Тя

V. Главата на етиопеца

Изгря слънцето и обля земята с топлина и светлина. Аз седях в лодката, вслушвайки до тайнствената странна скала, в подножието на която бяхме преживели толкова опасности и която сега закри от мен величавата гледка. Продължавах да гледам скалата; забелязах, че върхът й действително прилича на глава. Ясно се виждаха дебелите устни, тлъстите бузи, сплескания нос и кръглия череп, който хиляди години се е обливал от вълните. Върху колосалната глава на етиопеца се виждаше някаква растителност, която под лъчите на слънцето, изглеждаше като гъста коса. Няма съмнение, всичко това бе толкова странно и предположих, че то не е игра на природата, а величествен паметник, построен, като египетски сфинкс от някакъв забравен народ като символ за презрение към враговете, които биха дръзнали да се приближат до пристанището. За нещастие, не можехме да узнаем нищо допълнително, защото скалата беше трудно достъпна. Като я разгледах на слънчевата светлина, разбрах, че тя е направена от човек. Стои тя там, обливана от изменчивия океан; стояла е все там и преди хиляди години, когато Аменартас, египетската принцеса, жената на Каликрат, е гледала това дяволско лице. Още много столетия ще стои, дори когато всички ние бъдем забравени.

— Какво мислиш за това, Джоб? — попитах нашия слуга, сочейки му главата. Той бе седнал в края на лодката и изглеждаше твърде опечален.

— О, сър! — отговори Джоб, който току-що бе успял да забележи оригиналната скала. — Мисля, че старият джентълмен е направил своя портрет от тук!

Аз се засмях и смехът ми събуди Лео.

— Охо! — каза той — Какво ми се случи? Целият съм вкочанен… Къде е корабът? Дайте ми, моля ви, уиски!

— Благодари на Бога, момче, че завинаги не си се вдървил! — отговорих аз. — Корабът потъна и заедно с него екипажа, с изключение на нас четиримата. Твоят живот бе спасен по чудо!

Джоб намери уискито, докато разказвах на Лео нощното ни приключение.

— Велики Боже! — извика той. — Как сме могли да оцелеем! — Пихме и се почувствувахме по-добре. Слънцето започна силно да пече и ни стопли, тъй като бяхме изстинали и измокрени до кости.

— Да! — каза Лео, като бутна настрана бутилката. — Тая скала е действително такава, каквато е описана там… Прилича на главата на етиопец.

— Вярно е! — отговорих аз.

— Значи — каза той, — всичко това е истина!

— От това нищо не може да се заключи! — отговорих аз. — Ние знаехме, че има такава скала, твоят баща я бе видял. Но това нищо не доказва!

Лео снизходително се усмихна.

— Ти си неверникът Тома, чичо Хорас! — каза той. — Ще поживееш, ще видиш!

— Разбира се — отговорих аз, — сега обаче ние се намираме при самото устие на река. Хвани греблото. Джоб, и ние ще потърсим място, където бихме могли да излезем на брега!

Устието на реката, в която бяхме навлезли, не беше широко; въпреки мъглата, която забулваше бреговете, все пак можахме да разгледаме добре околността. След броени минути, с големи усилия и с помощта на попътния вятър, достигнахме брега.

Мъглата се вдигна, слънцето напече и върху блатистите брегове лежаха крокодили, прилични на огромни чукани; на една миля от нас се виждаше твърда земя; след четвърт час ние се озовахме там, завързахме лодката за едно дърво и излязохме на брега. После се съблякохме, измихме се и изнесохме дрехите си да съхнат на слънце.

Като се подслонихме под листата на грамадните дървета, закусихме с месо, което бяхме взели със себе си в изобилие, радвайки се, че сме успели навреме, преди бурята, да пренесем в лодката всичките си провизии и всичките си вещи.

Когато завършихме закуската, дрехите ни бяха вече изсъхнали; побързахме да се облечем. Като се огледахме наоколо, забелязахме, че се намираме на тясно пространство земя, обградена от едната страна с реката, а от другата с безкрайни пусти блата, които се простираха до хоризонта.

— Тук, навярно, е имало пристанище! — каза Лео.

— Едва ли! — възразих аз. — Кой ще построи пристанище всред тия ужасни блата и в необитаема страна?

— Може би тук не е имало блата и страната да е била обитаема! — сухо отговори Лео. — Погледни — посочи той едно място, където снощната буря бе изтръгнала от корени едно огромно магнолиево дърво, — нима този камък не е човешка направа?

— Глупости! — отговорих аз.

Ние се приближихме до поваленото дърво.

— Е, какво е това? — попита той.

Аз премълчах и само подсвирнах. Нямаше съмнение, че пред мен стърчеше огромен камък, разбит на малки парчета, здраво споени с цимент. Това не е всичко. Подхванах с ръка разровената земя и видях огромна каменна халка, около един фут в диаметър и около три инча дебела. Това откритие ме порази.

Нима това място не прилича на пристанище? — попита Лео.

Исках да възразя, но думите ми замряха в гърлото.

— В отдавна минали векове тук са приставали кораби и тая халка, без съмнение, е останка от някога съществуващо пристанище. Навярно и самият град е под блатата. Нашата история започва да става вероятна! — каза неуморимият Лео.

— Няма съмнение, че една страна като Африка — казах аз, — е пълна с останки на отдавна изчезнали и забравени народи. Никой не знае кога е започнала цивилизацията на Египет. Съществували са вавилонци, финикийци, персийци и други народи, повече или по-малко цивилизовани, без да се говори за евреите. Припомни си персийските гробове, които консулът ни е показвал в Килв3!

— Добре — забеляза Лео, — но по-рано ти казваше съвсем друго…

През това време ние бяхме дошли до края на блатото и се вгледахме в далечината. То се простираше до хоризонта и цели орляци птици летяха над него. Отровни изпарения се издигаха от повърхността на блатата към синьото небе.

— За мен е ясно — казах аз, обръщайки се към моите спътници, — че не можем да минем през тая тиня, а ако останем тук, непременно ще измрем от треска!

— Да, това е вярно! — потвърди Джоб.

— Тогава пред нас се намират два пътя: или да се опитаме да стигнем до някое пристанище с нашата лодка и отново да се качим на кораб, което, няма съмнение, е рисковано, или да опънем платната и да заплуваме нататък по реката! Аз не зная какво ще решите вие — каза Лео, като прехапа устни, — но аз ще тръгна по реката!

Джоб завъртя очи и заръмжа, арабинът забъбри „Аллах“ и също заръмжа. Аз пък тихо отбелязах, че ми е безразлично накъде ще тръгнем, защото се намираме между това дяволско блато и морето. Всъщност, колосалната глава на етиопеца и каменната халка възбудиха любопитството ми, за което тайно се срамувах. Като разгледахме и поправихме лодката, доколкото бе възможно, напълнихме пушките си и отплавахме. За щастие, вятърът духаше откъм океана и ние успяхме да опънем платната на лодката. Скоро забелязахме, че в тая равнина, на разсъмване, вятърът винаги духа от океана към брега, а при залез-слънце — от брега към океана. Улеснени от това, ние чудесно плавахме по реката три или четири часа. Около пладне стана горещо. Достигащата до нас воня от блатата беше ужасна; ние побързахме да погълнем профилактична доза хинин. Скоро вятърът съвсем утихна и ние с удоволствие излязохме от лодката и седнахме под сянката на дърветата, които се намираха край реката; легнахме, очаквайки залеза на слънцето, а заедно с това и края на нашите страдания от жегата. Когато се готвехме отново да седнем в лодката, аз се озърнах. Слънцето вече се канеше да залезе. Надясно и наляво от нас, докъдето стигаше погледът ни, се простираха смъртоносните блата, прекъсвани от малки езера с тъмна застояла вода, блестяща като огледало, под лъчите на залязващото слънце. Пред нас и зад нас лениво течеше реката, вливаща се в малко езеро, върху повърхността на която, последните лъчи на слънцето се бореха със сенките на нощта. На запад огромното червено слънце изчезваше в мъгливия небосклон, а небето червенееше с кървави отблясъци. Още сто години да преживея, никога няма да забравя тая печална и вълшебна картина; тя дълбоко се запечата в паметта ми.

Стъмни се. Като плавахме някое време, хвърлихме котва, но не се осмелихме да излезем на брега, защото не знаехме дали ще намерим удобно място за нощуване; бояхме се и от отровните изпарения на блатата, кои го не можеха така убийствено да действат далече от сушата. Запалихме походната лампа, навечеряхме се и се наканихме да спим. Но спането се оказа невъзможно. Привлечени от светлината или от необикновената миризма на бели хора, цели рояци огромни комари се нахвърлиха върху нас. Те летяха на облаци, хапейки и жилейки ни безмилостно и толкова болезнено, че просто ни подлудиха. Само тютюневият дим ни помагаше. Най-после завихме главите си с покривки и застанахме неподвижни, псувайки и проклинайки комарите. Внезапно, сред нощната тишина, като гръмотевица екна наблизо до нас дивият рев на лъв.

— Ей, ти! — провикна се Лео, подавайки главата си от покривката. — Не е ли по-добре да излезем на брега, чичо! Проклятие! Ето че комар ме ухапа по носа! — и главата му изчезна под покривката.

Скоро след това се появи луната и въпреки рева на лъва, ние задрямахме.

Не зная какво ме накара да покажа главата си, но чух как Джоб уплашено шептеше.

— О, звезди небесни, погледнете там!

Вкупом се вгледахме към посоченото място и при лунната светлина, видяхме около брега блестящи точки.

— Какво е това? — попитах аз.

— Това са проклетите лъвове, сър! — отговори Джоб уплашено. — Те идват насам, за да ни изядат!

Нямаше съмнение, че бяха лъвове. Аз видях яростно искрящите им очи. Лео вдигна пушката си, аз го посъветвах да почака докато се приближат.

На 50 крачки от нас се показа една лъвица и яростно зарева. В този момент Лео гръмна. Куршумът попадна в зиналата й уста и излезе през тила. Чу се силен плясък във водата и лъвицата падна мъртва.

Зад нас се виждаше лъвът, облегнал предните си лапи на брега. Внезапно лъвът изпусна страшен рев и скочи на брега, влачейки след себе си нещо тъмно.

— Аллах! — се провикна Мохамед. — Погледнете! Крокодил е захапал крака му!

Ние видяхме дългата муцуна на крокодила, устата, тялото му. Последва удивителна сцена. Лъвът се опитваше да извлече крокодила на брега и страшно ревеше, а крокодилът бе впил зъби в задния му крак. Тогава лъвът диво изръмжа, обърна се и удари с предния си крак крокодила по главата. Влечугото бавно се раздвижи напред, а лъвът го хвана за гърлото. И двете животни се затъркаляха по брега. В тая отвратителна борба трудно можехме да следим движенията им, но скоро забелязахме, че крокодилът, облян в кръв, държеше в железните си челюсти тялото на лъва. Измъченият звяр скачаше и ревеше в агонията си, като бясно удряше с крака врага си по главата; и той успя да нарани нежното гърло на крокодила. Скоро под крокодила падна главата на лъва и той с ужасен рев издъхна. Крокодилът бавно запълзя, влачейки след себе си прегризания труп на звяра. Тая ужасна борба представляваше поразителна гледка. След това оставихме Мохамед да пази лодката, а ние прекарахме нощта сравнително спокойно, доколкото ни позволиха комарите.