Триумфът на сукубата

Глава 22

Сервитьорът ми донесе още един гимлет, когато изпих последния. Добър човек, помислих си аз. Заслужаваше щедър бакшиш.

Четири дни след Изумрудения литературен фест седях в „Избата“ с Джером, Картър, Хю, Питър, Коди и Бастиен. Обичайните заподозрени. Не бях виждала никого от тях от дни. Гледах да не се набивам на очи; в общи линии излизах само, за да отида на работа.

Не се бях чувала и със Сет през това време.

Никой не говореше. Просто стояхме в тъмното и пиехме питиетата си. Хората в заведението се разхождаха наоколо и се смееха, но ние бяхме в ъгъла на тишината. Можех да разрежа с нож неловкото напрежение помежду ни. Накрая не издържах и въздъхнах.

— Добре — сопнах се аз. — Стига преструвки. Знам, че сте гледали видеото.

Сякаш изпуснах въздух от балон. Всички задръжки паднаха. Хю проговори пръв, очите му блестяха от възхищение.

— Исусе! Това беше най-доброто, което някога съм гледал! — Гледах го може би десет пъти — добави Питър. — И не ми омръзва.

Очарованият поглед на Коди говореше сам по себе си. Глътнах половината чаша на един дъх:

— Понякога не мога да повярвам, че това е животът ми. Бастиен беше свършил достойна за „Оскар“ работа, улавяйки с камерата романтичното ми приключение с Дана. Тя така и не забеляза плуващата във въздуха камера — само инкубът беше невидим. Разбира се, Дана беше прекалено заета да забележи каквото и да е. Аз се бях погрижила за това. Може и да се наслаждавах на уменията си да доставям удоволствие и да отвличам вниманието, но след като действието на амброзията премина, не ми се искаше да излагам на показ точно тази моя способност, също както не исках да ме свързват с героинята от разказа на Сет. Поне никой не знаеше коя е Табита Хънтър.

— Фльор, кълна се, направи неща, за които дори аз не знаех — подразни ме Бастиен.

— О, млъкни — отвърнах му, защото бях наясно, че лъже. — Цялата ситуация е достатъчно неловка. Не мога да повярвам, че успя да го пуснеш в интернет само за няколко часа.

Той вдигна рамене.

— Защо да пазя такава добра новина само за себе си?

Очите на Джером блестяха от удоволствие.

— Не се чувствай неловко. Това, което направи, е достойно за медал. Ще станеш сукуба на годината.

— Страхотно — казах аз. — Може би сега ще получа талони, които няма да са изтекли.

— Шегувай се колкото искаш — продължи демонът, — но ти вся хаос в силна религиозна група. Това определено трябва да се отпразнува.

И вероятно щеше да реши проблемите на Бастиен. Вярно, не той беше в светлината на прожекторите, но се погрижих Джером да подчертае ролята му в официалния писмен доклад. Според мен демонът беше наясно, че малко преувеличих заслугите на Бастиен за тази лудория, но за него техническите подробности нямаха значение. Независимо от написаното в доклада, дяволската общност знаеше, че именно сукубата на Джером е на това толкова популярно видео. Репутацията на шефа ми беше стигнала до небето.

А колкото до КЗСЦ… Е, да, при тях категорично цареше хаос. Дана подаде оставка, още щом скандалът избухна. Внезапно изгубила силния си лидер, групата изпадна в объркване и се лашкаше насам-натам без ясна посока. Горкият Бил. Освен проблема с невярната съпруга, той трябваше да поправи нанесените щети и все по-силно да отстоява позицията си относно семейните ценности, за да спаси политическата си кариера. Изборите бяха следващата година и не беше ясно какво щеше да стане с него.

Изпитвах смесени чувства към случилото се. Разбира се, мразех ужасната дейност на КЗСЦ и се радвах да ги видя на дъното. Дана обаче, въпреки многото й недостатъци, имаше чувства към Табита. Едва ли я обичаше, но чувствата й бяха искрени. Беше се открила пред мен, а аз й се подиграх. Дори и да успееше да се измъкне от тази каша, вероятно никога повече нямаше да приеме сексуалните си влечения. Щеше да ги потисне и да продължи кампанията за нетолерантност към хомосексуализма. Това ме притесняваше, както по отношение на личния й живот, така и по отношение на политическата й кариера.

— А когато не съсипва консервативни кучки — отбеляза Хю, — в свободното си време унищожава богове. И наистина ли наби онова хлапе? Направо си невероятна.

— Не забравяйте и за Изумрудения литературен фест — усмихна се Коди закачливо. — Боже, не мога да повярвам, че го изпуснах.

— Има ли нещо, което да не можеш, Джорджина? — зачуди се Питър. — Нали не си се научила да готвиш суфле зад гърба ми?

Завъртях очи и се обърнах към по-висшите безсмъртни, игнорирайки превъзнасянията на приятелите ми.

— Ще ми кажете ли цялата история за Сол или който и там беше. Така и не споменахте нищо за това, че убих божество.

— Знаеш повечето подробности — отвърна ми Картър.

— Освен това технически не си го убила — добави Джером.

Опулих очи.

— Така ли? Но… той избухна. Навсякъде имаше кръв. Изглеждаше някак… не знам… окончателно.

— Ти унищожи човешкото му проявление — обясни ангелът почти отегчено. — Тялото, с което обикаляше света на смъртните. Сол или Сома, както всъщност се нарича, все още съществува.

— „Сома“ е другото име на амброзията… — започнах бавно аз.

— Да — потвърди Картър. — Според индуизма, бог Сома е божественото въплъщение на наркотика. Той тече във вените му и после бива раздаден на смъртните.

Спомних си кървящата му китка и как изглеждаше засъхналата му кръв.

— Кръвта му образува кристалите, които амброзията представлява. Точно тях пиеха всички. Точно това пих и аз! — потръпнах.

— Освен това я пи и в чиста форма — отбеляза Джером, наблюдавайки реакцията ми, — направо от източника.

— О, Господи! — осъзнах аз. — Бокалът! Мислех, че е някакъв наркотик, за да ме изнасили.

— Може и така да се каже — отвърна нежно Картър. — Кръвта му, когато е на кристали, усилва силните черти и се понася добре и от смъртни, и от безсмъртни, защото е разредена. В концентрирана форма е прекалено силна. Действа дезориентиращо. Не се ограничава само до стимулиране на уменията. Претоварва тялото, кара те да се чувстваш безумно добре и те прави чувствителен към физическо докосване и силни емоции.

Ето защо реагирах така на опита му да спи с мен и защо после се нахвърлих върху Алек. Разбира се, бях ужасно ядосана на бившия барабанист и почти вярвах, че действията ми нямаше да са много по-различни и без амброзията.

— Това е отвратително — промърморих. — Пила съм кръв. Гадост.

Коди и Питър се спогледаха и се усмихнаха.

— А каква беше онази стреличка? — попита Хю. — Онази, с която го намушка?

— Тя беше от имел. Имелът пази портата между световете. Скандинавците винаги са казвали, че расте на Дървото на живота — дървото, на което се крепи света.

Намръщих се.

— Значи е загубил само физическото си тяло и не е наистина мъртъв?

— Той никога няма да умре — каза Картър. — Идеята за храната на боговете винаги ще съществува, поне под някаква форма. Смъртните винаги са вярвали и ще продължават да вярват и да се молят за панацея, която да промени живота им.

Затова е толкова силен, въпреки че повечето не знаят кой е. Не е задължително хората да знаят кого боготворят и в кого вярват, за да му вдъхнат сила.

— Но когато отново се пръкне на този свят, вероятно ще е някъде другаде — отбеляза Джером. — Ако Картър или аз бяхме предприели нещо, щеше да е истинско обявяване на война. Невинната самозащита на Джорджи обаче му изпрати очарователно съобщение да се омита от тук и ни спести неприятностите. Трябваше единствено да напишем малък доклад. — Той направи гримаса, демонът мразеше бумащината.

Въздъхнах.

— Добре тогава. Един последен въпрос. Защо секс? Защо караше Алек да му води жертви?

— Че кой не иска секс? — попита Хю.

— Легендите са пълни с развратните му наклонности — отвърна Картър. — В един мит дори се казва, че е отмъкнал съпругата на някакъв бог, толкова силно я искал. Ако си бог на еуфорията и уникалните физически способности, няма как сексът да не ти е присъщ. Поне така съм чувал.

Намръщих се.

— Дори го е мързяло сам да си намира жертвите. Какво копеле!

— Той е бог — каза Картър, сякаш нямаше какво повече да добави.

Обърнах се към ангела и се замислих над думите му.

— Днес си истински извор на знание. На никого ли обаче не му пука, че открито обсъждаме и признаваме наличието на поне три религиозни вярвания? Индуизмът и скандинавската митология, плюс нашата религия. Която винаги съм смятала за истинската, между другото.

Джером изглеждаше искрено доволен.

— Стига. Сблъсквала си се с безсмъртни от всички видове „религиозни вярвания“ още от началото на живота ти като сукуба.

— Да, знам… Но досега не се бях замисляла за подробностите. Мислех, че сме на различни планети, забрави ли? Че те си гледат тяхната работа, ние си гледаме нашата. Сега всичко се обърка и сякаш… сякаш… всички правим едно и също.

— Да — каза Коди. — И кой е правият тук?

Ангелът и демонът се подсмихнаха заедно.

— „Що е истина?“, пита Пилат — Картър не можеше да избяга от любимите си цитати. В очите му забелязах потиснат смях.

Отново въздъхнах, знаейки, че няма да получа по-добър отговор от никой от тях.

Когато вечерното ни събиране беше към края си, Бастиен заяви нещастно, че трябва да замине за Детройт. Сбогува се с другите, а аз излязох да го изпратя.

Застанахме пред заведението, отдадени на собствените си мисли, докато местните и туристите минаваха през площад „Пайъниър“. Накрая, в един и същи момент и двамата проговорихме.

— Фльор…

— Бастиен…

— Не, нека аз говоря пръв — каза твърдо той. Кимнах му да продължи. — В хотела не постъпих правилно. Не трябваше да те карам да го правиш, не и след като ми каза да спра. А онова, което наговорих на Сет… Това вече е непростимо. Да, бях малко пийнал, но не ме извинява.

Поклатих глава.

— Бог знае колко глупости съм правила, когато съм била пияна. И с кого съм спала. Недей да се съдиш прекалено строго. Не и за това, което се случи… между нас. Аз сама направих своя избор и сега трябва да живея с него.

— Няма значение. Не трябва да ми прощаваш. Не и след като разреши проблема ми с Дана. Ти осъзна нещо, което аз бях прекалено сляп да видя. Не, определено няма прошка за мен.

— Може би. Аз обаче така или иначе ще ти простя — ръгнах го закачливо. — И ти не можеш да ми попречиш.

— Само глупак би се опитал да ти попречи — каза той галантно. — Но все пак не мисля, че заслужавам.

— Бас, хиляда години гледам как хората идват и си отиват. По дяволите, виждала съм как цивилизации идват и си отиват. В живота ми няма много постоянни неща. В живота на никого от нас няма. Не искам да отписвам един от най-добрите приятели, които съм имала.

Той разтвори ръце и аз отпуснах глава върху гърдите му, тъжна, че отново си заминава. Стояхме така дълго време и после той се дръпна, за да ме погледне.

— Време е за признания: не правих секс с теб от алтруизъм. Беше права за това. Не го направих и защото можех да го направя. Направих го, защото те исках. Защото исках да бъда близо до теб — докосна бузата ми и премигна. — Струваш колкото десет Алесандри. Заслужаваше си, дори и да ме пратят в Гуам.

— Ами в Омаха?

— Никой не заслужава чак толкова.

Засмях се.

— Ще изпуснеш полета си.

— Да. — Той ме прегърна отново и се поколеба, преди да продължи. — Има още нещо, което трябва да знаеш. В денят след… хм, идиотската ми пиянска изцепка, Сет дойде при мен.

— Какво? — напънах мозъка си. Това трябваше да е по времето, когато подготвях феста. — Защо?

— Искаше да знае какво се е случило. Между нас. Всички подробности.

— Ти какво му каза?

— Истината.

Втренчих се в нищото.

— Този тип е луд по теб — каза Бастиен след миг мълчание. — Такава любов… е, дори и адът не може да попречи на такава любов, така мисля. Не знам дали нещата между една сукуба и един човек могат да се получат, но, ако изобщо е възможно, то той е човекът, който ще успее. — Поколеба се. — Мисля… не, аз ревнувах, че той има любовта ти и че теб някой те обича така — усмихна ми се горчиво. — Няма значение. Късмет. Винаги ще съм до теб, ако ти потрябвам.

— Благодаря — казах и го прегърнах отново. — Ще поддържаме връзка. Може някой ден пак да работим заедно.

Дяволитият му поглед, отсъстващ по време на сериозния ни разговор, озари лицето му.

— Само какъв хаос можем да забъркаме! Светът още не е готов за нас двамата.

Целуна ме нежно и сладко по устните и после си тръгна. Минута по-късно усетих присъствието на Картър зад мен.

— Раздялата носи такава сладка тъга.

— Да — съгласих се тъжно. — Но такъв е животът и на смъртните, и на безсмъртните.

— Как върви ходенето по въже със Сет?

Обърнах се към него, почти бях забравила за тази алегория.

— Зле.

— Погледна надолу ли?

— Много по-лошо. Паднах. Паднах и ударих дъното.

Ангелът ме наблюдаваше със сериозен поглед.

— Значи трябва да се покатериш отново.

Задавих се и се засмях горчиво.

— Това възможно ли е?

— Разбира се — отвърна той. — Стига въжето да не е скъсано, винаги можеш да се качиш отново.

Оставих го и повървях няколко пресечки, за да хвана автобус до „Куин Ан“. Докато чаках, примигнах и малко късно осъзнах, че виждам Джоуди. Не бях говорила с нея отдавна. След скандала с Дана, Мич и Табита Хънтър бяха изчезнали от лицето на земята.

Дръпнах се от спирката и се вмъкнах в един тъмен вход в стил а ла Супермен. Миг по-късно се втурнах да я догоня като Табита.

— Джоуди!

Тя спря и се обърна. Кафявите й очи се разшириха, когато ме позна.

— Табита — каза несигурно и ме изчака да я настигна. — Радвам се да те видя.

— Аз също. Как върви?

— Добре — стояхме неловко. — Как си? Искам да кажа, след всичко… — бузите й порозовяха.

— Не се опитвай да избягваш темата. Вече съм го приела — казах й внимателно. — Вече се е случило. Не можем да направим нищо.

Тя погледна надолу към краката си, очевидно притеснена.

— Исках да ти кажа нещо. Не си… не си само ти, знаеш ли? — Погледна смутено към мен. — Тя, така да се каже, подходи по същия начин и към мен. Правихме някои неща… неща, които не исках да правя. Но и не можех да й откажа. Не и на нея. Беше много труден момент в живота ми.

Така. Значи не с мен Дана за пръв път е опитала забранения плод. Идеята, че е насилила Джоуди, ме отврати повече от възможността Дана да се хвърли в яростна борба срещу собствената си природа. Изведнъж вече не изпитвах съжаление към нея.

— Значи си е получила заслуженото — заявих ледено.

— Може би — каза Джоуди, все още разстроена. — Беше истинско бедствие за семейството й. Чувствам се ужасно заради Рийс. А и КЗСЦ… и при тях е хаос.

— Може би така е по-добре — отвърнах неопределено.

— Знам, че не вярваш в тях, но имат потенциал да правят добрини. Всъщност тъкмо отивам на заседание. Ще решаваме съдбата на организацията. Едва ли ще се разпаднем, но нямам представа в каква посока ще поемем. Някои хора все още мислят като Дана. Не са мнозинство, но имат влияние. По-голямо, отколкото хора като мен.

Спомних си разговора ни в градината.

— А ти все още искаш да направиш нещата, за които ми разказа? Да помагаш на хората, които наистина имат нужда?

— Да. Иска ми се да отида на заседанието и да говоря. Ако привлека вниманието на членовете, мисля, че ще успея да ги поведа по нов път. Една по-добра посока, благодарение на която ще можем да променим нещо, а не само да обиждаме хората.

— Тогава направи точно това.

— Не мога. Не мога да говоря пред публика. Не съм достатъчно смела.

— У теб има страст.

— Да, но това не е достатъчно, ако не мога да запаля и другите.

Изведнъж трябваше да положа усилие да прикрия лукавата усмивка, която пропълзя на устните ми.

— Имам нещо за теб — казах й и бръкнах в чантата си. — Ето, заповядай.

Дадох й последната доза амброзия. Може би беше опасно да я давам на смъртна, но една доза нямаше да й се отрази крайно зле, а и тя нямаше откъде да си набави друга. Освен това най-добре би било да стоя по-далеч от изкушението.

— Какво е това?

— Това е… хм, билкова добавка. За повече енергия. Не я ли знаеш?

Тя се намръщи.

— Нещо като женшен?

— Да. Няма да промени живота ти, разбира се, но на мен винаги ми вдъхва сили. Смесваш го с някаква напитка и готово.

— Е, аз тъкмо щях да си взема кафе…

— Идеално. Няма да ти навреди — усмихнах й се и стиснах ръката й. — Заради мен. Да кажем, че съм ти дала талисман за късмет.

— Да, добре. Ще го изпия с кафето. — Тя погледна часовника си. — Трябва да тръгвам, ако искам да отида навреме. Грижи се за себе си, става ли?

— Добре. Благодаря. Късмет довечера.

За моя изненада, тя ме прегърна набързо и после изчезна в тълпата от пешеходци. Докато пътувах с автобуса към къщи, се почувствах по-добре, отколкото се бях чувствала от дни. Искаше ми се да запазя амброзията за литературния фест следващата година, но вероятно нямаше да ми трябва — можех да си позволя два дни подготовка, вместо един. Все пак човек невинаги можеше да бъде във форма.