Твоята магия

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

Когато я натикаха в един сандък и я закараха на някакъв кораб в пристанището, Ейми започна сериозно да се съмнява дали не бе сгрешила, отказвайки да помогне на новите си познати. Думата „изчезвам“ придобиваше по-различно значение от това, което тя бе имала предвид. Определено се питаше дали тези момчета не гледат на нещата малко по-сериозно, отколкото си беше помислила първоначално.

Споменаването на титлата й също не помогна. Английските крадци може и да се впечатляваха от подобни неща, но тези азиатци изглежда не разбираха, че маркизът на Хейвърстън не е някой, когото биха желали да имат за свой враг. Не обърнаха внимание и на заплахите й за ужасните последици, които щяха да ги сполетят, ако не я пуснеха. Но когато те на свой ред й казаха за инструментите за мъчение, които можели да използват, за да й развържат езика, Ейми им отвърна с насмешка. Камшици, изтръгване на нокти и тям подобни! Нямаше да посмеят. Разбира се, тя не бе предполагала, че ще я държат цяла нощ, още по-малко — и на сутринта. Прекалено дълго, за да успее да се промъкне обратно в къщи без никой да разбере.

След като се намираше сред цялата тази бъркотия заради Уорън, най-малкото, което той би могъл да направи, бе да сподели с нея това неприятно преживяване, както беше направил с предишното. Но не — Уорън чисто и просто бе предпочел да си смени хотела след отплаването на братята си. Ала колкото и да му беше ядосана за това „изоставяне в лапите на вълка“, както го схващаше тя, все пак нямаше да съдейства на Жанг Ятсен, за да го намери.

Независимо дали беше откраднал или не семейната реликва на Ятсен, той просто можеше да откаже да я върне. Способен бе на такова твърдоглавие. А Ейми не искаше да разбере как биха се държали тези чужденци, ако наистина се ядосаха. Не всички бяха толкова дребни, колкото Ли Лянг, а и просто бяха твърде много. Но да ги заведе при Уорън би означавало да го предаде, а Ейми не можеше да направи това, въпреки че самият той без колебание я беше предал пред чичовците й.

Не, тя просто трябваше да се измъкне оттук сама, без съдействието на своя бъдещ годеник. Семейството й също не бе в състояние да й помогне в този момент. Джорджина може би щеше да си спомни вчерашния им разговор и да си помисли, че Ейми е отишла да търси Уорън, но след като разберяха, че не го е намерила, те нямаше как да проследят дирите й.

Сега беше заключена в каюта с миниатюрни размери. Вътре нямаше нищо, освен няколко груби одеяла на пода, фенер (нямаше прозорци), кофа за облекчаване на нуждите и празния вече сандък, с който бяха докарали Ейми. Без съмнение не й беше никак забавно.

Но тя бе напълно уверена, че ще успее да избяга сама стига корабът да не вдигне внезапно платна и да отплава. Дори имаше готов план и смяташе да го осъществи, когато й донесяха следващото ядене.

Първото ядене — паничка ориз и странно изглеждащи зеленчуци в лютиво-сладък сос, й беше донесено от приветливо дребно човече, което се назова Тайши Нинг. Той изглеждаше тънък като шушулка в широките си панталони и в своята препасана с колан туника. Дебелата му черна плитка стигаше почти до земята. Също като Ли, Тайши не надвишаваше Ейми по ръст. Нима щеше да й бъде трудно да го надвие с помощта на паничката за ориз. Съвсем не.

Но докато часовете се нижеха мъчително бавно, Ейми започна да се съмнява, че ще има късмет да провери това на практика. Бе изтървала чантичката си, докато се бореше срещу натикването в сандъка, но джобният й часовник още беше у нея и това й помагаше да следи времето Много, твърде много време минаваше без никой да се появи. Все пак смятаха да продължат да я хранят, нали? Или гладът бе първият метод, с който щяха да се опитат да й развържат езика?

Наближаваше вечер, когато Тайши най-после отключи вратата и влезе с нова купа храна — явно гладът не беше част от дневния ред… засега. Независимо от стържещия си стомах, Ейми не се интересуваше какво й е донесъл за ядене. Повече я заинтересува да види, че пред вратата й не е поставена друга охрана. Очевидно смятаха, че ключалката е напълно достатъчна, за да я опазят и че няма да опита нищо с Тайши. Е, добре, грешаха.

Жалко, все пак, защото той наистина беше много мил със симпатичната си усмивка и със своя предвзет, смешен английски. Но Ейми не биваше да оставя това да я разколебае. Вярно, че не Тайши бе човекът, който я беше домъкнал тук, но той работеше за онзи човек, а и сега за нея бе най-важно да се измъкне от тази неприятност и да се прибере у дома, където щеше да е в безопасност. Просто щеше да затвори очи, докато го удря по главата с тежката купа и после да се извини.

— Гледа какво Тайши донесъл, малка миси. Страхотно хубав нещо. Само не го харесаш и аз отсече ръка на готвач тутакси. Страхотно обещавам.

— Уверена съм, че няма да се наложи — отговори Ейми — но още не съм достатъчно гладна, за да проверя. Можеш да го оставиш ей-там.

Тя посочи сандъка, а с другата си ръка здраво стисна празната купа за ориз зад гърба си. Единственото, от което имаше нужда, бе да се озове за миг зад Тайши. Той последва указанията й. Беше толкова лесно.

Ейми затаи дъх, когато китаецът мина пред нея, после вдигна купата за ориз, затвори очи и замахна. Но преди купата да докосне каквото и да било, Ейми усети как я сграбчват за китката и я завъртат във въздуха. Приземи се на гърба си.

Не беше наранена, но бе дяволски слисана. Когато се обърна, за да погледне страховито кльощавия дребосък, видя, че той дори не е изтървал новата купа с храна. И й се хилеше.

— Как, по дяволите, го направи? — попита тя разярено.

— Лесно. Иска научиш?

— Не… аз… не… искам — намуси се тя и се изправи на крака. — Това, което иска, е да си отида у дома.

— Толкова съжалява, миси. Когато дойде човекът — може би да, а може би не. — Той сви рамене, за да покаже, че не е осведомен какво ще стане с нея в единия или другия случай.

— Но човекът не… Уорън не идва.

— Щом господар Ятсен казва той идва, значи той идва — заяви Тайши. — Ти няма нужда се тревожиш.

Ейми вбесено тръсна глава.

— Как може да дойде, когато не знае нито къде съм отишла, нито къде съм сега, нито дори, че изобщо съм из чезнала? Твоят господар Ятсен е идиот!

— Ш-ш-т, миси, или ще загуби главата светкавично — каза Тайши уплашено.

— Глупости — присмя се тя. — Никой не отсича глави заради една малка обида. Сега си върви. Искам да остана сама, за да страдам заради провала си.

Тайши я дари с още една ослепителна усмивка.

— Ти страхотно забавна, миси.

— Вън, преди да съм закрещяла страхотно!

Той се оттегли, като продължаваше да се хили. Преди да затвори вратата, Ейми го спря.

— Съжалявам, че се опитах да ти строша главата Нищо лично, нали разбираш?

— Не притеснява, миси. Човекът дойде скоро.

Ейми хвърли празната купа, която още бе в ръката й към вратата, точно когато тя се затвори. Щял да дойде скоро? След като не беше им казала и едничко нещо, к ето да ги заведе при него? Те всички бяха идиоти. А дори да бяха намерили начин да открият Уорън, той не би дошъл да я спаси. Щеше да е доволен, че са я отвлекли живота му.

И сега какво? Очевидно възможността за нападение над малките, хитри човечета отпадаше. Май трябваш просто строши фенера, докато вратата бе отворена, за да предизвика пожар, въпреки че независимо от симпатичната усмивка на Тайши, Ейми не можеше да е сигурна, а той не би предпочел да затръшне вратата и да я остави вътре да се опече, вместо да забрави за постъпката й и да угаси огъня.

Добре, нямаше никакво съмнение, че първият й план бе претърпял пълен провал. Но тя в никой случай не смяташе да се предава. Не беше успяла да надвие Тайши. Той не само говореше смешно, а и се биеше смешно. Но вероятно би могла да му избяга. Сигурно нямаше да стигне по-далеч от палубата, но един „страхотен“ вик можеше да доведе помощ, … или да не доведе. Щеше да зависи от това кое време на деня е и в коя част на пристанището е закотвен корабът. Във всички случаи, обаче, си струваше да опита, когато пристигнеше следващото ядене.