Триумфът на сукубата

Глава 5

Отдръпнах рязко глава от него. — Какво?

Бастиен се забави с отговора си за миг, очевидно развеселен от реакцията ми.

— Чу ме. Ще влезем вътре. Чух Бил да казва, че цялото семейство няма да си е у дома вдругиден през нощта.

— И, моля те, кажи ми как ще я замесим в скандал, като влезем с взлом в дома й? Като докажем на света, че алармената й система не е толкова добра, колкото си е мислела?

Той се засмя.

— Не, като разгледаме документите й и намерим някакво компрометиращо доказателство. Пари, изпрани от КЗСЦ. Незаконни средства за постигане на целите на групата. Може би дори любовни писма от печално известното момче по поддръжката на басейна. Знаеш, все трябва да има нещо.

— Бастиен, това е…

— Изискано?

— Абсурдно. Дори за нас.

— Не е. Както казах, това е резервен план. Вероятно изобщо няма да се стигне до там. Сигурно в момента е под душа и мастурбира, фантазирайки си за мен.

— Да, имаше вид на такъв човек — подхвърлих заядливо. — Но по-скоро дезинфекцира басейна, след като го оскверних. Е, резервен план или не, ще трябва да проникнеш в дома й сам.

— Хайде! Ще бъдем невидими. Нищо не губим.

— Не това е проблемът. Проблемът е, че не правя такива неща.

— Ние сме агенти на злото. Изкушаваме невинни и изсмукваме живота им. Как влизането с взлом може да е по-лошо?

Стиснах устни и поклатих глава.

— Мислех, че радиопредаванията й те вбесяват. Не искаш ли да видиш падението й?

— Явно не достатъчно силно.

Отправи ми втренчен поглед.

— Знаеш ли, че от КЗСЦ наскоро изритаха една жена, защото напуснала съпруга си? Биел я постоянно, два пъти стигала до болница. Когато събрала кураж да го изобличи, Дана я заклеймила и казала, че е опорочила светостта на брака. Не се била постарала да оправи нещата.

Изстенах.

— Не ми разказвай такива неща.

— Та, да или не?

— Голяма си досада, знаеш ли?

Целуна ме по бузата и ме прегърна.

— Учил съм се от най-добрите.

На другата вечер отидох на концерта на Дъг, пристигнах по средата на изпълненията на подгряващата група. В един ъгъл видях няколко колеги от книжарницата, но все още нямаше и следа от Сет. Част от мен съжали, че се разбрахме да дойдем поотделно, но после си припомних един откъс от разказа на Сет, в който Женевиев наплясква О’Нийл. Вече не съжалявах чак толкова.

Докато чаках на бара за водка гимлет, познат силует изникна до мен.

— Здрасти-здрасти, красавице.

Усмихнах се на басиста на Дъг — Кори.

— Здрасти и на теб. Готови ли сте? Вече сте звездите на шоуто.

Той отвърна на усмивката ми, очите му горяха. Изглеждаше заплашителен и свиреп, носеше много черно и имаше пиърсинги навсякъде. Освен това беше един от най-свестните хора, които познавах.

— По дяволите, да. Готови сме. Родени сме за тази нощ.

— Това е нощта, която ще осмисли съществуването на всички тук. — Изпъна ръце над главата си и изкрещя от удоволствие — заприлича ми на някаква кръстоска между Тарзан и вожд на апачите от нискобюджетен филм. Сребърното проблясване от пиърсингите само засилваше дивашкия му вид.

Беше превъзбуден като Дъг онзи ден. Може би дори повече. Много исках групата да успее, но не бях сигурна какво ще им причини истинската слава. Може би ще започнат да рушат стени или да палят разни неща.

Когато получих коктейла, Кори ме дръпна за ръката.

— Ела. Ще те вкарам отзад. Можеш да поздравиш Дъг.

Погледнах към ъгъла, не видях и следа от Сет и го последвах.

В гримьорната другите членове на групата бяха в подобно настроение. Всички ме познаваха и бурно ме посрещнаха като вдигнаха чаши за поздрав. Дъг беше облечен в атрактивни крещящи дрехи — спортен черен клин, тениска на „Тъндъркетс“9, за която Сет щеше да му завиди, и широко наметало от червен велур. Черната му, дълга до раменете коса, беше вързана на опашка. Той ме грабна, още щом влязох, и ме вдигна така, че почти седнах на рамото му. Мин, саксофонистът на групата, размаха инструмента над главата си, варварски изразявайки одобрението си за залавянето ми, а Дъг нададе победен рев.

— Ето я и нея! Проклетата Кинкейд! Готова ли си за купон, бейби?

— Готова съм да те цапна с чашата по главата. Свали ме.

Дъг се засмя и ме свали на пода. Залитнах малко, но не защото ме пусна.

Ето го отново.

Онова странно чувство, което усетих с Дъг в офиса. Само че този път беше по-силно. Много по-силно. То пулсираше около мен и почти ме накара да се свия. Огледах се глупаво, опитвайки се да определя откъде идва, но беше невъзможно да разбера. Усещането беше навсякъде. Дразнещо, вибриращо звънтене във въздуха, което явно само аз долавях.

Уайът, червенокосият китарист, ми се усмихна.

— Колко си пила? Изглеждаш замаяна.

— По-скоро замечтана — подразни ме Дъг. — Момичето не всеки ден попада в толкова секси компания, нали?

— Щом казваш. Според мен нейният сексапил е малко по-смъртоносен от нашия — каза Уайът. Леко ме завъртя. — Познаваш ли Алек?

Новият барабанист, очевидно. Той излезе напред и се поклони превзето. Беше също толкова шантав, колкото и останалите. Беше по-млад от тях, леко върлинест, с тънки сини кичури в русата си коса. Изглеждаше малко по-спокоен от другите. Още не знаех какво ме караше да се чувствам така странно, но потиснах усещането и се усмихнах на Алек.

— Здравей — казах. — Сигурен ли си, че мястото ти е сред тези отрепки?

— Виждал съм и по-лоши.

— В някоя лудница?

Той се засмя и кимна към чашата ми.

— Какво пиеш?

— Водка гимлет.

— Добър избор — каза той хладнокръвно, но заподозрях, че за пръв път го чува. У него имаше нещо, което говореше за истинска неопитност. — Следващото ще е от мен. Кажи на бармана да го запише на моята сметка.

Положих всички усилия да не се разсмея. Прозвуча като заучена реплика от някой филм, но нямаше ефект — беше казана от човек, който сякаш не бе достатъчно възрастен, за да има право да пие алкохол. Сигурно се надяваше коментарът на Уайът да се окаже верен и аз действително да съм замаяна.

— Хей — каза Дъг, прегръщайки ме. — Спри да флиртуваш с кралицата на фен клуба ни. Когато успееш да хванеш муха с палките, Скакалец, тогава ще имаш достъп до фенките. Засега ученикът трябва да остави фенките на учителя.

Дъг ме завъртя из стаята в (лоша) имитация на танго. От рязкото движение и дразнещото жужене във въздуха ми се зави свят.

— Другите от тайфата тук ли са?

— Чакат със затаен дъх — уверих го и вдигнах глава към него. — Не трябва ли да си малко по-притеснен?

— Разбира се. Ако имаше за какво да се притеснявам. Но няма.

Това ме изуми толкова, колкото и поведението му в книжарницата. Дъг знаеше, че е талантлив, но съм била и на други негови концерти. Той винаги се шегуваше и беше в добро настроение, но преди концерт ставаше раздразнителен — беше запазената му марка да се подготви и надъха, за да се представи възможно най-добре. Беше казал, че напоследък групата е във възход, но промяната беше драстична, меко казано.

След още няколко шеги и сексуални подмятания, си тръгнах. Неприятното усещане изчезна веднага, щом излязох през вратата. Все едно дишах чист въздух след пясъчна буря. Обърнах се и вперих поглед в стаята, опитвайки се да намеря някакво обяснение за случилото се. Не забелязах нищо. Групата вече ме беше забравила. Смееха се на нещо друго, пиеха бира, коктейли и всякакви други, боричкаха се типично по мъжки, за да освободят напрежението. Тръгнах си объркана.

Сет беше при другите, когато успях да си проправя път до тях в главната зала. Усетих, че се усмихвам, въпреки притесненията ми. Косата му както винаги беше разрошена и носеше тениска с „Тъндъркетс“.

— Здравей — казах, когато го видях. Бях наясно, че всички ни наблюдават и очевидно очакват да извадя белезници.

— Здрасти — отвърна той, пъхнал непринудено ръце в джобовете. Беше отпуснат и спокоен както винаги.

— Знаеш ли, Дъг е с тениска, която много прилича на твоята.

— Знам. Аз му я заех.

Всички заедно се засмяхме и Бет се обърна към мен.

— Видяла си Дъг? Той готов ли е за това?

— Въпросът всъщност е: „Светът готов ли е за Дъг?“ — отвърнах с лека усмивка.

Половин час по-късно разбраха какво искам да кажа. „Нощно признание“ буквално взриви сцената — изведнъж цялата насъбрана енергия и ентусиазъм се изляха в музиката. Както казах на Дъг, отдавна бях фен на групата. Стилът им беше нещо между хард рок и ска10, а тази комбинация ме омагьосваше. След векове, през които всичко се повтаряше, новите неща ми носеха наслада. Те свиреха с вкус и страст и да ги гледаш беше също толкова приятно, колкото да ги слушаш. Пристрастието ми към Дъг още повече допринасяше за това.

Днес бяха невероятни. Всички песни бяха нови; не бях чувала нито една от тях. И, Исусе, само какви песни! Великолепни. Изумителни. Десет пъти по-добри от старите — което досега мислех, че е невъзможно. Зачудих се кога Дъг е имал време да ги напише. Повечето от парчетата им бяха негови, а за последно бях на техен концерт само преди около месец и половина. Може би някой му беше помогнал да се справи за толкова кратък срок. Обикновено му отнемаше доста време да композира една песен, преработваше текста отново и отново. Не приемаше процеса с лека ръка.

А самото им представяне… Е, Дъг винаги е бил ексцентричен, това беше запазената му марка. Тази вечер, кълна се, не спря да се движи. Чиста енергия в човешка форма. Танцуваше, крачеше, правеше цигански колела. Репликите му между песните бяха ужасно забавни. Тембърът му надмина всичко, което някога съм чувала, беше богат и дълбок. Резонираше в тялото ми. Публиката не можеше да му се насити. Обожаваха го и аз напълно разбирах защо. Никой, дори и хората, които работеха тук, не можеха да откъснат очи от сцената.

Никой, с изключение на един.

Там, в края на тълпата, един мъж си проправяше път към изхода. По походката и очевидната липса на интерес, отсъдих, че за него „Нощно признание“ не бяха толкова завладяващи, колкото за всички нас. Това ме заинтригува достатъчно, за да откъсна поглед от групата, но облеклото му ме порази дори още повече.

Ако списание „ДжиКю“11 съществуваше по времето на викторианските поети, той щеше да бъде техен модел. Носеше добре скроен черен панталон, в комплект с дълго черно палто, което стигаше почти до задната част на колената му. Под палтото беше с разкошна широка бяла риза, вероятно копринена. Каквато и да беше, изпитах желание да я докосна, да разбера дали е мека. За разлика от Хорейшио, чиито дрехи бяха просто излезли от мода, този тип беше прегърнал миналото и го беше направил своя запазена марка. Днес хората жадуваха да постигнат такова съвременно готическо звучене. Той разкопча горните няколко копчета на ризата си и разкри гладка кожа с тен, която беше в унисон с блестящата му черна коса, падаща на вълни по гърба му, и аз реших, че трябва да е или от Средния изток, или с индианско потекло.

Когато стигна до изхода, спря и се обърна към сцената, наблюдавайки за кратко групата. Лека доволна усмивка заигра на устните му и изведнъж вече го нямаше.

Странно, помислих си. Зачудих се кой е. Проспериращ агент може би? Или просто някой, който не си падаше по такава музика. Все пак приличаше на човек, който има всички произведения на Шопен.

Помислих за него още малко и после се върнах към сцената. Групата си беше взела кратка почивка от новите песни и свиреше кавър на една от любимите ми — „Нокти девет инча“. Нямаше нищо по-хубаво от текста на Трент Резнор, под акомпанимент на саксофон.

— Не мога да повярвам — казах на Сет по-късно, когато застанах в задната част на групичката ни, за да съм близо до него. Приятелите ни бяха толкова хипнотизирани от това, което ставаше на сцената, че със Сет можехме да говорим, без да привличаме внимание. — Това е… невероятно.

— Така е — съгласи се той. — Предполагам досега не е било така.

— Не. Определено не. Но се надявам да ми стане навик. Исусе.

После замълчахме, очите и ушите ни бяха пленени от групата. Докато гледахме обаче, Сет ме погали приятелски и непринудено по гърба и ме накара веднага да загубя интерес към музиката. А това определено беше нещо. Блузата, която носех, трудно можеше да се нарече блуза. Беше нещо като блестяща туника, която покриваше само предната част на тялото ми. Връзваше се зад врата и под плешките на гърба, така че всъщност той погали голата ми кожа.

Преди по-малко от седмица бях в хотелска стая с мъж, който масажира цялото ми тяло с ароматни масла; пръстите му се спускаха по тялото ми така, че ме оставиха без дъх. И все пак, кълна се, това не можеше да се сравни с усещането от пръстите на Сет върху голия ми гръб. Тялото ми се събуди и изведнъж изпитах силен копнеж. Когато върховете на пръстите му стигнаха до долната част на гърба ми, можех да различа местата, които беше докоснал и онези, които не беше, сякаш ръката му бе обгорила плътта ми. Вълшебни пръсти. Съблазняващи пръсти. Сетивата ми запулсираха гладно, жадувах да го подканя да продължи.

Когато накрая ръката му стигна до кръста ми, на ръба на дънките, прошепнах:

— Можеш да продължиш по-надолу.

— Не — отвърна той. Гласът му беше по-дрезгав от обикновено и съдържаше непознато напрежение. Но беше изпълнен и с копнеж. — Наистина не мога.

Публиката избухна в аплодисменти и настоя за бис, щом шоуто свърши. Групата с удоволствие се съгласи — няколко пъти. Това се казва издържливост.

Докато гледах как се покланят след края на песента, ме осени една идея. Казах, че отивам до тоалетната и тръгнах към гримьорната. Скрих се от всички погледи, станах невидима и се вмъкнах в стаята, все още объркана от това парещо, дразнещо усещане.

Нямаше и следа от него. Всичко в стаята изглеждаше нормално. Якета и калъфи на инструменти бяха пръснати в безпорядък по пода и беше трудно да се каже кое е повече — празните червени пластмасови чаши или препълнените пепелници. Обходих бавно помещението, взирайки се във всички ъгли, търсейки нещо — каквото и да е — което би обяснило чувството. И отново останах с празни ръце. Всичко беше тихо и спокойно. Нито човек, нито създание ме чакаха в засада, макар да бях сигурна, че усещането не бе предизвикано от нещо живо. Не приличаше и на заклинанията или омагьосаните предмети, които познавах. А и вибрациите бяха нещо по средата — наполовина осъзнати, наполовина не. Във всичко това нямаше никакъв смисъл.

Върнах се при приятелите си и видях, че се готвят да тръгват. Не можехме да спрем да говорим за шоуто. Разделихме се и се срещнахме в дома на Дъг — беше ни поканил на купон след концерта. И преди съм била на подобни събирания, но никога не бях виждала толкова хора. Бяха задръстили жилището. Алкохолът и тревата се лееха като мед и мляко, но спрях да пия след два шота — сутринта трябваше да отворя книжарницата.

В задимената декадентска атмосфера, групата се движеше из тълпата, сякаш цял живот се бяха занимавали с пиар. Говореха с всички, обаятелни и чаровни, но без да са прекалено горди или самодоволни.

По време на купона със Сет спазвахме благоприлична дистанция един от друг, за да поддържаме илюзията, че сме само приятели. Все още вярвах, че така е най-добре, но беше като да сипваш сол в отворена рана. Не стига, че не можехме да се докосваме, сега не можехме и да си говорим.

По някое време Алек дойде при мен и се опита да възобнови разговора, който водехме, когато малко преди концерта Дъг ме отпрати. Барабанистът ми подаде пластмасова чаша.

— Онзи мъж там знаеше как се прави водка гимлет — каза доволно той.

Подуших чашата. Миришеше на чиста водка. При това на евтина водка.

— Благодаря — отвърнах, държейки я буквално на една ръка разстояние.

Алек се облегна на близката стена, подпирайки се на лакът, за да създаде малко по-задушевна атмосфера между нас.

— Е, хареса ли ти концерта?

— Да. Много. Бяхте невероятни.

Той се наду от гордост.

— Благодаря. Работим наистина много. Скоро ще имаме и други големи концерти, надявам се да дойдеш да ни гледаш.

— Ще дойда, ако мога. Напоследък имам доста работа.

— В книжарницата, където работите с Дъг? Нещо не разбирам. И двамата не приличате на такива хора. Особено ти. Приличаш на човек, който си пада по диви неща. На някой, който обича да купонясва.

Продължих да се усмихвам и отстъпих назад.

— Да, но не и когато на другия ден съм на училище.

Без да обръща внимание на явното предупреждение да ме остави на мира, той пристъпи към мен с усмивка и очевидно вярваше, че изглежда съблазнително. Непохватните му опити да флиртува изведнъж ми се сториха не чак толкова очарователни.

— Хайде — засмя се той. — Обади се, че си болна. Знам едно място… едно място, където можем да отидем и наистина да се забавляваме. Много по-яко е от това тук.

— Не. Не мога. Съжалявам. Хм, благодаря за питието, но трябва да питам Дъг… хм, нещо за работата. После ще се видим.

По лицето на Алек премина истинско разочарование при отказа ми, но не настоя и аз припряно се отправих към Дъг. С него не говорихме по работа, той повдигна други интересни теми и беше дори още по-забавен, като се има предвид нарастващото му опиянение и факта, че вече наистина имаше огромен брой почитателки. Изглежда все пак щеше да му излезе късметът. Ако вложеше същата енергия, както тази вечер, вероятно щеше да ощастливи доста жени.

Накрая, изморена от събитията, казах довиждане и намерих Сет в другия край на стаята. Не се изненадах, че беше сам и не пиеше. В гените му липсваше умението да води празни разговори и знаех със сигурност, че големите компании го караха да се чувства неловко. Преди го подкачах, че може да остане приятно изненадан, ако поне направи опит да говори с непознати. Той обаче не искаше. Изглежда се забавляваше да наблюдава хората, очите му блестяха, а устните му бяха извити в нещо като усмивка — сякаш се смееше на виц, който никой друг не е чул. Нямаше да се изненадам, ако складираше информация за бъдещите си проекти.

— Здрасти — казах аз.

Светна, когато ме видя. В блестящите му очи се прояви топло, разбиращо изражение. Нещо вътре в мен сякаш се запали.

— Здрасти.

— Готова съм да тръгвам. Искаш ли да дойдеш у дома? — заслужаваше го, след като го бях зарязала така тази вечер.

— Разбира се.

Докато се уговаряхме кой да тръгне пръв, погледнах към другата част на стаята и видях Алек да подава чаша на Каси. Тя сякаш вече беше пила достатъчно, а Алек приложи същия подход със сближаването, който беше пробвал с мен.

— Какво има? — попита Сет, виждайки гримасата ми.

— Алек, новият барабанист. Пробва се с мен, а сега мина на Каси. Явно е от мъжете, които вярват, че ще им излезе късметът, само ако налеят момичето с алкохол.

— Чакай. Мислех, че единствено аз знам тази тайна.

Отправих му суров поглед, преди да се върна на Алек и Каси.

— Това не ми харесва. Не ми харесва да си мисли, че може да се отнася така с жените.

— Дори не знаеш какво цели. А и огледай се — всеки мъж тук се опитва да свали някого. Алкохолът е средство за постигане на целта. Каси е достатъчно голяма, за да го знае.

— Ще отида при тях.

Сет ми хвърли предупредителен поглед.

— Няма да ти благодари, че се правиш на майка орлица.

— По-добре да ми е ядосана, отколкото да направи някоя глупост.

— Тетида, недей…

Вече му бях обърнала гръб и се запровирах между хората, за да достигна мишената си.

— … приличаш на човек, който обича да купонясва — казваше Алек, когато се приближих.

— Здрасти — казах силно, вмъквайки се помежду им.

И двамата ме погледнаха изненадано.

— Здрасти, Джорджина. Какво има?

— Ще тръгвам — отвърнах й. — Чудех се дали искаш да те закарам.

Каси се усмихна, погледна към Алек и после пак към мен. Тя беше на около двайсет години, дете на хавайка и филипинец, с високи скули и права черна коса. Много красива.

— Благодаря, но ще остана още малко.

Алек изглеждаше доволен от себе си. Отново се обърнах към нея:

— Добре, но може ли да те питам нещо за малко, Каси? — усмихнах се мило на Алек. — Няма да се бавим.

Дръпнах я и я подкрепих, когато залитна. При един по-внимателен поглед разбрах, че не се е ограничила само до алкохол.

— Каси — казах й, когато той вече не можеше да ни чуе, — според мен не трябва да се занимаваш с него.

— Защо? Той е приятен мъж.

— Не съм сигурна. Пробута същите изтъркани клишета и на мен. Май просто се опитва да свали някого.

— Тук всеки се опитва да свали някого. Наясно съм с играта.

— Да, но…

— Виж — каза тя, — благодаря ти, че се държиш като загрижена сестра, но не съм глупава. Ще се справя — на лицето й се появи палаво изражение. — Освен това не съм си и представяла, че точно ти ще тръгнеш да изнасяш лекции за секса и предпазливостта.

Сякаш не знаех какво има предвид. По дяволите либидото на О’Нийл. Намръщих се и изтъкнах още няколко довода. Тя отхвърли всички и снизхождението й бързо се превърна в отегчение. Тогава Алек не издържа. Дойде при нас и я прегърна собственически. Тя го погледна благоговейно — знаех кога една кауза е загубена.

Със Сет се видяхме у дома и той ме изслуша с възхитително търпение, докато изливах чувствата си относно мъжете, подмамващи жени.

— Ти не правиш ли точно това? — седяхме на пода в дневната и се готвехме да играем „Скрабъл“.

— Аз… не. Изобщо не е същото.

— Защо да не е?

Задържа погледа ми за миг, но накрая отместих очи.

— Ами така. Искаш ли да си пръв?

Той се отказа от спора. Още една положителна страна да имаш връзка с мъж, който не обича да се конфронтира.

Бързо открих, че да играя „Скрабъл“ със Сет е като да играя „Монополи“ с Джером. Изгубена битка още от първия ход. Мислех, че владеенето на повече от две дузини езици значи богат речник, но аз не боравех и не си играех с думите всеки ден. Сет беше магьосник. Изучаваше дъската, пресмяташе за минута и измисляше някоя дума, която не само печелеше милион точки, но и беше интересна. „Лабиринт“, „шестоъгълник“, „безвкусен“, „снизхождение“.

Последната беше направо жестока.

Междувременно аз пишех думи като „както“, „паля“, „болен“ и „чай“. И почти никога не успявах да спечеля много точки.

— Чакай — каза той. — Това не е дума.

Погледнах надолу отчаяно — бях написала „кихотски“ на място, където получавах много точки.

— Ъм, дума е.

— Какво означава?

— Това е нещо като… „донкихотовски“, но значи…

— Простотия?

Засмях се високо. Не го бях чувала да говори така.

— По-силна е.

— Аха. Кажи изречение с нея.

— Хм… „Ти си кихотски писател.“

— Не мога да повярвам!

— Че си кихотски писател?

— Че се опитваш да мамиш на „Скрабъл“ — той се облегна на канапето, клатейки глава. — Тоест бях готов да приема всички онези неща за злото, но това вече е прекалено.

— Ами, аз не мамя. Това, че ограниченият ти речник не включва тази дума, не значи, че е дошъл краят на света.

— Искаш ли да проверим в речника?

— Хей! — казах аз надменно. — Кихотският ти тон не ми харесва.

— Ако не беше толкова кихотска жена, щях да се ядосам.

— Кихотството ти е вбесяващо.

Играта беше забравена и следващите двайсет минути измисляхме колкото можем повече производни на думата „кихот“. Интересното беше, че освен корен, лесно ставаше и представка, и наставка. Предполагам, ако Бастиен беше чул разговора ни, щях да бъда заклеймена като скучна лелка.

Когато накрая със Сет си легнахме, и двамата бяхме на ръба на истерията и се кикотехме, докато се вмъквахме под завивките.

— Миришеш хубаво — казах му, лицето ми беше близо до врата му. — Какъв парфюм използваш?

Той потисна една прозявка.

— Не ползвам парфюми. Прекалено силно миришат.

— Невъзможно — притиснах лицето си по-близо.

— Хей, внимавай. Започват да ми идват странни идеи.

Миризмата на кожата и потта му бяха уникални и единствени, изключително възхитителни. Лекият аромат обаче беше нещо друго. Миришеше на ябълки, но не натрапчиво като момичешки парфюм. Беше много лек и прекрасен, примесен с миризмата на мускус и мека кожа.

— Не, има нещо. От дезодоранта ли е?

— О! — измънка той, прозявайки се отново. — На бас, че е от сапуна, който Андрея и Тери ми подариха. Беше част от някакъв комплект.

— Ммм. Идеално — изпитах желание да изям врата му, освен всичко останало. — Все още ми дължиш едни палачинки, да знаеш. Мисля, че добре ще ми дойдат… палачинки с ябълка и канела.

— Ябълка и канела? Имаш високи изисквания.

— Спокойно. Ти си мъж, който може да ги удовлетвори.

— Тетида, ако знаех, че в кухнята ти има или ябълки, или канела, щях да отида да ги направя още сега.

Не отговорих. Бях почти сигурна, че имам някакъв стар корнфлейкс с ябълки, но нищо друго.

Сет се засмя тихо на мълчанието ми и ме целуна по слепоочието.

— Не знам как въобще някой може да си помисли, че ти си Женевиев. Не бих могъл да измисля жена като теб и за хиляда години.

Замислих се над думите му — не бях сигурна дали са комплимент или не.

— Как тогава измисли нея?

Той се засмя отново.

— Ако не те познавах по-добре, а аз те познавам, щях да кажа, че това подозрително прозвуча като: „Откъде черпите идеите си?“.

Изчервих се в тъмното. Когато започнахме да се срещаме, открито показвах абсолютното си неодобрение към този въпрос и се подигравах на феновете, които много често го питаха точно това.

— Хей, това е съвсем различен въпрос.

Виждах, че се забавлява, докато обмисляше отговора. Той не обичаше да говори много, отчасти защото се страхуваше да не изтърси нещо не на място. Внимателно подбираше думите си.

— Взимам ги от главата си, предполагам. Сюжетите също. Те живеят там и се мъчат да излязат навън. Ако не ги записвах, биха ме погълнали. Щях да живея по-далеч от реалността, отколкото в момента.

— Не че се оплаквам, но ако главата ти е пълна с толкова неща, защо изобщо те е грижа за реалността?

— Е, това е парадокс. Историите се раждат в главата ми, но вътрешното ми Аз се подхранва от външното ми Аз. Някаква симбиоза. Идеите нямаше откъде да дойдат, ако нямах преживявания, на които да се позова. Ревност. Любов. Страст. Гняв. Сърдечна болка. Всичко.

Нещо в мен потръпна.

— Много често ли са ти разбивали сърцето?

Той замълча.

— Разбира се. С всички е така. Това е част от живота.

— Кажи ми името й. Ще й сритам задника. Не искам никой да те наранява.

Той притисна лице в косата ми, гласът му беше равен и нежен, когато проговори.

— Ти си удивителна и силна, и надарена, но дори и ти не можеш да ме спасиш от тази болка. Никой не може да направи това за никого. В историите, които създавам, мога да направя всичко идеално, но истинският свят не е толкова добър. Просто така стоят нещата. И, между другото, след всяко лошо нещо, в живота идват много добри, за да поддържат баланса.

— Какви например?

— Например малки руси племеннички. И големи хонорари. И ти.

Въздъхнах и се отпуснах до него. Както ме беше прегърнал, се намести по-удобно и след няколко минути беше заспал. Удивително.

Полежах сгушена до него още малко; сънят обаче този път упорито ме отбягваше — бях се замислила над думите му. Мислех си за жената, която бе разбила сърцето му, и се чудех дали аз няма да бъда следващата, умишлено или не.

Когато накрая заспах, се озовах в еротичен сън, в който със Сет правехме див страстен секс. Беше завързал ръцете ми за пръчките на леглото и, естествено, беше огромен. При всеки тласък удрях главата си в таблата на леглото толкова силно, че съседите започнаха да се оплакват.

Събудих се и първата ми мисъл беше, че да спя сгушена до него не е толкова добра идея. Разбира се, само аз имах проблем с това. Сет спеше спокойно и дълбоко, сякаш не бях там, несъмнено имащ непорочни сънища. Образец на целомъдрието и непоколебимостта.

Гледах го дълго, възхищавайки се на начина, по който бледата светлина озаряваше чертите му. Стегнатите мускули на горната част на тялото му. Мигли, които бих искала да имам като смъртна. Захапах устната си и едва устоях на импулса да се протегна и да го докосна. Изпитвах страст и още нещо — нещо, което искаше да е близо до него. Това ме уплаши. Може би нямаше да е единственият, чието сърце накрая щеше да бъде разбито.

Преместих безволевото си Аз в другата част на леглото, оставяйки колкото може повече място помежду ни. Докато лежах с гръб към него, Обри скочи и легна до корема ми. Погалих черната й глава на бели петна и въздъхнах.

— Всички грешат, Об — прошепнах. — Има поне един мъж на света, който не търси секс.