Тя

IX. Мъртвата хубавица

Когато отворих очи, лежах недалеко от огъня, около който преди време бяха насядали диваците, готвейки се за ужасната гощавка. До мен лежеше Лео, а над него се бе надвесила изящната фигура на Устана, която промиваше дълбоката рана, готвейки се да я превърже. Зад нея стоеше Джоб, невредим, но уплашен и треперещ. От другата страна на огъня се търкаляха труповете на убитите от нас диваци, около 12 души, без да се смятат жените и тялото на бедния Мохамед. Няколко непознати люде връзваха ръцете на останалите живи човекоядци и ги нареждаха по двама.

Нехранимайковците, както се виждаше, се бяха покорили с участта си, но това им спокойствие малко отговаряше на блестящите от ярост очи. Пред пленниците беше застанал Биллали и следеше връзването им. Той изглеждаше уморен, но приличаше на патриарх със своята развяваща се брада; като че ли пред него се намираха бици, които се подготвяха за кланицата.

После той се обърна и ме видя да седя; приближи до мен и твърде любезно изрази надежда за подобряване на положението ми. Отговорих му, че ме боли цялото тяло. Той се наведе да разгледа раната на Лео.

— Лош удар! — каза той. — Но копието не е засегнало вътрешностите! Ще оздравее!

— Радвам се, че си се завърнал, татко! — отговорих аз. — Още минутка закъснение и всичко би било свършило! Тия дяволи искаха да убият и нас, както убиха нашия слуга! — посочих Мохамед.

Старецът стисна зъби и страшна злоба блесна в очите му.

— Не се бой, сине мой! — отговори той — Такава участ ще ги постигне, че е страшно да се говори. Те ще отидат там, където живее „Тя“; техните мъки ще бъдат достойни за нейното величие. Този човек — посочи Мохамед, — е умрял от прекрасна смърт в сравнение с оная, която очаква тия чакали. Разкажи ми, моля те, как се случи това?

Аз му разказах станалото с няколко думи.

— Така ли? — каза той. — Сине мой, у нас съществува обичай; щом чужденец дойде в нашата страна — да бъде убит като се нахлупи на главата му нажежено гърне, после се изяжда. Такъв е обичаят!… Аз мисля, че този обичай е лош! На мен не ми харесва месото на чужденците, особено когато дълго време са се скитали по блатата и са се хранили с дивеч! — добави той, след като замълча. — Когато „Тя, на която всичко се подчинява“, пощади вашия живот, нищо не каза за черния човек; тия хора са същински хиени; те са поискали да опитат неговото месо, а тая жена, ти вярно каза — им е внушила да нахлупят на главата му нажеженото гърне. По-добре би било тия злодейци да не са се раждали, отколкото да видят ужасния гняв на „Тя“! Щастливи са ония, които са умрели от вашата ръка! Да — продължи той, — вие добре сте се сражавали. Знаеш ли ти, дългоръка маймуно, че си смазал костите на противниците си като черупка на яйце? А младият лъв се е борил с цяла тълпа. Убил е трима, а четвъртият умира, защото главата му е смазана. Това сражение е било чудесно; аз станах ваш приятел; обичам храбреците. Кажи ми, сине мой — твоето лице напомня онова на маймуната — какво ви предизвика да убивате? Казаха ми, че сте вдигали шум…

Обясних на Биллали всичко с няколко думи, защото се чувствах уморен; говорех само да не го обидя. Тогава той ме помоли да застрелям едного от пленниците, за да му покажа действието на барута, да се възползвам от случая да отмъстя на нехранимайковците. Биллали остана много учуден, когато разбра, че ние не сме свикнали спокойно да стреляме в хора и оставяме отмъщението на грижата на закона и на божията справедливост. Добавих: когато оздравея, ще ви заведа на лов, там ще убиете някое животно. Зарадва се като дете, на което обещават нова играчка.

Лео отвори очи под влиянието на уискито, което Джоб изля в гърлото му; ние млъкнахме.

Джоб и Устана взеха Лео, който беше в твърде лошо състояние, сложиха го върху постеля, а аз бях готов да разцелувам добрата фея за нейната храброст; тя бе рискувала живота си, за да спаси моето момче. Устана бе млада, но строга и с нея човек не би могъл да се шегува. Аз се отказах да показвам чувствата си. Разбит душевно и телесно, измъчен, но съзнаващ, че се намирам в безопасност, легнах в дупката си, без да забравя да благодаря на Провидението с цялото си сърце за спасението ни. Малцина са ония, които на косъм от смъртта, така щастливо са спасявали кожата си.

Дори в спокойни дни аз лошо спя, а през тая нощ моите сънища не бяха особено приятни. Преследваше ме Мохамед, който бягаше от нажеженото до зачервяване гърне… А после се появяваше забулена фигура, която от време на време се отбулваше и заставаше пред мен като прекрасна жена или като обезобразен скелет, който ми шепнеше:

Най-после се разсъмна. Чувствах се напълно смазан. В седем се появи Джоб, силно накуцвайки. Кръглото му лице приличаше на недозряла, смазана ябълка. Той ми каза, че Лео спал добре, но бил много слаб.

След два часа Биллали (Джоб го наричаше Били Пръча, защото бялата му брада го оприличаваше на такъв), дойде при нас; държеше в ръката си лампа и почти допираше главата си до свода на малката стая. Аз се престорих на заспал и през спуснатите си клепачи наблюдавах подигравателното му, но хубаво старческо лице. Той стрелна към мен своя поглед, гладейки огромната си брада.

— Аха! — забъбри той (Биллали имаше привичка да си говори сам). — … Грозен е, толкова е грозен, колкото младият е хубав; същинска маймуна! Но аз обичам този човек, колкото и да е странно за моите години. Поговорката казва: „Не се доверявай на хората и убий оногова, на когото най-малко се доверяваш! Що се касае за жените, бягай от тях, защото те са зло, и в края на краищата ще те погубят!“ Ето една добра поговорка, дошла до нас от древността. Да, на мен ми харесва тая маймуна и се надявам, че „Тя“ няма да го омагьоса. Бедната маймуна!… Скапала се е от битката! Ще си отида, за да не я събудя!

Изчаках докато се обърне към изхода и се обадих.

— Татко мой, ти ли си?

— Да, сине мой, аз съм. Ще си отида, за да не те безпокоя, макар да съм дошъл да видя как се чувстваш и да ти кажа, че нехранимайковците са вече на път към „Тя на която всичко се подчинява“. „Тя“ ми каза всички вие да отидете, но боя се, че не сте здрави!

— Да — отговорих аз. — Трябва да почакаме, докато оздравеем. Моля те, татко мой, помогни ми да изляза на въздух. Тук не ми е добре!

— Да, да — отговори той, — тук въздухът е тежък! Помня, когато бях още момче, намерих на това място, където ти лежиш, мъртвото тяло на една прелестна жена! Тя беше толкова хубава, че се промъкнах с лампа да я разгледам. Тя бе красавица! Цветът на кожата й бе бял, а златистата й коса достигаше до нозете. Всеки ден идвах тук да й се любувам. Не ми се присмивай, чужденецо! Влюбих се в мъртвата хубавица. Често целувах нейното студено лице и си мислех: колко щастлив е бил онзи човек, който я е любил и прегръщал. Да, това мъртво тяло ме научи да бъда мъдър, то ми говореше за суетността на живота, за величието на смъртта, то ми казваше, че всичко на света има край и се забравя. Така минаваше времето. Майка ми, твърде наблюдателна жена, забеляза, че съм се променил, че съм станал сериозен и започна да ме следи: видя мъртвата хубавица и се уплаши да не би да ме е омагьосала. Това наистина беше вярно.

Майка ми взе лампа, изправи мъртвата до стената и запали косите й. Изгоря цялата, до краката. Погледни, сине мой, по свода още е останала следа от дима! — Аз се вгледах и забелязах сажди по тавана. — Тя изгоря цялата, до самите нозе — продължи Биллали с равномерен тон, — но спасих единия крак, като го отрязах и го скрих под този камък; завих го с къс платно. От тогава, до днес, не съм влизал тук.

Като коленичи, Биллали бръкна с дългата си ръка под камъка. Лицето му пламна и той измъкна нещо, потънало в прах и обвито в прогнил парцал. Когато го разви, с учудване видях женски крак, с хубава и красива форма, съвсем свеж, като че ли вчера е бил поставен под скалата.

— Виждаш ли, сине мой! — каза Биллали с печален глас. — Аз казах самата истина! Погледни!

Взех студения крайник и дълго го разглеждах под светлината на лампата, със странното чувство на удивление; после, подпомогнат от Биллали, отидох при Лео. Той изглеждаше още по-зле от мен, страшно бе отслабнал от изгубената кръв, но затова пък беше весел и искаше да яде. Джоб и Устана го сложиха на носилка и с помощта на стария Биллали, го занесоха до входа на пещерата. Там ние всички закусихме и прекарахме целия ден.

На третия ден, сутринта, аз и Джоб бяхме съвсем здрави. И Лео се чувстваше по-добре; съгласих се да тръгнем към равнината Кор, където ни казаха, живеела тайнствената „Тя“.