Тя

III. Тайнственият сандък

В навечерието на рождения ден на Лео ние отидохме с него в Лондон и взехме тайнствения сандък от банката, където го бях оставил за съхранение преди двадесет години.

Помня, че същият писар, който беше взел сандъка от мене, ми го донесе обратно, като каза, че добре помни сандъка, иначе не би го намерил тъй бързо.

Завърнахме се със скъпоценния сандък и през цялата нощ не можахме да заспим. На разсъмване Лео дойде в стаята ми облечен и каза, че е време да се заловим за работа, защото сандъкът ни чака от двадесет години. Помолих го да почака, докато закусим.

Най-после и закуската свърши. Джоб донесе сандъка, сложи го на масата, поглеждайки го страхливо и се накани да излезе.

— Почакайте една минута, Джоб! — казах аз. — Ако мистър Лео няма нищо против, бих желал да бъдете свидетел в това начинание, защото вие умеете да държите езика си зад зъбите!

— Разбира се, чичо Хорас! — отговори Лео. — Аз бях помолил да ме нарича чичо, но понякога той ме величаеше с името „стар приятел“.

— Затворете вратата. Джоб — заповядах аз. — И ми донесете кутията!

Отворих кутията и извадих от нея ключовете, които ми беше дал бедният Винси през нощта на смъртта си. Те бяха три. Единият обикновен, друг твърде старинен, а третият бе от истинско сребро.

— Е, готови ли сте? — попитах Лео и Джоб. Те мълчаха. Взех големия ключ, намазах го с масло и след няколко несполучливи опита, понеже ръцете ми трепереха, отворих ключалката. Лео се наведе и с голямо усилие, понеже пантите бяха ръждясали, отворихме капака; в сандъка видяхме друго сандъче, покрито с прах. Едва го извадихме от железния сандък и го изчистихме от натрупаните с години нечистотии.

Това сандъче беше от черно дърво, снабдено с железни пръчки; навярно твърде старинно, понеже дървото бе започнало вече да се рони.

Отворих сандъчето с втория ключ. Джоб и Лео се приведоха в очакване. Когато отворих капака на сандъчето, силно извиках, защото видях в него чудесна сребърна кутия, без съмнение египетска изработка: четирите й крачета представляваха сфинксове, а на върха на куполообразното й капаче също имаше сфинкс. Няма съмнение, че тая кутия с течение на годините беше потъмняла и напрашена, но все пак беше отлично запазена.

Взех кутията, сложих я на масата и при гробовно мълчания я отворих с малкия сребърен ключ; тя беше напълнена догоре с някакви растителни жилки, които предпазливо отстраних и измъкнах едно писмо в обикновен плик, написан с почерка на моя приятел.

„За сина ми Лео, когато отвори кутията!“

Предадох писмото на Лео, който погледна плика и сложи писмото на масата, като ми направи знак да продължа диренето в кутията.

Първото нещо, което намерих в нея, беше един пергаментен свитък, грижливо увит. Развих го и видях, че с почерка на Винси бе написано: „превод от гръцки ръкописи!“.

Сложих пергамента при писмото. После намерих още по-старинен пергаментен свитък, пожълтял от времето и смачкан.

Развих го. Това беше също такъв превод от гръцки оригинал, но с латински букви. Доколкото можех да схвана от пръв поглед, по стила и характера на буквите, този ръкопис се отнасяше към началото на осмото столетие…

Под него имаше нещо твърдо и тежко, завито в пожълтяло платно, под слой от растителни остатъци.

Тихо и предпазливо развихме платното и извадихме голям, съд с възжълт цвят, който без съмнение датираше от дълбока древност. (Според мен този съд представляваше част от обикновена амфора.) Изпъкналата му страна бе покрита с гръцки надписи, тук-там вече заличени, но все още доста разбираеми. Очевидно бе, че надписите са били поставяни грижливо, с помощта на тръстиково перо, често употребявано в миналото. Не мога да не спомена, че този къс от амфора е бил строшен на две части и споен с цимент. И вътрешната му страна бе изпъстрена с много надписи със странен характер, очевидно от различни времена.

— Има ли още нещо? — попита Лео шепнешком и възбудено.

Открих още нещо твърдо, сложено в малка платнена торбичка. От торбичката извадихме една прелестна миниатюра върху слонова кост и един малък скарабей (бръмбар) с шоколаден цвят и със символически изображения. Ние прочетохме „Suten se Ra“, което значи: „Царственият син на Ра или на слънцето“. Миниатюрата представляваше портрета на майката на Лео, прелестна дама с черни очи. На обратната страна на миниатюрата, с почерка на Винси, бе написано: моята обожаема жена.

— Това е всичко! — заявих аз.

— Отлично! — отговори Лео, който дълго време нежно бе гледал миниатюрата. — Сега нека видим писмото!

Той го разпечата и прочете следното:

„Сине мой! Когато прочетеш това писмо, ще бъда отдавна забравен от всички. Прочитайки го, спомни си за мене… Аз простирам към теб ръце от страната на мъртвите и моят глас ще прозвучи в тебе от недрата на студения гроб. Въпреки че съм умрял и ти не ме помниш, то в тая минута, когато четеш писмото ми, аз ще бъда при теб. От деня на своето раждане почти не съм виждал лицето ти. Прости ми. Твоето раждане отнесе живота на оная, която обичах така, както рядко се обичат жените, и затова твоето раждане ми тежеше. Ако бях останал жив, навярно бих преодолял това глупаво чувство. Моите физически и нравствени страдания са нетърпими; ако разпоредбите, които съм направил за твоето бъдещо благосъстояние, бъдат изпълнени, аз ще бъда доволен! Нека ми прости Бог, ако се лъжа.

— Той се е убил! — извиках аз. — Така и мислех!

— Сега — продължи Лео да чете, — доста говорих за себе си. Холи, моят верен приятел (на когото съм те поверил), ще ти разкаже за необичайната древност на нашия род! В тая кутия ти ще намериш доста доказателства за това. Старинната легенда, написана върху съда, която ти ще прочетеш, ми бе съобщена от дядо ти при смъртното му ложе. Тя ми направи огромно впечатление. Когато бях на 19 години, поисках да узная истината: много неща видях със собствените си очи. Пътувах и стигнах брега на Африка, неизследваната област, на север от Замбези. Там се намира височина, на края на която стърчи планински връх, приличащ на главата на етиопец.

Там узнах за един туземец, който извършил някакво престъпление и бил изгонен от народа и от страната си, огромните планини на която приличат на чаши, а дълбоките им пещери са обградени от безкрайни блата. Узнах също, че народът на тая страна говори арабски и се управлява от «една красива, бяла жена», която рядко се появява, но има голяма власт над живите и мъртвите. Всичко това ми бе потвърдено от един човек, който почина от блатна треска. Поради недостиг на провизии и по причина на първите симптоми на болестта ми, която ме доведе до гроба, бях принуден да напусна тая страна. Корабът, с който пътувах, претърпя корабокрушение; аз бях изхвърлен на брега на Мадагаскар и спасен от един английски кораб, който ме доведе до Аден. От там отплувах за Англия с намерение, при първа възможност, отново да се заловя с издирванията си. По пътя си се отбих в Гърция, където срещнах твоята майка и се ожених за нея. После се роди ти, а тя умря. Болестта ме счепка в ноктите си. Но все пак не губех надежда: изучавах африкански езици с цел отново да се върна в Африка и да открия тайната на моя род. Но болестта напредваше и краят бе близък! Ти, сине мой, едва започваш своя жизнен път и аз ти съобщавам резултата на моя труд, ведно с доказателствата за древния произход на нашия род.

Аз не мисля, че това е празна басня. Щом съществува живот, как да не съществуват средства за безкрайното му продължаване? Но аз не искам да ти внушавам каквото и да било. Чети и сам отсъди. Ако желаеш да предприемеш някакво изследване, аз съм се разпоредил да имаш необходимите средства. Ако смяташ, че легендата е някаква химера, заклевам те да унищожиш този съд, надписите и да забравиш всичко! Може би това ще е и най-умното! Онзи, който иска да узнае великите и тайни сили на природата може да се жертва за тях! Но ако поискаш да разкриеш тайната и излезеш от изпитанията прекрасен и млад, недосегаем от самото време и старостта, дали ще бъдеш щастлив? Избирай, сине мой! Нека вечната сила, която управлява света, ръководи и теб, и решението ти за собствената ти съдба бъде съдбата, подвластна на висшия разум и хармония. Прощавай!“

— Какво ще кажете за това, чичо Хорас? — попита Лео, като постави писмото на масата.

— Какво да кажа ли? Твоят покоен баща е бил побъркан! — отговорих аз сериозно. — Мислех същото и в оная паметна нощ, преди двадесет години, когато дойде при мене! Той сам е ускорил смъртта си, бедният! Всичко това е цяла безсмислица!

— Вярно, сър! — потвърди Джоб тържествено.

— Добре, нека видим, какво ще каже този съд! — каза Лео, като преведе гръцките надписи.

„Аз, Аменартас, от царствения дом на египетските фараони, жена на Каликрат (Прекрасния и Силния), жрец на Изида, любимец на боговете, на когото са се подчинявали демоните и който сега е умрял, завещавам това на моя малък син Титисфен (Могъщ Отмъстител). Аз избягах с твоя баща от Египет във времето на Нект–Небера (последният египетски фараон), защото той, поради любовта си към мен, бе нарушил свещения закон. Ние подехме на юг, плавахме по вода, скитахме се 24 луни (месеца) по брега на Либия (Африка), срещу изгряващото слънце, там, където при самата река се намира голяма скала, прилична на главата на етиопец. На разстояние 4 дена път от устието на реката, бяхме изхвърлени на брега, но мнозина от пътниците потънаха и умряха. Някакви диви хора дойдоха през блатата и равнината, взеха ни и ни носиха 10 дена, докато се озовахме при една стръмна планина. Тук някога е имало голям град, от който са останали руини. Те ни заведоха при кралицата на тая страна, която има навик да поставя нажежени гърнета върху главите на чужденците. А бидейки вълшебница, тя притежаваше свръхестествени познания, вечен живот и хубост! Тая кралица погледна любовно твоя баща Каликрат и поиска да ме убие, а него да вземе за съпруг. Но той ме обичаше много и се боеше от нея. Тогава, благодарение на своето изкуство в черната магия, тя ни изпрати в едно ужасно място и ни показа огнения стълб на живота, който никога не угасва. Там тя стоя обхваната от пламъка, но излезе невредима и озарена от неземна красота.

Тя се кълнеше, че твоят баща никога няма да умре, ако не съгласи да ме убие и да се отдаде на нея, понеже тя самата не се осмелявала да направи това. От нея ме спаси магията на моя народ, която аз добре знаех. Баща ти закри очите си с ръка, за да не вижда нейната хубост. Тогава разярената кралица го умъртви. Но тя горчиво го оплака и уплашена ме изпрати при устието на голяма река. Качих се на един кораб и скоро след това те родих. След дълги скиталия стигнахме в Атина.

Сега ти завещавам, сине мой, да издириш тая жена и ако намериш средства, убий я и отмъсти за баща си. Ако ли пък се уплашиш, или покажеш слаб, завещавам отмъщението на всички потомци, ако между тях би се намерил смел човек, който да се пречисти в огъня и да седне на престола на фараоните!“

— Да я прости Бог! — избъбри Джоб, който с отворена уста следеше този удивителен надпис.

Аз нищо не казах; първо помислих, че моят беден приятел сам е съчинил цялата тая история и за да прогоня съмненията си, взех съда и започнах да разглеждам гръцките надписи; техният английски превод, който ни прочете Лео, беше точен и верен.

Освен тия надписи, на края на амфората бе изрисуван скиптър с тъмен цвят, символите и йероглифите на който бяха заличени, сякаш бяха залети с восък. Принадлежал ли е той на Каликрат, или на царствения род на фараоните, от който е произхождала жена му Аменартас не зная, както не мога да кажа, кога е било написано върху съда: едновременно с гръцките надписи, или по-късно. Но това не бе всичко. На долната част на скиптъра бе очертана главата и раменете на сфинкс, украсен с две пера, символи на величие, каквито никога не бях виждал.

На дясната страна на съда беше написано със синя боя: „Странни неща се извършваха тогава на земята, на небето и в морето“ — Дороти Винси.

Учуден, обърнах откъслека на съда. Той бе покрит от горе до долу с надписи на гръцки, латински и английски. Първият надпис гласеше: „Аз не мога да отида. Тизифен, син на Каликрат.“

По-нататък следваше факсимиле.

Този Каликрат (вероятно, според гръцкия обичай, той е бил наречен така в чест на дядо си), очевидно се е опитвал да отговори, защото неговият надпис гласи: „Аз престанах да мисля за пътешествие, понеже боговете са против мен. Каликрат на своя син“.

После следваха 12 латински надписи, пръснати тук и там. Тия надписи, с изключение на три, завършваха с името „Виндекс“ или „Отмъстител“.

Написаните върху съда римски имена се срещаха в историята. Доколкото помня, те бяха следните: Мисивес, Виндекс, Секс, Варивс, Марилис и други.

След редицата от имена следваше изброяването на много столетия. След тях следваше най-любопитния надпис върху тая необикновена старинна останка. Той бе написан с черни букви над мечове на кръстоносци с дата 1445 г. Ние намерихме английски превод на този надпис върху втория пергамент от сандъчето.

— Добре — казах аз, когато прочетох и загледах грижливо всички надписи. — Ето какво мисля.

— Какво? — попита Лео спокойно.

— Вярвам, че съдът не е фалшифициран и че е попаднал във вашия род в четвъртото столетие от Рождество Христово. Надписите потвърждават моето мнение. Не се съмнявам, че египетската принцеса или някой писар, по нейна заповед, е написал всичко, което виждаме тук; също не се съмнявам, че страданията и изгубването на съпруга й толкова са я поразили, щото тя не е била с всичкия си ум, когато е писала тия редове.

— По какъв начин баща ми е могъл да види и да чуе всичко това?

— Съвпадение. Няма съмнение, че на брега на Африка има скала с прилика на човешка глава, народ, който говори на староарабско наречие, както и блата. Въпреки че ми е твърде неприятно да го кажа, мисля, че баща ти е бил побъркан, когато е писал писмото.

Джоб от своя страна лаконично отговори: празни думи!

Лео обаче бе взел своето решение; той изказа твърдото си намерение да отпътува за Африка.

Понеже аз и Джоб го обичахме, той съумя да ни обрисува съблазнителните ловни картини, които ни очакваха в Африка. След три дни плувахме към Занзибар.