Триумфът на сукубата

Глава 11

Няколко минути по-късно влязох в къщата да кажа на Бастиен и той прие ходенето по магазините с Дана много по-добре от мен.

— Това е фантастично! Повече време за…

— Само не казвай „разузнаване“. Ще те ударя. Съгласих се само заради дрехите, които ще си купя.

— Добре, добре. Но това е златна възможност и ти го знаеш. Можеш да я проучиш. Кажи някоя добра дума за мен. Нещо. Каквото и да е. Имам нужда от това. Но — добави той, — направи го с такт.

— Имай ми малко доверие. Разбирам сериозността на положението. Ще ти помогна.

Дяволита усмивка озари лицето му, или по-скоро лицето на Мич, което беше малко объркващо.

— Между другото тъкмо ще имаш възможност да се сближиш с момичета.

— Какво трябва да значи това?

— Някой ден си направи труда да преброиш близките си приятелки. Май не обичаш женската конкуренция.

Направих гримаса, но точно тогава Джоуди и Дана се появиха. Заведоха ме в един удивителен комплекс на няколко километра от тук. Не можех да повярвам колко магазини бяха наблъскани в комплекса. Имахме няколко търговски центъра в Сиатъл, но не и нещо такова.

Да обикалям магазините с Дана се оказа толкова ужасно, колкото си и мислех. Тя оглеждаше подозрително оскъдно облечените тийнейджъри и се отнесе с една продавачка афроамериканка като с нищожество. Все пак, въпреки неодобрението ми, не бях забравила дълга си и се стараех да бъда сговорчива. Отново и отново се опитвах да повдигна реномето на Бастиен.

— Много му харесва работата на организацията ви. Иска да помогне. Може би трябва да поговориш с него за това някой ден.

За късмет на „Мич“, тези коментари предизвикаха сърдечен отговор от нейна страна. Да, тя с удоволствие би отделила време, специално за Мич. Всичко за каузата. Много мило, че бил загрижен. Наистина бил умен и състрадателен мъж. Бля-бля-бля. Много й било приятно с него.

Все пак, въпреки че имаше напредък, тя продължи да се държи сковано и вниманието й постоянно се връщаше към мен. Засипа ме с всякакви въпроси, сякаш търсеше точно определена ключова информация. Искаше да знае какво работя. Колко близки сме с Бастиен. Как върви „връзката“ ми със Сет. Какво мисля за КЗСЦ. Какви са ценностите ми — какво мисля за расизма, за различната сексуалност и т.н. Имах чувството, че ме пече на бавен огън, но тя не спря да чурулика с меден гласец. Въпреки сдържаността си, винаги звучеше много дружелюбно и незаплашително. Разбирах защо има толкова почитатели.

„Това не е обикновено любопитство“, осъзнах аз. „Тя ми няма доверие.“ Дана знаеше, че има нещо странно у нас с Бастиен и се опитваше да разбере какво. Може би затова не беше стигнал до никъде с нея — тя го проучваше. Вярно, сигурно не очакваше таен заговор, организиран от инкуб, но съм сигурна, че имаше повече от достатъчно врагове. Беше нащрек за подобни неща, затова и беше скептично настроена към нас. Бастиен нямаше представа в какво ни беше забъркал.

И така, постарах се да я убедя в невинността ни и отговарях на въпросите й колкото мога по-добре. Обичайният ми чар все още нямаше влияние върху нея, но се справих по-добре, отколкото при предишните ни срещи — с изключение на въпросите за Сет. Реалността беше достатъчно странна и без да пресъздавам друга версия заради Табита Хънтър и заеквах и се изчервявах, когато подхванеше темата.

Когато Дана ни остави на щанда за козметика на Кристиан Диор и отиде да си купи бельо, аз почти въздъхнах от облекчение.

— Ами това? — Джоуди държеше тестер на бледорозов гланц, който би стоял добре на Табита, но не чак толкова добре на Джорджина.

Отворих го и проучих цвета.

— Много е светъл. И сигурно ще се изтрие като допра устни до чашата.

Тя ме погледна дяволито.

— Или до нещо друго.

Отправих й уж изненадан поглед. Не беше трудно — очевидно беше пълна с изненади. При това интересни.

— Боже, Джоуди, мислех, че си почтено омъжена жена.

— Шегуваш ли се? Бракът влияе зле на почтеността. Дава ти достатъчно време да измисляш разни неща.

Усмихнах се и замених розовия гланц с червен.

— Гледай Дана да не те чуе отнякъде. Получих тройка за отношенията си с гаджето.

Веселостта на Джоуди помръкна малко, но запази усмивката си.

— Може да се чувстваш така, но тя просто иска да те опознае. Това е.

— Да, сигурно. Едва ли има друга причина.

— Най-добре да не споделям теорията си, че Дана подозира мен и Бастиен в двуличност.

За моя изненада Джоуди погледна надолу към сенките за очи, нарочно избягвайки погледа ми. Спомних си как онзи ден в градината имах чувството, че иска да ми каже нещо за Дана. Нещо лошо.

— Джоуди — промълвих, оставяйки гланца, — какво има? — Какво не е наред?

Тя поклати глава.

— Нищо. Няма значение.

Точно тогава Дана се върна и моментът отмина.

— Нямат каквото ми трябва. Да проверим във „Викториас Сикрет“.

Това ме оживи. Беше най-хубавото нещо, което се беше случило досега, с изключение на направения от Джоуди намек. Влязохме в един от петте ми най-любими магазини. Разделихме се — Джоуди се отправи към пижамите, а Дана отиде да търси бельо, което без съмнение да наподобява отвратителните й гащи.

Аз набързо прегледах съблазнителните комплекти бельо, но първо се уверих, че и двете жени са заети. В никакъв случай нямаше да повторя грешката си с банския костюм. За съжаление в магазина имаше много по-интересни неща от обикновено и намерението ми само да разгледам скоро се превърна в мисия — имаше няколко комплекта, които просто трябваше да пробвам.

Дана и Джоуди бяха погълнати от своите покупки и аз незабелязано се запромъквах към пробната, надявайки се да успея да изляза, преди някоя от тях да реши да провери сладката, невинна Табита. Тъкмо пробната се освободи, когато и двете застанаха до мен.

— Само колко хора има! — каза Джоуди. — Може ли да влезем с теб? Тук пробните са огромни.

Усетих как кръвта се оттегли от лицето ми и се опитах да измисля причина да откажа. Обмислях идеята за заразна, разяждаща плътта болест, когато продавач-консултантът ни въведе в пробна, повече от достатъчна и за трите ти.

Дана трябваше да пробва само две фусти и събу панталона си, без никакво притеснение. Примигнах, когато видях бабешките гащи отново. Междувременно Джоуди облече симпатична памучна пижама.

Аз не помръдвах и Дана ме попита дали съм добре. Преглътнах и бавно започнах да се събличам. Тя ме наблюдаваше с присвити очи. Първият сутиен и бикини, които пробвах, бяха от дантела с цвят на слонова кост и черни панделки. Вторият беше от яркочервен сатен и беше толкова силно изрязан, че представляваше само няколко ивици плат. Когато стигнах до третия — от тънка мрежеста черна дантела и бродирани розови цветчета — ми се прииска да умра, Джоуди и Дана бяха приключили и ме чакаха. Изражението на Джоуди беше доволно и спокойно. Дана изглеждаше безразлична, но излъчваше неодобрение. Страхотно. Усетих, че силно се изчервявам. Бастиен щеше да ме убие, ако разбереше как не само съм накърнила благопристойния му имидж, а направо съм го съсипала.

Дана стоеше с каменно изражение, но Джоуди любопитно вдигна поглед към мен.

— Мисля, че не си уцелила номера на сутиена, Табита. Изглежда прекалено голям.

Разбира се, че беше голям. Табита Хънтър не беше размер 90С, но Джорджина Кинкейд беше. Мислех да се трансформирам в съвършеното си тяло, когато останех сама.

— О — казах глупаво; чувствах се като уличница, каквато несъмнено бях в очите на Дана. По-скоро тъпа уличница. — Ами, наскоро отслабнах много.

Облякох и последния комплект — червен с лъскави сребърни цветя — и въпреки че не ми беше по мярка, беше зашеметяващ.

— Изглежда чудесно — каза Джоуди, изричайки мислите ми на глас. — Иска ми се да бях достатъчно смела да облека нещо такова.

Дана ме проучи внимателно.

— Този сутиен не прикрива нищо. Изобщо не е функционален.

— Тя няма какво да крие. А и не това е смисълът. Не е нужно да е функционален. Тя просто иска да е красива.

— Красива за кого? И защо? Тя не е омъжена?

— Какво от това? Не е наша работа.

Дана заби поглед в другата жена.

— Не е наша работа? Човешката природа е наша работа.

Сигурно наскоро беше чела Дикенс.

Ледена тишина изпълни пробната. Почувствах се невидима, въпреки че бях наполовина гола.

— Момичета, май вече трябва да тръгваме. Ще го съблека.

— Не — каза Джоуди сериозно; очите й водеха битка на волята с Дана. — Красиво е, Табита, няма от какво да се срамуваш.

— Тя е красива — съгласи се Дана меко, — но това бельо е по-подходящо за омъжена жена. — Тонът й говореше, че дори това е под съмнение.

Бях готова да изляза от пробната, но като видях как Дана предизвиква Джоуди, направо ми премаля от яд. Бастиен щеше да ме убие, но не можех да не взема участие в битката.

— Знаеш ли — подхвърлих аз на Дана и се погрижих да забележи как нахално разглеждам задните си части, — ако това е проблемът, може би ти трябва да го пробваш. Цветът ще ти отива. Много е коледен. Бих искала да видя как ти стои. На бас, че на Бил ще му хареса.

Дана се втренчи в мен, хапейки устната си и посрещайки предизвикателния ми поглед. Изглеждаше сякаш ще ме нападне, но вместо това стисна устни в рязка права линия. Без да каже нищо, излезе от пробната и трясна вратата след себе си.

Джоуди се поколеба за момент.

— Изглеждаш страхотно — повтори отново и излезе след Дана.

Останах сама и реших да се възползвам от момента, за да се преобразя и да пробвам бельото в тялото, за което беше предназначено. Както очаквах, изглеждах секси, така че купих всички комплекти. Редно беше от цялата тази катастрофа да извлека и нещо хубаво.

— Е, как мина? — попита Бастиен, когато Джоуди и Дана ме оставиха по-късно пред къщата му.

— Добре — отвърнах. Вече бях прибрала вулгарните покупки в колата си, за да не му давам повод за неприятни въпроси. — Много добре. Е… горе-долу.

Разказах му за въпросите на Дана и за теорията ми, че може би ни подозира в нещо нередно (не че беше далеч от истината). Лицето му ставаше все по-мрачно и мрачно, докато говорех. Знаеше, че съм права. Млъкнах и облегнах глава на рамото му, не обичах да го гледам нещастен.

— Не се тревожи. Ще се справим. Погледни нещата откъм хубавата им страна — с Дана днес наистина се сближихме. Мисля, че това е голямо… постижение.

Знаех, че още го мъчат съмнения, но настроението му се подобри значително, когато, вече не като Мич и Табита, пристигнахме в центъра по-късно същия ден. Взехме Сет на път за апартамента на Питър и се постарах никой от тях да не говори до края на пътуването.

За кой ли път Джером предпочете да не ни удостои с присъствието си, но всички други дойдоха за поредната порция вкусна храна и добра игра на покер: Питър, Коди, Хю и Картър. Картър изглеждаше заинтригуван от присъствието на Сет, но другите го поздравиха като отдавна изгубен брат. Предвид колко често им се налагаше да слушат за него, предполагам другите безсмъртни вече го приемаха като някой от вътрешния ни кръг.

Той стоеше до мен през по-голямата част от вечерта и се оказа, че е доста добър на покер. Сякаш тихата му спокойна природа караше другите да забравят за него. Стори ми се забавно, че и Сет остана доволен от победите си, макар и да го изразяваше по тихия, типичен за него начин. Зарадвах се да видя тази негова страна, но още по-доволна бях, че се забавляваше с приятелите ми.

Не знам коя моя страна видя той тази вечер. Приятелите ми не си поплюваха и се бъзикаха с разни черти от характера ми, а Бастиен явно беше решил да се отдаде на спомени. Постоянно разказваше истории от миналото ми и подхвърляше шеги, които никой друг, освен нас двамата, не разбираше. Стараех се да се държа на разстояние, без да го обидя. Предпочитанията ми бяха насочени към Сет и понеже него държах за ръка цяла нощ и само учтиво се усмихвах на Бастиен, мисля, че на инкубът това му стана ясно. Не изглеждаше особено доволен.

По средата на играта ми се обадиха едновременно Мей и Грейс.

— Здравей, Джорджина — каза Грейс.

— Ние сме — каза Мей.

— Открихте ли нещо?

— Нямаме такъв — отвърна Мей.

— О — явно се бях озовала в задънена улица.

— Но това не означава нищо — каза Грейс. — Винаги изпускаме по някого.

— Но и това е без значение — каза Мей. — Не създават проблеми, ако не се месят в нашите работи.

— А повечето не се ли месят? — през годините бях срещала безброй безсмъртни от всякакви култури и с всякакви сили, но не бях обръщала много внимание как си взаимодействат един с друг. Винаги съм се притеснявала за моята работа и само за нея; бях спокойна, че силите, пред които отговарям, разполагат с достатъчно мощ, за да се справят с всички и всичко.

— Не, повечето не създават проблеми — потвърдиха жените демони в един глас.

Покер играчите ме изгледаха любопитно, когато затворих.

— Кои бяха тези? — попита Питър.

— Грейс и Мей.

Хю направи гримаса.

— Ужас. Лудите кучки близначки.

— Хей, това не е вярно. Винаги са ми помагали.

— Така ли? Само почакай — предупреди ме той. — В следващия момент ще поискат да си отрежеш косата и да облечеш и ти черна рокля.

Коди се усмихна на възмущението ми.

— Защо имам чувството, че Джорджина е предприела още едно незаконно разследване?

— Не е незаконно.

— Но не е и законно — отбеляза Бастиен с прозявка. — Ти и твоите смъртни.

Плати парите, които беше загубил, допи бърбъна си и благодари отново на Питър за поредната фантастична вечер.

— Тръгваш толкова рано? — попитах аз.

— Отивам да търся по-добра компания. Нищо лично, Фльор. — Наведе се и ме целуна по устните малко по-дълго, отколкото е нормално между приятели. — Лека нощ.

Заминаването му събуди фен клуба на Бастиен и всички започнаха да обсъждат в каква сексуална лудория ще се забърка този път.

— Как го прави? — попита Питър.

— Ще ми се да бях толкова добър — добави Коди.

— Хей — оплаках се аз, — омайването на жени не е по-трудно от омайването на мъже. Понякога е и по-лесно.

— Той е невероятен — продължи Хю, сякаш не бях казала нищо. — Да търси нова жертва, преди енергията му да е намаляла, а сиянието му едва ли е на повече от ден. Иска ми се и на мен да ми излизаше късметът толкова често.

Сет не обичаше да говори много в компания (в която и да е компания), но подобно на приятелите ми, и той благоговееше пред инкуба. Коментарът на Хю събуди интереса му.

— За какво „сияние“ говориш?

Хю се намръщи.

— Нещо като… трябва да знаеш за какво говоря. След секс? Сиянието?

— Кой раздава? — попитах рязко аз; не ми хареса новата посока на разговора.

Сет се замисли.

— Явно е нещо като искрящо излъчване. Всеки има подобно излъчване след секс.

— Да, но при инкубите и сукубите е различно — обясни Питър професионално. Може и да се лъжа, но май имитираше акцента на Бастиен. Прекалено често се виждаше с него. — При тях сиянието буквално се вижда, поне другите безсмъртни го виждаме. Когато правят секс, те отнемат част от живота на човека. Живителната сила е много привлекателна. За нас, безсмъртните, инкубите и сукубите след секс буквално…

— Искрят — довърши Коди. — Или блестят. Но не е… съвсем точно казано. Трудно е за обяснение. Джорджина не ти ли е казвала за това?

— Не и за това — отвърна Сет. — Значи аз… смъртните не го виждат?

— Ще играем или не? — попитах нетърпеливо, повишавайки глас.

Картър улови погледа ми.

— Не както ние го виждаме — продължи Питър. — Но те… ти го чувстваш. Усещаш, по-точно казано. То те примамва. Много е привлекателно.

Потънах в стола си и се запитах дали някой ще забележи, ако стана невидима. Аз сякаш вече бях невидима — така или иначе никой не обръщаше внимание на протеста ми.

— Не може да не си забелязал — продължи Хю и отпи голяма глътка уиски. — Сигурно в някои дни виждаш Джорджина и ти е трудно да се контролираш, защото е ужасно секси. Можеш само да я зяпаш. Разбира се, за един човек едва ли има голяма разлика — тя винаги е много секси, нали?

Всички, освен Картър, Сет и мен се засмяха. Знаех, че импът искаше да ми направи комплимент, но въпреки това ми идваше да го замеря с чашата си. Смехът скоро утихна и се върнахме към картите. Щетите обаче бяха нанесени. Със Сет почти не си проговорихме до края на вечерта, не че някой, с изключение може би на Картър, забеляза това.

Със Сет си тръгнахме и знаех, че не ме чака нищо хубаво. Изпратих го до тях и той ме покани да хапнем сладолед „Роки Роуд“. Беше голям фен на сладоледа. Трябваше да се обърна и да си тръгна, но „Роки Роуд“ имаше свръхестествени сили. А и си спомних разговора ни след случката в леглото — че трябва да говорим за проблемите, а не да се правим, че не съществуват. Още вярвах в това, но теорията и практиката са две различни неща.

Той сипа две купи сладолед и ги изядохме, без да говорим. Когато приключихме, Сет се заигра с лъжицата си, без да ме поглежда.

— Та — попита той — вярно ли е?

— Кое дали е вярно? — сякаш не знаех.

— Стига, не ме карай да го казвам — каза нежно той. — Просто искам да чуя твоята гледна точна, това е.

Отворих уста да кажа нещо, да се опитам да поправя нещата, но езикът ми сякаш беше надебелял и безполезен. Не успях да кажа нищо смислено.

— Вярно ли е? — повтори Сет. Аз пак не отговорих и той продължи — Понякога, когато те видя… Понякога, като в онази нощ, не мога да дишам — толкова си красива… Тогава беше толкова красива, че се държах като идиот. Това значи ли, че преди това си… спала с някого? Но, разбира се, всъщност ти не точно си „спала“…

По дяволите, това с разговорите беше пълна гадост.