Тя

VII. Песента на Устана

Когато завърши публичната размяна на целувките — „coram populo“ — тук му е мястото да кажа; че нито една млада дама не ме почете с целувка; видях една от тях около Джоб, за голям негов ужас; старецът Биллали се приближи до нас и грациозно ни поведе към пещерата, придружени от Устана, която не искаше да разбере моите намеквания, че ние не сме привикнали към женско общество.

Пещерата бе изкопана от човешки ръце. Тя бе много обширна и ниска; в нея се кръстосваха коридори, които навярно водеха към малки стаи. На петдесет крачки от входа бяха наклали огън, около който стърчаха три огромни сенки. Там Биллали спря и ни покани да седнем, като добави, че веднага ще ни нахранят. Стояхме върху постлани кожи и чакахме. Девойки ни поднесоха храна, която се състоеше от козе месо, прясно мляко в пръстено гърне и питки от индийско жито. Бяхме много изгладнели и затова бързо се оправихме с всичко, което ни бяха донесли; никога през живота си не бях ял с такова удоволствие.

Когато свършихме, Биллали, който мълчаливо ни гледаше, стана и се обърна към нас.

Той каза, че се е случило нещо удивително. Никой никога не е чувал бели чужденци да проникват в тая страна! Понякога, макар рядко, тук са идвали черни хора, които ни разказваха за съществуването на белокожите; те плавали по морето с чудесните си кораби, но никой не вярвал, че те ще се появят тук. Нашите похитители ни забелязали, когато сме спускали лодката в канала.

Биллали откровено си призна, че в самото начало дал заповед да ни убият, но дошъл пратеник от „Тя, на която всичко се подчинява“, със заповед да се пощади живота на белите хора и да се доведат тук…

— Прости ми, татко мой — го прекъснах аз, — ако вярно съм разбрал, „Тя, на която всичко се подчинява“, не живее тук; как е могла тогава да знае за нашето пристигане?

Биллали се обърна и като видя, че сме сами — Устана изчезна, когато Биллали започна да говори — каза със странна усмивка:

— Та нима във вашата страна няма човек, който вижда не само с очите си и чува не само с ушите си? Не питай! „Тя“ знае всичко!

Вдигнах рамене. Биллали продължи, казвайки, че не бил получил по-нататъшни наставления за нас и че трябва да се види с „Тя, на която всичко се подчинява“, за да узнае желанието й.

Разбрах, че „Тя“ е кралицата на народа Амахаггер и попитах стареца: дълго ли време ще отсъства? Биллали отговори, че той ще се завърне след пет дена, защото трябвало да измине много мили по блатата, докато стигне там, където „Тя“ живее. После той добави, че в негово отсъствие за нас ще се грижат, и че напълно е уверен в благоприятния за нас отговор. В същото време той не скри от нас, че всеки чужденец, който се е появявал в страната им, веднага бивал осъждан на смърт, която той не иска да описва, за да не оскърби нашите чувства. Това се вършело по заповед на кралицата, която никога не се опитвала да спасява чужденците.

— Възможно ли е това? — възразих аз. — Вие сте вече стар; по какъв начин е могла „Тя“ да осъжда на смърт през живота на вашата баба, когато едва ли е била родена?

Вместо отговор, Биллали само се усмихна странно и мълчаливо ни се поклони; цели пет дни го нямаше.

След заминаването му, започнахме да обсъждаме положението си. На мен не се харесваше споменаването на тайнствената кралица: „Тя, на която всичко се подчинява“, която толкова безпощадно е убивала нещастните чужденци. Лео също беше смутен, но се утешаваше с мисълта, че „Тя“ без съмнение, е оная личност, която се споменава в надписите върху съда, оставен от баща му; още повече, Биллали намекваше за нейното могъщество и възраст.

Бях толкова поразен от всичко станало, че предложих да се окъпем; от това всички твърде много се нуждаехме.

Казахме желанието си на един човек на средна възраст и с необикновено злобна физиономия, който очевидно беше поставен да ни надзирава в отсъствието на „Бащата“ на племето. Запалихме лулите си и излязохме от пещерата. Около входа много народ дебнеше да ни види. Когато се появихме с димящи лули в уста, те веднага изчезнаха, вярвайки, че сме магьосници — нашето огнестрелно оръжие не беше произвело такава суматоха. Побързахме към потока, дето хубаво се изкъпахме. Много от жените, включително Устана, последваха нашия пример.

Върнахме се при залез-слънце. Пещерата беше пълна с хора, събрали се около огъня; бяха запалени няколко огъня; те вечеряха при светлината на лампи, окачени по стените. Тия глинени лампи бяха грубо направени и имаха всевъзможни форми; повечето бяха от червени глинени гърнета, напълнени с разтопена мас, с фитил, прекаран през дървен кръг, закрепен в горния край на съда. Този вид лампи изискват постоянно наблюдение, защото угасват, щом изгори фитила.

Ние наблюдавахме тия намусени хора, които вечеряха мрачно и мълчаливо, докато ни омръзна да ги гледаме; предложих да отидем да спим.

Нашият надзирател мълчаливо стана от мястото си, вежливо ме хвана за ръка и се упътихме към един от малките коридори. Озовахме се в стая, издълбана в скалата. Имаше голям камък, около метър висок, който служеше за закриване на входа. Нямаше нито прозорец, нито мебели. Като се огледах внимателно, дойдох до заключение, че това е гробница; тая мисъл ме накара да настръхна, но бях решил да спя където и да било, прогоних обзелия ме страх, доколкото бе възможно и се върнах да взема завивката си, която беше донесена при другите вещи. Там срещнах Джоб, на когото бяха дали също такава „стая“, но той бе решил по-скоро да пренощува под открито небе, отколкото в „това ужасно място“. Той помоли да дойде при мен; аз останах много доволен от желанието му.

Нощта мина спокойно, ако не се смята моя кошмар. Сънувах, че съм погребан и се задушавах от ужас. Събуди ни силен тръбен звук. Отидохме до поточето да се измием, после ни донесоха закуска. Докато закусвахме една не много млада жена се приближи до нас и публично целуна Джоб. Никога няма да забравя израза на ужас и отвращение, изписани върху лицето му. Понеже той не обичаше жените — цялата омраза се бе отразила върху физиономията му. Той скочи на крака и я отблъсна.

— Никога, за нищо на света! — извика той, когато жената, вярвайки, че той е много скромен, го прегърна и го целуна повторно. — Вървете си, махайте се! — и размахваше дървената лъжица, с която ядеше, пред лицето на влюбената жена. — Моля да ми простите, джентълмени! О, Боже! Тя пак идва към мен! Задръжте я, мистър Холи, задръжте я! Никога не ми се е случвало подобно нахалство! Това е против моите разбирания!

Той млъкна и избяга от пещерата. За пръв път чух смеха на диваците. А жената трепереше от ярост. Тя буквално скачаше и съскаше от злоба; гледайки я, неволно пожелах нравствените принципи на Джоб да не бъдат толкова възвишени, понеже неговото поведение би могло да ни навлече опасност. Обстоятелствата потвърдиха страха ми.

Жената си отиде; Джоб се върна силно възбуден; той гледаше с ужас всяка приближаваща го жена. Аз се възползувах от случая, за да обясня на нашите домакини, че Джоб е женен и нещастен в семейния си живот, което го кара да се страхува от всяка жена. Моето обяснение бе изслушано мълчаливо.

В началото законите и обичаите на този необикновен народ ме поразяваха. Но с течение на времето, ние узнахме много неща, особено от Устана, която вървеше като сянка след Лео. Тя ни съобщи, че до онова място, където живее „Тя“, има каменни огради и колони, наричани Кор; някога там е имало къщи и са живели хора, от които произхожда народът Амахаггер. Никой не се осмелявал да приближи тия развалини, които били проклети и които само отдалеко могли да се наблюдават. Имало и други подобни руини в различните части на страната, а една от планините била увиснала над самите блата. Пещерите в скалите били издълбани от същите хора, които построили градовете. В тяхната страна не съществували писани закони, но имало строги обичаи; ако някой наруши тия обичаи, осъждат го на смърт. На въпроса ми как се изпълнява смъртната присъда, Устана се усмихна и каза, че скоро ще узная това.

Тяхна кралица била „Тя“, която се появявала твърде рядко, веднъж на две или три години, и винаги забулена така, че никой не вижда лицето й. Казват, била прекрасна, най-хубавата от всички жени, била безсмъртна и имала огромна власт над всичко. От време на време, кралицата си избирала съпруг; щом се роди от този съюз дете от женски пол, съпругът бил умъртвяван. Детето расте и наследява кралицата майка. На кралицата се подчиня лава цялата страна. Нарушаването на нейните заповеди водело след себе си смърт. Кралицата била заобиколена от стража, но нямала редовна войска.

Попитах Устана, колко голяма е страната и колко народ живее в нея. Тя ми отговори, че имало десет „домакинства“, включително и „домакинството“ на кралицата: Понякога племената воюват помежду си, докато „Тя“ не прекрати свадата само с една дума. Войните и блатната треска намаляват броя на населението, което няма никакви контакти с други народи, понеже блатата са непроходими. Веднъж откъм голямата река дошла чуждоземна войска и искала да ги нападне, но половината от тая войска загинала в блатата, а останалите войници измрели от глад и треска. Блатата са непроходими и само ние единствени знаем пътеките през тях, добави Устана. Аз мисля, че ние никога не бихме попаднали тук, ако не ни бяха пренесли с носилка.

Много и различни неща узнахме от Устана. Цялата история на страната беше удивителна, почти невероятна и напълно отговаряше на старинните надписи върху съда. Очевидно е, че има някаква тайнствена кралица, надарена с безсмъртие! Мохамед, когото гледаха с презрение, беше обладан от голям страх, през целия ден седеше свит в ъгъла на пещерата и постоянно призоваваше Аллах и неговия Пророк. Когато реших да узная в какво се заключава причината за страха му, той ми заяви, че сме попаднали в омагьосана страна, където няма хора, а само дяволи. Честна дума, няколко пъти бях склонен да споделя мнението му.

През нощта на четвъртия ден от заминаването на Биллали, се случи следното събитие: ние тримата с Устана седяхме около огъня в пещерата, преди да си легнем да спим. Внезапно Устана, която седеше тихо, стана и сложи ръка върху златните къдри на Лео. Дори и сега, когато затворя очи, виждам гордата и стройна фигура; застанала пред нас, тя заговори с неспокоен тон:

„Ти си моят избраник! Отдавна те чаках.

Ти си прекрасен. Кой друг има такава чудна коса, такава бяла кожа!

Кой има такава силна ръка, кой е толкова храбър?

Твоите очи са небе, в което се отразяват звездите.

Ти си прекрасен и сърцето ми се стреми към теб!

И аз те взех, о мой възлюбен!

Това ще продължи кратко време; докато не настъпи нещастният ден.

Какво ще се случи в този ден? Уви, мой възлюблений, аз не зная!

Но няма да те видя вече, ще потъна в мрак!

«Тя» е по-силна от мен и ще те вземе, защото «Тя»е по-хубава от Устана, тогава…“

Устана внезапно прекъсна пеенето си. Устреми блестящите си очи в тъмнината. Ние се загледахме нататък, но нищо не видяхме. Но навярно Устана бе видяла нещо, което бе разтърсило дори нейните здрави нерви; тя безгласно падна до нас. Лео, който се бе привързал към младата жена, страшно се уплаши и наскърби. Да си призная и аз самият изпитвах суеверен ужас.

Устана скоро се свести и трепереща конвулсивно седна.

— Какво ти е, Устана? Кого видя? — попита Лео.

— Нищо, моя любов! — отговори тя, опитвайки да се усмихне.

Тя се обърна към Лео и като го погледна с най-голяма нежност, обхвана главата му с ръце и го целуна по челото като любяща майка.

— Когато аз се отделя от теб, моя любов — каза тя, — когато през нощта протегнатата ти ръка няма да срещне моята, тогава, спомняй си понякога за мен, защото горещо те обичам, макар да не съм достойна дори да ти мия краката… А сега нека се любим, нека бъдем щастливи! Кой знае какво ще стане утре?