Тристан и Изолда (Ранни творби)

Тук започва приключението на Тристан

Тристан не е обичан в двора…

Къде да иде? Що да стори?…

… От Марк изпитва силен страх.

Той знае кралската закана, [4]

че ако някъде го хванат,

ни името, ни потеклото

не могат му спаси живота.

Пред двора Марк е споделил [8]

обидата си, че е бил

опозорен без капка свян

от племенника си Тристан:

с кралицата той имал връзка [12]

интимна — непристойна, дръзка.

До смърт засегнатият крал

за този именно скандал

с най-близкия си кръг говори: [16]

— Днес кралската ми чест, сеньори,

е под въпрос. Такъв позор

на мене и на моя двор

Тристан докара и замина [20]

безследно някъде в чужбина,

за да живее ненаказан.

А мен ме смятат за белязан

глупак… Свети Оде124, не знам [24]

ще понеса ли този срам…

… Та ако някой между вас

го срещне, нека не отлага,

а да ме извести веднага. [28]

Барони, аз съм се заклел

в свети Самсон от Корнуел,

че ще съм вечно задължен

на този, който спрямо мен [32]

предаността си прояви

и тука се с Тристан яви.

И всички вричат се пред краля…

Въздиша само сенешалът [36]

Динас: от страх, че за Тристан

се готви пагубен капан;

чрез пратеник го известява,

че явна смърт го застрашава, [40]

че Марк подготвя отмъщение

за неговото поведение

тъй дръзко и непредпазливо.

Той от придворни завистливи [44]

предаден е; това е краят

и на любовната омая

с кралицата. Но как обратно

да иде там, щом многократно [48]

се е налагало да бяга.

Сърцето му от жал се стяга,

че е без своята любима.

Една Изолда той си има, [52]

ала по другата бленува125.

Да иде в двора се страхува,

но как да дойде тука тя?

„Ех, Боже, колко тегота [56]

върху ми любовта стоваря!

Все пак скръбта не ме докара

до хленч… Ала какво да сторя?…

… Сега пак болки, пак страдание!… [60]

Безсилна ли бе ми душата,

та изоставих тъй жената,

която зарад любовта ни

понася толкоз мъки, рани, [64]

обиди?… Колко съм нещастен!…

… И тя по мене колко страда!

А тъй е хубава и млада,

че ако някой я залюби [68]

измамно, той дано загуби

и свойта чест, и любовта.

Дано най-силният в света,

Амур, да стори тъй, че скоро [72]

да видя своята изгора

в плен на любовната ми страст!

Дано и Господ бъде с нас,

дано даде да доживея [76]

отново да се видя с нея126!

Със колко грижи и старание

тя излекува мойте рани,

нанесени ми в Корнуел, [80]

когато бих се на дуел

с Морхолт — на острова, където

народът му търпеше гнета.

Но с меча си аз го сразих [84]

и мир в страната въдворих.

Дано Бог сили да ми дава

да я открия жива, здрава;

Бог и към нея да е щедър, [88]

да е денят й светъл, ведър,

от радост да е озарен,

а аз да съм ощастливен

с божествената благодат [92]

да бъда с нея!… В този свят

кой, Господи, би се смилил

над мъж тъй слаб и тъй унил,

какъвто чувствам се сега? [96]

Кралицата е все така

далеч… Какво да предприема?

Страх, безпокойство ме обзема

при мисълта за нея, Боже! [100]

А тази мисъл ме тревожи

почти безспирно, нощ и ден.

Като че ли е помрачен

разсъдъкът ми127 от страдание, [104]

изпаднах в пълно отчаяние.

Ах, нека тя да ме презре,

ако опасност ме възпре

да ида с нея да се срещна [108]

потайно, като луд предрешен,

с глава остригана до кожа,

така че никой да не може

да ме познае в моя път. [112]

Дано краката ме крепят,

та с нея пак да се сберем“.

И без да вземе щит и шлем,

съвсем отпаднал, към морето [116]

Тристан поема и дордето

да стигне, още отмалява.

На вид на луд наподобява:

одеждите му изподрани, [120]

лицето му във люти рани,

а пък в ръката с боздуган128.

Отгоре на това Тристан

и друго име е приел: [124]

Тантрис129. И всеки би го взел

за луд за връзване направо;

та той надясно и наляво

раздава удар подир удар [128]

за изненада и почуда

на всички. Някои крещят,

а други с камък се стремят

да го ударят по главата. [132]

Сред суматоха, непозната

за изумения народ,

„побърканият“ своя ход

невъзмутимо продължава, [136]

гори и равнини минава,

безспирно воден от целта

да си възвърне любовта,

да види своята любима [140]

Изолда. Той в сърцето има

едно-единствено желание:

чрез туй лудешко начинание

да иде в двора, дето тя е, [144]

защото силно я желае.

Тристан на луд ще се престори,

все някой там ще му отвори

вратите и ще го остави [148]

пред краля сам да се представи.

И ето: пред самия крал

един бедняк изпосталял,

остриган и с оголен врат, [152]

от всички хора припознат

за луд. И никой се не сеща,

че в тоз миг им стои насреща

прикрито влезлият в палата [156]

Тристан, съпругът на сестрата

на Каердин… Марк пита: — Как

се казваш ти, глупако драг?

А той отвръща му: — Кралю [160]

честити, викат ми Пику130.

— Добре, ами баща ти кой е?

— Кралю, от моржовете той е.

— А майка ти? — Косатка тя е. [164]

Но нека ваша милост знае,

че и сестра си имам аз,

Брунхилда131, тя ще е за вас,

ако Изолда моя стане. [168]

— А после? — После ще се хвана

да построя дом в небесата,

сред облаците и цветята,

и ще живеем там щастливи, [172]

далеч от хора завистливи

(убил ги Бог!) и от слани,

далеч от всякакви злини.

Ами къде е днес Бранжиен, [176]

която също и на мен

отвара ми наля в стакан?

От нея беше пил Тристан

(ах, колко страда оттогаз!), [180]

пи и Изолда, пих и аз132.

Я нека каже тя сега

пред вас не беше ли така.

Ако Изолда отрече, [184]

тогава да допуснем, че

туй сън било е. Я се взрете,

кралю, в лика ми и кажете

дали със своя образ чист [188]

не ви приличам на Тантрис.

(Сега сложете трис пред тан

и ще получите Тристан133).

Кралю, аз скачах през реката, [192]

като стрели тръстики мятах,

дори и корени ядях,

но в своите ръце държах

кралица… Още куп неща [196]

ще ви разкажа, ако ща.

Марк спира го: — Не ща да знам.

В тоз миг, умирайки от срам,

Изолда казва: — Замълчете [200]

и с глупостите престанете!

— Ако това ви притеснява,

то никак мен не ме смущава.

— Със луди се не занимавай, [204]

а срещнат ли те, отминавай134! —

извикват рицарите… Но

Тристан, той знае си едно

и продължава: — Извинете, [208]

кралю, но я си припомнете

за случката, когато бяхте

на лов, когато ни видяхте

в колиба от клонак да спим. [212]

Нарочно своя меч любим

положил бях помежду нас

и на заспал се правех аз.

Пряк слънчев лъч се бе проврял [216]

през клоните и бе огрял

лика на вашата кралица.

Тогава взехте ръкавица,

и с нея слънцето прикрихте, [220]

а после се отдалечихте.

Нима не помните това135?

С наведена от срам глава,

в палтото скрила си лицето, [224]

тя казва: — Нека са проклети

от мен моряците, които

не хвърлиха ви във вълните,

а с кораба на този бряг [228]

доведоха такъв глупак!

Тристан подхваща пак: — Госпожо,

заклевам се, че ако можех

да ви разкрия кой съм аз [232]

и ако насаме със вас

окажа се поне за малко,

не ще ви спрат вас ни ключалки,

ни порти, ни стени високи, [236]

ни разпоредбите жестоки

на краля. Аз съм всеки ден

с тоз златен пръстен, подарен

от вас при нашата раздяла. [240]

Така ми е опротивяла

онази среща!… Утешение

за ежечасното мъчение

в целувките ви ще открия. [244]

Такваз е мойта орисия:

без вас, смъртта ще е отрада.

Дори Идер не е тъй страдал

на крал Артур зарад жената136. [248]

За вас напуснах си страната,

в Испания се запилях

и никой близък свой не бях

предупредил, че съм нататък, [252]

дори на Каердин сестрата.

След като дълго скитах аз,

реших да дойда пак при вас.

Ако не ми се отдадете, [256]

госпожо, сигурна бъдете,

че ще си тръгна натъжен,

завинаги обезверен.

Той млъква… Всички се навеждат [260]

един към друг и се споглеждат:

„Май кралят ще му хване вяра.“

А Марк нарежда да изкарат

коне с ловджийски амуниции, [264]

да пуснат ловните му птици,

за да ги види как налитат

на жерави във висините

и да се радва до забрава. [268]

И ето, че Тристан остава

сам във тържествената зала.

Изолда, страшно пребледняла,

в покоите си се прибира [272]

и след като Бранжиен намира,

обзета от небивал смут,

й казва: — Чу ли онзи луд?

Говори странно той, нали, [276]

(дано го треска повали!).

Как точно е осведомен

за случките с Тристан и с мен.

Тристан… За него аз умирам, [280]

а той защо ли ме презира?

Бранжиен, във залата иди

и лудия ми доведи…

Тристан зарадван забелязва [284]

Бранжиен да влиза. Тя му казва:

— Защо стоиш тук сам, глупако?

Върви, кралицата те чака!

Ти май заслужи си въжето, [288]

лудетино, с това, което

пред толкоз хора наговори.

— Не. Не, Бранжиен. Добре го сторих.

Един по-луд от мен сега [292]

на кон се качва. — Как така

и името ми си научил?

— Преди години туй се случи.

Ако съм луд, не е вината [296]

у мене, а у вас самата.

Защо, за ваше изкупление,

кралицата с обезщетение

обидата не намали. [300]

Не искам много. Та нали

за службата ми137 четвъртина,

за мъката ми половина —

такваз цена не е висока? [304]

Въздиша лудият дълбоко,

Бранжиен внимателно се взира

във тялото му и намира,

че е наистина прекрасно138. [308]

И тутакси й става ясно,

че мнима му е лудостта,

че друга му е болестта…

— Сеньор, благословен бъдете! [312]

За мойте думи ми простете!

Дано кралицата и аз

за срам не станем зарад вас!

— Не съм засегнат никак даже. [316]

Бранжиен го моли да разкаже

живота си, но настоява

да не ги вече заблуждава,

че рицарят Тристан е с тях. [320]

— Добре ще да е да не бях

Тристан! Но билето, което

изпих на кораба в морето,

сърцето и ума ми хвана [324]

така жестоко, че роб станах

на любовта. Бог да е с мен!

Дано не види хубав ден

тоз, който с билки и ликьори [328]

го бе приготвил; той ми стори

неподозирана злина.

И вие имате вина

пред мен, защото във багажа [332]

го бяхте взела. Ще ви кажа,

Бранжиен, че само аз, Тристан,

бях от бедата сполетян.

Това, че от любов линея, [336]

изглежда е игра за нея.

Сега Бранжиен го разпознава

и го за прошка умолява,

а той я хваща за ръка [340]

и я целува със молба

каквото може да направи

(и то без много да се бави),

тъй че плана си въжделен [344]

да види той осъществен.

Бранжиен му прави знак с ръка

да я последва и така

в Изолдината стая влизат. [348]

Изолда гледа го отблизо,

но още има му гарез

заради казаното днес.

Тристан учтиво поздравява: [352]

— Кралице, Господ да ви дава

добро, на вас и на Бранжиен!

Ако Изолда иска мен

да изцери, дорде е време, [356]

„приятел“139 нека нарече ме.

Мен любовта ме угнетява,

а милост тя не проявява.

И глад и жажда преживях, [360]

на голата земя аз спях

и въпреки това страдание

не ме налегна отчаяние.

Дано Бог, който на софрата [364]

във Кана променил водата

на вино, свише я застави140

от лудостта да ме избави.

Мълчи Изолда, а Бранжиен [368]

я стрелва с поглед възмутен:

— Госпожо, тъй ли се посреща

мъж в плен на толкова гореща

любов, която няма равна? [372]

От нея страда той отдавна.

Това Тристан е, погледнете

и на врата му се хвърлете.

Той като луд се е остригал [376]

заради вас. — Бранжиен, я стига!

Ако на пристана го бяхте

видяла тази сутрин, щяхте

по външността да разберете, [380]

че е един циник несретен.

Съвсем различен с мен би бил

Тристан, не би си позволил

шеги тъй груби и обидни. [384]

— Госпожо, всичко бе привидно:

преструвах се на глуповат,

за да не бъда разпознат.

Обичам ви така дълбоко, [388]

а вие грубо и жестоко

отнасяте се днес към мен.

Спомнете си Гамариен141,

когато силом ви отвлече. [392]

На помощ кой ви се притече?

— Наистина Тристан спаси ме.

Но той изобщо несравним е

със вас, сеньор… Тристан се радва, [396]

че лъч надежда се прокрадва

за любовта му, и изрича:

— Нима по нищо не приличам

на този, който отърва ви [400]

от явна смърт и окървави

оръжието си, когато

отсече с меча си ръката

на Гимаран142? — Да, вие също [404]

като спасителя ми мъж сте;

но друга прилика не виждам.

— Това, госпожо, ме обижда.

Не бях ли в стаята ви аз [408]

със арфата и учех вас

на този чуден инструмент?

Аз бях угрижен и смутен,

а вие бяхте изтерзана. [412]

Спомнете си за мойта рана

на рамото: с това платих,

когато зарад вас се бих,

а вие с билки лековити [416]

успяхте да ме изцерите143.

Небесен гръм да ме убие,

ако измислям си, че вие

отровата обезвредихте [420]

и тъй живота ми спасихте,

когато драконът в бран ядна

с отровен меч и мен нападна.

И още: в банята бях вече, [424]

когато сте ми взела меча,

нащърбеното сте видяла

и Перинис144 сте призовала

да го сравни и той с парчето [428]

от счупения меч, което

обвито беше в тънка кожа.

Разбрала сте, че те се схождат,

и обладана от презрение [432]

сте взела меча с намерение

да ме пронижете в гърдите…

С цел да се поуспокоите

аз ви разказах епизода [436]

за онзи косъм145, та дано да

поуталожа яростта ви.

(Ах, този косъм ме застави

да нося много тежък кръст!). [440]

Но за бедите има пръст

и майка ви… На мен тогава

ви повериха и отплава

с нас корабът към необята. [444]

След двата дни попътен вятър

на третия утихна той,

настана непосилен зной

и ни налегна жажда тежка. [448]

Бранжиен тогава по погрешка

отвара ми наля, аз пих

и дните си опропастих.

А вие бяхте обиграна [452]

така, че нищо не ви стана.

Уви, Бранжиен, от вас самата

започнаха ми теглилата.

— Словата ви са тъй умели, [456]

като че томове дебели

прочели сте146. Не сте глупак,

но за Тристан, не, няма как

да минете и от палата [460]

ще тръгнете със пръст в устата…

Ще кажете ли още нещо?

— Да, точно в този миг се сещам

как от параклиса висок [464]

направих аз рискован скок.

Нали отсъдил бе съдът

на клада да ви изгорят.

Тогава тъкмо ви видяха [468]

прокажени и настояха

пред Марк на тях да ви оставят,

та те със вас да се погаврят.

Но между тях избухна свада [472]

и аз тогава от засада

направих ги на пух и прах.

Спомнете си, това аз бях!

И Говернал там с мене беше, [476]

той с патерици ги цереше.

А след това в гората бяхме

с Огрен… и рой сълзи проляхме.

Дали е още жив? — Млъкнете [480]

и повече не говорете

за този мъж, той е светец,

а вие — негодяй, лъжец.

Ако ли не, ще наредя [484]

при краля да ви заведат

да чуе той какво витае

в ума ви. — Ако Марк узнае

за случилото се, ей Богу, [488]

туй вас ще притесни най-много.

„Щом на Амур се подчиняваш,

в един ден всичко получаваш“.

Уви, туй не важи за мен, [492]

защото вече съм лишен

от галещите й очи.

— Младежо, кой ви помрачи

разсъдъка? — Оназ, която [496]

навеки ми плени душата…

И друг въпрос ме занимава:

какво ли с кучето ми става?

Когато вързано било [500]

три дни, то нищо не могло

да хапне: хващало го бяс,

защото съм му липсвал аз.

Но щом отвързали синджира, [504]

то втурнало се да ме дири.

— Наистина така се случи.

Но аз ще дам доброто куче

на тоз, комуто аз самата [508]

обрекох си навек душата.

Дай Боже да се срещнем пак!

— Пуснете го да видим как

ще се държи: дали ще лае, [512]

дали Хюсден ще ме познае.

— Вас да познае?! Парцалан!

Откакто тръгна си Тристан,

то все се впуска и ръмжи [516]

към всеки, който приближи.

Госпожице Бранжиен, идете

и кучето ми доведете.

Бранжиен се с кучето задава, [520]

но връзката му изтървава:

нима то може да кротува,

когато глас познат дочува?

От чувство радостно обзето, [524]

то хвърля се натам, където

Тристан в момента се намира,

с муцунката си го допира,

потропва с лапи от вълнение, [528]

а двете дами с умиление

следят вълнуващата сцена.

Изолда е съвсем смутена:

тоз луд с одеждите несносни [532]

дали не е проклет магьосник?

Тристан е трогнат от Хюсден

и казва: — Само ти към мен

добрите чувства си запазил. [536]

Не ме отблъскваш като тази,

в която толкова съм влюбен,

а тя ме мисли за загубен,

за шарлатанин, за глупак. [540]

Ала ще види онзи знак

за обич, който на раздяла

в градината ми беше дала.

Ще види пръстенчето златно: [544]

към него за съвет стократно

обръщал съм се; то ми беше

мой пръв другар и ме тешеше;

ако мълчеше, туй бе знак, [548]

че дебне ме опасност пак.

Когато страдах и тъгувах,

през сълзи топло го целувах.

Щом пръстена си разпознава, [552]

кралицата не се съмнява,

че е Тристан и с горък глас

възкликва: — Клетница съм аз!

Сърце, кажи защо туптиш, [556]

щом не можа да различиш

чертите на тоз, който страда

по мен? Да чакам ли пощада?

И тя в несвяст отпуска стан [560]

в обятията на Тристан.

Доволна гледа тази сцена

Бранжиен. Изолда, посвестена,

притиска му се до гърдите [564]

и го целува по очите:

— От колко скръб бе помрачен

животът ви заради мен,

Тристан!… Но аз принадлежа [568]

на кралски род и ви дължа

заслужено обезщетение.

Бранжиен, изпадам в притеснение,

какво да сторим ми кажете. [572]

— Мадам, изпърво го снабдете

със други дрехи… И не бива

за нищо никой да унива!

— Но как щастлив да го направя? [576]

— След малко аз ще ви оставя

сами — дарете го с любов,

дордето кралят е на лов!

— Дано се бави осем дена!… [580]

… Бранжиен излиза, а Тристан,

от плам любовен обладан,

към свойта мила се обръща

и в сладък унес я прегръща. [584]