Твоята магия

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

През остатъка от вечерта Уорън игра карти с Клинтън и с двама англичани. Загуби двеста паунда, но причината бе по-скоро в това, че не разбираше твърде добре играта, а не толкова в разсеяността му. Като си помислеше само че бе дошъл тук за да си намери любовница! Откакто Ейми се беше появила, не бе забелязал никоя друга жена.

Тя все още танцуваше с многобройните си обожатели. Сега те щяха да започнат да я посещават и в къщи. Собствената му сестра бе настояла на това. Оставаше му само да се надява, че някой от тях ще грабне внимание й и ще я отклони от него.

— Престани, янки — възмути се мъжът вляво от него и то не за пръв път.

Уорън сведе поглед, за да види, че е смачкал картите в ръката си… отново.

— Съжалявам — каза той, стана от масата и се обърна към брат си: — Прибирам се в хотела.

— Това е най-разумното решение, като се има предвид настроението ти.

— Не се заяждай с мен, Клинтън.

— Нямам намерение. Ще се видим утре сутринта.

Бяха решили да посетят заедно Джорджина за последен път преди отплаването си, защото тя още не беше в състояние да ги изпрати на пристанището. Уорън също бе обещал да присъства, но сега смяташе да се измъкне от обещанието си. Той нямаше да отплава, така че можеше да се види със сестра си и по-късно. Когато Джордж се почувстваше добре, възнамеряваше да я изведе на разходка, заедно с Джаклин. Хубаво щеше да бъде да са само тримата, без да трябва да се притеснява от намесата на някой друг от къщата. Но във всички случаи бе най-благоразумно да стои надалеч от Бъркли Скуеър.

На излизане от залата Уорън мина покрай ръба на подиума за танци. Не направи опит да открие Ейми и вярната свита от влюбени говеда. Но може би трябваше просто за да отбележи, че тя не беше там. Чакаше го в коридора, полускрита зад една саксия с папрат.

Уорън видя само крайчеца на синята рокля и обувките, които бяха в същия цвят, но това му бе достатъчно. Нямаше да спре при нея. Тя обаче не му даде възможност да продължи, като изскочи пред него и му препречи пътя.

— Предполагам, че сега си ми още по-ядосан? — бяха първите й думи.

Не можеше да се отрече, че този път тя наистина звучеше малко по-предпазливо. Но това никак не го умилостиви.

— Може и така да се каже. Всъщност за теб би било най-добре никога повече да не се мяркаш пред погледа ми.

По някаква непонятна причина неговият отговор заличи уплахата и върна палавия блясък в кобалтово-сините й очи.

— О, боже, колко ужасно звучи това. Е, след като ще си говорим истината, ти също трябва да знаеш, че и аз още съм ти сърдита. Не бивайте да им казваш за нас, Уорън.

— Не за нас, а за теб.

— Все тая — каза тя някак развеселено. — Предполагам ти си наясно, че сега изобщо няма да престанат да ми натякват за това.

— Чудесно. Може би ще успеят да ти влеят малко разум. Бог ми е свидетел, че ти не ме послуша.

— Те просто ще настояват, че си твърде неподходящ за мен, но ние вече знаем това.

— Аз го знам. Ти го пренебрегваше.

— Естествено. Здравият разум няма нищо общо с чувствата, които изпитвам към теб.

— Господи, не започвай пак.

Той я отмести от пътя си, но Ейми бързо се завъртя и отново застана пред него.

— Не съм свършила, Уорън.

— А аз — да.

— Нали осъзнаваш, че им предостави възможност да убедят баща ми да не ни даде своето съгласие?

— Искаш да кажеш, че от тази вечер все пак е произлязло и нещо хубаво? — беше отговорът му.

— Не се обнадеждавай толкова. Това просто означава, че може да ми се наложи да избягам с теб.

— Недей да затаяваш дъх, Ейми. По-скоро ми кажи какво стана с изпращането ти в провинцията? Мислех, че това те тревожи най-силно.

Най-сетне! Тя не изглеждаше толкова самоуверена.

— Все още има такава опасност, но няма защо да се безпокоиш. Аз чисто и просто ще се върна.

— За да те изпратят отново?

— Вероятно, но пак ще се върна.

— Да се надяваме, че до третия път вече ще съм отплавал.

Ейми поклати глава с възмущение, но тонът й бе мек.

— Знам, че полагаш извънредни усилия, за да ме накараш да ти се разсърдя, и трябва да ти кажа, че се справяш великолепно. За твое щастие, обаче, до сутринта ще съм ти простила.

— Няма да ти върна жеста.

— Тъкмо напротив.

Уорън въздъхна. Сега вече наистина беше разгневен.

— Кога ще го проумееш, Ейми? Би трябвало да ме отблъскваш, а не да ме насърчаваш.

— Къде го пише?

— Прекрасно знаеш, че поведението ти е безсрамно.

— Предполагам. Но не бих се държала така дръзко с никой друг, освен с теб. Не съм ли ти го казвала вече?

Беше му го казвала, но той все още не вярваше. Ами ако не е бременна…

— Надяваш се да ме впримчиш, защото носиш бебе в корема си, нали? Затова толкова упорито искаш да се вмъкнеш в леглото ми.

Мили боже, колко светкавично беше нападнал!

— Защо трябва да имам някакви скрити подбуди? Сигурно си наясно колко си привлекателен. Защо да не мога да те искам просто заради самия теб?

— Ни най-малко не съм привлекателен. — Години наред беше изграждал характер, който да отговаря на тази негова самооценка.

— О, но аз ще поправя това. Ще станеш същинско съкровище — чаровен като Дрю, търпелив като Томас. Не можем да сторим кой знае какво с тази твоя избухливост, освен да направим така, че да няма причини тя да се проявява. Разбираш ли, сега можеш да се мръщиш колкото си искаш — няма никакво значение. Това, което ме интересува, и което очаквам с нетърпение, е човекът, в който ще се превърнеш след като се оженим.

Уорън бе завладян от нейната увереност. Трябваше да се отърси от чувството, че тя би могла наистина да притежава някаква магическа способност да прави такива чудеса.

— Никой не може да бъде такъв оптимист, Ейми.

— Ако можеше да виждаш доброто у хората като мен, нямаше да мислиш така.

Тя се отдръпна, за да му направи път. Този път Уорън не се и опита да каже нещо. Нямаше смисъл — Ейми винаги успяваше да вземе последната дума.

Но не бе направил и три крачки, когато тя извика зад гърба му:

— Дойдох тази вечер само защото знаех, че ти ще бъдеш тук. Недей отново да стоиш надалеч от мен толкова дълго, защото сега, когато вече си сам в „Олбъни“, може просто аз да дойда при теб.

Мисълта за това го ужаси. Ейми и легло под ръка? Първото нещо, което трябваше да направи утре сутринта, бе да си потърси нов хотел.

— Можем вече да си тръгваме, чичо Джеймз — каза Ейми, когато се присъедини към Джеймз в бюфета.

— Благодаря на бога — отвърна той, но веднага попита: — Защо толкова рано?

— Защото Уорън си замина.

Джеймз завъртя очи и отиде да донесе връхните дрехи. Налагаше се да поговори с тази малка немирница и не виждаше защо да не го стори още по пътя към къщи. И нямаше да й позволи отново да го шокира така, че да не може да си отвори устата. От къде ли се бе взела тази нейна дързост?

Децата на стария Еди винаги се бяха държали образцово… Мили боже, дали вината за отклонението на Ейми от доброто възпитание не бе във влиянието, което имаше Джеръми върху нея напоследък? Разбира се, това трябва да е. Двамата прекарваха твърде много време заедно в търсене на забавления и ето че възприемчивото момиче бе усвоило навика на този нехранимайко, сина му, да се държи безобразно.

Джеймз все още беше на това мнение, когато каретата пристигна, затова щом вратата й се затвори след тях, той каза на племенницата си:

— Джеръми ще си понесе последствията за това, ще видиш.

Ейми, разбира се, нямаше никаква представа за какво говори.

— За какво?

— За твоето непристойно поведение пред нас тази вечер.

— Какво общо има той с това?

— Очевидно от него си се научила да се държиш така.

Тя нежно се усмихна на чичо си.

— Глупости. Винаги съм била склонна да говоря това което мисля. Просто досега се въздържах да го правя.

— Трябваше да продължиш да се въздържаш.

— При нормални обстоятелства бих го направила, но така, както стоят нещата с Уорън, се налага да бъда откровена.

— Няма никакви „неща“ с този дръвник. Признай си, че това беше само представление, за да спасиш кожата му поради някаква глупава причина, например защото ти е жал за него. Хайде. Чудесно ще те разбера. Никога по вече няма да отворя и дума за това.

— Не мога да го направя, чичо Джеймз.

— Естествено, че можеш. Опитай — каза той почти отчаяно.

Ейми поклати глава.

— Не знам защо приемаш това толкова навътре. Няма ти да живееш с него.

— Нито пък ти — настоя Джеймз. — Не мога да се сетя за нито един по-неподходящ мъж…

— Напълно е подходящ — прекъсна го тя. — Ти просто не го харесваш.

— Това се разбира от само себе си, но няма нищо общо с проблема. — Време беше да се обърне към фактите. — Освен това той не те иска, скъпа. Чух го със собствените си уши.

— По една случайност знам, че това не е вярно.

Джеймз се надигна, а мускулите му се стегнаха като за бой, макар че виновникът го нямаше.

— Как така знаеш, по дяволите? — попита той.

Ейми не обърна внимание на войнствения му тон.

— Няма значение. Проблемът е, че той не иска брачните вериги, които би получил заедно с мен. Но аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да го накарам да промени решението си и да пожелае да се ожени за мен Ако не успея, нека причината не бъде в това, че ти си се намесил. Ако не успея, трябва да е защото той наистина не ме иска. Това е единственото, което ще приема. В противен случай никога няма да се откажа от него, дори ако се наложи да го последвам в Америка. Така че не се опитвай да ме спреш, чичо Джеймз. Наистина няма да постигнеш нищо.

Подобни предупреждения не можеха впечатлят човек с характера на Джеймз. По дяволите, изобщо не го интересуваха. Естествено, можеше просто да убие негодника. Но на Джордж това никак нямаше да й хареса. Можеше никога да не му прости. Проклятие!

— Баща ти няма да ти позволи, скъпа, бъди сигурна.

— След като ти поговориш с него? Разбира се.

— Тогава можеш просто да забравиш за любимия си.

— Не — твърдо каза тя. — Не е приятно, но пък го очаквах.

— Мътните да го вземат, Ейми, този човек е прекалено стар за теб. Когато станеш на неговата възраст, той ще куцука, превит на две и с бастун.

Ейми се засмя развеселено.

— Хайде сега, чичо Джеймз, той е само осемнадесет години по-възрастен от мен. Ти самият очакваш ли след осемнадесет години да куцукаш с бастун?

Тъй като Джеймз бе в разцвета на силите си, със сигурност не очакваше нищо подобно. Нали тъкмо след осемнадесет години около Джак щяха да започнат да се навъртат обожатели. Той твърдо вярваше, че ще може да се справи с всеки от тях.

— Добре де, няма да куцука, но…

— Моля те, не ми опявай за разликата в годините. Достатъчно съм чувала за това от Уорън.

— И защо не послушаш по-възрастните хора?

Тя му хвърли поглед, изпълнен с ярост. Самият Джеймз бе доста доволен от забележката си. Но Ейми се съвзе бързо.

— Възрастта е дребен проблем, при това не може да се преодолее. Предпочитам да се съсредоточа върху множеството недостатъци на Уорън, които могат да бъдат преодолени.

— Значи признаваш, че има недостатъци?

— Не съм сляпа.

— Тогава какво, по дяволите, намираш у него?

— Своето бъдещо щастие — каза тя просто.

— Къде намери кристалната си сфера?

Ейми се засмя.

— Може би ще ти е интересно да узнаеш, че Уорън ми зададе почти същия въпрос.

— Мили боже, никога не казвай това. Не мисля по един и същ начин с този проклет копелдак.

— Сигурна съм, че и той би казал същото.

Джеймз подозрително присви очи. Май че бе успяла да се изравни по точки с него след онази забележка за по възрастните. Е, тя беше Малори, в края на краищата. От само себе си се разбираше, че бързо ще му го върне. Почти му стана мъчно за проклетия янки… По дяволите!

— Много добре, скъпа, но все пак не искаш да се надпреварваме по остроумие, нали?

Тя го погледна ужасено.

— Опазил ме бог! Ти ще ме оглозгаш до кокал за секунди.

— Съвсем вярно.

Ейми изостави всякакви преструвки и каза непоколебимо:

— Но по решителност мога да се меря с всеки друг от семейството.

Джеймз изпъшка. Нещата в никакъв случай не вървяха добре.

— Ейми…

— Виж, чичо Джеймз, няма смисъл да продължаваш да се занимаваш с това. Откакто видях за пръв път братята Андерсън преди шест месеца, знам, че Уорън е мъжът за мен. Това не е някакъв временен каприз, който ще отмине. Разбира се, че някой англичанин би бил за предпочитане, но тук изобщо не става въпрос за избор, а изцяло за чувства. Мисля, че вече съм влюбена в Уорън.

— Проклятие — беше единственото, което успя да каже Джеймз.

— Именно. Този човек ще ме подложи на дяволски мъчения, докато му дойде ума в главата.

— Няма да кажа, че съжалявам — измърмори той.

— Не съм и очаквала. — После Ейми му отправи една от палавите си усмивки. — Но не се тревожи, чичо Джеймз. Мъченията, на които го подлагам аз, са много по-страшни.