Тристан и Изолда (Ранни творби)

1

Marcel Proust, A la recherche du temps perdu, La prisonnière, Gallimard, „Quarto“, 1999, p. 1725. — Преводът мой — С.А.

2

На второ място по популярност се нарежда Говен, племенник на крал Артур. Той фигурира в повече от 60 романа и новели. Следват го Ланселот и Персевал с присъствие в около 50 творби. Вж. Списъка с имена на персонажите в средновековните романи, изготвен от Л.-Ф. Флютр (Louis-Ferdinand Flutre, Table des noms propres dans les romans du Moyen Âge, 1962). В тази класация не включвам крал Артур. Неговото присъствие в средновековната книжнина е безспорно най-значителното. Но за разлика от чисто литературните герои Артур е също историческа личност, за която споменават множество хроники и документи. Статистиката за Артур се усложнява и поради факта, че между историческите хроники и фикционалните текстове границата е твърде пропусклива.

3

Вж. R. S. Loomis, The Development of Arthurian Romance, Hutchinson University Library, London, 1963, p. 78.

4

Романът за Тристан и Изолда, възобновен от Жозеф Бедие, превод от френски Първан Черкаски, изд. „Народна култура“, София, 1985.

5

Мари дьо Франс, Куртоазни новели-ле, изд. „Изток-Запад“, София, 2012.

6

Най-ранният запазен препис на исландски е от XV век.

7

Марк обича Тристан като свой син, обича искрено и съпругата си Изолда.

8

Употребявам „роман“ в единствено число условно. Всъщност имам предвид онова, което наричам „архипелага Тристан“ — всички творби на тази тема.

9

Този мотив е пряк отзвук от келтския гейс — магия, която променя живота на изпадналия под нейно въздействие.

10

Dictionnaire des symboles, „Tricéphale“, Paris, éd. Robert Laffont, 1968. — Преводът е мой — С.А.

11

Според Готфрид Страсбургски ирландската кралица вижда в съня си, че сенешалът, претендент за ръката на дъщеря й, не е истинският победител на дракона.

12

Така се казва кучето на Тристан в романа на Берул и в двете версии на Лудостта на Тристан. При другите автори то носи други имена.

13

Наблюдението се отнася за старофренския текст (ст. 3137–3139).

14

Ст. 4240 от старофренския текст.

15

Цит.съч. в бел. № 3.

16

Повечето издатели на творбата на Берул я озаглавяват Роман за Тристан. Всъщност ние не знаем дали романът на Берул е имал заглавие и какво е било то. Същото се отнася и за романа на Томас, а и за други литературни трактовки на мита за Тристан и Изолда. Под „роман“ следва да разбираме сравнително дълъг разказ за приключения и любов, написан на простонароден език. Няма сериозни основания името на Изолда да отсъства от заглавието. Но в случая се придържаме към вече утвърдилата се традиция.

17

Ст. 1: По всяка вероятност джуджето Фросен е съобщило на крал Марк за тайната среща между Изолда и племенника му. Скрит в бора, под който Изолда и Тристан разговарят, Марк подслушва с убеждението, че е невидим. Всъщност, на лунната светлина сянката му се отразява във водата на извора. Тристан и Изолда я забелязват, без да го покажат. Но всичко, което си казват, е комедия, предназначена за Марк.

18

Ст. 25: Думите на Изолда са двусмислени и по същество светотатствени. От една страна, читателят знае, че Изолда е отдала девствеността си на Тристан, а не на Марк, както кралят си мисли. От друга, позоваването на Бог като върховна инстанция на истината с цел да се утвърди явна неистина е клетвопрестъпничество. Очевидно представата на Берул за християнския Бог не се вписва в официалния морал, застъпван от християнската църква.

19

Ст. 26: Берул използва думата „felons“ (в българския превод „измамниците“, „подлеците“), която във феодалния контекст означава васал, изменил на своя сеньор. Изолда има предвид тримата барони, върли врагове на влюбените. Те ще бъдат назовани с истинските им имена много по-късно (ст. 3140–3141). Дотогава прилагателното „измамници“ ще служи за тяхно нарицателно име.

20

Ст. 44: Старозаветната книга Притчи Соломонови не съдържа подобна мисъл. Средновековните писатели често приписват на авторитети свои собствени мисли или крилати фрази.

21

Ст. 52: Става дума за исполина Морхолт, вуйчо на Изолда. Тристан го побеждава и убива. Така слага край на кръвния данък, който Ирландия е изисквала периодично от Корнуел.

22

Ст. 70: Берул използва израза „por lui“, който означава както „заради него“, така и „вместо него“. Още един пример за целенасочените двусмислици на Изолда.

23

Ст. 86: „Разбран“ в случая е превод на „cortois“ (куртоазен). Изолда приписва на Марк куртоазна етика, която в действителност не е определяща за поведението на краля. Любовта между Тристан и Изолда се доближава повече до куртоазната (fin’amor), доколкото е извънбрачна. Ала за разлика от куртоазната любов, която е въпрос на личен избор, Тристан и Изолда са подвластни на магия (любовното биле).

24

Ст. 141: Според Айлхарт фон Оберг двубоят срещу Морхолт става на остров и се наблюдава отдалече от корнуелци. Тристан убива своя противник, а върхът на меча му се отчупва и остава в черепа на убития. Преди това обаче Морхолт е пронизал с отровното си копие Тристан. Раната се оказва неизлечима, докато с нея не се заемат Изолда, кралицата на Ирландия, и нейната дъщеря Изолда Русокосата, бъдещата съпруга на Марк.

25

Ст. 150: Изпитанието с огън или с вода, наричано ордалия (Божи съд), е архаична съдебна процедура (ІX-XІІ век). Основава се на вярата в Божието правосъдие, което прави неуязвим отстояващия справедлива кауза. Разновидност на тази процедура е така нареченият „съдебен дуел“ (duel judiciaire), изходът от който по презумпция е в Божите ръце. Именно за такъв дуел в ст. 156 (и в следващи пасажи) говори Тристан. Култът към силата като средство за решаване на спорове и конфликти намира легитимация във вярата в Божието правосъдие. Четвъртият Латерански църковен събор (1215 г.) осъжда като прояви на суеверие и неоправдана проява на жестокост всички форми на ордалия. На практика те са вече отживелица и през втората половина на ХІІ век, когато Берул пише своя роман.

26

Ст. 218: Всеки път, когато Тристан и Изолда разиграват сцена с цел да прикрият своята връзка, те извеждат на преден план парите и материалните интереси — мотиви, присъщи на комедийните жанрове, но по същество чужди на високата куртоазна литература, където любовта е безкористно чувство и се доказва с готовността на рицаря да дарява щедро и дамата, и своите другари.

27

Ст. 237: По онова време много черкви в Нормандия носят името на свети Еврул, който не е популярен другаде.

28

Ст. 241: След смъртта на Бланшфльор и Ривален, родителите на Тристан, Говернал отглежда бъдещия герой и го посвещава в бойното изкуство. Впоследствие го съпровожда неизменно. Името му се среща в различни варианти. По всяка вероятност френскоезичната публика прави връзка между него и думата governer — направлявам, напътствам.

29

Ст. 286: Легендата за любовна връзка между съпругата на император Константин и придворното джудже Сегосон се споменава в първия френски роман за крал Артур, Роман за Брут (1155) от нормандския писател Вас. Берул използва този мотив като поучително отклонение. Подобен вид морализаторство стои като чуждо тяло в историята за Тристан и Изолда. Джуджетата Сегосон и Фросен изпълняват съвсем различни функции и, преди всичко, Фросен не е любовник на кралската съпруга.

30

Ст. 299: Преди да бъде злепоставен, Тристан спи в стаята на вуйчо си. През ранното Средновековие покоите на кралете са били по-скоро колективни спални, отколкото място за уединение. В привилегията, с която ще се ползва Тристан и занапред, няма нищо необикновено.

31

Ст. 324: През Средновековието между астрологията и астрономията няма ясна разграничителна линия. И на двете се гледа като на полезни науки, въпреки спекулативния им характер.

32

Ст. 379: Според Берул влюбените и всички, които са на тяхна страна, тълкуват лъжите, измамните външности и подвизите в името на любовта като проява на Божията благодат. Подобна злоупотреба е в очевидно противоречие с християнската нравственост, която осъжда безусловно прелюбодеянието и лъжата.

33

Ст. 448: След като Тристан бива прогонен от двора на Марк, той се установява другаде, но няма с какво да си плати наема. За разлика от повечето рицари и царедворци, пребиваващи в двора на Марк, Тристан няма своя феодална собственост. Затова впоследствие ще му се налага да постъпва на служба при други владетели.

34

Ст. 640: Берул, за разлика от Томас, изразява открито симпатията и солидарността си с влюбените. По същия начин недвусмислено презира техните врагове и зложелатели.

35

Ст. 648: Кардуел или Карлайл, град в Северна Англия, където Артур има своя резиденция. От Корнуел (югозападната част на острова) до Кардуел пътуването на кон би отнело няколко седмици. Тази неправдоподобност може да се обясни с това, че нормандецът Берул вероятно не е имал преки познания за географията на Великобритания.

36

Ст. 761: Перинис е паж на Изолда още от времето, когато тя живее в ирландския двор. Впоследствие убива горския пазач, който шпионира влюбените по време на тяхна тайна среща.

37

Ст. 769: Тук проличава истинската причина за омразата на тримата барони към Тристан. Привидно те са загрижени за кралската чест, в действителност ревнуват героя Тристан, след като не са се осмелили да излязат срещу Морхолт в защита на своята родина.

38

Ст. 962: Берул вгражда етиологичния мотив (легенда за произход) в своето повествование. Този похват се среща по-често в средновековния епос, отколкото в тогавашните романи.

39

Ст. 1094: Сенешал (от лат. Senescalus — най-възрастният) е най-високата длъжност в кралския двор през ранното Средновековие. Сенешалът ръководи интендантството, администрацията, а при отсъствие на краля го замества като главнокомандващ армията. Филип-Август премахва тази длъжност в края на ХІІ век (1185). Фигурата на сенешала присъства често в артуровските романи, но в тях горепосочените функции не се споменават никога. От думите на Динас се подразбира, че тази длъжност е по-скоро почетна, отколкото доходоносна. Освободен от социалните задължения, произтичащи от неговия статут, в романа сенешалът изпълнява чисто художествена функция с оглед на конкретната фабула.

40

Ст. 1122: Динас настоява за две неща: от една страна, Изолда да бъде съдена. Това предполага съдебна процедура според тогавашните практики, тоест без пряко участие на краля. От друга страна, Изолда да бъде помилвана от краля, като израз на великодушие, но и на благодарност към Динас. Сенешалът напомня така за две основни добродетели на идеалния владетел — законосъобразност и милосърдие, — които Марк в случая не проявява.

41

Ст. 1128: Някои коментатори правят връзка с архиепископа на Кентърбъри Томас Бекет, убит в 1170 г. без съд по заповед на Хенри ІІ и канонизиран за светец две години по-късно. Текстът на Берул не дава основания за подобна асоциация, но може да се допусне просто отзвук от този нашумял случай.

42

Ст. 1275: Като се разграничава от други разказвачи, Берул изтъква необходимостта от правдоподобие: рицарският кодекс изключва да се посяга на хора от простолюдието.

43

Ст. 1277: Гората Мороа е съществувала в Корнуел, в близост до Лансиен, селище и една от резиденциите на Марк. Наричала се е Мори (Morrei), което на френски навежда на идеята за смърт на краля (Morroi = mort au roi). Като всички народни етимологии и тази е погрешна, но пък е в унисон със символичното значение на Мороа — място, където занапред господар ще бъде Тристан, а за краля и неговите хора там ще се крие смъртна опасност.

44

Ст. 1324: В келтската митология преминаването на брод често води в Другия свят или става повод за свръхестествени събития.

45

Ст. 1339: Тайната за конските уши на Марк е в съзвучие с етимологията на келтската дума marc’h = кон. Епизодът е отзвук на легендата за магарешките уши на цар Мида (Овидий, Метаморфози, ХІ), позната в различни разновидности от Португалия до Монголия. В България най-известна е приказката за цар Траян и неговите магарешки уши. Що се отнася до разказите за Тристан и Изолда, Берул единствен споменава за конските уши на Марк. В светлината на мита за цар Мида, чиито уши Аполон превръща в магарешки, задето е предпочел горската свирка на Пан пред звуците, леещи се от неговата флейта, конските уши на Марк могат да се тълкуват като непълноценен слухов орган, а от там и като неспособност кралят сам да стигне до истината за Тристан и Изолда. Марк надава ухо на всичко, което се говори за кралицата и Тристан, но се хвърля от една крайност в друга, без да има собствено мнение.

В описанието на сцената с огласяването на тайната за животинските уши между Овидий, най-популярният римски поет през Средновековието, и Берул се наблюдават някои показателни различия. При Овидий бръснарят на Мида гори от желание да разкрие тайната и в същото време не се решава да проговори направо. Затова пъха главата си в дупка, говори под земята, след което зарива дупката с пръст. По логиката на метаморфозите околните тръстики подемат и огласяват заровените думи. При най-малкия полъх те повтарят неудобната истина за цар Мида. При Овидий тръстиките са своеобразни телурични високоговорители или просто един естествен резонатор. При Берул те са подменени с глог, към който джуджето Фросен, аналог на бръснаря на Мида, адресира своето разкритие. Персонифицираният храст става пряк адресат на думите на джуджето, а с тяхното разпространение, което при Овидий е дело на тръстиките, ще се заемат тримата барони. От тази сцена се разкрива по-ясно и символизмът на двойката персонажи Марк и Фросен. Фросен се отличава с острия си поглед към обстановката. Този поглед включва и умението му да познава настоящето и бъдещето по разположението на звездите. На Марк пък е присъщо несамостоятелно и непълноценно чуване на онова, което антуражът му подсказва. Така съчетанието от хипертрофиран поглед (Фросен) и атрофиран слух (Марк) прави истината трудна и за установяване, и за удържане.

46

Ст. 1407: Легендарен крал, прочут с несметните си богатства.

47

Ст. 1636: Епизодът с кучето Хюсден на пръв поглед е отклонение от повествователната линия. Но по-внимателният прочит на поведението на кучето показва, че Хюсден е символичен двойник на своя господар. Занапред кучето ще спазва закона на мълчанието — да ловува без да лае — така, както Тристан и Изолда ще прикриват следите от своето присъствие в гората.

48

Ст. 1637: Подобни обръщения към публиката са типични за епическите поеми, които са се рецитирали пред насъбралото се множество.

49

Ст. 1647: Мотивът за скиталчеството се среща и в ирландския разказ „Бягството на Диармайд и Грайне“ (Х век), където кралицата Грайне и кралският племенник Диармайд не нощуват два пъти на едно място, докато живеят в гората.

50

Ст. 1719: Впоследствие в разказа отново става дума за тримата барони-подлеци. По повод на това противоречие някои критици (например Ги Рейно дьо Лаж) смятат, че творбата на Берул е дело поне на двама автори. Ако тълкуваме обаче бароните като колективна фигура на антагонисти на Тристан и Изолда и като имаме предвид, че те не са индивидуализирани, въпросното противоречие не нарушава единството на романа на Берул, а въпросът за това колко автори стоят зад творбата трудно може да получи строго научен отговор.

51

Ст. 1765: Обстрелващото устройство „Лък непогрешим“, което Тристан изработва, не е ясно описано. Вълшебен механизъм и в същото време майсторско изобретение, „Лъкът“ е преди всичко доказателство за способността на Тристан да оцелява в суровите условия на живота в гората.

52

Ст. 1793: В случая авторът се позовава на писмена традиция за историята на Тристан и Изолда. За такава книга споменават и други разказвачи, макар че от нея няма никакви материални следи.

53

Ст. 2054: Сцената с посещението на Марк при спящите Тристан и Изолда в гората е била многократно коментирана. Ще се огранича с няколко лични наблюдения. Първото описание на легналите един до друг Тристан и Изолда съдържа елементи, потвърждаващи тяхната любов, както и други, навяващи на мисълта за липса на плътска връзка. Това първоначално двусмислие ще бъде сведено до еднозначно тълкуване — първо от страна на горския, който вижда в ситуацията доказателство за виновна връзка, а след това от страна на Марк, който, тъкмо обратно, тълкува сцената като доказателство за тяхната невинност: двама спят облечени и разделени от меча на Тристан. Впоследствие влюбените ще изтълкуват повратно — също еднозначно — следите от присъствието на краля като знак за грозяща ги опасност. Така четирикратното възпроизвеждане на сцената поражда четири различни интерпретации.

Изниква въпросът и за значението на жестовете на Марк. Те безспорно са символични. Полагайки своя меч на мястото на Тристановия, Марк внушава, че занапред кралицата и племенникът му ще бъдат под негова опека. Подобно тълкуване предполага на меча да се гледа като на символ на властта. Ако потърсим връзка между тази сцена и ирландския разказ „Бягството на Диармайд и Грайне“, където Диармайд, племенник на крал Фин, слага непрекъснато камък между себе си и Грайне, жената на неговия вуйчо, за да не се поддаде на плътско изкушение, става ясно, че Берул използва този стар мотив, но влага в него ново съдържание: докато камъкът е материален израз на волята за целомъдрие, мечът символизира готовността на мъжа да закриля своята любима (в случая с Тристан) или да властва над нея (Марк). Вторият жест на краля подсказва за друго намерение. Той сваля от пръста на Изолда изумрудената халка, която й е дал в деня на тяхната сватба, а на нейно място връща пръстена, дар от Изолда по същия повод. С други думи, Марк анулира сватбената размяна на пръстени като залог за съпружеска вярност. Връщайки пръстена, който Изолда му е дала, той й връща свободата. Третият жест на Марк добавя още нещо към символичното послание на неговите жестове. С ирландските си ръкавици, вероятно подарени от Изолда, той закрива мястото, откъдето парещият лъч грее върху лицето на Изолда. Това е преди всичко проява на внимание, макар че кралската ръкавица също може да се тълкува като емблема на кралската власт. Обобщено казано, трите жеста на Марк очертават три смислови перспективи, които ще предопределят бъдещото поведение на Тристан и Изолда: те са доказателство за действаща кралска власт, за съпружеска толерантност и за обикновена проява на внимание към другия. Обединени в едно, трите жеста подсказват за възможността за помирение между тримата. Развоят на повествованието потвърждава тази възможност за помирение, макар и временно.

54

Ст. 2132: Не е ясно дали „трите години на мъчение“ се отнасят за престоя на героите в гората или за времето, откакто са под въздействието на любовния еликсир, за което става дума в следващия епизод.

55

Ст. 2143: Любовният еликсир е един от централните символи в мита за Тристан и Изолда. Различните автори подхождат към него различно. Берул ограничава валидността му на три години, Айлхарт фон Оберг — на четири. Авторът на „Лудостта на Тристан“ (Бернски ръкопис), Томас и Готфрид Страсбургски не споменават за ограничено действие на билето.

56

Ст. 2183: Монологът на Тристан от ст. 2162 насам е показателен за настъпилата промяна след като еликсирът е престанал да действа. Преди Тристан е бил готов на всякакви лишения и изпитания, за да бъде до своята любима. Правел е всичко, което страстта му е повелявала, без да изпитва чувство за вина (вж. ст. 1403–1408, 1655–1657, 1785–1789). Прекратеният ефект от билето му действа отрезвяващо. Първият признак за това е чувството за вина, последвано от носталгия по живота в кралския двор. Ала по-нататъшният ход на събитията показва, че и без магическото въздействие на еликсира, любовта между двамата не отслабва. Занапред тя ще бъде не плод на фатална предопределеност, а въпрос на личен избор. Осъзнавайки своите страдания, влюбените осъзнават и своята свобода. Тя променя живота им, доколкото ще направят опит да възвърнат социалното си положение, без да престанат да се обичат. Съчетаването на тези два противоположни стремежа ще минава през нова поредица от лъжи и ще изисква временна раздяла, нещо, което до този момент влюбените не са понасяли.

57

Ст. 2224: Жалбите на Изолда са съзвучни на Тристановите. И нейната равносметка за любовта й с кралския племенник е нерадостна.

58

Ст. 2237: Дюрхам — град в Северна Англия; Лидан — град в Южен Корнуел.

59

Ст. 2250: Фриз — вероятно става дума за Фрисланд в Шотландия.

60

Ст. 2308: Според някои медиевисти (напр. Фердинан Ло) Лонуа (или Лотиан) е област в Шотландия. По-късни разкази за Тристан обаче сочат Лонуа като родно място на Тристан и го ситуират във френския полуостров Бретан.

61

Ст. 2333: В този момент Изолда смята, че се е освободила от плътското влечение по Тристан, без да престава да го обича.

62

Ст. 2356: Реакцията на отшелника Огрен свидетелства за своего рода макиавелизъм, бих казал дори за инакомислие, каквото се среща рядко у този вид персонажи. Първоначално той говори за покаяние и за измолване на Божията прошка. В това отношение Огрен постъпва според християнското учение, което намира израз в официалните решения на Латеранския църковен събор (1215). С него Църквата въвежда покаянието и изповядването — две верски практики, основаващи се на изострено индивидуално съзнание. Ала като заявява пред влюбените, че ще му се наложи „да поизлъже“, Огрен като че ли забравя догмата: лъжливото писмо, което той пише до Марк от името на Тристан, е израз не на покаяние, а на практицизъм.

63

Ст. 2383: За разлика от много разкази и романи, спадащи към светската литература по онова време, където Бог, Богородица, Христос или някой светец вършат чудеса, в романа на Берул Божият промисъл е единствено предмет на интерпретации. Тъкмо това прави и Огрен.

64

Ст. 2428: Vale (лат.) — „Бъди здрав!“

65

Ст. 2520: От гореказаното може да се съди, че Марк не знае да чете. През втората половина на ХІІ век, когато Берул пише своя роман, кралете в Западна Европа са, ако не особено образовани, то поне грамотни. Но доколкото тогавашната публика свързвала Марк, съвременник на Артур, с далечното минало (VІ век) — „епоха на мрака“ — не е учудващо един тогавашен владетел да не може да чете. Известно е например, че Карл Велики (VІІІ-ІX век) се научил да чете и пише едва четиридесетгодишен. Дотогава, пишат хронистите, кралят бил „идийота“, тоест човек „безбуквен“.

66

Ст. 2628: Гълоуей, старо шотландско графство.

67

Ст. 2707: Изолда иска при себе си Хюсден като заместител на Тристан. Относно символизма на кучето като двойник на героя вж. бел. към ст. 1636. Вж. също ст. 2783–2786.

68

Ст. 2735: Монт Сейнт Майкъл в Корнуел. Тамошният манастир бил подразделение на прочутото абатство Мон Сен-Мишел в Нормандия.

69

Ст. 2766: Този вид авторски анонси на бъдещи събития са типични по-скоро за епопеята, отколкото за романа. В епопеята те се обясняват с това, че епическият сюжет възпява познати на всички събития и от публиката се иска просто да ги съпреживява, докато романната интрига е изградена на принципа на непознатата развръзка, който поддържа интереса на слушателя/читателя. Фактът, че авторската прогноза не се сбъдва както е обявена, може да се тълкува от различни гледни точки. Ще се огранича с едно жанрово съображение: натоварен с романна функция, епическият прийом анонс (или т.нар. „пролепса“), е подвеждащ: съспенсът, предпоставка за интереса на публиката на романа, продължава.

70

Ст. 2808: В този диалог Тристан и Изолда минават свободно и без видима причина от „ти“ на „вие“ и обратно. Тази свобода е често срещана практика в литературата по онова време, когато правила за „ти“ — и „вие“-формите още не съществуват.

71

Ст. 2824: До този момент разказът не е споменавал за въпросния Ори.

72

Ст. 2869: Тук Андре не проявява враждебно чувство към Тристан. Впоследствие придружава Изолда, за да я следи (ст. 3875–3880). В края на фрагмента от романа на Берул Тристан се сражава срещу Андре (който не познава своя нападател) и го ранява (ст. 4035–4041).

73

Ст. 2969: Улиците били застилани с цветя и клонки при тържествените кралски посещения в някой град. Така описва и Матей влизането на Иисус в Йерусалим (Матей, ХХІ, 8–9).

74

Ст. 2971: Енорийската черква Свети Самсон в Лансиен, Корнуел, е съществувала.

75

Ст. 3079: Марк се позовава на популярния великомъченик Етиен (Стефан) вероятно и от съчувствие към Тристан и Изолда, които бароните продължават да подозират. Разбира се, зад подобен намек за мъченичество на Тристан и Изолда прозира нескритата симпатия на Берул към влюбените.

76

Ст. 3085: Свети Тремор от Карекс (в западната част на континентална Бретан, днешно Финистер). Името на светеца съвпада с латинската дума tremor (страх) и е в съзвучие със заплашителния тон на Марк.

77

Ст. 3141: Това е първото поименно назоваване на тримата барони. Досега Берул си е служил по техен адрес главно с епитета „измамници“ (felons) (вж. бел. към ст. 26). От трите имена единствено това на Ганелон е семантизирано като прозвище: така се казва предателят от Песен за Роланд. За отбелязване е също, че в оригинала прилагателното felon предхожда назоваването на тримата по име и се повтаря непосредствено след това. Въпросното прилагателно е истинският идентификатор на този групов персонаж. Именуването на тримата барони не ги индивидуализира, нито ги представя в нова светлина.

78

Ст. 3150: Тинтагел, където Марк има резиденция, е разположен в Северозападен Корнуел. Преди това Марк пребивава в Лансиен (ст. 2455). Разказът не обяснява обстоятелствата по тази смяна на престолнините.

79

Ст. 3368: Карлион — град в Южен Уелс. Сноудон е друго селище в Уелс с резиденция на Артур (ст. 3375).

80

Ст. 3379: Пръв нормандският писател Вас въвежда в Роман за Брут (1155) мотива за Кръглата маса. Берул я уподобява със Земята. Сравнението се среща в по-разгърнат вид и в други романи (например в Търсенето на Светия Граал, 1225–1230), които описват двора на Артур като център на световната цивилизация.

81

Ст. 3409: Тудела — град в Испания на брега на р. Ебро.

82

Ст. 3433: Перинис не се ограничава с ролята си на пратеник на Изолда. Той коментира една страна от характера на Марк, за която никой досега не е говорил публично. Нерешителността на краля, неспособността му да прозре сам истината за Изолда и Тристан го тласкат от една крайност към друга. Берул не описва вътрешния мир на Марк, което неминуемо би разкрило дълбокия трагизъм на персонажа. В този роман колебливостта на Марк поражда най-вече резки обрати в повествованието, изградено на редуващи се конфликти и помирения между антагонистите.

83

Ст. 3455: И в двора на Марк, и в двора на Артур народът съчувства неизменно на Тристан и Изолда. Като разказвач с постоянно присъствие в повествованието Берул симпатизира открито на влюбените и цели да изгради подобно отношение и у читателя/слушателя. В този смисъл колективният образ на народа е звено и между разказвача и публиката, и в същото време техен аналог.

84

Ст. 3496: Изявленията на Говен, Жирфле и Евен са пример за словесно предизвикателство, което традиционно предхожда битката или двубоя. Този типично епически похват подсказва, че подвигът задължително протича в две фази — на словото и на физическата сила.

85

Ст. 3546: Някои критици долавят в думите на Артур споменаване на епизод, описан от Айлхарт фон Оберг. Не откривам подобен епизод в романа на немския разказвач. Макар че Берул очевидно има предвид друга версия, ние не знаем коя е тя.

86

Ст. 3759: Намек за трите години, откакто влюбените са под въздействието на еликсира.

87

Ст. 3777: Разказът на „прокажения“ е изпълнен с намеци за личните истории на тримата протагонисти. Проказата символизира любовта като сила, която маргинализира влюбените. Текстът на Берул разгръща този символ на три смислови равнища. 1) Ивен и групата прокажени олицетворяват плътското желание, което тлее у тях като неугасим огън. Всяка жена, предназначена за задоволяване на подобно желание, би се изложила на пъклени страдания. Затова Ивен моли Марк да му предаде Изолда, вместо да я изгори на кладата (ст. 1188–1220). 2). Подобно на други епизоди, когато Тристан прибягва до лъжа или променя външния си вид, маската на прокажен, която той избира, за да прикрие идентичността си, не е случайна: тя прикрива и в същото време разкрива истината за героя. Въздействието на проказата тук е успоредено с въздействието на любовното биле: неутолимо, парещо желание. За първопричина на проказата е посочен Марк. Така му е отредена функция, симетрична на любовния еликсир, доколкото и кралят, и билето са препятствия за свободното любовно чувство. 3) Дръзкото сравняване на любимата на просяка с Изолда бележи кулминацията в паралела между историята на прокажения и тази на Марк и Изолда.

Сцената с просещия прокажен е типично комедийна. Публиката се смее и изпитва чувство за превъзходство над Марк, защото долавя истината в намеците на прокажения, които кралят смята за безсмислици.

88

Ст. 3910: В оригинала изразът има и еротична конотация. От този момент нататък думите на Изолда стават двусмислени.

89

Ст. 3915: Сред множеството символични значения на магарето в словесната традиция в тази сцена на преден план излизат сексуалното и еротичното. Сексуалната линия води началото си от Златното магаре на Апулей (ІІ в. н.е.). В Любовен бестиарий (средата на ХІІІ век) от Ришар дьо Фурнивал магарешкият рев се явява метафора на песента на влюбения поет.

90

Ст. 3981: И тук, подобно на срещата под бора (ст. 220–222), комедията, разигравана от влюбените, афишира вкуса към материалните блага: мъжът иска, кралицата отказва.

91

Ст. 4050: По-рано (ст. 2761–2764) авторският анонс бе предсказал, че горският пазач ще бъде убит с тояга от Перинис.

92

Ст. 4204: Свети Хиларий убедил дъщеря си да остане девствена и след брака. Така станал покровител на целомъдрието. В собственото му име (Хиларий — смешен) обаче се долавя иронично намигане на крайния му аскетизъм.

93

Според Даниел Поарион, издател и коментатор на текста на Берул, тези думи са казани от Говен — племенника на крал Артур, докато други коментатори (Ернест Мюре, Филип Валтер) ги приписват на крал Артур. В превода възприемаме второто виждане, тъй като в стих 4248 и следващите Изолда благодари на Артур и се обръща към него със «Сир», а не с «Монсеньор», както би се обърнала към Говен. Б.пр.

94

Ст. 2: В момента Тристан пребивава в т.нар. Малка Британия (континентална Бретан). Според някои версии (Готфрид Страсбургски, Брат Робер и др.) Тристан е родом от Арморика (Западна Франция).

95

Ст. 29: Каердин — най-близкият приятел на Тристан в Бретан, брат на Изолда Белоръката и син на Бретанския херцог.

96

Ст. 99: Според легенда, използвана от Джефри Монмътски (История на британските крале, 1138) и от Вас (Роман за Брут, 1155), в древността остров Албион (бъдеща Великобритания) бил обитаван от великани, които троянците, потомци на Еней, избили, преди да се заселят по техните земи.

97

Ст. 136: Медиевистът Филип Валтер търси връзка между замъка в Тинтагел, изчезващ от погледа два пъти годишно, и някои мегалити, които келтският фолклор описва като врати към Другия свят.

98

Ст. 186: Тази поговорка се радва на популярност през Средновековието. За това съдим и по факта, че фигурира под номер 2343 в авторитетния сборник с поговорки до XV век, публикуван през 1925 г. от Жозеф Моравски.

99

Ст. 210: През Средновековието бръснели главите на лудите и по медицински съображения — за да се «проветряват» и да отделят по-лесно «черната течност». Според Жан-Мари Фриц, автор на фундаменталното изследване Езикът на лудия, тонзурата е амбивалентен символ на отказ от света: при лудите — като проклятие, при монасите и клира — като израз на смирение. С кръста върху своята тонзура лудите и крадците целели да заслужат Божието благоволение.

100

Ст. 221: Жан-Мари Фриц отбелязва по повод на дегизировката на Тристан като луд семантичната наситеност на всеки негов атрибут. Като оръжие на дивака или на селянина тоягата стои в полюсна противоположност на рицарския меч. Фриц пише: «Докато тонзурата поставя извън света монаха и престъпника, тоягата го изтласква към антиподите на рицарското общество». (Jean-Marie Fritz, Discours du fou au Moyen Age, XIIe-XIIIe siècles, P.U.F., 1992, p. 45).

101

Ст. 231: По време на т.нар. „Празници на глупците“ — карнавални буфонади, чиито инициатори били най-вече студенти по богословие, — мъже, предрешени като парцаливи свещеници, пародирали религиозния брачен ритуал.

102

Ст. 239: Според Жозеф Бедие селището се намира в Северна Нормандия. Вероятно авторът споменава този топоним като северна точка в тази провинция, докато Мон (Мон Сен-Мишел) е разположен в южната й част, на границата с Бретан.

103

Ст. 248: В романите на Готфрид Страсбургски и Брат Робер Урган Космати е великан, крадец на добитък. Тристан го побеждава и покорява, след което в неговата гора построява Залата със статуите.

104

Ст. 282: В несвързаните безсмислици на „лудия“ се долавят мотиви и образи, познати на средновековните книжовници. Син на косатка, приличаща на сирена, „лудият“ напомня за библейския пророк Йона, който пребивава три дни в утробата на кит (Йона, 2, 1–11). Мотивът за сирената и нейната рожба се изобразявал често в полето на икони и като украса на главните букви в средновековните ръкописи. Негови разновидности в литературата са змеицата Мелюзина с многобройната й челяд, както и изворната фея Ниниан, отгледала Ланселот. Може да се предполага, че мотивът за детето, откърмено от тигрица, е заимстван от Вергилиевата Енеида, където Дидона презрително казва на Еней, че не е син на богиня, а е откърмен от свирепа тигрица (Енеида, ІV, ст. 367). Общото между всички тези митове и мотиви е идеята за необикновения произход на героя, съчетаващ в себе си човешка и животинска природа, естественото и свръхестественото.

105

Ст. 309: След морската бездна, където се е родил, след дивите скали, на които е отгледан, „лудият“ разполага бъдещата си любовна идилия на небето. Мотивът за стъкления дворец, огрян от слънцето и неподвластен на сезонните промени, се родее с мотива за стъкления остров — разновидност на келтското отвъдно. Ако се обърнем към по-далечното минало, откриваме аналози на идеалното алтернативно пространство в гръцката представа за Елисейските полета. Там пребивават в блаженство добродетелните души. Елементи от Елисейските полета присъстват и в любовната мечта на „лудия“ Тристан. Ще добавим към този кратък ракурс и Омир. В Одисея Протей описва пред Менелай Елисейските полета като земен рай, „гдето минава животът на хората лек и спокоен, / няма ни дъжд, нито сняг, нито хали жестоки бушуват, / лее се вечният шумол на лекодиханния вятър / от океана изпращан да носи на хората свежест“ (превод Г. Батаклиев, ІV, ст. 565–568). Елисейските полета са вертикално противоположни на Олимп (така както в разказа на „лудия“ Тристан морската бездна се противопоставя на небесния дворец), описан обаче в Одисея със същите характеристики. Там „дъжд не вали, ветрове не бушуват, / никога сняг се не сипе“ (VІ, ст. 43–44). Няма съмнение, че анонимният автор на „Лудостта на Тристан“ (Оксфорд) изгражда словото на героя с реминисценции от съвременни и класически образци.

106

Ст. 321: По време на първия си престой в Ирландия героят се прикрива също под псевдонима Тантрис, според версията на Готфрид Страсбургски. Тантрис е анаграма на Тристан. В нея френскоезичната публика долавя и друго значение: Tristan = tant triste (толкова тъжен). В този смисъл може да се каже, че за немскоезичния Готфрид Тантрис е резултат от формално разместване на сричките, докато в контекста на френския език Тантрис внушава за градация на тъгата и страданието на героя. Този контекст е в пълен унисон и с психическото състояние на Тристан в началото на поемата (вж. ст. 365, 15–21, 172–173).

107

Ст. 373: Нито Марк, нито Изолда разпознават Тристан, когато той предава много точно обстоятелствата около двубоя срещу Морхолт, излекуването му в Ирландия от майката на Изолда, уроците по музика, които от благодарност е давал на младата принцеса Изолда. Причините за „глухотата“ на Марк и на Изолда са различни. Марк не е в течение на подробностите около престоя на Тристан в Ирландия. С други думи, той не познава контекста, в който се вписва разказът на Тантрис. Марк не долавя метонимното измерение (основаващо се на връзката между съседни елементи) в разказа на лудия. Изолда знае, че въпросният разказ е правдоподобен, но не признава автентичността на разказвача, защото не вижда никаква прилика между стройния красавец Тристан и окъсания, мръсен Тантрис (вж. също 576–582, 839–845). Именно тази й неспособност да долови приликата между двамата е основание да твърдим, че нейният метафорен механизъм (действащ по принципа на подобието между елементите) не работи. Пълноценното възприемане на рапсодийното слово на Тантрис изисква съчетаване на метонимичното начало (контекста) с метафоричното (идентичността на говорещия, до която може да се стигне по пътя на сравнението). В противен случай цари недоразумението.

108

Ст. 401: Тук Тристан говори за второто си пътуване до Ирландия, когато убива дракона, с което спечелва ръката на Изолда и я отвежда в Корнуел, за да я омъжи за вуйчо си Марк.

109

Ст. 455: Става дума за сенешала на краля на Ирландия, който отрязва главата на дракона, вече убит от Тристан, и се явява претендент за ръката на кралската дъщеря Изолда.

110

Ст. 462: Сдвоените думи mensonge-songe (лъжа-сън) са общо място в репертоара на тогавашните автори. В устата на Изолда те звучат почти като цитат със саркастична тоналност.

111

Ст. 482: Докато в предишните разкази на „лудия“ за минали случки от живота на Тристан и Изолда все има по нещо, за което Марк по презумпция е чувал, то за фаталната сцена с любовния еликсир кралят не подозира нищо. Напомнянето на тази сцена е непоносимо за Изолда; от него кралят се развеселява още повече. Ако приемем, че Марк и Изолда емблематизират два противоположни прочита на разказа на Тантрис, става видно, че смисловата амбивалентност на сцената е резултат от наслагването на два стилистични регистри — метонимичен и метафоричен, — както и на два жанра — комичен и драматичен.

112

Ст. 513: Както вече отбелязах, „автобиографичните“ разкази на Тантрис предават с безспорна точност минали събития. В този смисъл те изпълняват и ролята на резюме — похват, който се оказва особено полезен за читателя на творби, достигнали до него в непълен вид. От друга страна обаче „реминисценциите“ на „лудия“ остават неразбрани, защото върху тях пада сянката на абсурдната му генеалогия (роден от косатка, откърмен от тигрица). Ловните „умения“ на Тантрис са ново доказателство, че той не е с всичкия си. Така авторът постига ритъм в словото на лудия, при който правдоподобието се редува с абсурда. Това поставя на изпитание възприемателните способности на всички присъстващи, които или смесват две смислови нива, вместо да ги разграничават, или просто ги възприемат непълно.

113

Ст. 531: Тристан се представя като поет и подсказва как следва да възприемаме неговите разкази.

114

Ст. 633: Става дума за Изолда, кралицата на Ирландия и майка на Изолда Русокосата.

115

Ст. 641: Тук прислужник сипва на Тристан по невнимание от любовното биле. В останалите версии фаталната грешка е дело на Бранжиен.

116

Ст. 703: Известна поговорка, регистрирана под номер 1835 в Сборника на Моравски.

117

Ст. 729: Намек за този епизод се съдържа във версиите на Готфрид Страсбургски и Брат Робер: Мариадок, сенешал на Марк, вижда в съня си доказателства за любовната връзка между Тристан и Изолда, става и неин свидетел, след което ги издава на Марк.

118

Ст. 779: Не се знае коя версия за Тристан съдържа този епизод. Според медиевистката Гертруд Шьоперле става дума за широко разпространен мотив от келтския фолклор: странник от Другия свят се явява в кралския двор, демонстрира някакво свое изключително умение, срещу което кралят обещава да изпълни негово желание, без да се знае какво е то. Тогава непознатият иска кралската съпруга, получава я, но с хитрост или с магия кралят си я връща. Мотивът получава различни трактовки в артуровските романи според фабулата на конкретната творба.

119

Ст. 872: Сага за Тристан и Изолда на Брат Робер и романът на Готфрид Страсбургски описват пещерата, в която Тристан и Изолда се укриват, докато живеят в гората, като идилично място (locus amoenus).

120

Ст. 880: Никоя друга версия не споменава за присъствието на джуджето в този момент.

121

Ст. 919: Критиката вижда в тази сцена отзвук от срещата на завърналия се в Итака Одисей (предрешен като просяк) с кучето му Аргос (Одисея, XVІІ, ст. 290 и следв.).

122

Ст. 953: Епизодът е описан от Томас в „Срещата в градината“ (ръкопис от Кеймбридж).

123

Ст. 978: Очевидно разказът е построен на принципа на забавената развръзка. Авторът отлага максимално момента на разпознаването, което настъпва след три фази в диалога между Тристан и Изолда: 1) Тристан напомня за множество случки от миналите си преживявания с Изолда; 2) Тристан бива разпознат от своето куче Хюсден; 3) Тристан показва пръстена, подарен от Изолда. Макар че тук героят се отрича от псевдонима Тантрис, назовава се с истинското си име и говори съвършено смислено, кралицата упорито отказва да припознае в окаляния „луд“ своя любим. Авторът спасява разклатеното правдоподобие на сцената: накрая научаваме, че досега Тристан е говорел с променен глас, тоест комедията е продължавала, тъй че Изолда възприема неговите разкази като репертоар на добър актьор, който нарича себе си „менестрел“ (ст. 531). Силно театрализираното повествование е за сметка на психологическата издържаност на ситуацията. Тристан припомня своето минало, без да успее да напомни за себе си. Несъвпадението — в очите на Марк и на Изолда — между разказващия субект и героя на разказаните случки продължава твърде дълго, сякаш е истинският сюжет на поемата. Въпросът за единомислието между влюбените, което ги характеризира във всички ситуации, тук остава на заден план.

124

Ст. 24: Според някои коментатори името Оде е деформация на Андре, други смятат, че Оде е ирландски светец, живял през VІ век.

125

Ст. 53: От този пасаж се вижда, че Тристан вече се е оженил за Изолда Белоръката, дъщеря на Бретанския херцог, при когото той е на служба. Вж. също ст. 156–157.

126

Ст. 77: Тристан отправя молба последователно към езическия Амур и към християнския Бог. Подобно съжителство на божества не е учудващо, особено като се има предвид, че авторът на бернската версия на «Лудостта на Тристан» следва Берул, който възприема езически прояви на свръхестественото (любовния еликсир, конските уши на Марк, магьосническите способности на джуджето Фросен, вълшебния «Лък Непогрешим») редом с постоянно позоваване (понякога твърде неортодоксално — вж. бел към ст. 25 от романа на Берул) на християнския Бог.

127

Ст. 104: Умопомрачението на героя от любовна мъка ще му подскаже и маската, зад прикритието на която той възнамерява да стигне безнаказано до двора на Марк и да се види със своята любима. Маската на луд прикрива идентичността на героя и в същото време разкрива душевното му състояние.

128

Ст. 122: Относно остриганата глава, тоягата или боздугана като атрибути на лудия вж. бел. към ст. 210 и 221 от „Лудостта на Тристан“ (Оксфордска версия). Остриганата глава и разкъсаните дрехи като външни знаци на мъката и смирението пред Бога срещаме още в Книга за Йов. Когато научава, че е загубил всичкото си състояние, Йов „раздра горната си дреха, острига главата си и падна на земята, та се поклони и рече: гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе.“ (Йов, 1, 20–21). Средновековната религиозна литература описва едно явление, което може да се тълкува като синтез на състоянието на Йов и на „лудостта“ на Тристан. Става дума за един вид отричане от света от страна на привидно малоумни, смахнати хора, които заживяват единствено с мисълта да служат на Бог — на френски „folie de Dieu“ (буквално „лудост по Бога“), на руски „юродство“.

129

Ст. 125: Относно името Тантрис вж. бел. към ст. 321 от „Лудостта на Тристан“ (Оксфордска версия).

130

Ст. 161: В някои исторически хроники и художествени текстове от онова време имената Пику и умалителното Пиколе се срещат при кралски шутове и при джуджета. Никоя друга версия за Тристан и Изолда не споменава това име. То може да бъде изтълкувано по-правилно, ако се изхожда от неговата етимология и от контекста на поемата. Пику (Picous) препраща към старофренската дума picois — „острие, остен, лопата“ и в по-общ смисъл — „остър изкопен инструмент“. Що се отнася до контекста, ще напомня, че по пътя към двора на Марк, въоръженият с боздуган „луд“ раздава удари наляво и надясно (ст. 122–130). Ето защо името Пику би могло да се тълкува като прозвище на човек, който раздава удари. Все пак, точната семантика на името Пику едва ли е от значение за Марк. Кралят вече е идентифицирал по външния му вид странния си посетител, обръщайки се към него с „глупако драг“ (ст. 159). Въпросът на краля за името на странника е тавтология, част от задявката на човек, който не се интересува от самоличността на непознатия, а просто намира случай да се забавлява. Ще отбележа също, че в разказите за Тристан и Изолда моментите на игривост и развлекателност почти винаги съпътстват ситуация, в която някой се явява под чужда външност. Въвеждането на маската драматизира повествованието и създава комични ситуации.

131

Ст. 167: Брунхилда е името на сестрата на Тантрис, която в Оксфордската версия остава неназована. Това немско име се среща рядко в романските езици. Френскоезичната публика вероятно възприема първата му част — Брун (Brune) — като „чернокоса“, „кестенява“. Така Брунхилда се явява симетрична противоположност на Изолда Русокосата, с която Тантрис/Пику иска да я размени.

132

Ст. 181: Тантрис/Пику преминава най-неочаквано от откровени безсмислици към конкретни случки от миналото. Освен рязката смяна на посоката на неговите разкази наблюдаваме и безразборно преминаване от 3 лице ед.ч. към 1 лице ед.ч. и обратно.

133

Ст. 191: Пику обяснява нещо очевидно, което не се нуждае от обяснение. Така влиза в ролята на смешен всезнайко. Същото артикулиране на сричките в Тристан/Тантрис се среща и в други версии (Томас, „Лудостта на Тристан“ от Кеймбридж, една италианска версия от ХІV век — Кръглата маса или историята на Тристан). Първоизточник на този мотив е Бернската версия на „Лудостта на Тристан“ или по-ранен разказ, който не е достигнал до нас. Относно френскоезичната семантика на името Тантрис вж. бел към ст. 321 от „Лудостта на Тристан“ (Оксфорд).

134

Ст. 205: Поговорка, регистрирана в сборника на Моравски под номер 1325.

135

Ст. 222: Тристан резюмира прочутия епизод, описан подробно от Берул. Забелязват се обаче някои разлики по отношение на Берул: например Тристан казва, че се е преструвал на заспал, докато в разказа на Берул влюбените спят наистина, а Изолда дори сънува. По-интересно е да се отбележи, че измежду реминисценциите на „лудия“, предназначени за Марк, тази е за единствената случка, в която кралят е бил пряк участник. Авторът обаче премълчава непосредствената реакция на Марк и насочва вниманието ни към Изолда.

136

Ст. 248: В романа Идер едноименният герой е влюбен в жената на Артур — Гениевра, която кралят ревнува болезнено. В отсъствието на Артур Идер убива мечка, която застрашава живота на кралицата. Но този роман е писан в началото на ХІІІ век и не би могъл да бъде източник за нашия текст. По-вероятно е епизодът с мечката да идва от стар келтски разказ. Като се има предвид, че на келтски името Артур е производно от думите artos (мечка) и viros (човек), убиването на мечката от Идер може да се тълкува и като символично премахване на съперника Артур. Разбира се, няма основания да отъждествяваме напълно Тристан с Идер.

137

Ст. 302: Според куртоазния кодекс на любовта преклонението пред дамата се родее със служенето на сеньора. Любовната етика възпроизвежда феодалната.

138

Ст. 308: Реакцията на Бранжиен е показателна за отношението към тялото в средновековната художествена словесност. Тялото никога не се описва реалистично, само за себе си, нито неутрално. Неговото споменаване е идеологизирано, а описанието му — силно естетизирано в две противоположни посоки: на най-красивото и на най-грозното. По същата логика тялото бива и „морализирано“ около антиподите Добро и Зло. Крайните точки на двете оси — естетическата и моралната — си кореспондират. Затова в очите на Бранжиен здравото и хармонично тяло на Пику не може да подхожда на човек с болна душа. Така тя бързо разпознава Тристан.

139

Ст. 357: В куртоазната любовна лексика думата „приятел“ (ami) означава „любовник“, а доколкото несподеленото любовно чувство е болест, дамата, която отвръща с взаимност, „лекува“, „изцерява“ своя приятел.

140

Ст. 366: Намек за първото чудо на Иисус по време на сватбата в Кана Галилейска (вж. Йоан, 2: 1–12).

141

Ст. 391: Персонаж с подобно име не се споменава в никоя от версиите за Тристан и Изолда. Гамариен би могъл да се тълкува и като превъплъщение на странника музикант, за който намекват „Лудостта на Тристан“ (Оксфорд, вж. бел. към ст. 779 на този текст), Готфрид Страсбургски и Брат Робер.

142

Ст. 404: Някои коментатори четат Гимаран като деформирана форма на Гамариен. В този епизод обаче Тристан не отсича ръката на своя противник. Това прави в двубоя срещу Морхолт според версиите на Айлхарт и на Готфрид. Виждаме как, преминавайки от един текст в друг, определен мотив влиза в нови съчетания и получава нови разновидности.

143

Ст. 417: Тристан напомня за първото си пребиваване в Ирландия, когато боледува от отровната рана от копието на Морхолт. Изолда (или майка й) ще го излекува, а той дава на принцесата уроци по арфа.

144

Ст. 427: Когато описват този епизод, другите версии не споменават за Перинис, пажа на Изолда.

145

Ст. 437: Тристан намеква за епизод, чиито корени следва да търсим в така наречения „странстващ мотив“ (т.е. с широко разпространение във фолклора на редица страни) за „Златния косъм на непозната красавица“: в залата, където Марк разговаря със своите барони и те настояват кралят да се ожени, за да му се роди наследник, през отворения прозорец влиза лястовичка, от човката на която пада златист косъм. Тогава Марк заявява, че ще вземе за жена единствено тази, на която косъмът принадлежи. Тристан тръгва незабавно, озовава се отново в Ирландия, печели кралската дъщеря с победата си над дракона и я довежда при своя вуйчо. Този фолклорен мотив е вграден единствено в романа на Айлхарт Обергски.

146

Ст. 458: В Оксфордската версия Тантрис се хвали с поетичните си способности (ст. 531). Тук Изолда възприема човека, който възпроизвежда важни събития от нейния живот, не като тяхно главно действащо лице (Тристан), а като един добре информиран — бих казал дори „начетен“ — самозванец. Авторите приписват на протагонистите съзнанието, че техните премеждия и приключения са вече „литература“.

147

Ст. 7: Освен устни източници, Мари споменава и писмени. Очевидно става дума за роман за Тристан и Изолда, който не е оцелял, но е послужил като основа на другите творби на същата тема, създадени в края на ХІІ век.

148

Ст. 10: Мари резюмира цялата история на Тристан и Изолда, която има поетичен и в същото време трагичен край, докато настоящото „ле“ е посветено на един-единствен епизод с щастлива развръзка от премеждията на влюбените.

149

Ст. 14: След като връзката на Тристан и Изолда става публично достояние, крал Марк отдалечава от двора своя племенник. Но любовниците не могат да живеят разделени задълго. Тристан търси начин да прати тайно или кодирано послание до Изолда, за да уговорят среща. Такава е първоначалната ситуация в Орловите нокти, както и в двете анонимни поеми Лудостта на Тристан.

150

Ст. 15: Мари единствена сочи Уелс като родина на Тристан. Според други автори, родината на Тристан е Шотландия (Берул, Айлхарт Οбергски) или Бретан (Готфрид Страсбургски).

151

Ст. 37: Крепостта Тинтагел, разположена на северозападното крайбрежие на Корнелския полуостров, е една от двете основни резиденции на крал Марк. Според някои легенди и според Вас (Роман за Брут) в Тинтагел е роден и крал Артур.

152

Ст. 39: В еврейската традиция Петдесетница, тоест петдесет дни след Пасха, отбелязва деня, в който Мойсей получава на Синайската планина Божите заповеди. Според католическата традиция Петдесетница е денят, в който Светият Дух осенява учениците на Христос. Този празник, свързан с настъпването на лятото, се споменава често в артуровските романи, но бива изпразнен от християнското си съдържание. Тогава кралят свиква двора на заседание, организират се празненства, турнири, ловни състезания и др.

153

Ст. 48-52; ст. 57-75: Пасажите с посланието на Тристан до Изолда са били предмет на множество коментари. Основният въпрос, занимавал критиката, е: как и какво точно е изписал Тристан на лесковата пръчка? Отговорите на този въпрос можем да групираме в пет интерпретационни хипотези.

1. Тристан изписва върху пръчката само своето име, а казаното за надеждата му да види Изолда е в минало време (ст. 57–61 и следв.) и се отнася за по-дълго писмо, изпратено преди няколко дни на любимата. Застъпници на тази хипотеза са Люсиен Фуле и Даниел Поарион.

2. Тристан изписва само името си (Лео Шпицер, Жан Фрапие, Роже Драгонети и др.), което буди у Изолда спомени за преживяното с Тристан.

3. Ана Мария Валеро смята, че Тристан изписва своя любовен девиз (ст. 74–75), а казаното в ст. 54 от оригинала — de sun cultel escrit sun nun — (курсивът мой — С.А.), тоест „с ножчето изписва своето име“ трябва да се чете „с ножчето изписва своето послание“, доколкото nun означавало не „име“ (от латинската дума nomen), а „послание“ (от латинското nuntium).

4. Според Жан Ришнер на лесковата пръчка е изписано цялото послание. За целта Тристан е издялал четири страни на леската и ги е използвал като четири страници. Така бил постъпил и Милон (от едноименното „ле“ на Мари дьо Франс), изписвайки в писмото до своята любима първо името си.

5. В началото на ХХ век Гертруд Шьоперле формулира хипотеза, възприета по-късно и от Грейс Франк, Морис Каньон и — с най-убедителни аргументи — днес от Мирей Демол (от нея черпя цялата тази информация. Вж. обстойния послеслов на Мирей Демол към Орловите нокти: Mireille Demaules, „Marie de France, Le lai du chèvrefeuille, Notice“, in Tristan et Iseut, Les premières versions européennes, Paris, Gallimard, „Pléiade“, 1995, pp. 1287–1297). Според тази хипотеза цялото послание от стихове 48–52 и 57–75 е изписано на лесковата пръчка на огамическо писмо. Въведено в скандинавския Север през ІV-V век от н.е., огамическото писмо се е използвало широко до ІX-X век също в Ирландия и в Уелс. За негов носител използвали дървени плочки, а леската, на която Тристан пише, символизирала у келтите поетическото вдъхновение. До нас такива дървени плочки не са достигнали. Единствените паметници с огамическо писмо са каменни, по-рядко метални.

Излагам най-същественото в тези пет хипотези, защото всяка от тях хвърля светлина върху определен аспект от стила на Мари. И петте хипотези изхождат от негласната презумпция, че текстът на Мари е правдоподобен и че неговото тълкуване трябва да отстоява тази правдоподобност. В действителност, Мари не пише според определени изисквания за правдоподобност. Нейните куртоазни новели изобилстват с примери за липса на правдоподобие, каквито са приказните и свръхестествените явления и персонажи. Затова нито една от въпросните хипотези не променят смисъла на новелата. Важно е не как Тристан е написал своето послание, а какво казва то.

154

Ст. 118: В оригинала Мари сочи заглавието на френски (Chievrefueil) и на английски (Gotelef). И тук, подобно на друга нейна новела (Нещастникът), фикцията дублира творческия процес на Мари. Изолда моли Тристан да съхрани спомена за тяхната среща в ново „ле“. Героят възпява този епизод, след като вече е написал за преживяното с Изолда. В такъв смисъл той съчетава емоционалния писмен разказ с поетическата песен. Мари възпроизвежда неговия жест, възпявайки на свой ред в разказ песента, композирана от Тристан. Френската наратология нарича този похват „отразяване във вдлъбнато огледало“ или миниатюрно възпроизвеждане (mise en abyme).

155

Този фрагмент бе открит през 1992 г. Той хвърля светлина върху два ключови момента от легендата: сцената с пиенето погрешка от любовното биле и страстта, която завладява едновременно Тристан и Изолда; първата брачна нощ на младоженците Марк и Изолда, когато Изолда праща на свое място Бранжиен в брачното легло, за да прикрие загубената си девственост.

156

В предходните 38 стиха от „Карлайлския фрагмент“ на версията на Тома са запазени само отделни думи, които не позволяват да бъде направен достатъчно смислен превод. — Б.пр.

157

Ст. 46: Монологът на Изолда повтаря натрапчиво три ключови думи — море, любов, горчилка. С присъщата си реторическа виртуозност Томас ги изразява посредством три омоними: la mer (морето), l’amer (любовта) и l’amer (горчилка). Едно-единствено означаващо [ламер] препраща към три различни означаеми (море, любов, горчилка), между които фабулата изгражда причинно-следствена връзка: от плаването в море героите ожадняват, пият от любовното питие и изпитват страстно влечение един към друг, в което вече долавят бъдещите си страдания.

158

Заглавията на фрагментите от романа на Томас са поставени от издателите за улеснение на читателя. Този фрагмент се съхранява в Кеймбриджки ръкопис. Основни тематични ядра в него са срещата на влюбените, разкриването им от джуджето и Марк, принудителната им раздяла. На сбогуване Изолда дава на Тристан пръстен в знак на вярност. Този пръстен ще играе важна роля още три пъти в следващи епизоди от творбата на Томас.

159

Епизодът се съдържа в ръкопис Снийд-1 (по името на първия му притежател) и се съхранява днес в Оксфорд. Между него и предишния епизод („Срещата в градината“) следва да положим няколко други части, за които съдим от творбите на Брат Робер и на Готфрид Страсбургски. След сбогуването си с Изолда Тристан отива в Нормандия, после в Германия на служба при императора, а според Брат Робер пребивава и в Испания — все като наемен рицар. След това се установява в Малка Британия (континентална Бретан) и постъпва на служба в двора на местния херцог. Сприятелява се със сина му Каердин и проявява интерес към дъщерята на херцога — Изолда Белоръката.

160

Ст. 400: Дългият монолог разкрива мъчителното раздвоение на Тристан. Продължителната раздяла с любимата предизвиква у него непознато до сега чувство на ревност. С имагинерния си характер и мощното си психическо въздействие ревността подтиква Тристан да приписва на Изолда противоречиво поведение — от страдание по далечния любим до конформистко щастие със законния съпруг. Най-мъчителното в ревността е неведението: Тристан не знае всъщност нищо за истинското състояние на Изолда. Така стига до решението да се ожени. Подобно решение може да се тълкува по-задълбочено в светлината на теорията на Рене Жирар за миметичното желание (Вж. книгата му Романтическа лъжа и романна истина). Тази стъпка Тристан предприема, за да се постави на мястото на своята любима: да живее в брак с нелюбимо същество (ст. 373–383).

161

Ст. 401: Става дума за Изолда Белоръката, дъщерята на Бретанския херцог.

162

Ст. 408: В Изолда Белоръката Тристан вижда сам онова, с което девойката му напомня за любимата — името и физическата й красота.

163

Ст. 510: От стих 439 до този момент Томас се впуска в морализаторски разсъждения за човешкото непостоянство. За разлика от предишния монолог, описващ героя отвътре, тук подстъпът на автора към своя герой е външен. Така Тристан просто илюстрира един общочовешки недостатък — непостоянството. Докато Берул, както казах, нескрито симпатизира на влюбените, гледната точка на Томас е дистанцирана и не допуска разказвачът да се вживява в съдбата на своите герои (ст. 499). От друга страна, Томас се опитва да надникне и във вътрешния свят на Тристан (нещо, което не наблюдаваме при Берул) и така се явява един от първите представители на психологическия роман във Франция. Но неговият психологизъм е плод по-скоро на стремеж към аналитичност, отколкото на емпатия и съчувствие на героите.

164

Ст. 521: Раздвоението на Тристан между двете Изолди стои в основата на неговите душевни страдания. Преди (в частта, достигнала до нас от романа на Берул) приключението и предприемчивостта на героя са успявали да превъзмогнат всички външни препятствия. Сега препятствието е вътре в него. Занапред той ще има участ на трагически герой.

165

Ст. 793: Томас изгражда монолога на Тристан от стих 605 насам по схемата „за“ и „против“, характерна и за схоластиката, и за тогавашното обучение по реторика. Тъй че психологическите анализи тук са по същество набор от реторически похвати. Въпрос на исторически детерминизъм — никой автор от онова време не може да отхвърли реторическите канони и да описва в самобитен стил човешката душевност.

166

Ст. 870: Става дума за племенника на Надменния. В Роман за Брут Артур убива в двубой великана Ритон. С победата си над Надменния Тристан повтаря подвига на легендарния крал, тоест изравнява се с него.

167

Ст. 879: Колекционирането на бради на владетели като бойни трофеи е стара традиция, позната у редица народи (например у древните скити). Отрязването на кралската брада е символичен жест на поставяне на суверена в подчинение на победителя. Съществува старо поверие (вж. историята на Самсон и Далила — Съдии израилеви, гл. 16), че мъжката сила е вложена в косата и в брадата. Мотивът се среща и в други средновековни романи.

168

Ст. 965: Не е известен източникът на въпросната мъдрост. Подобно позоваване на авторитети е реторически похват, зад който разказвачите прикриват собствените си находки.

169

Ст. 971: И тук Томас вмъква нравоучителен елемент, който запазва смисловата си самостоятелност и стои като изкуствено пришит към фабулата.

170

Ст. 995: Разказът за съпруга рогоносец, който за отмъщение на жена си й поднася за вечеря сърцето на нейния любим, бележи кулминацията в романа за кастелана на Куси и дамата от Файел (нач. на ХІІІ век). Този типично куртоазен мотив получава пародийна трактовка в анонимната куртоазна новела „Иньоре“ (ХІІІ век). Рицарят Иньоре, предтеча на Дон Жуан, обича едновременно 12 дами. Научавайки за това, техните съпрузи го скопяват и поднасят на жените си за вечеря фалоса на Иньоре. Мотивът за изяденото сърце е залегнал и в сюжета на една от новелите на Бокачовия Декамерон (ден 4, новела 9).

171

Ст. 1094: Кариадо е претендент за сърцето на Изолда, докато Марк като неин законен съпруг го владее по право. В този смисъл Кариадо е за Изолда Русокосата това, което е за Тристан Изолда Белоръката. Разбира се, зад тази симетрия следва да се отчитат и съществените различия между двата персонажа.

172

Фрагменти от тези два епизода са запазени в ръкописа от Торино. Първият епизод — „Залата със статуите“ е особено показателен за душевното състояние на Тристан. За съжаление по-голямата част от епизода липсва. За него можем да съдим само по романа на Брат Робер Сага за Тристан и Изолда, който го описва цялостно. Затова предлагам кратко резюме по Брат Робер.

Земите на великана Молдагог граничат с тези на Бретанския херцог, тъста на Тристан. Великанът и херцогът живеят в мир при условие, че никой не престъпва границата между двете владения — буйна река без брод. Тристан обаче се изкушава да проникне в гъстата гора на великана, предизвиква го на двубой, отсича единия му крак, но го оставя жив. В замяна Молдагог става васал на Тристан и му предоставя всичките си богатства. Благодарение на тях Тристан предприема мащабно строителство. В края на гората, на морския бряг, има сводеста скала, изваяна отвътре с уникални орнаменти. Там се влиза откъм морето и то само при отлив. Характеристиките на мястото са типични за описанията на келтското отвъдно: река без брод, преминаването през която крие смъртна опасност; гъста гора, граничеща с морето; сводеста скала, която в зависимост от прилива и отлива се оказва под или над морското равнище. Именно в този Друг свят Тристан ще си устрои кът само в който ще намира хармония със себе си — зала със статуи, изобразяващи Изолда Русокосата, разплаканото джудже, простряно в краката на кралицата, кучето, Бранжиен, поднасяща на Изолда любовното питие; лъв, който с опашката си удря Мериадок, наклеветил Тристан пред Марк. Занапред Тристан ще прекарва дните си тук, сред изображенията и фигурите, които облива с нежни думи или упреци, или пък на които иска да отмъсти. В имагинерния музей на собственото си минало героят намира отрада, каквато в реалния си живот с Изолда Белоръката не може да изпита. Фрагментът от разказа на Томас представя именно откъс от разговорите на Тристан с немите статуи.

173

Ст. 1112: Болезненото въображение на раздирания от ревност герой „ражда“ съперници: след Марк от епизода „Женитбата“ тук на преден план излиза Кариадо.

174

Ст. 1159: Неудовлетвореното любовно желание поражда химери. Фройд нарича това състояние фантазия. При него субектът изтласква навътре, тоест потиска чувството си за реалност и на негово място привижда във въображението си сцени, на които той е режисьор-постановчик, главно действащо лице и единствен зрител.

175

Ст. 1248: От стих 1170 насам Томас прави своеобразна рекапитулация на чувствата на четиримата протагонисти. Всеки от тях страда посвоему: Марк и Изолда Белоръката — от непълноценната връзка с брачния партньор, Тристан и Изолда Русокосата — заради отдалечеността на любимото същество. След тази равносметка Томас изказва и личното си мнение: въздържа се да съди своите герои, защото не е изпитал това, което са изживели те. Докато Берул се вживява в съдбата на влюбените, без да обяснява на читателя своите пристрастия, Томас прокарва граница между себе си и своите герои именно поради липсата на общ житейски опит между тях. Истината, към която се стреми Томас, цели да представи обективно, непредубедено действията и чувствата на героите. Той оставя на читателя сам да вникне в разказа, изхождайки от собствения си опит. Неслучайно в края на романа Томас се обръща специално към влюбените (ст. 3279). Очевидно в неговите очи те са идеалната публика за историята на Тристан и Изолда. Така в подходите на Берул и на Томас долавяме две основни тенденции в начина, по който романът конструира света — съпреживяване и дистанцирана репрезентация.

176

Ст. 1346: В основата на този епизод е залегнал келтският разказ за Диармайд и Грайне. Диармайд, племенник на крал Фин, е „отвлечен“ от кралската жена Грайне в гората, но се въздържа от плътска връзка с нея до деня, в който водата опръсква бедрата на кралицата и тя с ирония отбелязва, че до там мъжка ръка още не е достигала.

177

След случката с „дръзката вода“ Каердин разбира, че Тристан не консумира брака със сестра му Изолда Белоръката. Семейната чест е накърнена и сърдечното му приятелство към Тристан отстъпва място на мълчаливо неодобрение и нескрита враждебност. Според Сагата на Брат Робер Тристан предизвиква обяснение с най-добрия си приятел. Когато разбира причината за промяната в чувствата на Каердин, разкрива пред него, че обича друга жена — по-красива и по-знатна от сестра му. Каердин не вярва на тези думи: сестра си той поставя над всички други жени. Така Тристан решава да покаже на Каердин Залата със статуите. Виждайки изображението на кралицата, той е принуден да признае, че не е виждал по-красива жена от нея. Нещо повече, пламва от желание да обича втората по ранг след кралицата. Тогава Тристан го завежда пред статуята на Бранжиен. Ефектът върху Каердин от красотата на гувернантката надхвърля очакванията и на Тристан, и на Каердин. Двамата приятели решават да отидат в Англия и да видят на живо своите дами. Доближават се под прикритие до двора на Марк, когато научават, че оттук ще мине кралският кортеж. Така наблюдават и свитата на Изолда, описана в откъса от Томас.

178

Между края на предишния епизод и началото на този се е случило следното: срещата на Каердин с Бранжиен поставя началото на тяхната любовна връзка; присъствието на Тристан и Каердин в кралския двор е разкрито и двамата са принудени да бягат; Кариадо пуска слух, че Каердин бяга от Бранжиен, след като я е прелъстил, и че отказал малодушно да премери силите си с него; Бранжиен е силно разгневена, защото се чувства изиграна от Каердин.

179

Ст. 1442: След като Бранжиен е трябвало да мине за Изолда в първата брачна нощ, кралицата се опасява компаньонката й да не разкрие измамата. Затова нарежда на свои хора да я отведат в гората и да я убият. Състрадателните мъже пощадяват Бранжиен, а междувременно Изолда се разкайва за първоначалното си намерение. Накрая двете се помиряват.

180

Ст. 1478: Безскрупулна сводница от едноименното фаблио, за чиято популярност съдим и по факта, че името на героинята вече е станало нарицателно.

181

Ст. 1773: Читателят не знае какво е намислила Бранжиен. Очакването тя да злепостави пред Марк своята господарка не се оправдава. Ще станем свидетели на рязък обрат, който подхожда повече на комичните театрални жанрове. Но те още не са се обособили като самостоятелни художествени форми. Комичните елементи в сериозните жанрове показват, че бъдещите моралите, соти и фарс вече са в зародиш.

182

Ст. 1935: За втори път Тристан се дегизира като прокажен. Мотивът за проказата присъства и в епизода с Ивен и стоте прокажени, на които Марк предава Изолда, вместо да я изгори на кладата (вж. Берул). Проказата символизира преди всичко маргиналност, изключване от обществото. Като маска на Тристан тя е, от една страна, последица от любовта му с Изолда (вж. диалога между Марк и Тристан в романа на Берул, ст. 3746–3777); от друга, тя символизира промяната, настъпила у Тристан до неузнаваемост, откакто живее под властта на всесилното любовно чувство. За разлика от Тристан Ивен и стоте прокажени олицетворяват не любовта, а болезнената похотливост.

183

Ст. 1981: Докато в „Лудостта на Тристан“ Изолда не разпознава своя любим, защото не може да прогледне зад променената му външност, тук кралицата веднага забелязва хармонията на тялото, с която се отличава Тристан. Различните автори внушават по различен начин идеята за единомислието между влюбените.

184

Ст. 2066: Изпадналият Тристан, приютил се под стълбището, напомня за един от популярните светци по това време, свети Алекси, който живял 17 години като беден странник в собствения си дом в Рим.

185

Ст. 2153: За пръв път Томас споменава за племенник на Тристан. В други романи (Айлхарт, Роман за Тристан в проза от ХІІІ век) се говори за племенник, който дава идея на Тристан да отиде в двора на Марк под външността на луд. Що се отнася до текста на Томас, някои медиевисти разчитат думата nevu като „племенник“, други — като „кораб“. Втората хипотеза ми се струва по-правдоподобна.

186

Ст. 2185: Власеницата не обрича Изолда нито на вечни страдания, нито на пълно въздържание. Когато спи с Марк, тя я сваля. В този смисъл може да се каже, че власеницата подчертава изначалното раздвоение на Изолда между съпруга и любимия, между задължението и желанието. Ако тълкуваме власеницата като проява на мазохизъм, не бива да забравяме, че самобичуването е обратната страна на плътската наслада.

187

Ст. 2191: Виела — средновековен струнен инструмент с лък. Прилича на гъдулката и на днешната виола.

188

Ст. 2198: Фактът, че Изолда праща новини до Тристан по музикант подсказва за желанието й посланието до любимия да приеме поетична форма. В новелата-ле „орловите нокти“ Тристан съчинява песен, която да напомня за щастливата му среща с любимата. И в двата случая поезията е част от любовното общуване и като бъдещи действия, и като спомен за преживяното.

189

Ст. 2218: След външността на прокажен, на луд, на непознат рицар (Черния рицар), това е четвъртата маска, която Тристан надява в името на своята любов. Като прибавим към тези дегизирания и двете пътувания на героя до Ирландия, където се представя под друга самоличност — съответно като музикант и като търговец — става видно, че той не би могъл да изпълнява нито мисията си в двора на Марк, нито хем да запази социалния си статус, хем да поддържа връзката си с Изолда, без да носи някаква маска. Маската е съществена част от битието му на персонаж. Тя напомня за основното значение на латинската дума persona — „маска на актьор“, „роля в театъра“.

190

Ст. 2273: Докато Берул се позовава на писмен източник (ст. 1267–1273 и ст. 1792–1793), Томас изтъква истинността на своята версия с разказа на Брери. Брери, споменаван също като Блехери, е вероятно странстващ жонгльор. Предполага се, че е разказвал историята за Тристан и Изолда в двора на графовете на Поатие Гийом ІХ (първият трубадур, ум. в 1126 г.) или Гийом X (1126–1137). Тази хипотеза води логично до презумпцията за съществуването на провансалски разкази за Тристан и Изолда, предхождащи френските.

191

Ст. 2286: Тази случка не се потвърждава от никой от достигналите до нас варианти. Както се вижда след малко, Томас описва срещата на Тристан с рицаря Тристан Джуджето по съвсем различен начин.

192

Ст. 2288: Според Томас смъртно раненият Тристан праща в Англия не Говернал, когото всички познават в кралския двор, а Каердин. Всяко различие спрямо предходните разкази се легитимира с претенции за правдоподобие.

193

Ст. 2363: Въпросният Тристан с прозвище Джуджето видимо не е джудже (вж. ст. 2338). Прозвището би могло да се тълкува като неспособност да се справи сам с похитителите на своята любима. В други романи (Айлхарт, Брат Робер) косвеният виновник за фаталното раняване на Тристан с отровно оръжие е друг персонаж.

194

Ст. 2369: Името Естут на старофренски означава „невъздържан“, „силен“. Враговете на Тристан обикновено олицетворяват съчетание на надменност и физическа сила (например Морхолт; великана, племенник на Надменния, който колекционира кралски бради, Урган Космати и др.).

195

Ст. 2506: Всеки път, когато Тристан бива ранен с отровно оръжие (копието на Морхолт, езика на дракона, копието на един от братята на Естут Надменни) и е на прага на смъртта, спасението може да дойде единствено от Изолда. Символиката на този повтарящ се мотив е ясна: отровната рана изважда героя от обичайната му автономност, поставя го в зависимост от любимото същество. От своя страна, като спасява Тристан, Изолда се утвърждава като негов най-важен жизнен принцип. Наслагването на двата символични реда — на болестта и изцелението, на любовното желание и неговото уталожване — се среща често в любовната лирика от Овидий насам. Новият жанр — романът — възприема този мотив. В контекста на премеждията на Тристан и Изолда отровната рана и любовното биле образуват сдвоен символ, както ясно се вижда и от думите на Тристан (ст. 2641–2652).

196

Ст. 2728: Мотивът за бялото платно на кораба е използван от Плутарх в животописа му на гръцкия герой Тезей. На връщане в родната Атика героят забравил да вдигне бялото платно в знак, че е жив и здрав. Баща му Егей разпознал приближаващия се кораб и като видял, че е без бяло платно, от отчаяние се хвърлил от морската скала.

197

Ст. 2762: И тук Томас запазва обичайната си дистанция и се въздържа да изказва лично мнение. Задоволява се с общоприетите твърдения за любовта, прерастваща в омраза.

198

Ст. 2812: Томас въвежда значителна промяна в мястото на действието: дворът на Марк вече не е в Корнуел (Лансиен или Тинтагел), а в Лондон. От местен крал на Корнуел Марк е станал крал на Англия. Зад тази „промоция“ на Марк се долавя стремежът на Томас да възхвалява кралския двор в Лондон на Хенри ІІ Плантагенет, където по всяка вероятност писателят е пребивавал.

199

Ст. 3087: В отчаянието си Изолда мечтае да бъде погълната от риба, която после да глътне и Тристан, тъй че двамата да останат завинаги заедно в морската бездна. Думите й са симетрични на казаното от Тристан/Тантрис в «Лудостта на Тристан» за морските родители на героя. Като символ морето разделя и в същото време свързва влюбените. Предисторията на тяхната любов отрежда важно място на двете пътувания по море на Тристан от Корнуел до Ирландия. Морето е също мястото на фаталната сцена с любовния еликсир, който свързва до живот двамата герои. Във финалния епизод Томас го представя като възможно място за единението в смъртта.

200

Ст. 3123: Мотивът за смъртта, която събира завинаги влюбените, звучи все по-отчетливо и се проектира в конкретни образи — рибата, гроба, леглото.

202

Откъсът съдържа разширен вариант на предсмъртната жалба на Изолда. Достигнал е до нас съхранен в третия Страсбургски ръкопис.

202

Повтарянето на стихове 3240–3244 между кратката и по-дългата версия за края на романа е решение на френския издател, което ние възпроизвеждаме. — Б.пр.

203

Ст. 3274: Четири творби (на Айлхарт Обергски, на Улрих от Тюрхайм и на Хайнрих от Фрайберг — продължители на романа на Готфрид Страсбургски както и Сагата на Брат Робер) съдържат поетичен епилог, изграден около мотива за сплетените дървета. В различните му варианти откриваме и константи и променящи се елементи.

В романа на Айлхарт влюбените са положени в един и същи гроб. Марк излиза тук на преден план: след погребението той заръчва от страната на Изолда да засадят розов храст, а от страната на Тристан — лоза. Двете растения израстват и се преплитат така че никой не може да ги отдели. Айлхарт обяснява тяхното сплитане със силата на любовния еликсир, който продължава да действа.

Улрих от Тюрхайм продължава романа на Готфрид, който е без край, но черпи материал главно от Айлхарт. Това обяснява защо той по принцип се придържа към епилога по Айлхарт. Все пак Улрих въвежда и някои промени: тук лозата е на страната на Изолда, а розата — на страната на Тристан. Двата храста са засадени преди погребението на влюбените. Марк основава манастир, а около гроба на влюбените построява храм — бъдещо място за поклонение.

Хайнрих от Фрайберг, който пише към 1270 г. своето продължение на романа на Готфрид Страсбургски, следва примера на Улрих и заимства от него основните елементи от епилога: Марк ръководи лично погребението на влюбените; Марк се оттегля от властта и става отшелник; Тристан и Изолда са положени в отделни гробове, от които израстват съответно розата и лозата. Заслужава да се отбележи едно смело, макар и съмнително в естетическо отношение, нововъведение: корените на лозата и на розата засядат в сърцето на всеки от влюбените, растат мощно под влияние на еликсира и преплитат здраво своите клони. Тук растителният свят се явява не просто продължение на антропологическия, а втора фаза на един и същ органически процес. Този нов елемент показва как опитът да се даде рационално обяснение на един символ разрушава неговото поетично въздействие.

В Сага за Тристан и Изолда от Брат Робер Изолда Белоръката изисква двата гроба да бъдат достатъчно отдалечени един от друг. Затова ги разполага от двете страни на черквата. След време обаче от всеки гроб израства по един висок дъб, клоните на който се преплитат с клоните на другия високо над покрива на храма.

Мотивът за преплетените дървета като поетично продължение на рано секнал живот на две влюбени сърца е широко разпространен в редица фолклорни традиции. В българската народна песен той се среща в т.нар. песни за „превращения“ („Мома се превръща в дърво“, „Превращения на преследвани деца“, „Превращения на преследвани влюбени“ и др.). Негова художествена обработка откриваме в баладата на Цани Гинчев „Две тополи“ (1872) и в баладата на Петко Р. Славейков „Милена“ (1875).

Немскоезичните романи за Тристан и Изолда осъществяват на свой ред прехода на този мотив от фолклора в литературата. В своя Трактат по история на религиите Мирча Елиаде обръща внимание на мистичните връзки между хора и дървета, напоени от кръвта на някой бог или герой, убити с коварство. Наблюдението си Елиаде формулира като универсална ситуация, разкриваща как поетичното въображение на хора от различни области по света и от различни епохи проправя връзки между отделните редове на животинския и на растителния свят, за да даде израз и потърси компенсация за неочаквани човешки драми: „Човешки живот, прекъснат насилствено, намира продължение в растение, което от своя страна, ако бъде отрязано или изгорено, дава живот на някакво животно или друго растение, което накрая възвръща човешката си форма. Можем да обобщим теоретичната постановка на подобни легенди: човешкият живот трябва да бъде изживян напълно, за да изчерпи възможностите си за съзидание и изява; секне ли той внезапно от насилствена смърт, ще потърси свое продължение под друга форма: растение, плод, цвете“ (M. Eliade, Traité d’histoire des religions, Paris, Payot, 1949, p. 303 — преводът е мой, С.А.). Цикличното мислене, присъщо на т.нар. примитивно религиозно съзнание, прониква и в младата литература за Тристан и Изолда.