Тя

XI. Равнината Кор

Преди залез излязохме от блатата и се озовахме на суша, която представляваше хълмиста равнина; върху един от хълмовете се спряхме да нощуваме. Първата ми грижа бе да наглеждам Лео. Той бе по-зле, отколкото сутринта. Започна да повръща и това продължи до разсъмване. Нито минута не спах тази нощ, помагайки на Устана, усърдна и неуморима, когато трябваше да се прислужва на Лео и Джоб. Въздухът беше свеж и комарите изчезнаха. Сега бяхме по-високо от равнището на блатните изпарения и положението ни не бе лошо.

На сутринта Лео имаше температура; започна да бълнува и казваше, че го били разрязали на две половини. Изпитвах голяма тъга. Когато го гледах с болка в сърцето, до мен се приближи Биллали и ми каза, че трябва да продължим, защото Лео се нуждае от почивка и гледане, иначе смъртта ще бъде неминуема до ден или два. Аз не можех да не се съглася с него. Настанихме Лео в носилката и потеглихме. Устана бранеше болния от мухите и внимаваше да не би да падне както Биллали.

Преди изгрев-слънце, ние стигнахме върха на висок хълм. Долу, в краката ни, се разстилаше богата страна, потънала в зеленина и цветя. На 18 мили от мястото, където стояхме, се издигаше огромна и необикновена планина. В подножието на планината се намираше покрит с растителност склон, а на петстотин стъпки над равнината, забелязах огромна скала, увиснала над дълбока пропаст. Формата на планината, която имаше вулканичен произход, бе кръгла. Този огромен естествен замък представляваше величествена и внушителна гледка, извисявайки се над равнината. Самотността му придаваше още по-величествен изглед, а високите му скали, като че ли се целуваха с небето, което бе покрито с тежки облаци. Седнал в носилката, аз се любувах на неземната красота.

— Погледни, ето къщата на „Тя, на която всичко се подчинява“ — ми каза Биллали, — Друга кралица има ли такъв престол?

— Да, удивително нещо, татко мой! — отговорих аз. — Как ще се изкачим? Не е лесно катеренето по тия скали!

— Ще видим. Маймуно! Погледни тая пътека над нас. Как ти се вижда?

Видях пътека между скалите, постлана с чимове, от двете страни на която се издигаха огромни скали.

— Мисля, че там има път, татко мой — отговорих аз, — иначе би могло да се мисли, че това е корито на река или на канал!

Биллали кимна с глава.

— Имаш право, сине мой! Това е вада, прокопана от ония, които са живели преди нас; за отвеждане на водата. Някога там е имало голямо езеро. Най-напред прокопали канал в равнината. Тогава водата нахлула в канала и наводнила равнината; навярно от това се е образувало блатото, през което минахме. Когато езерото пресъхнало, народът построил прекрасен град, от който сега са останали само развалини и названието Кор.

— Може би! — отговорих аз. — А защо езерото не се пълни отново с вода от дъждовете и от водните потоци?

— Сине мой! Народът, за който говоря, е бил мъдър. Виждаш ли реката вдясно? — Той посочи поток, който пресичаше равнината на четири мили от нас. — Това е отклонената вода. В началото тя се е вливала в канала, но по-късно я насочили тук!

— Има ли пътека, по която човек може да се изкачи на планината? — попитах аз.

— Да — отговори Биллали, — но това е тайна. Можеш цял месец да търсиш пътеката, но няма да я намериш. Тя е направена преди година!

— „Тя“ винаги ли живее там? — попитах. — Или идва и тук, зад планината?

— Да, сине мой „Тя“ е тук, и навсякъде!

Сега се намирахме в равнината и аз се любувах на хубостта на тропическите цветя и дървета. Имаше високи дъбове и палми и някакво неизвестно на мен дърво с блестящ меден цвят, отрупано с пъстроцветни пеперуди. Между дърветата и в тревата гъмжеше от дивеч и зверове. Забелязах носорог, бивол, антилопа и три щрауса, които се разбягаха при нашето приближаване.

В носилката беше и пушката. Видях елен, спуснах се след него. На 8 ярда той се обърна и хукна, но гръмнах, животното подскочи и падна мъртво. Биллали бе възхитен.

Продължихме пътя си без никакви други приключения, докато стигнахме пропаст и се озовахме пред един мрачен тунел, който ми напомни тунелите, построени в Европа. От него изтичаше поток. Спряхме при входа, докато носачите запалят лампите. Биллали излезе от носилката и вежливо, но твърдо ми заяви, че „Тя“ заповядала да ни завържат очите, за да не узнаем тайния път. Аз се съгласих, но Джоб се огорчи, предполагайки, че това е началото на обреда „нажежените гърнета“. Все пак се утеши, когато го уверих, че никой не носи със себе си гърне, няма и огън за нагряване. Бедният Лео, измъчен от пътя, бе заспал дълбоко и нямаше нужда да му се завързват очите. Сложиха ни по къс жълто платно, а краищата завързаха добре, за да не се изхлузи. Не зная защо, и на Устана завързаха очите. После потеглихме; по звука на стъпките и по шумоленето на водата разбрах, че сме влезли в тунела. Странно чувство ме облада при мисълта, че се намирам в недрата на планината. Лежах мълчаливо, вслушвайки се в равномерния ход на носачите и в шуртенето на водата. Диваците запяха тъжна песен, същата, която бях чул в навечерието на пленяването ни. Скоро въздухът стана толкова спарен и тежък, че се боях да не се задуша. Внезапно носачите кривнаха, шуртенето на водата заглъхна и свеж въздух лъхна лицето ми. Нова смяна на посоката, втора, трета: макар и с вързани очи, се чувствах прекрасно и се стараех да си представя този път, но това не ми се удаваше.

Така вървяхме около половин час; внезапно почувствах, че сме излезли на открито; през превръзката проникна светлината и ме лъхна свеж въздух. След броени минути носачите спряха; чух как Биллали заповяда на Устана да развърже превръзките ни. Без да я чакам, сам свалих платното и го захвърлих. Както предполагах, ние бяхме минали през пропастта и се бяхме озовали на другия й край, върху огромна скала, откъдето съзрях мрачната линия на отсрещните зъбери. По-голямата част от равнината беше обработена и заградена с каменна стена за предпазване чудесните градини и ниви от добитъка. Нямах време да разгледам околностите; голямо множество ни заобиколи, разглеждайки ни с любопитство. Появиха се въоръжени люде, предвождани от началниците си, които държаха в ръце мечове. Бяха в леопардови кожи. Както узнах, това бяха телохранителите на кралицата. Един от началниците им приближи до Биллали, поклони се и го попита нещо. Биллали му отговори с няколко думи. Тогава отрядът тръгна покрай скалата и нашите носачи го последваха.

Изминахме половин миля, спряхме пред входа на една пещера. Биллали слезе от носилката и ни покани с Джоб да го последваме. Лео се чувстваше твърде зле и остана навън. Аз се подчиних и влязох в пещерата, полуосветена от лъчите на залязващото слънце. По стените блещукаха лампи, като газовите фенери на някоя Лондонска улица.

Първото нещо, което ме впечатли, бяха изваяните стенописи. Бяха изобразени любовни сцени, ловни подвизи й наказанието „нажежени гърнета“. Последното често се е практикувало от диваците. Сцени от сражения почти не се срещаха, от което заключих, че този народ не е изложен на чести неприятелски нападения; може би се дължеше на блатата. Между изображенията забелязах странни надписи, но не можах да разбера езика им. Със сигурност не бе нито гръцки, нито египетски, нито еврейски; тия надписи по-скоро имаха йероглифен характер.

Отрядът телохранители на кралицата спря, като ни пропусна пред себе си. Посрещна ни човек, облечен в бели дрехи, който мълчаливо и смирено се поклони. Беше глухоням. На шест ярда от входа на пещерата се простираха надясно и наляво широки галерии. При устието на лявата галерия, бяха застанали двамина войника. Навярно там се намираха покоите на кралицата. Входът отдясно не се пазеше и немият с жест ни показа да се упътим натам; когато изминахме няколко ярда по осветената от лампи галерия, влязохме в стая със спусната тежка завеса. Немият я повдигна и ни заведе в нова стая, издълбана в скалата, но силно осветена от слънцето, за мое облекчение. В нея имаше каменно легло, съд с вода за измиване и леопардови кожи за завивки.

Тук доведоха Лео и Устана. Забелязах, че немият погледна остро и въпросително, сякаш искаше да разбере коя е и защо е дошла. После отведе Джоб в също такава стая; следващите две заехме Биллали и аз.