Глава 15

Дузина остроумни забележки дойдоха на езика ми, но напрегнатите погледи и на двамата ме накараха да се спра. Вместо това зададох най-очевидния въпрос:

— Какво искаш да кажеш?

Устните на Картър се извиха в нещо като усмивка.

— Господи! Мислех, че това е по твоята част. Гръцка митология.

— Ами амброзията… се нарича храна на боговете — предположих колебливо. Бях израснала в гръко-римско общество, но това не значеше, че съм експерт по всички предания. Бях слушала някои от тях като малка. Едва по-късно обаче учените започнаха да събират истории от всички краища и тогава научих колко необятна е гръцката митология.

— Да — каза Картър, кимайки сякаш съм дете, което декламира урок. Джером остана със стиснати устни и мрачно изражение на лицето. — Какво друго знаеш?

— Амброзията прави боговете безсмъртни — продължих аз. — Все пак мислех, че това е някаква напитка… — сама се спрях. Кристалите не бяха течни в момента, но трябваше да се разтворят в течност. Една тревожна мисъл ме порази. — Искаш да кажеш, че това гръцко нещо прави Дъг и другите безсмъртни?

„Нищо не може да ме спре. Бог съм, бейби“.

— Не точно — каза Картър. — Може би трябва да отбележа, че амброзията не се среща само в гръцките митове. Тя се появява в почти всички легенди под една или друга форма. Според преданията за крал Артур, това било съдържанието на Светия Граал. То дарявало с нови възприятия и способности онези, които го пиели, и хората вярвали, че ще излекува земята. Има предположения, че пламъците, появили се над главите на апостолите на Петдесетница, всъщност не са пламъци — това били техните видения, които ги осенили след като пили амброзия. Напитката дарила апостолите с енергия и чар, и способността да общуват с хора от различни култури и езици.

— Познавам доста ревностни християни, като добрата ми приятелка Дана, които биха решили, че това е обида.

Джером не успя да запази мълчание, въпреки че темата очевидно не му харесваше.

— Представи си реакцията й, ако научи, че според някои хора причастието няма нищо общо с кръвта на Христос, а повтаря отдавна забравена церемония с амброзия. Въпросните личности твърдят, че участниците в този обред имитират древни ритуали, при които Светия дух се приравнява към наркотичното влияние на амброзията.

— Това би разстроило доста хора — съгласих се аз.

И тримата знаехме колко много ритуали и вярвания, предавани и до днес, бяха изродени варианти на оригиналните. Някои, не всички.

Картър продължи спокойно, сякаш беше в университетска зала и изнасяше лекция.

— Древноиндуската култура нарича амброзията „сома“ и дори я олицетворява като бог със същото име. Присъствието му било опияняващо като самата напитка и замъглявало съзнанието на всички около него.

— Сома е също и наркотичното питие в „Прекрасният нов свят“17 — спомних си аз. — Не бях осъзнала колко широко е разпространено.

Той кимна.

— И тези истории са само върхът на айсберга. Има още много такива.

Насладих се на информацията. Обикновено да получиш смислени обяснения от тези двамата беше като да шофираш в час пик в центъра на Сиатъл — ставаше бавно, мъчително и с много сблъсъци. Все пак, разговорливи или не, всъщност не ми казваха каквото исках.

— Да, но и двамата много внимателно използвате думи като „според някои хора“, „според легендите“. Така ли е наистина? Това ли е станало? Някои от историите верни ли са?

Сивите очи на Картър заблестяха.

— Няма да разбулваме мистерията. Хората цял живот се опитват да разгадаят истината за божественото. Дори една сукуба не може да знае всички тайни.

Погледнах го раздразнено. Ето това вече беше типично за тях.

— Добре, да забравим митовете. Можете ли да ми кажете какъв е проблемът с това чудо? Прави ли наистина хората безсмъртни?

Ангел и демон се спогледаха.

— Не — казаха и двамата едновременно.

— Но те кара да се чувстваш като безсмъртен — добави Картър.

Сетих се за безразсъдното държание на Дъг, за изумителната му самоувереност във всичко — от поведението му на концертите до скоковете от сцената. Той не изпитваше страх, нито притеснения, че може да се провали.

— Значи е нещо като стимулант или вид променящ настроението наркотик. Кара те да се чувстваш добре.

Ангелът поклати глава.

— Не. То е много повече. Амброзията действа като… — затърси подходящи думи. — Най-доброто обяснение е, че тя засилва най-добрите ти умения. Изкарва най-доброто у теб, това, с което блестиш. И после го изстрелва до… ами до божествено ниво.

— Ами да, разбира се — ахнах аз.

Ето защо групата се разви толкова успешно и бързо. Те наистина бяха талантливи. Амброзията не им даваше нищо ново, просто десетократно беше засилила вродените им способности. Стократно. А Каси… тя имаше усет към математиката и можеше за секунди да прави изчисления наум, за които по принцип трябваха химикал и хартия. Дори уменията на Дъг на тетрис бяха подсилени от амброзията.

„Нямам търпение да видя как ще реагираш на кристалите“ — беше казал Алек. Как наистина щеше да ми се отрази? Кои мои умения щяха да се засилят? Какви умения имах аз? Смешното беше, че можех наистина да побъркам един мъж в леглото. Ако това беше отговорът, то той не ми харесваше, отчасти защото вярвах, че мога да го направя и без помощта на страховитите кристали, много благодаря. А и не ми се искаше това да е единствената ми сила. Би трябвало да умея и други неща, освен да правя фантастичен секс.

— Всички, които са я вземали, се сринаха — напомних на Къртър. — Дъг, Каси. Като казвам, че се сринаха, те буквално се сринаха.

— Така става — съгласи се той. — Може да се каже, че спирането й изважда на показ най-лошите ти черти. Или че по-скоро превръща добрите ти черти в лоши. Много често докарва човек до депресия, съсипва го. Трудно е да се върнеш към нормалния живот.

Това обясняваше плачевното състояние на Дъг онзи ден. Осъзнах, че е бил в ремисия и когато го изгоних от магазина. Липсата на амброзия беше изопачила обичайния му сарказъм и закачливо поведение в нещо мрачно и злокобно. И все пак…

— Сигурно е хубаво да се чувстваш като бог. Мисля, че разбирам защо я търсят толкова.

— Ами — каза Джером, проговаряйки най-накрая, — както всички знаем, не можеш да получиш нещо за нищо.

Картър кимна.

— Най-общо казано, това вещество предизвиква зависимост, а всяка зависимост има цена — най-вече те заробва и те кара да се чувстваш ужасно, ако не го вземаш. Истината е, че хората не трябва да са идеални. Такава е човешката природа — редуване на успехи и провали, постоянно изпитание на човешкия характер и адаптивността му. Нито тялото, нито душата могат да издържат дълго на това състояние. Най-накрая то обсебва човека.

Посочих към кристалите.

— Какво щеше да стане, ако аз ги бях взела?

— Не е ли очевидно? — попита Джером; тонът му загатваше за същите сексуални възможности, които бях обмислила по-рано.

Картър ми отговори направо.

— Ефектът би бил подобен. Ще подсили добрите ти качества. Безсмъртните по-бавно стават зависими. Държат се известно време, защото те така или иначе се чувстват като богове. В дългосрочен план обаче последиците ще са същите. Не можеш да функционираш на такова високо ниво. Амброзията няма да унищожи тялото ти, разбира се, но има други сериозни проблеми, които ще се появят с времето.

— Вероятно ще се побъркаш — обясни Джером услужливо, — и така ще е до края на света.

— Това е ужасно — казах аз.

— Не се тревожи, Джорджи. Ако се случи на теб, ще те приспим.

Не му обърнах внимание, погледнах към кристалите — изведнъж почувствах по-силно отвращение към тях от преди. Този път реакцията ми нямаше нищо общо със зловещата им аура.

— По-важният въпрос е, разбира се, откъде ги взе? — каза архидемонът сериозно.

— Казах ти. От Алек.

Двамата висши безсмъртни се спогледаха още веднъж.

— Разкажи ни още веднъж за него — нареди ми Джером. — Всичко, което знаеш.

Така и направих. Когато приключих, се спогледаха за пореден път и започнаха телепатичен спор, на който аз не бях поканена. Боже, колко дразнещо беше!

— Не е от Алек — каза Картър най-накрая.

— Онзи, от когото…?

— Онзи, от когото е това чудо — обясни Джером.

— Получих го от него…

— Няма значение, Джорджи. Двайсетгодишното хипи със синя коса не е първоизточникът. Получава го от някого другиго. Той е пионка в играта. А и не си доловила нищо у него, нали? Говоря за нещо, подобно на излъчването на кристалите.

— Не, но… — но го бях доловила у друг. У някого, когото познаваше Алек. Извадих последния си коз. — Знам кой е. Той е. Онзи непознат.

— Разбира се — каза Картър сухо. — Знаех, че е той. Винаги е „онзи непознат“.

— Почакай да обясня — обърнах се към Джером. — Помниш ли странния безсмъртен, за когото ти разказах? Странно облеченият красив мъж? Той трябва да е. Доставчикът на Алек. Видях ги да говорят и забелязах, че Алек спореше за нещо с него. — Добавих още малко информация заради Картър и разказах как с въпросния, сякаш изваден от книга индивид, се усетихме един друг.

Джером и Картър обмислиха всичко в мълчание. Накрая демонът каза:

— Да, може би е той.

Известно време след това никой не каза нищо. Умирах да разбера кой е той, но знаех, че ангелът и демонът имат нужда от малко време.

— Какво ще правим? — попита Картър няколко минути по-късно.

Джером го погледна с присвити очи.

— Защо трябва да правим нещо?

— Защото така е правилно.

— Не знам къде си бил след създаването на вселената, но думата „правилно“ не е в речника ми.

— Той трови смъртни.

Джером скръсти ръце на гърдите си.

— Не ми пука.

— Прави го на твоя територия. Точно под носа ти.

— Не се опитвай да ме убеждаваш. Той няма връзка с нас. Може да прави каквото си иска със смъртните.

За пореден път ми се прииска да се намеся, но се въздържах. Винаги ме е изнервяло да слушам как Картър и Джером спорят. Най-вече, защото не се случваше често. Обикновено около тях витаеше дразнеща солидарност, макар да бяха Доброто и Злото. И, разбира се, винаги когато спореха, се чудех дали няма да се случи нещо ужасно, ако нервите на някого не издържат. Преобърнати маси. Експлодиращи чаши. Появяването на Четиримата конници18.

Все пак бях сигурна, че Картър няма да остави нещата така. Щеше да спечели. Както вече казах, не знаех дали мога да му се доверя, но наистина го уважавах — както и уменията му да убеждава.

— Това е игра на власт — предупреди Картър. — Не би трябвало дори да пробва. Времето му е отминало; вече ние контролираме играта. Това е обидно за нас, най-вече за теб, тъй като именно вие определяте териториалните граници. Мирише ми на негласно предизвикателство.

Това вече оказа ефект върху демона. Той знаеше, че Картър го баламосва, но все пак поддаде. Ненапразно гордостта беше един от седемте смъртни гряха. Джером, като верен слуга на ада, нямаше как да не е докачлив. И преди съм виждала гордостта му да го води, не обичаше някой да си играе с репутацията му. Демонът може и да имаше много слабости, но това беше нещото, което щеше да го накара да действа незабавно.

— Не можем да се месим — каза решително той. — Знаеш това. Въпреки че ние водим играта, би означавало открита война. А изобщо не бих искал да се оправям с последиците.

— Съгласен съм — промълви ангелът и те отново замълчаха.

Гледах ту единия, ту другия и чаках някой от двамата да предложи гениален план. Гениален план, в който ангелът и демонът водеха страховита битка за унищожението на Алек и отвратителния му приятел доставчик.

— Джорджина може да го направи — каза изведнъж Картър.

— Какво? — изпищях аз. Не точно това си представях.

Втренчиха се в мен. Тъмен гняв проблясна в очите на Джером, но изчезна толкова бързо, колкото се появи.

— Хм. Може би.

— За какво говорите? Няма да се бия с никого.

— Няма да ти се наложи да се биеш — каза Картър със сериозно изражение. — Но може да бъде опасно, ако не се направи както трябва.

— Защо аз да го правя?

— Защото ти, Джорджи, имаш по-малка сила от нас. Ти си предмет на по-малко проверки и последствията ще са по-незначителни. Разликата е като между една държава да обяви война на друга и да избухне малък бунт.

— Страхотно — казах и потънах в стола си. — Аз съм малка.

Картър се усмихна отново.

— Искаш ли да помогнеш на Дъг?

Мина една секунда.

— Знаеш, че искам.

— Сериозен съм като казвам, че ще е опасно, но ако внимаваме, няма да ти се случи нищо лошо.

Спомних си мрачното отчаяние на Дъг и безразсъдното му поведение. Мисълта, че амброзията го унищожава, се вклини в съзнанието ми.

— Да, добре. Съгласна съм. На всичко. Опасно или не. — Направих пауза. — Какъв е планът?

Никой не отговори.

— Хайде! Нима очаквате да го направя, без да знам какво правя?

— Трябва малко предварителна подготовка — обясни Картър, очевидно доволен от смаяния ми поглед. На лицето му обаче беше изписано и още нещо… гордост, помислих си аз. Благородна гордост, че някой е взел правилното решение. А не онзи вид гордост, която те кара да правиш прибързани неща. — Когато сме готови, ще ти кажем. Аз ще те намеря.

Направих гримаса.

— Нали разбирате, че този отговор не ме удовлетворява особено.

— Нали разбираш — отвърна Джером, — че друг няма да получиш.

Картър беше малко по-мил.

— Междувременно обаче трябва да стигнеш до доставчика. Той е онзи, когото трябва да държиш под око. Баламосай Алек. Направи каквото трябва.

Кимнах. Това го можех и насън. Почувствах облекчение, че отново съм в свои води.

След като ги оставих, загърбих проблема с амброзията и отидох у Сет да играем скрабъл — бяхме се уговорили по-рано. Бях се заклела, че този път няма да мамя, но все пак зависеше с колко щях да падна. Когато пристигнах обаче, Сет не беше в състояние да играе.

Той седеше на бюрото в спалнята, челото му беше чаровно набраздено и се взираше в компютърния екран, очевидно в опит да го накара да направи нещо само със силата на волята си. Знаех, че в апартамента му има кабинет, но той явно бе пълен с неразопаковани кашони и затова ползваше спалнята и като работно място. Тук имаше всичко необходимо. Ако към стаята имаше баня, сигурно никога нямаше да излезе от нея.

— Може ли да ми дадеш… още… един час? — попита разсеяно, без да ме поглежда, когато усети, че съм в стаята. — Трябва да довърша тази глава.

Това беше риторичен въпрос. Дори и да не исках да му отпусна още един час, щеше да продължи да пише. По-лесно щеше да бъде да преместиш планина, отколкото Сет, когато работи върху нещо. Примирих се, целунах го по бузата и се отправих към кабинета да си намеря нещо за четене. Ровенето в кашоните обаче не даде резултат. След като изпразних няколко, реших да се потрудя и да свърша работата както трябва.

Изпразних всички кашони, дори и онези в дневната. Не знам колко бяха книгите, които намерих — бяха много. Книжарският ми инстинкт ме подтикна да ги сортирам по категории и само това ми отне доста време. В един момент погледнах часовника и осъзнах, че са минали три часа. Изправих се, протегнах се и се върнах в спалнята.

— Здрасти. Мина много повече от час.

Той продължаваше да пише.

Измъкнах единия си крак от сандала, промених цвета на лака в яркочервен и прокарах ходило нагоре по крака му. Той подскочи.

— Хей!

— Да, хей! Извинявай за прекъсването, но трябва да ядеш. Иначе ще припаднеш върху клавиатурата.

— Няма да ми е за пръв път — каза той. Погледът му се зарея, сякаш щеше да се върне към компютъра и аз го бутнах отново с крак. Той вдигна вежда, сграбчи крака ми и почти ме събори, когато ме дръпна в скута си. — Знаеш ли, пръстите ти всъщност не са чак толкова неустоими. Не искам да правя секс с тях или нещо такова. Просто мисля, че са красиви. Затова не си въобразявай, че оттук нататък ще става каквото ти кажеш.

Освободих се от хватката му.

— Говори каквото си искаш. Вече имам с какво да те действам. Може ли да се откъснеш за малко от работата си и да отидем да хапнем?

Оказа се, че не може, въпреки босите ми пръсти. Разочарована, накрая поръчах пица. Ядохме заедно и говорихме, но и двамата бяхме погълнати от собствените си мисли. Той беше с героите си на места, където не можех да пристъпя, а аз мислех за амброзията. Изведнъж започнах да се смея.

— Какво? — попита той изненадано.

Разказах му за амброзията и за действието й. Новината очевидно го изуми, но Сет беше имал време да свикне с невидимите свръхестествени неща, които се случваха на земята. Накрая казах, че Картър и Джером няма да оставят нещата така. Не споменах, че аз трябва да изиграя голяма (и вероятно опасна) роля в цялата история. Ето че отново криех нещо от него, но нямаше смисъл да го тревожа — така или иначе не знаех нищо конкретно.

— Разсмях се, защото си представих какво ще стане, ако вземеш амброзия.

— И какво е толкова смешно? Може да надраскам цяла книга за седмица.

— Да, но никога повече няма да те видя. Ще спреш да се къпеш и да се постригваш. Косата ти ще стигне до кръста, брадата ти — също, ще седиш приведен в тъмното и ще се разложиш в тениската ти с надпис „Пънки брюстър“.

— Не е смешно. Това са плановете ми за пенсия. А и ако ще нося една тениска следващите петдесет години, то тя ще бъде с надпис „Флаш Гордън“. — Чертите му се изкривиха в гримаса, докато дъвчеше. — Цялата идея, че проблемът на Дъг е следствие от „вълшебни“ стимуланти… — той поклати глава. — Това е лудост. Направо е страховито. Те ще му помогнат ли?

— Да, ако могат. Най-вече Картър.

— Имаш му голямо доверие. Малко е иронично, предвид обстоятелствата.

Сигурно бе така. Отново това беше ново за мен. Започнах да осъзнавам нещо — въпреки че аз бях в отбора на Джером, напоследък Картър беше на моя страна. Усмихнах се на Сет.

— Ами ако не можеш да вярваш на ангел, на кого тогава?

След вечеря музата отново го призова и аз го оставих — не можех да се боря с нея. Зачудих се дали Сет би излизал с някой, който не харесва книгите му. Малко жени можеха да преглътнат такава конкуренция. Понякога и на мен ми беше трудно да я преглътна. Сякаш не бе достатъчно, че Сет не си падаше по по-енергичните занимания, като танците например. Сега бях лишена и от дреболиите, които ми се подхвърляха от време на време.

Със съзнанието, че ме е пренебрегнал заради по-висши цели, се върнах към сортирането на книгите и това ми позволи донякъде да забравя проблемите с Алек и да спра да се чудя как ще намеря онзи изискан тип. Беше почти невъзможно да открия Дъг вечерта, но щяхме да се видим на работа утре. Веднъж беше предложил да ми даде номера на Алек; надявах се и сега да бъде така услужлив.

Довърших каталогизирането и подреждането на книгите към два сутринта. Накрая всички книги бяха по лавиците в кабинета или в дневната и всички бяха подредени по жанр и автор — достойно за стандартите на „Емералд Сити“. В кабинета вече имаше място за бюро.

В спалнята Сет все още пишеше в тъмното, само на светлината на монитора. Целунах го по бузата още веднъж и заспах в леглото му изтощена.

Събудих се часове по-късно, когато някой целуна мен по бузата.

— Здрасти — промърморих сънено и се опитах да издърпам Сет в леглото при мен. — Навеждаш ме на шантави идеи.

Той се наведе и залепи една целувка на носа ми. Сутрешното слънце озаряваше медните кичури в рошавата му коса, която хвърляше обичайната сянка върху лицето му. Гледаше ме нежно, чувствените му устни се усмихваха.

— Подредила си книгите ми. Всичките.

— Трябваше. За Бога, ако някой в „Емералд Сити“ беше разбрал, че не съм го направила досега, щяха да ме уволнят.

Сви се до мен и ме прегърна с една ръка.

— Прекалено си добра за мен, Тетида. Понякога съм такъв идиот.

— Спри да се подиграваш на любимия ми писател, че ще те набия.

— Говоря сериозно. Губил съм момичета заради много по-дребни неща от снощното ми изпълнение.

— Не беше толкова лошо. Държал си се и по-зле. — Надигнах се леко. — Колко приятелки си имал досега?

Бръчици от смях се появиха около очите му и така беше дори още по-сладък.

— Всичко беше, за да имам материал за книгите, кълна се.

Каква ирония — осъзнах аз — накрая пак се оказах обвързана с човек на изкуството. Преди много време съпругът ми понякога обичаше музиката повече и от мен. Обичах го именно заради тази негова страст, но я и мразех. Подобни сценарии често се повтаряха сред смъртните през вековете.

— Как се получи главата? — попитах и разроших още повече косата му.

— Добре. Дори чудесно. — Погледна ме нежно и леко смутено. — Би ли искала… Би ли искала да ти дам да четеш черновата, докато работя по нея? Да видиш как върви?

Замръзнах като осъзнах колко ценен подарък ми поднасяше. Веднъж Сет беше казал, че никога не би позволил на някого да чете първите чернови. Не искаше някой да повлияе на собствените му мисли. Едва след като завършеше ръкописа и беше сигурен, че е постигнал съвършенство, позволяваше на издателската хайка да го погледне. Предложението му ме развълнува и трогна.

— Не — казах нежно с усмивка. — Но ти благодаря. Не искам да нарушавам нормалния ти цикъл на работа. Може би… може би ще го прочета, когато си почти готов да изпратиш ръкописа.

Кимна и отвърна на усмивката ми. Нещо премина между нас, но то нямаше нищо общо нито с ръкописа, нито с подреждането на книги, макар и да беше породено от тях.

— Заповядай — каза той и се изправи. Обърна се към близкия стол и вдигна поднос, който дори не бях забелязала. — Понеже ме нахрани снощи…

Погледнах към подноса в скута ми. Палачинки — усмихнати личица — с кленов сироп. Хубаво силно кафе. Дори малка ваза с две стръкчета лилави ириси. Сет си падаше по лилавите цветя. Докоснах едното кадифено венчелистче.

— Не си ги взел от кухнята. Трябва да си станал много рано, за да ги купиш.

Той поклати смутено глава.

— Изобщо не съм лягал.

Не се изненадах, когато Сет легна до мен и заспа, докато аз ядях палачинките. Довърших изключителната закуска, измих чиниите и тръгнах за работа, но му оставих бележка да ми се обади по-късно.

Бях толкова свикнала с отсъствието на Пейдж и Уорън от книжарницата, че сякаш те вече не работеха там. Когато пристигнах, намерих Дъг и както се надявах, той наистина ми даде номера на Алек, но не и без да се посмее за моя сметка.

Обадих се на Алек в обедната почивка, не бях сигурна дали ще си е вкъщи. Беше там и звучеше повече от доволен да ме чуе. Да, да, разбира се, че ще ми даде. Много се радвал, че ми е харесало. Продиктува ми адреса на заведението, в което щял да бъде и ми каза да мина след работа.

Пристигнах пет минути след като смяната ми свърши. Заведението беше съвсем обикновено, в него нямаше нищо тъмно или злокобно. Изобщо не приличаше на стереотипното заведение за наркосделки. Забелязах Алек на една маса отзад, но с него имаше някого. Не исках да ги прекъсвам и се наредих на опашка, за да си взема мокачино.

Приятелят на Алек беше млад мъж, по-млад и от него, бих казала на около осемнайсет. Красив. Беше прибрал гъстата си тъмноруса коса на опашка в основата на врата, а лицето му беше с правилни и волеви черти. Когато се усмихна на някакъв коментар на Алек, видях идеално бели зъби на фона на загорялата му кожа. Сигурно скоро щеше да се появи по рекламите на „Абъркромби & Фич“.

Или пък може би не, тъй като очевидно пропиляваше живота си. Алек протегна ръка към джоба си и му даде една от прословутите торбички. Щастие и облекчение засияха на златното лице на момчето и той стана (ако изобщо беше възможно) дори още по-привлекателен. После си тръгна. Ядосано сграбчих чашата си, дръпнах стола, на който беше седяло момчето, и се насилих да изглеждам весела.

— Здрасти — поздрави ме Алек, явно в добро настроение. — Нямаш представа колко се радвам да те видя. Много си секси, както винаги.

— Благодаря. Как върви?

— Страхотно. Прекрасен ден — наведе се той към мен и се усмихна широко. — Е, какво мислиш?

Поставих чашата на масата и си придадох захласнато изражение на малко момиченце.

— Беше прав… Просто невероятно. Сякаш бе… — реших, че ще е по-добре да замълча, отколкото да търся думи за нещо, което не бях изпитала.

Той с удоволствие ми подсказа.

— По-добро от всичко? Сякаш най-накрая си намерила себе си?

— Да — казах, останала без дъх. — Ти… трябва да ми дадеш още.

— Добре. — Ръката му посегна към вълшебния джоб. Една от смъртоносните торбички се появи и гадното усещане отново пропълзя по гръбнака ми. Задържа кристалите далеч от мен, за да ме подразни. — Знаеш ли, колкото повече взимаш, толкова по-хубаво става. Готова ли си за това?

Втренчих се жадно в торбичката, после в него.

— Нямаш ли повече? Искам и тези, но… няма да ми е достатъчно. Искам още много.

— Дай по-кротко. Не ти трябва повече от една торбичка.

— Знам, но ще ми стигне за два-три дни, нали?

Очите му проблеснаха.

— Вече имаме големи планове, а? Повечето хора не се запалват толкова бързо.

Задъвках долната си устна, не исках да стане подозрителен. Замислих се за качествата си, опитах се да измисля нещо несексуално, което амброзията би могла да засили. Предишния клиент на Алек ми подсказа отговора.

— Малко е странно. Познавам един човек, работи в агенция за модели. Досега винаги шикалкавеше. Вчера обаче бях взела кристалите и го видях… беше като… не знам. Не можеше да ми се насити. Иска да отида за някакви страшни снимки. — Сграбчих ръката на Алек. — Не знам дали беше заради това… може да е съвпадение. Нямам представа, но искам още. Трябва ми, за да пробия. Помогни ми. Или ме заведи при човека, който ти ги дава. Ще си платя. Готова съм на всичко.

Лицето му ми подсказа, че съм казала правилните думи.

— Не е съвпадение — каза той самодоволно. — И ще ти уредя още.

Издишах от облекчение.

— Обещаваш ли? Голяма доставка?

— Обещавам. Ето, вземи това.

— Колко ти дължа?

— Нищо.

— Стига, не може всичко да е безплатно. — Ръката ми вече го стискаше по-нежно и двусмислено. — Вече ти казах… готова съм да платя… с каквото поискаш.

Въздъхна, изгледа ме с копнеж, леко прокара пръсти по ръката ми и се отдръпна.

— Знам. Искаш голяма доставка? За нея ще трябва да платиш. Ще те заведа при човека, който ме снабдява и ще платиш на него.

— Колко ще струва? Какво ще е нужно?

Нещо неразгадаемо проблясна в очите му.

— Вече имаш това, от което се нуждаеш. Да се видим утре вечерта?

Поколебах се. Картър беше казал, че им трябва време за подготовка, преди да се изправя срещу доставчика. Междувременно аз трябваше да си уредя среща с него, но не толкова скоро.

— Заета съм — отвърнах, като се опитах да вложа в думите си огромно съжаление. — А вдругиден?

Не изглеждаше много доволен, както когато отказах да изпия първата доза веднага. Ако обаче предишния път беше поради жадно любопитство, този път изглеждаше почти паникьосан. Зачудих се какво беше толкова спешно.

— По-добре ще е да е по-скоро. Така или иначе няма да издържиш толкова дълго, не и щом толкова силно го искаш.

Не отстъпих.

— Нямам избор.

Той се съгласи след още малко убеждаване и определихме час и място на срещата след два дни. Когато се изправих, той ме предупреди.

— Обади ми се, ако не можеш да издържиш, става ли? Ето номера на мобилния ми.

— Добре, благодаря.

— Хей — извика ми той, когато тръгнах. — Късмет със снимките.

За момент не можах да се сетя за какво говори. После си спомних измислената ми фотосесия. Усмихнах му се и му благодарих, ликувайки вътрешно, след като си тръгнах. Във всички лъжи, които наговорих, имаше и зрънце истина.

Наистина имах фотосесия. Тази вечер Бастиен щеше да направи снимките за Сет.

Загрузка...