Тя

XXV. Огънят на живота

Подчиних се, чувствайки, че ме води сигурна ръка, но се страхувах.

— Ще падна! Падам! — промълвих аз.

— Падай, но не се страхувай и вярвай в мен! — отговори Аеша.

— Падни ти, щом искаш!

Нямайки друг избор, аз се плъзнах по повърхността на скалата и се понесох във въздуха, вярвайки, че загивам. Не! Краката ми докоснаха твърдина и… застанах на нозете си. Благодарих на Бога, когато и Лео дойде при мен.

— Славно, стари приятелю! — извика той. — Ти тук ли си? Интересно летене беше, нали?

Чу се вик, появи се Джоб и силно блъсна двама ни. Докато се опитвахме да застанем по-здраво на краката си, Аеша дойде при нас, заповяда ни да запалим лампите, които, за наше щастие, се оказаха здрави.

Намерих кибрита, драснах клечка. Тя весело пламна в това ужасно място, като в лондонски салон.

Ние се намирахме в малка стая; изглеждахме много измъчени. Само Аеша стоеше спокойна, със скръстени на гърди ръце и гледаше някъде в далечината. Стаята беше издълбана в една скала; в нея беше сухо и топло.

— Добре! — заговори Аеша, — до тук стигнахме благополучно, а аз мислех, че камъкът няма да издържи и ще полетите в пропастта. Този човек — посочи с глава Джоб, който бе седнал на пода и си бършеше лицето с червена кърпа, — заслужава прякора си „свиня“, защото е глупав; той изпусна дъската в пропастта и сега трябва да измисля начин, за да се върнем. Разгледайте тази стая! Знаете ли какво крие тя?

— Не зная! — отговорих аз.

— Ще повярваш ли, Холи, че тук някога е живял човек и то много години; рядко излизал навън и то да вземе храната и водата, които му донасяли хората.

Изгледах я въпросително. Тя продължи:

— Да. Този човек е бил Нут, най-мъдрият от народа Кор. Отшелник, философ, знаещ много тайни на природата; той е открил Огъня на живота, който ще ви покажа! Онзи, който се окъпе в него, ще живее дотогава, докато природата е жива. Но Нут не искал никому да открие познанията си, „Човекът зле живее — казваше, — защото е роден да умре“. Той е останал тук и са го почитали като светец и мъдрец.

Знаеш ли как съм попаднала в тази странна страна, Каликрат!… Друг път ще ти разкажа… Бях чувала за мъдрия философ и дойдох при него. Знаеш ли, очаровах отшелника с хубостта и мъдростта си, съумях да го удивя с езиците си; гой ме доведе в пещерата и ми показа Огъня на живота.

От Нут научих за чудния дух на света и той ми откри много тайни. Нут бе много мъдър и неговото въздържание, чистотата му, съзерцателният му ум, бяха открехнали завесата, която скрива много велики истини от човешките очи.

След няколко дни срещнах теб, Каликрат, и за първи път в живота си разбрах какво нещо е любовта. Пристигнахме заедно с египтянката, която не искаше да се отделя от теб и намерихме Нут мъртъв. Той лежеше на земята и бялата му брада го покриваше като дреха!

Аеша посочи мястото. Аз се наведох, плъзнах ръка по пода и пръстите ми докоснаха нещо твърдо. Това бе човешки пожълтял зъб, вдигнах го и го показах на Аеша. Тя се засмя.

— Да — каза тя. — Това сигурно е негов зъб. Това е всичко, останало от Нут и неговата мъдрост… Той обаче умееше да управлява висшите сили на природата!

И така: Нут бе мъртъв и ние отидохме там, където искам да ви заведа сега. Като се окуражавах сама, застанах сред пламъка! Непознат за вас живот се вля в жилите ми. Излязох от огъня непокътната и прекрасна. Протегнах към теб ръце, Каликрат, а ти, ослепен от моята хубост, скри очите си в гърдите на Аменартас. Страшна ярост ме обзе; навярно бях обезумяла, измъкнах твоя ханджар и с него те промуших; ти падна и умря пред краката ми. Тогава и не> подозирах, че притежавам силата да убивам само с погледа си!

Когато умря, плаках искрено за теб. Толкова дълго плаках за теб и толкова страдах, че ако бих била обикновена жена, сърцето ми навярно щеше да се пръсне! Тя, хитрата египтянка, ме прокле в името на всичките си богове, в името на Озирис и Изида; върху мен паднаха злото и нещастията. И сега още виждам нейното мрачно лице, но тя не можеше да ми навреди! Не се опитах да я убия, бях забравила всичко; ние заедно те изнесохме от тук! После я изпратих да си отиде; Навярно е родила син и е написала ония редове, които те доведоха при мен, нейната съперница и твоята убийца] Ето какво исках да ти разкажа, моя любов!

Аз нищо не скрих от теб! Почакай още малко, преди изпитанието! Сега ние се намираме пред смъртта, защото животът и смъртта са неделими; кой знае какво може да се случи. Аз съм жена, а не пророчица и не умея да чета в бъдещето. Но ето какво научих от мъдрия Нут. Моят живот може да продължи и да бъде блестящ. Сега, преди да отидем там, ми кажи, Каликрат, кажи ми истината: прости ли ми и обичаш ли ме с цялото си сърце? Извърших много злини… убих девойката, която те обичаше и която умря за своята любов, но тя не искаше да ми се подчини; тя ме разгневи, предсказвайки ми нещастия и аз не можех да направя друго.

Млъкна. Безкрайно дълбоката нежност, която звучеше в гласа й, искрено ме развълнува.

Лео беше покъртен. Той беше очарован, въпреки волята си, омаян като птица от змия и после ми каза, че наистина обикнал това странно и чудно създание.

Уви! Аз също я обичах.

Видях как очите на Лео се напълниха със сълзи.

Той тихо се приближи до нея и като я хвана за ръка, нежно я погледна.

— Аеша, обичам те с цялото си сърце — каза той. — Колкото мога, ти прощавам смъртта на Устана. Другото — не е моя работа… Аз нищо не помня.

— Сега — каза Аеша, — когато моят господар с царска щедрост ми прости и ме обсипа с даровете на своята любов, аз съм щастлива!

Тя хвана ръката на Лео, сложи я върху прекрасната си глава, наведе се пред него и коленете й докоснаха земята.

— В знак на покорност ти се покланям доземи, господарю!… Сега, в името на Вечния Дух, от когото всичко изхожда и при когото всичко се връща, кълна се в този свещен за мене час, че ще напусна пътя на злото и ще се стремя само към добро!

И тъй, аз се заклех и ти, Холи, беше свидетел на моята клетва. Тук ние се венчахме, съпруже мой, под този мрачен сватбен балдахин. Вятърът чу нашите брачни обети, той ще ги разнесе по целия свят. Вместо сватбен подарък, ще ти подаря хубост, дълъг живот, неизмерима мъдрост и богатство! Земните величия ще се влачат в краката ти, а жените няма да снемат очи от лицето ти! Цялата земна мъдрост ще бъде нищожна пред твоята. Ти ще четеш в сърцата на хората като е отворена книга. Като древен египетски сфинкс, загадъчно ще гледаш този свят и ще се смееш над него с величаво и тайнствено мълчание!

Аеша взе една от лампите и отиде в края на стаята, където спря.

Ние я последвахме и видяхме някаква стълба. Аеша започна леко да се изкачва, а ние вървяхме след нея. Стигнахме до петнадесетото стъпало и се озовахме в дълъг скалист склон. Когато вървяхме, аз се стараех да следя, доколкото бе възможно, пътя; това не бе трудно, благодарение на фантастичната форма на скалите и на камъните, много от които приличаха на мрачни човешки лица.

Най-после стигнахме най-високата точка на конусообразната скала и навлязохме в един тесен проход, по който бяхме принудени да пълзим.

Внезапно този проход завърши с пещера, толкова просторна, че не можехме да разгледаме сводовете й. Няколко минути вървяхме сред гробовно мълчание. Аеша като бял призрак, се мяркаше пред нас, докато влязохме в друг проход, завършващ с малка пещера; ясно видяхме сводовете и стените.

От тази пещера навлязохме в трети проход, слабо осветен от мъглива светлина.

Чук как Аеша въздъхна с облекчение.

— Отлично! — каза тя. — Пригответе се да влезете в недрата на земята, в свещеното място, където се зачева Живота.

Аеша тръгна напред; ние се влачехме след нея с натежали сърца. Какво ли ще видим? Изминахме и този проход. Светлината все повече се усилваше, озарявайки лицата ни. Заедно с тая загадъчна светлина, до нас достигаше тревожен звук, приличащ на далечна гръмотевица или на шум от падащи дървета.

О, небеса!

Ние се намирахме вече в трета пещера, посипана с бял пясък; нейните стени бяха напукани от действието на огън или на вода. В пещерата бе светло. Изпълнена бе с възрозово сияние. Отначало не виждахме какъвто и да е огън и не чувахме гръмотевици. После стана нещо ужасно и удивително. През отдалечения край на пещерата, с оглушителен шум — шумът беше толкова ужасен, че ние се разтреперихме, а Джоб падна на колене — нахлу огнен стълб като ослепителна светкавица. Няколко секунди пламъкът трептеше и ревеше, обикаляйки стените на пещерата; после постепенно шумът стихна и всичко изчезна, като остави след себе си розова светлина.

— По-близо, по-близо! По-близо! — извика Аеша с възбуден и звънлив глас. — Гледайте! Ето Изворът и Сърцето на Живота, който тупти в гърдите на великия свят!

Ние последвахме Аеша и се спряхме на онова място, където се бе появил пламъкът; внезапно почувствахме чудно облекчение и прилив на диво веселие и жизнерадост.

Спогледахме се и силно се засмяхме. Засмя се и Джоб, който по цели седмици не се усмихваше. Стори ми се, че ме е осенила някаква гениалност, че цялата мисловна способност на света се е вляла в мен. Готов бях да говоря в стихове, които по хубост и стил не отстъпваха на поезията на Шекспир. Странни видения съзирах. Веригите на плътта бяха изчезнали и духът ми се носеше във висините. Не мога да опиша чувствата, които изпитвах, но беше нещо чудно и необяснимо!

Отново чухме ужасния шум, който с рев и трясък приближаваше все по-близо. Един лъчезарен, ослепителен облак, преливащ в хиляди дъгообразни огньове надвисна близо до нас, после с грохот изчезна в неизвестна посока. Гледката беше толкова поразителна, че ние, с изключение на Аеша, която стоеше с ръце, протегнати към огъня, паднахме на земята и закрихме лицата си в пясъка.

Когато всичко изчезна, Аеша заговори:

— Каликрат! — каза тя, — Настъпи часът! Когато пламъкът се появи отново, ще трябва да се окъпеш в него. Съблечи дрехите си. Трябва да останеш в огъня и когато пламъкът те обгърне, постарай се той да проникне в сърцето ти; окъпи в него всички части от тялото си. Чуваш ли ме, Каликрат?

— Чувам те, Аеша, но… се боя от този див пламък. Как мога да зная дали той няма да ме изгори, дали няма да загина и да те изгубя?

— Не, не желая да ме изгубиш!

Като размисли минутка, Аеша отново заговори:

— Не е чудно, че се боиш! Кажи ми, Каликрат, ако ме видиш в пламъка и ако изляза от него невредима, ще се съгласиш ли и ти да застанеш в него?

— Да — отговори Лео, — Тогава ще направя това дори да умра. Ще вляза в огъня!

— Също и аз! — извиках.

— Какво, Холи? — засмя се Аеша. — Ти не искаше и да чуеш за това. Каква е тази промяна?

— Не зная — отговорих аз, — сърцето ми ме тласка към огъня. Ще започна нов живот!

— Добре — каза Аеша. — Ти не си глупав. Гледай! За втори път аз ще се окъпя в Огъня на живота. Дори ако хубостта и животът ми не се увеличат, то едва ли ще намалеят…

— После — продължи тя, — има сериозна причина, за да поискам да се окъпя отново. Когато за първи път влязох в него, сърцето ми беше изпълнено с лоши помисли; мразех Аменартас; всички тия помисли оставиха дири в душата ми. Сега съм щастлива, стремя се към доброто, изпълнена съм с чисти мисли и намерения. Ето защо, Каликрат, отново ще се окъпя в огъня; искам да се пречистя за теб, любов моя! После и ти ще влезеш. Мигът настъпва! Бъди готов, Каликрат!