Триумфът на сукубата

Глава 13

Мин, саксофонистът на Дъг, затършува из редиците бутилки алкохол на плота на Уайът.

— Не мисля, че има нещо такова — каза накрая той. — Може ли да ти направя гимлет без сок от лайм?

— Не. Това ще развали цялото удоволствие.

— О! Добре. Тогава искаш ли един шот или нещо друго? — вдигна бутилка, Бог да ми е на помощ, водка „Скай“.

— Ще се въздържа.

Огледах тананикащите и тактуващите покрай мен. Както обикновено имаше ужасно много хора; едва ли групата познаваше и половината от тях. Плодовете на славата, предположих. Както обикновено имаше наркотици и напитки в изобилие за всички, които искаха — стига обаче пороците ти да не включват сок от лайм. Обърнах се отново към Мин.

— Виждал ли си Алек тази вечер?

— Не. Каза, че ще дойде. Дано скоро се появи.

Мин се завъртя неспокойно и аз се зачудих колко ли хора е успял да омотае. Цялата група се държеше шантаво и арогантно.

По-голямата част от деня прекарах в планове за вечерта, опитвах се да отгатна какво ще се наложи да жертвам, за да измъкна информация и как да получа наркотика от Алек. Когато времето за купона наближи, реших, че малко преувеличавам. Алек едва ли беше криминален бос. Ако исках нещо от него, сто на сто щях да го получа като се съблека и жертвам тялото си.

След като взех това решение, облякох друга къса рокля. Подобно на роклята, с която бях на концерта, и тази имаше V-образно деколте, презрамки и беше къса. За разлика от нея — памучна и приличаща на лятна рокля — тази беше копринена и приличаше повече на нощница. Яркото изумруденозелено отразяваше зелените точици в очите ми. За да постигна този ефект, подсилих цвета и на двете.

— Най-накрая — промърморих на себе си, когато зърнах сините кичури на Алек сред хората. Той ме видя и аз му махнах; жестът, че съм го забелязала, го накара да се усмихне.

— Здравей — каза той, докато ме оглеждаше. — Леле!

— Крайно време беше да се появиш — смъмри го Мин и му подаде бира. Поздравиха се с типично мъжко странно удряне по рамената. После Мин вдигна бутилка с някаква тропическа ракия от лайм. — Виж какво намерих. Ще свърши ли работа?

— Разбира се. Става — казах аз. Исках да започна да обработвам Алек, без да го напрягам. Дори и това да значеше пиене до припадък от някаква странна течност, бях готова да поема този риск.

Мин ми подаде пластмасова чаша, пълна с нещо светлозелено и с Алек тръгнахме сред групичките.

— Позволяваш на Мин да експериментира върху теб? — попита той, посочвайки чашата.

Осени ме вдъхновение.

— Експериментира върху мен цяла вечер — засмях се прекалено високо и го хванах под ръка. Не беше нужно да разбира, че това е първата ми чаша. — Но нищо от творенията му досега не изглеждаше толкова зле.

Той се усмихна и непринудено постави ръка на кръста ми.

— Казвал ли съм ти колко страхотно изглеждаш?

— Да, вече съм наясно с това — отвърнах. Подуших питието, но не долових друго, освен захар. Внимателно поднесох чашата към устните си и отпих. Гадост. Беше нещо средно между сироп и вода за уста. За щастие не повръщах лесно и успях да преглътна, без да се задавя.

Алек ми направи още няколко комплимента и аз насочих разговора към една със сигурност интересна тема — него самия. Получи се. След минути открих, че темата е дори поограничена, отколкото си мислех. Искаше да говорим само за групата.

— И да, решихме, че е време да излезем извън Сиатъл и да превземем някои от другите големи градове в околността. Сещаш се — Портланд, Ванкувър. Ако спечелим фенове на северозапад, може да обиколим Западния бряг. Бащата на Кори познава един човек, който има приятел в звукозаписна компания и той ще му изпрати статията за нас в „Сиатъл таймс“…

Оставих го да говори, кимах с глава и казах „аха“ много пъти. Трябва да изтъкна, че успехът на „Нощно признание“ искрено ме интересуваше. Вярвах в тях и в таланта им. Само че тази вечер не беше моментът за това. Други неща занимаваха съзнанието ми.

— Знаеш ли — каза той без никаква връзка. — Мислех, че не ме харесваш.

Да. Наблюдателен си.

Усмихнах се.

— Извинявай. Има толкова идиоти по света, че се държа като кучка, докато не опозная човека. Другите членове на групата се кълнат, че си готин и аз им вярвам. Освен това — приближих се към него и сниших гласа си до сладострастно мъркане, — вече те познавам и сега определено те харесвам.

За моя изненада, Алек ме пусна. Крайно неочаквано. Още по-странното беше, че видях интерес в очите му, но само в очите му. Останалата част от него беше разтревожена от нещо. Сигурно изненадата беше изписана на лицето ми, защото миг по-късно той се засмя, сякаш нищо не се беше случило и отново сложи ръка на кръста ми.

— Аз лично не бих им вярвал толкова, но хей, щом са те убедили, супер.

Върнах си усмивката и се направих, че не забелязах странната му реакция. Заприказвахме се отново и му позволих той диктува темата на разговора. Когато заговори за скейтборд и предимствата на една марка пред друга, реших, че Дъг не оценява достатъчно любовта ми към него.

Леко отегчена, се облегнах на Алек и отпих от чашата, без да се замисля.

— Кучи син! — извиках, усещайки вкуса на гадната течност.

— Какво?

— Това! — сложих чашата на разнебитената маса за кафе, разплисквайки зелената течност. — Отвратително е — осъзнах, че това е моментът. — Боже, имах ужасно шибана седмица. — Обърнах се така, че се озовах дори по-близо до него, поставих ръка на гърба му и я плъзнах надолу към кръста. — Добре че вдигнахте купон. Сигурно и вие се побърквате, за да се справяте с всичко в срок.

Изглеждаше доволен, че съм близо до него, но не премести ръката си от кръста ми.

— Има време за работа, има време и за игра — каза той нелепо сериозно, отново се опитваше да изглежда мъдър, макар да беше прекалено млад.

Усмихнах се на думите му.

— И аз искам малко да поиграя.

Както преди, погледът в очите му говореше, че и той го иска — особено ако играем на чичо доктор. Езикът на тялото му обаче казваше друго. Дърпаше се поради някаква причина и това не се вписваше в представата ми за него — тоест за женкар наркопласьор.

Продължи да се усмихва, въпреки че цялото му тяло беше сковано.

— С какво би си играла?

— Не и с това — посочих аз зарязаната чаша и му отправих поглед на кошута — и невинен, и провокативен. Опитах се да си спомня глупавия израз, който беше използвал на първия купон. — Може би имаш нещо… по-силно?

Доволна и (ако не грешах) облекчена усмивка затанцува на лицето му.

— Може и да имам.

Бутнах го леко и увих ръка около врата му.

— Знам, че имаш. Видях, че даде на Дъг. Попаднали сте на нещо добро, а го пазите за себе си. А аз… аз винаги се раздавам.

Не поддаде на физическата провокация, нито на леко преиграната ми женска провокация, но друго събуди интереса му.

— Имам нещо — каза той, оглеждайки се внимателно. — Да отидем да поговорим в спалнята.

А! Това вече беше нещо. Последвах го в малката разхвърляна спалня на Уайът, която, колкото и да беше странно, още не беше заета. Седнах на неоправеното легло, кръстосах крака и се постарах езика на тялото ми да говори за откритост и спокойствие.

— Ще играем ли?

Отговори ми с въпрос.

— Сигурна ли си, че нещо по-силно ще ти понесе?

Вдигнах вежди.

— Скъпи, колкото и силно да е, ще го понеса.

Посегна към джоба на палтото си, седна на леглото до мен и извади малка найлонова торбичка, много по-малка от торбичката, в която Рийс държеше тревата си. На лошото осветление успях да различа малки блестящи кристали. Приличаха на червена захар.

— Това — каза тихо той, — е нещото, което си чакала цял живот. То ще промени целия ти свят. Ще ти позволи да си това, за което си родена.

Останах без думи, но не заради мелодраматичния му монолог. А заради кристалите. Толкова близо до тях аз… ами аз ги усетих. Имаха почти същото излъчване като аурата на безсмъртен. Само че това не беше добра аура. Усещах ги по странен начин. Изпращаха леки шокови вълни във въздуха. Накараха кожата ми да потръпне.

Най-странното беше, че и преди ги бях усещала. Веднъж с Дъг и веднъж с групата.

Надявах се Алек да вземе гримасата ми като предвзето объркване.

— Какво е това?

По лицето му се разля лукава усмивка.

— Вълшебен еликсир, Джорджина.

Усмихнах му се в отговор, не беше нужно да симулирам объркване.

— Не вярвам във вълшебства.

— О, след това ще повярваш — той притисна торбичката към дланта ми и аз потиснах писъка си. Не ми харесваше допира на кристалите. — Вземи си нещо за пиене и пусни кристалите вътре. Изчакай да се разтворят и ги изпий, за предпочитане колкото може по-бързо. Така по-скоро ще усетиш ефекта.

— Какво е действието им?

— Хубаво. Ще ти хареса. — Той прокара ръка през косата ми. — Нямам търпение да видя как ще реагираш на кристалите.

Как ще реагирам? Това не ми харесваше. Може би все пак не ми даваше същото като на Дъг. Може би това беше наркотик, с който да ме вкара в леглото. Разбира се, предвид сговорчивостта ми, не би трябвало да мисли, че е нужно да стига до такива крайности. Избутах притеснението от съзнанието си.

— Колко ти дължа?

Колебанието в гласа ми ясно подсказваше, че бих искала да забравим за плащането.

— Нищо. Това е подарък.

— Нищо? — прокарах ръка по крака му. Вярвайте ми, не исках да спя с него, но трябваше да спечеля доверието му и да разбера каква е тази шибана гадост. И да, добре, исках да го видя как страда като остане без енергия. — Сигурен ли си?

Притиснах тялото си по-плътно към неговото и нежно го бутнах на леглото. Очите му се разшириха, когато легнах до него и долепих устни към врата му. Обърна лицето си към моето и аз доближих устните си до неговите, целувайки го леко точно до устата.

— Абсолютно ли си сигурен? — попитах тихо.

Дишаше тежко и прокара ръка отстрани по тялото ми, проследявайки извивката на ханша и стигайки до голия ми крак. Изглеждаше полуужасен, но навлажни устните си в очакване. Прокарах език по тях, проследих очертанията им и нежно го пъхнах в устата му. Той потисна едно стенание и ме отблъсна.

— Не… аз… Не. Не — седна разтреперан. — Не още.

И аз седнах с едно плавно и изящно движение. Преметнах косата си на едното рамо и се усмихнах плахо.

— Хайде. Искам.

— Не мога… но може би… може би по-късно ще успеем да измислим нещо.

Желание и съжаление се изписаха на лицето му и аз си отдъхнах. Хубаво беше да знам, че чарът ми още действаше и че за него не всичко беше бизнес. Може би се опитваше да ме спечели като клиент и по-късно щеше да иска нещо повече.

Добре тогава. Нямаше да дойде краят на света, ако не спях с него, а и се надявах да нямам нужда от повече дози.

— Заповядай — Алек се овладя и ми подаде бирата си.

— А?

— Хайде, опитай. Разтвори ги тук.

Погледнах блестящите червени кристали. Сякаш светеха със собствена светлина. Странното усещане пулсираше през мен и дразнеше сетивата ми на безсмъртна. Категорично нямаше да погълна съдържанието на тази торбичка. Поклатих глава.

— Не мога сега. Трябва да отида на още един купон. Обещах на приятел. Ще ги пробвам по-късно, става ли?

Не изглеждаше никак доволен.

— Искаше ми се да ги вземеш сега.

— Не може ли после?

— Може… Виж, не казвай на никого. Нямам много. Ако се разчуе, всички ще поискат. За момента ги предлагам само на специални хора.

— Аз специална ли съм? — подразних го.

Алек ми отправи дълъг, изпитателен поглед, безсрамно огледа лицето ми и начинът, по който коприната падаше по тялото ми. В очите му отново проблясна одобрение и копнеж, но се дръпна, когато се усмихнах подканващо.

— Много специална.

Успях да се измъкна от купона малко по-късно, след като Алек отново ме предупреди да запазя кристалите за себе си. Настоя и да му кажа дали ми е харесало.

— Втората доза ще ти се отрази дори още по-добре — обеща той.

Озовала се най-накрая навън, въздъхнах от облекчение в студения нощен въздух. Докато вървях към колата, пъхнах кристалите в чантата си, все още притеснена от вибрациите им. Бяха свръхестествени — това беше очевидно. Знаех, че трябва да ги занеса на някой, който може да ги идентифицира. Това обаче трябваше да почака още малко — вече беше отминал часът, в който обещах да се обадя на Сет. За щастие не чувствах кристалите, след като ги сложих в чантата. Това поне беше хубаво.

— Къде си? — попитах Сет, когато вдигна телефона.

— При Тери и Андрея. Искаш ли да дойдеш?

Да прекарам вечерта със семейството му звучеше приятно нормално след евтината поквара на Алек и купона. Всъщност в сравнение с всички други странни неща в живота ми в момента, звучеше откровено прекрасно.

Две еднакви руси лица ме посрещнаха, когато пристигнах, и два чифта устни се оформиха в съвършено „о“, когато ме видяха.

Миг по-късно Бранди се появи зад по-малките си сестри близначки.

— О, Джорджина, роклята ти е толкова хубава!

Тя избута Морган и Маккена, които още стояха в почуда. Влязох в дома на семейство Мортенсен и се озовах сред пълен хаос. Навсякъде имаше прозрачни найлони. Хартиено тиксо облепяше перваза на стената. Повечето мебели бяха преместени от дневната и набутани на купчина в коридора от другата страна. Останалите неща бяха обвити като пашкули с още найлони. Кофи за бои, ванички и четки заемаха почти цялото останало свободно пространство и всичко, включително и хората, беше нацапано с жълта боя.

— Джорджина — извика осемгодишната Кендъл и се спусна към мен. Майка и, която тъкмо влизаше в стаята, подскочи и дръпна дъщеря си.

— Не я пипай! — извика Андрея, падайки на земята. — Не и докато е с тази рокля.

Засмях се; исках да стисна всяко едно от момичетата в силна прегръдка, пък роклята да върви по дяволите.

— Сет — скара му се Тери от върха на една стълба, — защо не й каза, че тук е бойно поле? — братята Мортенсен винаги са ме забавлявали. Въпреки че беше по-млад, Тери се дразнеше от постоянната разсеяност на Сет и често трябваше да го връща в реалността.

Сет седеше по турски на пода с Кайла — най-малката дъщеря на семейство Мортенсен — в скута си. Като всички останали, и той беше целия изцапан с боя — включително и тениската му с надпис „Писателите го правят на бюрото“. Сериозен като будистки монах, Сет ми отправи една от отнесените си усмивки.

— Защото тук винаги е бойно поле.

— Изведи я от тук и я закарай на някое по-приятно място — каза Тери. — Няма нужда да я занимаваме с това.

Думите му предизвикаха вълна от протестни викове от страна на момичетата.

— Нямам нищо против — отвърнах аз. — Искам да помогна.

Андрея стана от земята, едната й ръка още прегръщаше Кендъл.

— Тогава ще трябва да те преоблечем. Ела да видим дали ще намерим нещо подходящо.

Пусна Кендъл. Момичето пристъпи към мен, но не ме докосна.

— Приличаш на жените от каталозите на „Викториас Сикрет“.

— Това са любимите ми книги — казах й сериозно.

— На татко също.

Майка й изпъшка и ме поведе към спалнята, като ни проправяше път през натъпканите в коридора мебели. Да бъда в спалнята на Тери и Андрея беше много по-различно от това да бъда в спалнята на Дана. На първо място беше доста по-разхвърляно, леглото не беше оправено и на пода имаше купчина дрехи за пране. Цветовете не бяха добре съчетани и вероятно бяха избирани през годините, вместо да бъдат предварително планирани от безпристрастно дизайнерско око. Снимки на момичетата на различна възраст покриваха стените и шкафовете, а на празните места се търкаляха стари бижута, книги и монети. Все пак, въпреки безпорядъка, цялата стая сякаш беше изпълнена с любов — хората, които живееха тук, бяха щастливи и се грижеха един за друг. Спалнята беше уютна и приятна, а не стерилна и студена като тази на Дана. Накара ме да се почувствам добре, да завиждам, че аз нямам нещо такова; бях като натрапник в това толкова интимно пространство. Все едно ги шпионирах.

— Е, добрахме се — измърмори Андрея и започна да рови в чекмеджетата. Подаде ми някакви дрехи. Измъкнах се от роклята и ги пробвах. Тя имаше фантастично тяло, въпреки че беше родила пет момичета, но пък беше по-висока и по-едра от мен и дрехите ми бяха широки и дълги. Тя размисли и ми даде гащеризон вместо дънките. Трябваше да навия крачолите, но презрамките поне не му позволяваха да се смъкне. Вързах косата си на опашка и бях готова.

Сет се засмя, когато ме видя.

— Хей — казах и го бутнах с пръст, — дръж се прилично.

— Май за пръв път не те виждам толкова… — замълча, докато намери подходящата дума, — обмислено облечена.

— Ах, ти, сладкодумен романтичен дявол! Точно това е целта ми. Другите жени искат да са секси, модерни или красиви. Но аз? Аз винаги съм обмислено облечена.

— Знаеш какво искам да кажа. Освен това необмисленото облекло ти стои добре. Много добре.

Гласът му прозвуча примамливо дрезгаво и опасно, и между нас прескочи искра, когато очите ни се срещнаха.

— Флиртувайте, когато сте сами — каза Тери рязко и ми подаде валяк и ваничка с боя. — Сега ще помагате. Ще се справиш ли с тази част на стената?

— Разбира се — погледнах към Сет, чиято задача явно беше да държи Кайла. — Ти защо не боядисваш?

— Защото не му е разрешено — отговори Бранди, боядисвайки сръчно около вратата.

— Чичо Сет има други залитания — обясни Кендъл.

— Задължения — поправи я майка й. Тя ми се усмихна. — По всяка вероятност ти ще си по-добър бояджия от него. По-точно според законите на вселената няма начин да не си.

— Разбира се, че е. Тя е добра във всичко — Сет ме наблюдаваше докато разнасях равномерно боята по стената. — Видяхте ли?

Боядисването със семейство Мортенсен направи вечерта ми много нормална и приятна. Те бяха толкова забавни и мили, че би било трудно да не ги обичаш. Работехме рамо до рамо и аз се почувствах почти като една от тях. Сякаш това можеше да бъде моето семейство. Включваха ме във всичко и говореха все едно със Сет винаги щяхме да бъдем заедно, обсъждаха идването ми както на Деня на благодарността, така и на Коледа и на разни други събирания.

Обикновеното им непринудено внимание ме накара да се почувствам и щастлива, и тъжна. Никога нямаше да мога наистина да стана част от едно такова смъртно семейство, дори и откачената ни връзка със Сет да оцелееше.

Избутах, една увита кутия и погледнах в нея. Отместих малко найлона и се усмихнах на снимката в рамка от сватбеното тържество на Тери и Андрея — там беше и много по-младият Сет.

— Само се погледни — подкачих го аз. — Преди си се бръснел!

Той потърка наболата си брада.

— И сега се бръсна.

— Това ли е прословутият празник, който за малко Сет да пропусне?

— Да — каза Тери унило. — Очевидно да довърши „Даровита жега“ беше по-важно от присъствието на сватбата ми.

— О — казах неутрално. — Книгата беше хубава. — Не бях сигурна дали това е достатъчно добро оправдание, за да изпуснеш сватба, но все пак беше една от любимите ми книги. Може би си заслужаваше жертвата. — Кой е мъжът до теб?

— Другият ни брат — Ян.

— Още един Мортенсен? Ужасно много сте.

— На мен го кажи — отвърна Тери. — Ян е черната овца.

— Мислех, че аз съм черната овца — изплака Сет.

— Не. Ти си разсеяният човек на изкуството. Аз съм отговорният. Ян е дивият хедонист.

— Какво значи хедонист? — попита Кендъл.

Баща й се замисли.

— Означава да трупаш много сметки на кредитни карти, които не можеш да платиш, да си сменяш често работата и да имаш много… приятелки.

Бранди завъртя очи.

— Добър евфемизъм, татко.

Само в семейство Мортенсен, заключих доволно аз, едно четиринайсетгодишно дете можеше да използва дума като „евфемизъм“.

Андрея дойде да види снимката и се възхити на по-младото си аз. Беше облечена с дантелена рокля с дълги ръкави, но с голи рамене.

— А, чудесно време беше — въздъхна тя. — Тогава бременността още не беше посегнала на тялото ми.

— Ами всъщност бременността вече те беше почнала — отбеляза съпругът й многозначително.

Тя му хвърли страховит поглед. Бранди изпъшка.

Сет се опита да скрие усмивката си и смени темата.

— Църквата имаше ужасен килим. Червен и мъхест — той поклати глава. — Моята сватба ще бъде на открито.

— Боже господи! — възкликна Тери с престорен ужас. — Не мога да повярвам! Ти каза, че ще се жениш! Мислех, че си женен за книгите си.

— Хей, никога не съм имал проблем с полигамията.

Очите на Кендъл се разшириха.

— Какво е полигамия?

По-късно, когато довършихме дневната, със Сет започнахме да чистим, а Тери и Андрея отидоха да сложат челядта по леглата. Децата протестираха, вкопчиха се в мен и Сет, искаха да си говорим и да дойдем и утре.

— Племенничките ми мислят, че си рок звезда — отбеляза той, докато миехме четките в кухнята. — Май теб те харесват повече от мен.

— Но не от мен трябваше да откъснат Кайла. Тя говори ли изобщо?

— Понякога. Обикновено трябва да я подкупиш с бонбон или малък предмет, с който може да се задави.

Измихме четките в мълчание и аз повдигнах темата, която се въртеше в главата ми откакто отвори дума.

— Сватба на открито, а?

Идеята, че Сет може да се ожени, беше извратено очарователна. Очарователна, защото бях жена и обичах такива неща. Извратена, защото знаех, че няма аз да съм булката. Заради същността на сукубите това беше невъзможно. Разбира се, налице беше и факта, че брачният ми живот на смъртна не беше особено успешен. Изневерите ми и подтикването на мъжа ми към изтощителна депресия ме накараха да продам душата си и да се присъединя към служителите на ада. Това не говореше добре за брачния ми живот.

Сет ме погледна закачливо.

— Да.

— Не знаех, че мъжете мислят за такива неща.

— Понякога мислим.

— Обмислил ли си и другите детайли? Или купон на любовта на открито е достатъчно?

Премисли думите ми, докато се връщахме към дневната. Изражението му беше напрегнато, както когато се опитваше да измисли какво да напише или да каже нещо дълбокомислено.

— Искам да има хубава храна — каза той. — Не искам евтинийки като студено варено месо. И без панделки по столовете и подобни неща. Боже, много ги мразя.

— Леле. Май си обмислил абсолютно всичко — задърпах хартиеното тиксо от первазите, а той коленичи, за да събере останалите четки.

Продължи замислено:

— Искам булката да бъде с отворени отпред обувки.

— Защо точно такива?

Погледна ме изненадано.

— Защото пръстите са секси.

Погледнах босия си крак. Пръстите ми бяха малки и симпатични, всеки нокът беше боядисан в бледолилаво. Андрея нямаше моя номер обувки.

Усмихнах му се лукаво.

— Като тези ли?

Той ги погледна и се върна към работата си.

Забравих за тиксото и отидох до него, като се опитвах да не се смея.

— Сет Мортенсен, ти имаш фетиш?

— Не е фетиш — отговори равно той. — Ценя красотата.

Сега вече се разсмях.

— Така ли? — вдигнах крак и го погъделичках по ръката, мърдайки пръсти. — А цениш ли тези пръсти?

— Ценя всичко у теб, дори и когато си зла.

Клекнах до него и го прегърнах.

— Само като се замисля колко пъти съм се перчила пред теб с къси поли и без бельо и съм оставала поразена от непоколебимата ти издържливост, а всъщност въпросът бил в пръстите…

— Без бельо? — прекъсна ме той. — Чакай. Сега имаш ли бельо?

— Устните ми са запечатани. Трябва да разбереш по старомодния начин. Нищо няма да кажа.

— О — в гласа му прозвуча предупреждение, — имам начини да те накарам да говориш.

— Какви начини?

С едно изненадващо бързо движение Сет скочи и ме повали по гръб. С едната си ръка ме прикова към пода, а с другата насочи към мен четка с боя.

— Хей! — извиках. — Това не е секси. Дори не е готино.

Всъщност точно той да ме притисне към пода беше достатъчно секси. Замахна закачливо с четката, без да ме докосва, но аз се свих.

— Какъв е проблемът — подразни ме той. — Нали можеш да се трансформираш?

— О! Извратено копеле!

Устните му се извиха в дяволита усмивка, перна ме с четката по бузата и ми остави малко петно боя. Секунда по-късно добави едно петно и на другата буза.

— Приготви се за битка — заяви той.

Извиках от изненада, после използвах моментното му задоволство, за да се освободя и да сменим местата си. Сега аз бях върху него, едната ми ръка беше върху гърдите му, а другата — върху ръката му.

— Научавам все повече и повече за теб всеки ден — отбелязах и наведох лице към неговото. Косата ми се разпиля от опашката, сега падаше свободно и ни обгръщаше отвсякъде, подобно на завеса. — Имаш истинска тъмна страна.

— Това проблем ли е?

— Всъщност ми харесва.

Наведох глава и му дадох така наречената „открадната целувка“ — полудълбока, съвършено прецизирана целувка, едва прекрачваща границата, на която ставаше поглъщането на енергията.

Дръпнах се миг по-късно, устните ми още пламтяха там, където бяха докоснали неговите. С едната си ръка погали гърба ми, а другата заплете в косата ми. Ленива и доволна усмивка заигра на лицето му.

— Искаш ли после да излезем на вечеря?

— Нещо конкретно ли имаш предвид?

— Нищо конкретно. Стига компанията да е все така приятна.

Усмихнах се и се наведох да го целуна още веднъж; този път обаче ми беше трудно да запазя целувката толкова лека, колкото трябваше. Вместо да се дръпна, го целунах по-страстно и пъхнах смело език в устата му. За моя изненада тази грешка бе рязко спряна не от угризенията, че съм изсмукала енергията му, а от самия Сет.

— Тетида — предупреди ме той и ме отблъсна не грубо, но не и особено нежно.

Втренчих се в него, благоразумието ми съвсем се изпари. Исках да го целувам отново. И отново. Да вървят по дяволите ограниченията на сукубите.

Не беше заради химията или боричкането, нито заради коментарите за пръстите ми и липсата на бельо. Беше заради всичко тази вечер. Заради илюзията, че съм част от семейството. Заради разговорите за сватби, които никога нямаше да се състоят. Изведнъж ме заляха бурни емоции. Радост и наслада от присъствието му. Увереност, че ме обича и заради характера, и заради външността ми. И, разбира се, и тъмните емоции не липсваха. Гняв, че връзката ни никога няма да бъде съвършена. Отчаяние, че той не е безсмъртен. Ревност, че никога няма да бъда негова булка. Какво беше казал Джером? Че за да е с мен, Сет се отказва от всички нормални неща в живота? Целувката беше първична, гневна реакция към всички тези емоции — не можех да се справя с тях по друг начин.

— Тетида — повтори той, изучавайки лицето и подивялото ми изражение. — Стига. Ти си по-силна.

Прозвуча и тъжно, и съчувствено, но все пак категорично и наставнически. Думите му ме извадиха от водовъртежа на емоциите и изведнъж се почувствах… е, неадекватна в сравнение с него.

Тери влезе в дневната и с право се шашна като ме видя върху брат си.

— И вие ли искате да си лягате?

Със Сет си разменихме горчиви закачливи усмивки.

— Де да беше така — казах аз.

Почистихме и двамата със Сет тръгнахме да търсим къде да вечеряме толкова късно. Не говорехме, никой от нас не отвори дума за станалото. Очевидно беше наясно, че го приемах по-трудно от него и се опитваше да измисли как да ме развесели. Явно обаче нищо не му идваше наум и мълчахме, докато не се върнахме до къщата на Тери, за да си взема колата.

— Джорджина — внезапно каза той колебливо, докато стояхме до колата ми. — Трябва да знам нещо.

Погледнах го измъчено — не ми харесваше равния му тон. Наистина не исках да говорим на сериозни теми тази вечер. Въздъхнах.

— Какво?

Той ме изгледа за миг, очевидно преценявайки емоционалното ми състояние.

— Ами… имаш ли бельо в момента?

Примигнах учудено, беше ме изненадал. Тогава забелязах колко трудно му беше да запази сериозното си изражение. Беше прекалено смешно. Сет се опитваше да ме развесели по много по-шантав начин, отколкото аз бих избрала. Събралото се в мен напрежение се изпари.

— Да — казах му, усмихвайки се.

— О!

Беше облекчен, че съм се успокоила, но и разочарован от отговора.

— Знаеш ли кое му е хубавото на трансформирането?

— Кое?

— Вече не съм с бельо.