Тристан и Изолда (Ранни творби)

Тристан, отпаднал и посърнал,

в страната си се е завърнал94;

той е обзет от отчаяние,

че за сърдечното страдание [4]

лек в този свят не съществува.

Не смогне ли да излекува

дълбоката душевна язва,

защо му трябва да запазва [8]

един живот на скръб обречен?

Щом страдаш, ти си мъртъв вече —

по-хубаво е в гроб покой,

отколкото тегла безброй. [12]

От болката, от тази мъка

светът за него става пъкъл.

Когато няма утешение,

не е възможно изцерение: [16]

неотвратима е смъртта,

ако изгубиш любовта.

Той би приел на оня свят

да иде, а не в този ад, [20]

без нея, все така да страда.

Една-единствена отрада

би искал — тя да разбере,

че той избрал е да умре [24]

заради таз любов голяма.

На никого той вяра няма

и иска никой да не знае

какво душата му терзае. [28]

Тристан на Каердин95 дори

не смее да се довери,

от страх, че може да попречи

на плана му. А нали вече [32]

Тристан пешком възнамерява

за Англия да заминава,

защото тръгне ли на кон,

тогава в целия район [36]

той би бил разпознат от всеки.

А щом по прашните пътеки

върви мъж в старо одеяние,

кой би му отделил внимание? [40]

Кой в свитата би бил подведен

от вестоносец мръсен, беден,

ако във кралски двор се вмъкне?

Загрижен да не се натъкне [44]

на някой, който го познава,

той тъй неузнаваем става,

че ни роднина, ни познат,

ни някой друг на тоя свят [48]

не би разбрал, че е Тристан

и че преследва таен план.

Единствено неща, които

осъществили сме прикрито, [52]

ни носят удовлетворение.

Едно разкрито намерение

обречено е на провал.

Ако това не си разбрал, [56]

горчилки и беди те чакат.

И тъй, Тристан обмисля всяка

поредна стъпка през нощта

и си претегля в мисълта [60]

подробности най-дребни даже,

та щом зората се покаже,

към Англия той да поеме.

И ето, че настава време [64]

за път. Той тръгва към морето

и бързо стига там, където

търговски кораб се приготвя

да вдигне не след дълго котва. [68]

Дали той с тежката си стока

отива в същата посока?

Излязъл е попътен вятър,

моряци мъчат се платната [72]

да вдигнат и във този миг

Тристан към тях отправя вик:

— Моряци, Господ да ви пази

и нека морските талази [76]

към бряг желан ви отнесат.

В каква посока сте? — На път

за Англия сме — в дружен глас

отвръщат те. — Защо и аз [80]

не се кача? — Добре, сеньор,

елате! — отговарят в хор

моряците. И той тогава

на кораба се озовава. [84]

Попътно вятърът издува

платната, корабът отплува

и устремно морето пори.

Така сред водните простори [88]

един ден и две цели нощи

прекарват пътниците. Още

в зори на следващия ден

съзират пристан въжделен. [92]

Туй Тинтагел е — тъкмо там

цели да стигне и Тристан.

Тъй както често става в двора,

крал Марк събрал е свойте хора, [96]

а и Изолда е довел

във замъка на Тинтагел.

А той от великани96 здраво

е построен и устоява [100]

на всякакви машини бойни

и на атаки вражи…

……………………………

Един величествен донжон [104]

над Корнуел се извисява:

той погледите впечатлява

с това, че цял е изграден

от мрамор синкавочервен, [108]

изкусно подреден така,

както шахматната дъска.

За да се влезе в крепостта,

се преминава през врата [112]

с внушителен, красив декор,

под бдителния, строг надзор

на двама рицари левенти.

Крал Марк е в замъка в момента [116]

и в залите му е приел

велможите от Корнуел

и от Бретан. Чудесен кът,

където те ще престоят [120]

край кичести гори, богати

на зверове и на пернати,

сред пъстро цъфнали поляни

и ниви, скоро изорани, [124]

сред зеленеещи лъки

край лъкатушещи реки.

Марк често пъти ходи там,

защото в пристана голям [128]

пристигат иностранци лични

със интереси най-различни.

Понеже с тайнственост голяма

се е прославил този замък, [132]

и днес е смятан от мнозина

за омагьосан: дваж в година,

при зимен студ и летен зной,

от погледа изчезва той.97 [136]

Които чудото видели

с недоумение приели,

че се касае за магия.

Тъй мислели си и ония, [140]

които идвали със цел

да се разходят в Тинтагел.

Тристан едва-що стъпва с крак

на този тъй жадуван бряг, [144]

и почва хората да пита

за Марк и неговата свита.

От преминаващ мъж узнава,

че кралят вече заседава [148]

с придворните си в този ден.

— Ами Изолда и Бранжиен,

дали и те са тук? — И тях

съвсем наскоро ги видях — [152]

отвръща някой от тълпата. —

Изолда все тъжи, горката.

Тристан е силно развълнуван

от туй, че името й чува, [156]

въздиша тягостно и пак

започва да си мисли как

да види своята любима.

Каква е ползата, че има [160]

кураж и сръчност, мили Боже,

щом като нищичко не може,

в конкретния момент да стори,

с Изолда за да поговори? [164]

Марк ненавижда го, уви,

и ако жив го залови,

грози го сигурно смъртта.

Но все тъй в плен на любовта, [168]

той казва си: „И да умреш,

Тристан, поне ще си речеш,

че то е от любов по нея.

Изолда, аз все тъй линея [172]

и не намирам утешение.

Смъртта за мен ще е спасение.

Дали ще ми се притечеш

на помощ, ако разбереш, [176]

че близо съм до теб? Кой знае?

Таз неизвестност ме терзае

и губя всякаква надежда.

На странни мисли ме навежда [180]

страстта по тебе… Ще сподавя

скръбта, на луд ще се направя,

така че моят план да стане.

Пък ако някой вяра хване, [184]

че аз съм луд, той несъмнено

ще е далеч по-луд от мене98.

Пък нека и за луд ме взима

тоз, който вкъщи по-луд има. [188]

Решението взел веднъж,

Тристан видял наблизо мъж,

с палто изцапано и старо

(личало си, че той рибар е) [192]

и със качулка на главата.

Тристан го хванал за ръката

и рекъл с тон неустоим:

— Я дрехите си да сменим, [196]

приятелю добър, защото

тъй хубаво ти е палтото,

че и на мене ще отива.

А пък и мойте са такива, [200]

че сигурно ще ти харесат.

Рибарят, виждайки, че те са

красиви, тутакси приел.

Тристан, щом дрехите му взел, [204]

веднага се отдалечил,

встрани от пътя се отбил,

извадил ножици челични,

дарени от Изолда лично, [208]

с ръка прихванал си косата,

остригал си на кръст главата99,

а за да може да минава

наистина за луд, решава [212]

да промени съвсем гласа си,

почерня тутакси лика си

със сок от някаква трева,

така че никой след това, [216]

ако в лицето му се вглежда

или го слуша как нарежда

нелепости, да не познае

че именно Тристан това е. [220]

Измъква си от плет тояга100,

на рамото си той я слага

и се отправя накъм двора,

страх будейки у всички хора. [224]

Вратарят, като го видял,

помислил го за оглупял,

но все пак срещнал го с въпроси:

— От где си? Тук какво те носи?“ [228]

Тристан отвърнал: — Слушай, брат,

монсенмишелският абат

за абатисата се жени101.

Приятели и приближени, [232]

безброй сановници, абати,

кюрета, постници, прелати

от Безансон та чак до Мон,

един със скиптър, друг с бастон, [236]

на свойта сватба бе поканил.

По ширналите се поляни

при Беланкомбър102 и сега

във танци кършат те снага. [240]

И аз на тържеството бях,

ала принуден се видях

да тръгна преди всички други,

че трябва своите услуги [244]

на краля спешно да предложа:

софрата трябва да му сложа.

В ответ глава вратарят клати:

— Ти, сине на Урган Космати103 [248]

(и ти си като Урган космат),

влез все пак в кралския палат.

Той влиза, но го срещат ту

със хи-хи-хи, ту с дю-дю-дю, [252]

дори със клонки от бръшлян

на бой налитат на Тристан;

младежка група с глуми разни

започва лудия да дразни, [256]

а той им с удари отвръща,

ту тъй, ту инак се обръща,

и най-подир се озовава

там, дето кралят заседава. [260]

Като го вижда със тояга,

крал Марк подмята: — Я веднага

ми доведете тоз юнак,

взел вместо копие кривак. [264]

Мнозина бързо му отреждат

дължимото и го завеждат

при краля. Той го поздравява

с „добре дошъл“ и продължава: [268]

— Какво те води тук при нас

и кой си всъщност? — Кой съм аз —

подхваща лудата глава —

сега ще чуете това, [272]

кралю честити. Мама беше

косатка: вечно тя кръжеше

като сирена сред морето.

Не зная мястото, където [276]

съм се родил, ала е знайно,

че от тигрица всеотдайна

отгледан съм: тя ме била

намерила върху скала [280]

и дълго време ме кърмила,

като че кърми рожба мила104.

Кралю, аз имам и сестра:

красива, умна и добра. [284]

Съгласен съм да задържите

сестра ми, ако позволите

кралицата да дойде с мен.

По нея луд съм нощ и ден. [288]

По-старата е за досада,

по-младата е за наслада.

Ако Изолда ми дадете,

кралю мой, сигурен бъдете, [292]

че вечно ще ви служа аз.

Крал Марк разсмива се на глас

и казва: — Драги, да речем,

че ти кралицата дадем, [296]

кажи къде със нея смяташ

да идеш? — Горе в небесата,

кралю, дворец там имам свой:

изцяло от стъкло е той. [300]

Весден на слънцето лъчите

му преминават през стените.

Там нивга вятър не повява

и той едва се полюлява [304]

на небосклона засиял.

Там има стая от кристал,

която е така прекрасна,

че щом я грейне слънце ясно, [308]

във нея всичко заблестява105.

Марк много се развеселява

и пред събраните придворни

споделя: — Вижте как говори… [312]

За луд е луд, но друг едва ли

с такъв език ще се похвали…

— Кралю, — пак лудият подема —

дойдох кралицата да взема: [316]

душата ми по нея стене;

най-скъпата жена за мен е

Изолда и ще я обичам

за цял живот. Аз се наричам [320]

Тантрис106. Заклевам се пред вас.

Кралицата с ядосан глас

го пита: — Кой ви пусна тук?

Не сте Тантрис, а някой друг. [324]

А лудият все нея гледа

и виждайки я все по-бледа,

повтаря пак: — Тантрис съм аз,

кралице, и съм луд по вас. [328]

Я припомнете си за тоя

гигант Морхолт, ранен в двубоя

със мен. Та той бе настоявал

Марк кръвен данък да му дава — [332]

девойки и момци. Но аз

все пак го победих тогаз

и го убих. Но мойта рана

на хълбока по-люта стана [336]

и много силно ме болеше,

защото явно мечът беше

отровен и костта загни,

та аз прекарах тежки дни [340]

и нощи в търсене на цяр,

но нито доктор, ни знахар

не ми помогнаха. Тогава,

видял, че краят наближава, [344]

помислих, че е най-добре

да тръгна с кораб по море

и да изчезна в дълбините.

Но ураганът със вълните [348]

неотклонимо ни повлече

накъм Ирландия далечна,

страната, от която бях

изпитал безподобен страх, [352]

защото аз убих Морхолт, а

ваш вуйчо беше той, Изолда.

Но тъй като аз бях ранен,

дори и арфата за мен [356]

не бе утеха… Тъй обичам

да свиря, за да се развличам!

Понеже стигнал бе до вас

слухът, че и на арфа аз, [360]

макар и с тежка рана, свиря,

заръчахте да ме издирят

и да ме доведат в палата.

Със някакъв балсам самата [364]

кралица мен ме излекува

(дано даде Бог да векува!).

Твърдяхте ми, че са чудесни

бретонските народни песни, [368]

които пеех ви тогаз.

Тантрис, кралице, туй съм аз.

— Не е възможно — казва тя. —

Как с него ти по красота [372]

ще се сравняваш107? Я млъкни

и с глупостите престани,

че хич не са ми по вкуса.

А той навирва си носа [376]

и като истински глупак

с юмруци удря, рита с крак,

придворните за да изгони,

като крещи: — Навън, барони! [380]

Защото искам да остана

сам със кралицата. — Смълчана,

тя почва да се изчервява,

а Марк все тъй се забавлява [384]

със разиграваната сцена.

Но като вижда притеснена

жена си, казва възмутен:

— Глупако, я ела при мен. [388]

Нима си толкоз близък с нея?

— Кралю, да отрека не смея.

А тя крещи: — Лъжец, лъжец!

Вън, вън от кралския дворец! [392]

Но упоритият глупак

й казва: — Помните ли как

крал Марк навремето ме прати

във бащините ви палати, [396]

за да му станете жена?

Дойдох във вашата страна

като търговец преоблечен,

защото бях на смърт обречен: [400]

нали аз бях Морхолт убил108.

Та кой ли би ми го простил?

А между другото аз знам,

че и крал Марк е мразен там. [404]

Аз, като рицар силен, смел,

се биех с всеки на дуел

и от Шотландия до Рим

едва ли по-неустрашим [408]

мъж някому е бил познат.

Изолда му отвръща с яд:

— Ти само глупости брътвиш

и рицарството ни срамиш. [412]

Защо си още жив, глупако?

Махни се, инак зло те чака!

А той подхваща пак през смях:

— Спомнете си, че като бях [416]

във вашата страна, се бих

със дракона и го убих;

езика му отрязах с ножа

и после в джоба си го сложих. [420]

Но от отровата опасна

почувствах се така ужасно,

че насред пътя във несвяст

съм бил изпаднал. И тогаз [424]

със майка си дошла сте там

и с разни билки и балсам,

показвайки си сръчността,

сте ме спасили от смъртта… [428]

А спомняте ли си кога

в яда си вдигнахте ръка

да ме убиете. Аз бях

тогава в банята и щях, [432]

навънка да излизам вече.

А вие сте ми взела меча,

нащърбеното сте видяла

и нещо сте заподозряла, [436]

отворила сте чекмеджето

и сте извадила парчето,

което бяхте вие, мила,

в главата на Морхолт открила. [440]

И явно имало защо:

след миг разбрала сте, че то

е част от моя меч. Тогава

обхванала ви злост такава, [444]

че втурнахте се с меч в ръката,

за да ми вземете главата.

Ужасно нещо е жената,

щом яд обхване й душата. [448]

Кралицата във този миг,

дочула злобния ви вик,

дотича тутакси при нас.

С молбите си накрая аз [452]

успях да ви поукротя,

с обет, че ще ви защитя

срещу нахалника109, решен

да се ожени някой ден [456]

за вас. А той ви бе противен

и прекалено агресивен.

Нима това е все лъжа?

— Лъжа е, да! И как можа [460]

да го измислиш? Ти си спал

пиян, на сън110 си го видял.

— Омайна билка бях пил аз

и още съм под нейна власт… [464]

А помните ли горестта,

с която вашият баща

и майка ви ви повериха

на мен, как те ви придружиха [468]

до кораба, как в този ден

задушен бяхте редом с мен,

как жаждата си утолихме,

как двамата отвара пихме [472]

с един бокал? За съжаление

обхвана ни опиянение

и още мира ми не дава.

При тез слова Изолда става, [476]

но Марк я хваща за палтото,

за да си седне пак, защото

държи докрай да бъде чут

дошлият, па макар и луд: [480]

— Не, мила, нека тоз глупак

си свърши разказа все пак111!

А ти, безумецо, кажи

що вършиш. Но не ни лъжи! [484]

— Най-важното ми занимание

е туй да служа със старание

на графове, крале, кралици…

— Ами от кучета и птици [488]

разбираш ли? — Кралю, о, да.

Веднъж открия ли следа

при лов на дивеч из горите,

аз винаги на тях разчитам. [492]

С копои лебеди улавям

и никога не ги оставям

да ми избягат. А с палаши

начесто из полята наши [496]

улавял съм гмуркачи диви,

а със соколи — гъски сиви.

Придворните и този път

не смогват да се въздържат [500]

да не избухнат гръмко в смях.

Марк казва му: — Това разбрах,

А как ловуваш по реката?

— С каквото ми е под ръката, [504]

кралю. Например няма пречки

да хващам вълци или мечки

със ястреби; а пък глигани

с полярния сокол ще хвана; [508]

за диви зайци и сръндаци

използвам моите гераци,

а със сокол чучулигар

улавям някой лопатар, [512]

понякога и дива котка112.

Щом след ловджийската разходка

се върна вкъщи, аз веднага

започвам със една тояга [516]

усърдно да се упражнявам

за бой. Все още не познавам

(откак се помня досега)

ни щитоносец, ни слуга, [520]

ни друг, решен в борба гореща

да ми излезе с меч насреща,

щом още мил му е животът.

А пък на арфа и на рота [524]

как само свиря и как пея!

А знаете ли как копнея,

как страдам по една прекрасна

жена, една кралица властна; [528]

как беля на дърво кората

и как я хвърлям във водата…

Не ставам ли за менестрел113,

кралю? Не съм се май отчел [532]

пред вас, придворни, с таз тояга

тъй, както се на вас полага.

Я хайде, бързо си вървете

у вас, че трябва да ядете. [536]

Добре е кралят, според мен,

да си отдъхне за момент.

Марк смее се, но тоя път

нарежда кон да доведат, [540]

та из дъбравите зелени

той с рицари най-приближени

да иде да се поразсее.

А пък Изолда все по-зле е [544]

и казва му: — Боли ме много

главата, сир… Ех, ако мога

да си почина! — Кралят скланя

и тя, объркана, смълчана, [548]

отива право в свойта стая

и заридава: — Аз не зная

кому е нужно да съм жива,

щом моето сърце в такива [552]

неволи се изпепели.

Бранжиен, приятелко, дали

да не предпочета смъртта,

след като болката, скръбта [556]

обсебили са ми душата?

Един луд днес дойде в палата,

с глава остригана на кръст,

и като че ли бръкна с пръст [560]

във раната ми тоз злодей.

Гадател или чародей

е тоя луд? И как тъй знае

(и то в подробности) каква е [564]

съдбата ми? Кой друг, Бранжиен,

ще знае толкова за мен,

за любовта ми към Тристан?

Навярно този шарлатан [568]

чрез чародейство и магия

успял е да научи тия

подробности, щом толкоз вещо

говореше за всяко нещо. [572]

Бранжиен отвръща й веднага:

— Кралице, аз се обзалагам,

че този луд ще е самият

Тристан. — Не, тази грозотия [576]

не може да е мой любим.

Тристан е с чар неповторим

и с най-изящни маниери.

Не ще се никъде намери [580]

друг рицар с красота такава,

че със Тристан да се сравнява.

Дано го съди божи съд,

тоз луд! Проклет да е часът, [584]

когато той се е родил,

и корабът, със който бил

пристигнал в нашата страна!

Да бе го някоя вълна [588]

ударила, че да умре

безследно в бурното море!

Бранжиен възкликва: — Извинете,

кралице, но защо кълнете [592]

човека, бил той и глупак?

Кой тъй научи ви и как

обхвана ви такава злост?

— За всичко е виновен тоз [596]

негодник, вярвайте, Бранжиен.

До днеска никой друг на мен

не е държал такъв език.

— Кралице, този хубостник, [600]

кълна се и в свети Йоан,

ще да е пратен от Тристан.

— Кой знае?… Щом е тъй, идете

във залата и говорете [604]

със него… Бихте го познала.

Бранжиен в тържествената зала

сама при лудия отива

и никой друг там не открива. [608]

Видът му мигом я смразява…

Той тутакси я разпознава,

изпуска своята тояга

и казва й: — Елате, драга! [612]

Ах, колко е добре, Бранжиен,

че идвате сега при мен!

За Бога, милост проявете!

Бранжиен отвръща му: — Простете, [616]

нима за мойта милост става

въпрос? — За вашата — додава

мъжът. — Тристан стои пред вас;

злочестият Тристан съм аз. [620]

Тъй по Изолда съм увлечен,

че в нищичко не виждам вече

спасение. — Не е възможно

да сте Тристан. [624]

А той, тревожно,

мълви: — Не помните ли как

мъгливия ирландски бряг

(и то под моята закрила)

напуснахте. Днес мойта мила [628]

Изолда дръзна да твърди,

че с мене никога преди

не се е срещала… И двете

вас водеше ви за ръцете [632]

кралицата114. Тя мен тогаз

помоли да съм вечно с вас

и аз й обещах… Тя тури

на кораба ни малко буре [636]

със препоръката да бдите

над него. Влязохме в открито

море и много топло стана,

в пот плувнах, жажда ме обхвана, [640]

един прислужник115 отзова се,

като ми даде да разквася

устата си, и с жест припрян

отвара в сребърен стакан [644]

от бурето наля ми той.

Понеже беше страшен зной,

и на Изолда аз предложих

с отвара да си уталожи [648]

сред морските вълни жадта:

тъй от стакана пи и тя.

Тогава беше ни приятно,

но елексирът вероятно [652]

впоследствие ни причини

безброй неволи и злини.

Да, случилото се било

единствено за наше зло. [656]

Уви, Бранжиен, уви, така е.

— Не! — казва тя. — Това лъжа е.

— Лъжа ли е? Откакто в нея

се влюбих, тя на друг не смее, [660]

освен на вас, да довери,

че в двама ни любов гори?

Туй знаете го само вие

и ние никога не крием [664]

това, що помежду ни става.

Без вече да му възразява,

Бранжиен излиза, за да иде

Изолда в стаята да види, [668]

усмихва й се съучастно

и казва й пределно ясно:

— Тристан е той…

Тя пребледнява

и чувства, че й прилошава, [672]

като че има болест тежка.

Бранжиен се втурва на прибежки

и се завръща със Тристан.

От силни чувства обладан, [676]

опитва той да я прегърне,

но тя успява да извърне

главата си пред този порив.

Не знаейки какво да стори, [680]

поти се тя, трепери цяла,

като че ли би всичко дала

в стремежа си да го избегне.

Едва успял да се облегне, [684]

съвсем объркан, на стената,

Тристан разкрива си душата

пред нея с трепетни слова:

— Нима, Изолда, и това [688]

ще трябва от Бранжиен и вас

да понеса аз в този час?

Това ли доживя Тристан —

да се почувства тъй презрян? [692]

В кого да вярвам отсега,

щом ме презирате така,

че не можахте този ден

да си припомните за мен. [696]

А аз безспирно (денем, нощем)

по вас копнея и все още

си мисля, че не ще престане

да ви вълнува любовта ни. [700]

Щом някой истински обича,

от спомена не се отрича

и миналото не презира116.

Дордето изворът извира, [704]

пои той тучната морава;

пресъхне ли — ненужен става.

Така е и със любовта:

пресъхне ли, престава тя [708]

наслада, радост да доставя.

Изолда поглед му отправя

и казва: — Нищо не разбирам,

приятелю. И не намирам [712]

във вас аз нищичко, което

да ми напомня за лицето

на моя мил.

С настойчив глас

той казва й: — Тристан съм аз. [716]

Спомнете си как сенешалът

предупредил бе лично краля,

че заедно със теб живяхме

и че едно легло деляхме. [720]

Една нощ (спомням си, че беше

през зимата и сняг валеше),

той по следите ми вървял

и под прозореца ви спрял: [724]

удобно място, откъдето

да наблюдава туй, което

се върши вътре, за да може

на краля всичко да доложи. [728]

За пръв път уличѐн аз бях117…

А от джуджето колко страх

изпитвахте! То все кръжеше

около нас и ни следеше, [732]

като че Марк му бе заръчал

след нас да ходи неотлъчно,

за да ни дебне и веднага

за срещите ни да долага. [736]

За влюбените е известно,

че изнамират много лесно

лъжи и хитрости различни,

ала за жалост са трагични [740]

последиците някой път.

Спомнете си как в този кът

и нас ни хванаха на тясно,

как копелето му ужасно, [744]

джуджето, беше разпиляло

в нощта между леглата бяло

брашно… Аз но̀мера разбрах,

подскочих и се озовах [748]

за миг във вашето легло.

Но чакало ни друго зло:

от незарасналата вена

леглото бе окървавено. [752]

Обратно скочих, но уви,

и моето окървавих.

Изникна Марк и от вратата

видя кръвта ми по леглата: [756]

така, заради мойта страст,

от двора бях изгонен аз.

А помните ли онзи случай,

когато в дар ви пратих куче, [760]

мъниче кротичко и мило,

което беше ви пленило?

А спомняте ли си, кралице,

изкусният ирландски рицар [764]

как в двора ви посрещнат беше,

на арфата си как редеше

за вас мелодии най-дивни?

На него кралят повери ви, [768]

защото с песни той дори

и вас успя да покори.

И той без малко да ви вземе

на кораба си… Но в туй време [772]

аз бях в гората заточен

и чаках сгодния момент

да стигна някак си до вас.

И казах си: защо и аз [776]

не пробвам да я завладея,

щом с рота свиря и щом пея

по-хубаво от всеки друг118.

Туй повод бе да дойда тук. [780]

Под сянката на бор висок,

надвесен над сребрист поток,

аз с нож в ръката си застанах,

отрязах клонка и захванах [784]

да дялкам и трески да мятам

една след друга във водата,

понеже знаех, че в потока

те ще се носят по посока [788]

на стаята ви. Щом съзрете

тресчиците, ще разберете,

че аз изпращам ви ги с вяра,

че с вас ще мога да прекарам [792]

в градината ви вечерта

в омаята на любовта

(тъй както бяхме се разбрали).

Ала джуджето ме видяло [796]

и бързо краля известило.

Когато вече се стъмнило,

Напуснал Марк потайно двора,

стаил се в клоните на бора [800]

да проследи какво ще стане.

Аз, без да зная за капана,

дойдох и както си седях,

на краля сянката видях. [804]

Чух стъпки, знаех, че са ваши

и страшно много се изплаших

да се не втурнете припряно

към мен. За щастие, отрано [808]

и вие сянка сте видяла

и предвидливо сте се спряла.

Аз ви помолих да склоните

със краля да ме помирите, [812]

ако ли не, каквото трябва

да ми даде и аз да грабвам

нещата си за път далечен

и тука да не стъпвам вече. [816]

Така опасността отбихме

и ние с краля се сдобрихме.

Спомнете си, Изолда, как

заклехте се пред всички в знак [820]

на честност и на непорочност.

Аз преоблечен бях нарочно,

прегърнах ви пред всички хора,

щом слязохте от онзи кораб; [824]

стоях с наведена глава

и чувах вашите слова,

с които искахте и аз

да падна на земята с вас. [828]

Отпуснахте се на тревата

и си разтворихте бедрата

заради мен и аз посмях

да се наместя между тях. [832]

Таз сцена всички я видяха

и ви напълно оправдаха,

а вие клетва и обет

положихте по правов ред. [836]

Изолда не пропуска даже

и дума… Но какво да каже?

Той не прилича на Тристан

ни по одежди, ни по стан. [840]

Но тя не може да оспори

това, което й говори.

Как за Тристан да бъде взет,

щом като лудият наглед [844]

със него нищо общо няма?

Било би лудост свръхголяма,

ако се хване в тоз капан.

Все тъй измъчва се Тристан, [848]

че тя не го е разпознала

и казва: — Бяхте ми отдала

сърцето си изцяло, мила

кралице; бяхте ме пленила [852]

със благородство несравнимо.

Днес със притворство доловимо

отвръщате ми и за мен

сдържаността ви този ден [856]

е равностойна на измяна.

Нали, Изолда, не остана

далече времето, когато

обичахте ме чисто, свято, [860]

и любовта ни Марк принуди

от двора си да ни прокуди?

И хванали се за ръце,

с изпълнено с любов сърце, [864]

напуснахме сами палата,

намерихме подслон в гората

във пещера със свод чудесен.

Макар че входът беше тесен, [868]

тя ни изглеждаше така,

като че майсторска ръка

за нас нарочно бе създала

една великолепна зала119. [872]

Аз в тази пещера научих

Хюсден, ловджийското си куче,

да спре да лае. Със Хюсден

и с моя ястреб всеки ден [876]

в гората дивеч аз улавях

и тъй храна за нас набавях.

Спомнете си деня, когато

Марк и джуджето120 сред гората [880]

ни свариха, дордето спяхме.

Добре, че разделени бяхме!

Като че бях предвидил аз

да сложа меча между нас. [884]

Марк свалил свойта ръкавица

и на лицето ви, кралице,

я сложил, за да ви прикрие

от слънцето. Тогава ние [888]

сме спали там съвсем невинно.

Като видял, че безпричинно

в Изолда се е усъмнил,

Марк лесно своя гняв смирил [892]

и пратил вест по свои хора

до нас да се завърнем в двора.

Тогава ви дарих Хюсден.

Къде е той сега? — При мен, — [896]

отвръща тя. — Бранжиен, идете

и кучето ми доведете!

Бранжиен отива незабавно,

Хюсден я среща с радост явна, [900]

тя го отвързва и веднага

то към кралицата побягва.

Щом вижда го, Тристан подема:

— Ела, Хюсден! Аз ще те взема [904]

и ще те отведа със мен.

Щом разпознава го, Хюсден

усеща радостна възбуда,

такава чак, че аз се чудя [908]

могло ли би на друго куче

подобно нещо да се случи,

ако стопанина си драг

след дълго време срещне пак. [912]

Момент небивал е това.

Хюсден със вдигната глава

с отскок се към Тристан насочва

и много свойски той започва [916]

да се умилква: тропка с крак,

с муцунка гали го… Та как

такава гледка се описва121!

В тоз миг Изолда се стъписва, [920]

от срам дори се изчервява,

щом вижда как се доверява

на своя господар Хюсден.

А как се зъби, настървен, [924]

срещу които пожелаят

със него да се поиграят.

Не смее никой друг освен

кралицата или Бранжиен [928]

до кучето да приближи.

То за Тристан така тъжи,

като че е на смърт ранено,

и е към всички озлобено. [932]

Тристан го милва по нослето

и казва на Изолда: — Ето,

то куче е, но не забравя

кой времето си посвещава [936]

да го отгледа и дресира.

Каква привързаност намирам

в едно животно! А във вас,

във своята любима, аз [940]

откривам само непочтеност.

От тези думи мигновено

кралицата се изпотява,

трепери цяла, пребледнява… [944]

Тристан подхваща пак: — Любима

кралице, с доблест несравнима

преди държахте се към мен.

Спомнете си за онзи ден, [948]

когато Марк ни свари спящи

между овошките цъфтящи.

Видял безспорната измяна,

той се оттегли със закана [952]

да ви убие122… Милостив

бе Бог! А аз бях предвидлив,

реших се да се разделим,

че инак срам неизличим [956]

очакваше ви. И тогаз

получих ценен дар от вас:

чудесен пръстен — чисто злато.

— Бих ви повярвала, когато [960]

ми го покажете.

Тогава

той тутакси й го подава.

Изолда в пръстена се взира,

сълзи в очите й напират, [964]

тя кърши пръсти от почуда,

като че стига до полуда:

— Ах, колко съм нещастна, Боже! —

възкликва тя. — На друг не може [968]

да е тоз пръстен. Моят мил

е мъртъв. Кой би утешил

една кралица толкоз клета?

Той от съчувствие обзет е [972]

и казва: — Вие сте красива,

Мадам, и сте добра… Не бива

да ви тормозя още аз

със променения си глас. [976]

След туй възвръща си гласа,

тя го познава на часа123,

прегръща го и го целува.

Тристан от щастие ликува [980]

и казва на Бранжиен: — Идете,

приятелко, и донесете

вода, че искам да измия

лицето си, за да открия [984]

същинския си вид.

Бранжиен

откликва… Само след момент

Тристан лицето си изтрива,

Изолда вижда го красиво, [988]

каквото е било преди,

и до любимите гърди

ощастливена се притиска.

Тя му признава, че не иска [992]

той никъде да заминава,

дори подслон му обещава,

за да прекарат там нощта.

Тъй сбъдва се една мечта: [996]

в прегръдките си той я грабва

и нищо друго не му трябва.