Твоята магия

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Работата, която братята Андерсън трябваше да свършат на другата сутрин, им отне по-малко време, отколкото бяха очаквали. Кантората, намерена от Томас предишния следобед, бе одобрена единодушно от всички. Споразумението за наемната цена и останалите условия беше подписано за не повече от час. Трите стаи на помещението се нуждаеха от ремонт, но ставаше въпрос само за дребни поправки, които един дърводелец и един бояджия щяха да свършат за няколко дни. Клинтън и Томас тръгнаха да търсят мебели, а Бойд — работници.

Дрю и Уорън останаха с достатъчно свободно време, но Уорън не желаеше компанията на брат си. Той искаше да отиде на Бъркли Скуеър и да поговори с Ейми, а не можеше да направи това, ако Дрю се мъкнеше подире му. Замисли се дали да не се сбие отново с брат си, просто за да се отърве от него, но сега, когато знаеше как да се справи с малкия си проблем, настроението му беше твърде повишено, за да се прави на ядосан.

Налагаше се просто да каже на Дрю да изчезва, което обаче със сигурност щеше да накара младежа да го следва по петите през целия ден. Спасението дойде от самия Дрю. Той явно имаше други планове.

— Ще намина към един шивач, когото Дерек ми препоръча. Можел да ушие официални дрехи само за няколко дни, и то на разумна цена.

— И за какво ти е официално облекло тук, в Лондон? — попита Уорън.

— Бойд и аз сме поканени на бал в края на седмицата. Всъщност поканата се отнася до всички ни, но не мисля, че ти ще проявиш интерес.

— Не, наистина. А ти ще отплаваш в края на седмицата — напомни му Уорън.

— Какво значение има? Винаги съм готов за няколко часа любов.

— А, да, забравих. Ти си прочут с това, че целуваш, а после изчезваш, така че какво значение има, наистина?

— Такава е тежката участ на моряка — ухили се Дрю без капка разкаяние. — Ти не си ли същият?

— Аз не давам на жените обещания, които не възнамерявам да изпълня.

— Да, жените твърде много се плашат от проклетия ти нрав, за да се опитват да изкопчат каквото и да било обещание от теб.

Уорън пренебрегна предизвикателството и дори преметна ръка през раменете на брат си, за да му обясни дружески:

— Ще насиня и другото ти око за симетрия, ако настояваш, но не точно сега.

Дрю се засмя.

— Успя да си излееш целия яд снощи, а?

— Временно.

— Радвам се да го чуя. Разбира се, че е временно. Добрите ти настроения никога не траят дълго.

Щом Дрю си тръгна, Уорън се намръщи. Толкова ли беше трудно да се спогоди човек с него? Хората от екипажа му не мислеха така — иначе щяха ли да продължават да плават с него вече толкова години? Той, разбира се, беше раздразнителен, а и имаше определени неща, които лесно го провокираха. Постоянната веселост на Дрю, например. Безгрижната натура на по-малкия му брат просто го вбесяваше, може би защото му напомняше за онова тъй далечно време, когато самият той бе съвсем същият — преди Мариан.

Отърси се от тази мисъл, отправяйки се към Бъркли Скуеър и към края на още един, още по-сериозен дразнител. Настроението му продължаваше да бъде добро и дори се подобряваше с приближаването на целта. Никакви повторения на вчерашния ден. И край на съблазните. Щеше просто да се наслаждава на посещението при сестра си. Щеше да се съсредоточи върху откриването на новата кантора за делата на „Скайларк“. Може би дори щеше да обмисли дали да не си намери любовница за времето на престоя му в Лондон.

Вероятно трябваше да отиде на този бал с братята си, в крайна сметка, просто така, за да види какви лесни завоевания предлага местното общество.

Днес иконом беше бившият пират, французинът Анри. Само няколко секунди след отварянето на входната врата Уорън бе уведомен, че е дошъл в неподходящо време. Джорджи спяла. Също и Джаклин. А останалите трима от фамилията Малори, обитаващи дома, били излезли.

Разочарованието на Уорън нямаше граници. Доброто настроение, постигнато с толкова труд, спадна далеч под нулата. Беше се приготвил да сложи край на своето гневно недоволство, а ето че отново бе обхванат от него. Можеше да почака в къщата, разбира се, но нетърпението само щеше да влоши настроението му още повече и ако междувременно Джорджи се събудеше, сигурно щеше да си го изкара на нея. Ето защо той си тръгна. Но как да си убие времето в град, който не познава?

Е, добре, имаше още нещо, което бе планирал да свърши. Час по-късно Уорън успя да намери спортната зала, която търсеше, споразумя се със собственика за персонално обучение срещу доста значителна сума и сега бързо установяваше, че не знае почти нищо за истинския юмручен бой. Това, което знаеше, му бе вършило добра работа — нали си беше побойник — докато не срещна Джеймз Малори.

— Не така, янки — недоволстваше инструкторът. — Това ще събори всеки средно як мъж по задник, но ако искаш той да си остане съборен, направи го така.

Нравът на Уорън не търпеше такъв род критики, но той бе готов да умре, но да се примири с тях. За награда щеше да има възможността да размаже физиономията на зет си без самият той да бъде размазан.

— Тялото ти може да понесе значително мощни удари, но трябва да го използваш правилно. Хайде, дръж ръцете си високо вдигнати и използвай силния си десен удар.

— Я виж ти — думите бяха произнесени от глас, който Уорън разпозна безпогрешно. — Има ли някаква особена причина, за да тренираш, янки?

Уорън се извърна и се озова лице в лице с Джеймз Малори и брат му Антъни, които се бяха приближили до ринга. Последните двама души, които би искал да види точно в този момент.

— Една-единствена — отвърна той недвусмислено.

Джеймз се ухили.

— Чу ли това, Тони? Наистина ми се струва, че нашият приятел все още иска главата ми.

— Хм, дошъл е на най-подходящото място, за да разбере как да я има, нали? — отговори Антъни. После се обърна към Уорън. — Знаеше ли, че и двамата сме ученици на Найтън? Естествено, това беше преди няколко години и оттогава сме понаучили нещичко и сами. Може би и аз съм в състояние да ти дам няколко урока.

— Не си създавай излишни затруднения, сър Антъни. Нямам нужда от такава помощ.

Антъни само се изсмя, обърна се към брат си и каза загадъчно:

— Той не разбира. Защо не му обясниш, докато отида ей-там да прибера това, което спечелих от облога си с Хорас Билингз?

— За какво се беше обзаложил този път? — попита Джеймз.

— Не можеш ли да се досетиш?

— За пола на моето бебе?

— За името й, старче? — Антъни се засмя. — Наистина те познавам много добре.

Джеймз се загледа след брат си с любяща усмивка, преди отново да насочи вниманието си към Уорън.

— Трябваше да приемеш неговото предложение. Той е единственият човек, който има шансове да ме победи, въпреки че са съвсем малки. Освен това, независимо че не вярваш, Тони ще те обучава добросъвестно, само и само да ме види победен. Той си е такъв.

Уорън беше наблюдавал взаимоотношенията между двамата братя достатъчно, за да проумее, че Джеймз вероятно е прав. Щеше му се собствените му братя и той да можеха да се заяждат така помежду си, без да стигат до неизбежния бой.

— Ще го имам предвид — отговори той рязко.

— Чудесно. Виж, аз самият бих ти предложил да се възползваш от собствения ми богат опит, просто заради спорта, но сестра ти вероятно ще ме обвини, че търся отмъщение или други подобни глупости, понеже аз няма да бъда толкова нежен с теб, колкото Тони. Между другото, имаш великолепна цепната устна. Някой когото познавам?

— За да можеш да го поздравиш ли? — сопна се Уорън. Джеймз само се усмихна, затова той добави: — Съжалявам, но ще те разочаровам, Малори. Просто Дрю и аз имахме известни проблеми да спим в едно легло.

— Жалко. — Джеймз въздъхна. — Мисълта, че си създаваш нови врагове, докато си в града, би се отразила чудотворно на настроението ми, наистина.

— Тогава ще се постарая да не те информирам, ако си създам такива — каза Уорън.

Онази проклета руса вежда се повдигна.

— Ако? О, ще си създадеш, янки. Не можеш да го избегнеш — та ти си такова буре с барут. Настина ми се струва, че трябва да закалиш проклетата си американска кожа. Прекалено лесно настръхва.

Фактът, че Уорън още не беше избухнал — макар че бе дяволски близо до това — го накара да отбележи с известно самодоволство:

— Забележи, че имам напредък.

— Така е — трябваше да се съгласи Джеймз. — Похвално, наистина… но пък и аз съм в чудесно настроение, след като тази сутрин успях да наема бавачка за Джак.

С други думи, Джеймз дори не се опитваше да го раздразни. Уорън обаче не беше на същото мнение. При споменаването на това име той скръцна със зъби:

— Това ме подсеща, че Джорджи ми предложи да те попитам защо кръсти дъщеря си Джак.

— Защото знаех колко ще те ядоса това, скъпи мой. За какво друго?

Уорън съумя да сдържи гнева си достатъчно, за да изтъкне мъдро:

— Знаеш, че подобна извратеност не е нормална.

Джеймз се засмя.

— Очакваш аз да съм нормален? Боже опази!

— Е, добре, не за пръв път се опитваш по всевъзможни начини да ме раздразниш, Малори. Ще ми кажеш ли защо го правиш?

Джеймз сви рамене.

— Просто дългогодишен навик, от който не мога да се отърва.

— Опитвал ли си?

Сега Джеймз се ухили.

— Не.

— Навиците започват отнякъде — каза Уорън. — Откъде започна твоят?

— Добър въпрос. Постави се на мое място. Какво би направил, ако нищо в този проклет живот вече не те интригува, ако не намираш никаква тръпка в преследването на една хубава фуста и ако дори перспективата за един кървав дуел ти се струва крайно отегчителна?

— Значи обиждаш хората само за да видя дали ще реагират с насилие?

— Не, за да видя в какви проклети задници могат да се превърнат. Ти се справяш много добре, между впрочем.

Уорън се предаде. Разговорът с Джеймз Малори му бе отнел и последните капки търпение и самоконтрол, а той не притежаваше нито едно от двете в изобилие. Явно изражението му го беше издало, защото Джеймз добави:

— Сигурно не искаш да направим един рунд, а?

— Не.

— Но ще се постараеш да ме уведомиш, когато промениш решението си, нали?

— Можеш да разчиташ на това.

Джеймз се разсмя одобрително.

— Понякога си забавен като оня негодник Идън. Не ти се случва често, но имаш проблясъци.