната [2596]

веднага да ни доведат,

голяма клада да стъкмят,

та в огъня да изгорим…

Сир, със Изолда се сдобри [2600]

и аз ще съм за своя крал

най-преданият му васал.

Не се ли съгласиш, тогава

единствен изход ми остава: [2604]

да ида в край отдалечен,

отвъд морето, и за мен

тук да не чуят нивга вест.

Сир, обсъди въпроса днес [2608]

с бароните… Не мога тая

потискаща среда изтрая:

ако се с теб не помирим,

тогаз с Изолда ще вървим [2612]

в Ирландия и по закон

тя ще заеме своя трон.“

И капеланът най-подир

добавя: — Туй е всичко, сир. [2616]

Които се били събрали

при Марк, от чутото разбрали,

че сигурно ще се наложи

зарад Изолда (не дай Боже!) [2620]

меч да кръстосат със Тристан.

— Кралю, ти с нея си венчан —

му рекли те. — Вземи я пак.

Та само някакъв глупак [2624]

могъл би да твърди, че тя

ви е засегнала честта.

А пък Тристан да заминава

за Гавоа66, да проявява [2628]

там храбростта си във войната

с Шотландия. Едва когато

със своя меч покаже той,

че е наистина герой, [2632]

обратно призови го ти.

Но засега му извести

с писмо веднага тук в палата

той да ти доведе жената [2636]

и тя при тебе да остане.

И Марк отсякъл: — Капелане,

веднага напиши писмото

и му го изпрати, защото [2640]

тъй бързо дните си отиват,

а моята жена красива

тъжи сега. В каква нерадост

тя изживява свойта младост! [2644]

Предай им поздрави от мен

и там на оня Кръст червен

сложи писмото! — Много точно

изпълнил капеланът срочно [2648]

повелята на своя крал.

През тази нощ Тристан не спал:

с писмо в ръка, по месечина,

той Бялата поляна минал [2652]

и го занесъл на Огрен.

А той прочел го, впечатлен

от благородството, което

изпълвало на Марк сърцето: [2656]

той, значи, смята за добре

Изолда да си прибере.

В писмото давал указание

кога и как това да стане. [2660]

От съпричастност обладан,

Огрен окуражил Тристан:

— Младежо, радвай се, защото

Марк отговаря на писмото, [2664]

че ще живее занапред

с кралицата. Такъв съвет

му дали неговите хора.

Но теб той не приема в двора: [2668]

в далечна някоя страна

да си вървял и при война

да подкрепиш друг някой крал.

А след година-две той щял [2672]

на тебе също да предложи

да се завърнеш. Марк ще може

при Страшни брод подир два дена

(и срещата е уточнена) [2676]

Изолда да приеме. Там

ще му я предадеш ти сам.

Във отговора друго няма.

Тристан възкликнал: — Ах, голяма [2680]

тъга душата ми обзима!

Раздяла ни грози, любима,

но тъй съдбата е решила.

Не ще забравя нивга, мила, [2684]

как страда ти заради мен,

затуй кълна се в този ден,

че и при мир и при война,

в която и да съм страна, [2688]

от мен ще получаваш вест.

И аз не ще съм тъй злочест,

ако, каквото и да правиш,

любимия си не забравиш, [2692]

ако и ти писма ми пишеш.

Изолда тягостно въздиша:

— О, чуй молбата ми, любими,

като заложник остави ми [2696]

в палата кучето Хюсден.

Когато бъде то до мен,

за тебе ще си мисля аз

и всеки мой печален час [2700]

в час радостен ще се превръща.

Аз кучето ти ще обгръщам

с такива грижи и внимание,

каквито никое създание [2704]

до днешен ден не е познало;

на него ще отдам изцяло

най-свидното си в този свят67…

Вземи тоз пръстен със печат [2708]

и непрестанно го носи,

ръката ти за да краси.

Ако вестител пратиш, нека

покаже го, та на човека [2712]

веднага вяра да му хвана.

И нито кралската забрана,

ни волята на други хора

тогаз не ще ме спрат да сторя [2716]

каквото той ми повели,

без притеснение дали

не се на укори излагам,

щом туй честта ми не засяга. [2720]

Тристан, аз много те обичам

и в нашата любов се вричам.

Ще ми оставиш ли Хюсден?

— Да, мила. Туй ще е от мен [2724]

за обичта ни скъп залог.

И нека да ни пази Бог!

А пък кралицата добавя:

— Щом мой ще е Хюсден, тогава [2728]

твой нека бъде моят пръстен!

Изолда сваля го чевръсто

и го на пръста му надява;

и толкоз хубаво им става, [2732]

че се целуват един друг.

А в този миг Огрен оттук

отива в Мон68 — прекрасен град,

на стоки разни пребогат. [2736]

Оттам купува облекло,

каквото рядко би могло

да се намери: кожи ценни,

бельо, копринени премени, [2740]

обувки, шапка, ръкавици…

Жребец със златна амуниция

намира за Изолда той

и всички стоки плаща в брой. [2744]

Цял Корнуел е известѐн,

че Марк в уречения ден

с Изолда ще се помирява

и че при Страшни брод ще става [2748]

сдобряването със жена му.

А благородниците само

туй чакат: те на тържеството

се стягат да вървят, защото [2752]

Изолда тачат и обичат.

И всички почват да се стичат

към Страшни брод. Със изключение

на тримата: тях изкупление, [2756]

заслужено, не ги подмина:

един от тях от лък загина,

а другите двамина бяха

с меч повалени и умряха; [2760]

дори пазачът не избяга

от свойта смърт: с една тояга

от Перинис след кратък бой

сред храстите убит бе той. [2764]

Тъй Бог реши да отмъсти

на четирима подлеци69…

Така, в уречения ден,

от свитата си придружен, [2768]

на кон пристига Марк, напет,

а по поляната навред

се виждат шатрите просторни

на всички негови придворни: [2772]

за всекиго там място има.

Тристан със своята любима

към шатрите се приближава

и лесно краля разпознава. [2776]

Понеже той изпитва страх,

че Марк за сторения грях

дори да го убие може,

желязна ризница е сложил [2780]

под дрехите — да го предпазва.

Той пътьом на Изолда казва:

— Кралице, давам ви Хюсден.

Обичайте го, както мен, [2784]

и непрестанно се грижете

за него… Ах, Изолда, ето

Марк и придворните барони,

и рицари, и много воини. [2788]

След малко ще се приближим

и няма как да продължим

да разговаряме така.

Затуй ви казвам отсега: [2792]

щом вест ви пратя, ще ви моля

да действате по мойта воля.

— Тристан, аз вярвам в любовта ви.

Но ако някой се представи [2796]

и пръстена не ми покаже,

тогаз, каквото ще да каже,

аз няма да му хвана вяра.

А пръстенът ще ме накара, [2800]

каквото и да се изправи

пред мен (дори стени най-здрави),

да сторя онова, което

поискало ти е сърцето. [2804]

— Да ти помага Бог! — отвръща

Тристан и нежно я прегръща.

А тя подхваща пак с копнеж:

— Ти70, мили, ще ме предадеш [2808]

след мъничко на Марк в ръцете:

тъй на отшелника съветът

(комуто дълги дни желая)

ще се осъществи накрая. [2812]

Но за едно те моля аз,

стой в кралството до онзи час,

когато ще се разбере

дали достатъчно добре [2816]

държи се кралят спрямо мен.

Любими, в този тъжен ден,

когато ида във палата

при Марк, ти се върни в гората [2820]

при горския пазач Ори.

Спомни си нощите добри,

когато двамата там спахме,

и колко с теб щастливи бяхме71! [2824]

Дано се всичко нареди

така добре като преди!

За тримата злодеи знай,

че чака ги заслужен край — [2828]

три трупа на земята прашна…

Какво, че гледката е страшна,

те трябва в ада горят!

Ти при Ори във онзи кът [2832]

ще имаш най-добър подслон.

Ще идва Перинис на кон

от мене вести да ти носи.

Любими мой Тристан, дано си [2836]

навек под божия закрила!

— Не се боя от нищо, мила.

Но ако някой теб обиди,

̀той няма светъл ден да види. [2840]

— Благодаря ти за това,

Тристан, От твоите слова

ми става леко на душата.

Промушвайки се през тълпата, [2844]

те приближават се до краля;

Марк пръв напредва, без да сваля

надменния си взор, познат

на всички в двора. Изотзад [2848]

е сенешалът от Динан.

А междувременно Тристан,

повел Изолдиния кон,

пред Марк застава и с поклон [2852]

му казва: — Връщам ти жената,

кралю. Едва ли във страната

по-доблестна съпруга има.

Тя е едно неоценимо [2856]

богатство. Разреши ми, сир,

с меч да докажа най-подир

пред твоя двор, че между мене

и нея нищо непочтено [2860]

не се е случило до днес.

Кралю, кълна се в свойта чест,

че някой ни наклевети

и на лъжи повярва ти. [2864]

Ако се проваля, на клада!

Но прав ли съм, глави ще падат.

Кралю, при теб ли да остана

или към Лонуа да хвана? [2868]

Баронът от Линколн, Андре72,

на краля казва: — По-добре

ти в двора да го задържиш:

така врага си ще страшиш. [2872]

Не е Марк вече непреклонен,

от неговия гняв и помен

не е останал. Марк тогава

Изолда при Динас оставя, [2876]

с Тристан се след това отделя

и нещо важно му споделя.

А сенешалът е известен

като достоен, искрен, честен. [2880]

Той отзовава се веднага

и на кралицата помага,

за да свали от своя стан

тя своя шал златотъкан. [2884]

Под него туника красива

отчасти роклята й скрива,

а наметало — в сърма, в злато —

стои й сякаш е излято [2888]

(Огрен съвсем не чувства жал,

че толкова пари е дал).

Динас ту в русите коси,

ту в светлосивите очи [2892]

заглежда се и се шегува.

Но от това пък негодуват

бароните проклети (нека

измъчва ги съдба нелека!). [2896]

Те казват му: — Кралю, в измяна

Изолда бе заподозряна.

Отстъпите ли този път

и те отново се сберат, [2900]

това ще бъде поощрение

за стореното прегрешение.

Той трябва да върви в чужбина.

И ако до една година [2904]

Изолдиното поведение

не породи у вас съмнение,

едва тогава го върнете.

— Ще следвам вашите съвети, [2908]

да казва кой каквото ще.

Когато известяват те

Тристан какво е Марк решил,

той на Изолда с поглед мил [2912]

прощални думи проговаря.

А тя мълчи, от срам изгаря

в това враждебно обкръжение.

Каква тъга, какво мъчение! [2916]

Тристан потегля… Марк го пита

в кои предели ще се скита

и му предлага най-богато

да го дари с пари и злато. [2920]

— Сантим дори не бих приел

от теб, кралю на Корнуел, —

отвръща му Тристан тогава. —

При крал воюващ заминавам — [2924]

на него само ще разчитам.

И Марк със цялата си свита

Тристан изпраща до морето…

Кралицата със скръб в сърцето, [2928]

не мръдва, с поглед в него взрян.

Щом изпращачите с Тристан

един след друг си сбогом вземат,

обратно всички път поемат. [2932]

Последен на брега остава

Динас — той много настоява

Тристан в дома му да гостува.

Когато вече се сбогуват, [2936]

Тристан му казва: — Ех, Динас,

настана за раздяла час.

Ти знаеш по каква причина

оттук аз трябва да замина. [2940]

Ако изпратя Говернал

с молба до тебе, бих желал

да я изпълниш безусловно.

И те със преданост съдбовна [2944]

прегръщат се и клетва дават,

каквото занапред да става,

на клетвата си да държат,

тъй както иска го дългът. [2948]

Тъй твърдо и пред своя крал

не бил се никога държал

Динас… Обзети от тъга,

си тръгват двамата сега. [2952]

В едно стърнище край шубрака

Марк спрял се е Динас да чака.

Бароните си заминават,

но край града се появяват [2956]

тълпи: мъже, жени, деца

отиват с грейнали лица

Изолда и Тристан да срещнат.

Отново в мъка безутешна [2960]

едни изпадат, щом узнават

вестта, че той си заминава.

Все пак ликува мнозинството,

камбаните ехтят, защото [2964]

Изолда в двора се завръща.

И всеки зид, и всяка къща

блести в копринена премяна,

а улицата е застлана [2968]

с цветя уханни, с клонки свежи73.

И тръгва празничен кортежът

към църквата „Свети Самсон“74.

Един ли граф или барон [2972]

с възторг в кралицата се взира.

Представителите на клира

в епитрахили и стихари

се надпреварват кой ще свари [2976]

да я приветства като мине.

А тя, в одежди тъмносини,

от коня грациозно слиза

и с другите във храма влиза. [2980]

Епископът се появява,

ръка вежливо й подава,

дължима почит й отрежда

и до олтара я отвежда. [2984]

Динас пред другите застава

и на Изолда плат подава

(сто марки сребърни той чини

и свети, сякаш че рубини [2988]

блестят на златна диадема).

Изолда царствено го взема

и на олтара го поставя;

от него после ще направят [2992]

епитрахил — той ще се пази

в съкровищницата за празник.

В „Свети Самсон“ той все така

използва се и досега. [2996]

След тази празнична визита

Марк с цялата си вярна свита

с Изолда влиза във палата —

там, на трапезата богата, [3000]

в чест на Изолда да празнуват

и до насита да пируват.

След сватбеното тържество

такова пищно пиршество [3004]

едва ли някой бил видял.

Марк за сто крепостни издал

декрет да ги освободят

и в рицарство да посветят [3008]

надлежно двадесет момчета.

А пък сега ще разберете

какво Тристан в момента прави.

Преминал хълми и морави, [3012]

той сред вековните гори

намира горския Ори;

там в избата е настанен

и е на топло приютен. [3016]

Ори е ревностен ловец —

той носи вкъщи ту сърнец,

ту лопатар или глиган,

ту заек див или фазан, [3020]

и много е щастлив, че може

храна на госта да предложи.

А и Изолда доста често

по Перинис му праща вести. [3024]

Така приятни дни Тристан

ведно с Ори прекарва там —

в самотната обител, дето

любов възражда му сърцето, [3028]

далече от сплетните в двора.

Сега пък чуйте ме, сеньори,

за подлеците що ще кажа

(дано ги Господ Бог накаже, [3032]

защото тяхна е вината,

че Марк прогони от палата

Тристан!). И месец не изтекъл

от приема и Марк си рекъл [3036]

да иде с тримата на лов.

Той спрял в степта край плитък ров,

обходил с взор околността

и забелязал пепелта [3040]

от огън, току-що изгаснал.

И тъкмо Марк се бил захласнал

по кучешкия лай, когато

онез злосторници познати [3044]

го заговарят: — Сир, кажете

как можете да разберете

дали любовница била е

Изолда на Тристан? Кой знае [3048]

що имало е между тях?

Та тя слуха за сторен грях

не е отрекла никой път.

А пък бароните държат [3052]

да знаят истината, сир.

Изолда трябва най-подир

в съда тоз случай да изложи.

Щом легне в брачното ви ложе, [3056]

кажете й, че го дължи

на двора. Ако възрази,

ще значи, че не заслужава

тя в кралството ви да остава. [3060]

Тук кралят се ядосал много:

— Сеньори, няма ли, за Бога,

най-сетне с клюките да спрете?

Я без увъртане кажете [3064]

каква ви е сега целта.

Държите, очевидно, тя

в Ирландия да се завърне.

Нима Тристан не се обърна [3068]

към вас, заставайки в защита

на честността й. Кой опита

в двубой да го опровергае?

Заради вас Тристан сега е [3072]

извън страната, в кралство друго.

Нима и своята съпруга

от двора трябва да изгоня?

Сто сопи заслужава оня, [3076]

в когото зрее този план.

Ще бъде остро порицан

(кълна се и в свети Етиен75)

тоз, у когото някой ден [3080]

разкрия замисли престъпни.

Тристан навярно зле постъпи.

Но той е силен. Престанете

да се заяждате! Свидетел [3084]

ми е свети Тремор76, че аз

във вторник — утре — в ранен час

Тристан ще ви докарам тук.

Туй стряска ги, но изход друг [3088]

не виждат те, освен веднага

по домовете си да бягат.

— Дано се в ада провалите,

защото само ни срамите — [3092]

им казва кралят разгневен. —

Горко ви! Още този ден

вест ще му пратя да се връща.

Объркани, те се обръщат [3096]

назад и бързат да се махнат:

„Провал ни чака. Марк е смахнат.

Напук на клетви и закани

Тристан в палата ще остане. [3100]

А той, научи ли къде е

някой от нас, с меч ще пролее

кръвта му… Нека пак вървим

при краля да го уверим [3104]

че го оставяме на мира.“

Те не след дълго го намират

и заговарят го, но всуе…

Не иска нищо Марк да чуе. [3108]

Ех, ако можеше в затвора

да прати тези подли хора!

— Послушай, сир, — подемат те. —

гневът ти срещу нас расте, [3112]

а ние за честта ти бдим.

Нали наш дълг неотменим

е да ти даваме съвети.

Но те, уви, не са приети… [3116]

Дано накаже Господ всеки

твой враг с възмездие навеки!

А ние, твоите васали,

кога сме ти съвет лош дали? [3120]

Щом в нас не вярваш, ще мълчим,

не искаме да те гневим.

На своето седло облегнат,

Марк доизслушва ги, засегнат, [3124]

а после казва: — Не приемам

тъй да представяте проблема.

Тристан излезе с предложение

с меч да се търси разрешение. [3128]

На вас това не се понрави.

Сега не искам помощта ви,

не смятам с вас да влизам в спор;

махнете се от моя двор. [3132]

Кълна се и в свети Андрей,

че действате като злодеи:

нанесохте ми тежка рана

в сърцето: тя не ще престане [3136]

да ме боли поне година.

Заради вас сега в чужбина

е племенникът ми Тристан.

Бароните (Деноалан [3140]

и Ганелон, и Годоин77)

издигат глас като един,

но кралят не обелва зъб

и мигом им обръща гръб. [3144]

Отново в плен на злоба дива

те в замъците си отиват,

решени да му отмъстят.

Марк не дочаква този път [3148]

ни кучета, нито викачи.

Щом стига Тинтагел78, той скача

от коня си и се промъква

незабелязан. Тъкмо мръква, [3152]

когато в своите покои

с меч при Изолда влиза той.

Изолда, в пълна изненада,

на колене пред краля пада, [3156]

но той отново я изправя.

А тя поклон дълбок му прави,

но вижда го объркан, мрачен

и без ескорт. „Нима туй значи, [3160]

че е заловен моят мил?“ —

се пита тя със вид унил.

Кръвта нахлува й в лицето,

страхът смразява й сърцето [3164]

и тя припада смъртно бледа

в прегръдката му. Марк я гледа,

целува я и пита: — Ах,

какво ти е? — Изпитвам страх. [3168]

— Не бой се! — Тя се посвестява

от чутото и промълвява:

— Кралю, личи по твоя вид,

че на ловците си сърдит. [3172]

Заради лов човек не бива

да се ядосва и унива.

Марк със усмивка и отвръща,

а после нежно я прегръща [3176]

и казва: — Мила, в двора има

от доста дълго време трима

барони подли: те целят

все с нещо да ми навредят: [3180]

на щастието ми посягат.

Аз трябва, както се полага,

да ги разоблича, защото

дори да ги изгоня, злото [3184]

се е загнездило у тях;

от никого те нямат страх.

И тъй като аз все им правя

отстъпки, те не ме оставят [3188]

на мира. Явно никой път

те няма да се променят.

Нали със думи заядливи,

с лъжи, с постъпки нечестиви, [3192]

уви, тез недостойни хора

подведоха ме и от двора

аз своя племенник Тристан

прогоних и сега презрян [3196]

той скита по земи далечни.

От техните интриги вечни

омръзна ми и съм решен

Тристан да отмъсти за мен. [3200]

Щом чува тя това признание,

за миг обзема я желание

открито да му отговори,

ала не смее да го стори. [3204]

Разсъдъкът й я предпазва:

не бива всичко да му казва.

И тя мълви: „О, небеса,

и тука стават чудеса, [3208]

щом кралят е обзет от яд

към подлеците в тоз палат.“

А после с Марк споделя: — Чух,

че носи се за мен лош слух. [3212]

Да ме погубят ли целят?

Дано се в ада провалят,

щом все ме карат да треперя!

В теб само мога да намеря [3216]

подкрепа. — Да, кралице, има

между бароните ми трима,

които са предубедени

и срещу теб са настървени. [3220]

— Защо? — Защото те държат

да чуят дворът и градът

от теб надлежно обяснение

за стореното прегрешение [3224]

с Тристан. — А ако го направя?

— Аз предполагам, че тогава…

— Сир, ще го сторя — Но кога?

Защо не още днес? Сега? [3228]

— За толкова къс срок не мога.

— Достатъчен е. — Сир, за Бога,

разчитам на съвет от вас.

Та те на мира нито час [3232]

не ме оставят! Аз не знам

какви мотиви да им дам.

Ако пред цялата страна

отхвърля своята вина, [3236]

ще минат дни и с настървение

те пак ще искат обяснение.

Кралю, та в целия палат

аз нямам ни един познат, [3240]

на който мога да разчитам.

Кого да моля за защита?

Надявам се, кралю, все пак

да мога да узная как [3244]

от тази трудност да изляза,

пък кой каквото ще да казва.

И да застана пред закона,

и клетва да им дам съм склонна, [3248]

аз всичко мога да направя…

Те нека само срок поставят.

Ала в уречения ден

ще дойде крал Артур при мен [3252]

със свитата си. Щом и тях

аз убедя, че нямам грях,

клеветниците ми тогава

ще се натъкнат на разправа [3256]

с присъстващите там барони

от Корнуел и от Саксония.

Пристигнат ли Артур, Жирфле,

Говен и сенешалът Ке, [3260]

и сто най-предани васали,

те биха всекиму предали

каква е истината, даже

да трябва с меч да се докаже. [3264]

Кралю, държа пред чужденците

клеветниците и лъжците

от Корнуел да се явят.

Да бъде известѐн градът, [3268]

че на уречената дата

ще трябва бедни и богати

да са на Бялата поляна.

Ако на твоята покана [3272]

не могат да се отзоват,

тогава нека ги лишат

от туй, което притежават.

А лично аз не се съмнявам, [3276]

че крал Артур, щом вест получи

от мен, каквото да се случи,

ще дойде. Знам предаността му.

След тези думи кралят само [3280]

й заявил: — Ти имаш право.

Веднага се разпространява

вест, че събитията щели

да станат в срок от две недели. [3284]

И до бароните тя стига

и задоволство се надига

в душите им… Но те не знаят

какъв ще бъде всъщност краят. [3288]

И както искала, тъй става:

кралицата не закъснява

чрез Перинис и до Тристан

да прати вест за своя план: [3292]

— Кажи му с колко много мъка

аз преживявам таз разлъка

с увереност, че само той

с любов предишния покой [3296]

ще ми възвърне пак в душата.

Той бил е на височината

при моста с дървения свод

край блатото при Кални брод. [3300]

Настъпи ли денят уречен,

като прокажен преоблечен,

Тристан да иде и застане

там (в близост с Бялата поляна), [3304]

в едната си ръка с тояжка,

а пък във другата със чашка,

за да събира милостиня.

Той ще получи от мнозина [3308]

монети сребърни и златни

и ще ми ги даде, когато

се срещнем в някой таен кът.

Перинис, както всеки път, [3312]

приел заръката с готовност.

Когато слънцето отново

заслизало по небосвода,

Перинис вече бил пребродил [3316]

гората гъста и по мрак

навлязъл в онзи храсталак,

където тих подслон намерил

Тристан. В момента той вечерял [3320]

и като забелязал госта

да идва, се зарадвал доста,

защото знаел, че ще има

вест от кралицата любима. [3324]

Перинис точно му предал

молбата и Тристан разбрал

какво се иска. Той навел

главата си и се заклел [3328]

и в Господа и във светците,

че много скоро подлеците

с главите си ще се простят

или на клони ще висят. [3332]

— Ти на кралицата кажи

за прежното да не тъжи,

да има пълна вяра в мен,

че аз в уречения ден, [3336]

където трябва, ще отида,

че тялото ми не ще види

вода, дордето с меч в ръката

не отмъстя за теглилата, [3340]

от подлеците причинени.

Каквото в случая от мене

зависи, аз ще го направя,

та при процеса с чест и слава [3344]

да се измъкне тя, дай Боже.

Кажи й да не се тревожи:

аз като просяк ще приседна

при Кални брод и ще протегна [3348]

ръката си за милостиня.

Край мене крал Артур ще мине

и лептата му ще получа.

Държа Изолда да научи, [3352]

че ще изпълня този план —

с решимост казва му Тристан.

— Подробно всичко ще представя —

отвръща пажът и добавя, [3356]

излизайки по стъпалата:

— Ще ида при Артур в палата

да му предам на този ден

и той да иде, придружен [3360]

от най-отбраната си свита:

онез сто рицари, които

свидетели ще се явят,

щом подлеците се решат [3364]

кралицата пак да излагат.

— Върви и Бог да ти помага!

Перинис яхва своя кон

и наближава Карлион79 [3368]

след дългия и труден път

(ако изпълнен е дългът,

той ще получи неизбежно

възнаграждение надлежно). [3372]

Там пажът с питане разбира,

че кралят вече се намира

във Сноудон. Един пастир

му обяснява: — Слушай, сир, [3376]

той с рицари със войнска слава

край кръгла маса заседава

(като света се тя върти80);

там можеш да го видиш ти. [3380]

— Ще продължа натам тогава.

Щом до двореца приближава,

от своя кон Перинис слиза

и при събралите се влиза. [3384]

Един от тях го забелязва

и тутакси на краля казва,

че рицар млад за него пита.

Под погледа на тази свита, [3388]

която вече заседава,

най-чинно Перинис застава

и казва: — Нека Бог да пази

от зло и крал Артур, и тази [3392]

дружина най-благочестива.

Аз от кралицата красива

Изолда поздрав ви предавам…

Артур отвръща му тогава: [3396]

— За думите, които чух,

благодаря. Светият дух

дано да й вовек помага,

а и на тебе, момко драги! [3400]

Сега пред всички свои хора

те уверявам, че ще сторя

това, което иска тя.

А тебе ще те посветя [3404]

във рицарство, затуй че днес

ми носиш много важна вест

от най-красивата жена,

каквато в никоя страна [3408]

не срещнах — и в Тудела81 даже.

Дойдох във двора, за да кажа

вест много важна според мен

на вас, кралю, на сир Говен [3412]

и на бароните. Те знаят,

че днес кралицата и кралят

живеят вече в мир: пред взора

на дворцови и други хора [3416]

те стигнаха до помирение…

Тристан направи предложение

да бъде на дуел решено

дали достатъчно почтена [3420]

била е нашата кралица.

Но никой благороден рицар

не щя с Тристан да се сражава.

А някои пък настояват [3424]

Изолда лично оправдание

да каже на всеослушание.

Но в двора близки няма тя…

А кой новак без помощта [3428]

на друг би плувал във водата?

Откакто аз стоя в палата,

се уверих, за съжаление,

че кралят няма свое мнение [3432]

и се от другите влияе82.

Затуй кралицата желае

да сте в уречения ден

на Страшни брод, обиколен [3436]

от най-заслужилите в двора

и от стотина ваши хора.

Когато тя се оправдае

пред вас, от всеки ще се знае, [3440]

че вие ще я защитите,

при нужда, срещу подлеците.

При тези думи кой от жал

не би дори сълзи пролял? [3444]

Там всички, от тъга обзети,

си казват: „Колко са проклети!

Защо Изолда злепоставят?

Защо ли кралят се поддава [3448]

на клюките им, а Тристан е

прокудил да стои в изгнание?

Дано рай божи да не види

тоз, който не склони да иде, [3452]

без силите си да скъпи,

кралицата да подкрепи,

ако Артур го призове!“83

Пръв взема думата Говен: [3456]

— Ах, вуйчо, нека с ваше знание

предвиденото изпитание

завърши зле за подлеците!

И Ганелон ще различите [3460]

сред тях… Преди години той

със мен посмя да води бой,

но аз го проснах на земята:

та с него станахме познати [3464]

благодарение на меча.

Ако се пак пред мен изпречи,

ще го сразя и на въжето

ще го обеся… След което [3468]

защо Тристан да се явява?

Жирфле на свой ред продължава:

— Кралю, те всички до един

презират я: и Годоин, [3472]

и Ганелон и Деноалан.

Дано, от Господа презрян,

за цял живот да полудея,

ако при схватка не успея [3476]

с меч Годоин да съсека.

Аз даже ще се отрека,

когато с дамите общувам,

разнежено да им целувам [3480]

брадичките сегиз-тогиз.

При тези думи Перинис

поклон му прави. А Евен,

синът на Динас, разгневен, [3484]

подема с непресторен яд:

— Деноалан ми е познат;

той куп лъжи ще съчини

с цел някого да обвини [3488]

пред Марк, но аз прекрасно зная

с какво да го опровергая:

заклевам се в закон и вяра,

че ако някъде го сваря, [3492]

от меча ми ще си пострада.

На подлеците тъй се пада.

Как краля ще превръщат те

в играчка в своите ръце84! [3496]

Тук Перинис добавя: — Сир,

за подлеците най-подир

дойде решителният час.

Доколкото аз знам, при вас [3500]

престъпниците получават

това, което заслужават.

Артур отвръща, поласкан:

— На рицарите в моя стан, [3504]

младежо, този дълг се пада.

Върви да ти дадат обяда. —

И с по-настойчив глас добавя:

— На всеки рицар се вменява [3508]

(тук думата ми е закон!)

да е с добре нахранен кон,

да бъде с лъснати доспехи,

да сложи подходящи дрехи, [3512]

за да се появи пред тази,

която (Господ да я пази!)

такава важна вест ни прати.

И знайте, че ще си изпати [3516]

тоз, в който видя колебание.

И дворът пламва от желание

да свърши драмата веднага…

А Перинис се вече стяга [3520]

да си върви… Артур държи

за малко да го придружи

и яхва Паселанд припряно,

защото важно е отрано [3524]

добре да се предвиди кой е

най-годен с копието свое

да влезе в схватката фатална

за дамата многострадална. [3528]

Артур на Перинис предлага

за рицарството да се стяга,

ала младежът заявява,

че има време дотогава. [3532]

Дордето заедно вървели,

Артур и Перинис не спрели

и миг кралицата да хвалят.

В момента на раздяла кралят [3536]

заръчал: — Бързо си върви,

приятелю, и поздрави

кралицата още сега

от предания й слуга. [3540]

Кажи й, че без опасение

Артур за нейното спасение

на всяка стъпка е решен.

Не ще забравя как тя мен [3544]

спаси… Спомни й за стрелата,

която се заби в гредата85!…

Аз вярвам, че и тя самата

ще сподели с вас как нещата [3548]

се бяха случили тогаз.

— Кралю, тъй ще постъпя аз.

Тук двамата се разделили,

след като всичко уточнили. [3552]

Перинис бързал да се върне

със чувството за дълг изпълнен

и на Изолда той по ред

разказал как е бил приет [3556]

от крал Артур и от Тристан.

А тази нощ Марк бил в Лидан —

след пълнолунието още

не минали и десет нощи. [3560]

И ето, че денят уречен

за срещата настъпвал вече.

Тристан снел своите доспехи,

облякъл овехтели дрехи, [3564]

ушити от груб вълнен плат,

и куцайки като сакат,

поел, загърнат в наметало

изцапано и почерняло. [3568]

Но неговият меч кален

бил му на кръста прикрепен.

До него крачел Говернал:

и той към Страшни брод вървял [3572]

и дружески го поучавал:

— С Изолда трябва да внимаваш.

Без глупости! Защото тя

нито с очи, нито с уста [3576]

не може да направи знак.

— Учителю, аз зная как

да се държа в такъв момент.

Но много важна е за мен [3580]

подкрепата ви. Не желая

бароните да ме познаят.

Вземете копието, щита,

и на жребеца ми юздите. [3584]

Понеже той е чисто бял

и всеки би го разпознал,

с платнище го добре завийте;

щом стигнем, се така прикрийте, [3588]

че да не могат и до края

придворните да ви познаят.

Артур, доколкото аз знам,

със свитата си ще е там [3592]

и крал Марк също. От чужбина

ще дойдат рицари мнозина,

в турнири, за да се сражават

и да печелят чест и слава. [3596]

Заради моята любов

на всичко вече съм готов:

с оръжието си в сражение

ще демонстрирам дръзновение, [3600]

с каквото никой рицар днес

не би се бил за свойта чест.

На копието ми сложете

наследственото флагче, дето [3604]

кралицата ми подари.

Аз умолявам ви, дори

в най-трудния момент, да бдите

припряност да не проявите. [3608]

И тъй, със чашка и тояга,

Тристан поема път веднага,

а Говернал се връща пак

в заслона, в гъстия шубрак, [3612]

оръжието си да вземе

и без да губи много време,

отново тръгва и с бърз ход

настига го при Кални брод. [3616]

Седи той там, побил отпред

тояжката си, а навред

простира се земя блатиста.

Кален във битки поривисти, [3620]

здрав, силен, мускулест и снажен,

той не прилича на прокажен,

на хром или паралитик,

макар да е с подпухнал лик. [3624]

Щом другите пристигат вече,

той гледа да им се изпречи

на пътя и със жален глас

се вайка: — Ах, горкият аз, [3628]

та мислил ли съм, че ще нося

бедняшки дрехи и ще прося?

Но друг път нямам… Що да сторя?

И преминаващите хора [3632]

по някоя пара му дават,

без упреци да му отправят.

Друг някой вечно да е бил

сред просяци, не би добил [3636]

такъв чак опит в занаята.

По нещо пускат му в ръката

мнозина, даже и слугите,

макар че често те самите [3640]

са в немотия. Свел глава,

Тристан им шепне, че това

му идва като дар от Бога.

Едни му дават твърде много, [3644]

но други удрят го с пестник,

наричат го голтак, мръсник.

Ала това не възмущава

Тристан; той даже им прощава, [3648]

защото в Бога има вяра.

Те с нечовешка злост го карат

да страда; с думи непристойни

наричат го крадец, разбойник. [3652]

С тояга той ги отстранява,

петнайсетина наранява

тъй, че потича кръв дори.

Щом дръннат в чашката пари [3656]

от младите аристократи,

той ги възславя многократно

и казва, че за тяхно здраве

ще пие — адската жарава [3660]

в гърдите си да изгаси.

Словата му дори сълзи

извикват… Никой се не сеща,

че има здрав човек насреща, [3664]

а не недъгав и прокажен.

В туй време купища багажи

прислугата ще разтовари:

за знатните си господари [3668]

ще вдигне шатри многоцветни.

Прииждат рицари безчетни

отвсякъде… А Кални брод

привлича толкова народ, [3672]

че мочурливият бряг цял

превръща се във мека кал,

в която множество коне

затъват чак до колене. [3676]

Тристан от радост е обзет

и вика: — Карайте напред!

Юздите дръжте! Пришпорете

по-настоятелно конете! [3680]

Нататък вече няма тиня.

Опитват те, ала мнозина

затъват… Щом ботуши няма,

човек от тази кал голяма [3684]

не би могъл да се избави.

А пък Тристан шега си прави

и на затъващите вика:

— Мен съжалете! Бог велик е, [3688]

ще ви спаси, ако от вас

получа свойта лепта аз,

че нови дрехи бих желал.

Нарочно сякаш бе избрал [3692]

Тристан туй място за просия.

С лудешката си занесия

той с другите шега си прави

и радост иска да достави [3696]

на златокосата любима.

Сред глъчка невъобразима

ехтят безспирно вопли жални

на хора със одежди кални. [3700]

А ето, че се появява

и крал Артур. И той застава

със свойте рицари от класа

на славната си Кръгла маса [3704]

във близост до самия брод,

пред струпалия се народ,

стъписан пред опасността

да хлътнат всички във калта. [3708]

Проблясват щитовете нови,

конете вече са готови,

на челото с герб хералдичен,

да се представят в бой епичен. [3712]

Турнирите започват вече…

Щом разпознава отдалече

Артур, Тристан му прави знак:

— Кралю, виж куция ми крак, [3716]

пъпчивия ми болен вид…

Сир, аз съм беден инвалид.

Баща ми педя ниви няма,

мизерията ни голяма [3720]

доведе ме до този хал.

Говорят, че си щедър крал,

и в теб е моята надежда.

Сега аз виждам те в одежди [3724]

от регенсбургска тъкан сива;

чудесен реймски плат покрива

прекрасната ти бяла кожа,

а на краката си пък сложил [3728]

красиви гетри от коприна.

Аз в мойте дрипи ще простина,

а ти от студ не се боиш.

Кралю, нали ще ми дариш [3732]

тез гетри?

Кралят се смилява

и с благородство му ги дава.

Голтакът взема ги и пак

присяда на самия бряг [3736]

и се стреми при всеки случай

от идващите да получи

пари или пък дрехи в дар.

В тоз миг на кон пристига Марк, [3740]

внушителен, ала навъсен,

и вижда този просяк мръсен

как с кречеталото си трака,

как гъгнейки и с глас прегракнал [3744]

говори и ръка протяга:

— Кралю, дано ти Бог помага!

Дай нещичко!

Тогава кралят

качулката си бързо сваля [3748]

и казва: — На ти, братко, тази

качулка моя да те пази

от студове при лоша зима.

С признателност Тристан я взима [3752]

и под наметката я пъхва.

Крал Марк го гледа и въздъхва:

— Ти откъде дойде при нас?

— Кралю, от Карлион съм аз, [3756]

а пък баща ми от — Уелс…

— В какви конци си се оплел?

— Преди около три лета86,

под напъна на младостта, [3760]

по хубавица се увлякох

и куп несгоди си навлякох.

И ден, и нощ аз оттогава

с туй кречетало проглушавам [3764]

народа: милостиня прося.

— А тези пъпки от какво са?

Бих искал всичко да ми кажеш.

— Кралю, мъжът й бе прокажен, [3768]

от него ми дойде туй зло,

защото същото легло

деляхме… Ала тя за мен

е най-красивата, освен [3772]

една… — Кажи коя е тя!

— Изолда. Тя по красота

я бие… Двете си приличат

и по това, че се обличат [3776]

с еднакви дрехи87.

Марк тогава

усмихва се и отминава.

Изтеглил меча, вдигнал щита,

Артур го среща и го пита [3780]

как е Изолда. Марк отвръща:

— След малко тя ще дойде също,

кралю. Андре я придружава.

И двамата крале застават [3784]

зарадвани на този бряг

в очакване да видят как

през Кални брод ще мине тя

и ще се добере до тях. [3788]

И подлеците нам познати

(дано ги Господ в ада прати!)

при просяка ще се поспрат,

но само за да разберат [3792]

къде по-точно да прегазят,

та от калта да се предпазят.

Тристан с тояжката тогаз

им сочи торфения пласт [3796]

и казва: — Ето там минете!

Мнозина рицари с конете

там минаха.

И те тогава

нататък бързо се отправят, [3800]

но в тиня невъобразима

след миг затъват тези трима

барони подли. — Пришпорете

конете си и се сетете [3804]

за мене — вика им Тристан. —

От Бог е всеки призован

по нещичко да ми даде.

Но те не виждат накъде [3808]

да продължат… Кога все пак

ще стъпят на устойчив бряг?

Те с виковете си събират

участниците във турнира [3812]

край просяка, а той не секва

изменниците да упреква:

— Защо не ползвате, сеньори,

тъй както трябва ваште шпори? [3816]

Я дрехите си ми хвърлете

и си помагайте с ръцете,

за да преминете туй блато!

Самият аз видях когато [3820]

мнозина минаха от тука.

И продължава той да чука,

на подбив, с тънката тояжка

по вече пълната си чашка [3824]

и безподобен шум да вдига.

Но тъкмо в този миг пристига

кралицата. Тя засиява,

от радост, щом Тристан познава [3828]

и щом съглежда подлеците

в кал, стигаща им до гърдите.

Оттатък блатото стоят

крале, барони; те следят [3832]

как другите в калта се валят,

как просякът, без взор да сваля,

подтиква ги: — Дойде, сеньори,

кралицата, за да говори [3836]

пред вас за свое оправдание.

На който липсва му желание

да я изслуша, той остава

в калта. [3840]

Това развеселява

присъстващите, а Тристан

обръща се към Деноалан:

— Сеньор, за моята тояга

хвани се, мишците напрягай [3844]

и ще излезеш.

Оня хваща,

Тристан я пуска и го праща

в калта и само мръсен кичур

коса над тинята наднича. [3848]

Изваждат го и чак тогава

прокаженият заявява:

— Сеньор, не е вината в мен.

Та виж, че аз съм вкочанен, [3852]

парализиран съм в ръцете,

подагра имам на нозете,

а мускулите ми са сухи

като кора на стволи кухи. [3856]

Изолда до Динас застава;

той, виждайки какво там става,

намигва й: навярно знае

кой с подлеците си играе, [3860]

и силна радост го обзима,

когато гледа тези трима

изменници в калта как газят,

как мъчат се, за да излязат, [3864]

как преобличат се пред взора

на насъбралите се хора…

Та как от тази мръсотия

ще могат те да се измият? [3868]

Динас й казва с глас тревожен:

— Кралице, тази тиня може

да ви изцапа облеклото.

А тя усмихва се, защото [3872]

от нищо вече няма страх.

Динас съглежда, че край тях

стои Андре, и той оставя

кралицата и преминава [3876]

с Андре по безопасен брод

при струпалия се народ,

където в свойто обкръжение

кралете чакат с нетърпение. [3880]

А пък кралицата, самичка,

под втренчения взор на всички

до своя кон се приближава

и си седлото нагласява [3884]

(ни щитоносец, ни слуга

не би го нагласил така,

че никак да не се изкаля):

нагръдника и чула сваля, [3888]

юздата под седлото тика,

с една ръка държи камшика,

а с другата полата вдига.

Така до Страшни брод тя стига, [3892]

с камшик замахва и успява

да мине блатото. Тогава

кралете с цялата си свита

я гледат с истинска възхита [3896]

а струпалите се с внимание

следят със колко прилежание

тя всеки жест и стъпка прави.

У нея всичко им се нрави: [3900]

чудесното палто, което

от чутния Багдад е взето,

полата, туниката фина

от хермелин и от коприна, [3904]

короната върху главата,

лицето румено, косата

която до гърба й стига.

Изолда гордо поглед вдига [3908]

и към голтака се обръща:

— Ще ми потрябваш88!

Той отвръща:

— Кралице благородна, аз

на всичко съм готов за вас. [3912]

С какво ли мога да съм нужен

на ваша милост? — Ще ми служиш

като магаре89: ще премина

калта на твоята гърбина. [3916]

— Но как така? Аз съм сакат,

пъпчив, прокажен, слабоват.

— Я заеми удобна поза!

Проказата не е угроза [3920]

за мене. Искам да те яхна!

Тристан не може да не ахне:

— Ах, боже мой, кажи ми как

ще свърши всичко туй? Все пак [3924]

приятно ми е да я слушам.

Сакатият се нагърбушва,

подпрян на своята тояга.

— По-бързо! Застани веднага [3928]

така, прокаженико недни,

че по-добре да те възседна!

С усмивка той се покорява,

с гръб към кралицата застава [3932]

и тя го тутакси възсяда

като жребец, за изненада

на насъбралите се тука.

Той почва бавно да куцука, [3936]

залита — ще се строполи,

преструва се, че го боли,

и продължава да си влачи

краката. Много минувачи [3940]

мълвят: — Прокаженика вижте

……………………………

Кралицата се е качила

на него като на кобила, [3944]

за да я пренесе отсреща.

В туй време някой се досеща:

— И ние, стига да речем,

ще можем да се притечем [3948]

на помощ…

И натам се втурват.

……………………………

Артур и други, на свой ред,

се приближават по-напред [3952]

по твърдата напречна дига.

Щом просякът до нея стига,

тя бърза на брега да скочи,

а той, преди да се насочи [3956]

обратно, дръзва да попита

дали ще може да разчита

парче хляб тя да му даде,

че иска нещо да яде. [3960]

— Кралице, този просяк днес

заслужи дажбата си с чест —

намесва се Артур. А тя

отвръща: — Тача щедростта, [3964]

кралю, но този просяк гаден

съвсем не ми изглежда гладен.

За два дни би ли той изял

това, което е събрал? [3968]

Нали усетих аз самата

как пълна му стои торбата,

пък и прилични дрехи носи.

От вас той гетри си изпроси, [3972]

качулка Марк му подари —

те струват толкова пари,

че цяло стадо би си взел

или едно магаре с цел [3976]

тор във лозята си да кара.

Безспорно тоз неблагодарник

не заслужава и петак…

Нали и сам видяхте как [3980]

той милостиня получава90.

Кралете се развеселяват,

слуга жребеца й довежда,

а рицарите се подреждат, [3984]

за да си продължат турнира.

След всичко туй Тристан намира

наставника си Говернал,

а той е вече оседлал [3988]

два хубави кастилски коня,

с привързани меч, щит и броня,

със подходящо покривало

лицето си е скрил изцяло, [3992]

тъй че единствено очите

да бъдат мъничко открити,

и на жребеца си в раван

поема редом до Тристан. [3996]

А той е яхнал кон чевръст

(най-бързия околовръст)

и е притулил с чер сатен

лика си, меча си кален, [4000]

жребеца и лъка си ловен,

А пък със герба родословен,

дар от Изолда, толкоз мил,

и скъп, Тристан е украсил [4004]

върха на копието остро.

Тъй двамата пътуват доста

и стигат Бялата поляна,

а там е разположен станът [4008]

на славния Артур. Говен

отправя взор озадачен

накъм Жирфле: — Държа да знам

кои задават се оттам. [4012]

Кажи, ти имаш усет верен.

— Човекът — черен, конят — черен…

Като че ли се сещам кой е:

от Рицарите черни той е. [4016]

А онзи с пъстрите одежди

на иностранец ми изглежда…

Май в тях витае дух нечист.

А двамата, с ход поривист, [4020]

със шлем стоманен на главата,

с меч, щит и копие в ръката,

вървят напред, въоръжени,

като че ли са тъй родени. [4024]

Артур и Марк за тях разпитват,

забравили ли за свойте свити,

които се на групи стичат

и любопитните привличат. [4028]

Тристан и Говернал откриват

Изолда: тя е досетлива

и тутакси ги разпознава,

ала с Бранжиен встрани остава. [4032]

С меч, шлем и щит въоръжен,

Андре пристига в тоз момент

и влиза със Тристан в двубой,

без да се сеща кой е той… [4036]

Ала Тристан го разпознава,

на ударите устоява,

с меч удря го между ребрата

и го поваля на земята [4040]

по гръб, със счупена десница

пред спрялата при тях кралица.

А Говернал пък забелязва

при шатрите да се показва [4044]

един от горските пазачи,

тоз, който щеше на палачи

Тристан да прати. Говернал,

за мъст отдавна зажаднял, [4048]

го мушва право във сърцето

на копието с острието91

пред взора на Жирфле, Ивен,

Синглор, Тола, Корис, Говен. [4052]

И толкоз бързо всичко става,

че сбралите се не успяват

на помощ да се притекат.

Кралицата и този път, [4056]

прикривайки се със воал,

усмихва се без капка жал.

Говен възкликва с думи ядни:

— Какво ще правим с тези гадни [4060]

злосторници, сеньори? Ето,

пазачът с копие в сърцето

лежи безжизнен на земята.

Те за страхливци ли ни смятат? [4064]

А крал Марк бърза да добави,

че този, който с тях се справи,

ще бъде щедро награден.

Но Говернал във тоз момент [4068]

с Тристан през брода преминава

и никой се не осмелява

да ги подгони: всички считат,

че туй са призраци, изпитват [4072]

небивал страх и се прибират,

преди да прекрати турнирът.

Артур и Марк едва тогава

с Изолда се отдалечават. [4076]

……………………………

и пътят кратък им изглежда.

Щом стигат шатрите, кралете

веднага слизат от конете… [4080]

А колко шатри в тази млака

и колко скъпо струва всяка!

По тях мнозина са заболи

не блатна тръст, а гладиоли. [4084]

Поляната от свят гъмжи,

защото всеки мъж държи

да е със своята любима,

а който пък възможност има, [4088]

подаръци разменя с друг.

Ловци на групи идват тук

кой със кошута, кой с елен.

Кралете искат този ден [4092]

да чуят до една молбите

на хората… Подир игрите

Артур вечеря и решава

да иде да се съвещава [4096]

със Марк… (На мен на този свят

по-пищен двор не е познат.

Тук следва кратко описание

на бляскавото одеяние: [4100]

то е предимно от коприна,

а вълненото у мнозина

е боядисано в червено

и е богато украсено). [4104]

Но ако всички са засмени,

кралете са съвсем вглъбени

и чудят се какво да сторят,

та пред събралите се хора [4108]

Изолда да се оправдае,

лъжците да опровергае

и да си защити честта.

До твърде късно през нощта [4112]

от веселби ехти лесът…

Кралете лягат си да спят…

Преди да зазори зората,

гърмеж отеква в небесата: [4116]

сигнал, че хубав ден настава;

тръбачи вече известяват

часа за ставане от сън.

Мъглата вдига се навън, [4120]

сланата бързо се стопява

и топло слънце засиява.

И ето, че кралете виждат

пред шатрите им как прииждат [4124]

тълпи — там рицарите смели

са и жените си довели.

Върху тревата е постлан

килим от сив брокат, тъкан [4128]

в Никея и чак тук донесен.

Незнайният творец чудесен

мотив с животни е бродирал.

Върху килима се намират [4132]

кивоти, скъпи амулети,

от злато кръстове излети,

реликви стари, много ценни,

със верен усет подредени. [4236]

Кралете се събират пак,

за да обсъдят точно как

дебатите да проведат,

та справедлив да е съдът. [4140]

Артур започва пръв, по навик:

— Кралю, тоз, който те застави

да свикаш туй стълпотворение,

в мен предизвиква изумление [4144]

и преминава всяка мяра.

Ти много лесно хващаш вяра

на всяка клюка и лъжа.

Затуй злосторникът можа [4148]

тъй лесно да те подведе

и як бой трябва да яде

заради подлата измама.

Изолда, тази честна дама, [4152]

не ще съдът да се отлага.

Онези, дето й налагат

това жестоко изпитание,

ги чака тежко наказание: [4156]

те на въжето ще висят,

ако на своето държат

и я упрекнат във поквара.

С това те смърт ще си докарат. [4160]

Изолда права ще застане

пред всички хора, тук събрани,

и над реликвите свещени

десницата си ще протегне, [4164]

за да положи клетва свята

пред Бога, че до тази дата

с Тристан не ти е изменила,

че тя не ти е опетнила [4168]

достойнството, кралю, до днес

и че държи на свойта чест.

А на бароните кажи

да спрат със своите лъжи! [4172]

— Сир, твоят упрек заслужавам.

Глупакът само се поддава

на клопките на завистта.

Щом тя си защити честта, [4176]

с клеветниците й тогаз

ще се разправя лично аз.

Ще си призная най-подир,

че мимо волята ми, сир, [4180]

така се стекоха нещата.

Мерзавците след тази дата

ще трябва много да внимават.

В туй време хората застават [4184]

най-чинно в няколко редици.

Многострадалната кралица

между кралете е все още.

Глава привел над свети мощи, [4188]

стои Говен. Артур насочва

взор към Изолда и започва:

— Кралице, чакаме от вас

да потвърдите тук пред нас, [4192]

че вие със Тристан до днес

сте спазвали морал и чест,

че ви не тегли страст любовна,

че храни той любов синовна [4196]

към вуйчо си от дълги дни

и затова и вас цени.

Тя казва: — Бог ми е свидетел,

сеньори. В тези мощи свети [4200]

кълна се… и в онез, които

до днешен ден все още скрити

стоят в ковчежетата стари,

кълна се и в свети Хиларий92, [4204]

че никога до днешна дата

не ми е бил между бедрата,

повярвайте ми, никой друг

освен любимия съпруг [4208]

и скитника, когото аз

пред краля и пред всички вас

възседнах, и така преминах,

без да затъна в тази тиня. [4212]

Това е моето признание…

……………………………

Държите ли да отговоря

и на въпроси, ще го сторя. [4216]

Мнозина, вече убедени

от тези думи откровени,

споделят помежду си: „Боже,

кой друг с такава гордост може [4220]

подобна клетва да направи!

Тя толкова добре се справи!

Какво по-ясно оправдание

след туй най-искрено признание. [4224]

Току-що всеки тук разбра,

че между нейните бедра

били са оня клетник беден,

когото вчера тя възседна, [4228]

за да премине през калта

(то бе към девет сутринта),

и крал Марк, нейният съпруг:

те двамата и никой друг“. [4232]

След чутото Артур застава

пред Марк и твърдо заявява,

тъй че да чуят всички там:

„Пределно ясно стана нам,93 [4236]

кралю Марк, как стоят нещата.

И нека вече спрат с лъжата

клеветниците до един:

и Ганелон, и Годоин, [4240]

а и Деноалан злодея,

че щом дочуя зов от нея

на помощ да се притека,

тогава моята ръка [4244]

пред нищо няма да се спре,

за да докажа най-добре

кой има право…

Най-подир

Изолда промълвява: — Сир, [4248]

благодаря ви.

Тя разбира,

че в двора на Артур презират

онези трима подлеци.

Артур обръща пак гледци [4252]

към златокосата кралица:

— Мадам, със своята десница

ви гарантирам, че дордето

все още ми тупти сърцето, [4256]

не ще се вече осмелят

лъжците да ви клеветят.

Аз моля Марк като приятел

от днес на никой подстрекател [4260]

внимание да не обръща.

— Така ще е от днес… — отвръща

крал Марк… И всеки се отправя

към кралството си: Марк остава [4264]

във Корнуел, Артур в Дюрхам

се връща, а Тристан, пак сам,

но с облекчение в душата,

отново скрива се в гората. [4268]

Крал Марк на всички страх внушава,

в мир кралството си управлява

и вече, гдето и да ходи,

навсякъде Изолда води. [4272]

Ала пред нищо не ще спрат

мерзавците за кой ли път:

при тях пристига друг издайник

и казва: — Имам важни тайни, [4276]

сеньори, да ви поверя.

Ако ви лъжа, да умра!

Марк срещу вас бе разгневен

зарад Изолда. Нека мен [4280]

да ме обесят на въжето,

не ви ли отведа там, гдето

Тристан спотайва се, готов

(когато кралят е на лов) [4284]

във спалнята му да отиде

любовницата си да види.

Като лисица обигран

е прелъстителят Тристан. [4288]

Сеньори, тази нощ идете

зад къщата и погледнете,

преди да зазори зората,

и ще го видите (в ръката [4292]

с лък и стрели и с меч на кръста),

че крачи в тъмното чевръсто,

за да се срещне тайно с нея.

Във огън нека да изтлея, [4296]

щом не изляза прав, сеньори.

— Как тъй уверено говориш?

— С очите си го аз видях.

— Тристан ли? — Да. И го познах. [4300]

— Кога? — Таз сутрин. — Сам ли беше?

— Не. Редом с Говернал вървеше.

Сега се нейде забавляват.

— Дали Динас ги приютява? [4304]

— Признавам, че съм в неведение.

— Динас е сигурно в течение.

А ще ги видим ли все пак?

— О, да. Аз знам къде и как: [4308]

откъм прозореца… Но аз

днес ще получа ли от вас

във дар една пара̀ поне?

— О, да! Разбира се, как не! [4312]

В светата Църква се кълнем,

че щедър дар ще ти дадем.

— Тогава чуйте ме къде

да идете: едно перде [4316]

в Изолдината спалня има.

Преграда лесно отстранима

затваря малката градина.

Един от вас, снабден с върлина, [4320]

ще се прехвърли със отскок

оттатък тесния поток,

за да застане там, отгдето

ще може с този прът пердето [4324]

да отстрани, за да се види

Тристан, когато той отиде

с кралицата да си говори.

Ако един от вас тъй стори, [4328]

до два-три дни ще види сам

Тристан като отива там.

Ако ви лъжа, нека стана

на пепел.“ — „Тъй да е, разбрано!“ — [4332]

в хор му бароните отвръщат.

Сплетникът се прибира вкъщи,

а после тримата решават

кой пръв Тристан ще наблюдава [4336]

как нощем, без да се страхува,

той се с кралицата целува.

И тъй, щом Годоин избран е

пръв край стената да застане [4340]

да види как Тристан в тъмата

се приближава до палата,

бароните се разотиват.

Кралицата, непредпазливо [4344]

(тя в заговор не се съмнява),

чрез Перинис предупреждава

Тристан, че следващия ден

Марк ще нощува в Сен-Любен [4348]

и че в покоите си тя

ще го очаква сутринта.

Тук ще научите, сеньори,

какво любимият й сторил: [4352]

навън все още тегнел мракът,

когато прекосил гъстака

и ненадейно мъж видял;

той в него Годоин познал — [4356]

нали отивал също там.

Тристан се поприкрил и сам

си казал: „Ще е по-добре

той мене да не ме съзре, [4360]

та лесно с него да се справя!“

И като стиснал меча здраво,

зад нисък храст нащрек застанал,

но Годоин по друг път хванал. [4364]

Тристан решил да го догони,

но не успял, защото оня

веднага се отдалечил.

Тристан след малко различил [4368]

по пътя и Деноалан:

на вран кон яздел той в раван,

а кучетата си бил пратил

да гонят дивеч из гората. [4372]

Но още преди те да могат

да стигнат някаква бърлога,

стоящият нащрек Тристан

ранил така Деноалан, [4376]

че най-добрият врач дори

не можел да го изцери.

Отметнал плащ, Тристан напада,

Деноалан е изненадан [4380]

и удря тутакси на бяг.

Ала Тристан с отскок все пак

настига го и го сразява.

Какво ли друго му остава, [4384]

щом другият си мисли само

как с меч да причини смъртта му,

но всъщност търси си белята.

Тристан отсича му главата, [4388]

без другият да викне даже:

„Ранен съм!…“ А за да покаже

на своята любима как

разправя се със своя враг, [4392]

с меч плитките му той отрязва.

След туй потегля и си казва:

„А Годоин в кой път ли сви?…

Завчас избяга ми, уви! [4396]

А ако още малко беше

изчакал, непременно щеше

да разбере, че му се пада

такава хубава награда, [4400]

с каквато аз Деноалан

зачетох: да лежи заклан.“

След като своя меч прибира,

Тристан в умрелия се взира, [4404]

оставя тръпнещото тяло

по гръб в полето опустяло,

притиска торса му кървящ

с дърво, намята своя плащ, [4408]

за да отиде там, където

Изолда с трепет във сърцето

го чака… Ала там пристига

и Годоин; той с прът привдига [4412]

пердето, за да наблюдава

какво във стаята ще става.

Пръв Перенис се забелязва,

а до Изолда се показва [4416]

Бранжиен: тя с гребен във ръката

прилежно сресва й косата.

Но в същия момент Тристан

прониква в спалнята припрян, [4420]

с две плитки в лявата ръка

и с лък във дясната. Така,

след като снема с жест чевръст

копринения шал, в цял ръст [4424]

той пред любимата застава.

Кралицата го поздравява,

но вижда как извън стъклата

пребягва сянка от главата [4428]

на Годоин. В миг тя разбира

защо подлецът се намира

край спалнята и разгневена,

потръпвайки от пот студена, [4432]

към милия си се обръща

и с глас престорен му отвръща:

— За мен ли носите това,

сеньор? А тази тетива, [4436]

доколко се опъва тя?

Тристан мълчи… Но мисълта

за нещо лошо го смразява.

Лъка опъва, но остава [4440]

объркан… След това я пита

за Марк и неговата свита.

Тя казва му каквото знае.

…………………………… [4444]

Да бе се Годоин спасил

от гибел, той би породил

помежду краля и жена му

такъв голям конфликт, че само [4448]

със смърт би бил той разрешен.

От Бог да е благословен

Тристан, затуй че му попречи!

Но в този миг той чува вече [4452]

Изолда: — Зареди стрелата,

опни до края тетивата,

мой мили, става лошо нещо!

Тристан веднага предусеща, [4456]

че риск го дебне; поглед вперва

в пердето и се разтреперва:

през него вижда в тъмнината

отвън на Годоин главата [4460]

и иска, без да губи време,

на прицел тоз подлец да вземе.

— Ах, Господи, до днес лъкът

ми беше верен всеки път — [4464]

си казва той. — Дано така

да ми послужи и сега.

Исусе, който си избавил

рода си, би ли ме оставил [4468]

да отмъстя на подлеците,

които ни почернят дните?

Той тъй опъва тетивата,

че в следващия миг стрелата, [4472]

по-бърза от сокол в небето,

уцелва Годоин в лицето,

в окото му направо влиза

и от тила след туй излиза, [4476]

ще кажеш, че се е провряла

през ябълка съвсем узряла.

В момента, в който възнак пада,

подлецът удря се в ограда [4480]

и после просва се така,

че нито с крак, нито с ръка

не е способен да пошава

и признак за живот не дава; [4484]

и тъй издъхва, без да може

да промълви: „Ранен съм!… Боже!…“